Възмездие

I

Беше студено, но слънцето грееше; ярките му лъчи се процеждаха през короните на дърветата и позлатяваха горските поляни.

Яздехме в колона. Бяхме трима. Аз водех. Следваше ме Джени, която отдавна бе сменила слугинските дрехи с дълга роба, вееща се около хълбоците на коня. Голяма тъмна качулка закриваше челото й, а лицето й се подаваше сякаш от дъното на пещера — сериозно, напрегнато и обрамчено от посребрени кичури, спускащи се върху раменете й.

Зад нея яздеше Холдън, който — като мен — носеше редингот, шал и тривърха шапка. Седеше леко прегърбен в седлото, блед, изпит и… измъчен.

Почти не говореше, откакто се възстанови от треската. Понякога зървах за миг някогашния Холдън — в бегла усмивка, в проблясък от лондонското му остроумие — но тези мигове бяха мимолетни и той бързо се затваряше в себе си. Докато прекосявахме Средиземно море, мълчеше и се усамотяваше с помръкнало лице. Във Франция се предрешихме, купихме коне и препуснахме към имението. Той яздеше, без да продума. Беше блед като платно и когато ходеше, ми се струваше, че все още изпитва болка. Дори на седлото понякога сбърчваше лице, особено когато пътят бе неравен. Измъчваше ме мисълта какво страдание преживява — физическо и душевно.

На един час път от имението спряхме, аз препасах сабята си на кръста, заредих един пистолет и го затъкнах в колана. Холдън направи същото и го попитах:

— Сигурен ли си, че си в състояние да се биеш?

Той ме погледна укоризнено. Забелязах торбичките и сините полумесеци под очите му.

— Извинете, сър, но ми отрязаха топките, а не силите.

— Съжалявам, Холдън. Не исках да кажа това. Чух отговора ти и той ми стига.

— Мислите ли, че ще има битка, сър? — попита той и пак видях как потръпва, когато се пресяга за сабята си.

— Не знам, Холдън, наистина не знам.

Когато наближихме имението, забелязах първия постови. Войникът застана пред коня ми и ме огледа изпод широката периферия на шапката си. Познах го — същият, който стоеше на пост преди четири години.

— Вие ли сте, господин Кенуей? — каза той.

— Да, аз съм. С двама спътници — отговорих.

Наблюдавах го много внимателно. Той погледна към Джени, после към Холдън и макар да се постара да не се издава, очите му ми казаха всичко необходимо.

Понечи да пъхне пръсти в устата си, за да изсвири, но аз скочих от коня, сграбчих го за главата и забих острието си в окото му, преди да успее да шукне.

II

Прерязах му и гърлото и коленичих до него, положил длан върху гърдите му. Кръвта шуртеше — бърза и гъста — от широката рана под брадичката му, зейнала като втора, ухилена уста. Погледнах към Джени, която ме наблюдаваше намръщено. С извадена сабя, Холдън бе изпружил гръб върху седлото.

— Ще ни обясниш ли кому беше нужно това? — попита Джени.

— Щеше да изсвири — отвърнах, оглеждайки гората около нас. — Миналия път не вдигна тревога.

— Е, и? Вероятно са променили процедурата за пропускане на посетители.

Поклатих глава.

— Не. Знаят, че идваме. Очакват ни. Щеше да предупреди останалите. Щяха да ни избият, преди да прекосим моравата пред къщата.

— Откъде знаеш? — поинтересува се тя.

— Не знам — отговорих раздразнено. Под дланта ми гърдите на постовия се надигнаха и спуснаха за последен път. Очите му се изцъклиха, тялото му се сгърчи още веднъж и той предаде богу дух. — Подозирам — продължих; избърсах окървавените си ръце в тревата и станах. — Години наред подозирам, пренебрегвайки очевидното. Книгата, която си видяла онази нощ, е у Реджиналд. Предполагам, че е в тази къща. Той е организирал нападението срещу нас. Той е отговорен за смъртта на татко.

— О, вече го разбра, така ли? — процеди тя.

— Преди отказвах да повярвам. Но сега, да, сега знам. Парченцата от мозайката се подредиха. Един следобед Реджиналд дойде при мен пред килера със семейните ценности. Обзалагам се, че е търсел книгата. Сближи със семейството ни, Джени, и поиска ръката ти, за да се докопа до книгата.

— Не е необходимо да ми обясняваш — прекъсна ме тя. — Още онази нощ се опитах да те предупредя, че е предател.

— Знам — отвърнах й се замислих. — Знаеше ли татко, че Реджиналд е тамплиер?

— Отначало не, но аз разбрах и му казах.

— Тогава са се скарали — додадох, проумял какво се е случило.

— Карали ли са се?

— Чух ги един ден. После татко нае войниците — асасини несъмнено. Реджиналд ми каза, че предупреждавал татко…

— Лъжи, Хайтам, лъжи…

Погледнах я. Треперех леко. Да. Лъжи. Всичко, което знаех, цялото ми детство бе изтъкано от лъжи.

— Използвал е Дигуид — продължих. — Дигуид му е казал, че книгата е в…

Трепнах при спомена, изплувал пред очите ми.

— Какво има? — попита Джени.

— Онзи ден пред килера със семейните ценности Реджиналд ме попита къде е сабята ми. Казах му, че е скрита на тайно място.

— В билярдната зала?

Кимнах.

— Те отидоха право там, нали? — спомни си Джени.

— Знаели са, че книгата не е в килера. Дигуид им е казал, че татко я е преместил. Затова влязоха веднага в игралната зала.

— Но не са били тамплиери?

— Моля?

— В Сирия ми каза, че нападателите ни не са били тамплиери — припомни ми подигравателно тя. — Няма начин да са били обичните ти тамплиери!

Поклатих глава.

— Не бяха тамплиери. Видях ги по-късно. Служеха на Брадок. Реджиналд навярно е решил да ми преподаде доктрината на Ордена заради… — Замислих се отново и идеята се избистри. — Заради семейното богатство. Да използва тамплиери е било твърде сериозен риск. Не е искал да разбера. Да разбера по-рано. Без малко да се добера до Дигуид. В Шварцвалд бях на крачка от тях… но… — Спомних си как бях дотичал в колибата в гората. — Реджиналд уби Дигуид. Затова ни изпреварваха винаги. И продължават да ни изпреварват.

Посочих към имението.

— Какво ще правим, сър? — попита Холдън.

— Ще направим като тях в нощта, когато ни нападнаха на Куин Ане Скуеър. Ще изчакаме да се стъмни. Ще нахлуем в къщата и ще ги избием.