16 юни 1778 година

I

От месеци не съм го виждал, но не отричам, че мисля често за него. Мисля си каква надежда има за нас. Аз съм тамплиер — тамплиер, роден от предателство, но въпреки това тамплиер, а той е асасин, създаден от тамплиерската жестокост.

Навремето, преди много години, мечтаех да обединя асасините и тамплиерите, но тогава бях млад идеалист. Светът още не ми бе показал истинското си лице. А истинското му лице се оказа безпощадно, жестоко и варварско. В него няма място за мечти.

Той обаче дойде отново при мен и макар да не каза нищо поне досега — се питам дали съзирам в очите му същия идеал, който някога таях аз. Дали бе дошъл при мен, за да търси отговори, или за да разсея гнетящите го съмнения.

Вероятно бях сгрешил. Нищо чудно този млад дух да се беше разколебал.

Ню Йорк все още бе в лапите на британската армия. По улиците гъмжеше от войници в червени униформи. Бяха изминали години, но не бяха открили виновника за пожара, хвърлил града в мрачно, потъмняло от сажди униние. Някои райони и досега пустееха. Военното положение не бе отменено, британците управляваха безмилостно и хората негодуваха повече от всякога. Като външен човек аз изучавах двете прослойки — потиснатите граждани, измерващи с омерзени погледи освирепелите войници. Наблюдавах ги мрачно и продължавах да работя — да помагам на заселниците да спечелят войната, за да приключи окупацията и мирът да възтържествува.

Разпитвах един от информаторите си — жалко създание на име Туич, когато зърнах Конър. Вдигнах ръка да го спра, докато изслушам Туич. Питах се какво иска. Какво го води при мъжа, когото вини за смъртта на майка си.

— Трябва да разберем какво са замислили лоялистите, за да сложим край на това — казах на информатора си.

Конър пристъпваше от крак на крак близо до нас. Чуваше ни, но нямаше значение.

— Опитах се — отвърна Туич, издул ноздри, — но на войниците не казват нищо. Само да чакат заповеди отгоре.

— Тогава продължавай да си отваряш очите и ушите на четири. Ела при мен, когато разбереш нещо важно.

Туич кимна и си тръгна, а аз си поех облекчено дъх. Погледнах към Конър. За миг-два двамата се взирахме един в друг. Асасинската му мантия някак си не отиваше на младото му индианско тяло, на тъмната коса, на проницателните му очи — очите на Зио. Питах се какво се крие зад тях.

Над нас ято птици бяха накацали по стрехата на сградата и чуруликаха шумно. Наблизо отряд британски войници се бяха облегнали на една каруца и подвикваха похотливо на група перачки. Осмелеше ли се някой да ги погледне неодобрително или да зацъка с език, те размахваха заплашително юмруци.

— Близо сме до победата — казах на Конър, улових го за лакътя и го поведох по улицата, за да се отдалечим от войниците — Още няколко добре обмислени сражения и ще сложим край на войната. Ще се отървем от Короната.

Бегла усмивка издаде задоволството му.

— Какво планираш?

— В момента нищо, защото сме в пълно неведение.

— Мислех, че тамплиерите имат очи и уши навсякъде — изрече той с едва доловим сарказъм. Също като майка си.

— Имахме. Докато ти не започна да ги избиваш.

Конър се усмихна.

— Информаторът ти каза, че чакат заповеди отгоре. Това ни показва накъде трябва да се насочим — към лоялистките командири.

— Войниците се подчиняват на егерите, егерите — на командирите, което означава… че трябва да си проправим път по веригата…

Погледнах към войниците, които продължаваха да подкачат жените, петнейки униформата, знамето и крал Джордж. Егерите бяха свръзката между офицерите и редовите войници. Задачата им бе да държат под око редниците, да не им позволяват да разгневяват и без това враждебно настроеното население, но те рядко си показваха носовете — само ако по улиците възникнеха сериозни неприятности. Ако, да речем, някой убие войник. Или двама.

Извадих пистолета си и го насочих към групичката войници. Забелязах как Конър зяпна, докато се прицелвах в един, който тъкмо подхвърляше неприлично предложение на забързана жена с наведено лице, поруменяло под бонето. Натиснах спусъка.

Изстрелът проехтя оглушително. Войникът залитна назад, а от дребната дупка между очите му заструи тъмночервена кръв. Изпусна мускета си и падна мъртъв.

Другарите му замръзнаха от изненада и се заозъртаха да открият източника на куршума.

Тръгнах към тях.

— Какво правиш? — възкликна Конър.

— Ако убия достатъчно, егерите ще се появят — рекох му.

— А те ще ни заведат при командирите…

Един от войниците замахна към мен с байонета си, но аз плъзнах острието през белите кръстосани презрамки на туниката му, разрязах я и разпорих корема му. Веднага се хвърлих срещу следващия, а трети, който се опита да се отдалечи, за да се прицели с оръжието си и да стреля, се натъкна на Конър и след миг се строполи, покосен от острието му.

Битката приключи, а оживената улица опустя. Чух звънци и сбърчих чело.

— Етерите идват точно както си му е редът.

Стигаше ни да заловим един — задача, която охотно предоставих на Конър, и той не ме разочарова. След по-малко от час разполагахме с писмо. Докато групички войници и егери тичаха по улиците с викове: „Заловете асасините! Асасини бяха, обзалагам се, използваха техните остриета!“, ние се изкатерихме върху покривите, седнахме и разгърнахме писмото.

— Използвали са шифър — констатира Конър.

— Няма страшно — успокоих го. — Знам кода. Шифърът е тамплиерски.

Прочетох писмото и обясних:

— Британското командване е в безпорядък. Братята Хоу са се оттеглили, а Корнуол и Клинтън са напуснали града. Останалите командири ще се срещнат при руините на църквата „Света Троица“. Там трябва да отидем.

II

Църквата „Света Троица“ се намираше на пресечката на Уол Стрийт и Бродуей. По-точно останките от църквата се намираха там. Големият пожар от 76-а я бе поразил толкова непоправимо, че британците дори не си бяха направили труда да я превърнат в казарма или в затвор. Бяха издигнали ограда и я използваха за случаи като този — срещата на командирите, на която с Конър смятахме да се явим непоканени.

Уол Стрийт и Бродуей бяха тъмни. Фенерджиите не идваха тук, защото нямаше лампи, които да палят. Всичко на миля околовръст бе почерняло и овъглено. А и да имаше лампи, какво ли щяха да осветяват? Счупените прозорци на покритите със сажди сгради? Празните каменни и дървени скелети, които подслоняваха само кучета и плъхове?

Над тях се издигаше камбанарията на „Света Троица“. Изкатерихме се по една от по-запазените стени на църквата, за да заемем удобна позиция. Докато се изкачвахме, осъзнах, че църквата ми напомня на дома ни на Куин Ане Скуеър — по-внушителна версия на изгорялата ни къща. Притаихме се в тъмните ниши и зачакахме. Спомних си деня, когато с Реджиналд се върнахме на Куин Ане Скуеър. Спомних си как огънят бе огънал покрива, как домът ни приличаше на празна черупка, сянка на предишното си великолепие. Над нас звездите блещукаха в небето и аз се взрях в тях през открития покрив, докато Конър не ме сръга с лакът, изтръгвайки ме от съзерцанието. Сочеше ми група войници и офицери, които крачеха по безлюдните руини на Уол Стрийт към църквата. Пред тях двама войници в каруца окачваха фенери по черните сухи клони на дърветата, за да им осветяват пътя. Стигнаха църквата и окачиха още фенери. Движеха се бързо край полусрутените колони, обрасли с мъх, трева и бръшлян — природата бавно превземаше отломките. Поставиха фенери и върху аналоя и купела и се отдръпнаха в сенките. Влязоха делегатите — трима командири и отряд войници.

С Конър наострихме слух да чуем разговора, но нямахме късмет. Преброих охраната — дванайсетима, което не ми се стори много.

— Говорят шепнешком — просъсках на Конър. — Нищо няма да научим оттук.

— Какво предлагаш? — попита той. — Да слезем долу и да ги разпитаме?

Погледнах го. Усмихнах се лукаво.

— Да — отвърнах.

Веднага се заспусках по стената, скочих и изненадах двамата стражи в тила, които умряха, без да гъкнат, извили устни в нямо смайване.

— Засада! — изкрещя някой, когато се спуснах към следващите двама войници.

Конър изруга и скочи долу да ми се притече на помощ. Излязох прав. Не бяха много. Британските войници, както винаги разчитаха на байонетите и мускетите — Ефективни на бойното поле навярно, но безполезни при близка схватка, чието изкуство с Конър владеехме майсторски. Вече се биехме добре заедно, почти като екип след дълго плесенясалата мозайка на изгорялата църква почервеня от кръв. Дванайсетте войници бяха мъртви. Пощадихме само тримата ужасени командири, кои бяха скупчили един до друг и шепнеха молитви, готвейки се да умрат.

Аз обаче бях намислил друго — да ги заведа на екскурзия до Форт Джордж.

III

Форт Джордж се намираше в най-южния край на Манхатън. Над сто и петдесет годишното укрепление се виждаше от морето като внушителна твърдина от кули, наблюдателници и дълги казарми по цялото протежение на защитната стена. Зад бойниците се простираха площади за обучение на войниците, високи спални помещения и административни сгради, силно охранявани и укрепени. Съвършено място за база на тамплиерите. Отлично място, където да отведем пленниците си.

— Какво планират британците? — попитах първия командир, след като го завързах за стола в стаята за разпити дълбоко в недрата на най-северната постройка — пропита от влага и гъмжаща от плъхове.

— Защо да ти казвам? — сопна се той.

— Защото ако не ми кажеш, ще те убия — отвърнах.

Ръцете му бяха вързани, но той вирна брадичка.

— Ще ме убиеш и ако ти кажа.

Усмихнах се.

— Преди години срещнах един човек — Касапина. Владееше до съвършенство изкуството да изтезава и да причинява болка. Жертвите му не умираха дни наред, но агонизираха в нетърпими мъки…

Щракнах механизма на скритото острие и му показах колко зловещо проблясва стоманата в треперливата светлина на факлата.

— Обещай ми бърза смърт, ако ти отговоря.

— Имаш думата ми.

Той изпълни своята част от споразумението, аз — моята. Излязох в коридора пред стаята, не обърнах внимание на въпросителния поглед на Конър и отведох втория затворник. Върнах се в килията, завързах го за стола и видях как впива очи в първия офицер.

— Приятелят ти отказа да отговори на въпросите ми — обясних му. — Затова му прерязах гърлото. Готов ли си да ми кажеш каквото искам да науча?

Той преглътна, ококорил очи.

— Каквото и да ме питаш, няма как да ти кажа… Защото не знам… Сигурно командирът…

— О, ти не си отговорен фактор? — възкликнах нехайно и щракнах скритото острие. Размахах го пред лицето му.

— Чакай… — заекна офицерът, когато понечих да застана зад него. — Знам нещо…

— Да?

Каза ми какво знае, аз му благодарих и му прерязах гърлото. Докато наблюдавах как умира, осъзнах, че не изпитвам правдивия плам на човек, който работи за всеобщото благо, а усещане за преситена неизбежност. Преди години татко ме учеше на милосърдие, на снизхождение. Сега убивах пленници като животни. Ето колко порочен бях станал.

— Какво правиш там? — попита подозрително Конър, когато се върнах в коридора, където той пазеше последния затворник.

— Този е командирът. Доведи го.

След миг вратата на килията се затвори зад гърба му. Вътре се чуваха само капките кръв, стичащи се върху пода. Командирът забеляза телата, захвърлени в ъгъла на тъмницата, и се замята, но аз го улових за рамото, бутнах го върху локвата кръв върху стола, завързах го, застанах пред него и натиснах бутона на острието, което щракна глухо.

Офицерът погледна първо него, после мен. Опитваше се да си придаде храбро изражение, но не успяваше да прикрие разтрепераната си брадичка.

— Какво планират британците? — попитах го.

Конър ме гледаше. Пленникът ме гледаше. Не продума. Аз вдигнах леко острието, за да заискри в светлината на факлата. Той впи очи в камата и заговори:

— Да напуснат Филаделфия. Този град е обречен. Ню Йорк е разковничето. Ще удвоим армията в града, ще отблъснем бунтовниците.

— Кога започва походът? — попитах.

— След два дни.

— Осемнайсети юни — каза Конър. — Трябва да предупредя Вашингтон.

— Виждаш ли? — рекох на командира. — Не беше трудно, нали?

— Казах ви всичко. Сега ме пуснете.

Аз обаче отново не бях в милосърдно настроение. Застанах зад него и му прерязах гърлото. Видях ужасения поглед на Конър и му обясних:

— И другите двама казаха същото. Сигурно е вярно.

— Уби го… уби и тримата. Защо? — попита ме отвратено синът ми.

— Щяха да предупредят лоялистите — отговорих му.

— Трябваше да ги задържиш, докато битката приключи.

— Недалеч оттук е заливът Уолабаут — казах. — Там е закотвен цял кораб със затворници. В прогнилите трюмове на „Джърси“ загиват хиляди патриоти. Погребват ги в плитки гробове по брега или просто ги хвърлят през палубата. Така се отнасят британците с пленниците си, Конър.

Той се замисли за кратко и отвърна:

— Затова трябва да се освободим от тиранията им.

— О, тирания! Не забравяй, че твоят предводител Джордж Вашингтон е в състояние да спаси затворниците в корабите. Но той не се съгласява да размени британски пленници за американски. Затова американските войници са обречени да гният в корабите в залива Уолабаут. Както и да завърши тази революция, Конър, гарантирам ти, че богатите ще извлекат полза. Робите, бедните, обикновените войници ще продължат да гният.

— Вашингтон е различен — каза той, но, да, в гласа му наистина прозвуча съмнение.

— Скоро ще видиш истинското му лице, Конър. Тогава ще отсъдиш сам.

Загрузка...