За честта на крадеца

10

Седях на стъпалата и се опитвах да наместя парчетата от картинката, но те не пасваха.

Ател и Федим, Федим и Ател… Имаше ли пряка връзка между двамата, или реликвата бе минала през още ръце, преди да попадне при прекупвача в Десетте пътя? И защо бе попаднала там накрая? Около реликвите на империята се въртяха много пари и могъщи хора, което не можеше да се каже за Десетте пътя, камо ли за дребен прекупвач като Федим.

Книгата… Подозирах, че има нещо общо с книгата, търсена от остриетата и хората, които ги бяха наели. Те си мислеха, че книгата е при Федим, но може би в момента я държеше Лариос. Изведнъж и у мен против волята ми се пробуди силен интерес към тази книга.

Извадих ивицата хартия от кесийката с ахрами и я плъзнах между пръстите си. На нея бяха изписани знаците „император“ и „реликва“, но какво ли означаваше останалото? Ако имаше връзка между Ател, Федим, реликвата и книгата, значи бях загазил по-зле, отколкото си мислех, и имах насреща си хора, на които дори Деган не би искал да се пречка, ако не го обвързва Клетвата.

Гадост… Трябваше да се докопам до Лариос и да изтръгна малко отговори от него.

Изправих се и тръгнах полека нагоре, придружаван във всеки миг от болежките и смъденето навсякъде по тялото си. От лявата ми ръка нямаше полза и влизането в стаите не беше лесно. Все пак не се насадих в нито един от капаните. Скрих малкото ковчеже и въжето на Тамас под една разхлабена дъска на пода, смъкнах се обратно по стълбата и се дотътрих пред вратата на дюкяна.

Когато я отворих, аптекарят бе наклал огън в мангалче и пускаше щипка от някаква билка или билки в хаван. Не ме погледна. Заслоних с длан очите си от запалената лампа и влязох.

Вдишах дълбоко, докато чаках зрението ми да се нагоди към светлината. Както винаги ме посрещна същинска буря от аромати. И както винаги ми се сториха мъничко различни от предишния път. Тази нощ в дюкяна се долавяше по-тежка миризма, сякаш нещо се печеше, заедно с дъх на подправки в смесицата от дим, масло и сажди. Нищо не къкреше и не киснеше, затова липсваше обичайната лютива, тръпчива или кисела нотка във въздуха.

Очите ми се приспособиха и вече виждах добре Епирис до едната от двете тежки маси, приютила всевъзможни шишета, хавани, паници, везни и други приспособления. От двете страни стените бяха запълнени с лавици, отрупани със съставките, от които Епирис правеше лековете си. Имаше буркани с масла, кутии с фини прахове, връзки сушени билки, тук-там и затворена кана или гърне със странни надписи, които аптекарят отказваше да ми преведе.

Епирис взе чукало и с няколко ловки движения стри съдържанието на хавана. Когато го доближих, той свали от близката лавица една кутия, извади някакъв сушен стрък и го помириса.

— Отдели цветовете — каза и ми го подаде. Понечих да застана до него и той посочи другия край на стаята: — Ей там. И запали това до себе си.

Взех бучката ароматна смола, отидох при другия запален мангал и я пуснах върху жаравата. Замайващият аромат се смеси с вонята от каналите, но тъй и не можа да я скрие.

Седнах и запалих свещ. Започвах да усещам отново лявата си ръка, както и огнени вълни от болка в нея, затова успях да откъсна избледнелите от сушенето цветчетата. Бяха леки като крилца на муха между пръстите ми.

— Добре ли си? — обади се Епирис след дълго мълчание.

— Натъртен съм навсякъде, но май нямам нищо счупено.

— А мръсотията по тебе?

— Дълга история…

Той изсумтя. Изсипа сместа от хавана в чаша, добави две щипки незнайна съставка от плитка паница и напълни чашата с вряла вода.

Показах му оголения стрък.

— А от това имаш ли нужда?

Аптекарят кимна към чашата.

— Трябва да се накисне. Имаме време. Какво е това в ръцете ти?

Близнах праха по пръстите си — сладък, тежък, лютеше леко в гърлото ми.

— Полски синап?

— Правилно. Но би трябвало да използваш носа си преди езика, а очите преди носа. Ами ако цветовете бяха отровни?

— Знам какво може да ме убие в толкова малка доза.

— Не се и съмнявам. — Епирис разбърка бълващата пара течност в чашата. — Какво стана с другия?

— Онзи на стълбата ли? Не му провървя.

— Какво искаше?

— Не отидох на една среща и той се ядоса.

— Затова ли те причака и те нападна?

— Общо взето.

Епирис остави чашата и опря длани на масата.

— Смятах, че не могат да проникват в къщата. Ти ни каза, че си се погрижил за това.

— Този път стана грешка. Няма да се повтори.

— Той е влязъл в къщата, Дрот! — разгорещи се аптекарят. — Стоял е на стълбата. На една врата от моето семейство!

— Нямаше да посегне на тебе, на Козима или на момичетата.

— Нима?

— Именно. Той беше… професионалист. Дойде да очисти мен, друг не го интересуваше.

— Дрот, ами ако аз бях излязъл на стълбата, докато той е там? Ами ако Козима се бе качила да те покани на чай? Ако някой от нас се бе натъкнал случайно на него?

Станах и му занесох откъснатите цветчета. Сложих ги внимателно на масата и се вторачих в очите му.

— Епирис, казах ти, че той беше професионалист. А това означава, че нямаше да го видите. Дори ако някой от вас се бе надигнал от постелята четири часа преди изгрев.

Аптекарят се озъби.

— Недей да ми говориш като на дете. Знаеш за какво те питам.

Събра цветчетата, стри ги в дланите си и ги изсипа в чашата.

— Какво ще стане следващия път? — продължи по-тихо. — Да речем, че няма да е чак такъв „професионалист“? Какво ще направиш тогава?

Следващият път… Тъкмо в това беше затруднението. Щеше ли да има следващ път? Щях ли да й дам още един шанс?

Не се съмнявах, че сестра ми е поръчала покушението — все пак вече се бе случвало. Пък и никой друг не би се сетил да използва ливрея на неин лакей, камо ли да поиска среща с мен от нейно име. Не проумявах с какво съм заслужил този пореден опит да ми отнеме живота, но нямаше значение. Отдавна знам, че няма значение защо някой иска да те убие; достатъчно е да знаеш, че иска.

Сетих се за скритото горе въже с възли, почернели като въглен. Заради него се притеснявах най-силно. Едно е да наемеш уста, за да направи заклинание — не е лесно да се проследи изречената магия, затова и на империята й е трудно да стовари гнева си върху виновника. Съвсем друго е, когато е омагьосан предмет като въжето в ръката на Тамас. Империята е забранила такива заклинания още преди три века. Разбира се, използваха се и досега, само че струваха скъпо… дори много скъпо. Не ми се вярваше, че заслужавам да похарчи толкова пари за мен. Но щом беше готова да стигне дотам…

— Няма да има следващ път — уверих Епирис.

Пак сумтене. Вдигнах глава, погледнах го и натъртих:

— Няма.

Гледахме се в този дълъг миг и и двамата се чувствахме прави — или просто ни бе обзел инатът. Не знам кое беше вярно. Накрая аптекарят въздъхна и си разтърка очите.

— Дюкянът ми е тук и засега ще остана. Но Козима, Аларена и София ще отидат при майката на жена ми още утре.

— Епирис, не е нужно да отиват там.

— Напротив.

Искаше ми се да споря още, но не го направих. Моята гордост не беше по-важна от семейството му.

— Ето. — Той сложи горещата чаша пред мен. — Трябва да е готово. Ще забъркам мехлем и ще го оставя на стълбата. Нуждаеш ли се от още ахрами?

— Да.

Взех чашата. Отварата беше горчива и опари гърлото ми.

Щракане на брава, тихо завъртане на дръжката. Мъжки глас — Джоузеф, икономът на сестра ми. Думите проникваха приглушено през двойната врата между коридора и салона. Аз бях по-навътре — в спалнята на Кристиана, но успявах да ги чуя.

— Госпожо, да повикам ли Сара?

— Не, благодаря. Късно е. Остави я да спи. Ще се справя и сама.

— Както желаете, госпожо.

Чух отварянето на вратата към салона и зърнах доближаващите ме мътни отражения на свещта в полирания мрамор на пода. Бях оставил вратата на спалнята отворена.

Сдъвках семето в устата си и преглътнах. Не помагаше много, защото отварата на Епирис, която притъпяваше болката, отнемаше и силата на ахрами. Въпреки това вкусът беше приятен, а след пререканията с Деган в банята се радвах на всичко, което можеше да ми подобри настроението.

Той настояваше да дойде с мен. Отказах — не защото не исках да ми пази гърба с меч в ръка след покушението на Тамас, а защото не му се доверявах, когато се навърта около Кристиана. Забелязвах как зяпа сестра ми, виждах и как погледът й шари по него. Не че очаквах да ми стори зло заради нея, просто не бях сигурен, че би ми позволил аз да й сторя зло.

Освен това не понасях чужди хора, дори Деган, да се месят в семейните ми дела.

Седях на стол с висока облегалка в ъгъла на спалнята. Зад мен от прозореца, през който се бях промъкнал, нощният ветрец повяваше и поклащаше пламъчето на единствената свещ, която бях запалил. Бях я сложил в отсрещния ъгъл на стаята, за да остана в сянка, но и за да не се пробуди нощното ми зрение. И когато вратата на спалнята се отвори докрай, бях готов за светлината.

Кристиана влезе плавно и достолепно, полите на роклята й в изумрудено и бадемово се развяваха с всяка крачка. Деколтето й се бе изместило и откриваше рамо с гладка кожа сред водопада от лешникова коса. Над свещника в лявата й ръка трептяха три пламъчета на сребристи восъчни свещи. Светлите й очи гледаха разсеяно под леко свитите вежди. Бе стиснала устни. Не се съмнявах, че обмисля отново интригите от отминалата вечер. Две крачки по-късно тя се усмихна и кимна на себе си. Не се съмнявах, че някой в императорския двор вече е обречен.

После тя забеляза запалената свещ. Забеляза и мен. Малко остана да изтърве свещника.

— Копеле! — ахна тя. — Щеше да ми изкараш акъла!

— Колко жалко.

Тя впи пронизващ поглед в мен и се усмихна с неприветливо лукавство.

— Както виждам, още не си научил за какво служат вратите.

— Според мен е най-добре да не се мяркам пред слугите ти.

— Винаги предпазлив.

— От кого го чувам — сопнах се аз.

Усмивката й стана замислена.

— Прав си. Все пак той обучи добре и двама ни.

Той. Себастиан. Нашият пастрок.

Появи се от дебрите на гората Балстуран три години след смъртта на баща ми. Тогава бях на седем години, а Кристиана — на четири. Отначало майка ни не го допускаше до себе си, но той неусетно спечели сърцето й. Така ловецът стана втори баща за нас.

Скоро обаче проумяхме, че той невинаги е залагал капани в гората.

Траперите не отварят врата с шперц и не разпознават доброто вино, не се бият умело с рапира и не танцуват, не говорят жаргона на крадците и не владеят изтънчените придворни обноски. Всички тези умения и много други бяха присъщи на Себастиан и той отделяше не по-малко време, за да ги предаде на мен и на Кристиана, отколкото на залагането на капани и на поправянето на къщата. Но образованието ни беше съвсем различно. Кристиана вникваше в дворцовите тайни (но не само в тях), а аз — в подмолните занаяти (но не само в тях). Ако се наложеше, можех да се справя някак и с дворцов танц, а Кристиана си служеше доста добре с малка рапира, но научавахме по малко от онова, което другият знаеше чудесно, само когато Себастиан имаше нужда от още един чифт ръце, за да покаже нещо по-нагледно.

Майка ми недоумяваше защо той ни учи толкова упорито на всички тези неща — нали живеехме в пущинака, а не в града. А Себастиан само се усмихваше многозначително и повтаряше, че образованието може да послужи за какво ли не. Пък и щом вършехме вкъщи каквото ни заръчваха, имаше ли значение? Майка ни клатеше глава и се стараеше да имаме и поне малко време за игри.

Спомина се шест години по-късно, а някой уби Себастиан малко след това. Със сестра ми имахме две стаи насред гората, но нямахме никакво желание да останем там. Накрая се добрахме до Идрека и започнахме да прилагаме наученото.

За жалост вече бяхме свикнали да се възползваме от знанията си и един срещу друг. Съмнявам се, че Себастиан е искал да се случи тъкмо това.

Кристиана сложи свещника върху малката маса по средата на стаята, премести се при огромното си легло с богато покривало така, че то да е между нас, и каза:

— Вече започвах да се чудя дали твоят човек някога ще приготви фалшивия документ. Защо се забави толкова?

— Имах друга работа.

— Неубедително оправдание, но типично за тебе. Въпреки това се радвам, че си тук.

Изсмях се неприязнено.

Тя ме изгледа косо.

— Както виждам, днес си в чудесно настроение.

— Случва се, когато правят опити да ме убият.

— Смятах, че си свикнал с рисковете на занаята.

Гласът ми задра в гърлото ми.

— Общо взето. Но този път не беше заради сродници.

Тя тъкмо сваляше от шията си паяжината от скъпоценни камъни и сребърен филигран, но замря, щом долови промяната в гласа ми. Обърна се и аристократичната снизходителност изчезна от погледа й и той стана пронизващ. Ленивата грациозност се превърна в наежено подозрение.

— Дрот? — И нейният глас прозвуча по-гърлено. — За какво си дошъл?

Не й отговорих, защото още не бях съвсем сигурен. Знаех само, че яростта напира и ме подтиква да направя нещо… да отмъстя. Надигнах се и тръгнах към нея.

— Предлагам да се върнеш на стола и да обсъдим това — каза тя.

Завъртях глава.

— Не и този път, Ана. Ще говорим както аз искам.

Едната й вежда се изви.

— Аха…

Заобиколих леглото и тя започна да отстъпва.

Стиснах дръжката на рапирата. Оставаха ми няколко крачки.

— Трябва да сложим край на това.

— Все същото повтаряш, скъпи братко. — Хубавите начервени устни се изкривиха и Кристиана извика: — Джоузеф!

Хвърлих се напред още преди втората сричка на името и лявата ми ръка я хвана за гърлото. Избутах я и тя се преви назад над нощното шкафче, раменете й опряха в стената. Докато вратата на спалнята се отвори, кинжалът от калъфа под ръкава ми вече докосваше бузата на сестра ми.

— Госпожо! — кресна Джоузеф.

По тропота познах, че не е сам.

Усещах как една веничка на шията й пулсира под дланта ми, виждах как се зачервява кожата й. И ударите на моето сърце кънтяха в ушите ми.

— Кажи им да се махнат — заповядах, останал без дъх.

Златносините зеници на Кристиана се вторачиха в моите, тя долепи рамене до стената и се постара да изпъне гръб. Не се съпротивяваше, но нещо остро ме боцна в корема.

— Няма! — отсече тя.

Сведох поглед — тя държеше кинжал с лявата си ръка. Дръжката приличаше забележително на дърворезбата по леглото. Обърнах се за миг надясно и видях къде е било скрито оръжието.

Натиснах с моя кинжал бузата й, но не толкова силно, че да я порежа.

— Отпрати ги, Ана.

Тя пък впи поглед в моето оръжие.

— Отрова, а?

Само се подсмихнах.

— Не, предпочитам те да останат — заяви сестра ми.

Чувах приглушени гласове зад гърба си.

— Най-добре се омитайте, Джоузеф — подхвърлих, вторачен в сестра си, — ако не искате да си търсите друга работа сутринта.

Кристиана се засмя безгрижно.

— Няма да го направиш. Никога не ти е стискало.

Пръстите ми се впиха в гърлото й и тя се закашля, но присмехът в очите й си оставаше.

— А ти винаги си била готова да го направиш. Без да се замислиш.

Тя леко размърда рамене.

— Какво да кажа? Аз съм си лошо момиче. Все пропусках поученията на Себастиан покрай ушите си.

— Ти губиш от това.

— Може би. — Погледът й вече не беше толкова непреклонен. — Само че не бях аз този път, Дрот. Каквото и да си мислиш, заблуждаваш се.

— Съмнявам се — отвърнах по-уверено, отколкото се чувствах.

— Ами добре. — Нейният кинжал се отмести и тя го пусна на леглото. — Добре. Щом искаш да ме убиеш, направи го най-после. Дотегна ми да чакам — или приключвай, или ме пусни.

Лицето й застина в сурова маска и тя вирна брадичка предизвикателно. Но аз усещах, че трепери, долавях съмнението, разяждащо непримиримостта й. Кристиана се страхуваше. И тогава прозрях — сестра ми беше прекалено изкусна лъжкиня, за да позволи слабостта й да проличи. Само истината можеше да пропука така фасадата на самоувереността й. Ако бе пратила Тамас да ме очисти, щеше да предвиди как ще постъпя при неуспех на убиеца. И щеше да подготви по-убедителна лъжа. И за нищо на света не би допуснала да видя страха й.

Гледах ту кинжала на леглото, ту сестра си. Твърде лесно. Твърде очевидно. Не беше присъщо на Кристиана да постъпва така — поне в това си приличахме. А магията… Дори тя би се поколебала да я използва.

— Решавай, Дрот — троснато каза тя.

Още се мръщех и я стисках за гърлото, когато някой опря върха на меч в гърба ми. Позволих им да ме дръпнат назад.

Погледът на сестра ми се смекчи.

— Дрот, понякога си невероятен глупак.

Не можех да не се съглася с нея.

— Как смееш! — кресна сестра ми.

Трепнах. Всяка дума отекваше с туптене в тила ми.

— Как смееш да ме смяташ за толкова проста, за толкова наивна, толкова… непохватна, че да ти пратя убиец, облечен в моя ливрея?

— Вече ти се извиних. Би ли престанала да крещиш?

— Ще крещя колкото си искам!

Стиснах носа си с два пръста, а пръстите на другата ми ръка стискаха страничната облегалка на стола, за да не се поддам на желанието да удуша милата си сестричка. Изведнъж ми се стори, че сбърках, като не я убих.

Пак седях на стола с високата облегалка. След като ми отнеха оръжията и ги оставиха на леглото, телохранителите… извинете, „лакеите“, както ги наричаше Кристиана, ме стовариха грубо на стола. После тя ги отпрати. Не искаше наемната прислуга да чуе разговора.

Джоузеф знаеше за родствената ни връзка, затова остана. Изслуша внимателно обясненията ми, а когато стигнах до писмото, го взе и се настани на бюрото на сестра ми, почти наврял внушителния си нос в листа.

А Кристиана крачеше напред-назад до леглото. Полите й шумоляха и плющяха при всяко рязко обръщане. Не беше доволна от чутото.

— Острието дори не носеше ливреята, когато се опита да ме затрие — казах й. — Носеше я само когато донесе писмото.

Кристиана се закова на място и вирна брадичка високомерно, както бе свикнала.

— И разбира се, ти реши, че съм го пратила аз.

Дори й стигна дързостта да говори възмутено. Погледнах я в очите.

— Ти майтапиш ли се с мен? Ливреята, писмото, засадата — ти какво би помислила на мое място? Пък и вече се е случвало нещо подобно…

— Дрот, с тебе се споразумяхме след онази случка. Дадох ти дума!

— Знам колко струва твоята дума — изсумтях. — Не забравяй, че съм навестявал по твоя заръка хора, на които също си давала дума. Известно ми е колко мога да разчитам на обещанията ти.

Тя нехайно размаха ръка.

— Изнудване и политика. Друго е.

— Да. Но когато става дума за мен, е лично. Тоест имам още по-малко причини да ти се доверя.

— Ако е тъй, защо не ме уби? Имаше възможност.

Едва не й се сопнах, че не съм харесал нищожния шанс да се измъкна жив оттук. Вместо това казах истината.

— Както ти вече ми натякна — подхванах, облегнах се удобно и лапнах едно ахрами, — беше твърде нагласено. Вестоносецът, писмото, убиецът, ти — никога не би ми оставила толкова явна следа. Ако не бях толкова ядосан и уморен, може би щях да проумея това навреме. Само че…

Свих рамене. Тя изви вежди.

— Я гледай… Дрот, това си беше подобие на комплимент от твоята уста. Все пак признаваш способностите ми.

— Точно сега бих искал да получа някой и друг отговор, а не да те лаская. Можеш да си угаждаш на самолюбието и насаме. Аз си имам други грижи.

Кристиана сви устни.

— О-о, горкичкият Дротефолус. Щом не можеш да обвиниш мен, не знаеш кого да убиеш, а?

— Мога да се задоволя и с каквото ми е подръка — казах многозначително.

Тя само се подсмихна на заплахата.

— Значи да смятам, че нямаш представа кой иска смъртта ти?

— Нямам.

Вече си бях поблъскал главата над това. Напоследък не бях ядосвал много хора. Сред тях онези, които можеха да си позволят острие с уменията на Тамас, бяха съвсем малко. А такъв, който има достатъчно власт или е толкова отчаян, че да прибегне до магия… ами не се сещах за нито един. Но някой все пак бе наел острието, връчил му бе въжето с наложено заклинание и му бе заръчал да ме премахне.

Свлякох се по-отпуснато на стола. Едно натъртване, което дължах на Тамас, срещна ръб и се възмути болезнено. Намръщих се и опитах да се наместя, но не ми олекна.

— Дрот… — обади се сестра ми.

— Ана, ако пак ще ми досаждаш да не цапам тапицерията…

— Дрот, не ми пука за проклетия стол.

Гласът й звънеше от напрежение. Отказах се да търся удобна поза и вдигнах глава.

— Защо убиецът е решил да използва моя ливрея? — попита тя. — Моя ливрея. За да се разправи с тебе.

Примигах. Щом са знаели, че могат да облекат Тамас като лакей на Кристиана, значи са знаели и за връзката ми с нея. Затова са ми пробутали писмо от нейно име.

Мислено се изритах по задника. Не стига, че бях пропуснал очебийния факт, ами тъкмо Кристиана да ми го навре в очите. И щеше да ми натяква това до свършека на света.

— Дрот, кой знае за нас?

— Ами… Никой. — Тръснах глава и поумувах. — Ние двамата, Деган, Джоузеф. И може би някой, който ни помни още от идването ни в Идрека, но не ми се вярва. Твърде много време мина. Такъв човек отдавна би опитал да се възползва от това.

— Значи незнайният поръчител на убийството просто е имал късмет и е налучкал, че съм твоя сестра? И ти с нищо не си го улеснил?

Наежих се. Не ми хареса този намек.

— Де да знам. Ти си бившата куртизанка тук. По-наясно си как на хората им излиза късметът.

И двамата разбирахме, че заяждането е глупаво. Тя се опита да ме ритне по глезена. Заслужавах си го, което не означаваше, че бих й позволил да успее.

— Копеле! — избухна Кристиана. — Знаеш, че не дрънкам наляво и надясно за семейството си. И освен това бях куртизанка, а не евтина курва като онези, с които си свикнал. Грижех се за духовните нужди на клиентите си не по-малко, отколкото за телесните, но дори да ти звучи невероятно, това не включваше приказки за моя брат престъпника. Да не очакваш, че ще рискувам всичко, което извоювах тук и в императорския двор, само за да побъбря за тебе с някого?

Отворих уста, за да нажежа обстановката още малко, но Джоузеф се прокашля.

— Ако позволите…

— Какво има? — отвърна Кристиана, взряна гневно в мен.

— И двамата допускате, че поръчителят на убийството знае за вашата… кръвна връзка. — Той почука с пръст по писмото, което му бях дал. — Но тук не се споменава за това. Всъщност, господине, писмото е още по-официално по тон от обичайната кореспонденция на баронесата с вас. По-скоро е заповед да се явите при нея, а не покана.

— Нима сестра ми знае разликата между двете? — измърморих.

Джоузеф пак се прокашля.

— Значи е възможно да не знаят, че сме брат и сестра — каза Кристиана.

Кимнах.

— Научили са само за деловите ни отношения.

— За мен и така е зле, но ще се справя с това по-лесно.

— О, слава на Ангелите! — възкликнах ехидно, отидох до Джоузеф и надникнах над рамото му.

Сестра ми застана от другата му страна.

— Още какво можеш да ми кажеш за писмото? — попитах аз.

Джоузеф бе сложил на бюрото още два документа, гладки и лъскави.

— Не съм познавач, признавам — посочи листа, донесен ми от Тамас, — но изглежда, че някой е положил големи усилия в изработването на този фалшификат.

— Значи е фалшификат, така ли?

— Дрот! — изсъска Кристиана. — Колко пъти да ти повтарям, че не съм написала това писмо?

— Поне досега не отричаше — напомних й. — Бездруго е лесно да причакат истински вестоносец и после да сменят писмото.

Взирах се в листовете, но почеркът изглеждаше еднакъв и на трите.

— По какво позна? — попитах Джоузеф.

— По дреболии. Почти всичко е безупречно, но се забелязват грешки в знаците за ранг и за обръщение. Ето тук — иро и мнейос, освен това в… О, да — фей. Написано е с твърде лек натиск. Стилът е много подобен, но калиграфията е от друга школа, не онази, към която се придържа госпожата, както и аз.

Гледах знаците и сякаш откривах разлики, но не бях сигурен. Въпреки това кимнах уверено.

— Друго има ли?

— Ето — печатът е повреден… по-точно не е повреден. — Джоузеф обърна моето писмо и един от документите.

На гърба и на двата имаше червен восък с печата на баронесата.

— Печатът на вашето писмо е фалшив — посочи той. — От печата на баронесата е отчупено парченце в долния десен ъгъл. В другия няма такъв недостатък.

— Отчупено парченце от печата на моята сестра? — промърморих, докато се навеждах да разгледам отблизо. — Джоузеф, изненадан съм, че още не са те набили с камшик.

— Направено е нарочно — вметна Кристиана. — Именно за да си нямаме такива проблеми.

Кимнах. От нея можеше да се очаква такава предвидливост.

— Стигаме и до хартията — продължи Джоузеф. — Тя е… ами, тя е твърде хубава.

— Твърде хубава ли? — повторихме с Кристиана в един глас, но нейният звучеше слисано, а моят — весело.

— За такова послание — уточни Джоузеф. — Прекалено хубава е за… тоест хартията не е…

Очите на сестра ми се присвиха.

— Казвай де!

Той си пое дъх и започна отначало.

— Никой не използва такава хартия за обикновени писма. Тя е прекалено плътна и дебела. Това е хартия за най-скъпите книги или дори за имперски документи. Прекалено ценна е, за да бъде похабена за… за някаква покана.

Протегнах ръка да опипам чистите документи, после и писмото. Трудно ми беше да преценя, защото то беше омачкано и зацапано, но хартията наистина ми се стори по-плътна. Кристиана направи същото и кимна, за да покаже, че приема довода на Джоузеф.

Изправих се, сгънах писмото и го пъхнах в ръкава си. Сестра ми се взираше в мен.

— Досещаш ли се вече кой го е направил?

— Не. Но знам откъде да започна.

Балдезар… дяволите го взели този нагъл писарушка.

— Искам ги мъртви, Дрот. Всички.

— Разбира се.

Който и да бе поръчал покушението, знаеше поне нещо за мен и Кристиана. А всяка заплаха за доброто й име беше и заплаха за положението й в обществото. Аз пък винаги си оставах една от най-големите заплахи.

— Само че не е толкова лесно — добавих.

Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Нима? И защо?

— Защото който и да е изпратил Тамас… тоест убиеца, му е дал омагьосан предмет. Значи има и пари, и връзки. Значи е приел риска, че империята може да си навре носа в делата му, ако убиецът бъде заловен. — Поклатих глава. — Честно казано, не си е струвало да се престарават така заради мен.

— Това и аз можех да ти го кажа.

— Няма да споря с тебе. Просто обяснявам, че човекът, за когото се сетих, няма нито парите, нито властта, за да си позволи наемник като Тамас, камо ли да го снабди с омагьосаното въже.

Кристиана сви рамене под плътната завеса на косата си.

— Ами напъхай краката на този фалшификатор в… — Тя се запъна и почти усетих как късчетата се събраха в ума й. — Това е онзи твой писар, нали? На когото поръчваше да подправя документи за мен. Проклет да си, Дрот! Казах ти да намериш човек, на когото можеш да се довериш.

Неволно се разсмях.

— Очаквала си да намеря фалшификатор, на когото мога да се доверя?! Намерих такъв, на когото разчитам да си свърши добре работата. Повече не можеш да искаш, когато си имаш работа с драскач. И понеже на него може да се разчита, трудно ще го накарам да проговори. Не му е присъщо да издава клиентите си.

— Но тебе те е изпързалял.

— Знам. Затова ще стане много интересно.