За честта на крадеца

2

Вдигнах ивицата хартия пред лицето си, отдалечих я малко и я завъртях така, че слънцето зад мен да я осветява по-добре. Беше широка колкото средния ми пръст и малко по-дълга от ръката ми до китката. По лявата й половина бяха нанесени с тънък писец разни линии, точки, чудати ъгли и извивки, другата част беше празна. Знаците micinoc и ичус бяха вмъкнати сред останалите драсканици, които приличаха на следи от буболечки.

— Количка — прозвуча гласът на Деган вдясно от мен.

Погледнах пред себе си — оставаше ми крачка, за да се блъсна в количката на някакъв пекар. Дръпнах се настрана и въпреки това закачих ъгъла й с хълбока си. Хлебчета и кифлички подскочиха върху количката, а пекарят ми се озъби и провери недоверчиво дали не съм задигнал нещо.

— Изненадан съм, че не ме остави да налетя върху тази проклетия — казах на Деган, докато разтривах удареното място.

— Искаше ми се, но си рекох, че няма смисъл да съсипвам стоката на пекаря, за да се развеселя.

— Нали знаеш, че има поговорка за приятели като тебе?

Деган се засмя.

Бяхме в квартала Дългите тухли. Малкото пристанище и складовете му бяха останали на десетина пресечки зад нас. Още се долавяше дъх на море, но надделяваха по-земните миризми на квартала — мръсен калдъръм, потни работници, забързани жени, тръгнали към обществените чешми. И уханието на топъл хляб, разбира се. Хлапета заобикаляха тичешком колички и се завираха в краката на хората, за да внесат още по-голяма бъркотия в сутрешната блъсканица. Забелязах, че поне всяко четвърто дете не търчи безцелно — отмъкваха по някоя дреболия, режеха и прибираха кесии или набелязваха жертви за по-възрастните си партньори.

Оттук започваше територията на Нико, а значи и моята; откривах познати сродници на всяка крачка. Тук една „кръцла“, която режеше кесии с малкото си ножче и сръчните си ръце. Там един „опашкар“ с дълго наметало, под което криеше мечовете, свалени от коланите на други мъже. Отсреща едно „плямпало“, което бълваше убедителни измислици, за да подлъже доверчивите. И още какви ли не хитреци. Навсякъде се виждаха и „майстори на чернилката“ с купички за подаяния и фалшиви рани, които показваха на минаващите балами. Някои сродници ми кимаха незабележимо или ме поздравяваха с прикрити жестове. Повечето не се откъсваха от заниманията си. И аз постъпвах като тях.

Деган се прокашля и каза:

— Е? — И посочи хартийката в ръката ми.

— Нищичко не проумявам. — Сгънах листчето и го пъхнах в кесийката със семената. — Може да е някакъв шифър. По дяволите, може и да е просто фитил за лула.

— Фитил, на който случайно е спомената имперска реликва? Странно съвпадение.

— Написано е „император“ и „реликва“. Това не означава непременно „имперска реликва“.

Мълчанието на Деган беше достатъчно красноречиво.

— Е, да — признах накрая. — И аз не вярвам в такива съвпадения, но това, което наистина не се връзва, е…

— Искаш да кажеш, че все нещо в тази история се връзва, така ли?

— Това, — което наистина не се връзва — повторих натъртено, — е самият Ател. Защо мълча толкова упорито под ножа?

— А, това ли имаш предвид?

— Да.

Да тършуваш за реликви си е доста опасно. Империята никак не се радва на онези, които опитват да отмъкват светините й, и не проявява снизхождение към тях, когато ги спипа да го правят. Това престъпление все пак не се смята за толкова тежко като опита да убиеш самия император, но се наказва по-строго от оскверняването на имперско светилище. Онези сродници, които се занимаваха с такива сделки, знаеха какво им се пише, ако ги заловят.

Затова рядко си опитвах късмета в тази търговия, но Ател я бе превърнал в същинско изкуство. Беше се прочул с хитрините си да крие молитвени свитъци в наденици, да покрива със зехтин светената вода и да носи на главата си обреден пояс, навит като чалма. Пак той бе изгорил трактат за божествената същност на императора, написан преди четири столетия, та да не го намерят при обиска имперските верски копои — Покаяните братя. Ател не се плашеше дори ако го притиснеха в ъгъла, но и не рискуваше живота си напразно. Умееше да се примирява с дребните загуби, за да не пострада още по-зле. Тъкмо затова не разбирах какво го бе накарало да се инати на Трошача толкова дълго.

— Защо Ател мълча? — зачудих се на глас. — Какъв смисъл имаше?

— Заради пари? — предположи Деган.

Завъртях глава.

— Реликвата в ковчежето наистина струва много пари, но Ател си знаеше, че е мърша, още щом го сгащих. Защо да си трае, щом му е ясно, че няма да доживее да се порадва на мангизите?

— От злоба спрямо тебе? — предложи нова догадка Деган.

— Това пък защо?

— Щом е знаел, че ще го очистиш, защо да ти казва нещо? Щом с него бездруго е свършено, може да е решил да ти натрие носа за последен път.

— Това не му беше присъщо — усъмних се аз.

— Дрот, нравът на хората се променя неузнаваемо под ножа.

— Може и да си прав, но Трошача се постара достатъчно да пречупи обикновен инат. Такава болка не се търпи заради дребнава злоба.

— Дребнавите злобари могат и да я изтърпят.

Спомних си отново как Ател ме гледаше накрая и промърморих:

— Хич не му беше до това.

Деган въздъхна.

— Добре де. Ами ако е проявил вярност към някого?

— Вярност? — разсмях се аз. — У сродник?

— Познавам един-двама, които държат на дадената дума. — Той ме изгледа косо. — На някои дори им е станало навик.

— И обикновено си патят от това — добавих намусено.

Огледах се и забелязах наоколо неколцина себеподобни.

Дали поне един от тях би изтърпял ножа заради някой от аверите си, камо ли пък заради своя тартор? Дали би могъл да понесе страданията като Ател?

Може би… но едно време. Когато сме имали Тъмен крал. Когато Исидор бил начело на всички сродници и властвал над цяла престъпна империя, скрита под истинската. Още разказваха как ни преобразил, как превърнал блатото от дребни кримки и нескопосани тартори в организация със строго подчинение. Получавал своя дял от всяка кражба, научавал за всеки номер, извъртян на балама, стоварвал разплатата върху всеки, който прецаквал своите. Исидор казал, че сродниците няма да си правят мръсотии един на друг, и било точно така за кратко, докато империята, а и самият император не се усетили какво става.

В онези времена император Лусиен бил маниакално нетърпим към всичко, което можело да подрони властта му, и не можел да допусне някой друг да има свое владение, ако ще и в подземния свят. Цялата власт трябвало да бъде съсредоточена в императорския престол. Издигането на друга сила, ако ще би и незначителна, без неговото благоволение било дръзко предизвикателство към безграничното му господство. Остаряващото поредно въплъщение на императора създало Белите пояси — така личните му копои се отличавали от препасаните със златно дворцови стражи и от легионите с черните пояси. Копоите нахлули по улиците на Идрека и дори отвъд столицата с легионите зад гърбовете си. Сродници увисвали на бесилките като ябълки в плодна градина наесен. Ако въжетата не стигали, труповете се въргаляли в прахоляка на улиците. Цели семейства били посипани, защото някой от тях принадлежал към империята в империята, създадена от Исидор. Самият Исидор бил прекаран по улиците на столицата, а след това клан и разфасован в продължение на цяла нощ и цял ден, докато имперската магия го крепяла жив, за да бъде урокът по-нагледен.

И хората си взели поука. Почти два века по-късно вместо крал още имахме незначителни главатари, малобройни улични банди и постоянни междуособици. Само Сивите принцове можеха да се мерят донякъде с Исидор, но и те бяха далеч от славата му. Тези превърнали се в легенда тартори имаха свои хора в поне десетина различни банди, които им донасяха какво става и извъртаха всичко в тяхна полза. Никой не знаеше колко удара се извършват по тяхно нареждане или какъв дял от плячката попада в техните ковчежета. Но не се съмнявахме, че се случва точно това. Сивите принцове нямаха свои територии, но всеки от занаята знаеше имената им — Сянката, Кукловодката, Дългата ръка, Саможивата, Сина на гайдаря, Кривогледия и Лъжльото. Ако човек имаше малко ум в главата, стоеше настрана от тези живи легенди.

Но макар да бяха умни, макар да се докопваха до какво ли не, Принцовете си оставаха бледи, затънали в разправиите си сенки на Исидор, както и всички ние приличахме на техни малки отражения. В занаята вече нямаше гордост, нямаше ред. Не си представях как типична кримка ще понесе всичко, което Трошача причини на Ател, без да се пречупи. Нямаше изгода в упоритото мълчание, а напоследък всичко се свеждаше само до това… освен за Ател.

— Добре де — казах накрая, — дори да приема за миг, че Ател си затваряше устата от чувство за дълг — а аз не вярвам в това, — пак опираме до въпроса на кого е бил верен. Той беше контрабандист. Работеше само за себе си. Кой би накарал един контрабандист да изтърпи такива мъчения?

— Йоклаудия?

Пак стигнахме до името, което бях научил. Поклатих глава от досада.

— Може би. Но коя е тя? Никой от нас не е чувал за нея.

— Защо пък трябва непременно да е прославена сродница? Може Ател да е упорствал по друга причина.

— Трябва да е била адски убедителна причина, за да издържи на всичко, което направи с него Трошача.

Деган се загледа разсеяно нанякъде.

— Ами ако Йоклаудия е от близките му?

— Тоест сестра или нещо подобно?

— Или майка. Или любовница.

Пак завъртях глава.

— Не мога да си го представя.

— Не очаквах, че ще можеш.

Преглътнах троснатия си отговор и успях само да свия рамене. Нямаше да се вържа толкова лесно на подмятанията му. Ако Деган искаше да се заяжда за сестра ми, защо направо не кажеше името й? Нямаше да го улеснявам.

— Нали ти дължах закуска? — напомних.

— Искаш да говорим за друго, а?

— Не. Искам да си платя дължимото.

Деган се усмихна.

— Така е по-добре.

Поумувах набързо.

— Днес е Ястребов ден. Значи трябва да се отбия при сергията на Мендрос.

Той извъртя очи към небето.

— Не е ли твърде рано да навестяваш своите хора?

— Да, с около осем часа — потвърдих аз. — Но от опит знам, че не е зле да ги изненадвам от време на време. Пък и стоката му е по-прясна сутрин.

За по-малко от половин час се добрахме до Площада на Петия ангел. Там бе разположен пазарът А’Рийф — лабиринт от сергии, палатки и тълпи, натъпкани в място, което би трябвало да побира само половината от тях. Пазарът беше прочут с ниски цени и чудесна храна. Над площада винаги се стелеше мътна мараня заради дима, праха и жегата. Под нея навесите и палатките създаваха мозайка от сенки и светлина, сумрак и цветове, в която се провираха всякакви жители на империята — от местни любители на изгодните покупки до бежанци от границата с Джен.

Над всичко наоколо се извисяваше покровителят на площада — ангелът Елиброкос. Преди два века това изображение на Опростителя сигурно бе изглеждало великолепно. Но олющената боя откриваше сивия камък отдолу по цяла четвърт от статуята. И бе останала само едната ръка — онази, която по традиция сочеше на север. Другата липсваше от десетилетия. Без купчинката души в шепата си старото момче приличаше на сакат просяк, който се опитва да привика при себе си поредния балама.

Открай време харесвам тази статуя.

Сергията на Мендрос се намираше до подножието на Ангела, малко извън сянката му. Когато го доближихме, той тъкмо се бе увлякъл в опита да измъкне твърде много пари от една жена. Докато те се пазаряха свадливо, ние с Деган си взехме по нещичко за закуска. Мендрос дори не се обърна, но жената май се ядоса.

— Затова ли аз трябва да плащам толкова скъпо, а? За да могат твоите приятели да се тъпчат безплатно, нали?

Хлътналите между месестите бузи очи на Мендрос ни изгледаха навъсено, а после той се усмихна лъчезарно на клиентката.

— О, не, госпожо! Не, тези любезни господа просто опитват стоката по заръка на господаря си — достопочтения Пандри, любимия помощник на главния готвач във Външния имперски двор.

Жената огледа мен и Деган от главите до петите и явно не остана впечатлена. Не можех да я виня за това. Дори да не бяхме прекарали тежка нощ, пак се съмнявах, че някой би ни допуснал да припарим до Външния имперски двор, камо ли пък до кухните му.

— Хъ! — изсумтя жената и се отдалечи.

Деган загреба шепа планински ягоди и лапна една.

— Дрот, струва ми се, че нашият господар — помощникът на главния готвач, би харесал много тези плодове. Убеден съм, че биха влизали леко и приятно в тройно благословеното гърло на величеството.

— В много лош момент цъфнахте — промърмори Мендрос. — Малко оставаше да я залъжа.

Махнах нехайно с ръка и пристъпих към търговеца така, че между нас имаше само чувалче с фурми.

— Аз ще ти дам двете проклети сови, които щеше да спечелиш от нея.

— Четири. Освен това си подранил.

— Три. Да, подраних.

— Почакай тук. Още не бях готов за тебе.

Мендрос се пъхна под навеса на сергията и започна много видимо за околните да ровичка нещо там. Аз се забавлявах, като подхвърлях фурми на две хлапета. Деган дъвчеше и наблюдаваше гъмжилото наоколо.

— Търговията не върви добре — оплака се Мендрос и плъзна малка кесия иззад чувалчето.

Докато я вземах, се погрижих всички сродници, които се навъртаха наблизо, да видят какво правя.

— На всички им е трудно — уверих търговеца достатъчно високо. — Нищо лично, но…

Мендрос пак се намръщи престорено.

— Да, да, знам. Такава е уговорката.

И се изплю встрани от сергията. Но в кесийката имаше не монети, а костилки и ситни камъчета. Разигравахме фалшивото плащане за закрила заради любопитковците. Мендрос всъщност беше „ухо“ и работеше за мен.

Засмях се на представлението, което изнасяше, и опитах фурми от друго чувалче. Не забелязах някой да се застоява край съседните сергии по-дълго от обичайното и кимнах сдържано на търговеца, сякаш одобрявах фурмите. Той се наведе напред, уж за да подреди по-добре купчинка портокали, и каза, почти без да мърда устните си:

— Никодемус иска да те види.

— Защо?

Мендрос завъртя глава и отдели един портокал настрана.

— Не знам. Само чух, че те вика.

— Спешно ли е?

Той сви рамене едва доловимо.

Замислих се. Нико би могъл да ме вика за какво ли не — да надуши какво се крие зад някакъв слух или за да ми възложи нова работа. Но каквото и да искаше, щеше да ме отдалечи от целта — леглото у дома, към което се стремях отчаяно.

Въздъхнах и си взех портокал. Имах нужда от сън. Тази сутрин не исках да тичам нито подир слухове, нито подир някой друг сродник.

— А дали е важно?

— Не знам.

— Добре де…

Срязах кората на портокала с нокътя на палеца си. Силната сладка миризма погъделичка ноздрите ми.

— Предай отговора ми — трябва да изясня нещо тази сутрин. Ще отида при него довечера, щом разбера какво се мъти.

Не беше най-уместният отговор и нямаше да спечеля благоразположението на Нико, но поне можех да замажа положението, преди да потропам на вратата му.

Мендрос кимна примирено, сякаш преглъщаше загубата на още един портокал. Това означаваше: „Ще предам думите ти“. Постарах се да прикрия усмивката си. Мендрос си бе сбъркал призванието — трябвало е да стане уличен актьор.

— Има ли нещо друго?

— Някаква шумотевица в Десетте пътя.

Изсумтях.

— В Десетте пътя винаги има някаква шумотевица. — В онзи западнал квартал никой нямаше господство. Нико въртеше дребни далаверки там, но същото можеше да се каже за още неколцина главатари. — Я да видим дали ще позная — две банди са се счепкали за територия и някой от клиентите на Нико е пострадал в бъркотията. И сега клиентът се жалва, че не получава защитата, за която си е платил.

Мендрос застина насред пренареждането на плодовете и се вторачи в мен.

— Нямало е клане между банди, но иначе позна. Защо ли си губя времето да ти казвам тези неща, щом вече ги знаеш?

Подсмихнах се лукаво. Преди години се бях подвизавал в Десетте пътя и знаех как върви животът там.

Отделих парченце от портокала и по дланта ми се стече сок.

— Друго има ли?

Мендрос се зае с купчинка фурми.

— Дочух да шепнат — сниши глас съвсем, — че някой снася за Нико.

Застинах с парчето портокал пред устата си, която изведнъж пресъхна.

— Снася значи…

Това не беше добре. Никой не обича шпиони, но Нико направо полудяваше от тях. Стигаше дори намек, че друг главатар има свой човек около него, та Нико да изпадне в бяс. И тогава късаше и ръфаше всичко наоколо, докато не откриеше такъв тип, ако ще да скалъпваше доказателствата само от слухове и подозрения.

А в такива обстоятелства подозренията можеха да се насочат към кого ли не — дори към хора като мен, чиято задача беше да търсят истината в мълвата и да разкриват чужди доносници.

— И колко високо шепнат? — попитах.

— Засега тихичко.

— Знаеш ли откъде е тръгнала приказката?

Мендрос вдигна рамене.

— Някой подхвърлил, че някой друг казал за чичо си, дето познавал „кръцльо“, който пък чул зетя си да говори с някакъв си…

— Това не е тихичко — възразих и малко ми олекна. — Това си е почти пълна тишина.

— Наричай го както си щеш, но се шепне вече два дена. Познаваш ме — ако нещо се говори толкова дълго на улицата, аз ти го предавам.

Кимнах, за да покажа, че ценя услугите му, и най-сетне лапнах парчето портокал. Тих или не, слухът можеше да пропълзи чак до Нико. Ако той се разбеснееше, това щеше да се отрази зле на всичко, включително на моето спокойствие. И най-вече на изгодата от занаята.

— Чувал ли си да се мъти нещо голямо?

— Не — отрече Мендрос.

— А да са намирали трупа на някой по-важен човек?

— И това не съм чувал.

— Аз също. Затова си мисля, че в слуха няма нищо вярно. Твърде трудно е да си наемеш слухар, затова никой не ги прахосва за дреболии. Доколкото знам, засега се въртят само дребни далаверки. Няма причина слухар да направи нещо, с което да се издаде.

— Ами ако е допуснал мъничка грешчица и за нея е започнало да се разчува? — подсети ме Мендрос.

— Когато някой стане доносник, не си позволява и мънички грешчици. Не забравяй, че говорим за бандата на Нико — ако край него се навърта шпионин с поне малко мозък в главата, ще внимава да не изтърве нещо. Самият аз слухтя в полза на Нико, но като си помисля, че трябва да му кажа това, чак изтръпвам.

Мендрос обмисли думите ми и пак сви рамене.

— Ти си знаеш най-добре.

Така си беше, но и Мендрос беше прав в едно — не можех просто да се престоря на глух. Зареях поглед из пазара и стигнах до решение.

— Може да е нищо, а може и да е уловка — казах и си хапнах още едно парченце портокал. — Нищо чудно някой да използва това като повод, за да разчисти стари сметки. — Или пък да се домогне до повечко власт. Ако в бандата настъпи бъркотия, за други ще е чудесен шанс да заграбят територия. — Ти ще пуснеш мълвата, че слуховете са щуротия. Ако стихнат, добре. Ако продължават, ще ми кажеш.

Надявах се от все сърце слуховете да изчезнат, иначе би се наложило аз да търся кой стои зад тях, преди да са стигнали до ушите на Нико.

— Ще видя какво мога да направя.

Докато си дояждах закуската, изслушах останалите новини на Мендрос. За някои си струваше да помисля, но реших да пренебрегна повечето. По улиците не се случваше нищо особено.

Накрая се погрижих да си избърша ръцете с кърпата, която Мендрос бе провесил отстрани на сергията.

— Поздрави Риза от мен — казах му, докато подмятах фурма в шепата си.

Той кимна доволно, че съм проявил уважение към съпругата му, и отстъпи крачка назад. Метнах фурмата по него и за малко не го улучих.

— И следващия път да не си посмял да дадеш по-малко! — изръмжах му така, че да ме чуят наоколо.

Мендрос сгуши глава в раменете си и запелтечи оправдания, а аз се отдалечих напето. Щом излязохме от пазара, престанах да вървя като пуяк и едва затътрих крака. Деган се прозя и се почеса по брадичката.

— Имаш ли още работа?

Погледнах небето. Слънцето си се издигаше нахално - бяха минали почти четири часа от изгрева. Копнеех да се тръшна на тъмно, но трябваше да се видя с още един човек и сега беше моментът да го направя.

— Да, имам.

— Аз трябвам ли ти?

— Не.

— Добре. Защото така и така няма да дойда с тебе.

— Хъм… Може би все пак ми трябваш.

— Не ти провървя.

Без повече приказки Деган се провря в гъмжилото и тръгна към дома си. Кълна се, че го чувах как си подсвирква. Ама че гадняр…

Позяпах го и се запътих в обратната посока. Налагаше се да поговоря с един човек за едно листче хартия.