За честта на крадеца

25

Голямата къща изглеждаше добре и беше безлюдна. През украсената с върбови клонки и лаврови листа от ковано желязо порта се влизаше в градина, която още не бе разцъфтяла. Настлана с натрошен чакъл алея се виеше към входа между обсипани с напъпили цветове дървета и обрасли с плевели лехи.

Това беше „позлатена бърлога“ — една от хубавите, обзаведени къщи, давани под наем на провинциални благородници, които идваха в императорския двор. През останалото време уж не бяха обитавани и за тях се грижеха икономи. Само че икономите на свой ред ги даваха под наем на заможни сродници. „Позлатените бърлоги“ се превръщаха за кратко в комарджийски свърталища, бардаци или примамки в изкусно мошеничество. Не се изненадах, че Сива принцеса е наела една от тези къщи, за да се среща с когото е нужно.

Железния ме поведе по алеята. Примигах, разтърках си очите и пак примигах. Бе минало доста време, докато се измъкнем от Десетте пътя и прекосим града, и слънцето бе изгряло. Светлината на утрото искреше в белия чакъл, а очите ми смъдяха и всичко наоколо се размътваше.

Знаех, че още ме тормози заслепяващата магия на Сянката. Макар че нощното ми зрение се бе върнало, очите ми си оставаха твърде чувствителни към светлината както след нощта, в която Себастиан ми прехвърли дарбата. Щяха да се възстановят, но не се знаеше кога.

Стигнахме до сенчестия главен вход и Железния отвори вратата, без да почука.

Фоайето беше малко, настлано с плочки, а по стените имаше тъмна ламперия. Вътре беше хладно. Светлина проникваше само през две прозорчета високо в стената зад нас.

Въздъхнах от облекчение, скованите ми рамене и шия се поотпуснаха. И тогава забелязах жената, застанала под свода срещу нас.

Саможивата не изглеждаше както в съня ми. Сега носеше обикновена синя рокля и пуснатата й коса падаше на раменете. Покрай очите и устата й започваха да личат бръчици и не можех да преценя дали са от смях, или мръщене. Но самите очи си бяха същите — напръскан със злато нефрит, за който си мечтае всеки бижутер. Тези очи се взряха задълго в мен, преди да погледнат Железния.

— Е, какво стана? — попита тя.

Железния я доближи и й зашепна на ухо. Очите й се присвиха от чутото, но иначе лицето й запази привичната си безизразност.

Когато той млъкна, тя се обърна и тръгна пред нас. Амулетите по дрехата и в косата й звъняха тихо в празната къща. Нямаше как да не видя, че някои от амулетите са поклоннически жетони.

Разбира се… Трябваше да се досетя по-рано.

Минахме през три стаи, всяка по-просторна от предишната. Мебелите бяха покрити с платно, всички килими бяха навити и сложени до стените, а прозорците бяха закрити със завеси. Миришеше на прах.

Четвъртата стая се оказа по-малка. От две ниски кресла бяха махнати покривалата, между тях имаше масичка с каменен плот. На масичката бе оставена разгърната книга, до нея — угасена свещ. Цяла стена като че ли се състоеше само от прозорци, ако съдех по пердетата и изобилието от светлина, процеждаща се през тях.

Саможивата седна в едното кресло. Аз тръгнах към другото.

— Ти ще останеш прав — спря ме тя.

В гласа й нямаше и помен от топлота, нито от искреността, която помнех от съня си. Днес тя напомняше само за студена стомана.

Спрях и пъхнах палци под колана си. Железния Деган стоеше на крачка зад мен.

— Е? — подкани ме Саможивата, щом пролича, че нямам намерение да говоря.

— Не нося дневника. В случай че се питаш за това — казах.

— Да, виждам. Къде е?

Долових, че фъфленето й се засилва, когато е раздразнена.

— Не казах на Келс, не казах и на Сянката. Защо си мислиш, че ще кажа на теб?

Тя се облегна и метна крак върху крак. Хубави крака.

— Аз те спипах натясно, за разлика от тях.

— Заплахи — отвърнах. — Колко находчиво. Нека ти обясня нещо. Нико ми вдигна мерника, Келс се опита да ме убеди, Бял пояс ме наби здравата, намерих мъртва убийца, увиснала във въздуха насред спалнята ми, и се опълчих на Сянката лице в лице — всичко това само през последните три дни\ А споменавам само по-интересните моменти. Сигурно вече разбираш защо не ми пука особено за твоите заплахи. Ако искаш дневникът на Йоклаудия да попадне в твоите ръце, трябва да ми посочиш по-добра причина от „ще ти пусна кръв“. Пускат ми кръв, откакто започна тази щуротия, и това вече не ме плаши кой знае колко. Така че предложи ми нещо по-добро от кръвта или си затвори устата.

Стаята притихна. Чувах някакви слаби шумове из къщата, храмова камбана в далечината, чух и пристъпването на Железния зад гърба ми. От това вече ме побиха тръпки.

Саможивата не мърдаше. Само ме гледаше. Но сега в очите й тлееше огън.

— Остави ни сами — заповяда тя на Железния и гласът й ме стресна.

След миг мълчание Железния се обърна и излезе. Стъпките му бяха твърде тихи за мъж с неговия ръст и тегло.

— Никога не се доверявай на наемник — каза Саможивата, когато той затвори вратата отвън.

— Дори на деган ли?

— Особено на деган. Хора, които залагат живота си срещу обещания, ме притесняват. А хора, които могат да поискат изпълнението на тези обещания, когато на тях им е изгодно, ме притесняват още повече.

— И все пак ти си се обвързала с деган.

— Някои неща ме тревожат още по-силно от това.

Нямаше как да не я разбера, което обаче не се отнасяше за моята уговорка с Бронзовия Деган. Вече видях на какво е готов след Клетвата и още се чувствах слисан. Тревожех се за друго — дали е жив, дали Сянката е мъртъв, дали сестра ми е застрашена. Не се притеснявах, че съм длъжник на Бронзовия, по-скоро ми олекваше от мисълта, че той е някъде из града и е загрижен за мен.

Саможивата посочи другото кресло.

— Сядай. — Седнах и тя продължи: — Кажи ми какво знаеш за Десетте пътя.

— Помийна яма.

— И?

— Обграден е от имперска войска.

— Друго?

— А вътре продължава войната между сродници, която започна ти.

Тя дори не мигна.

— Вярно. И защо я започнах?

— Ти ми кажи.

В сравнение с усмивката й дори бръснач би изглеждал тъп.

— Не става така. Първо ти казваш какво знаеш, после аз запълвам пролуките.

— За да премълчиш каквото не искаш да науча ли? Ако искаш да чуеш какво съм научил, трябва и аз да чуя какво знаеш ти. Всичко.

Саможивата се понамести в креслото и събра ръце пред лицето си. Чух тихо почукване и не проумях веднага, че е от нокът по зъбите й.

— Разбрахме се — каза тя накрая. — И все пак ти започваш пръв. Трябва да чуя с какво съм се захванала в Десетте пътя според Нико, Келс и Сянката. А те знаят за мен преди всичко от тебе. Трябва да изслушам твоята версия, преди да си я нагодил според фактите, които ще научиш от мен.

Извадих едно ахрами и го разтрих между дланите си. От потта и топлината се разнесе наситена сладникава миризма на изгоряло. Наведох се да я вдишам, сякаш намирах стар приятел в непозната стая.

Срещу мен седеше жената, която ме бе посъветвала — и то насън — да не издавам тайните си. Разумно беше да допусна, че и тя спазва собствения си съвет. Но не е едно и също да си предпазлив и да си глупав. А да крия нещо от Сива принцеса, която може би щеше да ми отвърне с откровеност, си беше същинска тъпотия. Съмнявах се, че скоро ще чуя по-добро предложение от нейното.

— Добре — казах, все още наведен над дланите си. — Ти искаш да си Тъмна кралица. Войната в Десетте пътя ти е била нужна, за да въвлечеш Нико и Келс в нея и да им избиеш опората под краката, за да ги довършиш. После ще навлезеш в техните територии, а оттам — в останалите части на Идрека.

Саможивата си седеше неподвижно.

— Ами останалите Сиви принцове? — напомни тя. — На тях няма да им хареса какво съм намислила.

— Затова искаш книгата. Тя ще ти даде силата да ги прегазиш, ако решат да ти се пречкат.

— Аха… — Туп, туп, туп — нокътят почукваше по зъба. — Това ли си им казал?

Лапнах семето и започнах да го бутам с език към зъбите си. Туп, туп, туп.

— Горе-долу.

Саможивата се усмихна. В първия момент се заблудих, че я е развеселило моето подражание на звуците, които издаваше. После обаче тя се разсмя неудържимо.

— Заслужаваш да те разцелувам, Дрот! — възкликна Сивата принцеса. — Това е чудесно!

— Хъм… — изсумтях.

— Ако Нико, Келс и Сянката си мислят, че напирам да завладея цяла Идрека, ще се помъчат да ме възпрат извън онзи квартал. Никой от тях всъщност не иска да е господар на Десетте пътя, затова ще се махнат оттам и ще се стараят да ми пречат извън него. Значи кварталът ще бъде покорен още по-лесно. — В очите й заигра мрачен блясък. — И ако войната не се разпростре извън квартала, накрая империята също ще изтегли войските си. Е, след като се наситят да трошат и рушат. — Прихна отново и плесна с ръце. — О, колко е прекрасно! Би трябвало да ти плащам, за да им пробутваш такива истории!

Седях вдървено и изобщо не се чувствах толкова умен, колкото допреди малко.

— Значи всичко е било заради Десетте пътя? Подмамването, слуховете, насъскването на Нико и Келс да се хванат за гушите… дори въвличането на империята… Само за да станеш господарка на Десетте пътя? Значи не искаш да бъдеш Тъмна кралица?

— Не, по дяволите! — отсече Саможивата. — Имам си достатъчно главоболия и без някой друг да става Тъмен крал, камо ли пък самата аз. Искам квартала.

Зададох натрапващия се въпрос, който тя очакваше.

— Защо?

— Сигурен ли си, че искаш да знаеш?

„Не…“

— Да.

— Предположих, че би искал. — Саможивата се наведе напред и се усмихна. — Защото невинаги са го наричали Десетте пътя. В отдавна отминали времена името му е било Десетте мъдреци.

Открих, че съм сдъвкал и глътнал ахрамито, без да забележа. Лапнах още едно.

— Колко отдавна? — попитах със зараждащо се лошо предчувствие.

— Ами по времето, когато Стефан Дорминикос седнал на императорския трон и преди началото на Безкрайния цикъл.

— А защото кварталът е бил наричан Десетте мъдреци?

— Струва ми се, че вече подозираш защо е било така — подхвърли Саможивата. Замълчах си и тя сви рамене. — Наричали са го така заради хората, на които го дал Стефан Дорминикос

неговите Недостижими, точно десет на брой. За да могат да се занимават там с проучванията си по негова заръка, без никой да им пречи.

— И една от Недостижимите е била Йоклаудия Неф — казах аз.

Саможивата кимна.

— Да, Йоклаудия също. Същата, която водела дневник, за да се опази, само дето нямала голяма полза от това.

— За да се опази ли? От какво е трябвало да се пази, щом е работела за императора?

— А от какво трябва да се пази всеки, който работи за човек с огромна власт?

— От властника.

— Именно. Императорът ги настанил в квартала да се занимават не с официалната имперска магия, а с магията на душите. За да го направят безсмъртен. — Вторачи се в очите ми.

— Ангелите не са избирали Стефан Дорминикос да им служи като Нетленния император. Той сам се е избрал. Поискал от Недостижимите да го направят безсмъртен, но те не успели. По незнайни причини превъплъщенията били най-доброто, което могли да измислят. Затова разделили душата му на три части и някак постигнали редуването на тези парчета в неспирен цикъл. Ето как Стефан Дорминикос Първородния се превърнал в Маркино, Теодой и Лусиен. Ангелите нямали нищо общо с това.

Сърцето ми сякаш пропусна удар, но не му обърнах внимание.

— А Недостижимите? — попитах, макар че вече знаех.

— Очистили ги. И тях, и всеки друг в Десетте мъдреци — слуги, чираци, занаятчии. Всички. За една нощ. Императорът наредил да обградят квартала, пратил вътре войски и когато си свършили работата, те опожарили всичко. Оттогава е строен наново незнайно колко пъти и името все се променяло по малко. Но в началото Десетте пътя е бил Десетте мъдреци. И там са погребани тайни.

— Като дневника на Йоклаудия.

— Да, като дневника на Йоклаудия. — Саможивата кимна. — Предполага се, че нейният е най-пълен, но в квартала още има бележки, откъси от други дневници, древни руни и кръгове на силата. А аз искам да намеря всичко. Затова ми е нужен кварталът.

Гледах я и се опитвах да проумея какво всъщност ми казва. Ако беше вярно, значи Ангелите не бяха благословили преражданията на Стефан Дорминикос. Значи всички основания той да заема Безсмъртния трон — избраник на Ангелите, посредник между тях и човечеството, свещените им напътствия за неговата власт — се оказваха измислица, измама, шибано мошеничество\

Целият свят започваше да се размества, което никак не ми допадаше.

— Как? — избълвах в търсене за какво да се хвана. — Как би могъл някой да извърти целия този номер? Религията, култовете, искрената вяра. Невъзможно е!

— Възможно е, разбира се — отсече тя и очите й блеснаха. — Ти как пускаш слух на улицата? Разказваш на неколцина подходящи историйката, която искаш да плъзне, пробутваш им подбуди да я разпространят и си стоиш настрана. Ако свършиш работата както трябва, слухът придобива собствен живот. Виж какво направих с Нико и Келс в Десетте пътя, а това е дреболия. А сега помисли какво може да направи един император, особено ако е имал години да се подготви. Може да заложи основите на култ, да отгледа тълпа фанатици, да надъха чиновниците, за да чакат завръщането му. Недостижимите на Стефан не са измислили Цикъла за една нощ, а той не е умрял в мига, когато са извършили магията. Имал е време за кроежи и за начален тласък, погрижил се е да бъде прероден в империя, която вече е вярвала, че ще се завърне. А когато наистина се завърнал… — Саможивата разпери ръце. — Всичко се потвърдило. Най-трудно за Стефан било да помете Първото регентство, след като те решили, че нямат желание да му предадат властта. В края на краищата нужно било само да оправдае очакванията, които сам вдъхнал.

Разтърках слепоочията си. Болката пак се засили, но си знаех, че не е само от изтормозеното ми зрение.

— Но защо? — промърморих. — Защо тези неимоверни усилия да се задържи на трона?

— А защо е убил чичо си, за да стане император? — напомни Саможивата.

— За да спаси империята — отговорих с общоприетото обяснение, в което вече не бях толкова сигурен.

— Точно така. Спасил империята, но знаел, че колкото и здрави да са заложените от него основи, империята все някой ден ще рухне. Ти си познавач на историята — рано или късно на трона се възкачва някой, който съсипва всичко направено от неговите предшественици. Ако се изредят неколцина такива, империята се сгромолясва. — Саможивата изпъна показалец нагоре. — Освен ако…

— … той не остане на трона завинаги — довърших аз.

— Поне такъв е бил замисълът. И досега се оказва успешен.

— Ами Ангелите? Стефан се обявил за техен Избраник още със завръщането си. Щом те не са причината за завръщането му, защо още не са го поразили?

Тя вдигна рамене.

— Откъде да знам? Не съм веща в теологията. Каквото и да мислят те за това, раздорът си е между тях и Стефан. Дали пък неговото неизбежно полудяване не е наказание за светотатството му срещу тях? Но дано не съм права — наказанието е твърде меко според мен.

Продължих да разтривам слепоочията си, после посегнах към чантичката с билки. Не беше на мястото си. Естествено. Бе останала при дрехите, които сякаш бях загубил отдавна. Подръпнах един от новите шевове по жакета на Нестор и усетих как се разхлаби. И тази премяна нямаше да нося дълго.

— Прости ми, че питам — казах на Саможивата, — но се надявам да ме разбереш. Как си научила всичко това, по дяволите?

— Тоест ако не съм си го съчинила или не съм побъркана, или и двете наведнъж?

— И това ми хрумна. Дори ти би трябвало да се съгласиш, че не можеш да прочетеш такава история в старите книги.

— Разполагам с части от друг дневник. Съвсем откъслечни, но стигат да добиеш обща представа какво се е случило. Допълних останалото от древни писания, за които се обзалагам, че не си и чувал, от еретични трактати по теология и други източници. Ясно ти е, че сведенията за тази… страна от историята на империята не са изобилни. Но ги има, стига да знаеш къде да търсиш.

— А ти си знаела — натъртих с лек присмех.

— Както знаеш и ти.

Размърдах се неловко. Тя беше права — съвсем лесно би било да проверя дали казва истината, щом имах дневника на Йоклаудия. И това стигаше, за да ме настрои доверчиво поне засега. Имаше само едно затруднение — ако й повярвах, трябваше да приема за вярно нещо несравнимо по-стъписващо, отколкото можех да си въобразя до този ден.

Това ме плашеше. И ме изпълваше с подозрения. Чувах отговори, но ней онзи, в който е същината — отговора на „Защо?“.

— Ами Сянката? — сетих се. — Той как се вписва във всичко това?

Саможивата се навъси.

— Никак. Поне доскоро.

— Той кога научи за дневника?

Тя мълчеше и аз напомних:

— Нали щеше да ми кажеш всичко?

— Когато един от моите хора се оказа дълъг нос — изръмжа Саможивата. Извих вежда и тя добави остро: — Ако кажеш и една думичка, ще накарам Железния да те върже на много интересен сложен възел.

Вдигнах ръце в помирителен жест.

— Само професионално любопитство. — Дълъг нос да се навърта около Саможивата? Страховит номер… — И какво знае Сянката?

— Знае за съществуването на дневника, но не вярвам да е прозрял цялото му значение. За него дневникът е източник на сила, който може да го упъти към могъща магия. Не ми се вярва да знае как е свързан с историята на империята. Въпреки това дневникът е прекалено съблазнителен, за да го пренебрегне, а и твърде голяма заплаха в чужди ръце. Хич не ми се иска да мисля какво ще стане, ако Сянката владее и имперска магия. А ако прочете записките на Йоклаудия и проумее истинската им ценност…

— Ще ги използва — казах аз.

Не познавах Сянката добре, но бях чул достатъчно по време на разговора му с Келс. Не би пропилял шанс да се постави наравно с императора.

— Готов е да заличи Десетте пътя, за да се домогне до дневника — продължих, — а после… ще започне нов Безкраен цикъл. Своя.

— И вместо един безсмъртен император ще си имаме двама. Един за баламите и един за сродниците.

— Той не е като тебе… — подхвърлих.

Очите й се присвиха.

— Какво намекваш?

— А ти какво си мислиш, че намеквам, да му се не види?! Казваш ми, че искаш дневника на Недостижима отпреди векове, в който имало тайни за прераждането, а после ще преровиш Десетте пътя, за да намериш каквото още има там. Дори ако не искаш да бъдеш Тъмна кралица, много си се настървила да научиш как не се умира.

Тя скочи от креслото толкова стремително, че от амулетите по роклята й се разнесе многогласен звън.

— Това ли си мислиш? Че искам да разпръсна душата си, за да се връщам отново и отново към живота? Че искам цяла вечност да бъда частица от самата себе си?

— А какво друго? — Упорствах нарочно. — Има ли смисъл да намериш дневника и да завладееш Десетте пътя, ако няма да ги използваш? Ако няма самата ти да се прераждаш?

— Да знаеш нещо не означава да го използваш по същия начин! — изкрещя Саможивата. — Магията може да има и обратна сила!

Опулих се, докато осмислях какво бе изтървала неволно.

— Гадост!

Саможивата изрита масичката и тя се килна с грохот на пода. Мраморният плот се разтроши и парчетата се разпиляха. Железния веднага отвори вратата и надникна. Саможивата го отпъди с жест.

— Не исках така да подхвана този разговор с тебе — призна тя. — Не и докато не разбера какво мислиш.

— Значи е заради императора, така ли? — попитах. — Не заради тебе или Сянката, не заради сродниците… а заради него. Искаш да свалиш от власт шибания император!

— Не. — Саможивата поклати тъжно глава. — Да вдигнеш бунт е лесно. Правено е толкова пъти, че не мога да ги преброя. Искам да го убия. Веднъж завинаги. Искам да разбера как първите Недостижими са го направили безсмъртен, за да премахна магията.

— Ти си луда.

— Тъкмо обратното — императорът е луд. И трите въплъщения на Стефан Дорминикос — Маркино, Теодой и Лусиен — полудяват бавно.

— Че това не е новина — възразих аз. — Всеизвестно е, че и на тримата започва да им хлопа дъската, докато остаряват. Открай време е така. Затова следващото въплъщение или някой регент са готови да поемат властта, щом седящият на трона навърши петдесет.

— Но тази лудост не е безобидна — натърти Саможивата, — а и невинаги е било така. Императорите са стигнали до тази склонност към слабоумие през последните два века и половина. Преди Теодой Шести не е имало постоянно Регентство, нито е имало изискване наследникът да бъде само на един ден път с кон от Идрека. Но след като онзи Теодой обезумял в края на царуването си, започнали промените. Лудостта им настъпва все по-рано и е все по-тежка с всеки цикъл.

Замислих се за казаното от нея, за прочетеното в историческите трактати, за откритието на Ликонис за Четвъртото регентство. Който се вгледаше в историята на империята като Саможивата, забелязваше промяната. Все по-често имаше периоди под управлението на регенти, а различните въплъщения с все по-голяма неохота напускаха столицата и преди, и след царуването си. По дяволите, според някои предания в началото Маркино, Теодой и Лусиен дори прекарвали известно време заедно. Но това вече не се случваше пред очите на всички, а вероятно и насаме.

— Не след дълго — продължи Саможивата — вече няма да си говорим за стари параноици или маниаци на трона, които точат лиги, щом отворят уста. Ще си приказваме за трима дейни, жизнени и хитри мъже, всеки от които си е внушил, че другите двама са си наумили да го унищожат. Подозрителност, слабоумие и непоклатима вяра в собствената божественост, подкрепени с цялата мощ на империята. Всяко въплъщение е все по-враждебно настроено към предшественика или наследника си повече от когато и да било през досегашните пет столетия. Само въпрос на време е да стигнат до открит сблъсък.

— Гражданска война в империята? — попитах слисано.

Тя кимна.

— Гражданска война с трима императори, всеки от които възкръсва, настървен за мъст, всеки способен да събере и да поведе армия — отново и отново.

— Но империята вече е оцелявала в трудни времена — възразих не толкова убедено, колкото ми се искаше. — Превратът на претендентите, Въстанието на копелетата, измяната на Белите пояси под командването на Сребърния ястреб. Дори без което и да е въплъщение на Стефан на трона дворът продължавал да управлява. Защо да смятаме, че няма да се справят и с побъркан император?

— Помисли пак — посъветва ме Саможивата. — Дори „побърканият“ император си остава император.

А хората се подчиняват на императора. Или поне на един от вариантите му. Но когато трябва да избират кого от тримата да подкрепят, ще настъпи хаос — нескончаем хаос.

Светът, който се разместваше около мен, вече се рушеше. Долавях как зад хоризонта се надига гигантска вълна. Тя щеше да помете всеки и всичко по пътя си. Само глупак би останал да се мъчи с построяването на дига, когато вълната се стовари.

— Това не е моя грижа. — Изправих се малко припряно. Зрението ми се разми за половин удар на сърцето, после се възстанови. Имах предостатъчно тревоги около сестра ми, Келс и самия себе си, не ми пукаше за империята. — Аз съм от сродниците — не ми е работа да се опълчвам на императора, камо ли пък да спасявам целия шибан свят. Да се оправя както може.

— Тъй ли било? — начумери се Саможивата. Тя пък се настани в креслото си. — Не ми се вярва. Дрот, ти пазиш дневника не само за да отървеш кожата. Ако искаше само това, досега да си го дал на Келс, на Нико, на Сянката или дори на мен. Щеше да е лесно, особено за тебе. Но не го даде.

— Всички правим грешки.

— Да, но при тебе не е грешка. И знаеш ли защо? Защото в някакво кътче на душата си искаш да си един от играчите. Знаеше, че дневникът е важен. Знаеше и че можеш да го използваш, за да станеш и ти важен. И аз ще ти кажа, че успя, Дрот. Вече си въвлечен в играта и няма значение дали ти харесва какви са залозите. Тук съм, за да те уверя, че е късно да се изсулиш.

— Да бе, късно — отвърнах и тръгнах към вратата.

Очаквах да повика Железния, но чух въздишката й.

И тогава изрече думата:

— Лицемер.

Накара ме да спра, макар че не се обърнах.

— Какво?!

— Дрот, чух всякакви приказки за тебе. Описват те с какви ли не думи — корав, опасен, упорит, проницателен. Чух и не толкова приятни. Но твърде често чувам дума, с която не описват почти никой друг от сродниците.

— Дано не се готвиш да изтърсиш „честен“ — предупредих я, — защото дори аз няма да се хвана на тази въдица.

— Не честен, а почтен — подчерта тя и се засмя. — Дрот, хората наистина казват, че си почтен.

Това вече ме принуди да се обърна. Саможивата пак грейна в усмивка.

— Представяш ли си — някой нарича почтен един от нас, „торните червеи“. Чувала съм да говорят за почтеността на благородници, войници, жреци, дори — Ангелите са ми свидетели — търговци, но не и за хората от подземния свят, камо ли пък за нос.

Тя се надигна. Гледах я как върви и слушах шушненето на подметките й по мрамора.

— Когато казват тази дума за човек като тебе — продължи тя тихо, — няма как да не се чудя дали са празни приказки, или истина. Ти почтен ли си, Дрот? Верен ли си не само на своя главатар, не само на своите приятели, а на всички сродници? Защото вече говорим тъкмо за това. Ако искаш да останеш жив, да получиш онова, което може да ти донесе дневникът, да ни накараш да се отнесем сериозно към тебе, не можеш да не признаеш, че вече не става дума само за собствената ти изгода. Отнася се за всички сродници — дали за оцеляването им, дали за господството над тях или дори за спасяването им, за да не ги смачка империята. Говорим за нещо по-голямо от тебе или от една банда. Не мисля, че щеше да бъдеш тук, ако това ти беше безразлично. Ако се интересуваше само от себе си, дневникът отдавна щеше да бъде продаден или разменен изгодно.

Спря толкова близо до мен, че почти се докосвахме. Ухаеше на ванилия, кедър и леко лятно вино.

— Какво ще кажеш? — попита тя.

Взрях се в зелените й очи и си помислих, че историите как лично вербувала всичките си сподвижници трябва да са верни. Биваше си я, и то много. Пък и беше права.

Още бях готов да отида при императора, за да спася сродниците. Дори ако трябваше да предам Келс, да стана изгнаник, да ме подгонят. Защото беше необходимо да го направя.

Но това не означаваше, че ще дам дневника на нея въпреки хубавите думи и зелените очи.

— Дори да си права — отвърнах, — дори ако ме е грижа за сродниците, не виждам какво ще постигна, ако ти дам дневника. Ако искам да не допусна империята да ни изтреби, ще е по-добре да се пазаря направо с тях. А ако в дневника го има всичко онова, за което ми каза, сигурно ще сключа с императора добра сделка и за сродниците, и за себе си. Като го дам на тебе, няма да се случи нищо подобно.

Саможивата кимна бавно.

— Добре. Значи виждаш.

— Какво виждам?

— Заплахата, която представлява империята за нас.

— Трудничко е да останеш сляп, когато те обкръжават цял квартал и се опитват да убият всеки сродник вътре.

Тя завъртя глава.

— Дрот, не си мисля за Десетте пътя, нито дори за онова, което са сторили на Исидор. Говоря за лудостта на императора — за война между трите въплъщения, за съсипването на всичко в империята. Включително и на сродниците. Да не очакваш, че няма да избираме на чия страна да застанем? Да не очакваш, че Сивите принцове и главатарите няма да се пазарят с един или друг император в търсене на облаги? Във война, която няма да се води само по полета и гори, а и по улиците на империята, да не очакваш, че различните въплъщения на Стефан Дорминикос няма да надмогнат отвращението си към нас, за да проверят в колко полезни инструменти могат да ни превърнат? Инструменти, които накрая могат да захвърлят, защото сме някакви си сродници в края на краищата. Дрот, това не е просто поредната опасност за сродниците. От това зависи какво ще ни сполети занапред. След петдесет или сто, или двеста години. Зависи дали сродниците ще оцелеят като общност, като начин на живот. Ако империята рухне, ще отнесе и сродниците. Няма мрак без светлина, няма и сродници без империята. Каква страховита ирония — за да опазим империята, а значи и сродниците, трябва да убием императора.

Познах, че няма да ми хареса накъде ще потръгне всичко. Преглътнах и отстъпих, но Саможивата пак ме доближи.

— А защо да ме е еня каква ще е участта на сродниците след стотина години? — попитах.

— А защо да те е еня каква ще бъде участта им сега? — отвърна тя. — Ако искаше, можеше да се измъкнеш по всяко време. Но не го направи. Защото си сродник. Защото си почтен. Защото си достатъчно загрижен да видиш цялата картина. Ето защо.

Стоях безмълвно, а умът ми хем кипеше, хем се вцепени. Толкова мисли се мятаха в главата ми, че не успявах да уловя никоя от тях… освен една.

Саможивата беше права. Проклета да е, но беше права.