Възмездие

I

Стиснал здраво поводите на коня, яздех през родното си село. Не вярвах на очите си. По пътя дотук подминавах тучни пасбища и ниви, но самото село пустееше, къщите бяха безлюдни, огньовете студени, а единствената жива душа бе побелял ловец — бял ловец, а не мохикан — който седеше върху преобърнато ведро и печеше нещо, което миришеше вкусно.

Погледна ме изпитателно и очите му се стрелнаха към мускета, който лежеше наблизо, но аз му кимнах, че не идвам с лоши намерения.

— Ако си гладен, имам достатъчно — предложи ми щедро.

Храната наистина миришеше изкусително, но в момента ме вълнуваха други неща.

— Знаеш ли какво е станало тук? Къде са хората?

— Заминаха на запад. Преди няколко седмици. Конгресът дал земята на някакъв нюйоркчанин. Явно са решили, че не е необходимо да питат онези, които живеят тук от незапомнени времена.

— Наистина ли? — възкликнах смаяно.

— Да. Случва се непрекъснато. Търговците и фермерите прогонват местните и заграбват земите им. Правителството твърди, че не взима земя, която вече има собственици, но хмм… Доказателството, че става точно обратното, е пред очите ни.

— Как е възможно? — попитах и се извърнах бавно.

Пред мен се стелеше само празнота. Познатите лица на народа ми, на хората, край които бях отраснал, ги нямаше.

— Останахме само ние — продължи той. — Няма ги добрите стари англичани. Трябва да се справяме сами. И да плащаме за всичко. Продажбата на земя е бърза и лесна. И не предизвиква негодувание като данъците. И понеже някои твърдят, че войната е избухнала заради данъците, никой не бърза да ги въведе отново. — Той се засмя гръмогласно. — Умници са новите ни лидери! Разбират, че не бива да прибързват. Не бива да прилагат… британски похвати. — Той се втренчи в огъня. Но и това ще стане. Нищо ново под слънцето.

Благодарих му и си тръгнах. Отправих се към къщата на старейшините, мислейки си: „Провалих се“. Хората ми ги няма. Бяха ги прокудили онези, които смятах, че ще ги защитят.

Амулетът около врата ми просия. Свалих го, задържах го в дланта си и го огледах. Навярно ми оставаше само едно — да спася това място от всички, патриоти или тамплиери.

II

На горска поляна слязох от коня. В едната си ръка държах огърлицата на мама, а в другата — амулета на татко.

Казах си: „Мамо, татко, съжалявам. Предадох и двама ви. Обещах да закрилям народа ни, мамо. Мислех, че ще спра тамплиерите. Мислех, че онези, които подкрепям, ще постъпят правилно. И те постъпиха правилно… посвоему. Защитиха собствените си интереси. Колкото до теб, татко, смятах, че ще постигнем разбирателство, ще забравим миналото и ще изградим по-добро бъдеще. Мислех, че ти ще успееш да погледнеш света през моите очи. Но мечтата ми не се сбъдна. Трябваше да го прозра по-рано. Наистина ли не сме създадени да живеем в мир? Да воюваме ли сме сътворени? Толкова много гласове… и всеки отстоява своето. Неведнъж ми е било трудно, но днес ми е най-трудно. Днес видях всичко, към което се стремях, изопачено, захвърлено в калта, забравено. Сигурно ще кажеш, че описвам цялата човешка история, татко. Усмихваш ли се сега? Надяваш ли се да изрека думите, които копнееше да чуеш? Да се съглася с теб? Да кажа, че през цялото време си бил прав? Няма да го кажа. Дори сега, изправен пред лицето на суровата ти истина, отказвам да го изрека. Защото смятам, че промяната все още е възможна. Навярно няма да успея. Навярно асасините ще се борят напразно още хиляди години. Ала няма да спрем.“

Започнах да копая.

— Взаимни отстъпки. Всички настояват, че това е пътят. Научих този урок. Но по различен начин от другите. Осъзнах, че е необходимо време, че пътят е дълъг и потънал в мрак. Този път няма да ме отвежда винаги там, където искам да отида. Съмнявам се, че ще доживея да зърна края му. Но въпреки това ще тръгна по него.

Копаех ли, копаех, докато ямата стана по-дълбока от гроб, толкова дълбока, че можех да се изправя в нея.

— Моят спътник е надеждата. Продължавам напред, макар всичко да ме убеждава да се върна. Да продължавам напред… Това е моята кауза.

Пуснах амулета в ямата и после, когато слънцето започна да залязва, го покрих с пръст. Щом се скри под земята, се обърнах и си тръгнах.

Изпълнен с надежда за бъдещето, се върнах при моите побратими, при асасините.

Време беше за нови подвизи.