Възмездие

I

Ню Йорк се бе променил. Меко казано. Беше изгорял. Големият пожар през септември 76-а беше лумнал първо в гостилницата „Борещите се петли“, а сетне бе унищожил петстотин къщи. Една четвърт от града пустееше необитаема. Британците бяха обявили военно положение. Бяха конфискували домовете на хората и бяха настанили в тях офицери от британската армия. Църквите бяха превърнати в затвори, казарми или лазарети; духът на града сякаш бе помръкнал. Британският флаг висеше вяло над покривите на сградите от оранжеви тухли. Преди оживеният град кипеше от енергия под тентите, колонадите и зад прозорците; сега тентите бяха мръсни и прокъсани, а прозорците почернели от сажди. Животът продължаваше, но гражданите ходеха по улиците, забили поглед в краката си. Крачеха прегърбени, с посърнали лица.

Да открием Бенджамин в тази атмосфера не беше трудно. Разбрахме, че е в изоставена пивоварна край пристанището.

— Трябва да приключим преди изгрев-слънце — реших прекалено прибързано.

— Добре — отвърна Конър. — Искам да върна провизиите възможно най-скоро.

— Разбира се. Няма да ти преча да преследваш изгубената си кауза. Хайде, следвай ме.

Придвижвахме се по покривите, откъдето Ню Йорк се разстилаше пред очите ни като на длан — величествен, макар и изтерзан от войната и с помръкнала красота.

— Кажи ми нещо — подхвана Конър. — Можеше да ме убиеш при първата ни среща… Какво спря ръката ти?

Можех да те оставя да умреш на бесилото, помислих си. Да заръчам на Томас да те убие в Брайдуелския затвор. Какво ме възпря тогава? Как да отговоря? Старостта? Носталгията по живота, който не бях изживял?

Не възнамерявах обаче да споделям чувствата си с Конър. След кратко мълчание махнах небрежно с ръка и отвърнах:

— Любопитството. Други въпроси?

— За какво се борят тамплиерите?

— Порядък. Целеустременост. Посока. Само толкова. Твоите побратими ни мътят умовете с призивите си за свобода. Навремето асасините са преследвали по-разумна цел. Борели са се за мир.

— Свободата е мир — настоя той.

— Не. Тя подклажда хаос. Само погледни революцията, която организираха приятелчетата ти. Бил съм в Континенталния конгрес. Наблюдавал съм как крещят и тропат с крака. В името на свободата! Но свободата е само врява.

— И затова предпочиташ Чарлс Лий?

— Той разбира нуждите на бъдещата нация по-добре от бъбривците, които претендират, че я представляват.

— Звучиш, сякаш си сдъвкал кисело грозде — каза той. — Хората направиха своя избор — Вашингтон.

Старата песен. Почти му завиждах — колко категорично гледа на света. В неговия свят очевидно не съществуваха съмнения. Когато разбереше истината за Вашингтон — скоро, ако успеех да осъществя плана си — не само светът, но и светогледът му щеше да рухне. Сега му завиждах за непоколебимостта, но тогава нямаше да е за завиждане.

— Хората не са избрали нищо — въздъхнах. — Избраха го група привилегировани страхливци, които искат да се облагодетелстват. Събраха се тайно и взеха решение, от което ще извлекат полза. Украсили са го с приятни за слуха думи, но това не означава, че говорят истината. Единствената разлика, Конър, единствената разлика между мен и хората, на които помагаш, е, че аз не демонстрирам фалшиви чувства.

Той ме погледна. Неотдавна бях решил, че думите ми не му въздействат изобщо, но ето че пак опитвах. А може би грешах — може би казаното от мен си пробиваше път в ума му.

II

Когато наближихме пивоварната, стана ясно, че ни е необходима дегизировка за Конър — асасинската му мантия беше прекалено очебийна. Надявайки я, той отново демонстрира уменията си и аз отново спестих похвалите.

Когато и двамата бяхме облечени подходящо, тръгнахме към високите тухлени стени. Тъмните прозорци се взираха втренчено в нас. През портата видях варели и каруци и мъже, сновящи напред-назад. Бенджамин бе заменил повечето тамплиери с наемници, подбрани лично от него. Историята се повтаря, помислих си, спомняйки си Едуард Брадок. Надявах се Бенджамин да се окаже по-лесна жертва от Брадок. Някак си обаче се съмнявах. Напоследък нямах много вяра в преценката си за противниците ми.

Напоследък нямах вяра в нищо.

— Спрете! — От сенките изникна страж, разбърквайки мъгливата пелена, която се стелеше около глезените ни. — Това е частна собственост. Какво ви води насам?

Аз си попривдигнах шапката да му покажа лицето си.

— Бащата на разума ни води — отвърнах и мъжът явно се поуспокои; продължаваше обаче да наблюдава предпазливо Конър. — Вас ви познавам, но не познавам варварина.

— Той ми е син — казах и ми се стори странно, че произнасям тези думи.

Стражът огледа Конър от главата до петите и ми каза:

— Вкусил си от горските плодове, а?

Пощадих го. Засега. Усмихнах се.

— Вървете — рече той и ние прекрачихме през сводестата порта в двора на „Смит и Кампъни Бруъри“.

Притаихме се бързо в безистен, където редица от врати отвеждаше към складовете и служебните кабинети. Веднага се заех с ключалката на първата врата, а Конър застана на пост.

— Сигурно си се почувствал странно, когато си разбрал за мен — каза.

— Всъщност ми е любопитно какво ти е разказвала майка ти за мен — отвърнах, въртейки шперца. — Често съм се питал какъв ли щеше да е животът ми, ако с нея бяхме останали заедно. — Воден от инстинкта, го попитах: — Как е тя впрочем?

— Мъртва е — отговори той. — Убиха я.

Вашингтон я уби, помислих си, но казах:

— Съжалявам…

— Нима? Твоите хора са виновни.

Бях отключил вратата, но вместо да я отворя, се обърнах към Конър.

— Какво?

— Бях дете, когато дойдоха да търсят старейшините. Още тогава знаех, че са опасни, и не обелих нито дума. Чарлс Лий ме възнагради с юмрук.

Значи бях прав. Чарлс наистина бе оставил физически и метафоричен отпечатък от тамплиерския си пръстен върху Конър.

Лесно си придадох ужасено изражение, когато той продължи:

— Изпаднах в несвяст. Когато се събудих, селото гореше. Твоите хора си бяха тръгнали. Мама беше мъртва.

Сега ми се удаваше възможност да му съобщя истината.

— Невъзможно! — възкликнах. — Не съм давал такава заповед. Точно обратното всъщност — казах им да спрат да търсят храма на Предците, за да се съсредоточим върху по-неотложни задачи…

По лицето на Конър се изписа мимолетно съмнение. След малко обаче сви рамене.

— Няма значение. Отдавна е минало.

О, имаше значение, разбира се, и още как!

— Но ти цял живот си смятал, че аз, собственият ти баща, съм отговорен за това зверство. Въпреки че нямам пръст в него.

— Може би казваш истината. Или не. Как да разбера?

III

Вмъкнахме се безшумно в склада, където купищата варели препречваха пътя на светлината. Недалеч зърнахме фигура с гръб към нас. Чуваше се само драскането на перото върху листовете на счетоводния тефтер, който попълваше. Познах го веднага, разбира се, поех си дъх и извиках:

— Бенджамин Чърч! Обвинявам те, че предаде Тамплиерския орден и наруши принципите ни, за да се облагодетелстваш. Осъждам те на смърт!

Бенджамин се обърна. Само че не беше Бенджамин, а подставено лице.

— Сега! — изкрещя мъжът и стаята ненадейно се напълни с войници, размахали саби и пистолети.

— Закъсняхте — каза мъжът. — Чърч потегли отдавна със стоката. Опасявам се, че няма да успеете да го последвате.

Стояхме пред войниците и благодаряхме богу за уроците на Ахилес, защото и двамата мислехме едно и също. Мислехме: когато си изправен пред противник, който те превъзхожда числено, използвай елемента на изненадата. Мислехме: превърни отбраната в нападение.

Това и сторихме. Атакувахме. Спогледахме се бързо, извадихме скритите остриета и скочихме напред, забивайки ги в най-близките войници, чиито писъци отекнаха в тухлените стени на склада. Съборих с ритник един от стрелците им. Главата му се блъсна върху сандък на пода и аз връхлетях върху него, затиснах гърдите му с колене и забих острието в лицето и в мозъка му.

Обърнах се й видях как Конър се завърта, снишен и протегнал напред острието, и разпаря коремите на двама войници. И двамата паднаха, стиснали зейналите си стомаси — мъртъвци, които още не са разбрали накъде са се запътили. Гръмна мускет и въздухът край ухото ми изсъска. Куршумът ме пропусна на косъм, но стрелецът плати с живота си. Двама се спуснаха към мен, размахали диво саби, но аз ги повалих и благодарих Богу, че Бенджамин използва наемници, а не тамплиери, които нямаше да станат толкова лесна плячка.

Битката беше кратка и жестока. Накрая остана само примамката, проснат върху покрития с кръв под. Конър се надвеси над него и той се разтрепера като уплашено дете.

Прекратих агонията на последния оцелял войник и чух Конър да пита:

— Къде е Чърч?

— Ще ти кажа — изхленчи примамката. — Ще ти кажа всичко. Само ми обещай да не ме убиваш.

Конър ме погледна и му помогна да се изправи. Мъжът ни изгледа стреснато и продължи:

— Замина вчера за Мартиника. Отплава с търговския кораб „Уелкъм“. Половината му трюм е пълен с провизиите, които открадна от патриотите. Само толкова знам. Кълна се.

Забих острието си в гръбнака му и той погледна удивено окървавената стомана, подаваща се от гърдите му.

— Обеща…

— Той… И спази думата си — отвърнах студено и погледнах Конър, сякаш го предизвиквам да ми възрази. — Да вървим — добавих.

В същия момент трима мъже, въоръжени с пушки, се втурнаха на балкона над главите ни, трополейки с ботуши по дъските. Подпряха прикладите на раменете си и откриха огън. Но не по нас, а по варелите, които, както твърде късно осъзнах, се оказаха пълни с барут.

Дръпнах Конър зад една каца с бира, когато първият варел избухна, последван от другите около него. Всички експлодираха с оглушителен трясък, който сякаш огъваше въздуха и спираше времето. Взривовете бяха толкова силни, че когато отворих очи и отдръпнах длани от ушите си, се изненадах, че стените на склада все още се издигат около нас. Всички мъже наоколо или се бяха свили на земята, или бяха запратени там от експлозията. Започнаха обаче да се изправят един по един и да посягат към мускетите си. Все още оглушали от гърмежа, крещяха и ни търсеха сред прахоляка е присвити очи. Пламъци ближеха варелите; сандъците пламтяха. Недалеч един войник се строполи на колене с лумнали дрехи и коса. Изпищя и умря с лице, захлупено върху каменния под на склада. Около нас се вихреше огнен ад.

Куршуми от мускети свистяха край ушите ни. Хукнахме към стълбите, отвеждащи към горния етаж. Пътьом повалихме двама стражи със саби, а после посякохме четирима стрелци. Пожарът се разразяваше все по-буйно. Дори войниците се разбягаха. Ние тичахме — все по-нагоре и по-нагоре, докато най-сетне стигнахме тавана на пивоварната.

Нападателите ни изостанаха, но не и пламъците. Погледнахме през прозореца и видяхме вода. Конър ме сграбчи и ме бутна през прозореца. Телата ни разбиха стъклото и цопнаха във водата долу, преди да успея да възразя.