За честта на крадеца

5

Излязох замаян. Келс? В Десетте пътя?

Адски късмет. Да се чуе името на Келс около нещо, свързано с Нико, беше все едно да гасиш огън с нафта.

Повлякох крака по улицата.

Някога — преди враждата, преди сблъсъците за територии, преди и двамата да станат главатари, Нико и Келс били близки. Подчинявали се на един и същ тартор, върлували в един и същ квартал, участвали в едни и същи удари, чак до деня, когато се разправили заедно със своята главатарка Рига и си поделили владенията й. И се оказало, че това било най-лошото, което можели да си причинят един на друг.

Разбира се, всеки от двамата имаше своя история как всичко се сговнило. Ако се вярваше на Нико, всичко опирало до уважението и безчестието — разправяше как Келс го изиграл и взел най-доброто от онова, което притежавала Рига, макар че на Нико уж се паднала по-голяма част от територията. Още по-гадното било, че Келс използвал парите, за да му отмъкне най-способните хора след подялбата. И Нико, както можело да се очаква от него, решил да му изтръгне гръкляна.

Келс пък твърдеше, че изобщо не бил купил верността на хората на Нико, ами им предложил по-добра сделка. Вместо да разчита на страха и юмруците, за да поддържа реда в своята банда, Келс предпочитал да обмисля действията си внимателно и залагал на хитроумието, за да върви всичко по вода. Затова по-малката му територия преуспявала и затова хората изоставяли Нико. И когато Нико тръгнал срещу него, изглеждало, че го прави от злоба и завист.

И двете версии звучаха убедително, а според мен във всяка имаше частица истина. Ако съм научил нещо от работата си като нос, то е, че историите се променят според разказвача, колкото ще той да си въобразява, че говори правдиво. И макар че бях склонен да повярвам на обясненията в полза на Келс, нямаше съмнение, че този път Нико изглеждаше жертва на коварство. Ако Келс наистина беше в Десетте пътя и имаше нещо общо със злощастната участ на хората, изпратени от Нико…

Тръснах глава. Изобщо не се връзваше. Не беше присъщо на Келс да очисти толкова много от хората на Нико просто ей така. Ако се бе случило обратното, щях да повярвам. Келс пипаше прекалено хитро, за да прибегне до такава касапница. Поне досега.

Но ако имаше някаква връзка с Келс или дори само намек за това, Нико щеше да се развихри. Щеше да погне Келс с всички сили. А аз щях да се насадя в бъркотията — в Десетте пътя, насред сблъсъка.

Изпъшках. Може и да беше по-добре, че Нико ме пращаше там да науча какво става. Може би дори щях да предотвратя надвисващата съсипия. Това обаче не означаваше, че задачата ми допада.

Затътрих се до дома си в ранния следобед и се свлякох в тежък унес без сънища. Събудих се малко след полунощ, сдъвках едно ахрами и се измъкнах на улицата, колкото да хапна в тази късна доба. Върнах се и заспах отново.

Светлината на утрото отдавна се процеждаше около капаците на прозорците, когато се събудих повторно. Някой тропаше на вратата.

Полежах още малко с надеждата да си помисли, че ме няма, и да се разкара.

Посетителят потропа още веднъж.

По дяволите, защо да не стана? Бездруго трябваше да се изпикая.

— Ей сега! — креснах, надигнах се от леглото и зашляпах из стаята.

Чувах как долу си подвикват двете момиченца — Рена и София. Играеха си. Усмихнах се на врявата им, докато навличах вчерашната риза и препасвах колана с рапирата.

Долепих око до шпионката. Гладко избръснато лице с фризирани руси къдрици над грижливо бродиран жакет и късо наметало. Познах извезания на гърдите му герб и изстенах.

— Господарю Дрот? — промълви пратеникът към шпионката.

Гласът му звучеше неуверено и ми се дощя да го излъжа.

Но още утре някой лакей като него пак щеше да цъфне пред вратата ми.

Откачих пружината на капана, дръпнах двойното резе и открехнах мъничко вратата.

— Дрот — да, господар — не. Не съм благородник и не съм се промъквал в такова семейство като твоята господарка.

Той се ококори стреснато, явно изненадан от дързостта ми. Да се пули колкото си иска. Господарката му беше баронеса Кристиана Сефада, владетелка на Литос, но освен това беше и моя сестра. Обстоятелството, че само неколцина души, освен мен и нея знаеха за родствената ни връзка, не променяше държането ми спрямо „нейно благородие“.

Погледнах мъжа, който се извисяваше зад пратеника. Казваше се Руджеро и работеше за мен. Кимна ми, за да потвърди, че е претърсил натрапника. Аз също кимнах и Руджеро слезе безшумно по стълбата. Пак погледнах лакея.

— Нов си, нали? Досега не те е изпращала.

— Да… ъ-ъ, не. Тоест досега не съм имал честта, господине.

— Никаква чест не е, повярвай ми. — Отворих широко вратата и му посочих да влезе. — Как се казваш?

— Тамас, господарю.

Още стоеше в коридора. По изражението му личеше, че не знае точно как да постъпи. Вероятно погазвах всяко правило за учтивост, което му беше известно. Горкото хлапе бе обучено как да се държи и с блюдолизци, и с надменни благородници, но веднага се виждаше, че не знае как да говори изискано с крадец, който току-що е отворил вратата само по риза, едва стигаща му до коленете, затова пък с оръжие на кръста.

— Тамас, семейството долу има деца — обясних му, разкопчах колана с ножницата и го хвърлих на леглото, за да се успокои. — Не искам кавга с майката, ако по-голямата й дъщеря се мерне до стълбата и случайно надникне под ризата ми. Разбра ли какво ти казвам?

Пратеникът погледна през рамо към стъпалата, сякаш подозираше, че имам пророческа дарба, и побърза да влезе в стаята. Затворих вратата.

— Е, какво иска тя този път? — попитах го, докато смъквах от закачалката торбест панталон и го помирисвах.

Несъмнено беше по-чист от онзи, който обух още преди да подгоня Ател. Навлякох го.

— Моля, господарю?

— Питам за баронесата — подсетих го. — Не те е изпратила да ми помогнеш в обличането, нали?

— Не!

Засмях се, когато той се изчерви от припрения си отговор.

— Отпусни си душата де. Просто отговори на въпроса.

Усмивката на Тамас се стопи. Той кимна. Ръката му бръкна под жакета.

Метнах се към леглото, на което бях захвърлил рапирата толкова небрежно. Когато тупнах на дюшека, коланът с ножницата подскочи и се свлече от другата страна. Чух как изтрака на пода. Свършено беше с мен.

Но понеже нямаше какво друго да направя, все пак посегнах към оръжието. Може би първият удар на Тамас нямаше да е точен. Може би щях да го довърша и да сляза при Епирис преди незнайната отрова на убиеца да ме затрие. Може би тъкмо сега щеше да ми се яви някой от Ангелите и да спаси кухата ми чутура.

Слисах се, че успях да докопам дръжката на рапирата. Какви ги вършеше този убиец, да не изковаваше кинжала си в момента? Никой не се бави толкова.

О, по дяволите… Този беше „уста“. Налагаше ми заклинание.

Явно Кристиана беше вбесена, щом бе похарчила толкова пари.

Ама че си тъпанар, Дрот! Никога не пускай хората й в дома си, колкото и любезно да сте си приказвали, колкото и години да са минали от последното покушение.

Изобщо не си направих труда да извадя рапирата — или острието нямаше да излезе от ножницата навреме, или поначало беше късно. Търкулнах се по пода и се надигнах присвит, вдигнал ножницата пред себе си като жезъл.

Тамас си стоеше на все същото място с опулени очи и провиснало чене. Държеше свитък с панделка и печат.

Сърцето ми отброи поне десетина удара, докато се зяпахме взаимно. Той пръв наруши вцепенението.

— Аз… аз трябва… аз трябва да изчакам отговор.

— Засега няма да отговоря.

— Както желаете.

Втурна се към вратата и изтрополи надолу по стълбата. Свитъкът падна там, където бе стоял.

Май не успях да спра кикотенето си цели пет минути.

Първият убиец, който се опита да ме бастиса, беше дългурест мъж, вонящ на риба и евтино вино. Тогава бях на осемнайсет и това, че го намушках, докато се мъчеше да ме удуши с гарота в един тесен проход между две къщи, се дължеше по-скоро на късмета.

Второто острие си имаше име — Сивата чайка. Бе сипала ситно смляно стъкло в чинията ми. По ирония на съдбата случката съвпадна с един от най-срамните периоди от живота ми, когато се бях отдал на пушека. Онази вечер дрогата беше по-важна за мен от храната и накрая дадох чинията си на друг наркоман. Часове наред го слушах как пищи и гледах как храчи кръв. На другия ден издирих Сивата чайка и натъпках в устата й подобна гозба. Само това добро видях от пушека и оттогава не докосвам дрогата.

Третият опит беше преди три години. Онзи се казваше Хирнос и се опита да ме наръга в гърба насред тъмна уличка — същински почитател на традициите. Спаси ме само нощното зрение — зърнах го с крайчеца на окото си. Гонитбата и схватката по хлъзгавите от леда покриви за малко щеше да довърши и двама ни. Накрая аз останах на покрива, а той се стовари четири етажа под мен на калдъръма. Отървах се на косъм.

Три месеца след провала на Хирнос ми налетя Алден. Странно е да преживееш бой с ножове в собствената си спалня с жена, която си познавал от години. Не забравях обаче, че преди всичко е професионалистка, затова всъщност не й се сърдих много, макар че се опита да ме затрие.

За един от четиримата знаех, че е нает от сестра ми, за друг само подозирах. И двата пъти занесох оръжията на убиеца в спалнята й и ги оставих на нейното легло. Едва ли е нужно да обяснявам, че това с нищо не подобри отношенията ни.

За подбудите й нямаше съмнение — страх. Кристиана се бои, че ще разглася и родствената ни връзка, и услугите, които съм й правил през годините, а това направо би срутило положението й в императорския двор. В онзи свят няма никакво значение, че е бивша куртизанка, а чак след това вдовица на барон. Положението и влиянието си имат друго мерило там и не се залъгвам, че разбирам техните борби за надмощие. Но ако се разчуе, че е имала вземане-даване с престъпници, все едно сама си е прерязала гърлото. Особено ако кримката е неин брат.

Въпреки безбройните ни раздори аз никога не бих я изпързалял толкова подло. С близки не се постъпва така. Но Кристиана не може да го проумее. Може би не трябваше да й натяквам толкова нагледно, като подхвърлям оръжията в спалнята й. В края на краищата я накарах единствено да потърси по-способен наемник за втория опит.

Само че толкова се забавлявам, когато я дразня…

Седях на широкото стъпало до входа на дюкяна и посръбвах чай. Това ми беше третата чаша и чаят изстиваше, потъмняваше и нагарчаше въпреки добавения мед. Много приличаше на настроението ми.

Оставих чашата и взех посланието, което ми бе донесъл Тамас.

Хартията беше с добро качество — тежка и суха на пипане. Знаех, че мога да я продам на Балдезар, който би я изстъргал охотно, за да бъде употребена повторно. Но нямаше да го направя. Щях да прибера писмото при останалите — любезни или злобни — в тайника на дъното на скрина с дрехите.

Прочетох написаното още веднъж и се зазяпах в листа.

Среща. Тази вечер. Налагало се да говори с мен. Било спешно. Засягало нейната безопасност. Както обикновено.

С други думи, тя искаше услуга от своя брат, бившия взломаджия. Или пък нямаше търпение да чака повече фалшификата, който бях поръчал за нея.

Плъзнах пръст по твърдия восък на гърба на листа и опипах издатините на нейния вдовишки печат. Ама че нахалство — да показва толкова гордо герба си след всичко, което бе сторила, за да се домогне до него. Тя ми натякваше, че съм от подземния свят, но аз убивах само когато беше неизбежно. Освен това изпитвах симпатия към покойния й съпруг Нестор.

Някой застана на вратата. Обърнах се. Дребничката Козима ме гледаше отгоре-надолу.

— Лоши ли са новините? — попита и добави по-закачливо: — Да не те е зарязала любимата?

Усмихнах й се, сгънах писмото от Кристиана и го пъхнах в ръкава си.

— Изостави ме заради един барон. Че какво повече от мен би могъл да й предложи той?

— Тишина и спокойствие? — подсказа съпругата на аптекаря и седна до мен. — Дано ми прости императорът, но понякога ми се ще Епирис да упои с някоя отвара тези две момичета, за да имам поне половин ден за себе си.

— Почти не ги забелязвам — уверих я.

Тъкмо тогава Рена и София изскочиха тичешком иззад ъгъла и нахълтаха в къщата. Шестгодишната Рена се заливаше от смях, но на осемгодишната София май не й беше толкова весело. Вратата се затръшна, последваха писъци и тропот по дъсчени подове.

— Лъжец — въздъхна Козима.

Взираше се във вратата, докато шумът не стихна, и чак тогава се успокои.

С тази черна коса, тъмнокафяви очи и лице с почти съвършено съчетание на очертания и извивки сигурно е била омайващо красива, когато Епирис се е оженил за нея. Дори след раждането на две деца и толкова години грижи за тях и за съпруга си мнозина мъже я заглеждаха… сред тях и аз. Не можех да си представя как Епирис е спечелил сърцето й, но нейното присъствие в дома му само засилваше уважението ми към него. А уважението ми към самата Козима нямаше предели.

Сега косата й бе вързана на опашка, лицето й — зачервено, престилката й — измокрена. Значи беше ден за пране.

— Е, лоши ли са новините все пак? — Тя посочи ръкава, където бях скрил писмото.

— Не повече от обичайното.

— От кого е?

Замълчах си.

— Добре де, щом не искаш да ми кажеш…

— Обясних ви всичко, когато се нанесох тук.

— И още тогава не ми хареса.

Усмихнах се. Този наш спор беше отдавнашен. Козима не си падаше по тайните, аз пък не си падах по разгласяването им.

— В моята къща по мои правила — напомних.

— Хъм…

Бях се сдобил с тази постройка преди две години от един сродник, Клайдър, заедно с дълговата разписка, която бе получил от Епирис. На Клайдър не му се искаше да продава, но аз харесах имота и мястото, на което се намираше. И имах с какво да притисна Клайдър, за да го отърва от нежеланието му. Опростих дълга на аптекаря срещу дял в дюкяна му, който не обявихме на всеослушание, и се нанесох на горния етаж. Отначало смятах да остана, колкото да се уверя, че получавам каквото ми се полага от печалбата, но скоро размислих. Трите стаи над дюкяна се превърнаха в мое убежище от улицата, а Епирис и семейството му — в приятна компания след опасните нощи. Вместо хитро вложение в имота вече имах свой дом.

Все така се случва с моите планове…

Козима реши да говори за друго.

— Перачката ти ти донесе дрехите.

— Видях кошницата пред стълбата. Благодаря.

— Щом не искаш аз да ги пера, поне ми позволи да ги качвам в стаите ти.

За миг си представих Козима просната на пода до вратата, след като капаните са се задействали, и как кръвта й се просмуква в разпилените дрехи…

— Не.

— Дрот, ясно ти е, че все някога ще успея да надникна в твоите загадъчни покои.

— Как пък не…

— Впрочем какво криеш там?

— Една от жените на императора. Бременна е и не иска да убият царственото й копеле.

Всяко дете, заченато от императора, се прощаваше с живота си веднага след раждането. Не можеше да има друг претендент за трона, освен трите въплъщения на самия император.

Козима ме сръга с лакът в ребрата.

— Не приказвай така дори на шега! Преди да се усетим, имперските стражници ще изтърбушат къщата.

— И на тях е забранено да влизат в стаите ми.

Козима се засмя и посочи чашата.

— Искаш ли още чай? Правя го по-добре от Епирис. Ангелите да са ми на помощ, но всеки може да вари чай по-добре от този човек!

Пак се засмя. Много приятен смях.

— Не, благодаря. Стига ми толкова.

— А няма ли да хапнеш още нещо? Видях те да гризеш круша — не може да засити и мишка.

— Не ми се яде.

— Е, мога да…

— Козима — прекъснах я. — Успокой се. Нищо ми няма.

Тя млъкна, после въздъхна.

— Тази синина на лицето ти говори друго.

Вдигнах ръка и опипах мястото, където ме бе ударил Нико.

— Това е напомняне.

— Щом е тъй, дано следващия път не забравиш каквото трябва да помниш.

— Няма да забравя.

Поседяхме смълчани. Гледахме минувачите по Керванджийския път, без всъщност да ги виждаме, а тя предъвкваше безмълвно някакви думи. Накрая се наведе напред и изстиска мокрия край на полата си.

— Дрот, не е негова вината.

А, това ли било. Тъкмо се чудех.

— Не се сърдя на Епирис — казах.

— И той не ти се сърди.

— Знам — излъгах я.

— Просто… Дрот, той е горд човек. Не че ти си искал нещо от нас. Малко лекове, по някоя билка от време на време — това са дреболии. Все му повтарям, че щеше да куцука с патерици и да продава мехлеми по улиците, ако ти не беше накарал Клайдър да…

— Козима, хайде да не говорим за това.

Тя прехапа устна. Изглеждаше чудесно.

— Дрот, той не е гневлив човек. Само че…

Само че не се радваше един престъпник да му е хазяин. И съсед. И приятел на жена му.

Отпих от студения горчив чай. Тъкмо измислях отговор и зърнах позната фигура да върви към нас. Излях остатъка от чашата на калдъръма и я дадох на Козима.

— Извинявай — казах й, без да откъсвам поглед от Деган. — Трябва да тръгвам.

Козима забеляза накъде съм се вторачил и раменете й се напрегнаха.

— Бездруго трябва да видя какво правят момичетата.

Тя се изправи, а аз докоснах за миг ръката й.

— Няма страшно. Той е приятел.

— За тебе може и да е приятел. — Тя се усмихна насила и потръпна. — Извинявай и ти.

Върна се в дюкяна. Колкото и време да бе минало, тя се плашеше от всеки сродник. Не можеше да забрави Клайдър.

Пристъпих на улицата и изчаках Деган. Вратата зад мен се затвори.

— Зает ли си? — попитах го.

— Здрасти и на тебе. Не съм.

Зададох въпроса само от учтивост. Лесно се познаваше кога Деган Бронзовия е зает. Тогава изчезваше. За седмица, за две, понякога и за месец. После се появяваше със същата внезапност, смееше се, играеше комар и си пилееше времето, сякаш нищо не се е случило. В началото на приятелството ни подпитвах и него, и други хора къде се дява, с какво се захваща. И не научих нищо. Аз — всеизвестен нос, още си тънех в неведение, а Деган само се подхилваше на мърморенето ми.

Да му се не види и чувството за хумор.

— Какво си намислил? — попита Деган.

— Имам нужда някой да ми пази гърба довечера.

— То пък една изненада.

— Този път ще е по-напечено.

Той изви вежди, все още засмян.

— Трябва да отида в Десетте пътя.

Усмивката му се постопи.

— Аха… — Поумува и попита: — Да не ти е омръзнал животът?

— Не бих казал.

— Просто попитах — каза Деган.