26

Вгледах се в очите на Саможивата. Усмихваше се и очите й заискриха. Тя беше права. Може би за съдбата на сродниците, може би за императора… а може би не. Налагаше се още да умувам.

Но несъмнено беше права за мен.

Не можех да стоя настрана, защото залогът беше твърде голям — и прекалено много неща биха могли да се наместят както ги бе описала тя. Знаех, че историята е пълна с такива уж невероятни гнусотии.

По дяволите.

Но дори да беше права, дори да знаех, че ще й помогна, не беше задължително да ми харесва… или да я улеснявам.

— Да си почтен не е зле — казах й, — но възвишените чувства нито ми придават тежест на улицата, нито пропъждат дебнещи зад гърба ми остриета. Ако ти дам дневника, ще стана изменник спрямо Келс, ще натрия носа на Сянката, а рискувам и да вбеся императора. За да има полза и за мен, е нужно нещо повече от щастливия завършек за сродниците.

Тя въздъхна.

— Пари ли искаш, Дрот? Надявах се да цениш и други неща. Но щом…

— Не съм споменавал ястребчета, нали?

В очите й пак замъждука искрица.

— Може би работа?

— Дотук бях с работата за други — отсякох аз. — Прекалено много са компромисите. Не искам да бъда и главатар.

Бях работил години наред за Нико и Келс и ми беше ясно, че нямам нужда от главоболия като техните.

— Какво да бъде тогава? — попита Саможивата. — Само не ми казвай, че искаш отново да станеш широк нос.

Доближих плътните завеси. Разделих ги леко. Както предполагах, зад тях имаше цяла стена от прозорци и остъклени врати.

Слънчевите лъчи опариха очите ми, но въпреки това се взрях в градината. Никой не се бе грижил за нея и отвън имаше избуяла ярка зеленина, изпъстрена с хаос от жълто, червено, синьо, бяло и оранжево. Изведнъж ми се прииска да счупя някой прозорец, да прогоня праха и задуха от стаята с миризмите на пръст, цъфтеж и влага.

Пуснах завесата.

— Искам да ми пазиш гърба — казах, без да поглеждам Саможивата. — Искам същата закрила, каквато даваш на своите хора, но без задълженията. Искам да знам, че зад мен стои организация, ако е нужно, но не и да бъда обвързан с нея. Искам хората да знаят, че ако застанат на пътя ми, пречат и на тебе, но че когато говоря, думите излизат само от моята уста.

Тя ахна.

— Чуваш ли се какво говориш? Никой няма такава уговорка с мен… или с когото и да било. Никой!

— Ако така ще е по-приемливо, готов съм и да върша работа за тебе понякога. Просто няма да ти принадлежа. Всеки удар уговаряме поотделно — ти и аз. Иначе ще мога да работя и с твоите хора, но само ако ти одобриш, а те няма да ме използват, ако не съм съгласен. — Обърнах се към нея. — Ще се нуждая и от подкрепа. Нико прекъсна или присвои моите източници на печалби в неговата територия, а при Келс не съм участвал в далавера от години. Имам по нещо тук-там, но не стига да действам самостоятелно. Можем да уговорим подробностите, след като уредим всичко в Десетте пътя, но трябва да знаеш, че след време ще искам някакъв дял.

— Ти… — почна Саможивата.

— Да, аз — човекът с дневника на Йоклаудия, който ти е необходим, за да спасиш империята. — Искриците в очите й угаснаха, замени ги пронизваща студена светлина. — Какво има? — подхвърлих. — Моята почтеност да не се оказа възскъпичка за тебе?

Цялото й тяло се скова от гняв, все едно крещеше: „Как дръзваш да ми говориш така?“ Но тя мълчеше. И аз се уверих, че поне в момента ще отстъпи.

Посочих креслото сред парчетата мрамор.

— Настани се удобно. Имам да ти казвам още неща.


— Удобно ли ти е? — попита Железния Деган.

— Не е зле — отвърнах и опънах жакета за трети път. — Но предишният собственик на дрехите май е бил с по-тесни рамене.

— Радвай се, че изобщо ти намерихме нещо. Момко, хората с твоето телосложение не са чак толкова много в града.

Новите дрехи бяха последното и най-лесното от условията ми. Въпреки това вече бях успял да дотегна на Саможивата — тя нареди на хората си да ми намерят нещо колкото може по-бързо и почти ме изрита от стаята. „Колкото може по-бързо“ означаваше вехтории — тъмни бричове, кърпени дълги чорапи, някога жълти или бели, но днес безцветни, протъркана ленена риза, жакет и куртка в избледняло виненочервено. Нищо не ми беше съвсем по мярка, а куртката си имаше двама-трима дребни обитатели, но дрехите пак бяха много по-поносима гледка от набързо преправената премяна на Нестор.

Освен това още имах собствените си ботуши, два нови кинжала и изненадващо добра рапира, която успяха да намерят някъде в къщата.

— Ето тук. — Посочих надясно към платнен навес на бели и сини ивици.

Изпод него се кълбеше дим и разнасяше миризмите на риба, олио и чушки.

— Там ли си скрил книгата? — смаяно промълви Железния.

— Не. Но не съм ял от снощи. Гладен съм.

Намирахме се в края на квартала Каменната арка и имахме още доста път до Площада на Петия ангел. Железния огледа изпитателно тълпата в късния следобед. Тук бяхме на територия на Нико.

— Няма да е зле и аз да хапна — съгласи се той и облиза устни. — Обаче ще стоиш близо до мен.

— Не се тревожи.

Железния хем ме пазеше, хем ме държеше под око. Саможивата не искаше да ме сполети нищо лошо, преди да взема книгата, нито пък аз да направя нещо неочаквано, щом я взема.

Макар и с нежелание, тя се съгласи да изпълни каквото поисках от нея. Изненадах се, че уговорих лесно закрила за Кристиана, колкото и да се чудеше Саможивата на загрижеността ми за някаква баронеса. И не пропусна да ми напомни, че никой не може да гарантира защита от Сив принц, особено от Сянката. Разбира се, вече се бях убедил на собствен гръб в това, но оцених честността й.

Да бъда опазен аз от Сянката си оставаше много по-мъчна задача. Нямаше как да ходя из града сред тълпа от пестници, а и едва ли щеше да има особена полза от това. Най-доброто, което можеше да направи Саможивата, бе да подскаже на Сянката, че вече съм под нейна закрила и всяко посегателство срещу мен ще бъде удар срещу нея. Но двамата бездруго бяха на ръба на открит сблъсък и не знаех дали това ще помогне. Не че имаше кой знае какви други възможности.

Пред сергията стояха неколцина клиенти, но ние се престорихме, че не ги виждаме. Двама-трима балами замърмориха недоволно, но суровият поглед на Железния стигна, за да си затворят устите.

Наведеният над скарата с дървени въглища мъж имаше кожата с песъчлив оттенък и прашно тъмната коса на степните племена. Шеташе чевръсто, обръщаше рибите колкото човешка длан над огъня, кълцаше лук, ръсеше подправки и сипваше пресен зехтин в сгорещен тиган. И през цялото време си тананикаше тихичко.

— Здрасти, Рал’ад — подвикнах му. — Как е уловът днес?

Ръцете му застинаха — едната над огъня, другата над дъската за рязане. Обърна се пребледнял към мен и прошепна:

— Моля те, върви си!

Намръщих се. Нико… Нямаше друга причина. Навсякъде бе плъзнала мълвата, че вече съм в немилост. Дори доскорошните ми уши като Рал’ад бързаха да забравят, че са ме познавали. Не можех да го виня за това — трябваше да се грижи за жена и осем деца. И все пак бях гладен.

Погледнах кофата с почистени риби.

— Дай ни две… — Железния ме потупа по рамото, изпружи три пръста и посочи към себе си. — Нека да са четири, от най-добрите.

Рал’ад кимна покорно и пусна в тигана няколко люти чушки. Те зацвърчаха мигновено.

Със Саможивата не се разбрахме лесно за Нико. То се знае, аз го исках труп и заради стореното на Епирис, и за да ми се махне от главата веднъж завинаги. Тя отказа тутакси. Нико беше най-голямата й маша в Десетте пътя. Загубата му би означавала пълен хаос и в квартала, и в изпълнението на замислите й. Поне според нея. Предложи да си поприказва с него, за да му втълпи, че вече съм неприкосновен.

Аз се разсмях. На Нико нямаше да му пука, че е Сива принцеса, щом пречеше на жаждата му за мъст. Тя обаче държеше на своето и не се споразумяхме за друго. Разбрах, че никак не й харесва да се вре в разправията между мен и Нико и че ако искам да стигна до окончателно решение, ще се наложи да си го уредя сам… разбира се, без да провалям плановете й.

Рал’ад разклати тигана няколко пъти и добави кълцан лук. Залютя ми на очите, а устата ми се напълни със слюнка.

— Ако ме видят да говоря с тебе, може да ме очистят! — изсъска той. Пак разбърка всичко в тигана с ловко движение и го остави на масата. Взе паница със смес от мента, магданоз, чесън и кускус. — Нико има очи навсякъде.

— Знам. И аз бях от тях, не помниш ли? — Готвачът посърна. — Не се притеснявай. Нико дори ще ти е благодарен, ако му кажеш, че после съм се запътил към Петте колони.

— А ти там ли отиваш?

Усмихнах се.

— Внимавай да не ми прегориш рибата.

— Това не може да се случи — отвърна ухото.

Със Саможивата спорихме най-разгорещено за Келс. Исках да го оставят на мира или поне жив и да запази бандата си. Но тя съвсем основателно отбеляза, че воюва с него, ако не съм забравил, и че не може да се откаже просто така. И че освен това той се е съюзил със Сянката, тъй че какво си въобразявам?

Но както бе потръгнала войната в Десетте пътя, не ми се вярваше уговорката му със Сянката да трае още дълго, особено щом нямаше да му даде дневника. Обясних това на Саможивата и вметнах, че Келс може да се превърне в чудесен противовес на безцеремонния съюзник, когото бе намерила в Нико. Идеята като че събуди любопитството й. Не обеща да приеме веднага бившия ми главатар сред хората си, но се съгласи, че си струва да помисли.

Не беше точно уговорката, на която се надявах, обаче даваше някаква надежда на Келс. Аз не печелех нищо — в неговите очи щях да си остана изменник. Нямаше да научи за подбудите, пазарлъците или избора зад всичко това. Щеше да знае само, че вместо да му занеса дневника, съм го разменил срещу живота си. Щеше да си остане убеден, че съм му забил нож в гърба.

Как ми се искаше да има начин да залича с обяснения това разочарование, да го накарам да разбере защо постъпвам така, но всяко обяснение щеше да следва направеното. И щеше да звучи като оправдание — каквото си беше донякъде. Келс беше сред малцината сродници, на които подражавах, а с работата си за него можех да се гордея. Останах му верен и докато бях при неговите врагове, макар че щеше да ми е по-лесно, ако наистина просто принадлежах към бандата на Нико. Да издържа толкова време, да се върна при него с гордо вдигната глава, само за да се отметна сега, дори с най-добри подбуди — това беше почти непоносимо. Почти.

Рал’ад взе една риба от скарата, обърна я по гръб и отвори корема й с пръсти. Натъпка в нея две лъжици чушки и лук, добави и шепа от подправения кускус.

Приготви набързо още три. Нареди поръчката върху дървен поднос и ни го даде. Не платихме въпреки опита ми да натикам в ръката му малко ястребчета.

— Само ще стане по-зле — отказа той. — Яжте и си вървете. Моля ви.

Взех си рибата и оставих подноса с другите три на Железния. Застанахме встрани, вземахме с пръсти от пълнежа и крехкото месо. Ментата и подправките смекчаваха лютивината на чушките, за да проличи естествената соленост на рибата. Преди щях да се наслаждавам на гозбата, сега просто си пълнех корема.

Железния се нахрани преди мен и отиде при Рал'ад да му върне подноса. Лапнах последната хапка, хвърлих остатъците в канавката и двамата пак тръгнахме по улицата.

Щом се отдалечихме от сергията, Железния попита:

— Тоя от твоите хора ли е?

— Беше. Доскоро. Сега е прекалено уплашен дори да ме погледне.

— Да не си очаквал нещо друго?

Подъвках си мустака.

— Ами не. И все пак ми е тежко, че свършва така — да виждам колко припряно ме изхвърлят от живота си.

— Никога не е лесно, от мен да го знаеш.

Кимнах и си спомних какво ми бе казал Бронзовия за Ордена — как понякога деганите служат години наред, преди да изпълнят дълга си. Дали за тях беше по-леко да знаят, че накрая ще са доволни от себе си, щом са спазили дадената дума, или пък беше още по-трудно? Ами ако Клетвата ги принуди да се обърнат срещу собствените си приятели и съратници? Тогава не биха имали кого да винят, освен себе си и своята чест. Аз поне знаех, че спасявам Келс чрез предателството. Те не биха имали и такава утеха.

Потръпнах. Не исках никога да се нагърбвам с толкова тежко бреме.

Площадът на Петия ангел гъмжеше от хора. Железния се провираше през тях много по-лесно, отколкото очаквах. Внушителното му тяло се плъзгаше толкова ловко в навалицата, че вместо след него да остават сърдити разблъскани минувачи, почти никой не го забелязваше.

Елирокос се издигаше насред площада. Обрулената от вековете статуя на Опростителя все още приличаше на еднорък просяк, но този път открих, че мога да съчувствам на несгодите му. Олющен и очукан, губещ величието си на опадащи парчета, той още стоеше и сочеше пътя към изкуплението. Статуите на душите, които покровителстваше, бяха изчезнали заедно с липсващата ръка, но не бяха забравени. Откривах тежестта на товара му в изкусно изваяните черти на лицето, в натежалите клепачи, в леко приведеното рамо. Ако някой от Ангелите познаваше отчаянието и провала, това беше Елирокос.

Кимнах на статуята с разбиране, което почувствах чак сега. Реших, че когато всичко това приключи, ще отида да се поклоня в светилището му.

Мендрос тъкмо затваряше сергията — повечето купувачи на плодове вече бяха минали през пазара, затова той усърдно местеше чували, пълнеше щайги и подвикваше на сина си да не се размотава. Видях, че количката, от която продаваха по улиците най-старата си стока, е почти пълна.

— Да му се не знае, момче — мърмореше Мендрос като всяка вечер, — ако не си размърдаш задника, никога няма да продадем това. Анчака вече си напълни количката и тръгна. Ако ми остане цяла купчина гниещи… Свети Ангели и императори, ти какво правиш тук, по дяволите?!

Усмихнах се на търговеца на плодове, който за малко не изтърва кошницата с фурми, щом ме видя.

— Както изглежда, откривам колко съм неприятен на бившите си уши — отвърнах хладно.

Мендрос облиза устни и се огледа.

— Трябва да се махнеш! — настоя тихо. — Веднага.

Скръстих ръце на гърдите си и впих поглед в него. Писваше ми всеки познат в територията на Нико да ме пъди. Нико може да ми беше вдигнал мерника, но не бях станал прокажен, нали?

— Ще си тръгна, щом си взема пакета, който оставих при тебе.

Мендрос погледна Железния и се поколеба. Макар че предпочитах да се дръпна встрани за разговора с ухото. Железния нямаше да го допусне. Само кимнах на Мендрос, че може да говори.

— Тъкмо това ме плаши — каза търговецът. — Идват разни хора да питат за тебе. — Остави кошницата и застана по-близо до мен. — И за пакета…

Кой знаеше, че дневникът е при Мендрос?

— Какви хора?

Той пристъпи от крак на крак.

— Един висок тип с тъмно наметало. — Преглътна тежко и добави: — И без лице.

Сянката? Ама че гнусотия!

— Той попита ли за пакета?

— Не, не, само дали съм те виждал да го носиш. И дали случайно не знам къде е.

Отдъхнах си.

— Кой друг?

Мендрос отвори уста, но нямаше време да отговори.

— Ами аз например — каза Бронзовия Деган зад мен. — Само не знам дали влизам в сметката.

Извъртях се и устните ми се извиха в усмивка.

Деган стоеше малко извън сянката на статуята и неговото лице също грееше в лукава усмивка.

— В края на краищата аз не се опитвам да те убия — добави Бронзовия.

— След време може и ти да си в списъка — засмях се.

Забелязах, че е с шапка — тъмночервена като куртката и панталона, с перо в прасковен оттенък. Видях и че държи платнена торба.

— Как, по дяволите, успя да се измъкнеш от… — започнах, докато тръгвах към него, но ме прекъсна ръка, хванала рамото ми.

— Не припирай толкова — спря ме Железния. — Имаме уговорка.

— Не съм забравил.

Опитах да се отскубна от пръстите му, но не успях. Железния кимна.

— Ясно, но исках и той да знае това.

Гледах ту единия деган, ту другия. А те не поглеждаха към мен и не се усмихваха. Доброто ми настроение повехна със същата бързина, с която бе избуяло.

Чух как зад нас Мендрос се изсули чевръсто в закритата с платнище задна част на сергията.

— Каква уговорка? — попита Бронзовия.

— Той обеща да даде дневника на нея — осведоми го Железния и свали ръката си от рамото ми. — А аз съм тук, за да се уверя, че тя ще го получи.

— Говориш за Саможивата, нали?

— Аха.

Бронзовия сведе поглед към мен, пак се вторачи в Железния и каза:

— Не мога да допусна това.

— Какво?! — Направих крачка, никой не ме спря, затова направих още три и спрях пред Бронзовия. — Как тъй ти не можеш да го допуснеш?

— Дрот, знаеш ли защо Саможивата иска тази книга? — попита той търпеливо, все едно пита дете.

— Да — потвърдих сопнато. — А ти знаеш ли?

Той отговори толкова тихо, че едва чух думите му:

— За да убие императора.

Неволно се отдръпнах.

— Знаел си? През цялото време си знаел? Кучи син!

Бронзовия завъртя глава.

— Не е каквото си мислиш. Не знаех точно какво е намислила, нито какво е мястото на книгата в кроежите й. Имах подозрения, но не бях сигурен. — Взря се в Железния. — Поне до днес.

— Значи знаеш, че това трябва да се направи — каза Железния.

— Знам, че трябва да се направи според тебе — възрази Бронзовия. — Аз се придържам към друго мнение.

— И си в малцинство — неприветливо изтъкна Железния.

— Числата нямат значение, когато говорим за добро и зло! — избухна Бронзовия. — Клетвата остава и когато си сам, и когато те подкрепят още сто души.

— Я почакай — намесих се. — Каква клетва? Вашата Клетва ли? — Озърнах се дали наоколо няма още едри мъжаги с мечове, ковани от изкусни майстори. Не открих други, освен двамата до мен. — Да не искаш да кажеш, че в това са замесени още дегани?

— Орденът е стар — промълви Деган, без да изпуска Железния от поглед. — Двеста и единайсет години, откакто е основан. Да не мислиш, че сме се съхранили толкова дълго само за да разменяме обещания срещу услуги? Повярвай ми, има и по-добри начини да си изкарваш прехраната.

Железния пристъпи към него.

— Стига, Бронзов! Не прекалявай с приказките.

Бронзовия се засмя невесело.

— Защо пък да не прекалявам? — Пусна торбата пред краката си, та ръцете му да са свободни. Все така се взираше в другия деган. — Ние си имаме „по-висше“ предназначение и орденът е създаден заради него. Само че напоследък имаме разногласия в какво се състои това предназначение. Изглежда, сме го позабравили с времето. Изглежда — гласът му зазвъня непреклонно, — че за някои хора е по-лесно да се превърнат в страхливци, отколкото да опазят честта си.

— Не бъркай ината с верността — посъветва го Железния. — Не е проява на страхливост да признаеш истината.

— И не е проява на доблест да унищожиш онова, което си се заклел да браниш!

Усетих как стомахът ми се присвива.

— Говорите за императора… Вие — шибаните дегани, сте се заклели да браните императора?!

— Не — отрече Железния. — Империята, а не императора. Има разлика.

— Не и този път — възрази Бронзовия.

Особено този път — натърти Железния.

— Ако го убиете, империята ще се сгромоляса.

— А ако не го убием, сама ще се изяде отвътре.

Зъбите на Бронзовия изскърцаха, ръката му стисна дръжката на меча.

— Няма как да знаеш това предварително.

Познавах това изражение. Нямаше да отстъпи.

Гадост…

— Спорът ви е напразен — казах на Бронзовия. — Вече имам сделка със Саможивата. За добро или за зло дневникът ще попадне в нейните ръце.

— Няма.

— Ти не разбираш. Аз вече…

Ти не разбираш. — Той си пое дъх и ме погледна в очите. — Не ти оставям възможност да избираш. Ще дадеш дневника на мен. Веднага.

Примигах и смотолевих:

Заплашваш ли ме?!

— Не. Искам да изпълниш Клетвата.

И тогава Железния нападна.

Загрузка...