За честта на крадеца

19

— Как се изплъзна?

Деган, все още застанал на вратата, сви рамене.

— Трябваше или да не изпускам от поглед Лариос и книгата, или да убия нея. А ти каза, че искаш книгата на всяка цена. Задоволих се да я бутна в мазето и да догоня Лариос.

— Значи дребният мръсник побягна?

— Като вятъра. Е, вятър с едно подуто око, куц крак и две-три счупени ребра. Накрая пусна книгата на земята, за да не го настигна.

— А аз къде бях през това време?

Изведнъж си представих как лежа в несвяст под дъжда, а освирепялата жена се хвърля към мен. Картинката изобщо не ми допадна.

Деган ме изгледа.

— Знаеш ли, че тежиш повечко, отколкото си мислех?

— А-а…

Той кимна и ми показа торбата.

— Между другото, дрехите ти бяха съсипани. Донесох ти тези вместо тях.

Подхвърли торбата на леглото и аз я отворих.

— Ти се майтапиш с мен…

Извадих ален жакет, богато извезан със сребърни нишки.

Намерих и панталон до коленете в същия цвят заедно с дълги кремави чорапи. На дъното имаше ленена риза с дантели на яката и маншетите.

— Баронеса Сефада ти изпраща пожелания за бързо оздравяване — добави Деган и в очите му просветнаха палави искрици.

Кристиана! Ама разбира се… Виждах я във въображението си да се подхилва злорадо, докато преравя останалите от Нестор дрехи и търси най-неподходящите, за да ми ги пробута.

Кристиана ли? Впих поглед в Деган. Очите му още искряха.

— Не можа ли да ми донесеш от моите дрехи? — попитах го, вместо да спомена сестра си.

— И как по-точно да го направя? — Деган размърда пръсти във въздуха. — Знам колко е лесно човек да се промъкне в твоето жилище. Аз си харесвам всичките крайници и органи.

Въздъхнах и погледнах премяната в скута си. Разгърнах жакета и се усмихнах.

— Твърде голям е за мен! Ще се наложи да намерим нещо друго.

— Глупости — обади се Джелем. — Аания набързо ще ги нагласи по мярка.

— Жесток човек си ти — споделих кисело.

Той се наведе към мен.

— От два дни спя в това кресло заради тебе. Още нищо не си видял.

Три часа след изгрев напуснах дома на Джелем през предната врата, скрил лицето си под качулката на дълго наметало. Джелем и Деган излязоха пет минути по-рано, като Джелем трябваше да прилича на мен отдалече, доколкото можахме да го предрешим. Никой не се изсули от сенките, за да ги проследи. Предпочетох да сметна това за признак, че никой не ни държи под око, вместо да се радвам на жалките ни усилия в маскировката.

Подръпнах за пореден път прешития за мен жакет. Съпругата на Джелем прегъна, подряза, тропоса и заши наново дрехата с изумителна сръчност, но още усещах, че е била скроена за друг човек. Деган обаче ми напомни, че никой не очаква тъкмо аз да се размотавам натруфен така, и засега това беше по-добре, отколкото да облека обичайните си дрехи.

Поне ботушите ми бяха останали здрави, иначе щях да се тътря с прекалено големи чехли, чиито носове са запълнени с натъпкани парцали.

Носех книгата на Йоклаудия, скрита под жакета и наметалото. Наглед беше редно направо да я занеса на Келс — в края на краищата той ми бе заръчал да я намеря, пък и работех за него. Но схватката с Белите пояси и особено сънят със Сивата принцеса още бяха твърде ярки в паметта ми, за да ги пренебрегна. Докато не проумея как дневникът на Йоклаудия се съчетава с войната в Десетте пътя, нямаше да го дам на никого. Не беше нещо, което просто да сложа на масата пред Келс, макар да ми бе и главатар, и приятел. Уважавах го, но това не означаваше, че съм готов да му поверя книга за имперска магия, особено във време, когато той се бори за оцеляването на своята банда.

Вървях с наведена глава и не зяпах наоколо, докато се провирах в сутрешните тълпи. Гъмжилото от балами ме бавеше, но пък ми помагаше да се слея по-лесно с навалицата.

Добрах се до Площада на Петия ангел и спрях да си купя чай с масло. Плъзгах поглед по хората, търсех лица или силуети, които поне малко да се престарават в липсата на интерес към мен. Чаят беше приятен с изобилието от масло, сол и мента. Сгря ме. Щеше да ми дойде добре заедно с петте ахрами и леката закуска малко по-рано. Допих го набързо и тръгнах пак.

Обиколих подножието на статуята на Елирокос три пъти, спирах да проверя цените на килими, да се пазаря за малка гривна, да споря със сляп гадател и да се възхитя на надарена танцьорка, която представяше по необичаен начин стила а’Сакар.

Нямах „опашка“, никой не ме дебнеше отдалече, обирджии не ме набелязваха като своя жертва. Ако някой ме следеше, беше толкова изкусен в занаята си, че не го забелязвах, камо ли пък да се отърва от него.

Доближих сергията на Мендрос.

— Ей сега ще ви обслужа, господине — обеща той забързано; държеше кошница лимони.

Тъкмо щеше да подаде кошницата на някаква добре облечена жена, но се запъна насред крачка и се обърна опулен към мен. Погледът му още шареше по дрехите ми, когато жената зад него се прокашля.

— Лимоните, ако обичате — напомни му троснато.

— Ъ? — Мендрос примига и кимна. — О, да, госпожо, разбира се.

Завъртя се, връчи й кошницата, взе парите и се извини с поклон, но през цялото време ме гледаше с крайчеца на окото си.

Щом тя се отдалечи, Мендрос застана пред мен угоднически.

— Благородни господине! — възкликна високо. — Колко съм щастлив да ви видя! Сигурно сте дошли да вземете онези манго, които ми поръчахте миналата седмица? Чудесно — доставиха ги, както ви обещах! Сложих ги отзад. Моля, заповядайте да ги огледате. Гарантирам, че са най-сочните плодове, които сте вкусвали!

Усмихвах се, кимах и се стараех да си изиграя ролята. Мендрос се поклони отново и ме поведе към завесата, която отделяше тезгяха от малкия склад.

— Едва те познах — прошепна ми, докато я отмяташе.

— Радвам се да го чуя.

Вторият син на Мендрос се беше проснал сънено върху три сандъка, покритата с восък плочка за писане беше паднала на земята.

— Спиро! — сопна му се Мендрос.

Момчето се сепна и протегна ръка към плочката.

— Остави това и застани отпред — заповяда баща му. — И не забравяй да предлагаш сливите, че вече омекват.

Синът кимна и се изсули навън толкова припряно, че почти не ме погледна.

Мендрос взе едно по-червено манго и ножче и отряза дълго парче за мен и едно за себе си. Прав беше — превъзходен плод.

— Е — подхвана и изтри малко гъст сок от брадичката си, — Ще чуя ли историята на тази премяна?

— Не.

— Хъм, толкова ли е срамна?

— Толкова маловажна е. Трябва да знам какво си чувал напоследък.

Мендрос се настани на една ниска табуретка.

— Много неща. Колко от тях искаш да чуеш?

Изкушавах се да кажа „всичко“. Само че нямах толкова време. Повече от два дни не бях в играта и първо беше нужно да си представя цялата картина, после щях да добавям подробности.

— Ограничи се с Десетте пътя — казах. — И каквото си чул за Нико. Или за Келс. — Поумувах и добавих: — Или за писар на име Балдезар.

— Нищо не съм чувал за никакъв писар, но къде си бил, та искаш да те осведомявам за останалото? Навсякъде приказват за това.

— Просто ми разкажи.

Мендрос си отряза още едно парче манго.

— Щом е тъй, настани се удобно.

Картинката беше грозна. Войните между сродници винаги са кървави и жестоки, с чести засади на улиците и трупове в задните дворове, но тази далече надминаваше предишните. Обикновено сблъсъците се случваха на по-забутани местенца и предимно нощем, но сега хората на Нико нападаха открито хората на Келс на улици, пазари и площади, денем и нощем, без да ги е грижа дали е безлюдно наоколо. Изобщо не се опитваха да запазят ставащото в тайна от империята, камо ли да дадат шанс на сановниците й да се престорят на слепи и глухи. Още по-лошо беше, че Мардата уж казал на подчинените си да се разправят с Червените пояси, ако им се бъркат. Ако банди започнеха да затриват парцали, вече нямаше да се питаме дали империята ще се намеси, а само кога и колко безмилостно.

Личеше си с каква вещина дърпат конците Железния Деган и Сивата принцеса. Сбъдваше се всичко, от което се бояхме аз и Бронзовия — започват война и въвличат империята в нея. А после?

— Какво правят другите в квартала? — попитах.

— Сродниците в Десетте пътя се разделят на три лагера — играят за Нико, за Келс или за самите себе си. Последната група е най-голяма. Общо взето гледаха да стоят настрана, но някои започнаха да се бият за пари.

— На чия страна?

— И на едните, и на другите, но Нико привлича повече хора.

— А Келс как се справя?

— Това е интересната част — увери ме Мендрос и се протегна. Чу се поредица от пукане и пращене в гърба му. — Уж трябваше той да е по-добре, щом Рис Синия плащ и Мег Свенливата са на негова страна, а и един по-дребен тартор — Матео. Но се говори, че виси на косъм. Вярно, Нико залива с биячи Десетте пътя, но това не стига да си обясниш защо хората на Келс губят територия нощ след нощ. — Мендрос се приведе по-близо до мен. — Някои започнаха да приказват за магия. Не само онази, за която можеш да платиш на улицата, а от по-опасната — онази, която поваля яки мъже с една дума или троши меч насред замах.

— Някой видял ли е нещо?

— Не, но мълвата плъзна.

— И аз това очаквах — казах, щом си спомних висящия във въздуха труп насред моята спалня и жената, овладяла съня ми.

Разтърках си ръцете, защото изведнъж бяха измръзнали. Книгата под жакета ми се размести леко.

— Трябва ми услуга.

Погледът му тутакси стана непроницаем.

— Каква?

Измъкнах книгата на Йоклаудия.

— Искам да ми я пазиш.

Мендрос огледа книгата, но не я докосна.

— Какво е това?

— Нещо, което не мога да държа в моето жилище.

— Защото някой може би ще дойде да го потърси там ли?

— Общо взето — да.

— Защо смяташ, че няма да дойдат да го потърсят и тук?

— Ти ще търсиш ли книга в сергия за плодове?

„Особено книга за забранена магия“ — добавих наум.

Мендрос сумтеше, взираше се в книгата и умуваше.

— Кой я иска? — попита накрая.

Бях се опитвал да измисля отговор на този въпрос още докато доближавах сергията. Ако прекалях с истината, можеше да си тръгна с книгата под жакета. Ако спестях твърде много от нея, можеше да навлека на Мендрос голяма беля, ако някой наистина потърсеше книгата при него.

Значи щях да му я кажа наполовина…

— Келс — отговорих. — Може би и друг главатар.

Погледът му дори не трепна.

— Два златни сокола сега. И още два когато си я вземеш.

Твърде висока цена за това, което му казах. И твърде ниска за другото, което премълчах. Престорих се, че обмислям, и опитах да се пазаря, за да уталожа подозренията му.

После му дадох книгата. Той се обърна и я пъхна в купчинката тефтери със сметки на масичката.

— Само толкова ли? — попитах недоволно.

— Какво е по-подозрително — да видиш книга при други книги или да я намериш на дъното на каче с фурми?

— Но…

Той вдигна ръка да спре възраженията ми.

— Не се тревожи. Ще измисля нещо по-добро. Това е временно.

Тръгнах си от сергията с цяла кошница манго — Мендрос настоя да я взема — и за всеки случай направих още половин обиколка на площада. Щом се уверих, че не ме следят, дадох кошницата на един сляп просяк и тръгнах към дома си.

Стъпвах по-леко, и то не само защото след срещата с Мендрос кесията ми бе олекнала. За пръв път от толкова време се бях докопал до нещо. Да, оставаха много въпроси без отговори, но сега аз притежавах част от ключа към загадката. Всъщност май у мен беше целият ключ. И макар че така се излагах на рискове, ставах и по-ценен. Възможно беше да ме заловят, да ме разпитват и да ме изтезават заради дневника, но шансовете да ме пречукат нехайно бяха намалели рязко.

Странна безопасност, защото с книгата на Йоклаудия в ръцете си едва ли можех да разчитам на дълъг живот, но поне засега щях да се възползвам от нея според случая.

Доброто ми настроение изтрая до мига, когато видях къщата си. Защото забелязах две неща — макар че утрото напредваше към пладне, дюкянът на Епирис оставаше затворен, а Нико бе пратил двама от пестниците си — Сълзливия и Матиас Тухлата, които стояха от двете страни на входа.

Изпсувах тихо и тръгнах по-забързано през тълпата. Надявах се, че вратата е затворена, защото Епирис е отишъл при семейството си, а не защото Нико го е принудил. Сприхавият грубиян Нико като нищо би решил да ме накаже чрез хората, които бяха под моя закрила.

Оставаха ми десетина крачки, когато Сълзливия се опули и ме разпозна въпреки дрехите на Нестор. Застана по-изпъчено, обърна се към Матиас, но не успя да привлече вниманието му, сви рамене и пристъпи тежко към мен.

Бутнах качулката назад и махнах с ръка към дюкяна на Епирис.

— Дано не е каквото си мисля — казах високо, та гласът ми да стигне до него въпреки неколцината минувачи между нас.

— Не е — отвърна Сълзливия.

Доближи ме и усмивка разкриви ръбестото му лице. Оставаха му три крачки до мен, когато усмивката му се смръзна и той се строполи. Зад него стоеше Джес Птичарката с дълъг нож в ръка, острието лъщеше мокро и червено под сутрешното слънце. За разлика от Сълзливия, тя не се усмихваше. Всъщност изглеждаше вбесена.