В търсене на оцелелите

ГЛАВА 4

Аристокра Чаформбинтрано се спусна по стълбата, следван плътно от Фийса.

Тримата човеци останаха сами. Джинзлър първи наруши тишината:

— Виждам, че сте говорили с Талон Карде.

— Защо мислиш така? — попита безизразно Люк.

— Заради реакцията ви — той се усмихна невесело: — Или по-скоро заради пълната липса на реакция. Сигурно горите от нетърпение да научите истината.

— И защо не ни я кажеш? — предложи Скайуокър. От спокойния му глас личеше, че е готов да му даде шанса да обясни действията си, без да го съди прибързано.

Мара не бе настроена толкова благосклонно. Хвърли поглед надолу към командния мостик, чудейки се как ще реагира съпругът й, ако тя извика Формби и веднага разобличи Джинзлър. Но Формби изглеждаше потънал в сериозен разговор с Драск и Талшиб. Вероятно сега не бе моментът да ги прекъсва.

— Първо бих искал да ви уверя, че съм тук не за да търся някаква финансова изгода — поде Джинзлър. — Не желая мощ, власт, влияние, нито пък възнамерявам да изнудвам Новата република.

— Е, това отхвърля всички интересни възможности — обади се подигравателно Мара. — Защо все пак не ни кажеш направо защо си тук?

— Освен това съм готов да ви обещая, че няма да ви създам никакви проблеми — продължи самозваният посланик. — Няма да се опитвам да влияя на чисите, нито пък ще се намесвам в преговорите.

— Самото ти присъствие тук създава проблеми — отсече Мара.

— Стига си го усуквал — намеси се и Люк. — Какво искаш? Джинзлър си пое дълбоко дъх и бавно издиша.

— Трябва да видя „Изходящ полет“ — отвърна той тихо, впил поглед в кораба на джеронците на екрана. — Трябва да…

— затвори очи за миг. — Съжалявам, въпросът е личен.

— Ще се разплача! — изсмя се Мара. — Дай да оставим личните въпроси настрана и да започнем пак отначало. Защо се представяш за дипломат на Новата република?

Джинзлър преглътна шумно:

— Защото съм никой — в гласа му се долавяше горчивина.

— Единственият начин да стигна до останките от „Изходящ полет“ е на борда на чиски дипломатически кораб по покана на тяхното правителство. Мислите ли, че щяха да ме пуснат тук, ако знаеха кой съм в действителност?

— Нямам представа — призна откровено Люк. — Защо да не пробваме и да видим какво ще стане?

Джинзлър поклати глава:

— Не мога да поема този риск. Трябва да видя останките, Скайуокър. Трябва… — той отново поклати глава.

— И очакваше номерът да ти мине незабелязано? Надяваше се да не забележим, че не си акредитиран дипломат?

— Надявах се, че няма да получите съобщението навреме и ще пропуснете срещата с Формби. А ако все пак пристигнете — последва поредното свиване на рамене. — Надявах се, че ще проявите разбиране.

— За кое? — обади се Мара. — Така и не чухме за какво би трябвало да проявим разбиране.

— Знам — усмихна се Джинзлър вяло. — Доста глупаво от моя страна, предполагам. Но нямах друга възможност.

Мара и Люк се спогледаха намръщено. Един добър актьор спокойно можеше да изнесе такова представление. Със задачата биха се справили успешно и голяма част от опитните контрабандисти, с които бяха работили досега.

Но актьорското майсторство и тежките въздишки не бяха достатъчни, за да заблудят един джедай. Колкото и да й се искаше, Мара не можеше да пренебрегне факта, че изписаните на лицето му чувства са точно отражение на бушуващата в съзнанието му емоционална борба.

Човекът пред тях бе импулсивен, вероятно не планираше действията си в перспектива и нищо чудно да се окажеше пълен глупак. Но все пак бе напълно искрен.

От друга страна, и тя съвсем искрено бе служила на Палпатин като Ръката на императора. Бе изпълнявала всяка негова заповед, бе организирала убийствата на корумпирани държавни служители и бунтовници.

Не, сама по себе си искреността не бе кой знае какво. Дори в крайна сметка не означаваше абсолютно нищо.

— Мара? — попита Люк.

— Няма да стане — отсече тя категорично. — Освен ако веднага не ни каже какво иска, предлагам да го предадем на Формби — вдигна вежди към Джинзлър: — Ще говориш ли?

Бръчиците около очите на Джинзлър се увеличиха, раменете му се отпуснаха примирено.

— Не мога — прошепна той. — Просто… — млъкна, отклонявайки поглед. — Аристокра Формби — поде той, колебанието и болката внезапно изчезнаха от гласа му, но все още се усещаха в съзнанието му. — Какво е положението с гостите?

Мара се извърна, Формби се бе появил отново на балкона, лицето му бе странно изопнато и напрегнато.

— Идват с нас — обяви той.

— Всичките ли? — възкликна Люк.

— Очевидно на кораба са всички оцелели — обясни мрачно аристокра. — Това са всички джеронци.

— Какво се е случило с тях? — попита Джинзлър. Формби сви рамене:

— Помощта на „Изходящ полет“ е закъсняла. Вагаарите вече са били причинили твърде много щети на планетата им и се е наложило да я напуснат.

— Като каамасците — прошепна Люк. — И ногрите.

— Не познавам тези народи — поклати глава Формби. — След дълги години глад и страдания са били принудени да изоставят домовете си и сега търсят нова планета, където да заживеят отново в мир и спокойствие.

— Ужасно — въздъхна Джинзлър. — Можете ли да им помогнете?

— Вероятно. Ще приемем на борда тяхна делегация и ще им покажем нашите космически карти. Ако имаме късмет, ще намерим подходяща за тях необитаема планета извън територията на чисите.

— Да разбирам ли, че генерал Драск не е въодушевен от идеята? — попита Люк.

— Той е категорично против — усмихна се невесело Формби. — Честно казано, на него изобщо не му допада присъствието на чужди лица. Но в крайна сметка решенията взимам аз.

— А молбата им да посетят „Изходящ полет“?

— Ще позволим корабът им да ни придружи донякъде. Макар че за това вероятно ще се наложи да поспоря още малко с генерал Драск. А след това ще вземем с нас малка делегация от тяхна страна.

— И за какво точно им е притрябвало да видят останките от „Изходящ полет“? — обади се Джинзлър.

Формби въздъхна:

— Искат да изразят почитта си към своите спасители. И да видят мястото, където те са намерили вечен покой.

Мара едва се сдържа да не отстъпи назад. Внезапният изблик на чувства у Джинзлър бе като изстрел с бластер.

Тя го огледа внимателно. С изключение на едно подскачащо мускулче на бузата му, по лицето му не си личеше и следа от болката и страданието, пробудени от думите на Формби.

Да изразят почитта си. Да видят мястото, където са намерили вечен покой…

— И тъй като вече всички сме тук, можем да потеглим — продължи Формби. — Фийса ще ви придружи до каютите ви.

— Благодаря — отвърна Люк и се извърна към Мара. В погледа му се четеше въпрос.

Мара отново усети кисел привкус в устата си. Потиснатият изблик на Джинзлър бе докоснал част от нея, за която тя дори не бе подозирала. Не, това бе част от нея, която тя безуспешно се опитваше да забрави. Самозваният посланик й бе напомнил за собственото й минало като Ръката на императора и за нежеланието й да говори за него. Тя си пое дълбоко дъх, долавяше спотаеното очакване в Люк и потиснатия ужас у Джинзлър. И двамата знаеха какво щеше да каже.

Но и двамата грешаха.

— И аз ви благодаря, аристокра Формби. Очаквам с нетърпение да прекараме повече време заедно.

Изпита мимолетно задоволство от изненадата у двамата мъже до себе си.

— Благодарностите са излишни — отвърна аристокра, останал в пълно неведение за разигралата се под повърхността драма. — Ще се срещнем отново след няколко часа на официалната вечеря. Фийса ще мине да ви вземе от каютите ви, за да ви покаже трапезарията. Тогава ще ви представя на останалите офицери на кораба.

— Благодаря, аристокра — сведе глава Люк. — Очакваме с нетърпение вечерята и запознанствата.

— Да — кимна Мара и впи поглед в Джинзлър. — Сигурна съм, че ще имаме възможност да продължим разговора си, посланик.

Тайно в себе си даде най-тържествена клетва, че един ден ще разбере истината за него — кой е и защо е тук сега.

И то преди да стигнат до останките от „Изходящ полет“. Със сигурност.

Каютите им бяха теснички, но добре подредени, с малък хол, спалня и автомат за напитки.

— Не е зле — отбеляза Люк, оглеждайки се. — Постарали са се.

— Така е — съгласи се Мара и затвори вратата след Фийса. Съзнанието й все още бе обсебено от мисълта за Джинзлър и обезпокоителната му емоционална реакция.

— Та ти дори не погледна къде се намираш — смъмри я съпругът й, мина под арката към спалнята и се хвърли върху леглото. — Да позная ли? Тревожиш се за Джинзлър.

— Откога се налага един майстор джедай да познава? — попита сухо тя и се опита да забрави за съмненията си поне за миг, за да огледа каютата.

Украсата бе простичка, точно каквато би очаквал човек за един космически кораб. Но в мебелите се забелязваше известна елегантност, която показваше, че в обзавеждането са вложени грижа и мисъл. Очевидно чисите възприемаха сериозно задълженията си на домакини.

— Дори и на майсторите джедай понякога им е трудно да се оправят с чинията със спагети — отвърна също толкова сухо Люк. — А точно така изглежда съзнанието ти в момента.

— Каква апетитна картина. А вечерята — тя погледна часовника на стената — е едва след три часа. Дали няма някакво кафене, където да закусим?

— Искаш ли да поговорим? Тя сви рамене:

— Не е контрабандист. Реагира прекалено емоционално. Същата причина ме кара да мисля, че не е агент. Предполагам, че…

— За теб говорех — прекъсна я нежно Люк. — За твоята реакция.

Мара смръщи лице. Една от отрицателните страни на това да имаш за съпруг джедай бе, че и за миг не можеше да остане сама.

— Не знам — призна тя. — Думите на Формби за оказване на последна почит ме трогнаха.

— Защо?

— Нямам представа — огледа се, по гърба й полазиха тръпки. — А може и да се дължи на мястото. Връщането в Нираван, а сега и чисите…

— И Траун?

— Нищо чудно — съгласи се тя. — Макар да нямам представа, защо това ме притеснява толкова.

Люк не отговори, но тя усети поканата му. Прекоси стаята и легна до него. Той я прегърна и тя се сгуши до него, съзнанията и чувствата им се преплетоха.

— В такъв случай причината може да е в Силата — предположи Люк. — Трябва да преодолееш някакво препятствие или да превъзмогнеш нещо, което си потискала отдавна, и сега е дошло времето да се изправиш срещу него. Случвало ми се е един-два пъти.

— Може и да е така. Но ми се иска Силата да бе избрала по-спокоен момент, ако е решила да ме изправя пред нови предизвикателства.

Долови усмивката му.

— И на мен — каза той. — Ако някога откриеш начин да планираш нещата по свой вкус, обади ми се.

— Първо на теб ще кажа — обеща тя и се присегна да погали ръката му, с която я бе прегърнал.

Той я хвана и я задържа.

— А дотогава — галеше дланта й с връхчетата на пръстите си — не забравяй, че винаги ще съм до теб. Каквото и да се случи.

Тя стисна ръката му.

— Знам — усещаше как топлината, силата и решимостта му постепенно запълват тъмните места в съзнанието й, които се бяха появили от реакцията на Джинзлър. Една от положителните страни на това да имаш за съпруг джедай бе, че никога не можеше да остане сама. Полежаха още малко. Мара с въздишка се насили да върне мислите си отново към належащите проблеми.

— Какво ще кажеш за цялата операция?

— Е, положението май не е розово. Забеляза ли как изглеждаше Формби, когато се върна след разговора с генерал Драск и капитан Талшиб?

Мара се опита да си припомни. В онзи момент се бе концентрирала главно върху Джинзлър и не бе обърнала особено внимание на аристокра.

— Изглеждаше уморен.

— Не само — възрази Люк. — Изглеждаше така, сякаш току-що бе водил битка и все още не бе сигурен дали е спечелил, или загубил.

— Хмм… — Мара бе ядосана на себе си. Обикновено тя бе по-добрата в улавянето на подобни детайли. — Смяташ, че Драск и Талшиб не са доволни от това да има толкова чужди лица на кораба, и затова си го изкарват на Формби?

— Със сигурност са недоволни от нещо. Но все пак ми се струва, че аристокра е с по-висок ранг от генерал.

— Това никога не е било проблем — изтъкна Мара. — Виждала съм и най-високопоставени лица да се отказват от мнението си само за да принудят някое мрънкало да млъкне.

— Аз също — кимна Люк. — Трябва да следим внимателно нещата и да не изпускаме Драск от поглед.

— Съмняваш се, че Драск може да е достатъчно ядосан, че да се опита да направи нещо?

— Какво например?

— Сетих се за онзи кабел в хангара. Моментът бе преценен твърде внимателно, за да е обикновено съвпадение.

Люк не отговори веднага. Мара се наслаждаваше на тишината и същевременно внимателно следеше калейдоскопа от мисли и чувства в съзнанието му.

— Не знам — призна той накрая. — Дори и да ме беше ударил, вероятно нямаше да ме убие, най-много да бях изпаднал в безсъзнание, докато изляза от лечебния транс. Но така щеше да ме извади от играта за достатъчно дълго време.

— А аз щях да остана сама. Освен това би дало повод на Драск да ни изключи от мисията.

— Нямаше да му е лесно да го направи — изтъкна Люк. — Ясно е, че Формби ни иска.

— Да, но все пак това щеше да е допълнителен аргумент. Изведнъж в главата й изникна категорично решение.

— Ей сега се връщам — обяви тя, провери дали лазерният меч е на колана, и се запъти към вратата.

— Къде отиваш? — изправи се на лакът Люк.

— В хангара. Ще погледна отблизо кабела.

— Искаш ли да дойда с теб?

— По-добре недей — поклати глава Мара. — Един джедай е обикновено любопитство, двама са вече официално разследване. Няма смисъл да дразним допълнително Драск.

— Права си — Люк неохотно се отпусна обратно в леглото. — Свиркай, ако имаш нужда от помощ.

— Разбира се — изгледа го невинно Мара. — Не го ли правя винаги?

Успя да се измъкне от каютата, преди той да измисли подходящ саркастичен отговор.

Коридорите към хангара бяха доста спокойни. По пътя Мара срещна не повече от десетина чиси в черни униформи и по-голямата част от тях не й обърнаха никакво внимание. Неколцина изглеждаха заинтригувани от странния й вид, но и те не пророниха нито дума. Или културата на чисите предписваше строга вежливост, или Формби бе издал изрични заповеди екипажът да не общува с гостите.

Но все пак бе странно каква част от емоционалното им състояние бе способна да долови чрез Силата. При първия й сблъсък с народа на чисите на Нираван едва успяваше да усети присъствието им. Явно в това отношение опитът и практиката се отплащаха богато. Е, тогава не бе и истински джедай. Може би разликата се дължеше точно на това.

Както бе очаквала, залата за посрещане до хангара бе празна. Изненадващото бе, че кабелът, който замалко не бе ударил Люк, вече бе закрепен обратно на мястото му.

Мара застана точно под арката и внимателно го огледа. Беше прикрепен в ъгъла между тавана и стената на около шест метра от пода. За джедай разстоянието не бе непреодолимо, но един скок нямаше да свърши работа. Трябваше й поне минута, за да види дали кабелът е бил срязан, или просто се бе скъсал. А доколкото знаеше, дори и джедаите не можеха да висят толкова дълго във въздуха.

Но може би имаше друг изход. Формби бе казал, че залата може да се преобразява за пристигащите гости…

Отне й по-малко от минута да открие контролния панел. Бутоните бяха означени с непознати букви и тя произволно натисна един, за да види какво ще стане.

Плавно и съвсем безшумно залата започна да се променя. Няколко различни по големина и форма панела се обърнаха и разкриха сложни символи и рисунки от вътрешната си страна. От тавана се спуснаха пилони за знамена и правоъгълни и кръгли колони с различна дължина, които придаваха на залата вид на пещера със сталактити. Промяната бе най-голяма в пода — светнаха стотици невидими до този момент лампички, образувайки сложни цветни спирали.

Само за миг целият процес приключи. Мара се огледа стъписано, все едно бе влязла в абсолютно ново място. Питаше се дали в тази си форма залата не е за посрещане на най-високопоставените чиси.

Опита последователно следващите два бутона. Всеки път, преди да премине към новата конфигурация, залата се връщаше в основната си форма.

За съжаление кабелът на тавана си оставаше все така недостижим.

Трябваше да измисли нещо.

Мара натисна отново първия бутон и този път внимателно наблюдаваше кои точно панели се променят, откъде провисват сталактити и за колко секунди се задържат. Можеше да успее. А според философията й, щом имаше някакъв, макар и минимален, шанс, си струваше да опита.

Върна отново залата в първоначалната форма и се подготви за действие. „Един джедай е обикновено любопитство“, бе казала тя на Люк. Питаше се как щеше да реагира Формби, ако я хванеше в този миг.

Пое си дълбоко дъх, натисна бутона и побягна.

Първият панел се бе извъртял едва с няколко градуса, когато тя се оттласна от него и се хвана за горния му ръб с върховете на пръстите си. За щастие не се сбъднаха опасенията й, че той няма да издържи, ще се откъсне от стената и тя ще тупне на пода. Набра се и стигна до следващия панел на метър вдясно от нея. Стигна до върха му, когато той бе на четвърт от преобръщането си, отново се набра и скочи на следващия. Когато последният панел почти се бе затворил напълно, тя вече бе достигнала целта си. Прескочи около метър и половина във въздуха и прегърна най-близката колона.

За момент увисна така, пое си дъх и чрез Силата вля свежест в уморените си мускули. Повърхността на колоната бе достатъчно грапава, за да се задържи, и като панелите на стената, изглежда, нямаше да рухне от тежестта й. Обхвана я с колене и протегна ръце.

Катеренето не бе лесно, но мисълта, как някой чис може да влезе всеки момент и да я види как виси като угоен минок, й даваше сили. След първия метър се прехвърли на съседната колона. По нея стигна до един от увисналите пилони, оттласна се от него и скочи на колоната в ъгъла.

Сега вече бе само на педя от кабела.

Взря се напрегнато в него, ядосвайки се, че не се сети да си вземе фенерче. Залата бе добре осветена, но краят на кабелът се губеше в сянката на колоната.

Но един джедай никога не се предава. Изви глава през рамо, присегна се със Силата и измъкна лазерния меч от колана. Внимателно го завъртя във въздуха, така че острието да сочи безопасно надолу. След това впи поглед в копчето и мечът се активира. В ъгъла на спокойната зала съскането прозвуча по-силно от обичайно. Светлината на острието не бе силна, но бе повече от достатъчна.

Подозрението й се оказа погрешно — кабелът не бе срязан. Беше прикрепен към стената с двойна клема и бе невъзможно да се измъкне от нея само заради вибрациите и тежестта си. Тогава защо бе паднал преди половин час?

Тя приближи лазерния меч до кабела, без да рискува да го повреди, и се взря внимателно. Нещо в клемата не изглеждаше, както трябва. Мара изви глава към тавана и забеляза малък отвор точно над нея. Стисна здраво колоната с една ръка и неохотно протегна другата към отвора. Прокара пръста си около дупката, но не напипа нищо. Пъхна пръста си навътре, търсейки някакъв механизъм, реле или отвор за климатична система, които биха обяснили съществуването му. Отново не откри нищо. А това означаваше само едно — дупката е била пробита допълнително.

В този миг усети трепване в Силата. Веднага изключи лазерния меч и нежното съскане изчезна. Във внезапно възцарилата се тишина се чуха стъпки. Приближаваха се към залата, бяха най-малко двама. Стъпките бяха твърде ритмични, за да са безцелно разхождащи се из кораба чиси. Очевидно ставаше дума за военни.

А тя бе на шест метра над земята и не можеше да направи нищо. Огледа се и преглътна стара ругатня от дните на Империята. Единственото прикритие бе колоната, на която висеше. Проблемът бе, че така, както бе застанала, се виждаше прекрасно от залата. Трябваше да се придвижи до другата й страна, а доколкото можеше да съди по приближаващите стъпки, нямаше време за това. Присегна се със свободната ръка, сграбчи лазерния меч, отново се залепи за колоната и започна възможно най-бързо да се придвижва към отсрещната страна.

Бе изминала едва половината разстояние, когато стъпките преминаха прага на залата. Тя замря и сведе поглед.

И се вцепени.

Под нея не стояха изпратени от генерал Драск чиси. Нито дори чиски патрул на рутинна обиколка.

Бяха петима, в средата стоеше млад мъж в сива имперска униформа, избродирана по яката и ръкавелите с червено и черно. Около него се бяха подредили четирима имперски щурмоваци.