Зелени сенки, Бял кит

20.

— Мислил ли си някога, Фин…

— Избягвам да го правя.

— Забелязвал ли си някога — казах, — че животът е като онези маски в театъра — наполовина трагични, наполовина комични?

— Виждал съм такива маски в театър „Гейт“ в Дъблин, върху завесата през антракта. Е, и?

— Не ти ли се струва, че събитията от всеки изминал ден, лицата на всеки един от нас приличат на тези маски, преминавайки час по час от едното състояние в другото?

— Много задълбаваш. Нещата са прости.

— Така ли?

— В добрите дни, когато усмивката е разцепила лицето ти, сякаш си ударен с брадва, влизаш през парадния вход на бара.

— А в лошите?

— Промъкваш се през задната врата, та никой да не те види. Скриваш се във философското сепаре и нареждаш пред себе си двойни и тройни питиета.

— Ще запомня това за задния вход, Фин.

— Хубаво. И спри да мислиш. Това те превръща в развалина. Ето, моят чичо посети Рим и умря заради развалините. Видял там толкова много разрушени здания, че го обзел пристъп на меланхолия. Като се прибра у дома, се втурна през предната ми врата и рухна, преди да успее да стигне до бара. А ако му беше дошло на ума да мине отзад, можеше и да доживее да пийне пак.

— Кой от чичовците ти е бил това, Фин?

— Ще стигнем и дотам. А междувременно, махни си потните ръце от собствения си мозък. Знаеш ли колко професори са влизали тук, и все с мигрени?

— Не съм знаел…

— Търсенето на отговори е това, което ти уврежда мисленето. Не си ли съгласен?

— Вероятно…

— Да ти кажа ли какво им трябва на тези професори? Да посетят едно погребение. Като това, на което бяхме току-що. Да! След дългата проповед и още по-дългата почерпка ще са доволни, че са живи, ще си тръгнат и ще се зарекат, че поне месец напред няма да прочетат нито една книга, а ако прочетат, няма да й вярват. Тази вечер се връщаш в Дъблин, нали?

— Да.

— Вземи тази картичка. Това е един бар на Графтън Стрийт, с чудесен заден вход, където лечението е бързо, а резултатите — трайни.

Погледнах надписа.

— „Четирите провинции“. Нима в Дъблин има и друго заведение, добро колкото твоето? Защо не си ми казвал досега?

— Харесва ми бръщолевенето ти, а и се боях от конкуренцията. Не е кой знае какво, но върши работа, когато неделният следобед се точи колкото цяла седмица.

— Благодаря, Фин — казах аз, прибирайки картичката.