Зелени сенки, Бял кит

23.

Тъкмо влизах в хотел „Роял Хайбърниан“, когато една просякиня ръгна в лицето ми увитото си в дрипи бебе и извика:

— Смилете се, за бога! Моля ви, нямате ли поне капка жалост?

Беше ми останала малко някъде из джобовете и след като порових известно време и я открих, тъкмо се канех да й я дам, когато от гърлото ми се изтръгна неволен вик на почуда. Монетите се разпиляха от шепата ми.

Това бе мигът, когато очите ми попаднаха върху лицето на бебето, а неговите — върху моето.

Жената начаса го дръпна встрани. Наведе се и взе да събира парите, поглеждайки нагоре към мен в някаква трескава паника.

— Какво по дяволите става тук? — промълвих сам на себе си, докато прекрачвах във фоайето, не знаейки на кой свят се намирам. — Как е възможно?

Въпросът беше в бебето, детето на просякинята. То бе същото — носът, устата, но най-вече очите — същите очи, които бях видял още преди години, когато пътувах до Ирландия и се нагледах на просяци. През далечната 1939-а, а ето че… Но не, това бе някаква лудост!

Върнах се бавно до вратата на хотела, отворих я и надзърнах навън.

Улицата беше празна. Жената и парцаливият й вързоп бяха офейкали в някоя друга уличка, пред друг хотел, при други пристигащи или заминаващи.

Затворих вратата и тръгнах към асансьора.

— Не! — казах си още веднъж. — Това не може да бъде!

После се сетих накъде съм се упътил и влязох в кабината.

Бебето обаче не си отиваше.

По-точно, мисълта за него.

Споменът за други години, за дъждовни и мъгливи дни, за майката и малкото създание, саждите по личицето му и викът на самата жена, наподобяващ писъка на спирачки, натиснати, за да се избегне вечно проклятие.

Понякога, късно нощем, чувах вопъла й, докато политаше от скалите на ирландското време, за да се разбие в подножието им, там, където вълните неспирно прииждаха и се оттегляха, но вълнението оставаше вечно.

Като детето.

Пак ли това, сепвах се, умислен над чая си, или над ирландското кафе след вечеря. Ама че глупост!

Винаги се бях надсмивал над неща като метафизика, астрология, хиромантия. Но тук нещата опираха до генетика. Същата тази жена ме бе дърпала за ръкава и пъхала в лицето ми дрипавото си, немито отроче преди цели четиринайсет години! Да не би да беше родила още едно или да ги вземаше отнякъде под наем за през сезона?

Но тя самата не ме вълнуваше. Нейната загадка ми беше ясна. Виж, бебето, от друга страна, бе истинска и неразгадаема мистерия! Да не се промени толкова време?! Невероятно! Невъзможно! Умопобъркващо!

И ето че, когато ми се удаваше да се изплъзна от срещите с моите двама мъчители, филмовия режисьор и Кита, аз започнах да бродя из улиците на Дъблин, в търсене на просякинята и нейното вечно бебе.

Обикалях от Тринити Колидж до О’Конъл Стрийт и парка „Сейнт Стивънс“, преструвайки се, че изпитвам огромен интерес към архитектурата, но всъщност тайно се озъртах за нея и страховитото й бреме.

Попадах на обичайната тълпа от дрънкащи на банджо музиканти, кълчещи се танцьори, всевъзможни певци — гъгнещи тенори и плътни баритони, жалещи по изгубени любови и ридаещи над майчини гробове, но никъде не успявах да застигна своя дивеч.

Най-сетне реших да се обърна към портиера на хотела.

— Ник — рекох.

— Да, сър?

— Има една жена, дето понякога се спотайва край стълбите отпред…

— А, онази с бебето?

— Нима я познаваш?

— Дали я познавам? Мили боже, тя ми стъжня живота, откакто станах на трийсет, а вижте ме, вече съм почти побелял.

— Толкова отдавна ли проси?

— Че и от по-рано, мен ако питате.

— Да имаш представа как се казва?

— Моли, ако не се лъжа. Моли Макгилахи. Прощавайте, сър, но защо ви интересува?

— Поглеждал ли си някога детето й, Ник?

Носът му се сбръчка като от вкиснато.

— От години вече не го правя, сър. Тия просякини държат децата си в ужасен вид, правят ги да изглеждат почти като чумави. Нито ги мият, нито ги бършат, нито ги кърпят. Ако са спретнати, ще им пречи на занаята, видите ли. Колкото са поопърпани, толкова по-добре.

— Ясно, Ник. Значи всъщност никога не си му обръщал особено внимание?

— Естетиката е съкровена част от моя живот, сър, поради което умея добре да отвръщам поглед. Извинете ме, но в случая съм твърде сляп, за да ви помогна.

— Извинен си, Ник — подадох му два шилинга аз. — Между другото… да са се мяркали наоколо напоследък?

— Като се замисля, сър, странно, но май не съм ги виждал тук вече… — той запресмята на пръсти и вдигна учудено вежди — трябва да има поне две седмици! Такова нещо досега не се е случвало.

— Не се е случвало? Е, благодаря, Ник.

И аз се спуснах надолу по стълбите, за да продължа издирванията си.

Беше очевидно, че тя се крие.

Нито за момент не можех да допусна, че тя или детето са болни.

Сблъсъкът ни пред хотела, искрите от срещата на моя поглед с този на бебето, я бяха подплашили като лисица и тя се бе шмугнала бог знае къде, в друга улица, друг квартал, друг град.

Можех да надуша как ме избягва. Тя бе хитруша, да, но усещах, че и аз ден след ден ставам все по-добра хрътка.

Започнах да излизам в по-ранни и по-късни часове, да се появявам на най-неочаквани места. Скачах от автобуса в Болсбридж и кръстосвах мъглата или вземах такси до Килкок, слизах насред път и се спотайвах из кръчмите. Дори коленичех в църквата на преподобния Суифт, вслушвайки се в гъгнивия му глас, идващ сякаш от страната на Хоинъмите, но наострях уши и при най-малкия звук от детски хленч.

Беше истинска лудост да се поддам на подобна идея, но тя не ми даваше мира и аз я преследвах с маниакално усърдие.

И тогава, по някаква невероятна и чудодейна случайност, докато се шляех, както всяка вечер, в пороя, вдигащ изпарения от канавките и обсипващ с хиляди перли каскета ми, свих зад един ъгъл и…

Същата жена пъхна вързопа в лицето ми и в ушите ми прозвуча познатия вик:

— Ако имате капка милост в душата…

Думите се омръзнаха в гърлото й. Тя се обърна и побягна.

Защото в един миг бе разбрала. И детето в прегръдките й, с малкото си, стреснато личице и ярките, живи очички, също бе разбрало! И двамата нададоха уплашен вопъл.

Как тичаше само тази жена!

Помежду ни вече имаше цяла пресечка, преди да се окопитя достатъчно, за да извикам:

— Дръжте крадлата!

Този вик ми се стори напълно уместен. Бебето беше загадка, която аз исках да разреша. А ето че бягаше с пълна сила, отнасяйки я със себе си.

И аз хукнах след тях, крещейки:

— Стой! Дръжте ги! Помощ!

През първия половин километър тя успяваше да поддържа около сто метра дистанция — по моста над река Лифи, после по Графтън Стрийт, докато накрая не навлязох запъхтян в парка „Сейнт Стивънс“ само за да открия, че… пред мен няма жива душа.

Тя сякаш се бе изпарила.

Освен, разбира се, мина ми през ума, докато се озъртах на всички посоки, не се бе скрила в бар „Четирите провинции“…

Натам се упътих и аз.

Догадката ми се оказа сполучлива.

Затворих тихо вратата след себе си.

Тя седеше вътре, на бара, като за себе си бе поръчала половинка „Гинес“, а за бебето — малко джинче, да суче със здраве.

Изчаках, докато пулсът ми се поуспокои, после седнах на съседната табуретка и казах:

— Бомбайски джин, моля.

При звука на гласа ми бебето ритна в пеленките, а джинът пръсна от устата му. То се задави и изпадна в конвулсивна кашлица.

Жената го обърна и го потупа по гръбчето, докато отмине пристъпът. През това време почервенялото му личице бе обърнато към мен, със стиснати очи и широко отворена уста. Накрая кашлицата спря, червенината се дръпна от бузите му и аз казах:

— Ей, ти, малкият.

Възцари се тишина. Всички в бара чакаха, затаили дъх.

— Май не си се бръснал днес — довърших.

Бебето се заизвива в ръцете на майка си със силен рев на престорена обида, който пресякох с няколко прости думи:

— Няма страшно. Не съм от полицията.

Жената се отпусна, сякаш всичките й кости отведнъж бяха омекнали.

— Пусни ме долу — каза бебето.

Тя го постави на пода.

— Дай ми джина.

Тя му подаде малката чашка.

— Да влезем във вътрешния салон, да поговорим на спокойствие.

И малкият тръгна пред нас с някакво лилипутско достойнство, като с една ръка придържаше пеленките си, а с другата си носеше питието.

Салонът, както и очаквах, бе празен. Бебето, без ничия помощ, се покатери на един стол и довърши джина си.

— Май ще ми дойде добре още един — рече с тъничък гласец. Докато майка му отиде да го донесе, аз седнах срещу него на масата и двамата дълго се гледахме.

— Е — каза то накрая, — какво мислиш?

— Не знам — отвърнах. — Наблюдавам собствените си реакции. Кой знае, в следващия момент може да избухна в смях, или в сълзи.

— По-добре в смях. Другото не бих могъл да го понеса.

И импулсивно ми протегна ръка, която аз поех.

— Името ми е Макгилахи. По-известен като Мъникът Макгилахи, или просто Мъникът.

— Е, здравей, Мъник — отвърнах и на свой ред се представих. Миниатюрните му пръсти стиснаха здраво моите.

— Твоето име не значи нищо. Докато виж, ако се наричаш Мъник, това не те ли праща директно на дъното? И какво, ще попиташ, правя аз долу? Докато ти, толкова едър и красив, дишаш въздуха на високото? Да, но инак и твоето пиене е същото като моето. Затова гаврътни го и слушай.

Междувременно жената се върна с чаши и за двама ни. Аз отпих, погледнах я и попитах:

— Вие навярно сте майката?…

— Тя ми е сестра — намеси се малкият. — Майка ни отдавна вече е получила наградата си в небесата: по един грош на ден за хиляда години напред, по един черен гологан оттам нататък и вечно студено лято до второ пришествие.

— Сестра?! — В гласа ми вероятно е прозвучало недоверие, защото тя се извърна настрана, преструвайки се на заета с бирата си.

— Никога не би предположил, нали? Изглежда поне десет пъти по-възрастна. Е, ако студът не те състари, то немотията със сигурност ще го направи. Студ и немотия — ето цялата ни тайна. Дори порцеланът се пука на това време. А някога тя беше най-финият порцелан, излизал от пещта на лятото. — Той нежно я ръгна с лакът. — Но ето че вече трийсет години откак ми е майка…

— Значи трийсет години си бил…

— Пред прага на „Роял Хайбърниан“? Да, че и повече! С истинската ни майка преди това, с баща ми, и с неговия баща, с цялата рода! Още щом съм се родил, са ме повили набързо и са ме изкарали на улицата, викайки: „Милост, съжалете се“, а светът е бил глух, сляп и ням като камък. Трийсет години със сестра ми, а преди това десет с майка ми — смятай от колко време Мъникът Макгилахи е на показ!

— Четирийсет? — извиках и изпих джина наведнъж, за да подкрепя логиката си. — Наистина ли си на толкова? И през всичките тези години… но как…?

— Как съм попаднал в бизнеса ли? — попита бебето. — Ами общо взето не съм го избирал, а съм се родил в него. Девет часа на вечер, без почивни дни, с гъвкаво работно време, получавам си надницата не с фиш, а най-вече във вид на прах и боклуци от хорските джобове.

— И все пак, не проумявам… — посочих с ръка аз ръста, телосложението, лицето му.

— И аз сигурно никога няма да проумея — каза Мъникът Макгилахи. — Дали съм просто лилипут, роден с някакъв недъг? Жлезите ли са ми изиграли този номер, или някой ме е предупредил, подшушнал ми е, че е най-добре да не пораствам?

— Това едва ли може…

— Не може ли? О, може, и още как! Слушай. Хиляди пъти са ми го казвали, и собственият ми баща хиляди пъти ми го е набивал в главата, връщайки се от просешките си обиколки. Помня как ме сочеше с пръст, докато лежах в кошарката си, и повтаряше: „Мъник, каквото щеш прави, но да не ни посмял да порастваш — нито мускулче, нито косъмче, нищо! Там, навън, е истинското нещо, Светът. Чуваш ли ме, Мъник? Там е Дъблин, отвъд него Ирландия, а отгоре над всичко — коравият задник на Англия. Не си струва мисленето, зора, планирането да растеш, да се мъчиш да си пробиваш път в живота, затова чуй ме добре. Ние ще спираме растежа ти със страшни истории, с истини, с предупреждения и предсказания, ще те отбием от кърмата с джин, ще те одимяваме с испански цигари, докато станеш като пушен ирландски бут — розов, сладък и малък — чуваш ли, малък! Не съм искал да се появяваш на тоя свят, но ти взе, че се пръкна, затова лежи си по-ниско от тревата; недей да ходиш — пълзи; недей да говориш — хленчи; недей да работиш — мързелувай. И когато въпреки това светът ти додее, ти в отговор му изрази своето мнение — нацапай пеленките! Ето, Мъник, вечерната ти доза домашно уиски. Пий, не бой се. Четиримата конници от Апокалипсиса чакат край река Лифи. Искаш ли да ги видиш? Добре, да вървим!“. И ние се измъквахме навън, и тръгвахме на поредната обиколка. Татко дрънкаше на банджо, а аз държах в краката му купичката за милостиня. Или пък играеше степ, хванал под едната мишница инструмента, а под другата мен, та не се знаеше кой вдига по-ужасен шум. После, късно през нощта, се натръшквахме четирима в едно легло — като чували гнили картофи, останали от гладна реколта. А понякога, от нямане какво да прави, баща ми изскачаше от завивките по никое време, излизаше навън на студа и се заканваше на небето с юмруци. Помня, виждал съм го, чувал съм го, как предизвиква господ да го довърши, защото Исус му бил свидетел, ако той имал възможност да довърши него, щял така да го подреди, че само да се разхвърчат бради и перушина, светлините да угаснат и целият велик театър на Мирозданието да хлопне кепенци завинаги! „Чуваш ли ме, господи, тъпак задръстен такъв, с твоите вечни дъждовни облаци, дето им обръщаш черните задници към нас, или изобщо не ти пука?“ Вместо отговор небето плачеше и майка ми правеше същото, по цяла нощ. А на следващата сутрин излизах отново, вече в нейните прегръдки, и така ме подмятаха помежду си, ден след ден. Тя оплакваше единия милион ирландци, умрели от глад през 51-ва, а той жалеше по четирите милиона, отплавали за Бостън… После, една нощ, татко също изчезна. Може и той да се е качил на някой шантав параход като останалите, за да забрави за нашето съществуване. Аз му прощавам. Сиромахът беше съвсем пощурял от глад и от това, че искаше да ни изхрани, а нямаше с какво. И тогава мама просто прогизна в собствените си сълзи, разтвори се, тъй да се каже, като светица, направена от захар, отиде си, още преди утринната мъгла да се отдръпне, и земята я погълна. Сестра ми, тогава дванайсетгодишна, порасна, източи се за една нощ. А аз? Аз пък — напротив, смалих се. Всеки от нас, естествено, още дълго преди това бе решил по кой път да тръгне. Но част от моето решение си беше заложена в мен, защото, кълна се, си давах много добре сметка за своя актьорски талант! Бил съм още на девет дни, когато всеки свестен просяк в Дъблин, щом ме видел, възкликвал: „Ей това се казва бебе за просия!“. А после, щом съм навършил няколко седмици и майка ми стояла с мен под дъжда на стъпалата на театъра, минаващите актьори и режисьори, чувайки елегичния ми рев, до един казвали, че трябва да ме вземат в трупата и да ме учат на занаят! Тъй че, ако бях пораснал, сцената щеше да е моя, но ето че не съм, а Шекспир не е писал роли за мъници. Освен може би тази на Пък от „Сън в лятна нощ“. Като съм прехвърлил четирийсет дни, уменията ми вече карали конкуренцията да настръхва. Другите клошари се надпреварвали да заемат моята кожа, плът, душа и глас — кой за час, кой за два. Като легнала болна, мама взела да ме дава под наем на половин ден. И всеки, който ме вземал, ме връщал с хвалба и благодарност. „Ама и този малкият така врещи, казвали, че ще измъкне пари и от папския поднос за подаяния!“ Една неделна сутрин пред катедралата покрай мен минал американски кардинал и останал прикован на място от воя, който съм надал при вида на ярките му, шарени одежди. Думите му били, че моят рев звучал като рождения плач на Христос, примесен със злокобния вопъл на Луцифер, низвергнат от небесата и разплискан като огнени говна по урвите на Ада! Хубаво го е казал негово преосвещенство, а? Христос и дяволът омесени в едно, а бебешкото ми бръщолевене — хем пъклено, хем райско. Би ли могъл да се изразиш по-добре?

— Къде ти — отвърнах.

— После, много години по-късно, имаше един стар, мъдър епископ. Още първия път, като ме видя, ме измери с поглед и… ми намигна! После ми хвана кирливата ръчичка, натъпка вътре банкнота от една лира, стисна я леко, намигна ми още веднъж и отмина. Когато и да го срещахме по-късно, винаги съм си мислел, че ме е разкрил, но никога не му намигнах в отговор. Правех се на две и половина. А той се гордееше, задето не се предавам и не показвам, че знам, че знае, и винаги ми даваше по лира. От хилядите хора, които са минавали край мен, той бе единственият, който ме погледна право в лицето, като изключим теб! Другите бяха дотолкова притеснени от живота, че не смееха дори да хвърлят едно око на кого дават милостиня. Та мисълта ми е, че този епископ, актьорите от театъра, останалите просяци — всички ме съветваха да не вървя против природата и естествения талант на бебешката си гениалност и аз явно съм се вслушал. В добавка, постоянно ми проглушаваха ушите с глад и бедствия, не минаваше и ден да не видя погребално шествие или демонстрация на стачкуващи… Разбираш ли сега? Когато всеки ден те шиба дъждът и хорските несгоди, какво друго ти остава, освен да се сбръчкаш, да се свиеш? От умряло от глад бебе мъж не става, освен ако не са измислили някакви нови чудеса. Когато в ушите ти се излива такава помия, дали съзнанието ти ще иска да припка волно из коварството и греха, изложено на естествените капризи на природата и неестествените капризи на хората? Не, не! Аз исках само да се сгуша обратно в бърлогата, но тъй като вече бях излязъл от нея и нямаше връщане назад, не ми оставаше друго, освен да се свия под дъжда. Да презра изпитанията. И знаеш ли какво? В крайна сметка победих.

Да, Мъник, помислих си. Наистина си победил.

— Е, това май е цялата ми история — каза малкото същество, кацнало на стола посред празния салон.

И за първи път, откакто бе започнало разказа си, ме погледна в очите.

Жената, която му бе сестра, но приличаше на посивялата му майка, също се осмели да вдигне взор.

— Хората в Дъблин знаят ли за вас? — попитах.

— Някои знаят — отвърна бебето. — И ми завиждат. А може би и ме мразят, задето съм се отървал толкова лесно от господ и неговите напасти и скърби.

— А полицията?

— Че кой ще й каже?

Настъпи дълга пауза.

Дъждът барабанеше по прозорците.

Някъде се отвори врата и пантите й простенаха като изтерзана душа, докато един клиент излизаше, а друг влизаше.

После отново тишина.

— Не и аз — промълвих.

— Божичко, божичко…

По бузите на сестрата се търкулнаха сълзи.

Сълзи се търкулнаха и по странното, изпоцапано със сажди лице на бебето.

И двамата ги оставиха да текат, не се опитаха да ги избършат. Накрая, когато най-сетне престанаха, допиха чашите си и останаха да седят мълчаливо.

— „Роял Хайбърниан“ е най-добрият хотел в града, нали? За просия, искам да кажа.

— Така е — отвърнаха те.

— И от страх да не се срещнете с мен, сте стояли настрана от най-благодатното си находище?

— Да.

— Вечерта едва започва — казах, изправяйки се от стола. — Към полунощ от летище Шанън пристига цял самолет богаташи. Ако позволите… ще се радвам да ви придружа.

— Календарът вече е пълен със светци, но все ще намерим местенце и за вас — рече жената.

И така, аз тръгнах заедно с нея и Мъника Макгилахи обратно към хотела си през локвите, а по пътя разговаряхме за тълпата чужденци, която ще се изсипе с нощния полет малко преди дванайсет, ще се почерпи и ще тръгне да се настанява по стаите в този късен час, чудесен за просия предвид на студения дъжд и всичко останало.

Тя изглеждаше изморена, затова почти през цялото време аз носих бебето и й го върнах едва когато наближихме „Роял Хайбърниан“.

— За първи път ли се случва? — попитах.

— Кое, да ни разкрие турист ли? Да — отвърна бебето. — Имаш набито око.

— Писател съм.

— Не думай! Трябваше да се сетя. Нали няма случайно да…

— Не. Няма да напиша нито ред за случката, нито за теб, поне през следващите трийсет години.

— Мъжка дума?

— Да.

Вече бяхме на трийсетина метра от стълбите на хотела.

— Оттук нататък трябва да млъквам — каза Мъникът, отпускайки се в прегръдките на старата си сестра, свеж като морковче от джина, с блеснали очи и разрошена косица, увит в одеялцето и мръсните си пеленки. — С Моли си имаме правило, никакви приказки по време на работа. Дай лапа!

Хванах малкото му юмруче. Тънките му пръстчета бяха като пипалца на акитния.

— Бог да те благослови — каза той.

— А теб да те пази — отвърнах.

— Живот и здраве — рече бебето, — догодина ще сме спестили достатъчно пари за парахода до Ню Йорк.

— Така е — потвърди жената.

— И тогава няма да има повече просия, ще престана да бъда мръсното бебе, ревящо на дъжда и студа, ще си намеря някаква свястна, почтена работа. Разбираш ли ме, ще запалиш ли свещ за това?

— Считай, че съм го направил — стиснах ръката му аз.

— Хайде, тръгвай.

— Вече ме няма.

И аз закрачих бързо към входа на хотела, където първите таксита започваха да пристигат.

Зад себе си чух стъпките на жената, видях как ръцете й се вдигат, държейки под дъжда светия младенец.

— Съжалете ни! — викаше тя. — Имайте капчица милост!…

И монетите задрънчаха в паничката й, бебето се късаше от рев, колите прииждаха, а до ушите ми долитаха нейните „Милост“, „Благодаря“ и „Бог да ви благослови“. Чувствайки се половин метър висок, избърсах сълзите от собствените си очи, изкачих криво-ляво високите стъпала, влязох в хотела и се мушнах в леглото. Студеният дъжд шибаше по стъклата през цялата нощ и когато призори се събудих и погледнах навън, улицата бе празна, с изключение на безмилостно леещия се порой…