За честта на крадеца

21

Келс не беше в дома си. По-точно го нямаше нито в квартала Сребърния диск, нито в някоя от другите му територии. Той беше в Десетте пътя и ръководеше войната срещу Нико. Лично.

— Това лошо ли е? — попита Деган.

— Така чух.

Потърсих Деган, след като не успях да говоря с Келс, и заварих своя пестник да играе кабат за двама с Джелем в „При Проспо“. Разбира се, губеше.

— А ти искаш да се видиш веднага с него?

— Да, искам.

Келс беше от главатарите, които си вършат най-добре работата в сенките, дърпат конци и съчетават планове. Щом бе излязъл на улицата, и то където е най-напечено, на нашата банда лошо й се пишеше.

Деган въздъхна и хвърли картите си на масата.

— Тъкмо щях да си върна парите…

— Да бе, непременно — отвърна Джелем и придърпа към себе си купчинката монети. — Нямам думи да изразя благодарността си към Дрот, че ме спаси от тази неизбежна… хъм, загуба.

— Работата е по-важна. — Подсмихнах се.

— Чудно защо твоята „работа“ все пречи на моите печалби — отбеляза Джелем и започна да подрежда монетите по стойност. — Особено като се знае, че още не ми е платено за заниманията с едно въже.

— От които още не съм видял особена полза — отсякох.

— Е, щом подхванахме тази тема… — Джелем избута монетите встрани и опря лакти на масата. — Дай ми шест косъма от главата си.

— Какво?!

Той щракна с пръсти.

— Просто го направи и гледай някой да не ми пречи!

Вдигнах ръце към главата си и започнах да се скубя.

— Постарай се да са дълги — заръча Джелем, бръкна в гънките на робата си и извади въже с възли.

Въжето на Тамас… не, на Таск, защото нямаше обгорени възли.

— Оглеждайте се някой да не види какво правя — заповяда Джелем и взе космите.

— А какво правиш? — не се сдържах да попитам.

— Обвързвам магията във въжето с тебе, разбира се.

— „Обвързваш“ я? Досега съм прибягвал твърде рядко до омагьосани предмети, но никога не са били „обвързани“.

— Защото или са били безвредни, или си можел да ги насочваш и да ги отбягваш. Но това е въже. Огъва се, омотава се. А руните в него се задействат, щом докоснат някого. Ако не улучиш, може лесно да се отплесне и да удари тебе. Искаш ли собственият ти магически предмет да те повали в несвяст?

— Нямам нищо против да е обвързан с мен.

Джелем взе един косъм и го овърза около един от възлите. Започна да мънка и да прави леки движения, сякаш подръпваше нещо.

Ние с Деган стояхме от двете страни на масата в нехайните пози, присъщи на хората от нашата професия. Махнах с ръка на Сесил да не ни доближава, когато понечи да попита искаме ли още нещо, а Деган заставаше между масата и улицата при всяка поява на минувач.

Най-сетне мънкането спря и Джелем се прокашля.

Обърнах се към него. Въжето беше навито в скута му.

— Готово ли е?

— Готово е.

Погледите ни се срещнаха.

— Като става дума за плащане… — подхванах аз.

Ех, че гнусотия. Мразя да се държа така. Ама че срам…

— Нико ме изрита — продължих, — а всичките ми ястреби бяха в…

— Тоест нямаш пукната пара — прекъсна ме Джелем.

— Засега — опитах да се оправдая.

Той кимна.

— Предположих. Но за твой късмет обмислих и решение без пари.

— Без пари ли? — повторих като ехо.

Това не ми допадаше.

— Услуга — обясни Джелем и думата прозвуча хем съблазнително, хем мръснишки от неговата уста, — с която ще ми се отплатиш… по-късно.

— Що за услуга?

Лявото му рамо помръдна съвсем леко.

— Ако знаех, нямаше да е услуга, а плащане.

Изскърцах със зъби. Гледах ту въжето, ту Джелем. Накрая се обърнах към Деган.

— Не питай мен — каза той. — За мен такава уговорка е съвсем разумна.

Пак се взрях в Джелем. Седеше си невъзмутимо и чакаше — знаеше, че ме е приклещил. Имах нужда от всяко предимство, което можех да докопам, а това въже си беше сериозно предимство.

— Ами добре. Бездруго вече дължа услуги.

Деган се прокашля сдържано с ръка пред устата, за да прикрие усмивката си.

— Чудесно — одобри Джелем и хвърли въжето към мен. — Заповядай.

Облещих се. Опитах да се наведа встрани, но въжето се разгъна в полет и два от възлите ме удариха по кръста.

Нищо не се случи.

— Изглежда, съм си свършил работата — каза Джелем, взе тестето и почна да разбърква картите. — И то добре.

— Изглежда ли? — Намръщих се и вдигнах въжето от земята. — Не знаеше предварително, така ли?

Джелем само се усмихна.

— Копеле… — казах му, навих въжето и го пъхнах под колана си, за да не се набива на очи.

Джелем още се усмихваше, когато с Деган си тръгнахме.

Келс си бе избрал за леговище останките от някогашно малко имение в североизточния край на Десетте пътя. Също като повечето бивши хубави къщи в квартала и тази била разделяна отново и отново на все по-малки части от поредица стопани или навлеци, докато накрая се превърнала в лабиринт от стаички, свързани с тесни коридорчета, с набързо скалъпени нови стени и съборени предишни. Следите от мазилка и греди в двора ми подсказаха, че Келс е заповядал на хората си да разбият някои от допълнителните прегради вътре, за да минават, а и да се бранят по-лесно.

— Чакайте тук — каза ни един от биячите, които ни съпроводиха от границата на квартала. — Трябва първо да докладвам за вас.

— Ами докладвай — отвърнах аз.

Деган само промърмори нещо и започна да оглежда мястото.

Вмъкнахме се в Десетте пътя по-лесно, отколкото очаквах. По улиците вече имаше открити стълкновения, а биячите и парцалите шетаха на по-големи глутници. Никой не ни обръщаше внимание — явно всички бяха затънали в големи неприятности.

Видяхме три разгорещени схватки насред улицата — две между враждуващи сродници, а третата между малък отряд парцали и внушителна шайка от хората на Нико. Обикновено бих заложил на парцалите, защото разчитаха не само на мечове, а си имаха и алебарди и щитове, но пък биячите на Нико обикновено не си водеха уста. Шепа подхвърлени във въздуха пирони и две изречени думи стигнаха, за да обърнат сражението в тяхна полза. Скоро след това се натъкнахме на хора от бандата на Келс и им предадохме оръжията си с молба да ни заведат до леговището на главатаря.

— Хитро са нагласили всичко за клане на натрапници — каза Деган след две-три минути.

Кимнах. С високата ограда около двора и още по-нависоко разположените прозорци на втория и третия етаж нападателите щяха да попаднат в смъртоносен капан. И то ако успееха да влязат. В момента част от бандата отнасяше от площадчето пред портата всичко по-голямо от обувка, за да нямат враговете нито прикритие, нито какво да мятат по защитниците.

А това не беше добър признак. Намирисваше на отчаяние и последен бой. Подсказваше, че Келс губи войната.

Вътре в двора всичко напомняше още повече на обсадена крепост. Мъжете или щъкаха припряно, за да довършат подготовката, или седяха безмълвно в очакване на неизбежното. Не се чуваха добродушните заплахи или самохвалства, с които сродниците се успокояваха преди битка. Имаше само примирение.

Биячът, когото останалите в патрула наричаха Жокея, се върна при нас. Въртеше в ръцете си късия си камшик.

— Ти влизаш — посочи ме с камшика, — а ти не — каза на Деган.

Деган сви рамене, седна с гръб към оградата и захърка още преди да съм влязъл в къщата.

Качихме се по две стълби, които ми се сториха като четири, и извървяхме дълъг коридор. Спряхме пред обгорена врата. Под саждите още се различаваха следи от изкусна дърворезба — цветя и листа, две-три птичи крила. Жокея тропна два пъти с дръжката на камшика, изгледа ме кисело, обърна ми гръб и се отдалечи. Слушах как ботушите му трополят кухо по дъските на пода в сумрака.

Въздъхнах и потърках наболата си брада. Колко дни бяха минали, откакто бях при Мориарти? Или в дома на Кристиана? Всичко се сливаше в главата ми. Примигнах, плеснах се по бузите и лапнах две ахрами. Почти не ми помогнаха.

— Влез! — подвикна Келс най-после.

Отворих вратата.

Завеси закриваха прозорците и в стаята бяха запалени свещи. Някой май бе намерил в къщата скривалище със стъклария, защото всяка свещ бе поставена в чаша за вино като лале от светлина. Блещукаха из стаята и образуваха свои съзвездия — в тези шарки от ярки и тъмни петна нощното ми зрение ставаше безполезно.

Почти в средата бе сложено огромно бюро, което повече приличаше на маса за пиршества. Покрай единия ръб бяха наредени чаши по височина подобно на стълбичка от пламъчета. Зад тях, отчасти скрит от бюрото, седеше Келс, навъсеното му изражение подсилено от трепкащата светлина. Бе опрял ръце на бюрото и потупваше бавно палци. Иначе не помръдваше.

Затворих вратата, направих три крачки в стаята и чак тогава долових раздвижването в сенките зад Келс. Отначало се почудих дали не ме лъжат очите, но щом се уверих, че сенките мърдат, спрях, вторачих се и едва различих зад моя главатар висок тъмен силует, обвит в сиво-черно наметало.

Рапирата ми сякаш изскочи сама от ножницата.

— И аз се радвам да те видя, Дрот — прозвуча познатият ми дълбок глас.

Сродникът с наметалото излезе на светло, но огромната качулка все така скриваше лицето му.

— Този какво прави тук, по дяволите? — попитах сприхаво Келс.

— Дрот, прибери оръжието — заповяда главатарят.

— Знаеш ли кой е той?

Келс изви вежда.

— А ти знаеш ли?

Онзи с наметалото не помръдваше.

— Знам, че не мога да му се доверя — сопнах се и стиснах зъби. — Знам, че ме подведе да си търся белята срещу двама Бели пояси, които с удоволствие щяха да ме накълцат. И знам, че е прекалено добре осведомен за всичко, което се случва в Десетте пътя — не му е читава работата. Тъй че каквото знам за него ми е предостатъчно.

Тъмната фигура се засмя, дори устните на Келс помръднаха в намек за мрачна усмивчица.

Тяхното веселие изобщо не подобри настроението ми. Споходи ме смущаващо хрумване. Посочих непознатия с рапирата.

— От твоите е, нали? — попитах Келс. — Ти си накарал тази купчина плат да ми ходи по петите, за да знаеш какво правя, а?

— Не позна — отвърна главатарят.

— Тогава защо е тук, по дяволите?

— Седни.

Келс посочи двата стола пред бюрото.

— И прав ми е добре — отказах, но застанах до столовете.

— Както искаш.

Той заобиколи бюрото и седна на най-близкия до мен ъгъл. Отдели миг-два да позяпа откровено старите дрехи на Нестор, които носех, и вдигна рамене.

— Е, какво имаш да ми кажеш?

Вторачих се първо в моя тартор, после в мъжа с наметалото.

— Още чакам отговор — напомних на Келс.

— Той е тук, защото аз го помолих. Този отговор трябва да ти стигне.

— Не и след като той ме разиграваше така. От самото начало на тази бъркотия ми пробутваше сведения и ме пращаше на едно или друго място в Десетте пътя.

— Чул ли си лъжи от мен досега? — обади се неясният силует.

— Не това е важно.

— Именно това е важно — натърти той. — Дори последствията да не са ти харесали, не можеш да твърдиш, че не те заведох където поиска.

— Поне да беше споменал за проклетите пояси!

— Ако бях споменал, щеше ли да влезеш там?

— Мръсник! — избухнах аз. — Нямаше право да ме подвеждаш така. — Посочих Келс с лявата си ръка. — Работя за него, а не за тебе, и да ме вземат мътните, ако ще говоря какво знам пред някакъв тип, заради когото едва не ме пречукаха.

— О, ще… — подхвана силуетът.

— Ще правиш каквото аз ти кажа, Дрот! — намеси се Келс.

— А аз ти казвам да говориш.

Погледът ми шареше между двамата. Какво ставаше тук, мътните го взели? През всичките години, откакто носех сведения на Келс, винаги разговаряхме насаме. Дори в отдавна отминалото време, когато бях обикновен уличен нос, Келс все напомняше колко е важно никой да не знае за разговорите ни. Толкова ли се бе променило положението ми, откакто в бандата на Нико бяха научили какво съм вършил? Умът ми не можеше да се примири със заповедта на Келс да се раздрънкам пред човек, който не е от бандата.

Не виждах никакъв смисъл в това.

Келс се изправи, застана пред мен и се вторачи в очите ми.

— Казах ти да ми съобщиш какво си научил. Е, казвай го.

И тогава, както Келс стоеше само на една стъпка от мен и усещах дъха му на лицето си, виждах колко е наежен и как са изпъкнали жилите на шията му, видях… тревогата в очите му — широко отворени, нерешителни, умоляващи. Забелязах как се извиха за недоловим миг към закачулената фигура, която сега стоеше зад него, а после се загледаха над рамото ми.

Проумях, че Келс е уплашен, а не разгневен. Искаше и аз да играя в сценката, която бе подготвил.

Не се подвоумих. Отдръпнах се и отсякох:

— Върви по дяволите!

Силно се надявах да не съм се заблудил.

— Какво?! — наежи се Келс.

— Чу ме много добре. — Преместих ядосания си поглед към силуета с наметалото. — Писна ми да отговарям на въпроси.

— Писнало ти било да отговаряш на въпроси, така ли? Ти си нос, и то мой нос! Работата ти е да отговаряш на въпроси!

Не е! — изфучах. — Работата ми е да пресявам сведения. Работата ми е да отделям слухове от факти. Работата ми е да си рискувам кожата, за да знам по-добре какво става по улиците. И върша тази работа за тебе, не за него. — Посочих внушителната фигура вдясно. — Нищичко няма да споделя, докато не чуя отговори за него, за истинските му дела в Десетте пътя и за проклетия дневник, който всеки иска да докопа!

Келс изпъна показалец към очите ми.

— Твоята работа — изръмжа — е да събираш парчетата, не да подреждаш картина от тях. Не съм ти възлагал да държиш всички нишки в ръцете си. Няма защо да се сърдиш, че ти напомням какво вършиш за мен — явно имаш нужда от напомняне.

— Чакайте… — чу се изпод качулката.

Келс ми намигна и аз продължих да си играя ролята. Бездруго не бих могъл да се спра, дори да исках.

— Като те слуша човек, ще си помисли, че съм искал да бъда тук — отвърнах троснато на Келс. — Все едно се радвам задникът ми да бъде ритан от повече хора, отколкото имам пръсти да преброя. — Махнах с ръка към вратата и квартала зад нея. — В Десетте пътя съм, защото Нико ме изпрати тук, а не защото сам поисках. И останах в квартала, защото не исках да видя как бандата ти ще пльосне в помийната яма. Но май точно натам се свлича, като гледам какво става.

Келс навря нос в лицето ми, искриците в очите му угаснаха.

— Да не намекваш, че не ме бива за главатар?

Сега не се преструваше, но ми беше все едно. Олекна ми да си излея душата. Твърде много ми се бе събрало през последните седем години, да не говорим за последните седем дни, за да хитрувам.

— Не намеквам, а ти казвам направо, че трябваше да помислиш сериозно още когато дойдох при тебе първия път. Знаеше, че Нико ще те нападне, но реши да се надлъгваш с него. — Пак посочих вратата. — Е, какво спечели досега, да му се не види?

Чакайте — пак каза непознатият.

— А ти какво би направил? — неприязнено попита Келс.

Откъде да знам, по дяволите?! Прекалено зает бях да се спасявам от Бели пояси, наемни убийци и хората на Нико, за да умувам за тактиката. Пък и нали не съм нищо повече от нос — явно трябва само да слухтя и да докладвам. Да ме пазят Ангелите от идеи за…

— Чакайте!

Този път думата изригна от качулката, сякаш ехтеше от пещера. И двамата с Келс се сковахме и извихме глави към силуета, който изпъна ръка към мен.

— Ти спомена „проклетия дневник“ — продължи гласът, тежък като утайка от кафе.

— И какво от това?

— Кой ти каза, че е дневник?

Ама че гадост…

— Какво?

— Всички го наричат книга, но ти използва думата „дневник“.

Гледах го и мълчах.

— Взел си го, нали?

Погледнах Келс, който пък ме наблюдаваше зорко и чакаше, присвил очи. Завъртя глава толкова леко, че малко оставаше да пропусна това движение.

Пак се обърнах към мъжа с наметалото.

— Не е у мен, но мисля, че знам къде е.

— Убеден съм, че знаеш. Иди и го донеси.

— Защо?

— Какво?!

— Защо е толкова важен за тебе? — попитах го. — И защо да го дам на тебе, а не на друг?

— Не давам обяснения на подчинените си.

„Подчинени“, така ли?

— Майната ти! — излаях и преди Келс да направи нещо, се втурнах покрай него и грабнах една от чашите със свещи.

Плъзнах се над ъгъла на бюрото и спрях през закачулената фигура.

— Стига си ме разигравал! — Вдигнах свещта и се опитах да бутна качулката назад. — Ако си въобразяваш, че… О, Ангели!

Качулката не помръдна. Макар че краят й се смачка в пръстите ми като обикновен плат, тя още закриваше лицето му. Все едно се напъвах да избутам тухлена стена, обвита с вълна.

Но по-лоша беше тъмата вътре — светлината не я прогони. Срещу мен имаше було от сиво-черни сенки, които се местеха и преливаха, сякаш бяха по-дълбоки от размерите на качулката. Стори ми се, че се мярнаха мимолетно очертанията на брадичка и част от нос, но не бях сигурен. Незнайно как обаче прозрях, че и без свещта нощното ми зрение щеше да е безполезно — никакъв взор не можеше да проникне в този мрак.

Стомахът ми се превърна в малка ледена буца.

Мъжът под наметалото дори не шавна, не направи нищо. Само прошепна някаква дума толкова тихо, че не различих звуците. Миг по-късно вече летях през стаята, а ушите ми звъняха от мощта на изреченото слово. Блъснах се в отсрещната стена, отскочих и се стоварих по лице на пода. И замрях.

Чух глас и когато не отговорих, усетих нечии ръце. Исках да се обадя, но… не ми стигаше воля. В момента и мигането беше прекомерно усилие.

Сложиха ме на стол. По лицето ми се стече вода. Това помогна. Мигането стана по-лесно, а после и другите движения.

И тогава ме връхлетя болката. Понечих да изохкам, но стиснах зъби. Да пукна, ако му дам повод да злорадства.

Вдигнах глава. Келс крачеше насам-натам пред бюрото, лицето му бе сковано от гняв и тревога. А на големия стол зад бюрото вече седеше онзи с наметалото.

— Това обяснение стига ли ти? — подхвърли той.

Имаше само едно възможно обяснение — за наметалото, за мрака, за заклинанието, за чувствата на Келс. И то не ми хареса.

Знаех си, че всичко е заради някой от Сивите принцове, но просто не ми хрумваше досега, че където се е намесил един от тях, като нищо ще се набърка и втори. В края на краищата те се дебнеха взаимно. А нямаше съмнение кой е този в стаята. Дяволите го взели, той направо ми навираше в очите кой е, но аз бях твърде тъп, за да се досетя.

— Сянката… — изграчих аз. — Ти си шибаната Сянка.

Качулката се наклони в съгласие.

— Точно така.