За честта на крадеца

6

— Наглед си е все същото, но смърди още по-зле — отбеляза Деган.

— Това е същинско ухание в сравнение с лятото — уверих го. — А още не сме в квартала.

— Леле!

Стояхме пред Десетте пътя. Очуканата арка на квартала зееше пред нас — портата отдавна бе откъртена и откарана някъде, та някой да изкара малко пари. От двете й страни се проточваха каменните огради, които отделяха Десетте пътя от града. Или града от Десетте пътя. Зависи от гледната точка.

Десетте пътя е стар квартал в още по-стар град. Идрека е на повече от хилядолетие, средище на кралства и империи много време преди предшествениците на Дорминикос да я направят своя столица. Град на все по-големи дворци и рушащи се храмове, на изкусно дялан камък и развалини. Град, където можеш да прескочиш някоя ограда и да се озовеш в частна градина или върху покрив с опънати въжета за простиране. Ако поровиш в земята, ще намериш късчета от историята му, а погледнеш ли нагоре, ще видиш напиращото величие на бъдещето му.

Има различни предания за името на квартала. Наричал се така, защото на всяко кръстовище имало поне десет пътя към смъртта. Или защото имало само десет безопасни пътя, водещи извън квартала. Или защото всеки в квартала знаел поне Десет пътя към нечестното забогатяване. И така нататък. Най-смешното гласи, че всъщност името било Десет пъти в чест на курва, която знаела как да накара клиента да… Добре де, достатъчно е да кажа, че не й липсвало въображение в занаята.

Оставим ли настрана очарователните истории, кварталът наистина е от най-старите в града. Ако се поровиш в древните карти и архиви, откриваш превъплъщения на Десетте пътя векове преди Дорминикос, когато кварталът бил предпочитан от богатите и учените. Разбира се, почти всички постройки са много по-скорошни. Но е имало мигове в някое мазе, което тук минава за пивница, когато бях готов да се закълна, че чувам гласове отпреди осем столетия, просмукващи се през стените. Може би заради евтиното вино, смесено с пушека, но не мога да повярвам, че толкова време и толкова души могат да минат на едно място, без да оставят следи и отпечатъци.

— Знаеш ли къде да намериш онзи прекупвач? — попита Деган.

Бях му казал, че търся Федим, макар че премълчах причината.

— Още не знам. Засега ще вървим и ще гледаме. Трябва да разуча наново как е уредено всичко тук. Ако имаме късмет, някой от старите ми познайници може още да се навърта наоколо.

— А ако нямаме?

— Ако нямаме, някой от старите ми познайници може още да се навърта наоколо.

— Защо ли предчувствам, че тази нощ няма да сме късметлии?

Не го удостоих с отговор.

Кварталът си беше почти същият. Главната улица — Пътят на утехата, би била твърде невзрачна във всеки друг квартал на Идрека. Липсваха около половината камъни от калдъръма, а останалите бяха покрити с кал и боклуци и човек трябваше да внимава къде стъпва. Пресечките бяха тесни или още по-тесни. Каквото се виждаше от небето, беше зацапано с дим, който скриваше звездите.

Самите сгради пък бяха от вехти по-вехти и до една се рушаха. Горе-долу на една от пет липсваше покривът, някоя стена или други задължителни части. Тук-там зървах саксия, мъничка градинка, наскоро боядисана фасада — баламите се напъваха да направят своята частица от квартала по-прилична, по-уютна. Може би от това им олекваше на душата, но така само подчертаваха общия упадък.

Непрекъснато долавях следящите ни погледи. Нямахме нужда от жест или дума, за да проумее веднага всеки сродник от Десетте пътя, че сме чужди на това място. В този следобеден час нямаше много минувачи. Не забелязвах никой да ни дебне, но нито за миг не си позволих да повярвам, че е така.

Спирах при пресечки и входове, за да спомена имена от миналото си и да пусна крадешком по някоя монета в нечия шепа, за да освежа паметта на събеседника. Повечето някогашни мои познайници бяха изчезнали от квартала или не бяха словоохотливи с мен. Вече не ме смятаха за тукашен и не ми се доверяваха. Не успявах да изкопча нищичко нито за Нико, нито за Келс, нито дори за прекупвача Федим, когото бях изпратен да намеря.

И след като платих поред на трима сродници, за да издиря източник на сведения, на когото бях разчитал преди години — „мрънкало“ на име Елек, само за да науча накрая, че е умрял преди половин година, търпението ми свърши.

— И кой зае мястото му? — попитах троснато вехтошарката, която ме осведоми за смъртта на Елек, но едва след като й платих за тази „услуга“.

— Ами… значи… такова…

Женицата се разкашля смутено.

— Илайза — отговори вместо нея тежък глас отстрани.

Огледах се — закачулен силует в дълбоко хлътнал вход на близката къща. Толкова добре се сливаше със сенките, че трудно различавах очертанията му.

— Тихата Илайза ли? — уточних аз.

Мъжът кимна — или по-скоро качулката на наметалото му помръдна.

— И къде се подвизава сега?

— В „Розата и замъкът“.

Познавах кръчмата. Подхвърлих му медна монета и той я улови ловко. И ме изпроводи с подсмиване. Деган ме изгледа косо, но не каза нищо.

Тихата Илайза всъщност беше гръмогласна грубиянка, но си оставаше сред най-способните уши, които съм срещал. Когато хората се заблуждават, че говориш твърде много, за да ги слушаш, често не внимават какво казват. Излезе ми по-скъпо, отколкото бих искал, но след кана вино и два сребърни сокола, пъхнати в ръката й под масата, тя ме упъти — след като цял час я слушах да дърдори за какво ли не.

Когато излязохме от „Розата и замъкът“, слънцето се спускаше зад хоризонта. Повървяхме и Деган ме побутна по ръката.

— Третото за три пресечки.

— Какво?!

— Това ти е третото ахрами.

Сведох поглед — тъкмо пъхах кесийката обратно под ризата си. А под езика ми омекваше поредното семе.

— Е, и?

Деган сви рамене.

— Нищо.

— Между другото, не ми допада особено да съм тук.

— То се знае.

— Съдрах си задника от усилия да се измъкна от тази гнусотия. И никак не ми се искаше пак да попадна в квартала.

— Да де…

— И ми струваше общо четири ястреба да науча от Илайза къде е дюкянът на Федим. Това е направо обидно.

— Да съм казал нещо?

Завихме зад поредния ъгъл.

— Е, какво те човърка? — пак подхвана Деган.

— Току-що ти казах.

— Прав си — каза ми.

— Тогава не ме закачай.

— Добре, няма.

Тръгнахме по друга уличка. Тук беше по-сумрачно, къщите сякаш ни притискаха от двете страни. Нощното ми зрение се събуди и открои в кехлибарено окаяните гледки наоколо. Вонята на пикня и гнилоч се засилваше.

— Е? — подкани ме Деган.

Мълчах и се взирах в сенките.

— Е?

Ама че досадник!

— Виж какво, Нико ме прати да притисна един прекупвач. Хайде да мислим само за това и да свършим работата. Колкото по-скоро се махна от този ад, толкова по-добре!

— Аз само…

И млъкна, защото пред нас изведнъж изникна тъмна фигура. След миг още три силуета излязоха от сенките. Някой се прокашля зад нас.

Бяха ни обградили.

Деган никога не се двоумеше. Пристъпи напред и мечът му изскочи плавно от ножницата.

— Предните са мои — каза и тръгна към четиримата, наредили се в уличката.

— Отстъпвам ти ги — промърморих, обърнах се и извадих рапирата и кинжала си.

За щастие отзад ни доближаваха само двама.

Нощното зрение ми показа тежката сопа в ръцете на единия — от края й стърчаха остри парчета метал и стъкло. Другият държеше ножове. Прокрадваха се предпазливо, за да ме нападнат от две страни в теснотията.

Чух зад себе си първите звънтящи удари на стомана в стомана. Деган се бе нахвърлил срещу четиримата, за да ги накара да се бранят, вместо да мислят как да го обкръжат най-добре. И аз би трябвало да направя същото, но идеята не ми харесваше. Все пак не съм Деган.

Пристъпих към онзи с ножовете, изпънал ръката с рапирата — кинжала държах ниско до левия си крак. Той можеше да замахва по-чевръсто, аз пък можех да го държа на разстояние. Ако нападнеше, имах предимството на първия удар. Иначе трябваше да се справя не само с него, но и да не забравям за приятелчето му с тоягата. Времето беше на негова страна.

Той направи крачка назад и се ухили, ножовете проблясваха мътно. Не беше тъпанар. Аз пак пристъпих към него. Той се отдръпна. Още една крачка напред. И когато той отстъпи за трети път, вместо да напирам към него, аз се завъртях на пети и нападнах мъжа с тоягата.

Изненадах и двамата, особено набелязаната жертва. Той се ококори и неволно направи крачка назад. Злощастно хрумване. Докато стъпи здраво и замахне, го връхлетях.

Наведох се под ръцете му и вдигнах рапирата да отклоня удара. Тежкото дърво се стовари върху гарда на рапирата и ме разтресе чак до рамото, но лявата ми ръка се стрелна в дъга и заби кинжала до дръжката в десния му бъбрек. Той изохка. Завъртях острието в тялото му. Той изохка отново. И започна да се свлича напред.

Дръпнах кинжала, но оръжието не помръдваше. Пуснах го и се дръпнах встрани, но се натъкнах на другия с ножовете, който скочи към мен.

Едното острие изсъска на два-три пръста от лицето ми, другото сряза гънка на ризата ми. Метнах се назад и на косъм се отървах от удар в хълбока.

На косъм. Буквално на косъм!

Нямаше място да вдигна рапирата, нито пък можех да отстъпвам по-бързо, отколкото той ме нападаше. Завъртях рапирата с върха надолу и я превърнах в подвижна метална преграда, с която трескаво отбивах, докато той мушкаше и замахваше. Засега успявах да се спася, но щеше да ме докопа скоро.

А той напираше неуморно. Отбих още два пъти и после го цапардосах по лицето с гарда на рапирата. Не успях да го халосам тежко, но го стреснах.

Той се поколеба, а аз имах нужда само от това.

Замахнах с ножа от левия си ръкав не с надеждата да го наръгам, а за да види острието. Той се отдръпна.

Вдишах накъсано. Вече пак можех да боравя с рапирата. Направих крачка назад и я вдигнах.

Онзи още се зъбеше на нежеланата промяна, когато чух гласа на Деган зад гърба си:

— Приключваш ли вече?

— Чакай да проверя. — Усмихнах се на мъжа с двата ножа. — Приключихме ли?

Той впи поглед в очите ми и се вторачи в нещо зад мен. Видях как се облещи. В следващия миг бягаше.

— Приключих — установих аз и се обърнах.

Деган стоеше сред четири трупа. В никое от телата не се виждаше повече от една смъртоносна рана. Не можех да виня нападателя, който си плю на петите.

— Само сме щели да притиснем някого, а? — подхвърли Деган, все едно продължаваше прекъснатия спор.

Отидох да огледам мъртъвците.

— Местни отрепки. Илайза няма вземане-даване с такива главорези, а никой от останалите, с които поприказвах, не може да събере набързо толкова сродници.

— Значи просто се опитаха да ни ограбят?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да! — натъртих аз.

Деган се вгледа в мен над труповете.

— Да, скапани обирджии са! — сопнах му се.

— Много ми олекна…

Тръгнахме пак.

— Разбира се — говореше Деган сякаш на себе си, — ако не е било грабеж, може да потръгне още по-зле. А ако това се случи и бъда въвлечен…

— Ти си прекалено хитър, за да го допуснеш.

Деган докосна периферията на шапката си в присмехулен поздрав.

— Естествено. Но ако изпадна във временен пристъп на слабоумие…

— Добре, добре — прекъснах го. — Ако това се случи, ще ти платя за времето, което ми отдели. По обичайната тарифа.

Той завъртя глава.

— Не и този път, Дрот. Щом работата те връща в Десетте пътя, затъваме по-дълбоко, отколкото ми се иска. И пълна шепа ястреби не са достатъчни.

Обърнах се към приятеля си.

— Да не намекваш за Клетвата?

Деган примига от изненада.

— Няма такова нещо. Не сме закъсали чак толкова.

Отдъхнах си.

Въпреки че познавах Деган Бронзовия от толкова години и се бях наслушал на какво ли не за деганите, все още не разбирах много неща за тяхното братство. Нямаше съмнение, че не можеш да намериш по-добри пестници от тях. При това без да се тревожиш, че деганът ще се обърне срещу тебе веднага след като му платиш. Но понякога си мислех, че малко прекаляват със сериозното отношение към легендите за създаването на братството. Дори приемаха имената на първите дегани. Мъжът, който стоеше до мен в уличката, не беше първият и нямаше да е последният Деган Бронзовия.

Клетвата беше наследство от времената, когато деганите били могъща сила в подмолния свят. Тогава Клетвата обвързвала дегана с тебе и тебе с дегана, а той можел във всеки миг да поиска да изпълниш своята част от взаимния дълг. И то като ти възложи каквато задача пожелае. Най-старите сродници преразказваха чути от дядовците си предания за силата на Клетвата — обвързаните с нея се обръщали дори срещу собствените си семейства, вместо да рискуват с погазването и.

В наше време Клетвата беше формалност, само сянка на някогашното влияние на деганите, също както Деган Бронзовия беше само бледо отражение на първия носител на това име. Но и днес никой не полагаше и не приемаше Клетвата нехайно. В края на краищата кой би посмял да вбеси деган, колкото и да не му се иска да спази обещанието си?

— Не — усмихна се той. — Стига ми да прекарам една нощ със сестра ти. Заедно с обичайната тарифа, разбира се.

Изгледах го сърдито. Деган си падаше по сестра ми още от момента, когато я зърна. И макар че Кристиана би отхвърлила високомерно мераците на всеки друг от познатите ми сродници, за него щеше да направи изключение. Това си беше очевидно. Но щом си представех сестра си, опитала да уреди убийството ми, със своя най-добър приятел, аз не само се плашех. Тръпки ме побиваха, макар да не разбирах дали от братска загриженост за Кристиана, или от приятелска загриженост за Деган.

— Ще ти платя тройно! — изръмжах му и той пак прихна.

След още няколко завоя се добрахме до свърталището на Федим, маскирано като грънчарски дюкян. На маса до входа бяха сложени няколко невзрачни гърнета и чаши. Преборих се с хрумването да обърна масата с ритник, по-скоро защото очаквах прекупвачът да понесе загубата с небрежно вдигане на рамене. Повечето хора от неговия занаят поне се стараят да изглеждат спазващи закона търговци, но по качеството на грънците личеше, че Федим отдавна е зарязал преструвките.

Питах се какво ще правя, ако прекупвачът не е тук. Бях прахосал почти цял ден, за да дойда тук. Ами ако мълвата ни беше изпреварила и той се беше шмугнал в някое скривалище? Не се радвах на мисълта, че ще трябва да го издирвам отново.

Оказа се обаче, че е лесно да бъде намерен — карантиите му се точеха десет стъпки по пода от прага до разпорения му корем.