За честта на крадеца

22

Сив принц — според някои най-страшният сред тях. И най-злият. И сега говореше с мен. Що за гнусотия…

А Сивата принцеса със своя Железен Деган бяха зад враговете ни в тази война, на страната на Нико. Всички дребни сродници можехме да бъдем смачкани между тези две сили.

Още по-голяма гнусотия.

— Добре, схванах намека — казах тихо. Надявах се Сянката да сметне треперенето в гласа ми за признак на умора, но не разчитах на това. — И все пак не отговори на въпроса ми — защо искаш дневника?

Келс спря до бюрото, но не го погледнах. Взирах се в променливата тъма под качулката.

— Дължиш ми отговор — натъртих и се наведох напред на стола.

— Дължа ти отговор? — повтори той.

— Ами както аз си го представям, дърпаш ми конците, откакто започна бъркотията. Издирването на Лариос, боят с Белите пояси, намирането на дневника — всичко беше заради тебе, нали?

Качулката кимна.

— И Федим… също беше ти, нали? — добавих. — Ти си го изкормил в дюкяна му и ми навлече толкова неприятности с Нико.

Качулката пак се наклони леко.

— Затова си мисля, че съм заслужил поне нещичко. Не ми харесва да ме използват, дори такъв като тебе.

— Говориш все едно ти нищо не спечели от това.

Засмях се горчиво.

— Какво друго спечелих, освен побоища, кървища и седем години усилия при Нико, пуснати в кенефа?

— Например една мъртва убийца, увиснала над пода в спалнята ти.

Това ме стресна. Значи Сянката бдеше над мен? Озърнах се към Келс, но той не ми подсказа нищо — гледаше със същата изненада.

— Срещу Таск нямаше никакъв шанс — продължи Сянката. — Камо ли срещу следващото острие, което щяха да ти пратят. Или срещу третото, ако по някакво чудо бе доживял дотогава. Аз просто си позволих да им изпратя послание от твое име.

— От мое име или от свое? — уточних заядливо.

— Има ли значение?

— Има, щом това само влоши положението ми — натъртих аз. — Има, щом хората си мислят, че ми е по силите да се разправя така с Таск. Какво, по дяволите, да правя, ако ми пратят някой още по-способен, а ти не си наоколо? Ангелите да са ми на помощ! Не можеше ли да я зарежеш в някоя уличка с прерязано гърло и да им пратиш бележка?

— Някое острие опита ли се да те очисти оттогава?

— Не говорим за това!

— Тъкмо за това говорим! — изръмжа Сянката. — Такова беше посланието ми, когато видях сметката на острието — че ти имаш подкрепа. Моята подкрепа. И оттогава никой не се опитва да те премахне. Така че благодари ми и кажи най-после къде си скрил дневника.

— Не съм от твоите хора въпреки помощта ти. Вече те попитах — защо искаш дневника?

Едната му ръка се сви в юмрук.

— Ти си нищожен нос. Не си чак толкова незаменим.

— Напротив — намеси се Келс. Стоеше със скръстени на гърдите ръце, изражението му бе непреклонно. — Дрот е мой човек, а не твой. Аз решавам колко е незаменим. С тебе може и да имаме уговорка, но не съм се съгласявал да използваш хората ми както ти щукне. Ти сам ми каза, че Саможивата те е изпреварила, като се е набъркала в Десетте пътя, затова се нуждаеш от мен и моята банда. Ако искаш да направим нещо, ще го искаш чрез мен, иначе няма да стане. Същото важи за моите хора — първо питаш мен. Разбрахме ли се?

Прехапах си езика не толкова от желанието да разцелувам Келс за това, което направи, а защото от него научих името на Сивата принцеса. Онази, чиито заповеди изпълняваше Железния Деган. Онази, която се разходи в сънищата ми, за да ме предупреди за дневника. Сега можех да свържа име с лицето и гласа — Саможивата.

И Сянката мълча дълго. После качулката се наклони едва забележимо.

— Разбира се. Моля да ме извиниш, ако съм се увлякъл.

— Кажи на Дрот каквото иска да знае.

— Така да бъде. — Сянката се обърна към мен. — Защо искам дневника на Йоклаудия Неф ли? Защото го иска Саможивата. И то отдавна. Щом го смята за толкова важен, явно за мен ще е по-добре да е в моите ръце, а не в нейните. Саможивата е умна и знае, че ако се развихри открито в Десетте пътя, останалите Сиви принцове ще се опитат да я възпрат. Този квартал е прекалено важен за нас, за да позволим на един човек да има власт над него. Тук Исидор е започнал възхода си. И това е единственият квартал, който не се е подчинил на никого след падението му. Да завладееш Десетте пътя означава да постигнеш нещо, на което е бил способен само той. Можеш ли да си представиш какво ще се случи, ако някой от Принцовете подчини Десетте пътя?

Кимнах. Немалко главатари и улични тартори щяха да си стиснат ръцете с Принца, който е обединил Десетте пътя. А ако тя успееше между другото да повали Нико и Келс? Щеше да има още повече напиращи да заемат мястото им под нейна власт.

— Такъв човек ще направи огромна крачка към превръщането си в новия Тъмен крал — отговорих на Сянката.

Значи не се бях побъркал…

— Правилно — потвърди той. — А аз нямам желание да коленича нито пред нея, нито пред никого. Ето какво ме безпокои. Саможивата знае, че поне един от нас ще й се изпречи на пътя, но въпреки това упорства. Това ми подсказва, че има някакво предимство — нещо, което според нея ще й помогне да завладее Десетте пътя. Смятам, че това нещо е книгата.

Преборих се с подтика да се извърна, да примигна, да се издам по какъвто и да е начин. Сянката беше още по-прозорлив, отколкото си мислеше, но нямаше да му разкрия това. Вторачих се право в качулката, насилих се да говоря безстрастно.

— Още колко Принцове са се намесили?

— Засега няма други, освен мен и Саможивата.

— Щом е толкова важно, за какво ти бяха тези игрички? Защо реши да използваш мен, вместо да пратиш свои хора?

— Та нали вие сте „моите хора“ — отвърна Сянката. — Както сте хора на Саможивата, на Кукловодката, на Лъжльото. Зависи кой кога ви дърпа конците. Наистина ли вярваш, че всяко сведение, което си изкопчил от хората на Нико, за да го предадеш на Келс, е придобито само със собствените ти умения? Никога ли не те е спохождала мисълта, че докато ти си дърпал конците, за да мътиш водата в бандата на Нико, някой друг може на свой ред да е дърпал твоите конци? — Изпод качулката се чу мрачно подсмиване. — Тъкмо ти би трябвало да знаеш, че най-лесно е да насочваш събитията отвътре. Аз… тоест всички ние също го правим, но по-изкусно и прикрито.

Открай време слушах, че Сивите принцове си въртят далаверите точно така, но едно е да го чуеш на улицата, друго е да ти го представят като неоспорим факт. Сянката го каза толкова прямо и равнодушно, че по гърба ми плъзна ледена тръпка.

Той опря лакти на бюрото и под наметалото се видяха ръкавите на изискана въгленосива куртка.

— Сега е твой ред. Разкажи ми за дневника.

Гледах среднощната тъма под качулката и се изкуших — да му разкажа всичко, за да прехвърля на чужд гръб тревогите за книгата, Десетте пътя и войната. Ако се разприказвах, ако дадях дневника на Сянката, всичко щеше да свърши — никакво търчане напред-назад, никакви гатанки, никакво сравняване на моите подозрения с онова, което знаят другите. Нека Сивите принцове си мерят силите, бездруго умеят това по-добре от мен. Нека той попречи на амбициите на Саможивата. Аз просто ще си стоя отстрани и пак ще съм си обикновен нос.

Толкова съблазнително… а знаех, че няма да го направя. „Не давай книгата на никого — заръча Саможивата в съня ми. — И на мен също“. А това не се връзваше с догадките на Сянката. Ако тя толкова напираше да се възползва от дневника, нямаше да ми каже тези думи: „Предпочитам книгата на Йоклаудия пак да се изгуби, вместо да попадне в ръцете на неподходящ човек“. Рискуваше прекалено, ако ще и да беше лукава Сива принцеса, защото ставаше твърде вероятно аз просто да унищожа дневника.

Проумях, че Саможивата наистина иска да придобие дневника, но не заради подбудите, които бяхме готови да й припишем и аз, и Сянката. Спомних си какво ми каза Балдезар за нея и Железния: „Искат да използват книгата срещу империята“. Тогава не ми се вярваше, но сега…

— Чакам — напомни Сянката.

Погледнах Келс. И той се бе вторачил в мен. Нямаше да ми помогне… или бърках? Какво ли бе научил досега? А какво ли искаше да знае?

Усърдно си придадох примирено изражение и седнах поотпуснато на стола.

— Дневникът — започнах и бръкнах в кесията за поредното ахрами — е написан от Йоклаудия Неф. Тя е била сред Недостижимите на империята и е служила на Стефан Дорминикос още по времето, когато е бил нормален човек.

— Толкова ли е стар дневникът? — обади се Келс.

— Да, толкова.

— Ти разгърна ли го изобщо? — попита Сянката.

— Разбира се! Щом всички го искат, как да не погледна какво пише вътре?

— И какво видя?

— Не съм уста и няма как да съм сигурен, но помолих и други да го прегледат. Според тях става дума за магия.

Сянката плесна с длан по масата и пламъчетата на свещите се разклатиха в чашите.

— Знаех си! А за каква магия е писала? Казаха ли ти?

— О, да, казаха ми. — Свлякох се още малко на седалката, за да проточа мига. Погледнах Сянката, после и Келс, накрая схрусках семето. Келс едва не подскочи от звука. Чудесно. — За имперска магия.

— Какво?! — избухна моят главатар, точно както се надявах.

— Имперско чародейство?! — Извъртя се към бюрото и почти си навря лицето в качулката на Сянката. — Ти ми каза, че онези Бели пояси в Изтърбушеното са търсили реликва, а не забранена магия!

— Има всякакви реликви — отвърна Сянката. — Тази просто се оказва по-полезна от останалите.

— Реликвите са вещи, използвани лично от императора — поправих го аз. — Съмнявам се тази книга да е била разгърната дори веднъж от някое въплъщение.

— Но се отнася за императора — недоволно натърти Сянката.

— Значи достатъчно прилича на реликва.

— Освен това реликвите не привличат вниманието на имперските Недостижими — добавих аз.

Белите като сняг вежди на Келс се събраха на челото му.

— Недостижимите ли?

— Ако питате мен, по някое време непременно ще поискат да приберат дневника.

— Недостижимите?! — повтори той. — Проклятие!

Долавях враждебния поглед изпод качулката. Усмихнах се.

— Важно е да не забравяме — настойчиво каза Сянката, — че пие притежаваме дневника. Ако Дрот е прав, съдържанието му може да превърне Нико и Саможивата в дребни досадници.

— Ами империята? — не отстъпи Келс. — От тях няма да се отървем толкова лесно.

— Бихме могли, ако им пробутаме подходящата изкупителна жертва.

— Доста внушителна жертва трябва да бъде — вметнах аз.

— И според мен — съгласи се Сянката.

Поумувах.

— Нико ли?

— Саможивата. Тя е по-едра риба, пък и вече се стреми да вземе дневника. Нужно е само да се погрижим подходящи думи да стигнат до подходящи уши. И когато му дойде времето, ще уредим тя да попадне в ноктите на империята.

Разсмях се.

— Просто така ще поставиш капан на Сива принцеса? Прости ми, че се съмнявам дори ти да извъртиш този номер. Но да речем, че се справиш. Нали тя ще се разприказва? Не би имала причина да си мълчи.

— Не и ако е труп.

— И това не стига. Не ми се вярва империята да се задоволи с един труп, а книгата да я няма. Случвало се е да ме подгонят заради реликва, а дневникът е несравнимо по-ценен от опърпано старо расо…

— Значи ще им пробутаме малко истински овъглени листове и купчинка фалшива пепел — заяви Сянката. — Сами ще сглобят парченцата, които им дадем, и ще стигнат до желания от нас извод. — Размаха пренебрежително ръка. — Честно казано, май надценяваме империята.

— Аз пък си мисля, че подценяваш и нея, и нас — възрази Келс и застана зад моя стол. — Не си ли минавал напоследък край Кулата на Гониас? Още тлее, а Белите пояси и Недостижимите са извлекли онази уста оттам още по времето на петото въплъщение на Теодой — преди три века! Щом са си направили труда да подпалят тухли, и то така, че да горят толкова бавно, просто за да дадат нагледен урок, готов съм да се обзаложа, че няма да се задоволят само с труп и малко обгорени хартии. Ако всичко потръгне зле, ти може и да се покриеш, но ние не можем да се спотайваме като тебе. Няма да кажа на хората си да тръгнат на лов за Саможивата и да гледам как половината умират, преди да успеят, а после да усетя тежката ръка на империята, само за да можеш ти да се отървеш от съперница и да разполагаш с могъщи нови магии.

Сянката се надигна бавно. Ако намерението му беше да изглежда внушително, постигна целта си.

— Няма значение какво искате — отсече той. — Имаме уговорка. Саможивата е забъркана в това. Аз също. Ако искате да оцелеете, ще правите каквото ви кажа. Аз знам как да си уреждам сметките със Сиви принцове. А ти знаеш ли?

— Не, но се уча — отвърна Келс.

— Не се и съмнявам, че си го мислиш. А сега да…

— Не съм свършил — прекъсна го грубо Келс. Сянката се смръзна и за миг съжалих, че моят главатар стои толкова близо до мен. — Да, имаме уговорка, но тя не засяга империята, Белите пояси и имперските чародейства. Споразумяхме се за три неща — моята банда да оцелее, Нико да бъде изритан от Десетте пътя и Саможивата да не командва тук. Ти се придържай към своята част от уговорката, а аз ще се погрижа да получиш книгата, когато всичко свърши.

— Не се дръж глупаво! — скастри го Сянката. — Ако взема този дневник, край на твоите затруднения с Нико и Саможивата.

— Може би. Но ти ми обеща подкрепата си още преди някой да е споменал дневника. По дяволите, ти сам дойде при мен да ми предложиш помощта си, а не обратното. Нямаше да го направиш, ако аз не ти бях нужен повече, отколкото ти на мен.

— Келс, вярвай в каквито си щеш фантазии, но не можеш без мен. И твоите хора ще ти кажат, а и Дрот, който е с нас, че тръгна ли си сега, с вас е свършено. Саможивата е имала повече време да създаде връзки тук, да заложи основата на плановете си, да събере достатъчно усти и да подхване интригите си. В сравнение с нея ти само се щураш безцелно.

Келс прекрачи пред стола и скръсти ръце на широките си гърди. Стъпи устойчиво, изопна гръб и се изплю на пода между себе си и Сянката.

— Аз не подхващам нови пазарлъци насред битка, не ми трябват и страхливци, които го правят. Ще го кажа ясно — получаваш книгата, когато измъкнеш задника ми от огъня. Не и преди това.

Не знам какво очаквах — през покрива да се забие мълния. Келс да полети из стаята като хвърлена парцалена кукла или Сивият принц да го доближи и да го изкорми небрежно. Нищо подобно не се случи. Сянката мълча дълго, после ни подмина.

— Ще довършим този спор — каза мимоходом, — след като си имал достатъчно време да видиш колко зле можеш да закъсаш.

Вратата се затръшна и Келс въздъхна.

— Е, това не потръгна както ми се искаше. — Отиде да седне зад бюрото и изпъшка тихо. — А сега — добави, щом отметна глава назад и затвори очи, — защо не ми кажеш всичко, за което си затваряше устата, откакто влезе в тази стая? И дано сведенията си струват, иначе ще поднеса на тепсия тебе и дневника на Сянката, за да се помиря с него.