Възмездие

I

От самото начало Чарлс ненавиждаше Вашингтон, а неуспешният опит за убийство задълбочи гнева му. Прие като лична обида факта, че Вашингтон е оцелял — как смее? — и никога не му прости. Не след дълго британците превзеха Ню Йорк и едва не заловиха Вашингтон. Обвиниха го за поражението — сред най-злостните му критици беше Чарлс, който изобщо не се впечатли от набега на генерала през река Делауеър, макар победата му в битката за Трентън да възобнови надеждите на революционерите. Чарлс злорадстваше, когато генералът претърпя поражение в битката при Брендиуайн и изгуби Филаделфия. Нападението на Вашингтон над британците в Джърмантаун се оказа фиаско. Беше ред на Вали Фордж.

След като спечели битката за Уайт Марш, Вашингтон поведе армията си да презимува на по-безопасно място. Вали Фордж в Пенсилвания се оказа лош избор. Дванайсетте хиляди войници под негово командване бяха толкова оскъдно екипирани и изтощени, че босите им крака оставяха кървава диря по време на похода.

Армията бедстваше. Храната и дрехите не стигаха, конете измираха от глад. Тиф, жълтеница, дизентерия и пневмония избиваха хиляди в лагера. Борбен дух и дисциплина буквално не съществуваха.

Въпреки поражението в Ню Йорк и Филаделфия и дългата, мъчителна и студена смърт, която покосяваше войниците във Вали Фордж, Вашингтон се уповаваше на своя ангел пазител — Конър. И Конър вярваше във Вашингтон е непоколебимостта на младостта. Думите ми не успяваха да го разколебаят, нищо не можеше да го убеди, че Вашингтон е отговорен за смъртта на майка му. Той смяташе тамплиерите за виновници и кой би оспорил правото му да стигне до такова заключение? Все пак бе видял Чарлс в селото. И не само него, но и Уилям, Томас и Бенджамин.

О! Бенджамин! Другият ми проблем. През последните години той петнеше Ордена, меко казано. Пробва да продаде информация на британците и го изправиха на съд през 75-а. Дотогава, както беше предвидил, заемаше поста на главен лекар и директор на медицинската служба на Континенталната армия. Обвиниха го във „връзки е врага“ и го хвърлиха в затвора. Освободиха го в началото на тази година и той изчезна безследно.

Не знаех дали се е отвърнал като Брадок от идеалите на Ордена. Знаех обаче, че вероятно е организирал кражбата на провизии, предназначени за Вали Фордж. Обирът, разбира се, усложняваше още повече положението на клетниците в лагера. Бенджамин очевидно бе загърбил целите на Ордена в името на личната облага и се налагаше да го спрем. Поех лично задачата. Тръгнах от Вали Фордж и препускайки през мразовитата, заснежена филаделфийска пустош, открих църквата, където Чърч бе лагерувал.

II

В църквата обаче нямаше жива душа. Всички я бяха изоставили — и паството, и хората на Бенджамин. Нямаше нищо, нито следа от провизии, само пепел от огньове, отдавна изстинали, и разкаляни участъци, където са били разпънати палатките. Завързах коня си зад църквата и влязох вътре, където студът смразяваше до кости, както и навън. Край стените имаше останки от огньове, а край вратата бяха струпани греди. Огледах ги и разбрах, че са насечени църковни пейки. Страхопочитанието е първата жертва на студа. Непокътнати бяха само двете редици пейки край стените, обърнати към внушителния, но отдавна неизползван олтар. Облаци прах се виеха в дебелите снопове светлина, струящи през мръсните прозорци високо в дебелите каменни стени. По каменния под се валяха прекатурени сандъци и празни чували. Обиколих църквата, преобръщайки от време на време някой сандък е надеждата да открия нещо, което да ми подскаже накъде е поел Бенджамин.

После чух шум — стъпки пред вратата и застинах. Шмугнах се зад олтара точно когато огромните дъбови крила на вратата проскърцаха протяжно и зейнаха зловещо. Влезе мъж, който сякаш вървеше по следите ми — обиколи църквата точно като мен, преобръщайки и оглеждайки сандъците и дори ругаейки под нос също като мен.

Беше Конър.

Надигнах глава иззад олтара. Той носеше асасинска мантия. Лицето му изглеждаше сериозно. Наблюдавах го мълчаливо. Сякаш гледах себе си — моя по-млада версия, като асасин, пътя, по който щях да тръгна, ако не беше предателството на Реджиналд Бърч. Наблюдавах Конър и в душата ми яростно бушуваха противоречиви чувства — съжаление, горчивина, дори завист.

Прокраднах се по-близо. Да видим дали е добър асасин.

Или другояче казано, да видим дали все още ме бива.

III

Биваше ме.

— Татко — каза той, когато го повалих и притиснах острието в гърлото му.

— Конър — отвърнах иронично. — Последните ти думи?

— Чакай.

— Лош избор.

Той отметна глава и очите му заискриха.

— Дошъл си да провериш дали Чърч е откраднал достатъчно за британските ти побратими, а?

— Бенджамин Чърч не ми е побратим — срязах го. — Нито червените униформи и смахнатият им крал. Предполагах, че си наивен. Но чак толкова! Тамплиерите не се бият за Короната. Искаме същото като теб, момче. Свобода. Справедливост. Независимост.

— Но…

— Но какво?

— Джонсън. Питкърн. Хики. Те искаха да заграбят земята на местните. Да плячкосват градове. Да убият Джордж Вашингтон.

Въздъхнах.

— Джонсън искаше да купи земята, за да я опазим непокътната. Питкърн беше привърженик на дипломацията. Но вие провалихте усилията му и подпалихте проклетата война. А Хики? Джордж Вашингтон не е годен за лидер. Изгуби почти всички битки, които води. Колеблив е и несигурен. Погледни Вали Фордж и ще разбереш, че съм прав. Ще сме по-добре без него.

Забелязах, че думите ми му въздействат.

— Виж, нямам нищо против да кръстосваме саби, но устата на Бенджамин Чърч е по-голяма и от егото му. Очевидно искаш да върнеш провизиите, които е откраднал. Аз искам да го накажа. Интересите ни съвпадат.

— Какво предлагаш? — попита предпазливо.

Какво предлагам? Видях как очите му се стрелват към амулета около врата ми. На свой ред моите се насочиха към огърлицата му. Несъмнено Зио му бе разказала за амулета, несъмнено искаше да ми го отнеме. От друга страна, символите, които носехме около вратовете си, напомняха за нея.

— Примирие — отвърнах. — Навярно… вероятно ще ни се отрази добре да прекараме известно време заедно. Ти си ми син все пак и нищо чудно все още да имам шанс да те изтръгна от лапите на невежеството.

Възцари се мълчание.

— Или предпочиташ да те убия? — засмях се.

— Знаеш ли къде е отишъл Чърч? — попита Конър.

— Не. Надявах се да го издебна тук. Него или някого от хората му. Но явно съм закъснял. Заминали са.

— Ще успея да го проследя — каза гордо Конър.

Прибрах сабята и той ми демонстрира какво е научил от Ахилес, сочейки дири по пода на църквата, където бяха влачили сандъците.

— Товарът е тежък — отбеляза. — Сигурно са го пренесли с каруци… Сандъците бяха пълни с лекарства, дрехи и храна. Снегът е заличил повечето следи, но все ще открием някакви. Хайде.

Развързах коня и двамата препуснахме. Конър сочеше неясните дири от колелата, а аз се стараех да прикривам възхищението си за пръв път с удивление откривах колко близки са ученията ни. Той правеше същото, което бих направил аз. На петнайсет мили от църквата Конър се обърна към мен и ме изгледа победоносно, сочейки дирята пред нас. На хоризонта различих счупена каруца. Каруцарят се опитваше да поправи колелото. Когато наближихме, го чухме да мърмори:

— Какъв късмет извадих! Ще замръзна, ако не…

Погледна ни стъписано и се ококори уплашено. Недалеч беше мускетът му; недалеч, но на повече от една ръка разстояние: Конър го попита надменно:

— На Бенджамин Чърч ли служиш?

Веднага предусетих, че мъжът ще побегне. Сякаш да оправдае предвижданията ми, той се изправи и хукна към дърветата, газейки дълбокия сняг тромаво като ранен слон.

— Добър подход — усмихнах се, а Конър ме изгледа сърдито, скочи от седлото и се втурна по петите на каруцаря.

Аз въздъхнах, слязох от коня, проверих острието си и се заслушах в гълчавата от гонитбата. Тръгнах към гората, където Конър бе притиснал беглеца до едно дърво.

— Не биваше да бягаш — каза.

— Кк… какво искаш? — заекна отчаяно мъжът.

— Къде е Бенджамин Чърч?

— Не знам. Яздехме към лагера на север оттук. Там разтоварваме стоката. Може би ще го откриете там…

Погледна ме, сякаш търси подкрепа. Аз извадих пистолета си и го застрелях.

— Достатъчно — отсякох. — Да тръгваме.

— Не биваше да го убиваш — укори ме Конър, бършейки кръвта на мъжа от лицето си.

— Разбрахме къде е лагерът — отвърнах. — Той изпълни предназначението си.

Докато вървяхме към конете, се питах как ли ме вижда Конър. На какво искам да го науча? Искам ли да се разколебае и изтощи като мен? Или се опитвам да му посоча правилния път?

Потънали в мисли, препуснахме към лагера и скоро забелязахме издайническите кълба дим да се вият над дърветата. Слязохме от конете, завързахме ги и продължихме пешком, прокрадвайки се безшумно между дърветата. Залегнахме и през голите клони и дънери огледахме с телескопа ми мъжете в далечината. Някои обикаляха около лагера, а други се бяха скупчили около огньовете да се стоплят. Конър тръгна към лагера, а аз се скрих и зачаках.

Поне смятах, че съм се скрил. Докато не усетих цев на мускет да опира във врата ми.

— Я да видим кой ни е дошъл на гости — каза някой.

Изругах и се изправих. Бяха трима. Изглеждаха много доволни, че са ме заловили. Така и се полагаше, защото не се оставях лесно да ме издебнат. Преди десет години щях да ги чуя и да се преместя тихомълком другаде. Преди двайсет години щях да ги чуя, да се скрия и да ги избия до крак.

Двама ме държаха на мушка, докато третият се приближи, облизвайки нервно устни. Изръмжа доволно, разкопчавайки скритото ми острие, а после взе сабята, пистолета и камата ми. Поуспокои се едва след като ме разоръжи, ухили се и разкри ситни почернели зъби. Аз обаче имах скрито оръжие — Конър. Но къде се беше дянал той?

Почернелите зъби пристъпи напред. Толкова неумело прикриваше намеренията си, че успях да се отдръпна, преди да забие коляно в слабините ми. Не ме заболя, но изпищях театрално и се строполих върху замръзналата земя, където и останах, придавайки си зашеметен вид, за да печеля време.

— Сигурно е шпионин на янките — обяви един от другите мъже. Облегна се на мускета си и се приведе да ме огледа.

— Не е — рече първият и също се надвеси над мен. Аз се мъчех да се изправя на четири крака. — Нещо по-специално е. Нали така… Хайтам? Чърч ми разказа за теб.

— Значи знаеш какво те очаква…

— Не си в положение да ме заплашваш — процеди Почернелите зъби.

— Още не — отвърнах спокойно.

— Нима? — каза Почернелите зъби. — Дали да ти докажем колко грешиш? Прасвали ли са те с дуло на мускет в зъбите?

— Не, но ти очевидно си наясно какво е усещането.

— На подбив ли ме вземаш?

Очите ми се стрелнаха нагоре — към клоните на дървото зад тях, където се бе притаил Конър с извадено скрито острие и притиснал показалец пред устните си. Умееше да се катери майсторски по дърветата, естествено, нали майка му го бе учила. Обучаваше и мен. Никой не можеше да се придвижва по дърветата по-ловко от нея.

Погледнах Почернелите зъби. Знаех, че му остават само няколко секунди живот. Тази мисъл ме утеши, когато ботушът му халоса брадичката ми и полетях назад, приземявайки се в близкия шубрак.

Моментът е подходящ, Конър, рекох си. С насълзени от болка очи забелязах как той скача на земята, замахва със скритото острие и сребристата стомана проблясва от устата на първия клет войник. Другите двама умряха, преди да успея да се изправя на крака.

— Ню Йорк — каза Конър.

— Какво?

— Бенджамин е там.

— Значи и ние трябва да отидем.