Възмездие

27 януари 1758 година

Смърт. Толкова много смърт. И краят не се виждаше.

Преди години, когато убих войника в Шварцвалд, сгреших, че го улучих в бъбреците и ускорих смъртта му. Когато Лусио ме прониза в преддверието на имението във Франция, той пропусна жизненоважните ми органи. Нанесе удара си с ожесточение. Както при Джени, гневът му бе трупан с години; години, изпълнени с мечти за мъст. Не го виня. Но не успя да ме убие, естествено, щом пиша тези редове.

Рани ме сериозно обаче и до края на годината бях прикован на легло в имението. Клатушках се на ръба на безкрайната бездна на отвъдното, ту идвах в съзнание, ту изпадах в несвяст, трескав и омаломощен. Но продължавах да се боря със сетни сили. Някаква искрица у мен отказваше да угасне.

Сменихме си ролите и този път Холдън се грижеше за мен. Винаги щом се свестявах или се събуждах от кошмарите в подгизналите от пот чаршафи, той беше там — изпъваше завивките, налагаше с хладни кърпи горящото ми чело, успокояваше ме.

— Няма страшно, сър, няма страшно. Отпуснете се. Вече подминахте най-лошото.

Наистина ли? Бях ли загърбил най-лошото?

Един ден — нямам представа от колко дни горях в треска — се събудих, сграбчих ръката на Холдън, седнах криво-ляво в леглото и се взрях в очите му.

— Лусио. Моника. Къде са?

Представях си живо как разяреният, изпълнен с желание за мъст Холдън ги посича на място.

— Преди да изгубите съзнание, казахте да ги пощадим, сър — каза той с изражение, подсказващо колко е недоволен. — Пощадих ги. Изпратихме ги да си вървят. Дадохме им коне и провизии.

— Добре, добре — похвалих го пресипнало и усетих как мракът отново заплашва да ме погълне. — Не са виновни…

— Малодушие… Проявихме малодушие — чух го да казва тъжно и изгубих съзнание. — Това е, сър. Малодушие. А сега поспете, починете си.

Виждах и Джени и дори трескавото ми изтощено съзнание долавяше промяната у нея. Изглеждаше умиротворена. Веднъж-дваж я усетих да присяда до леглото ми и я чух да говори за живота на Куин Ане Скуеър. Как иска да се върне и както се изразяваше, „да поеме домакинството в свои ръце“.

Побиваха ме тръпки. Дори в полусвяст изпитвах съжаление към клетите души, отговарящи за семейните дела, когато сестра ми Джени се върне.

Върху масичката до леглото ми лежеше тамплиерският пръстен на Реджиналд, но не си го сложих, не го взех нито веднъж, не го докоснах дори. Засега поне не се чувствах нито асасин, нито тамплиер. Не исках да имам нищо общо и с двата ордена.

Най-сетне, три месеца, след като Лусио ме рани, се изправих от леглото.

Дишайки тежко, подпрял се на Холдън, който ме стискаше под мишницата, измъкнах краката си изпод завивките, спуснах ги върху студения дъсчен под и усетих как нощната ми риза се плъзва над коленете ми, когато се изправих за пръв път от цяла вечност. Раната на хълбока веднага ме прониза. Притиснах мястото с длан.

— Беше зле инфектирана, сър — обясни Холдън. — Наложи се да изрежем гноясалата кожа.

Разкривих лице.

— Къде искате да отидете, сър? — попита ме Холдън, след като прекосихме бавно разстоянието от леглото до вратата.

Чувствах се като инвалид, но засега не възразявах да ме обгрижват като болник. Силите ми скоро щяха да се върнат. И тогава…

Какво? Щях да съм същият като преди? Дали?

— Искам да погледна навън, Холдън — отвърнах и той ме поведе, за да видя мястото, където бях прекарал почти цялото си детство. Застанал пред прозореца, осъзнах, че кажи-речи през целия си съзнателен живот, когато се замислех за „дома“, си представях как се взирам през някой прозорец — или към двора на Куин Ане Скуеър, или към градината на имението във Франция. Те бяха мой „дом“ — и тогава, и сега. Откакто разбрах цялата истина за татко и за Реджиналд, им придавах още по-голямо значение — две половини от детството ми, две части от мъжа, в който се бях превърнал.

— Достатъчно, благодаря, Холдън.

Оставих го да ме отведе до леглото. Седнах омаломощен… колкото и да ми е неприятно да призная… омаломощен от дългата разходка до прозореца и обратно.

Въпреки това бях оздравял и тази мисъл извика усмивка върху лицето ми, докато Холдън се суетеше около стакана с вода и мокреше кърпа със странно, мрачно, неразгадаемо изражение.

— Радвам се, че отново сте на крака, сър — каза, когато разбра, че го гледам.

— Благодарение на теб, Холдън — отвърнах.

— И на госпожица Джени — напомни ми той.

— Да, разбира се.

— И двамата бяхме притеснени за вас, сър. Лашкахте се между живота и смъртта.

— Интересно щеше да е… Да съм преживял войни, да съм надвивал асасини и кръвожадни евнуси, а да умра от ръката на хилаво хлапе — изкикотих се.

Той кимна и се подсмихна невесело.

— Да, сър — съгласи се. — Горчива ирония наистина.

— Е, ще се бия отново — казах. — Скоро, след седмица-две, ще си тръгнем оттук, ще се върнем в Америка и ще продължа започнатото.

Той ме погледна и кимна.

— Както желаете, сър. Необходимо ли ви е още нещо сега, сър?

— Не, не. Почини си, Холдън. Съжалявам, че ти създадох толкова грижи.

— Единственото ми желание беше да оздравеете, сър — отвърна той и излезе от стаята.