Възмездие

I

Преди два дни трябваше да празнувам десетия си рожден ден в дома ни на Куин Анс Скуеър. Рожденият ми ден обаче отмина без тържества; имаше само погребения, а домът ни прилича на почернял изгнил зъб сред високите бели къщи край площада.

Отседнали сме в едно от именията на баща ми в Блумсбъри. Къщата е хубава и макар семейството ми да е погубено, а животът ни — съсипан, поне за това трябва да сме благодарни. Ще останем тук като зашеметени изгубени духове, докато бъдещето ни се проясни.

Огънят погълна дневниците ми и сега сякаш започвам наново. В такъв случай навярно трябва да се представя. Казвам се Хайтам — арабско име на английско момче, родено в Лондон и допреди два дни живяло идилично, далеч от градската мизерия. От площада виждахме мъглата и пушека, надвиснали над реката, и като всички други усещахме вонята, която бих могъл да опиша само като „мокър кон“, но не се налагаше да газим през смрадливите реки, извиращи от работилниците, касапниците и задниците на животните и хората. Отровните отпадъчни води, развъдник на болести — дизентерия, холера, полиомиелит.

— Побързайте, господин Хайтам. Ще пипнете магарешка кашлица!

Когато прекосявахме поляните към Хемпстед, бавачките ми ме дърпаха настрани от бледите клетници и закриваха очите ми да не виждам недъгавите деца. Болестта ги плашеше най-много. Защото, предполагам, болестта е глухоняма; няма как да я подкупиш, оръжия не я ловят и не свежда глава нито пред богатството, нито пред общественото положение. Тя е неумолим противник.

И разбира се, напада без предупреждение. Затова всяка вечер ме преглеждаха за признаци на шарка или морбили и докладваха на мама, че съм невредим, когато идваше да ме целуне за лека нощ. Аз бях от щастливците, както виждате, които имаха майка да ги целуне за лека нощ и баща, който да ги завие в леглото. Той обичаше мен и Джени — моята полусестра — и ми разказваше за богатството и за бедността, за щастливата ми звезда и за отговорността да мисля за другите; наемаше учители и бавачки, които да ме обучават и да се грижат за мен, за да стана доблестен и достоен мъж. Бях щастливец. Не бях като децата, който работят на полето и в заводите или чистят комините.

Понякога се питах обаче дали имат приятели, тези, другите деца. Представях си, че имат и — знаех, разбира се, че не бива да им завиждам, защото моят живот е много по-удобен от техния — им завиждах само за едно, за приятелите им. Аз нямах приятели, нямах и братя и сестри на моята възраст. Защо не завързвах приятелства ли? Е, бях срамежлив. Имаше и друга пречка — разбрах за нея още когато бях на пет.

Беше следобед. Именията край Куин Ане Скуеър бяха построени нагъсто и често виждахме съседите си — или на площада, или в задните им дворове. От едната страна на нашата къща живееше семейство с четири момичета — двете бяха горе-долу на моята възраст. По цели часове скачаха на въже и играеха на сляпа баба в градината и аз ги чувах в стаята, където учех под зоркия поглед на наставника ми — стария господин Флейлинг. Той имаше гъсти вежди и навика да си бърка в носа, да разглежда внимателно находката, издълбана от дебрите на ноздрите му, и тайничко да я изяжда.

Онзи следобед господин Флейлинг излезе от стаята и изчаках стъпките му да заглъхнат; побутнах листовете със задачи, отидох до прозореца и погледнах към двора на съседната къща.

Там живееше семейство Досън. Господин Досън беше магистър по философия — така казваше татко, сбърчвайки чело. Градината им беше заобиколена от висока стена, но въпреки дърветата и храстите, потънали в зеленина, виждах момичетата. Играеха на дама и бяха очертали игрището със стикове за крикет, но изглежда не вземаха много на сериозно надпреварата; навярно двете по-големи момичета разясняваха на по-малките тънкостите на дамата. Разлюлели плитки и розови надиплени рокли, те викаха и се смееха, а от време на време чувах глас на възрастна жена — вероятно бавачката, скрита от погледа ми под дървесните корони.

Забравил за момент за задачите върху писалището, аз ги наблюдавах, докато изведнъж, сякаш усетила, че я гледат, една от по-малките сестри — около година по-малка от мен — вдигна очи, видя ме зад прозореца и погледите ни се срещнаха.

Аз преглътнах и много колебливо й помахах. За моя изненада тя се усмихна лъчезарно. След миг извика сестрите си, които се скупчиха около нея, извили развълнувано вратове и заслонили очи от слънцето, за да надникнат зад прозореца, където аз стоях като музеен експонат. Само че подвижен експонат, който махаше с ръка и поруменяваше от смущение, но усещаше радостна топлота, подсказваща му, че може би ще намери приятели.

Предчувствието се изпари тутакси, щом бавачката им излезе изпод прикритието на дърветата, погледна гневно към прозореца и ме изпепели с изражение, което не оставяше никакво съмнение, че ме смята най-малкото за натрапник, а после избута четирите момичета извън полезрението ми.

Бях виждал този поглед и преди, щях да го виждам и занапред — на площада, по поляните зад къщите. Помните ли, че споменах колко усърдно ме отдръпваха бавачките от дрипавите клетници? Другите бавачки отдръпваха поверениците си по същия начин от мен. Не бях питал защо. Не ми изглеждаше странно, защото… не знам, сигурно защото нямаше причина да се чудя; това просто се случваше и толкова.

II

Когато навърших шест, Едит ми връчи кат изгладени дрехи и обувки със сребърни катарами.

Излязох иззад паравана обут с лъскавите нови обувки, в жакет и сако, и Едит извика една от прислужниците, която каза, че съм копие на баща си. Това, разбира се, беше целта.

По-късно родителите ми дойдоха да ме видят и съм готов да се закълна, че очите на татко се просълзиха малко, а мама направо се разплака, размахвайки ръка, за да й подадат кърпичка.

Застанал пред тях, аз се чувствах пораснал и помъдрял, макар отново да усещах как страните ми пламват. Запитах се дали момичетата на Досънови ще ме харесват в новия костюм, дали ще им заприличам на истински джентълмен. Често мислех за тях. Понякога ги зървах от прозореца да тичат из градината или да ги качват във файтон пред имението им. Веднъж ми се стори, че едната ме поглежда, но дори да ме видя, този път нямаше усмивки, а само сянка от изражението на бавачката й, сякаш неодобрението към мен се предаваше като мистично познание.

И така, от едната ни страна живееха Досънови — загадъчните подскачащи момиченца с плитки, а от другата страна бяха Баретови. Семейството имаше осем деца — момичета и момичета, но рядко виждах и тях. Както в случая с Досънови, зървах ги само когато се качват в каляски или отдалеч на поляните. Един ден обаче, малко преди осмия ми рожден ден, бях в градината, обикалях край високата ограда и ронех с пръчка старите червени тухли. От време на време спирах, обръщах някой камък с пръчката и оглеждах насекомите, които побягваха от убежището си — мокрици, стоножки, червеи се извиваха, сякаш да протегнат дългите си тела. Лека-полека стигнах до вратата, която отвеждаше към пътека между нашия дом и къщата на Баретови.

Тежката порта беше залостена с огромно ръждясало парче метал, което изглеждаше недокосвано от години. Аз го огледах, претегляйки го в ръка, и в същия момент чух настойчив момчешки шепот.

— Ей, ти! Вярно ли е това, което говорят за баща ти?

Гласът долиташе от другата страна на портата, макар да го разбрах едва след миг-два — мигове, през които се вкамених, стъписан и уплашен. После подскочих от страх, когато зърнах през пролуката на вратата да наднича ококорено око. Гласът повтори въпроса:

— Хайде, ще ме извикат всеки момент. Вярно ли е това, което казват за баща ти?

Успокоих се и приближих лице към пролуката.

— Кой си ти? — попитах.

— Том. Живея в съседната къща.

Знаех, че Том е най-малкият от децата на Баретови, горе-долу на моята възраст. Бях чувал да го викат.

— Ти кой си? — попита Том. — Така де, как се казваш?

— Хайтам — отвърнах и се почудих дали Том е новият ми приятел.

Ако не друго, окото му изглеждаше дружелюбно.

— Странно име.

— Арабско е. Означава „млад орел“.

— А, ясно!

— Кое е ясно?

— О, не знам. Просто се връзва с историята. И си само един, нали?

— Имам сестра — отвърнах. — И майка и баща.

— Малко семейство.

Кимнах.

— Виж — настоя той. — Вярно ли е, или не? Наистина ли баща ти е такъв, какъвто казват? И не смей да ме лъжеш, виждам ти очите. Веднага ще разбера, ако излъжеш.

— Няма. Но не знам какво казват „те“, нито кои са.

В този момент ме обзе странно и не съвсем приятно чувство — че някъде съществува представа за „нормалното“, а ние, семейство Кенуей, не отговаряме на критериите.

Навярно собственикът на окото долови нещо в гласа ми, защото добави припряно:

— Съжалявам, съжалявам, ако те обидих. Просто съм любопитен, това е. Носят се слухове и е много вълнуващо, ако са верни…

— Какви слухове?

— Ще ме помислиш за глупак.

Събрал смелост, аз приближих до пролуката и го погледнах — око срещу око.

— Какво казват хората за татко? — попитах.

Той примигна.

— Казват, че бил…

Ненадейно нещо прошумоля зад гърба му и чух гневен мъжки глас да вика:

— Томас!

Той се отдръпна уплашено от вратата.

— Съжалявам, братле — прошепна бързо, — трябва да тръгвам. Викат ме. Ще се видим пак, надявам се.

Том изчезна, а аз останах да се чудя за какво намекваше. Какви слухове? Какво говореха хората за нас, за нашето малко семейство?

След малко се сетих, че и аз трябва да вървя — наближаваше пладне, а по пладне се учех да се дуелирам.

I

Чувствам се невидим, приклещен в ничията земя между миналото и бъдещето. Възрастните около мен разговарят напрегнато. Лицата им са изпити, а дамите плачат. Поддържат огъня в камините, разбира се, но къщата е празна, с изключение на малкото, които останахме, и вещите, които успяхме да спасим от изгорялото имение, и мястото непрекъснато е студено. Навън вали сняг, а вътре цари тъга, която смразява до кости.

Основното ми занимание е дневникът и се надявах досега да съм разказал историята си, но явно тя е по-изпъстрена с преживелици, отколкото предвиждах, а, разбира се, занимаваха ме и други важни въпроси. Погребения. Днес е ред на Едит.

— Сигурен ли сте, господин Хайтам? — попита ме Бети с набраздено от загриженост чело и изморени очи.

От години, откакто се помня, тя помагаше на Едит. Сега скърби като мен.

— Да — отвърнах, облечен във вечния си костюм, днес с черна вратовръзка.

Едит бе сам-самичка на този свят и за помена — шунка, джинджифилова бира и кейк — под стълбището се събрахме само ние, оцелелите членове на семейство Кенуей, и прислугата. После мъжете от погребалната компания, вече подпийнали, натовариха тялото й в катафалката и поеха към параклиса. Ние ги последвахме с траурни каляски. Побрахме се в две. След това се върнах в стаята си, за да продължа да пиша.

II

Няколко дни след като разговарях с окото на Том Барет, чутото все още ме глождеше. Затова една сутрин, когато с Джени останахме сами в дневната, реших да я попитам.

Джени… Бях на осем, а тя на двайсет и една. Бях толкова близък с нея, колкото с мъжа, който доставяше въглищата. По-малко всъщност, като се замисля, защото мъжът, който докарваше въглищата, обичаше да се смее като мен, докато Джени почти не се усмихваше, камо ли да се смее.

Тя имаше блестяща черна коса, очите й бяха тъмни и… „сънливи“ според мен, макар някои да ги описваха като „загадъчни“, а един обожател дори заяви, че са „мечтателни“, каквото и да означава това. Външността на Джени бе честа тема за разговор. Тя беше истинска красавица, или поне така казваха.

Аз обаче я виждах другояче. За мен тя беше само Джени, която толкова пъти отказваше да си играе с мен, че отдавна се бях отказал да я моля; която винаги си представям седнала в стол с висока облегалка, приведена над гоблена или бродерията — каквото там се прави с игла и конец. И намръщена. Загадъчният поглед, който се привиждаше на обожателите й? Аз го наричам сърдит.

Макар да се разминавахме обаче кажи-речи като случайни гости в един и същи живот, като кораби, попаднали в едно и също пристанище, ние имахме един и същи баща. А Джени, понеже беше дванайсет години по-голяма, знаеше за него повече от мен. И въпреки че от години слушах, че съм прекалено малък да разбера или твърде глупав да разбера; а веднъж дори и прекалено нисък да разбера, каквото и да означаваше това — аз се опитвах да я заговарям. Не знам защо, понеже, както казах, винаги се оказвах недостоен за вниманието й. За да я ядосам вероятно. Но в този случай няколко дни след разговора с окото на Том я заговорих, защото наистина исках да проумея какво е имал предвид синът на Баретови.

— Какво говорят хората за нас? — попитах я.

Тя въздъхна театрално и вдигна поглед от гоблена.

— Какво намекваш, дребосък? — попита.

— Нищо. Просто се интересувам какво говорят хората за нас.

— Слуховете ли имаш предвид?

— Наричай го както щеш.

— Откога се интересуваш от слухове? Не си ли прекалено…

— Интересувам се — прекъснах я, преди да ме скастри, че съм прекалено малък, прекалено глупав или прекалено нисък.

— Нима? Защо?

— Някой ми каза нещо, затова.

Тя остави гоблена върху табуретката до крака си и сви устни.

— Кой? Кой ти го каза и какво ти каза?

— Едно момче пред портата в градината. Каза, че семейството ни е странно, а татко бил…

— Какво?

— Не разбрах.

Тя се усмихна и взе отново гоблена.

— Но се замисли, така ли?

— Ти не би ли се замислила?

— Вече знам всичко, което трябва да знам — отвърна високомерно тя. — И не давам пукнат грош какво говорят за нас съседите.

— Кажи ми тогава. Какво е правел татко, преди да се родя?

Джени се усмихваше понякога. Усмихваше се, когато надделяваше над някого, когато държеше някого в ръцете си — особено ако този някой бях аз.

— Ще разбереш — отговори тя.

— Кога?

— Когато му дойде времето. Все пак си момче. Негов наследник.

Настана дълго мълчание.

— Наследник? — попитах накрая. — А ти? Каква е разликата?

Тя въздъхна.

— В момента не е голяма, макар че теб те учат да боравиш с оръжия, а мен не.

— Така ли?

Знаех отговора, разбира се. Вече се бях питал защо аз се уча да се бия със сабя, а тя — да шие.

— Да, Хайтам. Никое дете не изучава изкуството да се сражава, поне не в Блумсбъри, а сигурно и в цял Лондон. Никое, освен теб. Не са ли те предупреждавали?

— Да са ме предупреждавали?

— Да не казваш нищо.

— Да, но…

Е, не се ли чудиш защо не бива да казваш нищо?

Вероятно съм се чудил. Навярно съм се досещал от самото начало. Не отговорих.

— Скоро ще разбереш какво те очаква — каза тя. — Животът ни е предначертан, не бой се.

— Какво е твоето бъдеще тогава?

Тя изсумтя презрително.

— „Какво“ е грешен въпрос. По-точен е „кой“. — В гласа й долових нотка, която разбрах едва по-късно, и я погледнах безмълвно. Съзнавах, че продължа ли да разпитвам, рискувам да усетя върха на иглата й.

След малко оставих книгата, която четях, и излязох от дневната е усещането, че макар да не съм научил почти нищо за татко и за семейството си, съм научил нещо за Джени — защо не се усмихва, защо е толкова зле настроена към мен.

Защото бе видяла бъдещето. Бе видяла бъдещето и беше разбрала, че то облагодетелства мен не за друго, а понеже съм момче.

Би трябвало да ми дожалее за нея. Щеше да ми дожалее, ако не беше толкова намръщена.

Това, което бях разбрал обаче, придаде още по-силно очарование на уроците по сабя на следния ден. Никой друг не изучаваше изкуството на фехтовката, освен мен. Ненадейно се почувствах, сякаш вкусвам забранен плод, още по-сочен, понеже татко ме обучаваше. Ако Джени бе права и ме подготвяха за някакво призвание, както подготвяха другите момчета за свещеници, за ковачи, касапи или дърводелци, аз не възразявах. Устройваше ме. Татко бе моят кумир. Мисълта, че той ми предава познанията си, бе успокоителна и същевременно вълнуваща.

И разбира се, познанията включваха уроци по фехтовка. За какво повече би могло да мечтае момче на моята възраст? Хвърляйки поглед назад, разбирам, че от онзи ден аз станах по-усърден и по-ентусиазиран ученик. Всеки ден — следобед или след вечеря — в зависимост от графика на татко ние отивахме в „стаята за тренировки“, както я наричахме, макар всъщност да беше игрален салон. Там шлифовах уменията си да се сражавам със сабя.

Не съм тренирал, откакто ни нападнаха. Сърце не ми дава да хвана сабята, но знам, че когато най-сетне събера сили, ще си представя тази стая с тъмни стени, облицовани с дъбова ламперия, рафтовете с книги и покритата с платнище билярдна маса, отместена, за да освободи място. А в стаята — татко, със светнали очи, проницателни, но добри, винаги усмихнат, винаги готов да ме насърчи. Блокирай, парирай, движи краката, пази равновесие, наблюдавай, предвиждай. Повтаряше тези думи като мантра. Понякога не изричаше нищо друго до края на урока, освен тези команди, кимайки, щом се справех добре, и клатейки глава, когато грешах. От време на време спираше, отмяташе косата си от челото и заставаше зад мен да нагласи краката и ръцете ми.

За мен това са — или бяха — декорите и звуците на обучението по фехтовка: рафтовете с книги, билярдната маса, мантрите на татко и звънтенето… на дърво.

Дърво.

Да, дърво.

Използвахме дървени мечове, за мое огорчение. Стоманата ще се появи по-късно, казваше татко, когато недоволствах.

III

Сутринта на рождения ми ден Едит бе извънредно мила с мен, а мама се погрижи да ми сервират любимата закуска — сардини с горчица, пресен хляб със сладко от череши, направено от плодовете в градината ни. Забелязах колко отвисоко ме гледа Джени как преглъщам лакомо, но не се смутих. След разговора ни в дневната влиянието й над мен, незначително и без друго, се бе стопило съвсем. Преди него подигравките й понякога ме обиждаха. Преди бих се почувствал малко глупаво и неловко, но не и сега. Като се вглеждам в миналото, се питам дали моят осми рожден ден не е денят, когато започнах да се превръщам от момче в мъж.

И така, аз не обръщах никакво внимание на присвитите устни на Джени, нито на грухтенето, с което ме имитираше тайничко. Виждах единствено мама и татко, които гледаха само мен. Разбирах от жестовете им — миниатюрни родителски знаци, които бях опознавал с течение на времето — че предстоят още изненади за рождения ми ден. Излязох прав. Когато закусихме, татко обяви, че надвечер ще отидем в сладкарница „Уайтс Чоклет Хаус“ на Честърфийлд Стрийт, където горещият шоколад се приготвя от твърди блокчета какао, внесени от Испания.

По-късно същия ден Едит и Бети се засуетиха около мен да ме облекат в най-хубавия ми костюм. После четиримата се качихме във файтона, спрял пред къщата. Аз погледнах скришом към прозорците на съседите ни, питайки се дали момичетата на Досънови или Том и братята му са залепили лица о стъклата. Надявах се. Надявах се да ме видят сега. Да ни видят и да си помислят: „Кенуей излизат на вечеря като нормално семейство“.

IV

Честърфийлд Стрийт бе оживена. Успяхме да спрем точно пред „Уайтс“, отвориха ни вратата, проправихме си път през гъмжилото и влязохме бързо в сладкарницата.

По краткия път от файтона до сладкарницата аз се озърнах наляво и надясно и видях нещичко от суровия лондонски свят — мъртво куче в канавката, бездомник, подпрян на парапета, цветари, просяци, пияници, улични хлапета, шляпащи в кална локва.

В сладкарницата ни посрещна натрапчива миризма на цигари, джинджифилова бира, парфюм и разбира се, шоколад, както и хор от гръмки гласове и пиано. Клиентите разговаряха на висок глас, надвесени над игралните маси. Мъжете отпиваха бира от огромни халби; жените също. Някои пиеха какао и похапваха сладкиши. Всички изглеждаха развълнувани.

Погледнах татко, който се бе заковал на място, и усетих, че се чувства неловко. За миг се притесних, да не би да се обърне и да си тръгне, но зърнах един джентълмен да ни маха с бастуна си. По-млад от татко, с ведра усмивка и весели пламъчета в очите, видни дори от другия край на стаята, той се опитваше да привлече вниманието ни. Най-сетне татко му махна благодарно и ни поведе към него, провирайки се през тесните пространства между масите, настъпвайки кучета и дори едно-две деца, щуращи се край гуляйджиите вероятно с надеждата нещо да падне от игралните маси — парче сладкиш или монета.

Стигнахме до джентълмена с бастуна. За разлика от татко, чиято коса бе хлабаво завързана на опашка на тила, той носеше бяла бухнала перука, прибрана отзад с черна копринена кърпа, и яркочервен редингот. Кимна на татко, обърна се към мен и ме поздрави с пресилен поклон:

— Добър вечер, млади господине. Честит рожден ден. Припомнете ми, моля, на колко станахте, сър? Личи си, че възмъжавате бързо. Единайсет? Дванайсет може би?

При тези думи той погледна над рамото ми със закачлива усмивка и мама и татко се разсмяха одобрително.

— На осем съм, сър — отвърнах и се изпъчих гордо, докато татко ми представи джентълмена.

Казваше се Реджиналд Бърч, един от старшите брокери в компанията му за недвижима собственост. Господин Бърч заяви, че е очарован да се запознае с мен, а после поздрави мама с дълбок поклон, целувайки й ръка.

После насочи вниманието си към Джени — улови ръката й, наведе глава и притисна устни към нея. Знаех достатъчно, за да се досетя, че я ухажва, и погледнах към татко, очаквайки да се намеси.

Татко и мама обаче изглеждаха очаровани, макар лицето на Джени да остана каменно. Изражението й не се промени, когато ни поведоха към частната зала в дъното на сладкарницата и ни настаниха — Джени и господин Бърч един до друг — а персоналът на „Уайтс“ се засуети около нас.

Ако питаха мен, щях да стоя там цяла нощ — да пия горещ шоколад и да похапвам от сладкишите, с които бе отрупана масата. Татко и господин Бърч явно се наслаждаваха на бирата. Затова в крайна сметка мама настоя да си тръгваме — преди да призлее на мен или на тях — и ние излязохме на тъмната улица, която се бе оживила още повече.

За миг глъчката и миризмата ме дезориентираха. Джени сбърчи нос, а по лицето на мама пробяга сянка на безпокойство. Татко инстинктивно застана по-близо до нас, сякаш да ни предпази от врявата.

Мръсна ръка се протегна пред лицето ми и аз вдигнах очи към просяка, мълчаливо умоляващ за монета с широки жални очи със снежнобели орбити, изпъкващи на фона на мръсното му лице и коса. Цветарка се опита да се шмугне край татко, за да се добере до Джени, и изохка разгневено, когато господин Бърч й препречи пътя с бастуна си. Някой ме бутна и видях как две улични хлапета протягат длани към нас.

После мама извика, защото един мъж — дрипав и мръсен — се втурна към нас, оголил зъби и протегнал ръце да сграбчи огърлицата й.

В следващата секунда разбрах на какво се дължи странното подрънкване на бастуна на татко. Той се извъртя да защити мама и от вътрешността на бастуна изскочи острие. Татко се озова светкавично пред мама, но преди оръжието му да излезе изцяло от ножницата, явно размисли — вероятно забелязал, че крадецът е невъоръжен — и го прибра обратно с глухо изщракване. Бастунът стана отново дървена пръчка и той отблъсна с нея ръката на крадеца.

Мъжът изпищя от болка и изненада и отстъпи назад. Налетя право върху господин Бърч, който го повали на улицата и скочи върху него, притиснал с коляно гърдите му и опрял кама в гърлото му. Аз затаих дъх.

Видях как мама се ококорва зад рамото на татко.

— Реджиналд! — извика татко. — Спри!

— Той се опита да те ограби, Едуард — каза господин Бърч, без да се обръща.

Крадецът изхленчи. Жилите по ръката на господин Бърч изпъкнаха, а кокалчетата му побеляха върху дръжката на камата.

— Недей, Реджиналд — каза спокойно татко. — Не бива.

Прегръщаше мама, която бе заровила лице в гърдите му и хлипаше тихо. Джени стоеше от едната му страна, аз — от другата. Около нас се бе събрала тълпа — крадците и бандитите, които допреди малко ни възприемаха като плячка, спазваха почтителна дистанция. Почтителна заради страха дистанция.

— Недей, Реджиналд — повтори татко. — Прибери камата и го пусни.

— Не ме злепоставяй, Едуард — каза Бърч. — Всички ни гледат. И двамата знаем, че този тук трябва да си плати, ако не с живота си, то поне с няколко пръста.

Аз поех рязко дъх.

— Не! — нареди татко. — Няма да проливаме кръв, Реджиналд. Ще прекратя отношенията ни, ако не ме послушаш. — Множеството край нас бе притихнало. Чувах как крадецът стене и шепне: „Моля ви, сър, умолявам ви, сър…“. Ръцете му бяха приклещени зад гърба, краката му ритаха и се плъзгаха безпомощно по калните павета.

Най-сетне господин Бърч сякаш се смили и отдръпна камата, оставяйки червена драскотина върху гърлото на мъжа. Изправи се и го срита, а той скочи на четири крака, без да чака второ подканване, и хукна по улицата, благодарен, че е жив.

Кочияшът ни си бе възвърнал самообладанието и стоеше до вратата на файтона, махайки ни да се качваме.

Татко и господин Бърч се гледаха втренчено. Мама ме поведе към файтона, но аз забелязах гневните искри в очите на господин Бърч. Видях и колко спокойно го погледна татко и му протегна ръка с думите:

— Благодаря, Реджиналд. От името на всички нас ти благодаря за проявения разум.

Мама ме побутна по гърба да се качвам във файтона и аз се извърнах към татко. Той продължаваше да стои с протегната ръка, а господин Бърч го изпепеляваше с поглед, отказвайки да приеме предложението за помирение.

После, точно когато сядах във файтона, видях как господин Бърч пое ръката на татко, а гневният му поглед се превърна в усмивка — леко смутена, сякаш едва сега се е опомнил. След като си стиснаха ръцете, татко възнагради господин Бърч с краткото кимване, което познавах добре. То означаваше, че всичко е наред. Означаваше, че повече думи не са необходими.

V

Върнахме се у дома на Куин Ане Скуеър, където залостихме вратата и прогонихме миризмата на пушек, коне и конски тор. Аз казах на мама и татко колко хубава е била вечерта, благодарих им и ги уверих, че произшествието на улицата не е помрачило празника ми, а тайничко си мислех, че дори е било най-интересната част.

Оказа се обаче, че вечерта не е приключила, защото щом понечих да тръгна по стълбите, татко ми махна да го последвам. Поведе ме към игралната стая, където запали парафинова лампа.

— Значи си доволен, Хайтам?

— Много доволен, сър — кимнах.

— Как намираш господин Бърч?

— Много ми допадна, сър.

Татко се подсмихна.

— Реджиналд умее да създава добро впечатление с външен вид, маниери и красноречие. Не е като някои, които спазват етикецията само когато ги устройва. Той е мъж на честта.

— Да, сър — съгласих се аз, но явно гласът ми издаде колебанието, което изпитвах, защото татко ме погледна втренчено.

— А! — възкликна. — Имаш предвид случилото се след това?

— Да, сър.

— Е? Какво мислиш?

Той ме подкани да приближа до един от рафтовете с книги. Явно искаше да застана по-близо до светлината, за да вижда по-добре лицето ми. Пламъкът на лампата изостряше чертите му, а тъмната му коса блестеше. Очите му бяха благи както винаги, но ме наблюдаваха зорко. Забелязах един от белезите му, който изпъкваше по-ярко, огрян от пламъка на лампата.

— Беше вълнуващо, сър — отвърнах, добавяйки бързо: — Но се притесних за мама. Когато я спасихте, бяхте по-бърз от стрела. Не съм виждал по-светкавична реакция.

Той се засмя.

— Любовта действа така на мъжете. Ще го разбереш някой ден. А какво мислиш за господин Бърч? Как ти се стори неговата реакция, Хайтам?

— Сър?

— Господин Бърч се канеше да накаже сурово крадеца, Хайтам. Мислиш ли, че беше заслужено?

Не отговорих веднага. Четях по погледа на татко — проницателен и съсредоточен — че е важно какво ще кажа.

В разгара на събитията, предполагам, за миг си бях помислил, че крадецът заслужава да го застигне тежко възмездие. Макар и мимолетно, някакъв първичен инстинкт ми бе нашепнал, че той трябва да страда, задето е нападнал мама. Сега обаче, в меката светлина на лампата и под благия поглед на татко, се почувствах другояче.

— Отговори ми честно, Хайтам — подтикна ме той, сякаш прочел мислите ми. — Реджиналд има изострено чувство за справедливост. Справедливост, както я разбира той. Според Стария завет. Око за око. Как мислиш ти?

— Отначало усетих желание за мъст, сър. Но то отмина бързо и се зарадвах, че пощадихте мъжа.

Татко се усмихна и кимна. После се обърна рязко към библиотеката, побутна една книга и част от рафта се отмести и разкри тайник. Сърцето ми подскочи, когато извади нещо от него — кутия. Подаде ми я и ми кимна да я отворя.

— Подарък за рождения ден, Хайтам.

Аз коленичих и оставих кутията върху пода; отворих я и под капака видях кожен колан. Извадих го бързо, защото знаех, че под него ще намеря оръжие, но не дървена играчка, а блестяща стоманена сабя с красива дръжка. Беше къса сабя и срам не срам, ще призная, че изпитах известно разочарование, но тутакси разбрах колко е изящна. Моята сабя. Веднага реших, че никога няма да се разделям с нея, и вече посягах към колана, когато татко ме спря.

— Не, Хайтам. Ще остане тук и няма да се изважда, нито да се използва без мое разрешение. Ясно?

Той взе сабята и я прибра в кутията. Сложи колана отгоре й и затвори капака.

— Скоро ще започнеш да се обучаваш с нея — продължи. — Предстои ти да научиш още много, Хайтам, не само за стоманата, която държиш в ръцете си, но и за стоманата в сърцето си.

— Да, татко — казах аз, опитвайки се да скрия объркването и разочарованието, което изпитвах.

Гледах го как се обръща и прибира кутията в тайника и ако се стремеше да скрие коя книга отваря сейфа, хмм… не успя. Беше Библията на крал Джеймс.

I

Днес погребаха двамата войници, които пазеха къщата ни. Доколкото знам, татковият иконом господин Дигуид присъства на погребението на капитана, чието име така и не научих, но никой от семейството ни не отиде на погребението на втория войник. В момента сме потънали в толкова скръб и траур, че за повече нямаме сили, колкото и жестоко да звучи.

II

След осмия ми рожден ден господин Бърч започна да ни гостува често. Извеждаше Джени на разходка или из града с файтона си, седеше в дневната, отпиваше чай или шери и забавляваше жените е разкази за войнишкия си живот или разговаряше с татко. Всички разбираха, че иска да се ожени за Джени и има благословията на татко. Говореха обаче, че е помолил да отложат венчавката, защото иска да осигури на Джени благоденствието, което заслужава, и смята да купи имение в Саутуърк, за да живее съпругата му, както се полага.

Мама и татко бяха доволни, разбира се. Джени — не толкова. Понякога я виждах със зачервени очи или да излиза бързо от някоя стая с гневен вик, или притиснала устни с длан, едва удържайки сълзите си. Неведнъж чувах татко да казва: „Ще се вразуми“, а един път ме погледна и подбели очи.

Докато тя вехнеше под бремето на своето бъдеще, аз ликувах, предвкусвайки моето. Безграничната обич, която изпитвах към татко, заплашваше да ме заслепи; бях не само привързан към него, боготворях го. Понякога се чувствах така, сякаш с него споделяме тайна, неведома за останалия свят. Той често ме питаше например какво научавам от учителите си, изслушваше ме съсредоточено и после ме питаше: „Защо?“. Каквото и да ме попиташе — за религията, за етиката или за морала — веднага разбираше кога му отговарям механично с наизустени фрази, и казваше: „Добре, току-що научих какво мисли господин Флейлинг“, или „Знаем какво смята древният автор. Но какво усещаш тук, Хайтам?“. И ме потупваше по гърдите.

Сега разбирам какво е целял. Старият господин Флейлинг ми преподаваше факти и аксиоми; татко ме поощряваше да ги подлагам на съмнение. Откъде извираха познанията, които ми преподаваше господин Флейлинг? Кой бе държал перото и защо да му се доверявам?

Татко казваше често: „За да виждаме различно, първо трябва да мислим различно“. Звучи глупаво и вие сигурно ще се разсмеете; нищо чудно след време и на мен да ми се стори смешно, ала понякога сякаш наистина усещах как мозъкът ми се разширява, за да види света като татко. Неговият светоглед бе неповторим; той сякаш се стремеше да достигне сърцевината на истината.

Аз, разбира се, поставях под съмнение наученото от господин Флейлинг. Дори го предизвиках един ден, когато изучавахме Светото писание, и той ме перна с бастуна си по кокалчетата, обещавайки ми да осведоми татко. Спази обещанието си. Татко ме отведе в кабинета си, затвори вратата, усмихна се широко и потупа брадичка.

— Понякога, Хайтам, е по-добре да не споделяш разсъжденията си. Да ги пазиш, без да ги потулваш.

Послушах го. И открих, че наблюдавам хората край мен, мъчейки се да надникна в тях и да разгадая как гледат на света — като господин Флейлинг или като татко.

Сега, пишейки тези думи, осъзнавам колко съм се надскачал; чувствах се по-зрял, надраснал годините си — прекалено самонадеяна мисъл за осемгодишен, за деветгодишен, дори се десетгодишен. Навярно наистина съм се надценявал, смятал съм се за малкия господар на големия дом. Когато навърших девет, татко ми подари лък и стрела за рождения ден и упражнявайки се да стрелям в двора, аз си представях как момичетата на Досънови или децата на Баретови ме наблюдават през прозорците.

Беше изминала повече от година, откакто говорих с Том през портата, но понякога се помайвах край нея, надявайки се да го срещна отново. Татко обсъждаше охотно всички теми, с изключение на миналото си. Никога не разказваше за живота си преди Лондон, нито за майката на Джени, и аз се надявах Том да ме осветли. И естествено, исках да имам приятел. Не родител, бавачка, учител или ментор — от тях имах достатъчно. Исках истински приятел. И копнеех да е Том.

Вече е невъзможно, разбира се.

Утре го погребват.

I

Господин Дигуид дойде при мен тази сутрин. Почука, почака да го поканя и после се приведе, за да влезе в стаята, защото господин Дигуид, освен че е плешив, с изпъкнали очи и осеяни с вени клепки, е висок и кльощав, а вратите в имението са по-ниски, отколкото бяха у дома. Икономът се движеше прегърбен и походката му подсилваше впечатлението, че тук се чувства неудобно, като риба на сухо. Работеше при татко, откакто се помнех, откакто семейство Кенуей се установило в Лондон, и като всички нас, дори повече от всички нас, се бе сраснал с Куин Ане Скуеър. Страданието му се допълваше от чувство за вина, че в нощта на нападението не е бил вкъщи, а в Херефордшър. С кочияша бяха заминали по работа и се върнаха на другата сутрин.

— Надявам се да ми простите, господин Хайтам — каза ми той по-късно с бледо и изпито лице.

— Разбира се, Дигуид — отвърнах аз и не знаех какво още да кажа. Не се чувствам удобно да изричам фамилното му име; някак си ми нагарча в устата. Затова добавих само: — Благодаря.

Тази сутрин мъртвешкото му лице изглеждаше също толкова посърнало и аз разбрах, че не ми носи добри новини.

— Господин Хайтам — подхвана той.

— Да… Дигуид?

— Много съжалявам, господин Хайтам, но от Куин Ане Скуеър пристигна съобщение. Баретови не искат никой от семейство Кенуей да присъства на погребението на младия господин Томас. Изрично настояват да не ги безпокоим.

— Благодаря, Дигуид.

Той се поклони леко и тъжно и на излизане наведе глава, за да не се блъсне в ниската рамка на вратата.

Аз постоях малко, втренчен в празното пространство, докато Бети дойде да ми помогне да съблека погребалния костюм и да облека всекидневния.

II

Един следобед преди няколко седмици бях под стълбището и си играех в късия коридор, който отвеждаше от стаята на прислугата към залостената врата на килера, където се съхраняваха семейните ценности — сребърни прибори, виждащи бял свят само в редките случаи, когато мама и татко посрещаха гости, накитите на мама и някои книги, които татко смяташе за безценни, незаменими. Ключът за катинара на килера беше винаги у него. Виждал съм го да го поверява само на господин Дигуид, и то за кратко.

Обичах да играя в коридора, защото тук рядко се мяркаше някой — тоест не ме безпокояха бавачки с нареждания да стана от мръсния под, защото ще си протъркам панталоните на коленете. Нямаше добронамерени прислужници, които да ме заговарят любезно и да ме разпитват за уроците ми и за несъществуващите ми приятели. Нямаше опасност да се натъкна и на мама и татко, които да ми кажат да стана от мръсния под, за да не си протъркам панталоните, а после да ме заразпитват за уроците ми и за несъществуващите ми приятели. Или още по-зле — на Джени, която да ме изгледа презрително и ако играя с войничета, да се опита да ги срита.

Не, коридорът пред заключения килер беше едно от малкото места на Куин Ане Скуеър, където е право можех да се надявам да избегна всичко гореизброено. Затова се усамотявах там, когато не исках да ме безпокоят.

В този случай обаче ме издебна неподозирана опасност в лицето на господин Бърч, появил се точно когато започвах да подреждам войските си. Носех си фенер и го бях оставил на каменния под до мен. Пламъкът му подскочи от въздуха, нахлул през отворената врата. От мястото, където седях, виждах ръба на редингота на господин Бърчи и края на бастуна му. Вдигнах очи, срещнах погледа му и се запитах дали и в неговия бастун е скрито острие и дали потраква като татковото.

— Господин Хайтам, надявах се да си тук — усмихна се той. — Питах се дали си зает?

Аз се изправих бързо на крака.

— Играя си, сър — отвърнах припряно. — Случило ли се е нещо?

— О, не — засмя се той. — Не искам да ти пилея времето за игра, но се надявах да обсъдим един въпрос.

— Разбира се — кимнах аз и сърцето ми се сви в очакване на поредната лавина от въпроси, засягащи аритметичните ми умения. Да, обичам да решавам задачи. Да, обичам да пиша съчинения. Да, надявам се някой ден да стана умен като баща си. Да, надявам се един ден да тръгна по стъпките му.

Господин Бърч обаче махна с ръка, подканвайки ме да продължавам да играя, и дори остави бастуна и повдигна крачолите на панталоните си, за да клекне до мен.

— Какво имаме тук? — попита, сочейки дребните тенекиени фигурки.

— Просто игра, сър.

— Това са твоите войници, нали? Кой е командирът?

— Няма командир, сър — отвърнах.

Той се позасмя.

— Войниците ти се нуждаят от пълководец, Хайтам. Иначе кой ще им посочва най-добрата стратегия? Кой ще следи да спазват дисциплината и да не се отклоняват от целта?

— Не знам, сър.

— Ето — посочи господин Бърч. Пресегна се, извади един миниатюрен тенекиен войник от купчината и го изправи. — Да назначим ли този джентълмен за командир?

— Щом ви харесва, сър.

— Младежо — усмихна се господин Бърч, — това е твоята игра. Аз съм само натрапник, който се надява да му покажеш как се играе.

— Да, сър, при тези обстоятелства съм съгласен да назначим този войник за командир.

Внезапно вратата на коридора се отвори отново и аз вдигнах очи. Този път влезе господин Дигуид. В мъждукащата светлина забелязах как с господин Бърч се спогледаха.

— Може ли да почака въпросът ти, Дигуид? — попита безцеремонно господин Бърч.

— Разбира се, сър — отвърна господин Дигуид, поклони се, излезе и затвори вратата.

— Много добре — продължи господин Бърч, съсредоточен отново върху играта. — Този джентълмен ще предвожда отряда си, ще вдъхновява войниците си за велики подвизи, ще им дава пример за добродетелност и ще ги обучава на порядъчност, дисциплина и преданост. Нали, господин Хайтам?

— Да, сър — отвърнах послушно.

— Има и друго, господин Хайтам — продължи господин Бърч, взе още един тенекиен войник от купчината и го постави до командира. — Пълководците се нуждаят от доверени лейтенанти, нали?

— Да, сър — съгласих се аз. Настъпи дълго мълчание, по време на което наблюдавах как господин Бърч строява извънредно внимателно двама лейтенанти до командира. Тишината ставаше все по-неловка и накрая аз попитах, по-скоро за да я наруша, отколкото от желание да обсъждам неизбежното: — Сър, за сестра ми ли искахте да говорим?

— Четеш ми мислите, млади господине! — засмя се господин Бърч. — Баща ти е добър учител. Виждам, че те е научил да разпознаваш коварството. Освен всичко друго, разбира се.

Не бях сигурен какво точно има предвид и замълчах.

— Как вървят уроците по сабя? — попита господин Бърч.

— Много добре, сър. Напредвам с всеки изминал ден. Така казва татко — отвърнах гордо.

— Отлично, отлично. А обяснявал ли ти е баща ти целта на обучението? — поинтересува се той.

— Татко казва, че истинското ми обучение ще започне, когато навърша десет години — отговорих.

— Питам се какво ли ще научиш тогава — сбърчи чело господин Бърч. — Наистина ли не знаеш? Никаква представа ли нямаш?

— Не, сър. Знам само, че ще ми покаже път, който да следвам. Кредо.

— Ясно, ясно. Колко вълнуващо! Но никога не ти е обяснявал нищо за това кредо?

— Не, сър.

Забележително! Обзалагам се, че изгаряш от нетърпение. А дал ли ти е баща ти истинска сабя, с която да се упражняваш, или още използваш дървени тояги?

Настръхнах.

— Имам сабя, сър.

— Ще ми я покажеш ли?

— Пази се в игралната стая, сър. В тайник, до който само аз и татко имаме достъп.

— Само ти и баща ти? Искаш да кажеш, че и ти го отваряш?

Изчервих се, благодарен, че в приглушената светлина в коридора господин Бърч няма да забележи смущението ми.

— Искам да кажа, че знам къде е сабята, сър, а не че знам как да я взема — уточних.

— Разбирам — усмихна се господин Бърч. — Тайник, а? Зад рафтовете с книги?

Лицето ми явно ме издаде. Той се засмя.

— Не бой се, ще опазя тайната ти.

Погледнах го.

— Благодаря, сър.

— Няма защо.

Той стана, взе бастуна си, изтупа прахоляка — истински или въображаем — от панталоните си и се запъти към вратата.

— А сестра ми, сър? Нищо не ме попитахте за нея.

Той спря, позасмя се тихо и ме погали по главата, разчорляйки косата ми. Хареса ми. Сигурно защото и татко често правеше така.

— Не е необходимо. Ти ми каза всичко, което исках да разбера, господин Хайтам. Знаеш за красивата Дженифър по-малко и от мен, а вероятно така е редно. Жените трябва да остават загадка за нас, нали, господин Хайтам?

Нямах ни най-малка представа за какво говори, но все пак се усмихнах, а после въздъхнах облекчено, когато коридорът отново опустя.

III

Скоро след този разговор с господин Бърч на път за спалнята си минавах край кабинета на татко и чух разгорещени гласове — татковия и на господин Бърч.

За да не ме забележат, потърсих укритие по-далеч от вратата, откъдето обаче не чувах думите им. Но след минута се поздравих за благоразумието, защото вратата се отвори рязко и господин Бърч излезе с бърза крачка. Беше ядосан — гневът се четеше ясно по цвета на лицето му и в разискрените му очи — но щом ме видя, се поопомни.

— Опитах се, господин Хайтам — рече припряно и започна да се закопчава палтото. — Опитах се да го предупредя.

При тези думи той си сложи шапката и излезе. Татко се появи на прага на кабинета и го изпрати с гневен поглед. Срещата им очевидно не бе протекла гладко, но аз не се месех в делата на възрастните и скоро забравих разпрата.

Имах си свои грижи.

След няколко дни обаче ни нападнаха.

IV

Беше нощта преди рождения ми ден. Нападението имам предвид. Бях буден, сигурно защото се вълнувах предпразнично, но и защото често, след като Едит излезеше от стаята, ставах и сядах пред перваза на прозореца да погледам навън. Виждах котки, кучета и дори лисици да прекосяват огряната от луната трева. Или ако не наблюдавах животните, просто съзерцавах нощта, луната, воднистосивия цвят, който тя придаваше на поляните и дърветата. Отначало помислих, че в далечината блещукат светулки. Знаех какво са и че летят на рояци и излъчват бледо сияние, но никога не бях ги виждал. Скоро обаче осъзнах, че светлината не е бледо сияние, а ту угасва, ту пламва. Беше сигнал.

Дъхът ми заседна в гърлото. Сигналът сякаш идваше откъм дървената порта в стената, където бях видял Том онзи ден, и веднага реших, че ми дава знак. Сега ми се струва странно, но нито за миг не предположих, че сигналът е предназначен за другиго. Бързах да си навлека панталоните, да си запаша нощната риза в тях и да си закача тирантите. Облякох си и палтото. Мислех само какво чудесно приключение ми предстои.

Сега, разбира се, хвърляйки поглед назад, осъзнавам, че в съседната къща Том явно също е обичал да седи пред прозореца и да наблюдава нощния живот. И като мен сигурно е видял сигнала. Навярно го е осенила дори същата мисъл — че аз му давам знак. И в отговор е направил същото като мен — напуснал е наблюдателния си пост, надянал е връхна дреха и е тръгнал на разузнаване.

Две нови лица се бяха появили в къщата на Куин Ане Скуеър — бивши войници със строги изражения, наети от татко. Обясни, че са му необходими, защото е получил „информация“.

Само толкова. „Информация.“ Тогава се запитах — както се питам и сега — какво иска да каже и дали тази информация е свързана някак с разгорещения му спор с господин Бърч, който бях подочул. Рядко виждах войниците. Знаех, че единият дежури в дневната в предната част на къщата, а другият — до камината в стаята на прислужниците, явно за да пази килера със семейните ценности. Лесно избегнах и двамата, като се шмугнах под стълбището и се прокраднах в осветената от луната кухня, която за пръв път виждах толкова тъмна, толкова безлюдна и замряла.

И мразовита. От устата ми излизаха облачета пара и веднага се разтреперих, усетил колко по-студено е тук в сравнение с оскъдно — поне според мен — отоплената ми стая.

Близо до вратата имаше свещ и аз я запалих. Заслонил пламъка с длан, си осветявах пътя към двора пред конюшнята. И ако в кухнята ми се бе сторило студено, то навън… навън цареше такъв студ, сякаш светът беше станал чуплив като лед. Толкова студено беше, че затаих дъх и се замислих дали да продължа напред.

Един от конете изцвили, започна да рие с копита и незнайно защо шумът ме подтикна да изтичам на пръсти край кучешките колиби и да прекося сводестата порта на страничната ограда, отвеждаща към овощната градина. Прокраднах се край олиселите ябълкови дървета и излязох на моравата, представяйки си как през прозорците на къщата ме наблюдават лица — Едит, Бети, мама и татко се взират в мен и се питат защо не съм в стаята си, а се скитам като лунатик из двора. Не че се скитах като лунатик, разбира се, но това щяха да си кажат; така щеше да ме скастри Едит и така щеше да каже татко, когато ме наложи с пръчката за награда.

Но от къщата не долетя укоризнен вик. Аз стигнах външната ограда и се втурнах към портата. Още треперех, но и се питах развълнувано дали Том е донесъл лакомства за среднощен гуляй — шунка, кейк и бисквити. О, и топъл пунш нямаше да ни дойде зле…

Залая куче. Тач — ирландският сетер на татко, се обади от колибата си в двора на конюшнята. Замръзнах. Сниших се под голите, надвиснали почти до земята клони на плачещата върба, но лаят секна мигновено. По-късно, разбира се, осъзнах причината. Но в онзи момент не се замислих, защото не подозирах, че са прерязали гърлото на Тач. Сега смятаме, че нападателите са били петима, нахлули в дома ни с ками и саби. А през това време аз се криех в градината в блажено неведение.

Как бих могъл да се досетя? Бях глупаво момче, жадно за приключения и подвизи, да не споменаваме почерпката е шунка и кейк. Продължих край оградата, докато стигнах портата.

Която зееше отворена.

Какво бях очаквал? Да е затворена, предполагам, а Том да е от другата страна. Някой от нас да се покатери през оградата. Или да си побъбрим от двете страни на вратата. Ала тя беше отворена и ме обзе предчувствие, че нещо не е наред. Най-сетне ми хрумна, че сигналът, който бях видял от стаята си, навярно не е бил предназначен за мен.

— Том? — прошепнах.

Нито звук. Нощта бе притихнала — не се чуваха нито птици, нито животни, нищо. Вече поуплашен, понечих да се обърна и да се прибера в убежището на топлото си легло, но в този момент забелязах нещо. Крак. Надникнах през портата към пътеката, обляна в мръснобяла лунна светлина, която придаваше на всичко наоколо меко мътно сияние — включително на момчето, проснато на земята.

Полулегнало, полуседнало, подпряно от другата страна на оградата, облечено почти като мен — с панталони и нощна риза, но не препасана в колана като моята, а оплетена около краката, разперени под странен ъгъл върху отъпканата кал на пътеката.

Беше Том, разбира се. Том, чиито безжизнени очи се взираха сляпо към мен изпод периферията на шапката му, килната над челото. Том, е гърди, подгизнали от блесналата под лунната светлина кръв, струяща от дълбоката рана в гърлото му.

Зъбите ми затракаха. Чух хлипане и осъзнах, че аз плача. Десетки ужасени мисли се заблъскаха в главата ми.

После всичко се разви толкова бързо, че не помня точния ред на събитията. Смятам обаче, че първо издрънча счупено стъкло, а после се чу вик откъм къщата.

Бягай.

Срамувам се да призная, че гласовете, мислите, кръжащи в ума ми, изкрещяха в хор тази дума.

Бягай.

И аз им се подчиних. Побягнах. Само че не в посоката, накъдето ме пришпорваха. Дали се вслушвах в инстинктите си, както ме учеше татко, или ги пренебрегвах? Не знам. Знаех само, че макар с всяка фибра да копнеех да избягам от опасността, всъщност се втурнах право към нея.

Прекосих тичешком двора на конюшнята и влетях в кухнята, забелязвайки мимоходом, че вратата зее, увиснала върху пантите. От коридора долетя нов вик, видях кръв по пода на кухнята и тръгнах към стълбите, където се натъкнах на друго тяло. Беше един от войниците. Лежеше върху пода, стиснал корема си; клепките му пърхаха безумно, а от устните му се стичаше ручейче кръв.

Прескочих го и хукнах към стълбите с единствената мисъл да намеря родителите си. Преддверието беше тъмно, но изпълнено с крясъци, бързи стъпки и кълба дим. Опитах се да се ориентирам. Отгоре проехтя нов вик. Погледнах натам и различих танцуващи сенки и краткотраен проблясък на стомана в ръцете на един от нападателите. Срещу него на стълбищната площадка беше един от прислужниците на татко, но бледата светлина не ми позволи да видя докрай жестоката му участ. Чух я обаче, а краката ми усетиха влажното тупване на тялото му, което прелетя през парапета и се приземи недалеч от мен. Убиецът му изрева победоносно и изтрополи по коридора към спалните.

— Мамо! — изкрещях и се спуснах към стълбите в същия момент, когато вратата на стаята на родителите ми се отвори и татко излезе да посрещне неканения гостенин. Косата му беше разчорлена, носеше панталони, а тирантите бяха преметнати през голите му рамене. В едната си ръка държеше фенер, а в другата — сабята си.

— Хайтам! — изкрещя той, когато изкачих стълбите.

Нападателят беше между нас на площадката. Спря, погледна към мен и в светлината на татковия фенер го видях добре за пръв път. Носеше панталони, черен жакет от дебела кожа и маска, която закриваше само очите и носа му, сякаш е на бал. И сменяше посоката. Вместо да се насочи към татко, се втурна ухилен към мен.

— Хайтам! — изкрещя отново татко.

Отдалечи се от мама и се спусна след нападателя. Разстоянието между тях се скъси мигновено, но недостатъчно, и аз се обърнах, готов да побягна, но забелязах втори мъж пред стълбището да ми препречва пътя, вдигнал сабя. Беше облечен като първия, но имаше една разлика — ушите му бяха заострени и маската му придаваше вид на зловещ, уродлив господин Пънч. Застинах за миг, после се обърнах и видях, че ухиленият мъж се е счепкал с татко. Сабите им се сблъскаха. Татко бе оставил фенера и двамата се биеха в полумрака. Кратка яростна битка, придружена от стенания и звънтене на стомана. Дори изправен пред смъртна заплаха, ми се прииска да е достатъчно светло, за да наблюдавам как татко се сражава.

После схватката приключи и ухиленият убиец вече не се смееше; изпусна сабята, преметна се през парапета с писък и се просна на пода долу. Нападателят с щръкналите уши бе изкачил стълбите до средата, но явно размисли и се върна към входното антре.

Отдолу долетя крясък. През парапета зърнах трети мъж, също с маска, който извика остроухия и двамата изчезнаха под стълбищната площадка. Погледнах татко и в приглушената светлина забелязах как по лицето му пробягва сянка.

— Игралната зала — възкликна той.

И в следващия момент, преди мама или аз да успеем да го спрем, той прескочи парапета и се втурна към антрето долу.

— Едуард! — изпищя мама и вопълът й бе отглас на собствените ми мисли. Не! На единствената ми мисъл: „Той ни изоставя!“.

Защо ни изоставя?

С нощен халат, свлечен по раменете й, мама се втурна към мен с ужасено лице. Зад нея изскочи още един нападател, изкачил се по стълбището в далечния край на площадката. Той я настигна в същия момент, когато тя стигна до мен. Сграбчи я с една ръка, а с другата поднесе сабята пред гърлото й, готов да го пререже.

Аз дори не се замислих. Пресегнах се, взех сабята на мъртвия нападател, вдигнах я над главата си и с две ръце я забих в лицето му, преди да успее да нарани мама.

Прицелих се точно и върхът на острието се заби в окото на маската и потъна в него. Писъкът на мъжа процепи оглушително мрака; той се олюля назад със сабята, забита в главата му. После се стовари върху парапета, залитна, падна на колене и се строполи напред мъртъв, преди челото му да докосне пода.

Мама ме прегърна и зарови лице в гърдите ми. Аз я улових за ръка, взех сабята и я поведох надолу по стълбите. Колко пъти ми бе повтарял татко, когато тръгваше на работа: „Сега ти отговаряш за мама, Хайтам. Грижи се за нея, докато ме няма“. И аз се бях погрижил.

Слязохме по стълбите. Странна тишина бе надвиснала в къщата. Преддверието беше пусто и все още тъмно, макар и озарено от зловещо мъждукащо оранжево сияние. Димна пелена се стелеше над коридора, но аз видях телата. Тялото на нападателя, на прислужника, убит по-рано… И Едит, просната в локва кръв с прерязано гърло.

Мама също видя Едит, захлипа и се опита да ме поведе към главния вход, но вратата на игралната стая бе открехната и отвътре долиташе звънтене на саби. Трима мъже, единият от тях татко.

— Трябва да помогна на татко — казах, но мама разбра какво съм намислил и се вкопчи още по-отчаяно в мен.

Наложи се да дръпна ръка с такава сила, че мама се строполи на пода. Застинах за една странна секунда, разкъсван от желание да й помогна да стане и да й се извиня. Бях ужасен, че тя лежи върху пода, паднала там заради мен. От игралната зала обаче долетя вик и аз се втурнах вътре.

Първо забелязах, че тайникът в библиотеката е отворен, но кутията с моята сабя е вътре. Иначе стаята изглеждаше както винаги. Билярдната маса бе отместена настрани, както я бяхме оставили след последния ми урок, изпълнен с татковите укори и поощрения.

Само че сега татко бе рухнал на колене, и умираше.

До него стоеше мъж, забил сабята си до дръжката в гърдите му. Острието стърчеше от гърба му и по него се стичаха капки кръв и падаха върху дървения под. Недалеч видях остроухия с дълбока рана върху лицето. Двамина едва бяха смогнали да надвият татко.

Аз се втурнах толкова светкавично към убиеца, че той не успя да измъкне сабята си от гърдите на татко. Извърна се да избегне моето острие в същия момент, когато татко рухна върху пода.

Устремих се глупаво към убиеца, оголил фланга си, и в следващия миг зърнах как Остроухия скача напред. Дали нарочно, или защото не успя да се прицели точно, не съм сигурен, но вместо да ме прониже с острието, той ме удари с дръжката и ми причерня; главата ми се блъсна в нещо — крака на билярдната маса, както осъзнах след малко. Лежах върху пода замаян, с омекнало тяло, точно срещу татко, обърнат на една страна със стърчаща от гърдите му сабя. В очите му още мъждукаше живец — последни искрици — и миглите му трепнаха, сякаш да ме види по-ясно. Двамата се гледахме — двама ранени. Устните му помръднаха. През тъмния облак на болката и мъката забелязах как ръката му се протяга към мен.

— Татко — отроних.

В следващия момент убиецът се наведе и издърпа сабята си. Татко се сгърчи от болка, устните му оголиха зъбите и тялото му се отпусна бездиханно върху пода.

Един ботуш ме срита и ме обърна по гръб и аз се вгледах в очите на татковия убиец, на своя убиец, който се ухили и вдигна сабята с две ръце, за да я забие в мен.

Ако преди време вътрешният ми глас ми бе заповядал да избягам позорно, сега с гордост признавам, че той мълчеше; посрещах смъртта спокойно и с чувството, че съм се опитал да защитя семейството си; с благодарност, че скоро ще съм при татко.

Но разбира се, не ми беше писано да отида при него. Не призрак пише тези редове. С крайчеца на окото си съзрях между коленете на убиеца да се подава острие и в същия момент да отскача нагоре, разчленявайки торса му. По-късно осъзнах, че посоката на удара не издава жестокост, а по-скоро необходимост да го отдалечи от мен. Атаката обаче беше наистина жестока; нападателят изпищя, от корема му рукна фонтан от кръв, червата му се изсипаха на пода и той ги последва.

Зад него стоеше господин Бърч.

— Добре ли си, Хайтам? — попита.

— Да, сър — прошепнах аз.

Той се извърна, вдигнал сабя да блокира удара на Остроухия, който връхлиташе с блеснало оръжие.

Аз се надигнах на колене и грабнах нечия паднала сабя, готов да се притека на помощ на господин Бърч, който бе изтикал Остроухия към вратата на стаята. Противникът му явно видя нещо — нещо в коридора извън полезрението ми — и отскочи настрани. Господин Бърч се отдръпна назад и вдигна ръка да ме възпре. Остроухия се появи отново на прага, но този път със заложник. Не мама, както помислих отначало. Беше Джени.

— Назад! — изръмжа Остроухия.

Джени изхлипа и очите й се разшириха, когато усети острието на сабята му да опира в гърлото й.

Ще призная, че в този момент по-силно бе желанието ми да отмъстя за татко, отколкото да защитя Джени.

— Не мърдайте! — повтори Остроухия, дръпвайки Джени назад. Ръбът на нощницата се замота около глезените й и стъпалата й се повлякоха по пода. Изневиделица до тях застана друг маскиран мъж, понесъл горяща факла. В преддверието вече се стелеше гъст дим. Съседното крило на къщата гореше и пламъците облизваха вратата на дневната. Мъжът с факлата се втурна към завесите, подпали ги и около нас също лумна пожар, който с господин Бърч бяхме безпомощни да угасим.

Зърнах мама и благодарих Богу, че е невредима. Джени обаче беше в опасност. Докато я влачеха към вратата на къщата, тя не отлепяше очи от мен и от господин Бърч, сякаш сме последната й надежда, нападателят с факлата настигна Остроухия, отвори вратата и се спусна към файтона, който ги чакаше на улицата.

За миг си помислих, че ще пуснат Джени. Но не. Тя изпищя, когато я натикаха във файтона, и писъкът й още не бе стихнал, когато трети маскиран мъж — кочияшът — дръпна юздите, размаха камшик и конете препуснаха в нощта, оставяйки ни да избягаме от горящата къща и да спасим мъртвите от огнената стихия.

I

Макар че днес погребваме татко, първата мисъл, която изплува тази сутрин в съзнанието ми, не беше за него или за погребението, а за килера със семейните ценности в къщата на Куин Ане Скуеър.

Не бяха се опитали да влязат там. Татко бе наел двамата войници, защото се страхуваше от кражба, но нашите нападатели се бяха качили на втория етаж, без да си направят труда да разбият вратата на килера.

Защото са искали да похитят Джени. Или да убият татко? Дали това е била целта им?

Такива мисли ме налегнаха, когато се събудих в ледената стая — нищо необичайно впрочем, студът е по-скоро ежедневие. Днес обаче стаята бе особено студена. Студ, от който ти изтръпват зъбите, студ, който се просмуква в костите. Погледнах към камината, питайки се защо огънят не топли, но видях, че не е запалена, а решетката е посивяла от сажди.

Станах и отидох до прозореца, през който не се виждаше нищо заради плътния слой лед. Настръхнал от главата до петите, аз се облякох, излязох от стаята и се стъписах от мъртвилото, което цареше в къщата. Слязох долу, намерих стаята на Бети и почуках тихо. После по-силно. Тя не отговори и аз се подвоумих как да постъпя. Разтревожен, коленичих и надникнах през ключалката, молейки се да не видя нещо, което не бива да виждам.

Тя спеше в едното от двете легла в стаята. Другото беше празно, със спретнато изопнати завивки, но под него имаше мъжки обувки с посребрени токове. Насочих очи отново към Бети, погледах как завивката й се повдига и спуска и реших да я оставя да поспи.

Тръгнах към кухнята, където госпожа Сиърли се стресна, щом влязох, изгледа ме леко неодобрително и се съсредоточи отново върху дъската за рязане. Не че с госпожа Сиърли сме скарани, тя просто е подозрителна към всички, още повече след нападението.

— Тя не е от най-снизходителните жени на света — беше ми казала Бети един следобед.

Това е другото, което се промени след нападението — Бети е по-откровена с мен и от време на време издава истинските си чувства. Едва сега разбрах например, че с госпожа Сиърли не са в блестящи отношения и че Бети няма доверие на господин Бърч.

— Не знам защо взема решения от името на семейството — промърмори мрачно тя вчера. — Не ви е роднина. Няма и да стане.

Неодобрението на Бети някак си ми вдъхваше кураж, когато се изправях срещу госпожа Сиърли, и докато преди бих се замислил сериозно дали да вляза неканен в кухнята и да поискам храна, сега не страдах от подобни скрупули.

— Добро утро, госпожо Сиърли — поздравих.

Тя се поклони леко. Кухнята беше студена и самотна. В къщата на Куин Ане Скуеър госпожа Сиърли имаше поне трима помощници, без да броим другите прислужници, които сновяха напред-назад през голямата двукрила врата на кухнята. Това обаче беше преди нападението, когато прислугата ни беше в пълен състав, а няма по-добро средство за прогонване на обслужващия персонал от маскирани мъже, размахали саби. Повечето дори не се върнаха на другия ден.

Сега останаха само госпожа Сиърли, Бети, господин Дигуид, камериерката Емили и госпожица Дейви — камериерката на мама. Те се грижат за семейство Кенуей. Или за това, което е останало от семейството.

Излязох от кухнята с парче кейк, увито в платнена кърпа, което госпожа Сиърли ми подаде намусено, несъмнено недоволна, че се щурам из къщата толкова рано, изгладнял далеч преди времето за закуска. Харесвам госпожа Сиърли и понеже е от малцината, останали с нас след онази ужасна нощ, я харесвам още повече. Сега обаче ме вълнуват по-неотложни грижи. Татковото погребение. И мама, разбира се.

Преди да се усетя, се озовах в преддверието, вперил поглед във входната врата. Отворих я и без да се замисля, излязох на стълбите и навън, в заскрежения свят.

II

— Какво, за бога, си намислил в това студено утро, господин Хайтам?

Пред къщата спря файтон и през прозорчето надникна господин Бърч. Носеше по-дебела шапка от обикновено и вдигнат над носа шал, който му придаваше вид на разбойник.

— Просто се оглеждам, сър — отвърнах от стълбите.

Той смъкна шала и се опита да се усмихне. Когато се усмихваше преди, очите му заискряваха; сега приличаха на изтляващи въглени, опитващи се безуспешно да излъчат топлина, измъчени и изморени като гласа му.

— Мисля, че знам какво търсиш.

— Какво, сър?

— Пътя към дома.

Замислих се и осъзнах, че е прав. Само че през първите десет години от живота ми бях разчитал винаги на родителите и на бавачките да ме направляват. Знаех, че Куин Ане Скуеър е наблизо и дори може да се достигне пеш, но нямах представа къде точно се намира.

— Да отидеш там ли смяташе? — попита господин Бърч.

Свих рамене, но, да, наистина си представях, че съм в предишния си дом. В игралната зала. Представях си как вземам…

— Сабята?

Кимнах.

— Опасно е да ходиш в къщата, но ако искаш, ще отидем. Поне ще я видиш. Влизай при мен, навън дърво и камък се пука от студ.

Съгласих се, особено след като той извади шапка и палто от вътрешността на файтона.

Когато след малко спряхме пред къщата, тя не изглеждаше изобщо както си я представях. Беше много по-зле. Сякаш огромен божествен юмрук се бе стоварил върху нея от небето, смачквайки покрива и пробивайки огромна дупка във фасадата. Не приличаше на къща, а на резен от къща.

През счупените прозорци се виждаше преддверието с разбит дъсчен под и три почернели от сажди стъпала, отвеждащи към горния етаж. Мебелите бяха обгорели, опожарени картини висяха накриво по стените.

— Съжалявам, наистина е опасно да се влиза вътре — каза господин Бърч.

След миг ме поведе обратно към файтона, почука два пъти с бастуна си по покрива и потеглихме.

— Вчера обаче си позволих да взема сабята ти. — Господин Бърч бръкна под седалката и извади кутията. Тя също бе почерняла от сажди, но когато той я остави в скута си и вдигна капака, сабята лежеше вътре, бляскава като в деня, когато татко ми я подари.

— Благодаря, господин Бърч — казах развълнувано, а той затвори кутията и я остави на седалката между нас.

— Красива сабя, Хайтам. Сигурен съм, че ще я цениш.

— Да, сър.

— Питам се кога ли за пръв път ще вкуси кръв?

— Не знам, сър.

Замълчахме. Господин Бърч стисна бастуна си между коленете.

— Когато ви нападнаха, ти уби човек — каза той, извръщайки глава да погледне през прозореца. Подминавахме къщи, които се виждаха едва-едва сред мъглата от дим и заскрежен въздух. Улиците бяха безлюдни. — Как се почувства, Хайтам?

— Защитавах мама — отвърна.

— Нямал си друг избор — кимна той. — Постъпил си правилно. Безспорно. Но липсата на избор не променя факта, че е тежко да убиеш човек. За всекиго. За баща ти. За мен. Но особено за момче на твоята крехка възраст.

— Не се разкайвам за стореното. Просто действах.

— Обмислял ли си го след това?

— Не, сър. Мисля само за татко и за мама.

— А за Джени?

— О, да, сър.

Отново замълчахме и когато той проговори след малко, гласът му прозвуча безизразно и сериозно.

— Трябва да я намерим, Хайтам.

Не отговорих.

— Смятам да замина за Европа. За мястото, където мислим, че са я отвели.

— Откъде знаете, че е в Европа, сър?

— Хайтам, аз съм член на влиятелна организация. Нещо като клуб, общество. Сред многото му предимства е и фактът, че има очи и уши навсякъде.

— Как се нарича, сър? — попитах.

— Орден на тамплиерите, Хайтам. Аз съм рицар тамплиер.

— Рицар? — изгледах го втренчено.

Той се засмя.

— Сигурно не точно такъв рицар, какъвто си представяш — средновековна реликва, но идеалите ни са същите. Както преди векове предците ни са се борили за мир в Светите земи, ние сме невидимата сила, която отстоява мира и порядъка в наши дни. — Той махна с ръка към прозореца, където улиците вече се оживяваха. — Всичко това, Хайтам, се нуждае от ред и дисциплина, а редът и дисциплината изискват пример за подражание. Рицарите тамплиери са този пример.

Заинтригувах се.

— Къде се срещате? Какво правите? Имате ли ризници?

— По-късно, Хайтам, по-късно ще ти разкажа повече.

— Татко беше ли член на ордена? Беше ли рицар? — Сърцето ми биеше трескаво. — За това ли ме подготвяше? Да стана и аз рицар?

— Не, Хайтам, не те подготвяше за това. Доколкото знам, просто те обучаваше в изкуството на фехтовката, за да… е, фактът, че майка ти е жива, доказва колко полезни са били уроците. Не, отношенията ми с баща ти не бяха свързани с Ордена. Горд съм да отбележа, че той ме нае заради уменията ми в сферата на недвижимото имущество, а не заради тайните ми връзки. Знаеше обаче, че съм рицар. Все пак тамплиерите имат могъщи и богати покровители, които понякога помагат в бизнеса. Баща ти не членуваше в Ордена, но бе достатъчно прозорлив да използва връзките — приятелска дума, полезна информация… — Той пое дълбоко дъх. — Каквато получихме за нападението на Куин Ане Скуеър. Съобщих му, разбира се. Попитах го защо са го набелязали, но той ми се присмя. Предположението ми било безпочвено. Спречкахме се, Хайтам. Разменихме си по някоя остра дума, но сега ми се иска да бях по-настоятелен.

— Този спор ли чух? — попитах.

Той ме изгледа косо.

— Значи си ни чул? Не си подслушвал, нали?

Тонът му ме изпълни с признателност, че наистина не съм.

— Не, господин Бърч. Чух разговор на висок глас, сър, това е всичко.

Той ме погледна изпитателно. Доволен, че казвам истината, се взря отново напред.

— Баща ти беше колкото загадъчен, толкова и упорит.

— Но той не е пренебрегнал предупреждението, сър. Нали нае войниците?

Господин Бърч въздъхна.

— Баща ти не прие сериозно заплахата. Нямаше да предприеме нищо. Когато отказа да ме послуша, си позволих да уведомя майка ти. По нейно настояване нае войниците. Де да бях избрал хора от нашите редици! Нямаше да ги отстранят толкова лесно. Сега обаче мога само да намеря дъщеря му и да накажа виновниците за нападението. Затова трябва да разбера защо. Какво са целили нападателите? Кажи ми какво знаеш за живота му, преди да се установи в Лондон, Хайтам.

— Нищо, сър — отвърнах.

Той се засмя глухо.

— Е, ставаме двама. Повече от двама всъщност. Майка ти също не знае нищо.

— А Джени, сър?

— А! Загадъчната Джени! Беше красива и пленителна, но тайнствена и непонятна.

— „Беше“, сър?

С цялото си сърце се надявам да не е в минало време, Хайтам. Надявам се Джени да е невредима в ръцете на похитителите си, защото им е полезна само докато е жива.

— Мислите, че ще поискат откуп?

— Баща ти беше много богат. Нищо чудно да са нападнали семейството ти заради богатството му, а смъртта на баща ти да е непредвидена. Възможно е. Проверяваме това предположение. От друга страна, навярно са искали да убият баща ти. Проучваме и тази възможност — тоест аз я проучвам, защото го познавах добре и по-лесно бих разкрил враговете му. Врагове, способни да организират такова нападение, имам предвид, а не недоволни наематели. Не открих нито един, което ме навежда на мисълта, че целта е била уреждане на стари сметки. От времето преди да пристигне в Лондон. Джени е единствената, която го е познавала тогава. Възможно е да знае нещо, но е в ръцете на похитителите. Трябва да я намерим, Хайтам.

Това „ние“ ми прозвуча странно.

— Както казах, смятаме, че е някъде в Европа, и затова ще я търсим там. Имам предвид ние двамата, Хайтам.

Сепнах се. Не вярвах на ушите си.

— Сър?

— Точно така. Ти ще дойдеш с мен.

— Мама има нужда от мен, сър. Не мога да я оставя тук сама.

Господин Бърч ме погледна отново; очите му не изразяваха нито благост, нито заплаха.

— Хайтам — каза той, — опасявам се, че решението не зависи от теб.

— Мама трябва да реши — настоях.

— Именно.

— Какво искате да кажете, сър?

Той въздъхна.

— Разговарял ли си с нея след нощта на нападението?

— Тя не излиза от стаята си. Само госпожица Дейви и Емили я виждат. Госпожица Дейви казва, че ще ме извика, когато се възстанови.

— Когато я видиш, ще разбереш, че се е променила.

— Сър?

— В онази нощ Теса видя как съпругът й умира, а малкото й момче убива човек. Тези събития са я покрусили дълбоко, Хайтам. Тя сигурно вече не е жената, която познаваш.

— Значи съм й още по-необходим.

— Навярно й е необходимо спокойствие, Хайтам. И възможно най-малко спомени за онази ужасна нощ.

— Разбирам, сър.

— Съжалявам, че те изненадвам неприятно, Хайтам. — Той се намръщи. — Възможно е да греша, разбира се, но след смъртта на баща ти обсъждах деловите въпроси с майка ти и я наблюдавах. Мисля, че съм прав.

III

Мама ме извика малко преди погребението.

Когато Бети — поруменяла и сипеща порой от извинения, задето се е успала — ми съобщи, помислих, че мама се е разколебала и няма да ме изпрати в Европа с господин Бърч. Грешах. Втурнах се към стаята й, почуках и едва познах гласа й — някога мек, но властен, а сега немощен и писклив. Седеше до прозореца, а госпожица Дейви спускаше припряно завесите. Денят не беше слънчев, но мама въпреки това размахваше длан пред лицето си, сякаш да пропъди нахална птичка, а не няколко сиви лъча зимна светлина. Най-после госпожица Дейви изпълни задоволително мисията си и ми посочи стола с предпазлива усмивка.

Мама се обърна към мен много бавно и ме погледна с пресилена усмивка. Нападението я беше сломило, бе изсмукало до дъно живеца й и тя бе изгубила светлината, която винаги излъчваше — независимо дали се смееше, дали се гневеше, или както казваше татко, ни поднасяше сърцето си. Сега усмивката й се стопи бързо и тя сбърчи чело, сякаш няма сили да се преструва.

— Нали знаеш, че няма да присъствам на погребението, Хайтам? — попита без предисловия.

— Да, мамо.

— Съжалявам. Съжалявам, Хайтам, наистина, но съм изтощена.

Обикновено не ме наричаше Хайтам. Наричаше ме „скъпи мой“.

— Да, мамо — отвърнах, но знаех, че има сили.

„Майка ти е по-смела от всички мъже, които познавам, Хайтам“, казваше татко.

Запознали се скоро след като той се преместил в Лондон, и тя го преследвала „като лъвица, надушила плячка“, както се шегуваше татко. Била „гледка, която смразява кръвта, но те изпълва със страхопочитание“. Винаги си спечелваше намръщване с тази шега, която несъмнено съдържаше частица истина.

Мама не обичаше да говори за семейството си. „Състоятелно“, само така го описваше. А веднъж Джени намекна, че родителите на мама я лишили от наследство заради връзката й с татко. Защо, така и не научих, разбира се. В редките случаи, когато разпитвах мама за живота на татко преди Лондон, тя се усмихваше загадъчно. Щял да ми разкаже, когато реши. Седнал в стаята й, осъзнах, че скръбта ми отчасти се дължи на болката, че никога няма да чуя какво е искал да ми каже на рождения ми ден. Държа да уточня обаче, че това е нищожна частица от скръбта, незначителна в сравнение с мъката, че съм изгубил татко, и болката да виждам мама в такова състояние. Толкова… посърнала. Толкова… забравила смелостта, за която татко говореше.

Нищо чудно той да е бил източникът на тази смелост. Или онази кръвопролитна нощ да е сломила духа й. Казват, че се случва на войниците. Разболяват се от „войнишко сърце“ и стават сенки на предишното си аз. Кръвопролитието понякога ги променя. Питах се дали същата участ бе сполетяла мама.

— Съжалявам, Хайтам — повтори тя.

— Не се тревожи, мамо.

— Не… искам да кажа… нали знаеш, че заминаваш за Европа с господин Бърч?

— Но аз трябва да остана тук, мамо, при теб. Да се грижа за теб.

Тя се засмя.

— Малкият войник на мама, а?

Изгледа ме странно, изпитателно. Знаех какво точно си мисли. Представяше си какво се случи на стълбите.

Виждаше как забивам сабята в окото на маскирания нападател.

После тя извърна глава с толкова уплашено изражение, че останах без дъх.

— Госпожица Дейви и Емили ще се грижат за мен, Хайтам. Когато поправят къщата на Куин Ане Скуеър, ще се преместим отново там и ще наема още прислуга. Не, аз трябва да се грижа за теб и съм избрала господин Бърч за твой настойник и попечител. Така би искал баща ти.

Тя погледна учудено завесите, сякаш не помни защо са спуснати.

— Господин Бърч обеща да ти съобщи веднага, че ще заминеш с него.

— Да, каза ми, но…

— Добре.

Тя ме изгледа отново и в погледа й пак имаше нещо смущаващо; осъзнах, че тази жена не е майката, която познавам. Или аз не бях синът, когото тя познаваше?

— Така е най-добре, Хайтам.

— Но, мамо…

Тя се втренчи в мен, но бързо отвърна очи.

— Заминаваш и толкова — рече строго и пак погледна завесите.

Моите очи се насочиха към госпожица Дейви, сякаш да потърсят помощ, но не намериха; тя ми се усмихна съчувствено и повдигна вежди с изражение, което казваше: „Съжалявам, Хайтам, не съм в състояние да ти помогна, тя вече е взела решение“. В стаята се възцари тишина; чуваха се само копитата на конете, трополящи по улицата в света, продължаващ безучастно напред, макар моят да рухваше.

— Свободен си, Хайтам — каза мама и махна с ръка.

Преди — преди нападението, имам предвид — никога не ме „викаше“. И не ме „освобождаваше“. Преди никога не се разделяхме, без да ме целуне. Преди ми казваше, че ме обича. Казваше ми го всеки ден.

Аз се изправих, осъзнал, че тя изобщо не спомена онази нощ. Не ми благодари, че й спасих живота. Спрях пред прага и се обърнах да я погледна, питайки се дали не иска да е станало иначе.

IV

Господин Бърч дойде с мен на погребението — скромна церемония в същия параклис, където отслужиха опелото за Едит, с почти същите присъстващи: прислугата, господин Флейлинг и няколко служители от компанията на татко, с които господин Бърч поговори след това. Представи ме на един от тях — господин Симпкин — и ми обясни, че той ще поеме семейните дела. Трийсетинагодишният мъж ми се поклони леко с изражение, което вече разпознавах като смесица от смущение и съчувствие, борещи се да намерят излаз.

— Ще работя с майка ви, докато вие сте в Европа, господин Хайтам — увери ме той.

Едва в този момент осъзнах, че наистина заминавам и нямам друг избор, безсилен съм да променя решението. Е, всъщност избор има, предполагам — да избягам. Не че бягството е избор.

Файтоните ни върнаха у дома. Когато влизах, зърнах Бети, която ми се усмихна плахо. Новината за отпътуването ми очевидно се разпространяваше. Попитах я какво възнамерява да прави, а тя ми обясни, че господин Дигуид й е намерил нова работа. В очите й светеха сълзи, а когато излезе от стаята, аз седнах пред писалището и започнах да попълвам дневника си с натежало сърце.

I

Заминаваме за Европа утре сутринта. Удивен съм колко малко приготовления са необходими. Сякаш огънят вече е изпепелил всичките ми връзки с миналото. Оскъдните ми вещи се побраха в два куфара. Отнесоха ги сутринта. Днес ще пиша писма и ще разговарям с господин Бърч, за да му разкажа нещо, което се случи снощи, след като си легнах.

Унасях се, когато някой почука тихо на вратата. Седнах в леглото и казах:

— Влез.

Очаквах да е Бети. Не беше. Различих момичешки силует, който влезе бързо в стаята и затвори вратата. Вдигна свещта, за да видя лицето й, и постави показалец пред устните си. Беше русокосата Емили, камериерката.

— Господин Хайтам — каза тя. — Искам да ви кажа нещо, което не ми дава мира, сър.

— Разбира се — отвърнах, надявайки се гласът ми да не издава колко млад и уязвим се чувствам.

— Познавам камериерката на Баретови — каза бързо тя. — Вайълет. Излязла пред къщата онази нощ. Била близо до файтона, когато отвели сестра ви, сър. Госпожица Джени я погледнала и й подвикнала нещо. Вайълет ми го каза, сър.

— Какво ти каза?

— Госпожица Джени говорела много бързо, било шумно и преди да успее да довърши, я избутали във файтона. Вайълет обаче смята, че чула думата „предател“. На другия ден един мъж дошъл при Вайълет. Разпитвал я какво е чула. Сторило й се, че говори със западняшки акцент. Заплашил я, но Вайълет му казала, че не е чула нищо. Извадил страшен нож, сър, от колана си, но тя пак не му казала нищо.

— Но каза на теб?

— Вайълет ми е сестра, сър. Тревожи се за мен.

— Казвала ли си на другиго?

— Не, сър.

— Утре сутринта ще съобщя на господин Бърч.

— Но, сър…

— Какво?

— Ако предателят е господин Бърч?

Аз се засмях и поклатих глава.

— Невъзможно е. Той ми спаси живота. Биеше се с… — Осени ме идея. — Но някой не беше вкъщи тогава.

II

На другата сутрин веднага уведомих господин Бърч, разбира се, й той стигна до същото заключение като мен.

След час пристигна друг мъж, когото поканиха в кабинета. Беше горе-долу на възрастта на татко; имаше сбръчкано лице, осеяно с белези, и студени втренчени очи като на подводен обитател. Беше по-висок от господин Бърч и по-широкоплещест и сякаш изпълваше стаята с присъствието си. Злокобно присъствие. Погледна ме и сбърчи презрително нос.

— Това е господин Брадок — каза господин Бърч, докато аз стоях хипнотизиран от новодошлия. — И той е тамплиер. Доверявам му се изцяло, Хайтам. — Прочисти гърло и продължи: — Понякога обаче поведението му не отговаря на чувствата, които изпитва.

Господин Брадок изсумтя и го изпепели с поглед.

— Хайде, хайде, Едуард! Сгълча го Бърч. — Хайтам, господин Брадок ще се заеме да издири предателя.

— Благодаря, сър — отвърнах.

Господин Брадок ме огледа от главата до петите и каза на господин Бърч:

— Този Дигуид… Ще ми покажеш ли стаята му?

Понечих да тръгна след тях, но господин Брадок изгледа намръщено господин Бърч, който кимна почти незабележимо и се обърна към мен с усмивка и изражение, умоляващо да проявя снизхождение.

— Хайтам — каза той, — защо не се заемеш с нещо друго? С подготовката за отпътуването например?

Бях принуден да се върна в стаята си, където погледнах вече опакования багаж и се залових да опиша в дневника събитията от деня. Преди малко господин Бърч дойде при мен и ми съобщи със сериозно лице, че Дигуид е избягал. Увери ме обаче, че ще го открият. Тамплиерите винаги залавяли предателите, а междувременно плановете ни нямало да се променят. Заминаваме за Европа.

Чувствам се странно, че за последен път пиша в дневника си у дома, в Лондон. Това са последните думи от стария ми живот, преди да започне новият.