Възмездие

I

Бях слушал много за Вали Фордж, но не бях виждал лагера е очите си. Тази сутрин обаче се озовах там.

Положението очевидно се бе подобрило, това поне беше сигурно. Снегът се бе стопил, слънцето грееше. Взвод войници маршируваше, командван от мъж с пруски акцент — навярно известния барон Фридрих фон Щойбен, дясната ръка на Вашингтон, изиграл немалка роля за школуването на армията му. Слуховете явно не бяха преувеличени — някогашните недисциплинирани войници с нисък боен дух, измъчвани от болести и глад, сега изглеждаха жизнени и крачеха целеустремено из лагера, подрънквайки с оръжия и манерки. Сред тях сновяха цивилните, понесли кошници с провизии и пране или тенджери и чайници, над които се издигаше пара. Дори кучетата в лагера бяха загладили косъм. Осъзнах, че така се ражда независимостта — с висок дух, сътрудничество и сила.

Докато с Конър прекосявахме лагера обаче, си дадох сметка, че напредъкът се дължи до голяма степен на обединените усилия на асасините и тамплиерите. Ние бяхме осигурили провизиите и бяхме предотвратили други кражби. Бяха ми разказали, че Конър предотвратил опит за покушение над Фон Щойбен. Какво бе направил пълководецът им Вашингтон, освен че ги бе довел на това изоставено от бога място?

Все пак те му вярваха.

Още по-сериозна причина да изоблича лъжите му. Още по-сериозна причина да покажа на Конър истинското му лице.

— По-редно е да споделим наученото не с Вашингтон, а е Чарлс Лий… — троснах се, докато вървяхме.

— Мислиш, че съм прекалено благоразположен към него? — попита Конър.

Изглеждаше спокоен, черната му коса лъщеше под слънчевите лъчи. Тук, далеч от града, индианската му същност бе в стихията си.

— Но аз враждувам с идеи, не с нации — продължи той. — Погрешно е да се налага подчинение със сила. Независимо кой го налага — тамплиерите или английската корона. Надявам се с течение на времето лоялистите да го разберат, защото и те са жертви.

Поклатих глава.

— Ти се бориш срещу тиранията. Срещу несправедливостта. Но те са симптоми, сине. Истинският им корен е човешката слабост. Защо според теб толкова упорито се стремя да ти покажа, че грешиш?

— Говориш много, вярно. Но нищо не си ми показал.

Да, помислих си, защото не чуваш истината, когато я изрича моята уста. Трябва да я чуеш от кумира си. Да я чуеш от Вашингтон.

II

Открихме пълководеца в дървена колиба и подминавайки стража отпред, затворихме вратата, заглушавайки гълчавата в лагера, заповедите на командирите, дрънченето на съдовете от кухнята, трополенето на каруците.

Той четеше документи. Вдигна поглед, усмихна се и кимна на Конър. Дотолкова сигурен се чувстваше в присъствието му, че не възрази стражите да останат отвън. Мен изгледа по-хладно и изпитателно, вдигна ръка и се съсредоточи отново върху писанията. Докато чакахме търпеливо да ни обърне внимание, той взе перото от мастилницата и подписа документа със замах. Върна перото в мастилницата, попи хартията с попивателната и стана. Заобиколи писалището да ни приветства — Конър по-топло от мен.

— Какво ви води насам? — попита, когато двамата се прегърнаха.

Държейки ги под око, аз пристъпих към писалището и го огледах — търсех нещо, не знаех точно какво, което да използвам като улика срещу него.

— Британците оттеглят хората си от Филаделфия — отговори Конър. — Войниците им тръгват към Ню Йорк.

Вашингтон кимна сериозно. Британците бяха превзели града, но бунтовниците все още контролираха някои райони. Ню Йорк оставаше жизненоважен за войната и ако британците го завземеха окончателно, щяха да спечелят значителна преднина.

— Много добре — каза Вашингтон, чийто набег през Делауеър да си възвърне земите в Ню Джърси вече бе изиграл повратна роля във войната. — Ще придвижа войски към Монмът. Ако ги победим, ще наклоним везните в наша полза.

Докато разговаряха, аз се опитвах да прочета документа, току-що подписан от него. Пресегнах се леко да го преместя, за да виждам по-ясно. В следващия момент нададох победоносен възглас, вдигнах го и им го показах.

— Какво е това?

Вашингтон се извърна рязко и разбра какво държа.

— Лична кореспонденция — отсече гневно и се опита да вземе листа, но аз го отдръпнах и минах зад писалището.

— Сигурен съм — рекох. — Искаш ли да чуеш какво пише, Конър?

Объркване и двоумене се изписаха по лицето му. Устните му помръднаха, но не каза нищо. Местеше поглед ту към мен, ту към Вашингтон.

— Явно твоят скъп приятел — продължих аз — току-що е подписал заповед за нападение над селото ти. „Нападение“ всъщност е меко казано. Обясни му, генерале.

Вашингтон отвърна ядосано:

— Получихме информация, че местните сътрудничат на британците. Наредих на хората си да сложат край на съюза им.

— Изгаряйки селата им, превръщайки земите им в пустош? Избивайки ги до крак, както гласи тази заповед?

Сега ми се удаваше възможност да разкрия истината пред Конър.

— И не е за пръв път. — Погледнах към Вашингтон. — Кажи му какво направи преди четиринайсет години.

Възцари се напрегнато мълчание. Вслушах се в дрънченето на казаните в кухнята, в ритмичния тропот на каруците, в звучния глас на капитана, строяващ войниците си, в хрущенето на маршируващи ботуши. Вътре Вашингтон се обърна с почервеняло лице към Конър. Навярно бе събрал две и две и бе разбрал какво точно е направил преди четиринайсет години. Отвори и затвори уста, сякаш думите му убягват.

— Бяха други времена — изрече припряно най-сетне.

Чарлс винаги описваше Вашингтон като нерешителен глупак и сега за пръв път виждах с очите си какво е имал предвид.

— Седемгодишната война — каза Вашингтон, като че ли този факт обяснява всичко.

Погледнах към Конър, който бе застинал с отнесено изражение, сякаш ставащото в стаята изобщо не го засяга. Протегнах му ръка.

— Виждаш ли, сине, в какво се превръща този велик мъж, когато го поставиш натясно? Търси извинения. Прехвърля вината. Готов е на всичко, само и само да не поеме отговорността.

Кръвта се бе оттекла от лицето на Вашингтон. Той впи гузно очи в пода.

Погледнах умолително Конър, който задиша тежко и избухна гневно:

— Стига! Въпросите кой какво е направил и защо го е направил трябва да почакат! Хората ми са на първо място.

Отново му протегнах ръка.

— Не! — отдръпна се той. — С теб вече нямаме нищо общо.

— Сине…

Но той ми се нахвърли:

— Мислиш ме за безгръбначно мекотело? Мислиш, че ще се разколебая, като чуя да ме наричаш „сине“? Откога знаеш това? Или го откри сега? Дори и кръвта на мама да са изцапани ръцете на другиго, Чарлс Лий също е чудовище и изпълнява твоите заповеди. — Обърна се към Вашингтон, който отстъпи назад, уплашен от гнева му. — Предупреждавам ви и двамата — изръмжа Конър, — тръгнете ли след мен, дръзнете ли да се изпречите на пътя ми, ще ви убия!

И излезе от стаята.