Възмездие

I

— Имам задача за теб — каза Реджиналд.

Кимнах. Не се изненадах. Отдавна не бяхме се виждали и предусещах, че молбата му да се срещнем не е само повод да си побъбрим. Седяхме в „Уайтс“ и отпивахме от халбите с джинджифилова бира, които любезната и — бях забелязал, естествено — едрогърда сервитьорка охотно допълваше.

На масата вляво няколко джентълмени — обвеяните с позорна слава „уайтски комарджии“ — играеха шумно на зарове, но иначе заведението беше празно.

Не бях виждал Реджиналд от онзи ден в Шварцвалд преди шест години — много вода бе изтекла оттогава. Присъединявайки се към армията на Брадок в Холандия, аз се сражавах с гвардейците при обсадата на Берген и останах във войската, докато Договорът от Екс ла Шапел не сложи край на войната на другата година. След това участвах в няколко миротворчески кампании и с Реджиналд си разменяхме само писма. Неговите пристигаха или от Лондон, или от имението в Ландес. Понеже знаех, че вероятно четат кореспонденцията ми, преди да я изпратят, аз пишех завоалирано, очаквайки с нетърпение момента да споделя страховете си на четири очи с Реджиналд.

Щом се върнах в Лондон обаче и заживях отново в къщата на Куин Ане Скуеър, разбрах, че той е „възпрепятстван“. Поне така ми казваха. Обясняваха ми, че се е уединил с книгите си — и с Джон Харисън, друг рицар от Ордена, споделящ манията му по древни храмове, хранилища и призраци от миналото.

— Помниш ли, че празнувахме тук осмия ми рожден ден? — попитах го, обзет от странно желание да отложа момента, когато ще науча кого трябва да убия. — Помниш ли какво се случи отвън? И как изигра ролята на пламенния ухажор, готов да въздаде правосъдие на място, на улицата?

Той кимна.

— Хората се променят, Хайтам.

— Ти си се променил наистина. Сега си отдаден изцяло на проучванията на Първата цивилизация.

— Близо съм, Хайтам. — Сякаш темата смъкна паравана от предпазливост, зад който се криеше.

— Успя ли да дешифрираш дневника на Ведомир?

Той се намръщи.

— Не, ударих на камък. Но не защото не полагам усилия, уверявам те. По-правилният отговор всъщност е „не още“, защото залових жена, специалист по разгадаване на кодове. Жена, представяш ли си? Италианка, сътрудничка на асасините. Държим я във френското имение дълбоко в гората, но твърди, че й е нужна помощта на сина й, за да дешифрира дневника. Синът е в неизвестност от няколко години. Аз лично се съмнявам в думите й и смятам, че е способна да разгадае кода и сама. Мисля, че ни използва да намерим сина й. Но се съгласи да ни съдейства, ако го открием, и ние най-сетне успяхме.

— Къде е?

— В Корсика, закъдето ти ще заминеш да го доведеш.

Значи бях сгрешил. Нямаше да убивам, а да дундуркам синчета.

— Какво? — взря се той в лицето ми. — Мислиш, че те подценявам? Нищо подобно, Хайтам. Това е най-важната задача, която някога съм ти възлагал.

— Не, Реджиналд — въздъхнах. — Така ти се струва.

— О? Какво намекваш?

— Че вероятно увлечението ти по Предците те заслепява и загърбваш задълженията си. Дали не си изпуснал нечии юзди?

— Чии юзди? — попита объркано той.

— На Едуард Брадок.

Той очевидно се изненада.

— Разбирам… Искаш да ми кажеш нещо за него? Нещо, което досега не си споделял?

Посочих да ни долеят халбите с бира и сервитьорката кимна усмихнато. Напълни чашите и се отдалечи с разлюлени бедра.

— Какво знаеш за действията на Брадок през последните години? — попитах.

— Рядко ми пише, още по-рядко се виждаме — отвърна Реджиналд. — През последните шест години сме разговаряли само веднъж, доколкото си спомням, а писмата му са съвсем лаконични. Не одобрява интереса ми към Предците и за разлика от теб, не крие негодуванието си. Явно мненията ни се разминават коренно по въпроса как да разпространяваме тамплиерското послание. Тоест знам много малко за него. Всъщност ще науча повече, ако някой, придружавал го в кампаниите му, благоволи да ми разкаже. — Той се усмихна саркастично. — Къде ли да открия такъв човек?

— Аз няма да ти свърша работа — подсмихнах се. — Знаеш добре, че колкото до Брадок, не съм безпристрастен наблюдател. От самото начало не го харесвах, а сега го харесвам още по-малко. Щом липсват обективни свидетели обаче, ще се задоволиш с моето заключение — той се е превърнал в тиранин.

— Как така?

— Проявява жестокост. Към войниците си, но също и към невинни хора. Видях го със собствените си очи в Холандия.

— Как се отнася с хората си, е негова работа — сви рамене Реджиналд. — Войниците се нуждаят от дисциплина, Хайтам, знаеш го.

Поклатих глава.

— В последния ден на обсадата се случи нещо…

Реджиналд се облегна назад, готов да ме изслуша.

— Да?

Аз продължих:

— Оттегляхме се. Холандските войници размахваха юмруци и проклинаха крал Джордж, че не е изпратил повече войници, за да освободим крепостта. Не знам защо не пристигнаха подкрепления. Не знам и дали щяха да помогнат. Не съм сигурен, че някой зад стените имаше представа как да отблъснем френските противници, които се сражаваха брутално, безмилостно и упорито. Брадок беше прав — французите изкопаха успоредни окопи и започнаха да бомбардират града, стеснявайки обръча около стените. През септември вече залагаха мини под укрепленията и ги срутваха. Ние водехме сражения извън крепостта, опитвайки се да пробием обсадата. Напразно. На осемнайсети септември французите проникнаха в града — в четири сутринта, ако не ме лъже паметта. Свариха съюзническите сили буквално заспали и ни сразиха, преди да се усетим. Избиха почти целия гарнизон. Спряха да се подчиняват на командирите си и се нахвърлиха върху цивилното население. Развихри се истинска касапница. Едуард бе подготвил кораб в пристанището, за да евакуира хората си, ако французите нахлуят в града. Така и стана. Отидохме на пристанището, където зареждаха с провизии кораба. Бяхме поставили малоброен отряд пред портата на кея да отблъсква френските набези, а Едуард и приближените му наблюдаваха как товарят кораба. Бяхме довели в крепостта четиринайсет хиляди войници, но половината бяха загинали в сраженията. На кораба имаше място. Не кой знае колко — едва ли бихме успели да сместим много пътници, несъмнено нямаше как да поберем всички, побягнали от крепостта — но все пак имаше място. — Погледнах Реджиналд. — Можехме да ги вземем…

— Кого, Хайтам?

Отпих голяма глътка от джинджифиловата бира.

— Едно семейство дойде на пристанището. Водеха немощен старец и няколко деца. Млад мъж приближи до мен и ме попита дали на кораба има място. Кимнах утвърдително — защо не? — и посочих Брадок. Вместо да им позволи да се качат на палубата обаче, той вдигна ръка и им нареди да напуснат пристанището. После извика на войниците си да се качват по-живо. Младият мъж се изненада не по-малко от мен. Аз отворих уста да възразя, но той ме изпревари. С мрачно лице каза на Брадок нещо, което не чух, но очевидно го обиди. Брадок ми обясни по-късно, че го нарекъл „мерзавец“. Не е смъртна обида и категорично не заслужаваше това, което последва. Брадок извади сабята си и я заби в младежа. Край него винаги се навърташе малобройна групичка мъже. Най-редовните му придружители бяха екзекуторът Слейтър и помощникът му — новият му помощник, разбира се. Аз убих стария. Тези мъже бяха нещо като телохранители. Определено бяха по-близки с него от мен. Не знам дали им се доверяваше, но те му бяха предани и се втурнаха да го защитят още преди тялото на младежа да падне на земята. Нападнаха семейството, Реджиналд, Брадок и двамата му лакеи, и избиха всички до крак — двамата мъже, възрастна жена, по-млада жена и естествено, децата. Едното бе пеленаче. — Стиснах зъби. — Беше истинска кървава баня, Реджиналд. На по-нечовешка жестокост не съм ставал свидетел през цялата война. А видях много зверства, повярвай ми.

Той кимна сериозно.

— Разбирам. Това, естествено, те настрои срещу Едуард.

— И още как! — възкликнах. — Всички сме воини, Реджиналд, но не сме варвари.

— Разбирам, разбирам.

— Нима? Прозря ли най-сетне, че Брадок е неуправляем?

— Чакай, Хайтам. Неуправляем? Да побеснееш е едно, да си неуправляем — съвсем друго.

— Брадок се отнася с хората си като с роби, Реджиналд.

Той сви рамене.

— Е, и? Те са британски войници. Очакват да ги третират като роби.

— Мисля, че Брадок се отдалечава от нас. Мъжете, които му служат, не са тамплиери, а наемници.

Реджиналд кимна.

— Двамата в Шварцвалд? Бяха ли от вътрешния кръг на Брадок?

Погледнах го. Наблюдавах го много внимателно, докато му отговарях:

— Не знам.

Замълчахме. За да не го поглеждам в очите, отпивах от бирата и се преструвах, че се възхищавам на сервитьорката. Зарадвах се, че сменихме темата, когато Реджиналд най-после се наведе напред да ми обясни подробностите около предстоящото пътуване до Корсика.

II

С Реджиналд се сбогувахме пред „Уайтс“ и всеки се качи във файтона си. Когато моят измина известно разстояние, аз почуках по тавана и кочияшът ми спря, слезе от мястото си, озърна се наляво и надясно да не би някой да ни наблюдава, отвори вратата и влезе вътре. Настани се срещу мен, свали си шапката, остави я на съседната седалка и ме погледна с искрящите си любознателни очи.

— Е, господин Хайтам?

Аз поех дълбоко дъх и се взрях през прозореца.

— Тази нощ ще отплавам. Ще се върнем на Куин Ане Скуеър, където ще си събера багажа, и веднага ще поемем към пристанището, ако не възразяваш.

Той свали въображаема шапка и се поклони.

— На вашите услуги, господин Кенуей, сър. Започнах да свиквам с файтона. Много чакане е, вярно, досадно е, но поне французите не стрелят по теб. Нито пък собствените ти офицери. Всъщност това е истинското преимущество на работата ми.

Понякога беше доста отегчителен.

— Разбира се, Холдън — съгласих се и се намръщих, за да го накарам да млъкне, но нейсе!

— Е, сър, научихте ли нещо?

— Нищо конкретно, опасявам се.

Погледнах през прозореца разколебан, обзет и от подозрения, и чувство за вина. Питах се дали е останал някой, комуто наистина се доверявам, комуто наистина съм предан.

По ирония на съдбата човекът, на когото вярвах най-много, беше Холдън.

Срещнах го в Холандия. Брадок удържа на думата си и ми позволи да разпитам войниците му дали са знаели нещо за увисналия на бесилото Том Смит. Не се изненадах, когато разследването ми се оказа безплодно. Никой не призна дори, че познава въпросния Смит, ако така се казваше наистина. Една нощ обаче чух стъпки пред входа на палатката ми и седнах в леглото точно когато човекът влезе.

Беше млад, около трийсетте, с късо подстригана червеникава коса и широка дяволита усмивка. Представи ми се като редник Джим Холдън от Лондон, добър човек, който иска справедливостта да възтържествува. Обесили брат му в деня, когато и аз се разминах на косъм със смъртта. Екзекутирали го, защото откраднал яхния — това било престъплението му. Откраднал купа яхния, защото умирал от глад. Да го накажат с бой, добре, но те решили да го обесят. Най-голямата му грешка явно била, че откраднал яхнията от един от лакеите на Брадок.

Холдън ми разказа, че петнайсетте хиляди гвардейци са предимно британски войници като него. Имало обаче малоброен отряд наемници, избрани лично от Брадок. Слейтър и помощникът му например били от тях. Както и двамата мъже, отишли в Шварцвалд.

Разтревожих се. Нито един от приближените на Брадок не носеше пръстена на Ордена. Те бяха шайка главорези. Питах се защо се е обградил с такива хора, а не с рицари тамплиери. Колкото повече време прекарвах край него, толкова по-очевиден ставаше отговорът — Брадок се отдалечаваше от Ордена.

Сега погледнах Холдън. Онази нощ отказах да му повярвам, но той бе съзрял развалата, разяждаща сърцевината на организацията на Брадок. Искаше възмездие за смъртта на брат си и моите възражения не го трогнаха ни най-малко. Държеше да ми помага, независимо дали желая или не.

Съгласих се, но при условие че ми съдейства тайно. За да заблудя онези, които сякаш винаги бяха на крачка пред мен, исках да изглежда така, сякаш съм се отказал да издирвам убийците на татко — да не ме водят вече с една крачка.

И така, когато напуснахме Холандия, Холдън ми стана камериер и кочияш — поне околните смятаха така. Никой не знаеше, че всъщност провежда разследване от мое име. Дори Реджиналд не знаеше.

Особено Реджиналд.

Холдън забеляза чувството за вина, изписано по лицето ми.

— Сър, вие не лъжете господин Бърч. Постъпвате също като него — запазвате в тайна някои подробности, докато не се уверите, че с чист. Сигурен съм, че ще се уверите, сър. Нали е най-старият ви приятел?

— Ще ми се да споделях оптимизма ти, Холдън. Хайде, да тръгваме! Мисията ми е неотложна.

— Разбира се, сър, и къде ще ви отведе тя?

— Корсика — отвърнах. — Заминавам за Корсика.

— А! В сърцето на революцията.

— Точно така, Холдън. Място, където цари смут, е най-подходящо за укритие.

— И какво ще правите там, сър?

— Не мога да ти кажа. Не е свързано обаче с убийците на баща ми. Приеми го като странично занятие. Работа, дълг, нищо повече. Надявам се обаче, докато ме няма, ти да продължиш да търсиш.

— Естествено, сър.

— Отлично! И гледай никой да не разбира.

— Не бойте се, сър. Всички знаят, че господин Кенуей се е отказал да раздава правосъдие. Които и да са виновниците, сър, рано или късно ще се успокоят и ще се издадат.

I

В Корсика бе горещо през деня, но нощем захладняваше. Не много — не ставаше студено — но достатъчно да превърне скалистия хълм, на който лежах незавит, в неудобно ложе.

Побиваха ме тръпки, но имах по-важни грижи — генуезките войници например, които се катереха по възвишението, блазнейки се от мисълта, че са безшумни.

Не бих искал да ги разочаровам, но не бяха.

Върху платото на върха на хълма се издигаше имение. Наблюдавах го от два дни; телескопът ми не се отлепяше от прозорците и вратите на внушителната сграда и разпръснатите около нея хамбари и пристройки. Следях кой влиза и кой излиза — предимно бунтовници, пристигащи с провизии или заминаващи с провизии. През първия ден малоброен отряд корсикански въстаници — преброих осмина — се отправи, както по-късно разбрах, на бойна мисия срещу генуезките господари. Върнаха се само шестима, изтощени и окървавени, но безмълвните им сдържани лица излъчваха триумф.

Не след дълго дойдоха жени с провизии и празненството продължи до късно през нощта. Тази сутрин пристигнаха още бунтовници с мускети, увити в одеяла. Всички изглеждаха добре екипирани и явно местните ги подкрепяха. Нищо чудно, че генуезците искаха да изтрият крепостта им от картата.

Два дни обикалях в подножието на хълма, за да не ме видят. Теренът бе каменист и аз се придържах на безопасно разстояние от сградите. Призори на втория ден обаче осъзнах, че имам компания — друг мъж, друг съгледвач. За разлика от мен той не помръдваше от укритието си — залегнал в гнездо от камъни, снишен зад храсталаците и хилавите дървета, оцеляващи някак си върху иначе голото възвишение.

II

Човекът, когото търсех, се казваше Лусио. Криеше се при бунтовниците. Нямах представа дали и те са сътрудници на асасините, а и нямаше значение. Преследвах само него — двайсет и една годишно момче, разковничето за разбулването на загадката, измъчваща клетия Реджиналд от шест години. Невзрачен на вид младеж с коса до раменете. Помагаше на бунтовниците, като носеше ведра с вода, хранеше добитъка, а вчера изви врата на едно пиле.

Поне знаех къде е. Това беше добре. Но не липсваха затруднения. Първо, имаше телохранител. По петите го следваше мъж в асасинска мантия. Очите му обхождаха хълма, докато Лусио носеше вода или хранеше кокошките. На кръста му бе препасана сабя, а пръстите на дясната му ръка току се свиваха. Дали носеше прословутото скрито острие на асасините? Вероятно. Трябваше да внимавам с него, това беше сигурно; да не говорим за бунтовниците, имението гъмжеше от тях като мравуняк.

Налагаше се да взема предвид още нещо — очевидно се канеха да напуснат щабквартирата. Навярно бяха използвали имението като временна база, докато осъществят набега; явно очакваха, че генуезците скоро ще потърсят отмъщение. Пренасяха провизии в хамбарите и несъмнено ги товареха на каруци. Смятах, че ще тръгнат на другия ден.

Тоест бях принуден да нападна през нощта. Тази нощ. Сутринта успях да открия къде спи Лусио — делеше неголяма постройка с асасина и поне шестима бунтовници. Имаха парола за достъп до постройката и аз прочетох думите по устните им: „Работим в мрака, за да служим на светлината“.

Операцията изискваше известна подготовка, но щом се наканих да напусна хълма, за да приведа в ход плана си, забелязах другия мъж и планът ми се промени. Промъкнах се по-близо до него и установих, че е генуезки войник. Ако не грешах, той беше съгледвач на отряд, който щеше да се опита да завземе бунтовническата твърдина. Другарите му щяха да се появят, но кога?

Скоро, рекох си. Сигурно искаха да отмъстят светкавично за поражението, нанесено им предния ден. Несъмнено държаха да покажат на бунтовниците, че отвръщат веднага на ударите. Сигурно щяха да атакуват тази нощ.

Отдалечих се от съгледвача. Позволих му да продължи да разузнава и вместо да се оттегля, останах на възвишението, подготвил нов план. Замисълът ми включваше генуезките войници.

Съгледвачът беше добър. Прикриваше се умело и щом се смрачи, се прокрадна безшумно към подножието на хълма. Къде, питах се, са другарите му?

Недалеч. Час по-късно забелязах движение под възвишението и дори чух приглушена ругатня на италиански. Надигнах се и осъзнал, че не след дълго генуезците ще нападнат, се придвижих по-близо до платото. Сниших се до оградата около обора. На петдесетина крачки виждах постови. Миналата нощ стражите бяха общо петима, разположени по целия периметър на имението. Днес несъмнено щяха да са повече.

Извадих телескопа и го насочих към най-близкия страж. Осветен от луната зад гърба му, той оглеждаше старателно подножието на хълма. Нямаше как да ме забележи — аз бях просто поредната смътна сянка сред пейзаж от сенки. Нищо чудно, че бяха решили да напуснат имението веднага след набега. Не беше най-доброто убежище на света. Всъщност бунтовниците щяха да са лесна плячка, ако генуезците не бяха толкова отчайващо непохватни. Само съгледвачът им заслужаваше похвала. Другите очевидно не знаеха какво е да се промъкваш тихомълком. Започвах да долавям все повече шум откъм подножието на хълма. Не след дълго щяха да ги чуят и бунтовниците. А чуеха ли ги, щяха да избягат преспокойно. А побегнеха ли, щяха да отведат Лусио.

Реших да помогна на генуезците. Всеки постови отговаряше за определен район. Най-близкият до мен се движеше бавно напред-назад, обхождайки разстояние от приблизително двайсет и пет метра. Беше добър; заставаше така, че докато оглежда част от територията, да не загърбва напълно останалата. Но не стоеше на едно място, което ми предоставяше безценни секунди да се промъкна по-близо.

И аз се промъквах. Крачка по крачка. Докато най-сетне различих чертите на лицето му — чорлава посивяла брада, шапка с периферия, хвърляща тъмна сянка върху очите. Мускетът му бе преметнат през рамо. Макар все още да не чувах и да не виждах оттук генуезците, долавях присъствието им и скоро той също щеше да ги усети.

Предполагах, че същата сцена се разиграва от другата страна на хълма — тоест налагаше се да действам светкавично. Извадих късата сабя и се подготвих. Дожаля ми за постовия и се помолих безмълвно. Не ми беше сторил нищо, просто изпълняваше съвестно и вещо задачата си и не заслужаваше да умре.

В този момент сякаш окаменях върху скалистия хълм. За пръв път в живота си се усъмних дали съм способен да изпълня мисията си. Спомних си семейството на пристанището, посечено от Брадок и лакеите му. И внезапно ме осени убеждение, че вече не съм в състояние да убивам. Нямах сили да пронижа със сабята си този постови, който не ми беше враг. Просто не можех.

Колебанието едва не ми струва скъпо, защото тромавите генуезки войници се издадоха и нощният ветрец довя трополене на срутени камъни и ругатня първо до моите, а после и до ушите на постовия.

Той насочи поглед към шума и посегна към мускета, вперил поглед надолу към склона. Видя ме. За секунда очите ни се срещнаха. Колебанието ми се изпари и аз стопих разстоянието помежду ни с един скок.

Приземих се, протегнал свободната си ръка като лапа на хищник, стиснал сабята в лявата. Сграбчих врата му с дясната си ръка и забих сабята в гърлото му. Той тъкмо се канеше да вдигне тревога, но викът му замря, удавен в кърваво гъргорене. Червен фонтан рукна през пръстите ми и обля гърдите му. Без да пускам главата му, аз го прихванах и го положих леко и безшумно върху утъпканата земя в двора на имението.

Залегнах. На шейсетина метра беше вторият постови — смътна фигура в тъмнината. Видях обаче, че се кани да се обърне към мен. Щеше да ме забележи. Втурнах се напред — толкова бързо, че нощният вятър засвистя в ушите ми. Стигнах до него точно когато се извърна. Улових и него за врата с дясната си ръка и забих сабята. И този мъж умря, преди да докосне земята.

От склона отново долетя издайническо трополене; генуезците напредваха в блажено неведение, че съм им помогнал да не ги разкрият преждевременно. Съратниците им обаче от другата страна на хълма, явно бяха също тъй непохватни и без ангел пазител в мое лице постовите ги чуха.

Тревожен вик огласи нощта и за секунди зад прозорците на имението грейнаха светлини. Бунтовниците наизлизаха, понесли запалени факли, нахлузвайки в движение ботушите си, навличайки жакети и подавайки си мускети и саби. Аз наблюдавах, снишен в сенките, как вратата на хамбара се отвори и двама мъже започнаха да издърпват каруца, натоварена догоре с провизии. Трети ги следваше, повел коня.

Генуезците разбраха, че времето да се промъкват крадешком е изтекло, и се втурнаха по хълма с бойни викове.

Аз имах предимство — вече се бях прокраднал в имението, а и не бях в униформа на генуезки войник. Използвах суматохата да се смеся с тичащите бунтовници, без да привличам внимание.

Тръгнах към постройката, където бе настанен Лусио. И едва не се сблъсках с него. Той излетя през вратата с разрошена коса, но облечен. Сподиряше го бунтовник, който го дърпаше към хамбара. Последва ги асасинът, който с едно движение закопча мантията си пред гърдите и извади сабята си. Двама генуезки войници изскочиха иззад пристройката и той ги пресрещна, подвиквайки през рамо на Лусио:

— Бягай към хамбара!

Отлично. Точно това ми трябваше — някой да отвлече вниманието на асасина.

В същия момент забелязах друг генуезец да връхлита на платото, да вдига мускета си и да се прицелва в Лусио, който носеше запалена факла. Не успя обаче да стреля, защото аз се хвърлих върху него, преди да ме забележи. Нададе един-единствен приглушен вик, когато забих сабята си до дръжката в гърба му.

— Лусио! — изкрещях и натиснах пръста на войника върху спусъка.

Мускетът стреля, но куршумът излетя към небето. Лусио спря, заслони очи и погледна към мен. Аз пуснах демонстративно бездиханното тяло на генуезеца и то се свлече върху земята. Придружителят на Лусио продължи напред, както се надявах. Асасинът още се сражаваше и аз се възхитих от вещината, с която отблъскваше двамата си противници едновременно.

— Благодаря — извика ми Лусио.

— Чакай — отвърнах аз. — Трябва да се измъкнем оттук, преди да завземат имението.

Той поклати глава.

— Отивам към каруцата. Благодаря ти още веднъж, приятелю.

Обърна се и хукна към хамбара.

По дяволите! Изругах и тръгнах след него, стараейки се да се прикривам в сенките. Вдясно видях генуезец да изкачва върха на възвишението. Очите му се разшириха, когато погледите ни се срещнаха. Преди да реагира, го улових за ръката, извъртях се и забих сабята си под мишницата му, точно над ризницата. Той се затъркаля с писъци надолу по ската. Преди да падне, взех факлата му и продължих да тичам успоредно с Лусио, за да го пазя. Стигнах до хамбара преди него. Притаих се отново в сенките и надникнах през отворената врата. Двама бунтовници впрягаха кон в каруцата, а други двама стояха на пост. Единият стреля, а другият презареди мускета си и коленичи, готов за стрелба. Аз се притиснах към стената на хамбара и едва не се сблъсках с генуезки войник, който се канеше да влезе през страничната врата. Забих сабята в основата на гръбнака му. Той се сгърчи, прикован към острието. Аз го избутах пред мен през прага, подхвърлих горящата факла към задната част на каруцата и се отдръпнах в сенките.

— Избийте ги! — извиках, надявайки се, че имитирам що-годе прилично акцента на генуезки войник. — Избийте до крак бунтовническата сган! — После добавих, този път с произношение на корсикански въстаник: — Каруцата гори!

Пристъпих на светло, понесъл трупа на генуезеца, и го пуснах, сякаш току-що съм го убил.

— Каруцата гори! — повторих и погледнах Лусио, който тъкмо влизаше в хамбара. — Да бягаме, Лусио! Ела с мен!

Забелязах как двама от бунтовниците се споглеждат объркано, питайки се кой съм и защо ми е притрябвал Лусио. Чу се изстрел и край нас се разлетяха трески. Един от бунтовниците падна. В окото му бе забит куршум от мускет. Спуснах се към другия, уж да го защитя от куршумите, но всъщност забих нож в сърцето му. Докато умираше, осъзнах, че е придружителят на Лусио.

— Загина — казах, изправяйки се.

— Не! — изкрещя Лусио. В очите му вече напираха сълзи. Нищо чудно, че разчитаха на него само да храни добитъка, помислих си, щом се разплаква, когато убиват другарите му.

Хамбарът гореше. Другите двама бунтовници, разбрали, че не могат да спасят нищо, побягнаха презглава към възвишението и изчезнаха в мрака. И други въстаници бягаха. Забелязах, че генуезците подпалват и другите постройки.

— Трябва да почакам Мико — извика Лусио.

Предположих, че Мико е телохранителят му, асасинът.

— Той се сражава. Помоли ме, като член на Братството, да се погрижа за теб.

— Сигурен ли си?

— Добрият асасин не се доверява лесно — похвалих го. — Мико те е обучил добре. Но сега не е време за уроци. Трябва да вървим.

Той поклати глава.

— Кажи ми паролата — настоя.

— Свобода да избираш.

Най-сетне сякаш приспах подозренията на Лусио и го склоних да тръгне с мен. Поехме по ската към подножието на възвишението; тайничко злорадствах и благодарях Богу, че съм успял да го подведа. Той обаче все още се колебаеше. Спря.

— Не — поклати глава. — Не мога. Не мога да изоставя Мико.

Страхотно, помислих си.

— Той ми нареди да те отведа — отвърнах. — И да го чакаме в долчинката, където са завързани конете ни.

В имението зад нас бушуваха пожари; откъслечни схватки огласяха нощта. Генуезците отблъскваха последните бунтовници. Недалеч се търколиха камъни. От мрака изплуваха силуетите на двама въстаници. Лусио ги видя и понечи да ги извика, но аз запуших устата му с длан.

— Не, Лусио — прошепнах. — Сигурно ги преследват войници.

Той се ококори.

— Те са ми другари. Приятели. Не бива да ги изоставям. Трябва да видим дали Мико е невредим.

От върха на хълма долитаха писъци и молби за пощада. Очите на Лусио се стрелкаха диво като отражението на борбата в ума му — да помогне ли на приятелите си горе, или да последва побягналите. Личеше си обаче, че не иска да е с мен.

— Страннико — подхвана той и аз си помислих: „Странник, видите ли!“. — Благодаря ти, че ме спаси, и се надявам да се срещнем отново при по-благоприятни обстоятелства. Тогава, вярвам, ще успея да изразя по-сполучливо признателността си. Сега обаче съм необходим на хората си.

Понечи да тръгне нагоре. Аз го улових за рамото да го спра. Той се отдръпна решително.

— Слушай, Лусио — рекох. — Майка ти ме изпрати да те заведа при нея.

Той залитна назад.

— О, не! Не, не, не.

Не очаквах такава реакция.

Пресегнах се към него, но той ме отблъсна.

— Не! — възкликна. — Не знам кой си, но те моля да ме оставиш на мира.

— Боже мили!

Аз се признах за победен и го сграбчих през врата, сломявайки съпротивата му и притискайки сънната му артерия, за да намаля притока на кръв — колкото да изгуби временно съзнание, без да му причинявам трайна вреда.

Метнах го през рамо — беше лек като перце — и го понесох надолу, странейки от последните групички бунтовници, побегнали от генуезците. Питах се защо не го обезвредих още от самото начало.

III

Спрях в подножието на хълма, до ръба на пролома, и пуснах Лусио на земята. Извадих въже, завързах го здраво за най-близката скала и то спуснах в тъмната бездна. После закопчах ръцете му с колана му, препасах другия край на колана през бедрата му и привързах безжизненото му тяло към гърба си. Заспусках се бавно.

Когато преполових склона, тежестта стана непоносима. Бях предвидил обаче тази възможност и стиснах зъби, докато стигнах до отверстие в скалния зъбер, отвеждащо към непрогледна пещера. Вмъкнах се вътре и свалих Лусио от гърба си. Тялото ми си отдъхна благодарно.

От вътрешността на пещерата долетя шум. Долових леко движение, а после чух прищракване.

Такъв звук издават скритите остриета на асасините, когато изскачат от каниите.

— Знаех, че ще дойдеш тук — каза глас, гласът на асасина Мико. — Знаех, че ще дойдеш тук, защото аз щях да постъпя така.

В следващия миг той ме нападна; връхлетя върху мен от търбуха на пещерата, възползвайки се от смайването и недоумението ми. Аз извадих сабята си и остриетата ни се сблъскаха — неговото замахна хищнически и удари моето с такава сила, че го изби от ръката ми. То се търкулна към гърлото на пещерата и потъна в мрака под него.

Сабята ми. Татковата сабя.

Нямах време да тъгувам за нея, защото асасинът ме връхлетя отново и беше добър, много добър. В тясното пространство без оръжие нямах никакъв шанс. Единственото, на което можех да разчитам, бе късметът…

И Фортуна ме благослови. Притиснах се към стената на пещерата, а прицелът на асасина се оказа леко неточен, колкото да наруши на косъм равновесието му. При други обстоятелства, срещу всеки друг противник той щеше да се съвземе веднага и да довърши започнатото, но обстоятелствата не бяха други, а аз не бях кой да е противник и го накарах да си плати дребния пропуск. Скочих към него, сграбчих го за ръката, извъртях я и го блъснах напред, към мрака. Той обаче ме повлече със себе си към ръба на пещерата. Изкрещях от болка, опълчвайки се на инерцията, тласкаща ме към пропастта. Легнах по корем и го погледнах. Стискаше ръката ми и се опитваше да докопа въжето. Напипах каишката на скритото му острие, протегнах свободната си ръка и започнах да я разкопчавам. Той осъзна твърде късно какво правя и пусна въжето, за да ми попречи. Известно време ръцете ни се боричкаха за острието. Успях да разкопчая първата катарама и да разхлабя канията, която се изхлузи по-нагоре върху китката му. Той се разлюля още по-опасно над ската, размахал другата си длан като крило. Не ми трябваше повече — с последно измъчено стенание разкопчах каишката, изтръгнах я от китката му и захапах ръката му. Болката и липсата на опора най-сетне си казаха думата и той полетя в тъмнината. Видях как мракът го поглъща и се помолих да не падне върху коня ми. Не чух обаче никакъв звук. Нищо. В същия момент забелязах въжето — изопнато и разлюляно, и подадох глава над скалния ръб. Присвих очи и затърсих в тъмното. Усилията ми веднага бяха възнаградени — Мико, на няколко крачки под мен, жив и здрав, се катереше нагоре.

Поднесох острието му към въжето.

— Изкачиш ли се още една стъпка, ще прережа въжето и ще те убия — извиках. Вече беше достатъчно близо и различавах очите му, впити в моите. В погледа ми се четеше колебание. — Не заслужаваш такава смърт, приятелю — добавих. — Слизай надолу и живей, защото те очакват нови битки.

Започнах да прерязвам бавно въжето и той спря. Погледна надолу. Дъното на дерето тънеше в мрак.

— Острието ми е у теб — каза той.

— Трофеите се падат на победителя — свих рамене.

— Сигурно ще се срещнем отново — каза той. — Тогава ще си го поискам.

— Предчувствам, че само единият от нас ще оцелее при следващата ни среща.

Той кимна.

— Може би — рече и се заспуска надолу.

Бях принуден да се изкатеря обратно и да се откажа от коня си — неприятен факт, но за предпочитане, вместо да се изправя отново срещу асасина.

Сега отдъхваме. Е, аз отдъхвам. Клетият Лусио още не се е свестил. По-късно ще го предам на приятелите на Реджиналд, които ще го отведат в закрита каруца, ще го качат на кораб, за да прекосят Средиземно море до южния бряг на Франция. Там, в имението, го очаква майка му, жената, която умее да разгадава кодове.

Аз ще отплавам с кораб за Италия. Ще се постарая да ме забележат, споменавайки веднъж-дваж „младия си спътник“. Ако и когато асасините тръгнат да издирват Лусио, ще започнат да търсят оттам.

Реджиналд заяви, че след това не съм му необходим. Заръча ми да изчезна в Италия, да се стопя безследно, заблуждавайки евентуалните преследвачи.

I

Събудих се във Франция, където се върнах. На думи изглежда лесно, но не беше. Заминах за Италия, за да заблудя асасините, когато тръгнат по петите ми, за да освободят Лусио. Връщайки се във Франция, мястото, където криехме него и майка му, подлагах на риск както собствената си корсиканска мисия, така и всички усилия на Реджиналд през последните години. Опасен ход. Толкова опасен, че замислех ли се, сърцето ми се свиваше. Питах се дали съм оглупял? Що за безумец би поел такъв риск?

Отговорът бе: „Безумец, обзет от съмнения“.

II

На стотина метра от портата се натъкнах на самотен постови, облечен като селянин, с мускет, преметнат през рамо. Изглеждаше сънен, но всъщност беше нащрек и се озърташе зорко. Щом наближих, погледите ни се срещнаха за кратко. Позна ме и очите му трепнаха. Наклони леко глава да ми посочи, че съм свободен да продължа. Знаех, че пред портата има втори постови. Тръгнах през горичката покрай високата ограда, докато стигнах сводестата дървена порта, в която бе вградена по-малка врата. До нея стоеше страж, когото познавах от годините, когато живеех в имението.

— Я виж ти! — каза той. — Та това е господин Хаишм. Вече истински мъж!

Усмихна се и пое юздите на конете ми, отвори вратата и аз прекрачих в двора, примижавайки под ярките слънчеви лъчи, защото очите ми бяха свикнали с горския сумрак.

Пред мен се стелеше моравата. Тръгнах по нея, завладян от странно усещане — носталгия, разбира се, по младежките години, които бях прекарал тук. По времето, когато Реджиналд… продължаваше да ми преподава познанията, чиито семена бе посял татко? Така твърдеше. Сега обаче знаех, че ме е заблуждавал. По отношение на бойните умения и ловкостта да се прокрадвам незабелязано навярно бе спазил традицията, но ме беше възпитал в убежденията на тамплиерския орден; учеше ме, че пътят на тамплиерите е единственият път и онези, които следват друга посока, са в най-добрия случай заслепени, а в най-лошия — покварени.

Аз обаче бях разбрал, че татко е бил от онези заслепени, покварени мъже. На какво ли щеше да ме научи, докато раста? Бог знае.

Тревата беше остра и буйна въпреки присъствието на двамата градинари, препасали къси саби през кръстовете си. Ръцете им уловиха дръжките на оръжията, когато тръгнах към къщата. Единият скоро ме позна и кимна.

— За мен е чест най-сетне да ви видя, господин Кенуей — каза той. — Мисията ви приключи успешно, нали?

— Да, благодаря — отвърнах му. Градинар ли беше или страж? Не знаех. За него обаче аз бях рицар, сред най-изтъкнатите в Ордена. Възможно ли бе да мразя Реджиналд, след като под неговите напътствия бях пожънал такава слава? Бях ли подлагал някога на съмнение възгледите му? Не. Насилваха ли ме да ги споделям? Отново не. Имах възможност да избирам пътя си, безспорно, но бях останал в Ордена, защото вярвах в доктрината.

Въпреки това той ме беше излъгал.

Не, не точно излъгал. Как се бе изразил Холдън? „Беше спестил част от истината.“

Защо?

И друг, по-належащ въпрос — защо Лусио реагира така, когато му казах, че ще види майка си.

Чул името ми, вторият градинар се втренчи в мен, а когато минавах край него, се приведе в поклон. Аз му кимнах, почувствал се ненадейно по-висок. Изпъчил гърди, пристъпих към входната врата, която познавах като стар приятел. Преди да почукам, се обърнах още веднъж към моравата, където двамата градинари стояха, вперили очи в мен. Бях тренирал на тази морава безброй часове, усъвършенствайки саблената си техника.

Почуках. Отвори ми мъж в подобни дрехи. И той носеше къса сабя на кръста си. В къщата нямаше толкова служители, когато аз живеех тук, но, да, когато живеех тук, нямахме виден гост като жената, специалист по дешифриране на кодове.

Първото познато лице, което зърнах в къщата, бе на Джон Харисън, който ме погледна и едва не подскочи.

— Хайтам! — възкликна. — Какво, по дяволите, търсиш тук?

— Привет, Джон — поздравих го невъзмутимо аз. — Тук ли е Реджиналд?

— Да, Хайтам, но Реджиналд трябва да е тук. За разлика от теб.

— Дойдох да нагледам Лусио.

— Какво? — Лицето на Харисън започна да се зачервява. — Дойде да нагледаш Лусио? — Дар словото очевидно му изневеряваше. — Какво? Защо? Какво, за бога, си мислиш, че правиш?

— Джон — рекох вразумително, — успокой се, моля те. Никой не ме проследи. Никой не разбра, че напускам Италия. Никой не знае, че съм тук.

— Е, да се надяваме.

— Къде е Реджиналд?

— Долу. С пленниците.

— О? Пленници?

— Моника и Лусио.

— Ясно. Нямах представа, че се водят пленници.

Вратата под стълбището се отвори. Появи се Реджиналд. Знаех, че тази врата отвежда към зимника — тъмна влажна стая с плесенясали полупразни рафтове за винени бутилки край едната стена.

— Здравей, Хайтам — процеди Реджиналд. — Не те очаквах.

До него застана един от стражите, последван не след дълго от втори. Погледнах ги, после насочих очи отново към Реджиналд и Джон, които приличаха на двойка угрижени духовници. Не бяха въоръжени, но дори да бяха, вероятно щях да надвия и четиримата. Ако се стигнеше дотам.

— Да — рекох. — Джон тъкмо ми обясняваше колко е изненадан от посещението ми.

— Наистина, Хайтам! Много безразсъдна постъпка…

— Навярно, но исках да проверя дали се грижите добре за Лусио. Сега разбирам, че е пленник тук. Научих достатъчно…

Реджиналд се подсмихна.

— А ти какво очакваше?

— Каквото ми бе обяснено. Че целта на мисията е да събере майка и син, а жената се е съгласила да дешифрира дневника на Ведомир, ако успеем да спасим сина й от бунтовниците.

— Не съм те излъгал, Хайтам. Тя наистина започна да дешифрира дневника, откакто доведохме Лусио.

— Но не доброволно, както си представях.

— Не проработи ли морковът, използваме тоягата — отсече Реджиналд със студени очи. — Съжалявам, ако си останал с впечатлението, че морковът ще преобладава.

— Искам да я видя — казах и Реджиналд се съгласи, кимвайки отсечено.

Поведе ни през вратата, която отвеждаше към няколко каменни стъпала, спускащи се надолу. По стените танцуваха светлини.

— Колкото до дневника, Хайтам, вече сме близо — каза той, докато слизахме. — Установихме, че съществува амулет, свързан някак си с хранилището. Ако намерим амулета…

Под стълбите железни светилници по стените осветяваха пътя към вратата, пред която стоеше страж. Той прекрачи встрани и ни отвори да влезем. Зимникът изглеждаше точно както го помнех, осветен от треперливите пламъци на няколко факли. В единия край имаше писалище, закрепено неподвижно за пода. Лусио бе прикован към него.

До него бе майка му — причудлива гледка. Седеше на стол, който явно бе донесен отгоре специално за целта. Носеше дълга пола и закопчана догоре блуза. Щеше да прилича на жена на неделна литургия, ако не бяха ръждивите железни окови, пристягащи китките й към облегалките на стола, и намордника върху лицето й.

Лусио ме видя и в очите му пламна омраза. После заби поглед в листовете пред себе си.

Спрях в средата на стаята, между вратата и писалището.

— Реджиналд, какво означава това? — Посочих майката на Лусио, която ме изгледа злостно иззад намордника.

— Временна мярка, Хайтам. Сутринта Моника обсипа с прекалено гръмогласни проклятия тактиката ни. Затова ги преместихме тук. — Той заговори по-високо, за да го чуят пленниците. — Сигурен съм, че утре ще възвърнат добрите си обноски и ще се върнат в обичайното си жилище.

— Не постъпваш правилно, Реджиналд.

— По принцип са настанени далеч по-удобно, Хайтам — обясни ми сприхаво той.

— Въпреки това не бива да се отнасяш така с тях.

— Ти също не биваше да сплашваш клетото дете в Шварцвалд, притискайки нож в гърлото му — сряза ме Реджиналд.

Зяпнах. Устните ми помръднаха, но думите ми убягваха.

— Тогава… тогава…

— Беше различно? Защото тогава търсеше убийците на баща си? — Той ме улови за лакътя и ме изведе от зимника. Излязохме в коридора и заизкачвахме стълбите. — Това тук е по-важно. Вероятно не споделяш мнението ми, но е така. Заложено е бъдещето на Ордена.

Вече не бях сигурен. Не бях сигурен кое е по-важно, но замълчах.

— И какво следва, когато дешифрират дневника? — попитах, щом се върнахме отново в преддверието.

Той ме погледна.

— О, не! — възкликнах, разбрал безмълвния му отговор. — Не бива да пострадат.

— Хайтам, не приемам заповеди от теб.

— Тогава не го възприемай като заповед — просъсках. — А като заплаха. Ако се налага, задръж ги тук, след като си свършат работата, но нараниш ли ги, ще отговаряш пред мен.

Той ме изгледа продължително и остро. Осъзнах, че сърцето ми бие като чук в гърдите и се помолих Богу да не личи. Бях ли се опълчвал срещу него така? Толкова решително? Не мисля.

— Много добре — каза той накрая. — Няма да пострадат.

Вечеряхме в мълчание, след което получих неохотна покана да пренощувам в имението. Заминавам на сутринта; Реджиналд обеща да ме държи в течение как напредва дешифрирането на дневника. Топлотата помежду ни обаче се е изпарила. У мен той съзира неподчинение; у него аз провиждам лъжи.

I

По-рано тази вечер бях в Кралската опера, седнал до Реджиналд, който очакваше предстоящия спектакъл на „Просешка опера“ с очевидно задоволство. При последната ни среща го бях заплашил, не бях забравил, разбира се, но той сякаш не помнеше. Бе забравил или простил, едно от двете. Независимо от причината, като че ли никога не бяхме кръстосвали шпаги. Той сияеше от щастие — или защото предвкусваше музикалното забавление, или защото смяташе, че е близо до амулета.

Амулетът всъщност беше в операта, около врата на асасин, чието име се споменаваше в дневника на Ведомир и когото тамплиерските шпиони бяха проследили.

Асасин. Той бе следващата ми цел. Първата ми задача, откакто доведох Лусио от Корсика, и първата жертва, която щеше да усети жилото на новото ми оръжие — скритото острие. Извадих театралния бинокъл и погледнах мъжа в другия край на залата — моята жертва. Каква ирония!

Жертвата беше Мико.

Оставих Реджиналд и тръгнах по коридорите на операта зад седалките. Заобиколих местата за редовните посетители и стигнах до ложата на Мико. Влязох тихо и го потупах по рамото.

Бях готов да противодействам, ако окаже съпротива. Тялото му се напрегна, чух го как си поема остро дъх, но не понечи да се защити. Сякаш знаеше какво предстои, когато протегнах ръка и свалих амулета му. Стори ми се дори, че въздъхна облекчено. Сякаш е благодарен да се отърси от отговорността, доволен, че вече не е пазител на съкровището.

— Трябваше да дойдеш при мен — отрони той. — Щяхме да намерим друг начин…

— Да, но тогава щеше да разбереш — отвърнах.

Извадих острието с щракване и го видях да се усмихва, познал оръжието, което му бях отнел в Корсика.

— Съжалявам — казах.

— И аз — каза той.

Убих го.

Няколко часа по-късно бях на среща в къщата на пресечката между Флийт и Брайд Стрийт. Неколцината около масата бяха вперили погледи в Реджиналд и в книгата пред него. Беше отворена и върху заглавната страница се виждаше асасинският символ.

— Джентълмени — подхвана Реджиналд със светнали просълзени очи, — в ръката си държа ключ. И ако трябва да се вярва на тази книга, той отваря вратите на хранилище, построено от Предците.

Аз не се сдържах и го прекъснах:

— А, нашите скъпи приятели, които управлявали, унищожавали и изчезнали от света. Знаеш ли какво ще намерим вътре?

Дори да долови сарказма ми, Реджиналд не показа и капчица раздразнение. Взе амулета, вдигна го и се усмихна при вида на благоговейно стихналите си събеседници. Амулетът засия в ръката му. Изглеждаше впечатляващо, дори аз не мога да отрека. Реджиналд ме погледна.

— Ще намерим познание — каза. — Навярно оръжие или нещо непознато на света, с немислима структура и предназначение. Възможно е хранилището да съдържа нещо такова. Или нищо подобно. Предците все още са енигма. Сигурен съм обаче, че каквото и да ни очаква зад стените на хранилището, ще ни предостави огромно преимущество.

— На нас или на враговете ни — уточних, — ако го намерят първи.

Той се усмихна. Започвах ли да вярвам? Най-сетне?

— Няма. Ти ще се погрижиш за това.

Мико умря, настоявайки да открием друг начин. Какво имаше предвид? Помирение между асасините и тамплиерите? Мислите ми се насочиха към татко.

— Знаеш ли къде се намира хранилището? — попитах след известен размисъл.

— Господин Харисън? — каза Реджиналд и Джон пристъпи напред с карта, която разгъна.

— Докъде стигнаха изчисленията ти? — попита Реджиналд, а Джон очерта с показалец кръг около Ню Йорк и Масачузетс.

— Смятам, че мястото е някъде в този район — отговори.

— Доста обширна територия — намръщих се аз.

— Простете. За да съм по-точен, би трябвало…

— Няма нищо — прекъсна го Реджиналд. — Достатъчно е за начало. Затова те повикахме тук, господин Кенуей. Искаме да заминеш за Америка, да откриеш хранилището и да вземеш каквото съдържа.

— На вашите услуги — отвърнах. Наум наругах и него, и щуротиите му. Предпочитах да ме оставят на мира, за да продължа разследването си. След миг добавих: — Ала толкова мащабна задача изисква повече от един изпълнител.

— Разбира се — съгласи се Реджиналд и ми подаде лист хартия. — Тук са написани имената на петима мъже, благоразположени към каузата ни. Ще ти окажат неоценимо съдействие. С тях няма да ти липсва нищо.

— Е, тогава да не губя време — казах.

— Знаех, че доверието ни към теб не е неоправдано. Купили сме ти билет за кораб, който ще отплава за Бостън. Потегля призори. Върви, Хайтам, и ни донеси чест и слава.

I

Бостън блещукаше под слънцето, чайки кръжаха в небето, водата се разбиваше шумно в доковете, а мостикът трополеше като барабан, докато слизахме от „Провидънс“ изтощени и дезориентирани от едномесечния престой в открито море, но разчувствани да стъпим отново на твърда земя. Спрях тутакси, защото пътя ми препречиха варели, които моряците от съседната фрегата търкаляха с оглушителен тътен. Очите ми обходиха сияйната смарагдова шир на океана, където мачтите на военни кораби на Кралската флота, яхтите и фрегатите се полюшваха леко, широките каменни стъпала, отвеждащи от доковете и вълноломите към пристанището, гъмжаха от британски войници в червени униформи, търговци и моряци. После насочих поглед нагоре, към Бостън — плетеница от сякаш небрежно разхвърляни по хълма къщи от червени тухли и църкви със заострени куполи. Навсякъде се вееха знамената на Обединеното кралство, за да напомнят на посетителите — в случай че се съмняват — че британците са тук.

Плаването от Англия до Америка бе изпълнено с преживелици. Меко казано. Бях завързал приятелства и бях открил врагове. Опитаха се да ме убият — асасините несъмнено, решили да си отмъстят за убийството в операта и да си върнат амулета.

За останалите пътници и за екипажа на кораба аз бях загадка. Някои смятаха, че съм учен. Обясних на новия си приятел, Джеймс Феъруедър, че „разрешавам проблеми“ и пътувам за Америка да видя как живеят там; какво са запазили от Империята и от какво са се отказали; какви нововъведения е осъществило британското управление.

Измислици, разбира се. Но не точно лъжи. Макар да изпълнявах тамплиерска мисия, бях и любопитен да видя тази земя, за която бях чувал толкова много — колко е необятна, колко заредени са обитателите й с несломим новаторски дух.

Някои твърдяха, че този дух ще се обърне срещу нас и нашите поданици, ако изобщо можеха да се нарекат така, ще се преобразят в могъщ враг. Други смятаха, че Америка е прекалено обширна, за да ни се подчинява; че е буре с барут, което всеки момент ще избухне; на хората там ще им додея да плащат данъци, за да улесняват държава на хиляди мили от тях да води войни с други страни на хиляди мили от тях, а случи ли се това, няма да разполагаме с достатъчно ресурси да защитим интересите си. Надявах се да преценя от личен опит дали са прави.

Но само като странично занимание. На първо място беше мисията ми, която… е, справедливо е да отбележа, че пътуването промени мнението ми за нея. Качих се на палубата на „Провидънс“ с твърди убеждения, но слязох с разколебани и променени възгледи. Причината е една книга.

Книгата, която ми даде Реджиналд. На кораба я изчетох задълбочено; прочетох я поне дузина пъти и все още не съм сигурен дали съм я проумял.

Сигурен съм обаче в едно. Преди се съмнявах в съществуването на Предците. Отнасях се към манията на Реджиналд скептично и недоверчиво; смятах я в най-добрия случай за досадна приумица, а в най-лошия — за занимание, заплашващо да погуби каузата на Ордена. Вече не мислех така. Бях повярвал.

Книгата, изглежда, бе написана — а и илюстрирана, декорирана и допълвана — от един или от неколцина мъже, лунатици, запълнили стотици страници с невероятни, чудати твърдения, достойни само за присмех. Поне така смятах отначало.

Някак си обаче, колкото повече четях, толкова по-ясно прозирах истината. През годините Реджиналд споделяше с мен („отегчаваше ме“ е по-точният израз) теориите си за расата, предшествала нашата. Убеждаваше ме, че сме плод на битките им и следователно сме длъжни да им служим; че прадедите ни са водили дълга и кървава борба, за да извоюват свободата си.

На кораба открих, че книгата е източник на всичките му разсъждения. Прочетеното ми оказа дълбоко въздействие. Внезапно ми стана ясно защо Реджиналд е толкова обсебен от древната раса. Аз му се подигравах, помните ли? Но вниквайки в книгата, желанието ми да се присмивам се изпари напълно. Почувствах се окрилен, изпълнен с вълнение и с нещо, което мога да опиша само като усещане за собствената ми нищожност. Сякаш бях осъзнал мястото си в света, бях надникнал през ключалка, очаквайки да видя стая от другата страна, но вместо стая пред очите ми се бе разкрил цял свят.

Какво бе сполетяло Предците? Какво бяха оставили и как бихме могли да извлечем полза от него? Не знаех. Тази загадка бе измъчвала Ордена ми векове наред, а сега на мен се падаше честта да се опитам да я разреша. Тази загадка ме бе довела тук, в Бостън.

— Господин Кенуей! Господин Кенуей!

Викаше ме млад джентълмен, отделил се от тълпата. Приближих се до него и попитах предпазливо:

— Да? Какво обичате?

Той протегна ръка да се здрависаме.

— Чарлс Лий, сър. Приятно ми е. Помолиха ме да ви покажа града. Да ви помогна да се установите.

Бяха ми разказали за Чарлс Лий. Не членуваше в Ордена, но искаше да се присъедини към нас и според Реджиналд щеше да се постарае да остави добро впечатление с надеждата да му съдействам да го приемем. Появата му ми припомни, че вече съм Велик майстор на Колониите.

Чарлс имаше дълга тъмна коса, гъсти бакенбарди и нос, закривен като орлов клюн. Допадна ми от пръв поглед, но забелязах, че макар да се усмихва, когато разговаря с мен, оглежда презрително всички други на пристанището.

Посочи ми да му подам пътните чанти и двамата си запроправяхме път през тълпата. Вървяхме по дългия кей, заобикаляйки замаяни пътници и екипажи, все още опомнящи се след първия досег с твърда земя, хамали, търговци и британски войници, развълнувани деца и кучета.

Докоснах шапка да поздравя две кикотещи се жени и попитах Чарлс:

— Харесва ли ти тук?

— Бостън притежава някакъв чар, предполагам — подвикна ми през рамо той. — Като всички колонии всъщност. Е, градовете им не се отличават с изтънчеността и великолепието на Лондон, но хората са честни и се трудят усърдно. Заредени са с новаторски дух, който ми допада.

Огледах се.

— Наистина е вълнуващо да наблюдаваш място, издигнало се от нулата.

— Издигнало се върху кръвта на други, опасявам се.

— О, тази история е стара като света. Едва ли ще се промени. Ние сме жестоки, войнствени и отчаяни създания. Саксонци и франки, османци и сафавиди. Мога да изреждам с часове. Цялата човешка история е низ от завоевания.

— Моля се някой ден да надмогнем това — отвърна искрено Чарлс.

— Ти се молиш, а аз действам. Да видим кой ще успее пръв.

— Използвах клише — отвърна той с обидено изражение.

— Да. Опасно клише. Думите притежават сила. Употребявай ги мъдро.

Замълчахме.

— Зачислен си в армията на Едуард Брадок, нали? — попитах, докато заобикаляхме каруца, натоварена с плодове.

— Да, но той още не е пристигнал в Америка и мислех, че докато… докато дойде…

Отскочих настрани, за да не се сблъскам с момиченце с развени плитки.

— Изплюй камъчето.

— Простете, сър. Аз… аз се надявах да се обучавам при вас. Ако ще служа на Ордена, едва ли има по-добър наставник.

Усетих лек прилив на задоволство.

— Много любезни думи, но смятам, че ме надценяваш.

— В никакъв случай, сър.

Недалеч румен вестникопродавец с кепе редеше на висок глас новините за битката за Форт Несесити:

— Френските сили триумфират след оттеглянето на Вашингтон. В отговор Нюкасълският херцог изпраща подкрепление срещу чуждестранната заплаха!

Чуждестранната заплаха, рекох си. Французите, с други думи. Конфликтът — наричаха го Френска и индианска война — щеше да се задълбочи, ако слуховете излезеха верни.

Нямаше англичанин, който да не ненавижда французите, но аз познавах един, който ги мразеше с кръвожадна страст — Едуард Брадок. Пристигнеше ли в Америка, щеше да се отправи веднага към полесражението, оставяйки ме да върша своята работа. Поне така се надявах.

Махнах с ръка на вестникарчето да си върви по пътя, когато се опита да ми измъкне шест пенса за бюлетина. Не изпитвах желание да чета за френските победи.

Когато стигнахме до мястото, където ни чакаха конете, и Чарлс ми обясни, че ще яздим до гостилницата „Зеления дракон“, се запитах какви ли са другите мъже.

— Обясниха ли ти какво ме води в Бостън? — полюбопитствах.

— Не. Господин Бърч каза, че ще узная само толкова, колкото решите да споделите. Изпрати ми списък с хора и ми нареди да се погрижа да ги откриете.

— И успя ли?

— Да. Уилям Джонсън ни чака в „Зеления дракон“.

— Добре ли го познаваш?

— Не. Но се съгласи да дойде веднага щом видя знака на Ордена.

— Докажеш ли, че си предан на каузата ни, ще узнаеш плановете ни — обещах му.

Той се усмихна и закима доволно.

— Разбира се, сър.

II

„Зеленият дракон“ беше внушителна тухлена постройка със скосен насмолен покрив и табелка пред входа, изобразяваща дракон. Според Чарлс бил най-известната гостилница в града, където всички — местните, британските войници и губернаторите — се събирали да беседват, да заговорничат, да интригантстват и да търгуват. Каквото и да избуеше в Бостън, корените му трябваше да се търсят тук, на Юниън Стрийт.

Самата Юниън Стрийт не беше нещо особено — кална река, по която се придвижвахме бавно, за да не напръскаме групичките джентълмени пред гостилницата, облегнати на бастуните си и потънали в поверителни разговори.

Отбягвайки каруците и кимайки отсечено на войниците, препускащи срещу нас, стигнахме ниската дървена конюшня, където оставихме конете, а сетне, прецапвайки внимателно през калта, влязохме в гостилницата. Вътре веднага се запознахме със собствениците — Катрин Кър, която (дано да не прозвучи неизискано) беше възпълничка, и Корнелий Дъглас, чиито първи думи, щом прекрачих прага, бяха:

— Целуни ме по задника, фусто!

За щастие не говореше нито на Чарлс, нито на мен, а на Катрин. Когато ни видяха, израженията на гостилничарите тутакси се промениха. По войнствените им лица се изписа раболепие и веднага отнесоха чантите ми в стаята, където щях да нощувам.

Чарлс не сгреши — Уилям Джонсън вече бе там. Представиха ни в стая на горния етаж. Беше по-възрастен мъж, облечен като Чарлс, но с изморено лице, осеяно с дълбоки бръчки. Той стана от масата, където разглеждаше купчина карти, и ми подаде ръка.

— За мен е чест — рече и когато Чарлс излезе, за да застане на пост пред вратата, добави: — Добро момче, макар и малко наивно.

Аз не споделих впечатленията си от Чарлс, кимайки му да продължи.

— Съобщиха ми, че ще организираш експедиция — каза той.

— Смятаме, че наблизо има древно хранилище — обясних, подбирайки внимателно думите. — Необходими са ми познанията ти за района и местните жители, за да го намеря.

Той разкриви лице.

— За съжаление откраднаха сандъка, където съхранявах проучванията си. Без него няма да съм ти полезен.

От опит знаех, че никога не е лесно.

— Ще го открием — въздъхнах. — Някакви следи?

— Сътрудникът ми Томас Хики отиде на разузнаване.

Много го бива да развързва езици.

— Кажи ми къде е и ще се погрижа да ускорим издирването.

— Чухме слухове за бандити, чието свърталище е имение на югозапад оттук — каза Уилям. — Томас вероятно е там.

III

В околностите на града лекият нощен ветрец полюшваше царевицата в полята. Недалеч се виждаше високата ограда на бандитското имение, откъдето долитаха гуляйджийски крясъци. Защо не, помислих си. Всеки ден са на косъм от ешафода или от остриетата на войнишките байонети. За разбойника всеки ден е празник, защото е останал невредим.

Около портата неколцина стражи уж пазеха, но по-скоро пиеха и спореха разпалено. Вляво от имението царевичното поле се издигаше плавно към ниско възвишение, където един постови хвърляше съчки в огъня. Той бе от малцината от тази страна на имението, които вършеха съвестно работата си. Нямаше отряди, обхождащи местността. И да имаше, те навярно се излежаваха под някое дърво, пияни до козирката, защото никой не забеляза как с Чарлс се прокраднахме до порутената каменна ограда, откъдето един мъж наблюдаваше имението.

Беше той — Томас Хики. Кръглолик, в пораздърпани дрехи и любител на грога, ако не се лъжех. И този мъж според Уилям много умело развързвал езици? Приличаше на човек, който с мъка си развързва обувките.

Вероятно — арогантно наистина — неприязънта ми към него бе предизвикана и от факта, че той се оказа първият в Бостън, за когото името ми не значи нищо. Аз се подразних, вярно, но реакцията на Чарлс бе далеч по-енергична. Той извади сабята си и изръмжа:

— Дръж се любезно, момче.

Аз го потупах по рамото да го усмиря.

— Спокойно, Чарлс — Предупредих го и после се обърнах към Томас: — Уилям Джонсън ни изпрати с надеждата да… ускорим разследването ти.

— Не ми трябва ускорение — проточи Томас. — Не ми трябват префърцунени лондончани. Открих крадците.

Чарлс настръхна.

— Защо тогава се размотаваш?

— Обмислям как да се разправя с нехранимайковците.

Томас посочи имението и се обърна към нас с очаквателен поглед и дръзка усмивка.

Въздъхнах. Време бе да запретна ръкави.

— Добре. Аз ще убия постовия и ще заема позиция зад стражите. Вие двамата ще минете отпред. Открия ли огън по групата, нахлувате вътре. Елементът на изненадата е на наша страна. Ще обезвредим половината, преди да разберат какво става.

Взех си мускета, отдалечих се от другарите си и пропълзях към края на царевичното поле. Залегнах и се прицелих в постовия. Той си топлеше ръцете, стиснал пушката между краката си. Вероятно нямаше да ме забележи дори да се бях появил, яхнал камила. Стори ми се подло да натисна спусъка, но го натиснах.

Изругах, когато той падна напред, вдигайки фонтан от искри. Щеше да пламне всеки момент и ако не друго, миризмата щеше да привлече вниманието на приятелчетата му. Върнах се бързо обратно. Томас и Чарлс се прокрадваха към оградата, а аз заех позиция надалеч от портата, опрях приклада върху рамото си и присвих очи, вземайки на мушка бандита, застанал — по-точно залитащ — точно пред портата. Докато го наблюдавах, той тръгна към царевичното поле, навярно да смени постовия, който се печеше в собствения си огън. Изчаках го да стигне до полето, защото в имението се бе възцарило моментно затишие, и когато възгласите се надигнаха отново, натиснах спусъка.

Той падна на колене и се килна на една страна, останал без половин глава. Погледнах веднага към портата, за да видя дали са чули изстрела.

Не. Бандитите край портата бяха насочили вниманието си към Чарлс и Томас. Крещяха им с извадени саби и пистолети:

— Назад! Назад!

Чарлс и Томас се помайваха точно както ги бях инструктирал. Очевидно ги сърбяха ръцете да измъкнат оръжията си на свой ред, но изчакваха. Добри войници. Чакаха да дам първия изстрел.

Прицелих се в мъжа, който явно бе тартор на групичката, натиснах спусъка и видях как от тила му шурва кръв и той залита назад. Този път чуха пукота на мускета, но вече нямаше значение, защото Чарлс и Томас извадиха оръжията си и нападнаха. Още двама стражи се търкулнаха на земята с окървавени вратове. Край портата настана суматоха и битката започна на сериозно.

Успях да сваля още двама бандити, захвърлих мускета, извадих сабята и се хвърлих в битката, заставайки рамо до рамо с Чарлс и Томас. Беше ми приятно да се бия с другари — рядък случай — и повалих още двама или трима разбойници. Останалите се втурнаха с крясъци към имението и се барикадираха вътре.

За нула време единствените живи пред портата останахме аз, Томас и Чарлс. Задъхани, избърсахме кръвта от остриетата си. Погледнах Томас. Бях впечатлен от бързината и ловкостта му, контрастиращи с външния му вид. Чарлс също го гледаше, но далеч по-омерзено, сякаш вещината на Томас в сражението го бе подразнила.

Сега обаче изникна нов проблем. Бяхме завзели двора на имението, но побягналите бандити бяха залостили вратата. Томас предложи да взривим бурето с барут — поредната добра идея от мъжа, когото отначало бях отписал снизходително като пияница. Така и направихме. В стената зейна дупка, през която нахълтахме в къщата, прескачайки разкъсаните тела, осеяли пода на преддверието от другата страна.

Продължихме напред. Дебели меки килими застилаха подовете, а пред прозорците висяха изящни завеси. Навсякъде бе сумрачно. Чуваха се писъци — женски и мъжки — и забързани стъпки. Ние напредвахме бързо. С една ръка размахвах сабята, а с другата държах пистолета и използвах и двете оръжия да убивам всеки, изпречил се на пътя ни.

Томас се бе въоръжил със свещник и разбиваше главите на бандитите, триейки кръв и мозък от лицето си, когато Чарлс ни припомни защо сме дошли — да намерим сандъчето на Уилям. Описа ни го, докато тичахме по тъмните коридори, вече по-безпрепятствено. Бандитите или се разбягваха пред нас, или се прегрупираха, за да окажат по-сериозна съпротива. Всъщност нямаше значение какво правят. Нашата цел бе да открием сандъчето.

Открихме го сгушено в дъното на будоар, вонящ на бира и секс и сравнително многолюден — полуголи жени, които грабнаха дрехите си и се разбягаха с писъци, и неколцина бандити, зареждащи пушките си. Един куршум се заби в дървената рамка на вратата до мен и ние се прикрихме в същия момент, когато друг мъж — гол-голеничък — вдигна пистолета си да стреля.

Чарлс отвърна на огъня през дървената рамка на вратата и голият се строполи върху килима с нащърбена червена дупка в гърдите, свличайки пътьом чаршафите от леглото. Още един куршум прониза дървото и ние отскочихме назад. Томас извади сабята си да посрещне двамата бандити, връхлитащи към нас от другия край на коридора. Чарлс застана до него.

— Свалете оръжията — извика един от разбойниците в будоара — и ще ви пощадя живота.

— Отправям ти същото предложение — отвърнах иззад вратата. — Не враждуваме. Искам само да върна сандъчето на законния му собственик.

— Нищо законно няма у господин Джонсън — отсече презрително той.

— Повече няма да моля.

— Така да бъде.

Долових движение и скочих през прага. Другият мъж се опитваше да ни нападне из засада, но аз изпратих куршум между очите му и той падна върху пода. Пистолетът му се търкулна настрани. Вторият бандит стреля отново и се спусна към оръжието на другаря си, но аз вече бях презаредил и предвидих хода му. Прицелих се в хълбока му, той се преви като ранено животно и се строполи върху леглото, приземявайки се върху подгизналите от кръв чаршафи. Държейки го на мушка, тръгнах към него. Той ме изгледа злостно. Едва ли си бе представял, че нощта му ще завърши така.

— Вие нямате нужда от книги и карти — посочих сандъчето на Уилям. — Кой ви нареди да го откраднете?

— Не съм го виждал — поклати глава той. — Пращаше ми писма или използвахме тайници за размяна на съобщения. Но винаги плаща, така че изпълняваме поръчките.

Където и да отидех, се натъквах на хора като този бандит, готови сякаш на всичко за няколко гроша. Мъже като него бяха нахлули в родния ми дом и бяха убили баща ми. Мъже като него ме насочиха по пътя, който следвам сега.

— Винаги плаща. Ние изпълняваме поръчките.

През булото на отвращението успях някак си да устоя на порива да го убия.

— Е, тези дни отминаха. Предай думите ми на господарите си.

Той се надигна леко, вероятно осъзнал, че ще го оставя жив.

— Кой си ти? — попита.

— Няма значение. Те ще разберат — отвърнах и повече не го погледнах.

Томас натъпка джобовете си с плячка, а ние с Чарлс взехме сандъка. Излязохме от къщата. Оттеглянето беше по-лесно, защото повечето бандити бяха заложили на благоразумието и се бяха покрили. Яхнахме конете си и препуснахме.

IV

В „Зеления дракон“ Уилям Джонсън отново се взираше в картите си. Веднага затършува из сандъка, когато му го върнахме, проверявайки дали свитъците му са непокътнати.

— Благодаря, господин Кенуей — рече доволно най-после, установил, че нищо не липсва. — Кажи ми сега какво искаш.

Амулетът висеше на врата ми. Често го свалях да му се полюбувам. Въображението ли ме подвеждаше, или той наистина светеше понякога? Не сияеше в нощта, когато го взех от Мико. За пръв път просветна, когато Реджиналд го вдигна да го видим в къщата на Флийт и Брайд Стрийт. Сега обаче сияеше и в моите ръце, както в неговите, сякаш вярата — колко абсурдно звучи — му вдъхва сили.

Погледнах Уилям, свалих амулета и му го подадох. Той го пое, без да отлепя поглед от мен, усетил колко е ценен. После присви очи и го заразглежда съсредоточено.

— Познати ли са ти изображенията по него? — попитах. — Някое племе не ти ли е показвало нещо подобно?

— Изглежда изработено от мохикани.

Сърцето ми заби по-бързо. Индианци!

— Възможно ли е да разбереш от кой район е? Искам да знам къде са го изработили.

— Вероятно, след като вече разполагам с проучванията си. Ще се постарая.

Кимнах признателно.

— Първо обаче искам да науча повече за теб, Уилям. Разкажи ми за себе си.

— Какво да разкажа? Роден съм в Ирландия. Родителите ми бяха католици, което, както разбрах отрано, ограничава сериозно възможностите ми. Приех протестантството и дойдох тук по покана на чичо ми. Опасявам се обаче, че умът на чичо Питър не сечеше като бръснач. Искаше да търгува с мохиканите, но построи къщата си далеч от търговските маршрути. Опитах се да го вразумя, но… — Уилям въздъхна. — Както казах, той не беше от най-умните. Взех малкото си спестявания и си купих земя. Построих къща, хамбар, склад и воденица. Скромно начало, но местоположението беше добро.

— Така опозна мохиканите?

— Да. И връзката ни се оказа ползотворна.

— Но не си чувал нищо за древни хранилища? За скрити храмове или стари сгради?

— И да, и не. Индианците имат светилища, но никое не отговаря на това, което ми описваш. Могили, горски поляни, тайни пещери… Всички са творения на природата. Няма странни метали. Нито… странни сияния.

— Хмм… Това, което търся, е скрито добре.

— Очевидно дори от тях. — Той се усмихна. — Но не унивай, приятелю. Ще открием древното ти съкровище. Кълна се.

Вдигнах чашата си.

— Да пием за успеха!

— За скорошен успех!

Усмихнах се. Вече бяхме четирима. Бяхме задруга.

I

Сега имаме своя стая в „Зеления дракон“ — база, ако щете. Влязох и сварих вътре Томас, Чарлс и Уилям. Томас пиеше, Чарлс изглеждаше притеснен, а Уилям разглеждаше карти и чертежи. Поздравих ги и Томас ме възнагради с оригване.

— Очарователно! — скастри го Чарлс.

— Не се отчайвай, Чарлс — усмихнах се. — Ще му свикнеш.

Седнах до Томас, който ме погледна признателно.

— Някакви новини? — попитах.

Той поклати глава.

— Слухове. Нищо сигурно. Знам, че търсиш нещо необичайно… Храмове, духове, антики и прочее. Но засега момчетата ми не са чули нищо.

— Никакви причудливи дрънкулки или артефакти не са се появявали на… черния ви пазар?

— Нищо ново. Няколко повредени оръжия. Накити, вероятно свалени от живи същества. Ти каза да се ослушваме за сияния и странни местности, нали? Но не сме чули нито дума за такива неща.

— Продължавайте да се ослушвате.

— И още как! Ти ми помогна, господине, и трябва да си платя дълга. В троен размер дори.

— Благодаря, Томас.

— Леглото и храната са достатъчна благодарност. Не бой се. Скоро ще уредим въпроса.

Той надигна халбата си, но се изненада неприятно, че е празна. Аз се засмях и го потупах по гърба. Той стана и тръгна да търси бира. Насочих вниманието си към Уилям. Взех стол и седнах до писалището му.

— Как върви проучването ти?

Той ми се намръщи.

— Картите и изчисленията не водят доникъде.

Нищо не е лесно, напомних си отново.

— А местните ти познайници?

Томас се върна в стаята е халба пенлива бира и зачервена от плесник буза точно когато Уилям казваше:

— Ще ни кажат какво знаят, ако спечелим доверието им.

— Знам как да стане — заяви задавено Томас и всички го погледнахме повече или по-малко заинтригувано. Чарлс го изгледа както винаги — сякаш е настъпил конска фъшкия, Уилям — учудено, а аз — е искрен интерес. Томас, пиян или трезвен, беше по-умен, отколкото Чарлс или Уилям предполагаха. Той продължи:

— Един човек поробва местните. Спасим ли ги, ще са ни длъжници.

Местните, помислих си. Мохиканите. Добра идея!

— Знаеш ли къде ги държи?

Той поклати глава. Чарлс обаче се приведе напред.

— Бенджамин Чърч сигурно знае. Лекар е и също е в твоя списък.

Усмихнах му се доволно.

— Тъкмо се чудех кой ще е следващият ни сътрудник.

II

Лесно открихме дома на Бенджамин Чърч — нали беше лекар. Почукахме, но никой не отвори. Без да се помайва, Чарлс срита вратата и влязохме бързо. Къщата бе преобърната наопаки. Мебелите бяха прекатурени, по целия под се валяха документи. Някой очевидно бе търсил нещо; по пода обаче имаше и следи от кръв.

Спогледахме се.

— Явно не сме единствените, решили да посетят господин Чърч — констатирах, изваждайки сабята си.

— По дяволите! — избухна Чарлс. — Може да е навсякъде. Какво ще правим?

Посочих портрета на добрия лекар върху полицата над камината. Изображението бе на мъж около двайсетте, но с достолепно изражение.

— Ще го намерим. Хайде! Ще ти покажа как.

Запознах Чарлс с изкуството на разузнаването, показах му как да се смесва незабелязано с тълпата, да наблюдава жестовете и привичките на околните, да се слива с обстановката и да се приспособява към средата, превръщайки се в невидима част от пейзажа.

Осъзнах колко ми допада новата ми роля на ментор. Като малък ме обучаваше първо татко, а после Реджиналд. Винаги очаквах с нетърпение уроците; предаването и споделянето на познания — на забранена мъдрост, каквато не се намира в книгите — ме очароваха открай време.

Поучавайки Чарлс, се питах дали татко и Реджиналд са се чувствали като мен — мъдри и опитни. Обяснявах му как да задава въпроси, как да подслушва, как да се придвижва из града като призрак, как да събира информация и как да се възползва от нея. После се разделихме, за да разузнаваме поотделно. След около час се срещнахме отново с мрачни лица.

Бяхме научили, че Бенджамин Чърч е забелязан в компанията на мъже — трима или четирима — които го отвеждали нанякъде. Част от свидетелите смятаха, че докторът бил пиян; други видели, че е насинен и окървавен. Един мъж му се притекъл на помощ и за награда получил нож в корема. Бенджамин Чърч очевидно беше в опасност, но накъде го бяха повели похитителите му? Отговора научихме от глашатай, който оповестяваше на висок глас днешните новини.

— Виждал ли си този човек? — попитах го.

— Трудно е да се каже — поклати глава глашатаят. — Мнозина минават през площада, трудно е да…

Подадох му няколко монети и изражението му веднага се промени. Приведе се съзаклятнически към мен.

— Отведоха го към крайбрежните складове на изток оттук.

— Благодаря за помощта — казах и понечих да се отдалеча.

— Но побързай — додаде той. — Беше с хората на Сайлъс. Подобни срещи обикновено свършват зле.

Сайлъс, помислих си, докато си проправяхме път към складовете през гъмжилото по улиците. Кой ли е Сайлъс?

Когато стигнахме търсеното място, тълпата оредя значително. Бяхме се отдалечили от централните улици. Миризма на риба ни обгърна като пелена. Складът се намираше в редица от еднакви сгради, всичките внушителни и очевидно запуснати. Щях да го подмина, ако не беше постовият пред главния вход. Седеше върху варел, скръстил крака, и дъвчеше. Не изглеждаше особено бдителен. Дръпнах Чарлс зад сградата, преди да ни забележи.

На стената до нас имаше врата. Уверих се, че не я охраняват, и натиснах бравата. Беше заключена. Отвътре долетя шум от боричкане, а след това — болезнен вик. Не съм комарджия, но бях готов да се обзаложа кой го е надал — Бенджамин Чърч. С Чарлс се спогледахме. Трябваше да влезем, при това бързо. Надникнах иззад стената и погледнах още веднъж постовия. Забелязах, че на кръста му издайнически проблясва връзка с ключове, и реших какво да направя.

Изчаках мъж, тикащ ръчна количка, да премине, вдигнах показалец пред устните си и прошепнах на Чарлс да не мърда. Тръгнах по улицата, олюлявайки се леко, сякаш съм прекалил с пиенето.

Седнал върху варела, постовият ме погледна и се подсмихна. Издърпа сабята си от канията, показвайки част от блестящото острие. Аз залитнах и вдигнах ръка, че съм разбрал предупреждението. Тръгнах уж да го заобиколя, но се престорих, че се препъвам, и политнах към него.

— Уф! — изръмжа той и ме блъсна силно. Олюлях се и паднах, надигнах се тромаво, извиних се и се отдалечих.

Постовият не разбра, че си тръгнах с връзката ключове, които бях задигнал от кръста му. Върнах се при Чарлс и пробвахме няколко ключа, преди с въздишка на облекчение да открием кой точно отваря вратата. Трепвайки при всяко проскърцване, я открехнахме и се вмъкнахме в тъмния влажен склад.

Притиснахме се към стената, докато се приспособим към новата обстановка — обширно помещение, потънало в мрак. Черните дебри сякаш се простираха до безкрая. Единствената светлина излъчваше мангалът, запален в средата на залата. Най-сетне видяхме мъжа, когото търсехме, мъжа от портрета — доктор Бенджамин Чърч, Беше завързан за стол, от двете му страни бдяха стражи, едното му око бе подуто и мораво, главата му се люшкаше, а от сцепената му устна струеше кръв върху мръснобелия шал около врата му.

Пред Бенджамин Чърч стоеше елегантно облечен мъж — Сайлъс несъмнено. До него друг главорез точеше нож. Мекото стържене звучеше нежно, почти хипнотично в стихналата стая.

— Защо винаги усложняваш нещата, Бенджамин? — наруши тишината Сайлъс с театрално жаловит глас. Говореше с английски акцент, сякаш е с благородническо потекло. — Платиш ли ми обезщетението, ще забравим враждата.

Бенджамин го изгледа, присвил очи от болка, но предизвикателно.

— Няма да плащам за охрана, от каквато нямам нужда — заяви дръзко.

Сайлъс се усмихна и махна с ръка, сочейки влажното мръсно помещение.

— Очевидно ти е необходима охрана, иначе нямаше да си тук.

Бенджамин извърна глава и изплю кървава храчка, която пльокна върху каменния под. Сайлъс го погледна, сякаш си е изпуснал душата по време на официална вечеря.

— Колко невъзпитано! — възмути се той. — Така… какво още сме подготвили за госта си?

Мъжът, който си остреше ножа, вдигна очи. Думите на Сайлъс явно бяха сигнал.

— Да му отрежа ръцете? — предложи главорезът. — За да не може да оперира? Или да му откъсна езика? За да спре да бръщолеви? Или да му клъцна патката? За да спре да се ебава с нас?

Мъжете ахнаха — от отвращение, страх и удивление. Сайлъс каза:

— Колко много възможности! Трудно ми е да избера. — Погледна мъжа с ножа и се престори, че се двоуми. После добави: — Да направим и трите?

— Чакайте малко — обади се Бенджамин. — Отказах ви малко прибързано.

— Съжалявам, Бенджамин, но тази врата е затворена — отвърна тъжно Сайлъс.

— Вразумете се — подхвана Бенджамин умолително.

Сайлъс наклони глава на една страна и сбърчи вежди в престорена загриженост.

— Мисля, че бях разумен. Но ти се възползва от благородството ми. Няма да сглупя втори път.

Инквизиторът пристъпи ухилено напред и насочи острието на ножа към окото си, кривейки безумно лице.

— Опасявам се, че не съм в състояние да понеса това варварство — обяви Сайлъс с тон на обидчива старица. — Ела да ми докладваш, когато приключиш, Касапино.

Обърна се да си върви и Бенджамин Чърч му изкрещя:

— Ще съжаляваш, Сайлъс! Помни ми думата! Ще се простиш с живота си!

Сайлъс спря пред прага и го погледна.

— Не — отвърна насмешливо. — По-скоро ти ще се простиш.

Бенджамин нададе писък, когато Касапина се залови за работа, кикотейки се тихо и размахвайки ножа като изкусен художник, полагащ първите щрихи на голямо платно. Горкият доктор Чърч беше материята, върху която Касапина щеше да нарисува шедьовъра си.

Инструктирах шепнешком Чарлс и той се запрокрадва безшумно към дъното на помещението. Притаи се в сенките и извика:

— Насам, кучи синове!

После се премести бързо и тихо.

Касапина вдигна рязко глава, озърна се плахо и кимна на стражите да заловят натрапника. Хората му извадиха сабите си и тръгнаха предпазливо към дъното на залата, откъдето бе долетял шумът. Гласът се обади отново, този път от друг тъмен ъгъл.

— Тук съм.

Думите прозвучаха като тайнствен шепот. Стражите се спогледаха нервно, а очите на Касапина обходиха сенките. Присви устни — от страх и от яд. Четях мислите му. Дали неговите хора му погаждат номер? Или някакви деца си правят шегички?

Не. Дебнеше ги враг.

— Какво става? — изръмжа единият главорез.

И двамата въртяха глави, втренчени в мрака.

— Вземи факла — нареди първият, а вторият се втурна обратно към центъра на помещението, надигна внимателно мангала и се преви под тежестта му, опитвайки се да го премести.

Откъм сенките проехтя вик и Касапина изкрещя:

— Какво, по дяволите, става?

Мъжът остави мангала и впи очи в тъмнината.

— Беше Грег — отвърна през рамо. — Няма го, шефе.

Касапина се разгневи.

— Как така го няма? Беше тук преди малко.

— Грег! — извика вторият мъж. — Грег?

Никакъв отговор.

— Казах ти, шефе, няма го.

В същия момент, сякаш да потвърди думите му, от сенките се изтърколи сабя, плъзна се по каменния под и спря до краката на Касапина.

Острието беше окървавено.

— Това е оръжието на Грег — каза другарят му. — Светили са му маслото.

— Кой? — попита Касапина.

— Не знам, но е свършено с него.

— Покажи се, който и да си! — изкрещя Касапина.

Погледна Бенджамин и аз се досетих какво обмисля, до какво заключение стига — че са ги нападнали приятели на лекаря, предприели спасителна мисия. Първият главорез остана до мангала; пламъкът осветяваше потрепващия връх на острието в разтрепераните му ръце. Чарлс продължаваше да дебне в сенките като невидима заплаха. Знаех, че е Чарлс, но за Касапина и другаря му той бе демон отмъстител, тих и невидим като смъртта.

— Излизай оттам, преди да довърша приятелчето ти закани се с дрезгав глас Касапина.

Застана до Бенджамин и понечи да притисне ножа в гърлото му. Застана с гръб към мен и аз съзрях шанса да напусна укритието си. Придвижих се тихомълком към него, но другият мъж ме забеляза и изкрещя:

— Шефе, зад теб!

Касапина се обърна. Аз скочих и извадих скритото острие. Касапина се паникьоса и ръката му се изопна, готова да пререже гърлото на Бенджамин. Протегнах се и успях да я отблъсна. Касапина залитна назад, но аз също изгубих равновесие и той извади сабята си и се нахвърли срещу мен, размахал и нея, и ножа.

Над рамото му видях, че Чарлс не е пропилял открилата се възможност и се е спуснал срещу стража: В залата отекна звън на стомана, когато остриетата им се сблъскаха. След секунда с Касапина също кръстосахме саби. Веднага обаче стана ясно, че той не е в стихията си. Макар и сръчен с ножа, не бе свикнал противниците му да оказват съпротива. Беше инквизитор, а не воин. Ръцете му се движеха бързо, а остриетата му пробягваха светкавично пред очите ми, но ми показваше само трикове, ловкост, методи, които биха могли да ужасят завързан за стол човек, но не и мен. Аз виждах садист, уплашен садист. А ако има нещо по-противно и жалко от садист, то е уплашен садист.

Рефлексите му не бяха бързи. Движеше се тромаво и не владееше защитни техники. Зад него схватката приключи — вторият главорез изстена и падна на колене, а Чарлс го блъсна с крак по гърдите, за да извади сабята си. Противникът му се строполи върху каменния под.

Касапина също забеляза какво сполетя другаря му. Аз отстъпих назад и го оставих да види как последната му надежда се гърчи в предсмъртна агония. Някой заблъска по вратата. Постовият отвън най-сетне бе забелязал, че ключовете му са откраднати, и се опитваше да влезе. Очите на Касапина се насочиха натам, търсейки спасение. Напразно. Уплашеният му поглед се върна към мен, аз пристъпих напред с усмивка и му демонстрирах своите умения с острието. Не изпитвах удоволствие. Просто му причиних заслуженото и когато той се сви върху пода с яркочервена рана, зейнала в гърлото, и кръвта рукна върху гърдите му, не усетих нищо, освен облекчение, че справедливостта е възтържествувала. От сега нататък Касапина нямаше да причинява страдание никому.

Бях забравил за хлопането по вратата, докато то ненадейно не стихна. Погледнах Чарлс, който бе стигнал до същото заключение — стражът бе тръгнал да търси подкрепление. Бенджамин простена и аз прерязах вървите около краката и ръцете му с два размаха на острието си. Той залитна напред. Улових го и по ръцете ми полепна кръв. Лекарят обаче дишаше равномерно, а очите му изглеждаха бистри, макар от време на време да ги присвиваше от болка. Щеше да оцелее. Раните му бяха болезнени, но не бяха дълбоки.

Погледна ме.

— Кой… кой си ти? — успя да попита.

Аз повдигнах шапка.

— Хайтам Кенуей на твоите услуги.

По лицето му се разля плаха усмивка.

— Благодаря. Благодаря ти. Но… не разбирам… защо си тук?

— Ти си рицар тамплиер, нали? — попитах.

Той кимна.

— Аз също. Нямаме навик да оставяме събратята си в ръцете на безумци с ножове. Освен това се нуждая от помощта ти.

— Разбира се — каза той. — Само ми кажи какво искаш…

Помогнах му да се изправи и махнах на Чарлс да дойде при нас. Заедно поведохме доктора към страничната врата на склада и излязохме, вдъхвайки с наслада хладния свеж въздух — истинско облекчение след миризмата на влага и кръв вътре.

Докато вървяхме към убежището си на Юниън Стрийт — „Зеления дракон“ — разказах на доктор Бенджамин Чърч за списъка.

I

Събрахме се в „Зеления дракон“, под ниските, потъмнели греди на задната стаичка, която наричахме щабквартира и под чийто скосен таван вече едва се побирахме — Томас, който обикновено се излежаваше на хълбок, когато не поглъщаше огромни халби с бира и не тормозеше домакините си за още; Уилям, сбърчил чело над чертежите си и картите, разстлани по масата, и отпъждащ припряно Томас, ако се случеше да поднесе препълнената си халба опасно близо над листовете му; Чарлс, моята дясна ръка, който винаги сядаше до мен и чието благоговение понякога ми тежеше като бреме, а друг път ми вдъхваше свежи сили; да не забравяме доктор Чърч, разбира се, възстановил се за няколко дни от раните в постелята, предложена му неохотно от Корнелий. Бенджамин се лекуваше сам — превързваше си раните, а когато Най-сетне се изправи на крака, ни увери, че по лицето му вероятно няма да останат белези.

Преди два дни разговарях с него, докато превързваше най-дълбоката и несъмнено най-болезнената на вид рана — отрязано парче от бузата му.

— Искам да те питам — подхванах с усещането, че все още не съм го опознал добре — защо избра медицината?

Той се усмихна мрачно.

— Очакваш да ти отговоря, че изпитвам състрадание към събратята си, нали? Че съм тръгнал по този път, защото ми позволява да върша добрини?

— Не е ли вярно?

— Може би. Но не ме вдъхновяваше това. Не… Не ме водеха абстрактни подбуди. Обичам парите.

— Към тях има и други пътища — отбелязах.

— Да. Но не е ли най-мъдро да търгуваш с живота? Няма по-ценно нещо от него. Здравето е най-мечтаната стока. И всеки, изправен пред ненадеен и окончателен край, е готов да плати дори непосилна цена.

Присвих очи.

— Думите ти звучат жестоко, Бенджамин.

— Но са верни.

Попитах объркано:

— Заклел си се да помагаш на хората, нали?

— Спазвам клетвата, но тя не споменава цената. Просто изисквам възнаграждение — справедливо възнаграждение — за труда си.

— А ако болните не разполагат с достатъчно средства?

— Тогава ще ги обслужи някой друг. Пекарите раздават ли безплатно хляб на просяците? Шивачите предлагат ли дрехи на жени, които не могат да платят? Не. Защо тогава аз да работя за чест и слава?

— Сам го каза — отвърнах. — Нищо не е по-ценно от живота.

— Да. Още по-сериозен довод да си осигуриш средства, за да го запазиш.

Изгледах го мнително. Беше млад мъж — по-млад от мен. Питах се дали и аз съм бил като него навремето.

II

После мислите ми се насочиха към по-наболелите въпроси. Сайлъс несъмнено щеше да поиска да отмъсти за случилото се в склада. Рано или късно щеше да ни нападне. Бяхме в „Зеления дракон“, навярно най-видното място в града, и той знаеше къде да ни намери. От друга страна, разполагах с достатъчно добри воини, за да го накарам да се позамисли, преди да ни атакува, и не смятах да бягам и да се крия.

Уилям бе разказал на Бенджамин какво възнамеряваме — да спечелим благоразположението на мохиканите, опълчвайки се на поробителя. Бенджамин се приведе към мен и прошепна:

— Разбрах от Джонсън какви са плановете ви. Трябва ви същият мъж, който ме нападна. Казва се Сайлъс Тачър.

Наругах се мислено, че не съм направил връзката. Разбира се. Чарлс явно също бе прозрял истината.

— Онзи изтупаният търгува с роби? — попита той изненадано.

— Не позволявай кадифеният му език да те подведе — кимна Бенджамин. — Не съм виждал по-жестоко и по-злобно създание.

— Какво знаеш за операциите му?

— Разполага с поне сто мъже, половината от които са британски войници.

— Всичко това за неколцина роби?

Бенджамин се засмя.

— Не. Сайлъс е командир на Кралското войнство. Охранява Саутгейт Форт.

— Но за да отблъсне французите — възкликнах объркано. — Британия трябва да се съюзява с местните, а не да ги поробва.

— Сайлъс служи само на кесията си — подхвърли Уилям от писалището си. — Не го интересува дали действията му накърняват интересите на Короната. Докато има купувачи за стоката му, ще продължи да я предлага.

— Значи наистина сме длъжни да го спрем — рекох мрачно.

— По цели дни убеждавам местните, че трябва да се доверят на нас — добави Уилям. — Обяснявам им, че французите само ги използват като оръжия, които ще захвърлят, щом победят.

— Действията на Сайлъс безспорно обезсмислят думите ти — въздъхнах.

— Уверявам ги, че Сайлъс не ни представлява — каза Уилям с тъжно изражение. — Но той носи червена униформа. Командва форт. Сигурно ме смятат или за лъжец, или за глупак. Или и за двете.

— Не унивай, братко — окуражих го. — Когато им поднесем главата му, ще разберат, че казваш истината. Първо трябва да измислим как да се вмъкнем във форта. Междувременно ще посетя последния човек в списъка ни.

При тези думи Чарлс се оживи.

— Джон Питкърн! Ще те заведа при него.

III

Озовахме се във военен лагер в околностите на града, където войници в червени униформи съвестно проверяваха всички влизащи и излизащи. Бяха хора на Брадок и се питах дали ще позная някого от кампаниите, в които бях участвал преди години.

Съмнявах се, Брадок управляваше тиранично войската си — наемници, бивши престъпници, бегълци, които не се задържаха дълго на едно място. Един от подчинените му пристъпи напред — брадясал и чорлав, макар и в униформа.

— Какво ви води насам? — попита ни и очите му ни обходиха от главата до петите, очевидно недоволни от видяното.

Отворих уста да отговоря, но Чарлс ме посочи и каза:

— Новобранец.

Постовият се отдръпна.

— Още съчки за кладата, а? — ухили се. — Вървете!

Влязохме в лагера.

— Как успя да го убедиш? — попитах Чарлс.

— Забрави ли? Служа на генерал Брадок. Когато не съм на твое разположение, разбира се.

Подмина ни впряг, пришпорван от мъж с широкопола шапка, заобиколихме група перачки, изпречили се на пътя ни. Над палатките се стелеше дим от огньовете, поддържани от мъже и деца — цивилните, чиято задача бе да варят кафе и да готвят за имперските си господари. На простори пред палатките висеше пране; хамали товареха каруци с провизии под зорките погледи на офицери, яхнали коне. Неколцина войници се мъчеха да помръднат оръдие, заседнало в калта; на централния площад други трийсетина маршируваха, изпълнявайки нечленоразделните команди на гръмогласен офицер.

Озърнах се. Лагерът несъмнено бе творение на Брадок — оживен и подреден, навсякъде кипеше усърдна деятелност и всички съблюдаваха строго дисциплината. Привидно похвална гледка, но всеки по-наблюдателен или някой като мен, стар познайник на Брадок, веднага би доловил недоволството на войниците, очевидната неохота, с която изпълняваха задълженията си. Работеха не за честта на униформата, а под игото на жестокостта.

И като стана дума за жестокост… От една палатка долетяха крясъци. Сърцето ми се сви неприязнено, защото разпознах гласа на Брадок.

Кога го бях видял за последно? Преди няколко години, когато напуснах гвардейците. Никога не съм обръщал гръб на някого с по-дълбоко задоволство. Бях се зарекъл да го накажа за зверските престъпления, които бе извършил пред очите ми. Ала си бях направил сметките без кръчмаря — без Ордена. Не бях предвидил предаността, с която Реджиналд се застъпи за него, и в крайна сметка Брадок се измъкна безнаказано. Не ми хареса. Но бях принуден да отстъпя. Единственият изход бе да страня от него, доколкото е възможно.

Сега обаче нямаше как да го заобиколя.

Влязохме в палатката, където Брадок мъмреше мъж на моята възраст, облечен в цивилни дрехи, но очевидно военен — Джон Питкърн. Той стоеше — средоточие на гибелния гняв на Брадок, гняв, познат ми до болка.

— Кога смяташе да ми се представиш? — крещеше генералът. — Или мислеше, че войниците ми няма да те забележат?

Погледнах Питкърн. Хареса ми колко невъзмутимо отговори с отмерен и спокоен шотландски акцент:

— Сър, ако не ми позволите да обясня…

Времето не се бе оказало благосклонно към Брадок. Лицето му беше по-червено от всякога, косата му — оредяла. Страните му поаленяха още повече.

— О, несъмнено — каза той. — Изгарям от нетърпение да чуя обяснението.

— Не съм дезертьор, сър — възнегодува Питкърн. — Тук съм по заповед на командир Амхърст.

Брадок обаче не се впечатли от името на командир Джефри Амхърст; напротив — разгневи се още повече.

— Покажи ми писмо с неговия печат и гилотината може да ти се размине — изръмжа той.

— Нямам писмо — отвърна Питкърн и преглътна, представил си навярно как примката се затяга около врата му — единственият признак, че е притеснен. — Работата ми, сър, е…

Брадок отстъпи назад, сякаш отегчен от този фарс. Сигурно щеше да нареди да екзекутират шотландеца, ако не бях се обадил.

— Такива неща е по-добре да не се документират черно на бяло — казах.

Брадок се обърна. Едва сега забеляза, че с Чарлс сме в палатката, и ни огледа с различна степен на раздразнение. Чарлс не го изненада толкова неприятно. Аз? Да речем, че антипатията беше взаимна.

— Хайтам — каза само, сякаш произнася ругатня.

— Генерал Брадок — отвърнах, без да прикривам отвращението си от новия му чин.

Той погледна Питкърн и вероятно най-после съзря връзката.

— Ясно, ясно… Вълците винаги се придвижват на глутница.

— Господин Питкърн ще отсъства няколко седмици — уведомих го. — Ще го оставя да се върне на поста си, щом изпълним задачата си.

Брадок поклати глава. Постарах се да прикрия усмивката си и успях горе-долу да не издавам злорадството си. Той се разяри — не само защото подкопават авторитета му, но и защото го подкопавам аз.

— Дяволска задача несъмнено — заяви. — Шефовете ми настояха да ти преотстъпя Чарлс. Но не споменаха нито дума за този предател. Няма да тръгне с теб.

Въздъхнах.

— Едуард…

Брадок обаче даде знак на войниците си.

— Приключихме. Изпратете тези джентълмени.

IV

— Не, нещата не се развиха по план — въздъхна Чарлс.

Бяхме отново отвъд стените. Военният лагер бе зад гърба ни, а Бостън — пред нас, ширнал се чак до сияйно сините води на пристанището, осеяно с мачти и платна. Спряхме до кладенец под сянката на черешово дърво. Облегнахме се на камъните, откъдето можехме да наблюдаваме лагера, без да привличаме внимание.

— Като си помисля, че някога наричах Брадок „брат“ — проточих огорчено.

Беше отдавна, разбира се, почти не помнех тези времена. Но все пак някога смятах него и Реджиналд за свои приятели и съмишленици. Сега презирах Брадок. А Реджиналд?

Още не бях сигурен какво изпитвам към него.

— А сега какво? — попита Чарлс. — Ще ни изгонят, ако се върнем.

Погледнах към лагера. Брадок тъкмо излизаше от палатката си, крещейки както обикновено. Размаха ръце и един офицер — безспорно някой от лично подбраните му наемници — се втурна към него. По петите го следваше Джон. Е, поне беше жив. Злонравието на Брадок или беше стихнало, или се бе насочило в друга посока. Към мен навярно.

Офицерът строи войниците, които бяхме видели да маршируват в центъра на казармите. Брадок застана начело и ги поведе към портата. Другите войници и цивилните се разбягваха от пътя им, а портата, около която доскоро гъмжеше от народ, опустя бързо, за да пропусне отряда. Войниците минаха на около стотина метра от нас. Наблюдавахме ги през надвисналите черешови клони как се спускат по хълма и поемат към града, развели гордо британското знаме.

Странно затишие се възцари, когато се отдалечиха. Кимнах на Чарлс и двамата последвахме войниците. Вървяхме на двестатина метра зад тях, но чувахме гласа на Брадок, който ставаше по-креслив, колкото по-близо стигахме до града. Дори в движение той изглеждаше като кралска особа сред придворни. Скоро обаче стана ясно, че е тръгнал да набира доброволци. Първо заговори един ковач, нареждайки на войниците да спрат, да гледат и да се учат. Гневът му сякаш се бе изпарил като дим. Той се обърна към мъжа е топла усмивка. Приличаше по-скоро на загрижен роднина, отколкото на безсърдечен тиранин, какъвто всъщност беше.

— Изглеждаш ми посърнал, приятелю — отбеляза съчувствено. — Какво има?

С Чарлс наблюдавахме от известно разстояние. Чарлс бе привел глава и внимаваше да не го забележат и разпознаят. Аз напрегнах слух да чуя отговора на ковача.

— Напоследък работата не върви — каза той. — Изгубих и сергията, и работилницата си.

Брадок разпери ръце, сякаш ще реши проблема му като е магическа пръчка.

— Ако ти съобщя, че мога да ти помогна?

— Няма да повярвам, защото…

— Искрен отговор! Но ме изслушвай. Французите и дивите им съюзници плячкосват страната. Кралят упълномощи хора като мен да наберат армия, която да ги отблъсне. Присъедини се към мъжете ми ще те възнаградим щедро. Само за няколко, седмици ще спечелиш достатъчно, за да отвориш нова работилница. По-голяма и по-хубава!

Докато Брадок разговаряше с ковача, офицерите наредиха на войниците да започнат да придумват други граждани. Ковачът възкликна:

— Наистина ли?

Брадок извади документите за новобранци от джоба на сакото си.

— Виж сам — рече гордо, сякаш му подава чисто злато, а не формуляри за зачисляване в най-жестоко управляваната армия, която съм виждал.

— Добре — съгласи се бедният лековерен ковач. — Само ми покажи къде да подпиша.

Брадок продължи напред, повеждайки ни към площад, където спря да изнесе кратка реч, докато войниците му разговарят с гражданите.

— Чуйте ме, добри бостънци — подхвана той е глас на доброжелателен джентълмен, дошъл да съобщи чудесна новина. — Армията на краля се нуждае от силни и предани мъже. Тъмни сили се събират на север, за да ни отнемат земята и плодовете, е, които ни храни. Затова ви моля — ако цените това, което сте изградили е усърден труд, ако цените семействата и живота си — присъединете се към нас. Вземете оръжия в служба на Господ и държавата, за да защитим това, което сме създали тук.

Някои граждани свиваха рамене и подминаваха; други се съвещаваха с приятелите си. Трети заобиколиха войниците, очевидно готови да предложат услугите си и да спечелят нещичко. Веднага забелязах, че колкото по-бедни са слушателите, толкова по-развълнувани изглеждат от словото на Брадок.

Чух го да казва на офицера си:

— Накъде ще тръгнем после?

— Към Марлбъро? — предложи довереният лейтенант, чийто глас ми се стори познат, макар да не виждах добре лицето му.

— Не — възрази Брадок. — Жителите му са твърде състоятелни. Къщите им са хубави, живеят охолно.

— Какво ще кажете за Лин? Или Щип Стрийт?

— Да. Новодошлите често са натясно. По-вероятно е да се възползват от възможността да напълнят кесиите си, за да нахранят децата си.

Недалеч стоеше Джон Питкърн. Исках да се промъкна до него. Огледах войниците около него и осъзнах, че ми е необходима униформа.

Жалко за горкия човечец, отдалечил се от групата, за да си облекчи мехура — лейтенанта на Брадок. Той си проправи грубо път между две изискано облечени жени и се озъби, когато му зацъкаха с език — образцов опит да спечели сърцата и умовете на местните за каузата на Негово Величество.

Последвах го от разстояние. Той стигна до схлупена дървена колиба в края на улицата — някакъв склад вероятно — озърна се наляво и надясно за неканени зрители, облегна мускета си на гредите и си разкопча брича.

Имаше зрител, разбира се. Аз. Огледах се да не би наоколо да се навъртат войници и приближих, бърчейки нос от острата воня — явно мнозина се бяха облекчавали тук. Извадих скритото острие. Той чу тихото изщракване и тялото му се напрегна, но не се обърна.

— Който и да си, дано да имаш сериозна причина да стоиш зад мен, докато пикая изръмжа и започна да закопчава брича си; познах гласа — беше екзекуторът.

— Слейтър…

— Така се казвам. А ти кой си?

Престори се, че се затруднява с копчетата, но видях как дясната му ръка се стрелва към дръжката на сабята.

— Сигурно ме помниш. Казвам се Хайтам Кенуей.

Раменете му отново се изопнаха. Вирна глава.

— Хайтам Кенуей — изръмжа. — Незабравимо име, да. Мислех, че няма да се срещнем повече.

— И аз. Обърни се, моля.

Каруца мина по калната улица, докато Слейтър се обръщаше — много бавно — с лице към мен. Очите му се насочиха към острието върху китката ми.

— Сега си асасин, а? — процеди.

— Тамплиер съм, Слейтър, като шефа ти.

Той се ухили.

— Шайката ви вече не привлича генерал Брадок.

Подозренията ми се оправдаха. Разбрах защо Брадок се опитва да саботира опитите ми да събера съмишленици за мисията на Реджиналд. Генералът се бе обърнал срещу нас.

— Извади си сабята — казах на Слейтър.

Той примигна.

— Ще ме посечеш, преди да я измъкна.

— Не мога да убия безпомощен човек. Не съм като генерала ти.

— Да — отвърна той. — Ти си нищожество.

И извади сабята си.

След секунда мъжът, опитал се да ме обеси, избил цяло семейство при обсадата на Берген, падна пронизан в краката ми, а аз гледах мъртвото му тяло с една-едничка мисъл — че трябва да съблека униформата му, преди да подгизне от кръв.

Облякох я се върнах при Чарлс, който ме погледна с повдигнати вежди.

— Добре се вписваш в обстановката — констатира.

Усмихнах се иронично.

— Ще запозная Питкърн с плановете ни. Щом ти дам знак, вдигни врява. Ще офейкаме в суматохата.

Междувременно Брадок даваше заповеди:

— Хайде, момчета! Тръгваме!

Използвах възможността да се вмъкна в строя, навел глава. Знаех, че вниманието на Брадок е съсредоточено върху задачата да набира доброволци. Едва ли щеше да следи изкъсо войниците си. От друга страна, хората му бяха толкова наплашени да не си навлекат гнева му, че нямаше да забележат новото лице в строя, заети да придумват новобранци. Застанах до Питкърн и прошепнах:

— Здрасти, Джон.

Той се сепна, погледна ме и възкликна:

— Господин Кенуей?

Изшътках му и се озърнах да се уверя, че не е привлякъл нежелано внимание.

— Не беше лесно да се внедря… но ето ме тук, дойдох да те спася.

Този път той не повиши глас.

— Как си представяш да се измъкнем безнаказано?

Усмихнах се.

— Никакво доверие ли нямаш в мен?

— Не те познавам…

— Знаеш достатъчно.

— Виж — прошепна той, — искам да ти помогна. Но чу какво каза Брадок. Спипа ли ни, с нас е свършено.

— Аз ще се погрижа за Брадок — успокоих го.

— Как? — попита ме той.

Изгледах го многозначително, давайки му да разбере, че знам какво правя, пъхнах пръсти в устата си и изсвирих пронизително.

Чарлс очакваше сигнала ми. Стрелна се между две сгради и изскочи на улицата. Беше си свалил ризата и си бе скрил лицето с нея. Другите му дрехи бяха раздърпани и оплескани с кал. Не приличаше изобщо на армейски офицер. Всъщност изглеждаше като луд и се държеше като такъв. Застана пред строя и войниците се заковаха на място. От изненада и изумление дори не се сетиха да посегнат към оръжията си. Чарлс закрещя:

— Вие сте мошеници и измамници! Всички до един. Кълнете се, че Империята ще ни възнагради. Ще ни обсипе с почести! Но сеете само смърт! В името на какво? На скали и ледове, дървета и потоци? Неколцина мъртви французи? Не ни трябва това! Вървете си с напразните си обещания, с издутите си кесии, с униформите и пушките си. Натикайте си ги в задниците, ако щете!

Войниците се спогледаха, зяпнали от смайване и толкова стъписани, че за миг се запитах дали изобщо ще реагират. Дори Брадок, на известно разстояние пред тях, наблюдаваше с увиснала челюст, несигурен дали да се ядоса, или да се развесели от този изблик на чиста лудост.

Щяха ли просто да продължат по пътя си? Същото безпокойство явно обзе Чарлс и той добави ненадейно:

— Пикая и на вас, и на лъжливата ви война.

После изпълни коронния си номер. Наведе се, загреба шепа конски тор и го захвърли към войниците. Повечето отскочиха мъдро. Късметлиите, имам предвид, сред които не беше генерал Брадок.

С оплескана с конски тор униформа, той вече не се колебаеше дали да се разгневи, или да се засмее. Ядоса се не на шега и крясъкът му разтърси листата по дърветата.

— След него!

Няколко мъже се отделиха от групата да заловят Чарлс, който се бе обърнал и се отдалечаваше тичешком. Шмугна се в улицата между бакалията и гостилницата.

Удари нашият час. Вместо да се възползва от възможността обаче, Джон каза:

Мамка му!

— Какво има? — попитах. — Сега е моментът да побегнем.

— Не съм сигурен. Твоят човек свърна по глуха уличка. Трябва да го спасим.

Простенах мълком. В крайна сметка мисията се оказа спасителна — само дето щяхме да спасяваме другиго. Хукнах към уличката, но не за да мъстя за честта на благородния генерал, а за да помогна на Чарлс.

Закъснях. Когато го видях, вече го бяха арестували. Аз се отдръпнах, ругаейки мислено. Войниците го повлякоха към площада и го изправиха пред разярения генерал Брадок. Той посегна към сабята си и аз реших, че нещата са отишли твърде далеч.

— Пусни го, Едуард.

Генералът се обърна към мен. Колкото и невъзможно да изглеждаше, лицето му притъмня още повече. Задъханите войници около нас се спогледаха объркано, а Чарлс, притиснат между двама от тях и все още гол до кръста, ме погледна благодарно.

— Пак ли ти! — разфуча се Брадок.

— Мислеше, че няма да се върна? — попитах го спокойно.

— Изненадан съм по-скоро колко лесно се издаде — изсумтя той. — Размекваш се.

Нямах желание да си разменям обиди с Брадок.

— Пусни ни да си вървим — казах. — С Джон Питкърн.

— Не позволявам да ми заповядват — отсече Брадок.

— Аз също.

Очите му пламнаха. Наистина ли го бяхме изгубили? За миг си представих, че му показвам Книгата и наблюдавам как тя го преобразява, както бе променила мен. Способен ли бе и той да усети обзелото ме озарение? Щеше ли да се върне при нас?

— Оковете и тримата — нареди Брадок.

Не, реших, че е невъзможно.

И отново съжалих, че Реджиналд не е тук — той щеше да прекрати свадата още преди да е избухнала, и да предотврати последвалите събития.

Сметнах, че ще успея да ги надвия. В миг острието ми се задейства и войникът, застанал най-близо до мен, умря с изненадано изражение. Забелязах с крайчеца на окото си как Брадок отскача настрани и изважда пистолета си. Джон стигна до него преди мен и замахна към ръката му. Не успя да пререже китката, но го поряза до костта и дланта му увисна безпомощно, а пистолетът се търкулна на земята.

Отляво ме нападна друг войник. Разменихме си няколко удара — един, два, три. Изтиках го назад, докато гърбът му опря в стената на съседната сграда, и забих острието между ремъците на туниката му — право в сърцето. Извъртях се и налетях на трети войник, отблъснах удара му и му разпорих корема. Той се строполи в калта. Докато бършех с длан кръвта, полепнала по лицето ми, видях как Джон обезврежда противника си, а Чарлс, задигнал сабята на единия си похитител, довършва другия с два сигурни удара.

Битката приключи и аз застанах срещу единствения оцелял — генерал Едуард Брадок.

Щеше да е толкова лесно. Щеше да е толкова лесно, ако бях сложил точка тук. Очите му ми казваха, че знае колко жадувам да го убия. Навярно за пръв път осъзна, че всичко, което ни свързва — принадлежността към тамплиерския орден, взаимното уважение към Реджиналд — вече не съществува.

Почаках го да прозре напълно истината и свалих сабя.

— Днес възпирам ръката си, защото някога ми беше брат — казах му. — И по-почтен човек отсега. Ала пресекат ли се отново пътищата ни, всички дългове ще бъдат забравени.

Обърнах се към Питкърн.

— Свободен си, Джон.

Тримата — аз, Джон и Чарлс — тръгнахме по улицата.

— Предател! — изкрещя Брадок. — Всичките ти усилия ще отидат на вятъра! И когато се затърчиш в предсмъртна агония в някоя мрачна бездна, надявам се да си спомниш думите ми.

Той се отдалечи, като прескачаше труповете на войниците и разблъскваше минувачите. Понеже в Бостън гъмжеше от британски войници, а Брадок несъмнено щеше да повика подкрепления, решихме да не се помайваме. Погледнах през рамо телата на мъртвите войници, валящи се в калта, и си рекох, че днес не е най-успешният ден за набиране на доброволци.

Нищо чудно, че местните ни заобикаляха, докато вървяхме бързо към „Зеления дракон“. Бяхме оплескани с кал и кръв, а Чарлс се обличаше пътьом. Джон, междувременно, ме разпитваше откъде произтича враждата ми с Брадок и аз му разказах за избитите невинни жертви на пристанището в Берген. Заключих с думите:

— След този случай всичко се промени. По-късно пак воювахме заедно, но всяка кампания бе по-жестока от предишната. Той убиваше ли, убиваше — врагове и съюзници, цивилни и войници, виновни и невинни. Решеше ли, че някой му пречи, човекът умираше. Повтаряше, че безпощадността е най-доброто оръжие. И си вярваше. Сърцето ми изстина за него.

— Трябва да го спрем — каза Джон, надзъртайки през рамо, сякаш е готов да действа веднага.

— Прав си навярно… Но аз тая безпочвена надежда, че е възможно да го спасим и да го вразумим. Знам, знам колко е глупаво да очаквам човек, причинил толкова смърт, да се промени ненадейно.

Наистина ли беше глупаво, питах се, докато вървяхме. Аз се бях променил, нали?

I

Щабквартирата ни се помещаваше в „Зеления дракон“ — най-подходящото място да разберем веднага, ако подготвят покушение срещу нас. Помощникът ми Томас бе наострил уши. Не че се затрудняваше особено — да бди за заговори срещу нас означаваше да се налива с бира, докато подслушва другите или ги притиска за информация. Много го биваше в това. И слава богу. Бяхме си създали много врагове: Сайлъс, разбира се, както и най-могъщият — генерал Едуард Брадок.

Миналата вечер седнах пред писалището в стаята ми да попълня дневника си. Скритото острие бе на масата до мен, а сабята — на една ръка разстояние, в случай че Брадок реши да нанесе ответния си удар незабавно. Знаех, че от сега нататък ще е така — ще спя с полуотворени очи, оръжията ми ще са до мен, ще надзъртам през рамо и всяко непознато лице ще ми се струва враждебно. Само при тази мисъл ми призляваше от умора, но имах ли друг избор? Според Слейтър Брадок бе загърбил Ордена на тамплиерите. Вече не се съобразяваше с ничии правила, а човек, който не се съобразява с ничии правила и разполага с армия, е опасна сила.

Утешавах се поне с мисълта, че сега имам подбран екип. За пореден път се събрахме в задната стаичка, вече заедно с Джон Питкърн — сериозно предизвикателство за противниците ни.

Влязох в стаята и те станаха да ме посрещнат — дори Томас, който изглеждаше по-трезвен от обикновено. Огледах ги — раните на Бенджамин бяха заздравели напълно; Джон очевидно бе преодолял угнетението от службата при Брадок — по доскоро умисленото му лице се четеше непозната ведрост; Чарлс все още беше британски офицер, безпокоеше се да не би Брадок да го отзове и следователно, когато не гледаше отвисоко Томас, изражението му изглеждаше угрижено; Уилям седеше пред писалището си с перо в ръка и сравняваше изображенията върху амулета с книгата, с картите и със скиците си, но явно връзката все още му убягваше.

Махнах им да седнат и се настаних до тях.

— Джентълмени, мисля, че открих разрешение на тревогите ни. Всъщност откривателят е Одисей.

Споменаването на гръцкия герой оказа различно въздействие върху събеседниците ми — Уилям, Чарлс и Бенджамин закимаха мъдро, а Джон и Томас ме погледнаха объркано.

— Одисей? Ново попълнение? — оригна се невъзмутимо Томас.

— Гръцки герой, глупако — скастри го отвратено Чарлс.

— Нека обясня — казах. — Ще влезем в укреплението на Сайлъс под претекст, че сме приятели. Вмъкнем ли се, освобождаваме затворниците и убиваме робовладелеца.

Те се замислиха. Томас проговори пръв:

— Хитро, хитро… Харесва ми.

— Тогава да започваме — продължих. — Първо трябва да се дегизираме.

II

С Чарлс стояхме върху покрива на сграда с изглед към един от бостънските площади. И двамата бяхме предрешени като британски войници.

Погледнах червената си униформа. Върху кафявия кожен колан и белите чорапи все още личаха петънца от кръвта на Слейтър. Иначе изглеждах досущ като войник на Негово Величество. Чарлс също, макар че току си придърпваше жакета.

— Бях забравил колко неудобни са униформите.

— Необходими са ни — отбелязах, — за да осъществим подривния си план.

Погледнах го. Поне нямаше да се наложи да страда дълго.

— Конвоят скоро ще пристигне — рекох му. — Ще ти дам знак кога да нападнеш.

— Разбрано, сър — отвърна Чарлс.

На площада под нас прекатурена каруца препречваше улицата и двама мъже пуфтяха и пъшкаха, опитвайки се да я обърнат.

По-скоро се преструваха, че пъшкат и пуфтят, защото това бяха Томас и Бенджамин, а каруцата бе обърната нарочно от четирима ни преди няколко минути и стратегически разположена да блокира изхода. Недалеч от нея, до съседната ковашка работилница, дебнеха Джон и Уилям, седнали върху обърнати кофи с нахлупени ниско над челата шапки — отрудени ковачи, отдъхващи и наблюдаващи лениво света наоколо.

Капанът беше готов. Вдигнах телескопа и го насочих отвъд площада. Видях конвоя — отряд от девет войници. Единият караше каруца, а до него седеше…

Взрях се. Беше мохиканка — красива индианка, окована, но с гордо и предизвикателно изражение. Гърбът й бе изправен като струна, за разлика от униформения до нея, който седеше с отпуснати рамене, стиснал дълга лула в уста. Забелязах, че лицето й е насинено, и с изненада усетих да ме обзема гняв. Почудих се кога са я заловили и как са успели. Очевидно се бе съпротивлявала.

— Сър — побутна ме Чарлс, — не е ли време да дадете сигнала?

Прочистих гърло.

— Разбира се, Чарлс — съгласих се и изсвирих тихо.

Другарите ми долу чуха сигнала. Томас и Бенджамин продължиха да се суетят около преобърнатата каруца. Зачакахме и след малко войниците се появиха на площада. Забелязаха прекатурената каруца и единият изкрещя:

— Какво, по дяволите, става тук?

— Хиляди извинения, сър. Сполетя ни дребно произшествие — обясни Томас с разперени ръце и раболепна усмивка.

Най-старшият войник долови акцента му и веднага го изгледа презрително. Лицето му почервеня — недостатъчно ярко, за да е цветът в тон с туниката му, но достатъчно наситено.

— Разчистете пътя! Бързо! — нареди той и Томас козирува смирено и се залови да помага на Бенджамин.

— Разбира се, милорд, веднага…

С Чарлс наблюдавахме, залегнали по корем. Джон и Уилям криеха лицата си под шапките, но и те следяха зорко сцената. Войниците — вместо да заобиколят каруцата, или опазил ги Бог, да помогнат на Томас и Бенджамин да я обърнат, стояха и гледаха. Старшината се разгневяваше все повече и повече, докато чашата преля.

— Или изправяйте тази каруца, или ще минем с конете през нея.

— Моля ви — изхленчи Томас. Очите му се стрелнаха към покрива, където дебнехме ние, а после към Уилям и Джон, чиито ръце вече стискаха дръжките на сабите, и изрече паролата за нападение: — Ей сегичка ще сме готови.

Бенджамин измъкна сабята си и се втурна към най-близкия войник. Преди старшината да успее да проговори, Томас последва примера му — изпод ръкава му изскочи кама и се заби светкавично с окото на мъжа.

Уилям и Джон им се притекоха на помощ и остриетата им покосиха трима. Ние с Чарлс скочихме от покрива, изненадвайки войниците под нас. Четирима загинаха за нула време. Не им предоставихме възможност дори да си поемат както трябва сетен дъх. За да не се изцапат дрехите им с кръв, тутакси ги съблякохме. Бързо завлякохме телата в съседната конюшня, затворихме и залостихме вратата и се строихме на площада — шестима войници заели мястото на деветима. Нов конвой.

Огледах се. По площада нямаше много хора и преди, а сега бе опустял съвсем. Нямахме представа кой е станал свидетел на засадата — местни, мразещи британците, или симпатизанти на британската армия, хукнали към Саутгейт Форт да предупредят Сайлъс. Нямахме време за губене.

Скочих в каруцата и мохиканката се отдръпна леко — доколкото й позволяваха оковите, разбира се — и ме изгледа предпазливо, но непокорно.

— Дойдохме да ти помогнем — опитах се да я успокоя. — На теб и на затворниците в Саутгейт Форт.

— Освободете ме тогава — отвърна тя.

— След като влезем вътре — казах й. — Проверката пред портата трябва да мине гладко.

Тя ме изгледа погнусено, сякаш съм оправдал очакванията й.

— Ще те спася — добавих. — Обещавам.

Дръпнах юздите и конете тръгнаха. Хората ми вървяха от двете ни страни.

— Знаеш ли нещо за Сайлъс? — попитах мохиканката. — Колко войници има във форта? Как е укрепен?

Тя не продума.

— Сигурно си много важен пленник, щом ти е отредил цял ескорт — отбелязах, но тя сякаш не ме чу. — Иска ми се да ни се довериш, но разбирам защо си предпазлива.

Тя пак не продума. Осъзнах, че опитите ми да завържа разговор удрят на камък, и реших да замълча.

Стигнахме портата на укреплението и един страж ни спря.

— Чакайте!

Конете и войниците ми се заковаха на място. Наклоних се пред затворничката си и повдигнах шапка.

— Добър вечер, джентълмени.

Стражът не бе в настроение за размяна на любезности.

— Казвай накъде си тръгнал — отсече той, впил в мохиканката заинтригувани похотливи очи.

Тя на свой ред му отвърна със злостен поглед.

За миг се замислих как бях пристигнал в Бостън с надеждата да видя какви промени е донесло британското управление в тази страна и как са се отразили те на хората тук. За коренното население промените очевидно не бяха положителни. Представяхме се за спасители на тази земя, но всъщност бяхме унищожители.

Посочих жената.

— Доставка за Сайлъс.

Стражът кимна, облиза устни и ни отвори портата. Влязохме бавно в притихналия форт. Намирахме се близо до бойниците — ниски стени от тъмен камък, върху които бяха разположени оръдия, насочени към Бостън и морето. Войници, преметнали мускетите си през рамо, крачеха напред-назад. Наблюдаваха района отвъд стените, да не би французите да ги нападнат, и почти не ни погледнаха, когато изтрополихме под тях с каруцата и с възможно най-небрежни изражения се отправихме към един усамотен ъгъл, където освободих индианката.

— Виждаш ли? Изпълних обещанието си. Позволи ми сега да ти обясня…

Тя обаче поклати глава, изгледа ме неприязнено, скочи от каруцата и изчезна в мрака. Втренчих се в тъмнината с неприятно чувство за неудовлетворение, изпълнен с желание да поговоря с нея, да прекараме повече време заедно.

Томас понечи да я последва, но аз го спрях.

— Остави я.

— Но тя ще ни издаде — възрази той.

Погледнах мястото, където бе седяла допреди секунда. Вече беше само спомен, видение.

— Няма — уверих го и скочих долу.

Огледах се. Бяхме сами. Инструктирах другарите си да освободят затворниците и да действат, без да привличат внимание. Те кимнаха сериозно, вглъбени в предстоящата задача.

— А Сайлъс? — попита Бенджамин.

Представих си самодоволния мъж, когото бях видял в склада. Спомних си как бе оставил Бенджамин в ръцете на Касапина и клетвата на Бенджамин да му отмъсти. Погледнах приятеля си и казах:

— Сайлъс ще умре.

Проследих с поглед как хората ми изчезват в мрака и реших да наблюдавам изкъсо Чарлс, моя ученик. Видях как застава пред група войници и се представя. В другия край на площадчето Томас залъгваше друг патрул. Уилям и Джон крачеха нехайно към постройката, където според мен държаха затворниците. Един страж им препречи пътя. Погледнах да се уверя, че Чарлс и Томас са успели да отвлекат вниманието на останалите постови, и вдигнах палци. Джон забеляза сигнала, размени две думи с Уилям и двамата приближиха до стража.

— Какво искате? — попита ги той.

В същия момент Джон го срита в слабините. С глухо ръмжене като животно, попаднало в клопка, той изпусна копието си и падна на колене. Джон се наведе и взе връзката ключове, провесена на колана му. Застанал с гръб към другите войници, той отключи вратата, взе факлата от нишата до нея и изчезна вътре.

Озърнах се. Нито един от постовите не бе забелязал произшествието пред тъмницата. Войниците по бойниците се взираха съсредоточено към морето, а Чарлс и Томас отклоняваха вниманието на другарите им зад стените.

Погледнах отново към вратата на тъмницата. Джон се появи на прага, следван от затворниците.

Внезапно един от стражите по бойниците видя какво става.

— Ей, ти, какво правиш? — изкрещя и вдигна мускета си.

Всички чуха сигнала за тревога. Аз се втурнах към бойниците, където първият войник се канеше да натисне спусъка, изкатерих тичешком каменните стъпала и се хвърлих върху него, забивайки острието си под челюстта му с един-единствен замах. Сниших се и тялото му се претърколи през гърба ми. Изскочих изпод него и пронизах следващия страж право в сърцето. Трети бе застанал с гръб към мен и се прицелваше в Уилям, но аз прокарах острието зад коленете му и щом падна, го довърших, забивайки ножа в тила му. Уилям ми благодари с вдигната ръка и се обърна да посрещне друг войник. Замахна със сабята и противникът му се строполи. Когато се обърна към следващия, лицето му бе опръскано с кръв.

За секунди всички войници бяха мъртви, но вратата на една от постройките се отвори и на прага се появи Сайлъс, явно разгневен.

— Помолих за час тишина! — изкрещя той. — Но след десет минути ме буди безумна какофония! Очаквам обяснение! Дано да е убедително.

Той се закова на място, а гневните думи заседнаха в гърлото му и кръвта се оттече от лицето му. Пред него се валяха телата на хората му. Погледна към тъмницата, чиято врата зееше, а Джон подтикваше върволицата индианци да излизат по-бързо.

Сайлъс извади сабята си. Зад него наизлязоха още мъже.

— Как? — изкрещя той. — Как е възможно? Безценната ми стока е освободена! Бъдете сигурни, че ще накажа виновниците! Но първо… първо ще разчистим тази каша!

Войниците му си надяваха туниките, закопчаваха коланите, зареждаха мускетите. Площадът между сградите, доскоро безлюден, ако не броим труповете, се изпълни с бойци, жадни за мъст. Сайлъс им крещеше яростно да извадят оръжията си и размахваше нетърпеливо ръце да действат по-бързо.

— Залостете портата! Убивайте всеки, който се опита да избяга. Независимо дали е някой от нас или от… тях. Който доближи портата, е мъртъв! Ясно?

Битката продължи. Чарлс, Томас, Уилям, Джон и Бенджамин се движеха между войниците, възползвайки се от дегизировката си. Атакуващите се нахвърляха един срещу друг, несигурни кой униформен е приятел и кой — враг. Местните — невъоръжени — се спотаиха в сенките да чакат края на схватката. Войници на Сайлъс се строиха в редица пред портата. Съзрях своя шанс — Сайлъс бе застанал от едната страна на отряда, насърчавайки хората си да се сражават безмилостно. Очевидно му беше все едно кой ще загине, стига „безценната му стока“ да не избяга и гордостта му да не пострада.

Махнах на Бенджамин и двамата се прокраднахме към Сайлъс. Той ни забеляза и по лицето му се изписа недоумение. Първо осъзна, че сме от нападателите, а после, че няма изход за бягство, защото препречваме пътя към другите му хора. Само привидно изглеждахме като двама верни телохранители, готови да го бранят от дебнещата опасност.

— Не ме познаваш — казах му, — но мисля, че с този тук сте стари познайници.

При тези думи Бенджамин Чърч пристъпи напред.

— Обещах ти нещо, Сайлъс — припомни му той. — Смятам да спазя обещанието си.

Всичко приключи за секунди. Бенджамин се отнесе по-милостиво към Сайлъс, отколкото той към него. Когато военачалникът им загина, защитниците на форта се разколебаха. Отвориха портата и ние им позволихме да избягат. Последваха ги мохиканите. С тях беше и индианката. Вместо да се спаси, тя бе останала да помогне на хората си. Очевидно, освен с красота и гордост се отличаваше и със смелост. Докато отвеждаше племето извън стените на прокълнатия форт, очите ни се срещнаха и аз окаменях като омагьосан. В следващия миг тя изчезна.

I

Беше мразовито, сняг покриваше земята около нас, когато призори препуснахме към Лексингтън да търсим индианката…

„Мания“ навярно е прекалено силна дума. Ще го нарека по-скоро „стремеж“, стремеж да открия мохиканката.

Защо?

Ако Чарлс ме попита, ще му обясня, че искам да я намеря, защото владее добре английски и е в състояние да ми съдейства да издиря хранилището на Предците.

Така ще отговоря, ако Чарлс ме попита защо искам да я намеря, и думите ми ще са отчасти верни. Отчасти.

Както и да е… Когато с Чарлс поехме на поредната експедиция — към Лексингтън — той каза:

— Опасявам се, че имам лоша новина, сър.

— Каква, Чарлс?

— Брадок настоява да се върна в армията му. Опитах се да го придумам, но не иска и да чуе — отвърна тъжно Чарлс.

— Още е ядосан, че изгуби Джон. Да не говорим как го посрамихме — отвърнах замислено, питайки се дали не трябваше да приключа всичко веднъж и завинаги тогава, когато ми се удаде възможност. — Послушай го, а аз ще се опитам да те освободя.

Как? Не бях сигурен. Навремето можех да разчитам, че с едно строго писмо Реджиналд ще промени мнението на Брадок, но генералът вече не следваше нашия път.

— Съжалявам, че ви създавам главоболия.

— Вината не е твоя — успокоих го.

Щеше да ми липсва. Все пак бяхме на крачка от моята загадъчна индианка, която според него се подвизаваше в околностите на Бостън — в Лексингтън, където подклаждаше недоволство срещу британците, командвани от Брадок. Кой би я винил, след като Сайлъс похищаваше хората й? Пристигнахме в Лексингтън и попаднахме в наскоро напуснат ловен лагер.

— Не е далеч — каза Чарлс.

Дали си въобразявах, или сърцето ми наистина затуптя по-бързо? Отдавна жена не бе пробуждала такива чувства у мен. Цял живот бях учил и пътувал, а колкото до жените в леглото ми… перачки, докато служех в гвардейския полк, келнерки или дъщери на земевладелци… те ми предлагаха утеха и нежност, физическа и не само физическа, но никоя не се задържаше трайно в мислите ми.

В очите на тази жена обаче бях съзрял нещо странно, сякаш сме сродни души, сякаш съм срещнал друг самотник, друг воин, друг безпокоен дух, който наблюдава недоверчиво света.

Огледах лагера.

— Огньовете са угасени току-що, по снега личат ясни стъпки — казах. — Тя е близо.

Скочих от седлото. Чарлс се накани да слезе от коня, но аз го спрях.

— Най-добре се връщай при Брадок, за да не събуждаме подозрения. От тук нататък ще се справя сам.

Той кимна, пришпори коня и аз го изпратих с поглед. После насочих вниманието си към покритата със сняг земя, питайки се каква е действителната причина да го отпратя. Всъщност не бе необходимо да се питам. Знаех точно каква е.

II

Прокрадвах се между дърветата. Бе заваляло отново и гората изглеждаше необичайно притихнала. Чувах само собственото си дихание, което се виеше на облачета пред лицето ми. Движех се бързо, но безшумно и не след дълго я видях коленичила в снега с гръб към мен. Мускетът й бе облегнат на съседното дърво, а тя проверяваше капан. Приближих тихо, но забелязах как тялото й се напряга.

Чу ме. Беше бдителна.

Изтърколи се настрани, грабна мускета, надзърна през рамо и хукна към гората.

Втурнах се след нея.

— Спри! — извиках, докато тичахме по белия килим. — Искам да поговорим. Не сме врагове.

Тя обаче продължи напред. Аз също затичах пак по снега, бързо и ловко. Но тя беше по-бърза и скоро започна да използва дърветата, прехвърляйки се от клон на клон, за да не потъват краката й в пухкавия сняг.

Навлизахме все по-дълбоко в гората и тя щеше да избяга, ако случайността не й бе изиграла лоша шега. Препъна се в един корен, залитна и аз се хвърлих към нея, но не за да я нападна, а за да й помогна. Протегнах й ръка и казах задъхано:

— Аз… Хайтам… идвам… с… мир.

Погледна ме, сякаш не разбира нито дума. Дали не бях сгрешил? Наистина ли говореше английски?

Внезапно тя отвърна:

— Да не би да ти хлопа дъската?

Отличен английски.

— Не, разбира се, но…

Тя поклати отвратено глава.

— Какво искаш?

— Ами… първо да ми кажеш името си.

Гърдите ми се надигаха и спускаха трескаво. Опитвах се да си поема дъх, който се кълбеше като пара над чайник в мразовития въздух.

След кратък размисъл — колебанието се четеше ясно по лицето й — тя се представи:

— Казвам се Каниехтио.

Опитах се безуспешно да повторя името й и тя добави:

— Наричай ме Зио. Казвай сега какво те води насам?

Свалих амулета и й го показах.

— Знаеш ли какво е?

Без предупреждение тя ме сграбчи за ръката.

— Носиш това?

След мигновено объркване разбрах, че не гледа амулета, а скритото острие. Погледнах я, обзет от странна смесица от чувства — гордост, възхищение, смущение. Тя опипа острието. Не трепна, естествено, не показа никаква уплаха, само ме гледаше с широко разтворени кафяви очи, в които сякаш потъвах.

— Видях малката ти тайна — каза тя.

Усмихнах се, опитвайки се да изглеждам по-самоуверен, отколкото се чувствам, вдигнах амулета и започнах отново:

— Знаеш ли какво е това?

Тя го взе и го разгледа.

— Откъде го взе? — попита.

— От стар приятел — отвърнах.

Припомних си Мико и се помолих безмълвно за него, питайки се дали не е редно той да е на моето място сега. Асасин вместо тамплиер?

— Виждала съм такива изображения само веднъж — каза тя.

— Къде? — попитах въодушевено.

— Забранено ми е да говоря.

Приведох се към нея и се взрях в очите й, надявайки се да я убедя със силата на собственото си убеждение.

— Спасих хората ти. Нищо ли не значи това за теб?

Тя не продума.

— Не съм ти враг — настоях.

Тя навярно си спомни какъв риск бяхме поели във форта, как бяхме освободили хората й от Сайлъс. Или зърна нещо у мен, което й хареса?

Кимна и отговори:

— Наблизо има хълм. Върху него расте огромно дърво. Ела, ще проверим дали казваш истината.

III

Тя ме поведе по възвишението и ми посочи града под него — Конкорд.

— Там има войници, които искат да прогонят хората ми от тези земи. Предвожда ги мъж с прякор Булдога — каза тя.

Сетих се.

— Едуард Брадок…

— Познаваш ли го? — попита ме сепнато.

— Не ми е приятел — уверих я и никога не съм бил по-искрен.

— Всеки ден избива хората ми — продължи яростно тя.

— Предлагам да го спрем. Заедно.

Тя се втренчи в мен.

— Как?

Внезапно ме осени идея. Разбрах какво трябва да направим.

— Ще убием Едуард Брадок.

Тя се замисли.

— Първо обаче се налага да го открием — добавих. Заспускахме се бавно по хълма към Конкорд.

— Не ти вярвам — каза тя.

— Знам.

— Но не си тръгваш.

— За да ти докажа, че грешиш.

— Няма да стане — процеди тя.

Говореше откровено. Дълъг път ме делеше от тази загадъчна пленителна жена.

Стигнахме градската гостилница. Спрях я пред входа.

— Чакай ме тук — казах й. — Влезе ли вътре индианка, несъмнено ще предизвика подозрения. Или по-лошо — стрелба.

Тя поклати глава. Вдигна качулката си.

— Не ми е за пръв път. Била съм сред хората ти. Ще се справя.

Надявах се.

В гостилницата войниците на Брадок поглъщаха халба след халба с ожесточение, което би впечатлило дори Томас Хики. Тръгнахме край масите, подслушвайки разговорите им. Разбрахме, че Брадок е на път. Британците възнамерявали да включат мохикани в армията си и да поемат на север, за да нападнат французите. Личеше си, че дори тези загрубели мъже са уплашени от Брадок. Всички говореха колко е безпощаден и как дори офицерите му се страхуват от него. Дочух името на Джордж Вашингтон. Само той дръзвал да противоречи на генерала. В дъното на залата въпросният Вашингтон делеше уединена маса с други офицери. Застанах наблизо, наострил слух.

— Кажи ми, че имаш добри новини — каза единият офицер.

— Генерал Брадок отхвърли предложението. Няма да има примирие.

— По дяволите!

— Защо, Джордж? Как се обоснова?

— Каза, че дипломатическите решения не са никакви решения. Позволим ли на французите да се оттеглят, само ще отложим неизбежния конфликт.

— Думите му не са лишени от логика, колкото и да ми е неприятно да го призная. Но… в края на краищата това не е мъдър ход.

— И аз не го одобрявам. Далеч сме от дома. Силите ни са разделени. Опасявам се, че жаждата за кръв заслепява Брадок. Поставя войниците в опасност. Не искам да съобщавам лоши новини на майки и сестри само защото Булдога се е заинатил.

— Къде е сега генералът?

— Набира доброволци.

— А после поемаме към Форт Дюкен?

— Да. Но не веднага. Походът на север изисква предварителна подготовка.

— Поне му се вижда краят.

— Опитах, Джон.

— Знам, приятелю. Знам.

Когато излязохме от гостилницата, разясних на Зио плановете на Брадок:

— Ще тръгнат към Форт Дюкен. Подготовката ще ги забави, което ще ни предостави време да замислим план.

— Не е необходимо. Ще им устроим засада край реката. Върви да събереш хората си. Аз ще направя същото. Ще ти изпратя вест, щом удари часът да нападнем.

I

Индиански съгледвач на кон изрече бързо няколко непонятни думи. Погледна обаче към долината на Мононгаела и разбрах какво казва — че хората на Брадок са прекосили реката и скоро ще се появят. Препусна да осведоми другите отряди, а Зио, залегнала до мен, потвърди предположението ми.

— Идват — рече.

Наслаждавах се на близостта на тялото й и с известно съжаление надникнах над храстите. Полкът тъкмо излизаше от горичката в подножието на хълма. В същия момент ги чух — далечен тропот, възвестяващ появата не на патрул, не на разузнавателен отряд, а на цяла войска. Най-отпред яздеха офицерите, следвани от барабанчиците. Зад тях маршируваха войниците, сподиряни от носачите и цивилните с обоза. Цялата колона се виеше, докъдето поглед стига.

Начело яздеше генералът, поклащайки се плавно върху седлото. До него беше Джордж Вашингтон.

Барабанчиците отмерваха шумно ритъма, за което френските и индианските снайперисти по дърветата им бяха безкрайно благодарни. Сред шубраците по височините бяха залегнали хиляди мъже, ослушващи се за сигнала за атака. Други, стаили дъх, чакаха знак да взривят каруцата с барут. Ненадейно генерал Брадок вдигна ръка. Офицерът от другата му страна пролая някаква заповед, барабаните млъкнаха и полкът спря. Конете зацвилиха и зариха с копита заснежената замръзнала земя. Постепенно колоната стихна.

Възцари се зловещо безмълвие. Ние се притаихме. Сигурен съм, че всички се питахме дали не са ни разкрили.

Джордж Вашингтон погледна Брадок, обърна се назад, където офицерите, войниците и цивилните бяха застинали в очакване, после отново насочи очи към генерала.

Прочисти гърло.

— Всичко наред ли е, сър? — попита.

Брадок пое дълбоко дъх.

— Просто се наслаждавам на момента — отвърна, пое си отново дъх и продължи: — Несъмнено мнозина се питат защо се отправяме толкова далеч на запад. Това са диви земи, девствени и незаселени. Но няма да останат задълго такива. С течение на времето завоеванията ни ще отеснеят и този ден е по-близо, отколкото предполагате. Трябва да осигурим на нашите хора достатъчно простор, за да се плодят и да благоденстват. Французите разбират тази необходимост и искат да ни попречат. Кръжат около територията ни, издигайки укрепления и сформирайки съюзи. Предвкусват момента, когато ще ни задушат с примката, която затягат. Не бива да им позволяваме да постигнат целта си. Трябва да разкъсаме примката и да ги отблъснем. Затова сме поели на път. Да им предложим един последен шанс — да си тръгнат или да умрат.

Зио ме погледна и в очите й прочетох нескрито желание да запуши грандоманската уста на генерала.

— Време е — прошепна тя.

— Чакай — казах. Лицата ни бяха на милиметри едно от друго. — Да разпръснем войниците не е достатъчно. Важното е Брадок да претърпи сериозно поражение. Иначе ще опита отново.

Имах предвид, че трябва да го убием, а по-добра възможност едва ли щеше да ни се открие. Размислих бързо и посочих малоброен разузнавателен отряд, отдалечил се от колоната.

— Ще се предреша като британски войник и ще се промъкна до него. Засадата ще ми предостави отлично прикритие да нанеса смъртоносния удар.

Запрокрадвах се към разузнавачите. Извадих тихо острието, забих го във врата на близкия войник и заразкопчавах униформата му още преди да се строполи върху земята.

На тристатина метра от нас колоната пое отново с грохот като наближаваща буря. Барабаните забиха и индианците използваха шумотевицата, за да се придвижат напред между дърветата, затягайки обръча около армията на Брадок.

Аз възседнах коня на разузнавача, успокоих животното и го изчаках да свикне с мен. После го пришпорих по склона. Един офицер, също на кон, ме забеляза и ми нареди да се върна в строя. Помахах му извинително и се насочих към началото на колоната. Подминавах товарните каруци и цивилните и заобикалях маршируващите войници, които ме поглеждаха недоволно и ме ругаеха под нос. Изравних се с офицерите — съвсем близо до Брадок, но и по-уязвим. Подочух генерала да казва на един от приближените си:

— Французите разбират, че ни отстъпват във всичко, и затова са се съюзили с диваците, които населяват тези гори. Те са като животни, спят по дърветата, събират скалпове и дори изяждат мъртъвците си. Не заслужават милост. Не щадете никого.

Чудех се дали да се смея, или да се ядосам. „Изяждат мъртъвците си“! Нима някой още вярваше в това?

Офицерът явно мислеше същото.

— Но, сър — възрази той. — Това са само слухове. Местните, които познавам, не правят нищо подобно.

Брадок го скастри:

— Лъжец ли ме наричаш?

— Извинете, сър — избъбри с треперлив глас наемникът. — Съжалявам. Благодарен съм да ви служа…

— Вече не — отсече Брадок.

— Сър? — възкликна уплашено мъжът.

— Вече не ми служиш. — Брадок извади пистолета си и го застреля.

Офицерът падна от седлото. На мястото на лицето му зееше червена дупка. Тялото му тупна глухо върху замръзналата земя. Изстрелът подплаши птиците по дърветата и колоната спря. Мъжете смъкнаха мускетите от раменете си и измъкнаха саби, решили, че ги нападат.

За няколко секунди застинаха в очакване, докато най-сетне им наредиха да продължат напред. Сближили глави, войниците си предаваха шепнешком вестта — генералът е убил офицер.

Бях достатъчно близо и забелязах стъписването на Джордж Вашингтон. Само той дръзна да се опълчи на Брадок.

— Генерале!

Брадок се извърна разярено към него и за миг Вашингтон се запита дали няма да го сполети участта на офицера.

— Няма да търпя неподчинение! — изрева генералът. — Нито съчувствие към врага.

— Никой не оспорва, че той сгреши, сър, но… — обади се смело Вашингтон.

— Плати за предателството си както се полага. Ако искаме да спечелим войната срещу французите… Не, за да спечелим тази война, хора като теб трябва да се подчиняват на хора като мен. Без колебание! Дисциплината е жизнено необходима. Йерархията трябва да се спазва. Командири и подчинени! Без порядък няма победа. Ясно ли е?

Вашингтон кимна, но бързо извърна поглед, сдържайки истинските си чувства. Колоната потегли отново и той се отдалечи от генерала под претекст, че наглежда войниците. Съзрях възможността и застанах зад Брадок. Следвах го неотлъчно, но внимавах да не ме забележи. Още не.

Чаках удобен момент. Изведнъж зад нас настана суматоха и офицерът от другата страна на Брадок обърна коня си да провери какво става. Начело на колоната останахме само ние — аз и генерал Брадок.

Извадих пистолета си.

— Едуард — казах тихо и със задоволство проследих как очите му се насочват към мен, после към пистолета и накрая пак към мен.

Отвори уста — не знам защо, вероятно да извика за помощ, но не смятах да му позволявам. Този път изход за него нямаше.

— Не е толкова забавно от другата страна на цевта, а, генерале?

Натиснах спусъка и…

В същия миг нападнаха полка. По дяволите, прибързаха със сигнала за атака! Конят ми се подплаши и не уцелих. Очите на Брадок заискриха обнадеждено и победоносно. Отвсякъде ни заобиколиха французи, а от дърветата полетяха стрели. Брадок пришпори коня си с вик и препусна към гората. Аз стоях като вцепенен, стиснал пистолета, изумен от ненадейния обрат.

Колебанието едва не ми коства живота. Оказах се на пътя на един французин — син жакет, червени бричове — размахал сабя. Нямах време да извадя скритото острие. Нито сабята си.

Преди да се опомня, французинът излетя от седлото, сякаш отнесен от вихрушка, а от главата му бликна фонтан от кръв. Чух изстрела, разбира се, и забелязах към мен да препуска приятелят ми Чарлс Лий.

Кимнах му благодарно, но оставих словоизлиянията за по-късно, защото Брадок вече изчезваше между дърветата, забил шпори в хълбоците на кобилата си. Погледна към мен и видя, че се каня да го последвам.

II

Пришпорвайки с насърчителни викове коня си, връхлетях между дърветата, разминавайки се с индианците и французите, спускащи се по хълма към колоната. По Брадок се сипеха стрели, но никоя не улучваше целта. Капаните ни също се задействаха. Каруцата, натоварена с барут, затрополи между дърветата, разпръсквайки група стрелци, и избухна, разгонвайки коне без ездачи. Индианците над мен поваляха със стрелите си изплашените и дезориентирани войници.

Брадок запазваше преднината си. Накрая обаче теренът затрудни коня му, който зацвили, изправи се на задните си крака и го изхвърли от седлото.

Ревейки от болка, Брадок се затъркаля по склона. Понечи да извади пистолета си, но се отказа, изправи се и хукна да бяга. Аз пришпорих коня си, настигнах го с лекота, прицелих се и му извиках:

— Не знаех, че си страхливец, Едуард!

Той спря, обърна се към мен и ме погледна. В очите му светеше презрение. Високомерие и презрение, които познавах до болка.

— Хайде! Какво чакаш!- озъби се той.

В същия момент проехтя изстрел, конят ми падна мъртъв и аз се строполих върху земята.

— Каква самонадеяност! — процеди Брадок. — Знаех си, че ще се самозабравиш и ще подпишеш смъртната си присъда.

До него стоеше Джордж Вашингтон. Вдигна мускета си и се прицели в мен. Усетих яростна, горчиво-сладка утеха, че ще умра от ръката на Вашингтон, който поне има съвест и не прилича на генерала. Затворих очи, готов да посрещна смъртта. Съжалих, че не съм успял да накажа убийците на татко и съм бил на крачка от тайните на Предците, но не съм открил хранилището им. Обзе ме тъга, че няма да доживея да видя как идеалите на Ордена ни завладяват света. Не успях да променя света, но поне промених себе си. Невинаги постъпвах правилно, но се стремях да се усъвършенствам.

Изстрелът така и не проехтя. Отворих очи. Вашингтон беше паднал от коня, а Брадок с недоумение гледаше как офицерът му се боричка с някого. Веднага познах Зио, която не само бе изненадала Вашингтон, но бе успяла да го разоръжи и притискаше ножа си в гърлото му. Генералът побягна, а аз се изправих на крака и се втурнах към Зио, която държеше здраво Вашингтон.

— Побързай! — процеди тя. — Ще го изпуснеш!

Поколебах се. Не исках да я оставя сама с Вашингтон и с подкреплението, което несъмнено щеше да го последва, но тя го удари с дръжката на ножа. Той подбели очи и се олюля и аз разбрах, че Зио ще се справи. Хукнах отново след Брадок. Този път и двамата тичахме. Той се шмугна зад, дебел дънер и извади пистолета си. Спрях и се хвърлих настрани. Брадок стреля и куршумът се заби в ствола на дървото вляво от мен. Аз скочих на крака и се спуснах отново след него. Той се надяваше да ме надбяга, но аз бях трийсет години по-млад и не бях затлъстявал две десетилетия начело на наемна войска. Дори не успях да се изпотя, когато Брадок започна да се задъхва и да забавя ход. Озърна се назад и шапката му отхвръкна, защото се препъна върху издаден над земята корен и едва не падна.

Забавих темпо, позволявайки му да се съвземе и да затича отново. Подгоних го, но вече по-спокойно. Изстрелите и болезнените стонове на хора и животни зад нас заглъхваха. Гората сякаш попиваше шума на битката. Чуваше се само тежкото дишане на Брадок и стъпките му по мекия горски килим. Той пак надникна през рамо и ме видя. Забеляза, че вече не тичам, а ходя, и падна изтощен на колене.

Извадих скритото острие и се приближих до него.

— Защо, Хайтам? — попита задъхано Брадок.

— Твоята смърт отваря врата. Нищо лично — отвърнах.

Забих острието в сърцето му и кръвта забълбука около стоманата. Тялото му се загърчи в предсмъртна агония.

— Е, донякъде е лично — добавих, спускайки тялото му върху земята. — Създаваше ми главоболия.

— Но нали сме побратими — каза той.

Клепачите му трепнаха. Смъртта го зовеше.

— Някога може би. Вече не. Не съм забравил какво направи. Помня колко невинни хора изби, без да ти мигне окото. И защо? Мирът не се постига с жестокост.

Той ме погледна втренчено.

— Грешиш — каза с ненадеен и изненадващ плам. — Ако използваме меча по-безогледно и по-често, ще спестим доста неприятности на света.

Замислих се.

— В този случай мненията ни съвпадат — заключих.

Вдигнах ръката му и свалих пръстена с тамплиерския кръст, който носеше.

— Сбогом, Едуард.

С тези думи се отдръпнах и зачаках да умре.

След миг обаче чух група войници да приближават и разбрах, че нямам време да избягам. Залегнах и пропълзях под ствола на рухнало дърво, където се озовах очи в очи с Брадок. Той обърна глава към мен със светнал поглед. Осъзнах, че ще ме издаде, ако събере сили. Ръката му бавно се протегна, а закривеният му показалец се насочи към мен.

По дяволите. Защо не го доубих?

Видях ботушите на мъжете, които излязоха на поляната, и се запитах как се развива битката. Видях Джордж Вашингтон да разблъсква войниците и да се втурва към генерала. Коленичи до него, но клепките на Брадок трепнаха и очите му се оцъклиха. Устата му се разкриви, мъчейки се да оформи дума — издайническа дума. Напрегнах се, броейки краката на мъжете — бяха най-малко шестима или седмина. Щях ли да ги надвия?

Осъзнах обаче, че войниците не забелязват опитите на Брадок да вдигне тревога. Джордж Вашингтон опря глава в гърдите му, заслуша се и възкликна:

— Жив е!

Аз затворих очи, ругаейки безмълвно, докато войниците вдигаха Брадок и го отнасяха.

По-късно се върнах при Зио и й казах:

— Изпълних условието ти.

Тя кимна.

— Очаквам ти също да изпълниш обещанието си — добавих.

Тя кимна отново и ми махна да я последвам. Пришпорихме конете.

I

Слънцето залязваше, багрейки Дамаск в ръждивочервеникави нюанси. С моя приятел и спътник Джим Холдън се прокрадвахме в сенките на стените на Каср ал Азим. Сетих се за двете думи, довели ме тук.

„Открих я.“

Писмото съдържаше само това, но ми казваше всичко необходимо, достатъчно да ме върне от Америка в Англия, където най-напред се срещнах с Реджиналд да му разкажа какво се е случило в Бостън. Той знаеше почти всичко, разбира се, от писмата ми, но очаквах да прояви повече интерес към делата на Ордена и особено към участта на стария си приятел Едуард Брадок.

Грешах. Реджиналд мислеше само за хранилището на Предците. Съобщих му, че разполагам с нови подробности за местоположението на храма, който навярно се намира в Османската империя. Той въздъхна и се усмихна като пристрастен към абсента, отпил ободряваща глътка. Попита нетърпеливо:

— Къде е книгата?

— Уилям Джонсън изработи копие — отвърнах и бръкнах в чантата си да му върна оригинала.

Плъзнах го по масата към него. Книгата бе увита в парче плат, овързано с връв. Той ме погледна благодарно, развърза канапа и разгърна потъмнялата кожена корица. Втренчи се в любимата си книга с асасинския знак на заглавната страница. После я уви отново, завърза канапа и я отмести благоговейно настрани.

— Претърсват ли старателно камерата в могилата? — попита ме. — Бих искал да го видя със собствените си очи.

— Да — излъгах. — Хората ми лагеруват там, но местните ги атакуват ежедневно. Ще бъде много опасно за теб, Реджиналд. Ти си Велик майстор на Британския орден. Мястото ти е тук.

— Да — кимна той. — Да.

Изгледах го изпитателно. Да настоява да посети могилата означаваше да загърби задълженията си на Велик майстор, а макар и обсебен от съкровищата на Предците, Реджиналд не бе готов да предприеме такава крачка.

— А амулетът? — попита.

— У мен е — отговорих.

Поговорихме още малко, но помежду ни нямаше топлота. Когато се сбогувахме, се питах какво всъщност се таи в сърцето му и какво — в моето. Бях започнал да мисля за себе си като човек с асасинско потекло и тамплиерски възгледи, чието сърце за кратко е принадлежало на мохиканка. С други думи, човек с необичайни перспективи.

С оглед на тези промени вече не се стремях толкова да открия храма и да използвам съдържанието му, за да утвърдя тамплиерското господство, а да сближа двете общества — асасините и тамплиерите. Размишлявах как възгледите на татко често съвпадат с идеите на Реджиналд и все по-често съзирах приликите, а не различията между двете учения.

Първо обаче трябваше да довършва започнатото, което ме гнетеше от години. Кое беше по-важно сега — да намеря убийците на татко, или да открия Джени? Нямаше значение. Исках да се освободя от тази дълга тъмна сянка, надвиснала над мен.

II

И така, думите на Холдън — „Открих я“ — сложиха началото на нова одисея, която ни отведе в сърцето на Османската империя, където две години издирвахме Джени.

Холдън е открил, че е жива. Жива и в ръцете на търговци на роби. Докато светът водеше Седемгодишната война, ние открихме точното й местонахождение, но търговците на роби бяха отпътували, преди да успеем да се доберем дотам. Още няколко месеца издирвахме накъде са се отправили и накрая разбрахме, че Джени е предадена като наложница в султанския двор. Поехме към двореца Топкапъ, но отново закъсняхме. Оказа се, че са я преместили в Дамаск, в големия палат на османския губернатор Асад паша ал Азим.

Пристигнахме в Дамаск. Аз бях предрешен като богат търговец с кафтан, тюрбан и широки шалвари, в които, честно казано, се чувствах доста неловко. Холдън ме следваше в скромно одеяние. Влязохме през градските порти и тръгнахме по тесните криволичещи улички, гъмжащи от стражи. Холдън, разузнал положението, ме информира, докато си проправяхме бавно път из прахоляка и жегата.

— Губернаторът е притеснен, сър — обясни ми той. — Смята, че Великият везир Рахиб паша в Истанбул му има зъб.

— Ясно. А прав ли е? Наистина ли Великият везир не го харесва?

— Великият везир го нарекъл „прост селяк от селски род“.

— Скроил му е шапката.

Холдън се разкикоти.

— Точно така. Губернаторът се страхува, че ще му отнемат поста и е засилил охраната на града и особено на двореца. Виждаш ли тези хора?

Посочи група граждани, забързани по улицата пред нас.

— Да.

— Водят ги за екзекуция. Набедени са за шпиони. Асад паша ал Азим вижда шпиони навсякъде.

На малък многолюден площад обезглавиха осъдения. Той умря с достойнство и тълпата изрева одобрително, когато съсечената му глава се търкулна върху почернелите от кръв дъски на ешафода. Ложата на губернатора беше празна. Пашата очевидно не дръзваше да излиза от палата.

След екзекуцията с Холдън се запътихме към двореца и обиколихме стените му. Пред главната порта дежуреха четирима постови, други стражи охраняваха страничните входове.

— Как изглежда отвътре? — попитах.

— Има две главни крила — харамлик и саламлик. В саламлика има зали, приемни и закрити градини, но ще открием госпожица Джени в харамлика.

— Ако е там.

— О, там е, сър.

— Сигурен ли си?

— Бог ми е свидетел.

— Защо са я преместили от Топкапъ? Знаеш ли?

Погледна ме изненадано.

— Заради възрастта й, сър. Отначало сигурно са я ценили много, разбира се, когато е била по-млада. Ислямските закони не позволяват да се похищават насила мюсюлмани, затова повечето наложници са християнки, заловени предимно на Балканите. Ако госпожица Джени наистина е била толкова красива, както я описвате, навярно е била безценна плячка. Проблемът е, че не е единствената, а вече е прехвърлила четирийсетте. Сега навярно са я понижили в длъжност, така да се каже, и е по-скоро слугиня.

Замислих се. Трудно ми беше да си представя, че Джени — красивата властна Джени — е паднала толкова ниско. Въображението ми рисуваше вдъхваща страхопочитание фигура, незасегната от времето. Вместо като кралица майка в османския двор обаче Джени живееше в Дамаск, в харема на изпаднал в немилост властник. Как постъпваха с прислужниците и наложниците на низвергнатите губера натори? Вероятно ги сполиташе участта на обезглавения клетник, когото видяхме преди малко.

— А охраната вътре? — попитах. — Нали не допускат мъже в харема?

Той поклати глава.

— Всички стражи в харема са евнуси. Любопитно ли ви е, сър, как превръщат мъжете в евнуси?

— Ще ми кажеш, дори и да не искам да науча, нали?

— Да, по дяволите! Не мога да нося сам това бреме. Отрязват гениталиите на тези обречени души и ги заравят в пясъка до врата. Престояват десет дни. Само един от десетима оцелява, а оцелелите са издръжливи като кремък.

— Ясно.

— Още нещо — баните са в харамлика, където живеят наложниците.

— Е, и?

Той спря. Озърна се наляво и надясно, присвил очи срещу слънцето. Доволен, че няма никого, се наведе, дръпна желязна халка, скрита под пясъка в краката ни, и отвори капак, под който няколко каменни стъпала изчезваха в мрака.

— Бързо, сър — ухили се. — Да не ни види някой страж.

III

Слязохме по стълбите и се огледахме. Беше сумрачно, почти тъмно, но отляво ромолеше вода, а отпред се виеше плочник, използван за пренасяне на провизии или за поддръжка на каналите. Вероятно и за двете.

Мълчахме. Холдън бръкна в кожената си чанта и извади свещ и кутийка с прахан. Запали свещта, лапна я и измъкна от чантата къса факла. Запали и нея и я вдигна нагоре, хвърляйки меко оранжево сияние наоколо. Вляво, разбира се, видяхме акведукта, а неравната пътека продължаваше напред и изчезваше в тъмнината.

— Отвежда право под двореца, сър, и под баните — прошепна Холдън. — Ако изляза прав, ще стигнем до зала с езерце, откъдето черпят питейна вода.

— Много си потаен — констатирах впечатлен.

— Обичам да ви смайвам с по някой неочакван трик, сър — усмихна се той. — Аз водя, нали?

Той тръгна напред. Вървяхме мълчаливо. Когато факлите догоряха, хвърлихме изгасналите и запалихме нови. Най-сетне пред нас се разкри широка зала. Първо забелязахме басейн, облицован с мраморни плочки. Бистрата вода сияеше в приглушената светлина, процеждаща се от открехнатата врата над близкото стълбище.

После забелязахме евнуха, който бе коленичил с гръб към нас и пълнеше стомна от басейна. Носеше висок калпак и надиплена мантия. Холдън ме погледна, притисна показалец в устните си и се запромъква напред, извадил камата си. Аз обаче го улових за рамото и го спрях. Трябваха ни дрехите на евнуха, не биваше да ги оплескаме с кръв. Този човек охраняваше наложници в османски палат, не беше някой британски войник, следователно кървавите петна по дрехите му нямаше да останат незабелязани. Застанах пред Холдън, инстинктивно свил пръсти и впил очи в сънната артерия на евнуха. Той напълни стомната и стана.

В същия момент сандалът ми остърга плочника — тих звук, но в затвореното пространство проехтя като изригнал вулкан. Евнухът се сепна.

Застинах и наругах мислено сандалите, когато той изви врат и надникна към вратата да провери откъде идва шумът. Не видя нищо и окаменя, сякаш осъзнал, че щом звукът не идва отгоре, значи…

Извърна се.

Нищо в дрехите, в позата му, когато се бе привел да напълни стомната, не ме бе подготвило за светкавичната реакция, която последва. Нито за ловкостта му. Той се сниши и стомната в ръката му се стрелна към мен толкова бързо, че щеше да ме събори, ако не бях демонстрирал същата скорост и пъргавина.

Избегнах удара, но на косъм. Отдръпнах се назад, а очите му пробягаха над рамото ми и забелязаха Холдън. Насочи поглед към каменните стълби — единствения изход. Преценяваше възможностите — да побегне или да се бие. Реши да се бие.

Което потвърди думите на Холдън, че евнусите са издръжливи като кремък.

Отстъпи няколко крачки и извади сабя изпод диплите на робата. Блъсна стомната в стената и се сдоби с второ оръжие. Тръгна към мен, стиснал сабята с една ръка и нащърбената стомна в другата.

Пътеката беше тясна. Само един от нас можеше да се изправи срещу него, а аз бях по-близо. Времето за тревоги да не изцапаме робата му бе отминало. Извадих скритото острие, приклекнах и се подготвих да го пресрещна. Той напредваше, втренчен в мен. Излъчваше заплашителност, у него имаше нещо неописуемо, което не бях съзирал у никой противник. След миг си спомних думите на старата ми бавачка Едит — от него ме побиваха тръпки. Навярно защото знаех на какво е бил подложен, през какво е преминал, за да се превърне в евнух. След преживяното нищо не можеше да го уплаши — камо ли аз, непохватен натрапник, неуспял дори да го издебне безшумно.

И той го усети. Усети страха ми и се възползва от него. Четеше се в очите му, които не издадоха никакви чувства, когато замахна със сабята към мен. Блокирах стоманата със скритото острие и се извърнах леко да посрещна втория удар, който идваше отляво — нащърбената стомна се насочи към лицето ми го пропусна на милиметър.

Не ми остави време да си поема дъх, вероятно осъзнал, че единственият начин да надвие мен и Холдън е да ни изтика назад по тесния проход. Сабята отново замахна — този път от долу нагоре — и аз пак я парирах със скритото острие. Изкривих лице от болка, когато посрещнах втория удар на стомната с лакът, и преминах в контраатака. Отместих се леко вдясно и понечих да забия острието в гърдите му. Той го отблъсна със стомната като с щит и острието ми се заби в глината, запращайки отломки върху плочника и в басейна. Отбелязах си мислено, че после ще трябва да го наточа.

Ако се измъкна невредим.

По дяволите! За пръв път виждах евнух и вече се биехме. Махнах на Холдън да се отдръпне назад, за да не се препъна в него. Отстъпих заднишком, за да си освободя пространство и да се съвзема.

Евнухът ме побеждаваше — не само с ловкост, но и защото се страхувах от него. А страхът е най-страшното чувство за воина.

Сниших се, вдигнах острието и погледнах евнуха право в очите. За миг застинахме неподвижно, вкопчени в безмълвна, но жестока схватка на волята. Аз я спечелих. Влиянието му върху мен някак си се пречупи и бегла сянка в очите му ми подсказа, че и той го разбира; разбира, че е изгубил психологическата битка.

Скочих напред с разискрено острие и сега дойде неговият ред да отстъпи назад. Защитаваше се умело и стабилно, но вече не владееше положението. Дори простена, оголил зъби, а по челото му избиха няколко капки пот. Острието ми се движеше светкавично. След като го принудих да отстъпи, започнах наново да обмислям как да запазя дрехите му непокътнати. Везните се бяха наклонили в моя полза. Той размахваше сабята диво напосоки и най-сетне съзрях възможността. Отпуснах се почти на колене и забих острието от горе надолу в брадичката му.

Тялото му се сгърчи и евнухът разпери ръце, сякаш го разпъват на кръст. Изпусна сабята и когато устните му се разтегнаха в ням вик, видях сребристото си острие в устата му. После той се строполи върху камъните.

Бях го изтикал чак до основата на стълбите, а вратата беше отворена. Всеки момент щеше да се появи друг евнух да провери къде се е дянала стомната. В същия миг, разбира се, чух стъпки и над капака премина сянка. Отскочих назад, улових мъртвеца за глезените и го повлякох след мен. Смъкнах шапката му и си я надянах. Тутакси различих боси крака да се спускат по стълбите. Евнухът се приведе да погледне към басейна. Високата бяла шапка върху главата ми го заблуди за една безценна секунда. Хвърлих се напред, сграбчих го за робата и го издърпах надолу по стълбите. Забих чело между веждите му, преди да успее да извика. Костите му изхрущяха и се счупиха и аз задържах главата му нагоре, за да не се стече кръвта по дрехите му. Той подбели очи и залитна зашеметен към стената. След секунда щеше да се опомни и да извика за помощ. Не биваше да му позволявам. Халосах с ръба на дланта си счупения му нос. Раздробените кости се забиха в мозъка му и той умря.

Втурнах се по стълбите и много внимателно, много безшумно затворих капака, за да си осигуря няколко секунди, преди да пристигнат подкрепленията. Някъде някоя наложница навярно очакваше да й донесат вода.

Без да продумаме, надянахме робите на евнусите и нахлупихме калпаците. С удоволствие се отървах от проклетите сандали. Спогледахме се. По предницата на мантията на Холдън личаха петна кръв, стекли се от счупения нос на предишния й собственик. Пробвах да ги изстържа с нокът, но вместо да ги изчистя, както се надявах, размазах все още влажната кръв. В крайна сметка, след кратка размяна на яростни жестове и енергични кимания, решихме единодушно да рискуваме. Вдигнах предпазливо капака и излязох в безлюдната зала горе. Тъмното хладно помещение бе облицовано с плочки, които отразяваха отблясъците от огромния басейн с гладка и тиха, но някак си жива повърхност.

Дадох знак на Холдън, че няма опасност. Той ме последва и двамата постояхме известно време в залата, попивайки с очи непознатата обстановка. Накрая се спогледахме победоносно и тръгнахме към вратата, която ни отведе в заслонена градина.

IV

Изправен срещу неизвестността, дебнеща ни от другата страна на вратата, аз присвивах пръсти, готов да извадя скритото острие, а Холдън стискаше дръжката на сабята си, в случай че се изправим срещу отряд разярени евнуси и истерични наложници.

Изненада ни обаче сцена като от небесните селения — отвъден живот, изпълнен с умиротворение, ведрина и красиви жени. Просторният двор бе застлан с бели и черни плочки, в средата му бълбукаше фонтан, а от всички страни се редяха беседки, засенчени от дървета, и лозници. Спокойно място, посветено на красотата и съзерцанието. Само ромоленето на фонтана нарушаваше тишината, въпреки че градината бе пълна с хора. Наложници в бели роби от ефирна коприна седяха върху, каменните пейки, размишляваха, шиеха или се разхождаха тихо, босоноги и изопнали гордо рамене. Кимах си безмълвно, когато се разминаваха, а между тях сновяха слугини, облечени по същия начин, но по-млади или по-възрастни и по-неугледни от жените, на които прислужваха.

Имаше и мъже, повечето застанали в очакване в дъното на двора — зорки и готови да се притекат на помощ. Евнусите. Забелязах с облекчение, че никой не гледа към нас. Правилата за зрителния контакт бяха по-сложни от мозайките. И това устройваше прекрасно нас, двамата непознати евнуси, опитващи се да се ориентират на новото място.

Застояхме се до вратата на банята, отчасти закрита от колони и лозници, и аз несъзнателно заех позата на другите стражи — изправен гръб, скръстил ръце отпред — докато очите ми обхождаха двора, търсейки Джени.

Открих я. Не я разпознах веднага; очите ми едва не я подминаха. Но когато погледнах отново към мястото, където една наложница се бе облегнала на фонтана, а слугинята й масажираше стъпалата, осъзнах, че прислужницата е сестра ми.

Времето си беше казало думата — макар някогашната красота да прозираше в чертите й, тъмната й коса бе посребрена, а лицето — изпито, понабръчкано и с отпусната кожа. Тъмни кръгове обрамчваха очите й — изморени очи. Каква ирония се криеше в лицето на момичето, за което се грижеше — презрителното и високомерно изражение, което като дете бях свикнал да виждам върху лицето на сестра си. Не, не се насладих на тази ирония, но все пак нямаше как да я подмина.

Джени погледна към мен. За секунда повдигна объркано вежди и се запитах дали ме позна след толкова години. Но не. Бях твърде далеч. Бях предрешен като евнух. Стомната бе предназначена за нея. И тя навярно се питаше защо двама евнуси са влезли в банята, а са излезли други двама.

Джени се изправи, поклони се на наложницата и все още с учудено изражение тръгна към нас, проправяйки си път между нагиздените в коприна красавици. Аз се шмугнах зад Холдън точно когато тя наклони глава да надникне през надвисналите лозници и застана на крачка от нас.

Не каза нищо, разбира се — разговорите бяха забранени — но и не беше необходимо. Аз надзърнах над рамото на Холдън да я погледна и забелязах как очите й се отклоняват от него към вратата на банята с ясен въпрос: „Къде е водата ми?“. Във властното й лице за миг се мярна момичето, което познавах — призрачен спомен от презрението на Джени, което някога изпитвах на свой гръб.

Холдън откликна на яростния й поглед, сведе глава и понечи да се върне в банята. Помолих се да го е осенила същата идея, да се е сетил, че ако някак си я накараме да ни последва, ще успеем да избягаме, без да ни усетят. Той разпери ръце да покаже, че е изникнал проблем и се нуждае от помощ. Джени обаче не пожела да му съдейства. Напротив — забеляза нещо по дрехите му и вместо да тръгне към банята, го спря с вдигнат показалец и после посочи кървавото петно върху робата му.

Очите й се разшириха. Тя се втренчи в лицето на Холдън и видя непознат мъж.

Устата й зейна. Отстъпи назад, но се блъсна в колоната и ударът избистри зашеметения й стъписан поглед. Отвори уста да наруши свещеното правило и да извика за помощ. Аз изскочих иззад гърба на Холдън и й просъсках:

— Джени, аз съм! Хайтам!

Надникнах неспокойно към градината, където всички се държаха постарому, в блажено неведение какво се случва пред вратата на банята. Погледнах отново Джени, в чиито очи напираха сълзи. Беше ме познала.

— Хайтам — прошепна тя, — дошъл си да ме отведеш…

— Да, Джени, да — отвърнах тихо, обзет от странна смесица от чувства, едното, от които беше вина.

— Знаех, че ще дойдеш — каза тя. — Сигурна бях…

Гласът й прозвуча по-звънко и аз погледнах стреснато към градината. Тя протегна длани и ме сграбчи за ръцете. Взря се умолително в очите ми.

— Кажи ми, че е мъртъв. Кажи ми, че си го убил.

Разкъсван между желанието да я смълча и любопитството да разбера какво има предвид, прошепнах:

— Кой? Кой да е мъртъв?

— Бърч — процеди тя, този път прекалено шумно.

Над рамото й видях наложница. Вървеше с плавни стъпки към нас — по-скоро към банята — потънала в размисъл, но гласът я сепна и я изтръгна от съзерцанието. По лицето й се изписа уплаха, тя се обърна към градината и изкрещя едничката дума, от която се страхувахме:

— Стража!

V

Първият страж не забеляза, че съм въоръжен, и аз забих острието с корема му, преди да разбере какво се случва. Той ококори очи и блъвна фонтан от кръв в лицето ми. Стенейки от усилието, аз го дръпнах към себе си и блъснах сгърченото му тяло във втория евнух, притекъл се на помощ. И двамата се проснаха върху черно-белия плочник. Заприиждаха още и битката започна. С крайчеца на окото си зърнах да просветва острие и отскочих точно навреме, за да не се забие във врата ми. Извърнах се, сграбчих ръката, с която нападателят държеше сабята, счупих я и пронизах черепа му с острието си. Сниших се, завъртях се и препънах четвърти мъж. Изправих се, скочих върху лицето му и чух как черепът му изхрущява.

Недалеч Холдън бе повалил трима евнуси, но стражите вече бяха разбрали що за противници сме и наближаваха по-предпазливо. Ние се прикрихме зад колоните и се спогледахме разтревожено, питайки се дали ще успеем да стигнем невредими до подземния тунел.

Умни момчета. Нападнаха ни двамина едновременно. С Холдън ги посрещнахме рамо до рамо, но отдясно ни връхлетяха още двама. Застанахме гръб в гръб и ги отблъснахме, но те се оттеглиха само временно, подготвяйки следващата атака, сплотили редици.

Зад нас Джени стоеше до вратата към банята.

— Хайтам! — извика тя паникьосано. — Трябва да бягаме!

Какво ли щяха да й сторят, ако я заловяха сега? Как щяха да я накажат? Не смеех да си представя.

— Вие двамата вървете, сър — настоя Холдън.

— Как не! — отвърнах.

Нападнаха ни отново и отново ги отблъснахме. Един от евнусите простена и се строполи ничком. Дори в предсмъртна агония, дори със сабя, забита в корема, тези мъже не крещяха. Над раменете на противниците ни забелязах в градината да притичват подкрепления. Бяха като хлебарки. На мястото на всеки убит изникваха двама-трима.

— Бягайте, сър! — извика Холдън. — Аз ще ги задържа и ще ви последвам!

— Не изглупявай, Холдън! — скастрих го. — Никой не може да ги задържи. Ще те убият.

— Бил съм се и срещу по-жилави врагове, сър — изръмжа Холдън, без да спира да размахва меча. Долових обаче фалшива нотка в дръзките му думи.

— По-добре да остана тогава — казах, отблъсквайки сабята на евнуха срещу мен. После го парирах, но не с острието си, а с юмрук в лицето, който го отпрати назад.

— Тръгвайте! — изкрещя Холдън.

— Ако загинем, ще загинем заедно — отвърнах.

Холдън обаче прецени, че времето за размяна на любезности е отминало.

— Слушай, човече, или се измъквай оттук, или и тримата ще умрем. Какво избираш?

Джени ме улови за лакътя и ме задърпа към отворената врата на банята. Отляво към нас прииждаха още евнуси. Аз се колебаех. Докато, изгубил търпение, Холдън се хвърли към мен, извика „Извинете, сър“, блъсна ме през вратата, преди да успея да реагирам, и я залости отвън.

Лежах в тихата баня и се опитвах да осъзная какво се е случило. От другата страна на стената чувах битката — странна, приглушена — и тропот по вратата. Проехтя вик — гласът на Холдън — и аз станах, понечих да отворя вратата и да се върна при него. Джени обаче ме стисна за ръката.

— Не можеш да му помогнеш, Хайтам — каза тихо.

В същия миг от градината долетя нов вик:

— Копелета! Проклети кастрати!

Хвърлих последен поглед към вратата, дръпнах резето отвътре и Джени ме повлече към подземието. Докато слизахме по стълбите, отгоре проехтя по-немощен вик:

— Само толкова ли са ви силите, кучи синове! Хайде, уроди, да видим как ще се справите с войника на Негово величество!

Когато се втурнахме по тунела, чух писък.