ГЛАВА 19

Джинзлър премига изненадано, за миг цялото пътуване с „Посланик Чаф“ прелетя през съзнанието му. Как изобщо на Улиър можеше да му хрумне, че този смирен и кротък народ са пирати и робовладелци?

Но още преди въпросът да изплува на повърхността, пред очите му като черна завеса се спусна споменът отпреди няколко минути — Биърш спокойно наблюдаваше как вълкодавите сееха кръв и ужас в заседателната зала.

— Как го разбрахте? — попита немощно той.

— По езика им — Улиър се взираше в празното пространство, в очите му проблясваше агония. — По-точно от речта, която произнесоха на собствения си език, преди да ни нападнат. Чух ги само веднъж, но никога няма да ги забравя — загърби миналото, погледът му се проясни. — Наистина ли не знаехте кои са?

— Естествено. Да не мислите, че иначе щяхме да ги вземем с нас?

— Не знам — отвърна мрачно Улиър. — Някои от вас спокойно биха го сторили — извърна се към Формби: — Например наследниците на тези, които се опитаха да унищожат „Изходящ полет“ преди петдесет години.

— Обвиненията ви са нелепи! — в гласа на Формби се долавяше потисната болка. Аристокра лежеше на една страна до стената, положил глава в скута на Фийса, кървавите петна по ръкава му бързо растяха. — Казах ви вече, Чиското господство няма нищо общо с вашето унищожение. Траун действа абсолютно самостоятелно.

— А вие, аристокра, и вие ли сте тук на своя глава или изпълнявате чужди заповеди?

— Защо губим време за глупости? — намеси се гневно Фийса. — Незабавно трябва да осигурим лекарска помощ за аристокра Чаформбинтрано. Къде ви е медицинският център?

— Какво значение има къде е? — изръмжа Улиър. — Тези животни ще убият всеки, който дръзне да се измъкне от тук.

— Няма — поклати глава Фийса. — Те нападаха само въоръжените хора. Мисля, че спокойно можем да минем покрай тях, стига да не носим оръжия и да не правим заплашителни движения.

— Интересна теория — обади се презрително Таркоса. — Готови ли сте да рискувате живота ни за нея?

— Не е необходимо никой друг да рискува — отвърна рязко тя и понечи да се изправи в ограниченото пространство. — Аз ще отида сама.

— Недей — спря я Евлин. — Видях един да говори на животните, сигурно им е заповядал да не позволяват на никого да излиза.

— Нима? — обади се с изненадващо различен тон Улиър. — И откъде си толкова сигурна?

— Не съм сигурна. Просто така ми се струва.

— Въпреки това съм готова да поема риска — настоя Фийса.

— Аз не съм — Формби я докосна по рамото с върха на пръстите си. — Оставаш тук и никъде няма да ходиш.

— Но…

— Това е заповед, Фийса — аристокра се задъхваше, загубата на кръв си казваше думата. — Никой няма да прави опит да се измъква.

— Така ли синьокожите се борят със съдбата? — попита презрително Таркоса. — Седят си, без да правят нищо, и чакат смъртта?

— А може би точно на това се надяват вагаарите — измърмори Кийли. — Да си покажем носа навън и животните да ни разкъсат.

— Значи да седим тук и да чакаме смъртта? — попита гневно Таркоса.

— Никой никъде няма да ходи! — отсече категорично Джинзлър. — Не е необходимо. Джедаите и имперските войници са на свобода. Те ще ни намерят. Кийли изсумтя:

— Джедаи! — думата прозвуча като ругатня.

— Забравете джедаите — намеси се Улиър. — Нали чухте какво каза Биърш, джедаите са мъртви.

— Ще повярвам едва като го видя с очите си — обяви Джинзлър и се извърна да надникне между столовете. Вълкодавите бяха приключили с почивката и се бяха приближили, привлечени от гласовете. Крачеха на около ръка разстояние от барикадата с наострени уши и озъбени муцуни.

— Трябва ни някакво оръжие — измърмори Улиър.

— Вашите хора и чисите бяха въоръжени — напомни Джинзлър и погледът му пробяга между вълкодавите към труповете в другия край на залата. — На нас ни трябва помощ…

Изведнъж млъкна — бе съзрял окачения на колана на мъртвия охранител предавател. Към него бе посегнал младежът, когато Улиър му бе заповядал да изключи заглушаването.

— Директоре — поде той, опитвайки се да потисне внезапно обхваналото го вълнение, — възможно ли е заглушаването да бъде изключено с предавател?

— По принцип да, само че ние не разполагаме с предаватели. В тях има вградена командна честота, която позволява да се свързваме с останалите охранители и централната система.

— Знаете ли как да работите с нея?

— Разбира се — изръмжа директорът. — И аз съм бил охранител навремето.

— Само дето най-близкият предавател е на десетина метра от тук — изтъкна Таркоса. — Да не би да се надявате да убедите някое от животните да ви го донесе?

— Не — Джинзлър погледна към Евлин. — Не става дума за животните.

Момичето срещна погледа му и той за първи път зърна страх в очите й.

— Не — прошепна тя. — Не мога.

— Можеш — отвърна категорично Джинзлър. — Трябва да го направиш.

— Престанете — намеси се рязко Розмари. — Чухте я — не може.

— Какво не може? — обади се подозрително Улиър.

— В нея няма нищо особено — настоя Розмари и изгледа предупредително Джинзлър.

— Напротив, има — отвърна не по-малко твърдо той. — Знаете го не по-зле от мен. Розмари, това е най-добрият ни шанс.

— В никакъв случай! — тя притисна дъщеря си към себе си.

— Значи все пак съм бил прав — измърмори Улиър. Розмари се извърна към него и се развика с разтреперан глас:

— Оставете я на мира! Няма да ви позволя да я изпратите да умре на К-3. Няма!

— Осмеляваш се да се противопоставиш на закона? — изгърмя гръмовно гласът на директора.

— Тя не е направила нищо! Не можете да я осъдите без доказателства!

— Тя е джедай! — извика Таркоса. — Така повелява законът.

— В такъв случай законът е глупав — обади се Джинзлър. Тримата оцелели се извърнаха разгневено към него:

— Не се бъркай, чужденецо! — заповяда Таркоса. — Какво знаеш за нас? Имаш ли представа, през какви изпитания сме преминали?

— И заради това отричате на децата си правото на живот, не им позволявате да използват и да развиват дарбите си? Заради нещо, което се е случило преди повече от петдесет години, когато те дори не са били родени?

— Спрете! — гласът на Евлин бе умоляващ, лицето й блестеше от сълзи. — Спрете, посланик. Не искам да го правя. Не искам да бъда джедай.

Джинзлър поклати глава:

— Нямаш избор — прошепна той. — Никой от нас не може да избира с какви таланти и способности ще се роди. Единственият ни избор е дали ще приемем и използваме тези дарове, за да живеем и да помагаме на околните, или ще заровим глава в пясъка и ще се преструваме, че по нищо не се различаваме от останалите.

Извъртя се непохватно в тясното пространство и взе ръката на момичето. Тя трепереше, беше леденостудена.

— Ти можеш да използваш Силата, Евлин. Това е един от най-великите и редки дарове за хората. Не можеш да го отхвърлиш.

Тя вдигна поглед към него, очите й се бяха налели със сълзи. Лицето й бе напрегнато и изтерзано, но същевременно толкова овладяно…

И сякаш той отново бе на четири години и се взираше в сестра си Лорана за първи път. Виждаше колебанието и тревогата в очите й, изпълнен с объркване и негодувание към специалното място, което тя заемаше в сърцата на родителите им.

Но дали бе толкова просто, колкото винаги бе смятал?

Стисна здраво ръката на Евлин, в съзнанието му неудържимо нахлуха спомени, които десетилетия наред бе отблъсквал, преляха бента и отмиха внимателно създадената представа за самия него и за живота. Майка му го хвали за отличната диплома при завършването на четвърти клас. Баща му прави комплимент за изобретателността и сръчността, докато двамата заедно поправят семейния холовизор. Десетки образи, които показваха, че старото дългогодишно убеждение в пренебрежителното отношение на родителите му изобщо не е вярно.

Всъщност то от начало до край бе лъжа. Лъжа, която сам бе създал и от толкова повтаряне бе повярвал, че е истина. Лъжа, породена от една-единствена причина.

Ревност.

Сега разбираше, че изобщо не бе мразил Лорана, а просто бе ненавиждал това, в което се бе превърнала, защото точно за него бе мечтал и никога не бе успял да го постигне.

Джинзлър затвори очи. Толкова просто… и въпреки това цял живот се бе лутал, без да осъзнае истината.

Или по-точно — да я изрече на глас, защото вероятно някъде дълбоко в себе си я е знаел през цялото време.

Отвори очи, образът на Лорана изчезна в мъглата на спомените и той се озова отново във вътрешността на разрушения кораб сгушен зад натрупаната барикада, стискайки ръката на малко момиче.

Извърна се към Улиър:

— Тя притежава способностите на джедай, директор Улиър. И те няма как да изчезнат, нито да бъдат заличени. За вас е чест, че я познавате.

Очите на оцелелия се впиха в неговите като двойка лакоми дуракритови червеи. Но очевидно нещо в изражението на Джинзлър го възпря от нови спорове. Директорът изсумтя презрително и мълчаливо извърна глава.

Джинзлър предизвикателно огледа Таркоса и Кийли, но каквото и да бе видял Улиър, те също го зърнаха и нито един от двамата не проговори.

Накрая той се извърна отново към Розмари:

— Евлин се нуждае от одобрението на хората, които обича. И освен това го заслужава.

Розмари преглътна видимо. Ситуацията изобщо не й харесваше — това бе пределно ясно. Но под болката и страха се усещаше сила, каквато Джинзлър бе виждал единствено у майка си.

— Спокойно, Евлин — прошепна тя нежно. — Не се тревожи. Използвай способностите си.

Евлин изпитателно впи поглед в лицето на майка си и след това сведе глава към Джинзлър:

— Какво искате от мен? Той си пое дълбоко дъх.

— Виждаш ли охранителя до стената? На колана му има предавател.

Евлин се извъртя и погледна през пролуката между креслата и масата.

— Да, виждам го.

— Само с този предавател можем да изключим заглушаването и да повикаме приятелите си на помощ. Но няма как да стигнем до него.

— Приятелите ви са мъртви — обади се Кийли.

— Не са, те са джедай. Чувал съм какви ли не истории за тях, съветник. Не могат да бъдат убити толкова лесно, колкото си мисли Биърш.

— Освен това на борда на кораба има още чиски войници — добави Фийса. — Те също могат да ни помогнат.

— Стига да успеем да се свържем с тях — Джинзлър впи поглед в очите на Евлин. — И това ще стане само ако ти донесеш предавателя.

Евлин стисна зъби.

— Добре. Ще се опитам.

Джинзлър усети позната болка в гърдите си. Човек или го прави, или не — опити няма. Баща му бе цитирал тази джедайска пословица хиляди пъти. Но до този момент той не бе способен да преодолее омразата и негодуванието си и да види вложената в думите подкрепа. Притисна лице към креслата, един от вълкодавите щракна челюсти в лицето му и той се сепна.

В този миг предавателят на охранителя помръдна.

Улиър измърмори нещо под нос. Предавателят отново помръдна, освободи се от закачалката и падна на пода.

Вълкодавите замряха, трите космати муцуни се извърнаха към източника на шума.

— Спокойно — обади се Джинзлър. — Остави го да полежи там малко.

Евлин кимна мълчаливо. След няколко секунди вълкодавите продължиха да обикалят, вече нищо не привличаше вниманието им.

— Добре. Сега го насочи към нас. Бавно и равномерно.

Бавно, макар и изобщо не равномерно, предавателят започна да се плъзга по пода. Един от вълкодавите отново наостри уши, тъмните очи на животното следяха черния цилиндър с любопитство. Но дресьорите му очевидно не го бяха подготвили за подобна ситуация, в плъзгащия се по пода предмет той не долови никаква заплаха и не реагира. След малко изгуби интерес и отново съсредоточи вниманието си към създанията зад барикадата. Джинзлър затаи дъх.

Най-накрая предавателят опря в обърнатата маса. Евлин внимателно се присегна през пролуката и го сграбчи.

В следващия миг рязко отдръпна ръка и извика — един от вълкодавите се бе хвърлил ръмжейки към нея и замалко не събори приклещеното към стената кресло.

— Дай ми го! — Джинзлър измъкна предавателя от ръката на сепнатото момиче. Очевидно вълкодавите смятаха всеки предмет в ръцете им за опасно оръжие и потенциална заплаха. — Вземете — подхвърли го към Улиър, извъртя се и подпря креслото с крака. В следващия миг вълкодавът отново се стовари върху него, но барикадата устоя. — Изключете заглушаването.

Ръмженето на животните заглуши отговора на Улиър, точно над главата на Джинзлър се появиха челюсти и остри нокти.

— Дръжте креслата! — извика Формби, поизправи се и сграбчи най-близкото. Точно навреме — третият вълкодав скочи върху креслата и запровира муцуната си в пролуките, опитвайки се да стигне враговете. Единият му заден крак пропадна, животното започна да вие и да ръмжи още по-яростно, докато безуспешно се опитваше да се измъкне. Остроноктестата лапа се мяташе силно напред-назад в тясното пространство и неволно жегна Фийса по гърба — жълтата туника се обагри почти мигновено в кървавочервено.

— Готово! — надвика шума Улиър.

С едната ръка Джинзлър стискаше най-близкия стол, а с другата включи собствения си предавател.

— Люк, Мара, командир Фел… — не можеше да са мъртви. Просто не можеше. — Чувате ли ме? Обадете се!

* * *

Люк се набра по кабела със сетни усилия и очите на Мара се изравниха с вратата на турболифта.

— Сега как е? — извика той.

— Добре — Мара прокара пръсти по корозиралия метал. В интерес на истината щеше да й е по-удобно, ако бе още поне десетина сантиметра по-високо. Но изкачването бе дълго и въпреки цялата помощ, която бе черпил от Силата, раменете на Люк в последните пет минути трепереха от умора и изтощение. По-добре бе тя да се поизмъчи малко и да го остави да запази оскъдните си сили.

Защото, ако се окажеха прави за този безмълвен вик, който и двамата бяха почувствали преди няколко минути, тепърва ги очакваха сериозни неприятности.

А, ето го.

— Готово — обяви тя. Стисна внимателно ръчката за аварийно отваряне и дръпна. Чу се щракване, тя се присегна със Силата и отвори вратата.

Но вместо в осветеното преддверие на турболифта те се озоваха в почти пълна тъмница.

— Защо е толкова тъмно? — попита Люк.

— Вероятно защото няма осветление — отвърна Мара, огледа се, стисна здраво прага и се издърпа нагоре. Странно, дори и аварийното осветление бе изгаснало. — Може и да сме сгрешили и това да не е основната жилищна част. Чакай малко — тя надникна надолу по коридора. — Виждам някакви светлинки към кърмата. Може би всички са там.

— А може и да не са — обади се някой в тъмното. — Не мърдайте.

Мара се извърна надясно, внезапно лицето й бе осветено от лъч от фенерче. Тя реагира мигновено, като се хвърли наляво, претърколи се и се изправи на крака, стискайки лазерния меч в ръка. Непознатият се опита да проследи движението й с лъча на фенерчето, но превъртането го заблуди и той я пропусна. За част от секундата тя успя да зърне тъмната фигура и оръжието в ръката й.

Първо трябваше да се погрижи за оръжието. Присегна се със Силата и извъртя дулото настрани.

За нейна изненада, вместо да се съпротивява, както биха постъпили повечето хора, мъжът извъртя китката си в същата посока и така се освободи от захвата на Силата, както би постъпил при обикновена схватка. Оръжието описа пълен кръг и отново я взе на мушка, когато лъчът освети лицето й.

— Казах да не мърдате! — извика той.

— Добър ход — поздрави го Мара, засенчвайки очи. Този път разпозна гласа. — Пазителят Пресор, ако не се лъжа?

— Хвърлете лазерния меч — заповяда Пресор. — След това се отдръпнете…

Не успя да довърши. Фенерчето се извъртя в ръката му и лъчът освети тавана. Мара премига, за да свикнат очите й отново със сумрака, и видя как бластерът изхвръква от ръката му и полита към отвора на шахтата на турболифта.

— Съжалявам — извини се Люк, който в този момент се показа от там и хвана оръжието. — Нямаме време за приказки. Нещо сериозно се е объркало.

— Така е — изръмжа Пресор и разтърка китката си. — Какво направихте с електричеството?

— Не сме ние — отвърна Мара. — Ние само се измъкнахме от кабината, в която ни бяхте хванали, и…

От колана й се разнесе пиукане.

— Явно и заглушаването е изключено — добави тя и извади предавателя.

— Мара, командир Фел — прозвуча напрегнатият глас на Джинзлър. — Чувате ли ме?

— Тук сме — Мара изгледа стреснато Люк. От предавателя долитаха викове и шум от боричкане. — Какво става?

— Намираме се в заседателната зала на съвета — Джинзлър едва успяваше да сдържи гласа си спокоен: — Биърш ни обгради с вълкодавите си и…

— По-спокойно — заговори в собствения си предавател Люк. — Какви вълкодави?

— Тези, които носеха на врата си. Не са били мъртви, а в състояние на хибернация. Те не са джеронци, а вагаари.

Пресор си пое дъх със съскане:

— Вагаари?!?

Някъде в далечината отекна трясък.

— Какво става?

— Вълкодавите се опитват да стигнат до нас. Скрили сме се зад една барикада, но не знам колко ще издържим.

— Накъде? — обърна се към Пресор Мара.

— Насам — Люк подаде на Пресор бластера. — Джинзлър, идваме.

— Внимавайте за Биърш — обади се Джинзлър. — Оставиха всички вълкодави при нас, но имат и някакви жилещи насекоми за лична защита. Може да носят и други оръжия.

— Разбрано. Някаква представа, накъде са се насочили?

— Казаха, че ще пообиколят наоколо. Възнамеряват да пуснат електрически червеи.

— Страхотно — изсумтя Люк, сега беше ясно защо е изгаснало осветлението. — Фел, чувате ли ни?

— Тук съм, Люк. Разбрахме какво е положението. Какво искате от нас?

— Ние сме на К-5. Вие къде сте?

— На К-6, по средата на десния коридор. Да се върнем ли до турболифта и да се присъединим към вас?

— Турболифтовете на носа са извън строя. Осветлението е угаснало, няма електричество, явно Биърш вече е успял да пусне електрически червеи. Пазителю, турболифтовете на кърмата в изправност ли са?

— Би трябвало — отвърна Пресор. — Блокирал съм всички подстъпи от К-4 към К-5, но на К-6 всичко би трябвало да работи.

— Чухте ли? — попита Люк.

— Чух — потвърди Фел. — Генерал Драск се опитва да се свърже с останалите чиси в „Посланик Чаф“. Ако побързаме, можем да приклещим Биърш.

— Само че турболифтовете на К-4 са блокирани — намеси се Мара. — Нали така?

— Да, поне така заповядах — кимна Пресор и включи предавателя си. — Но е по-добре да проверя. Трили?

Отговорът бе твърде тих и Мара не долови отделните думи. Пресор също снижи глас и се извърна настрани, вероятно осведомяваше човека отсреща за развоя на събитията или даваше допълнителни заповеди.

Люк срещна погледа на Мара:

— Какво ще кажеш?

— Нямаме време да измислим нещо умно. Джинзлър няма да издържи дълго. Единственият вариант е да се насочим право към заседателната зала.

— Съгласен съм. Но може поне да настъпим от различни посоки.

— Нямаме особен избор за разделянето на силите — изтъкна Мара. Пред тях по-голямата част от аварийното осветление все още функционираше. Явно електрическите червеи все още не бяха стигнали дотук. — Чисите са още на борда на „Посланик Чаф“. Кой би могъл да каже колко време ще им трябва да стигнат дотук?

— Сега ще разберем — Люк вдигна предавателя към устните си: — Фел, чухте ли въпроса?

— Да, но за съжаление той е напълно излишен — отвърна мрачно имперският офицер. — Драск не може да се свърже с кораба. На никой канал не получава отговор.

Сърцето на Мара за миг забави ход. Върху лицето на Люк бе изписано напрежение. Смъртта, която бяха усетили на К-1… — Люк?

— Да, чухме. По-добре побързайте да се присъедините към нас. Възможно е вагаарите вече да са превзели „Посланик Чаф“.

— Разбрано — потвърди Фел. — Тръгваме към вас.

Люк изключи предавателя.

— Пазителю?

— Както изглежда, ние също не можем да предложим кой знае каква помощ — отвърна мрачно Пресор и закачи предавателя на колана си. — Шестима от охранителите ги няма.

— Шестима от колко? — попита Мара. Пресор изсумтя:

— Единайсет, с мен включително. Не сме много сериозна бойна част — размаха бластера. — Но те бяха пред очите ни през цялото време. Кога е успял някой от тях да се измъкне и да се върне на кораба или пък да нападне хората ми?

— Не всички бяха тук — обясни Люк. — Оставихме един от тях на кораба.

— Заради нараняване при тайнствена атака — добави кисело Мара. — Смяташ ли, че сами са стреляли по Естош, Люк?

— Така изглежда — той се спря, огледа пресечния коридор и продължи напред. — Но поне вече не разполагат с елемента на изненадата.

— Едва ли им е нужна — обади се горчиво Пресор.

— Спокойно, ще се справим с тях. Какво казахте на хората си?

— Заповядах им да не мърдат от местата си, да наблюдават и да бъдат готови да защитават мирното население — отвърна пазителят, стиснал войнствено устни. — Двама от тях бяха в заседателната зала, а не възнамерявам да рискувам живота на останалите в безсмислена атака, докато не разберем срещу какво точно сме изправени.

Ако очакваше спор, остана разочарован.

— Съгласен съм — кимна Люк. — Всъщност в момента се нуждаем от техните очи и уши повече, отколкото от бластерите им.

— Абсолютно — кимна Мара. — Все пак какво толкова могат да сторят четирима-петима вагаари?

Въпросът щеше да изниква в съзнанието й неколкократно през следващите няколко часа.

След няколко метра изскочиха от един завой в коридора и се изправиха лице в лице с вагаарите. Не бяха четирима, нито пък петима, а цели осем. Биърш бе в обичайната си роба и туника, без вълкодава на раменете, но останалите бяха облечени като войници, с шлемове и брони и бяха въоръжени с електрически модификации на чиските чарици и бластери от времето на Старата република. Пред тях като авангард вървяха два вълкодава, а още пет обикаляха като подвижен ескорт. Двете групи се забелязаха едновременно.

— Спрете! — заповяда Пресор и насочи бластера си в Биърш.

Вагаарите реагираха като добре обучени войници. Първите четирима мигновено паднаха на коляно, като оставиха поле за стрелба на тези отзад и всичките седмина мълчаливо вдигнаха оръжията си. Вълкодавите спряха по-неохотно, като мятаха опашки нетърпеливо и гледаха кръвожадно.

— По-спокойно — прошепна Люк, протегна ръка, внимателно свали бластера на Пресор, направи крачка напред и застана пред него, за да го защитава, ако вагаарите откриеха огън. Лазерният меч вече бе в ръката му.

— Здравей, Биърш. Виждам, че си си довел приятели.

— А, джедаите — ако вагаарецът бе притеснен от внезапната им поява, с нищо не го показваше. — Значи все пак сте се измъкнали живи от турболифта. Изключително много ви съжалявам.

— И защо? — Мара все още се опитваше да си обясни неочаквания брой на вагаарите. На борда на „Посланик Чаф“ бяха само петима, в това бе сигурна. Къде се бяха крили останалите?

— Защото сега ви очаква бавна и мъчителна смърт. Много повече страдания.

— Защо е необходимо изобщо някой да умира? — попита спокойно Мара. — Защо просто не ни кажете какво искате? Може да измислим как да се спогодим.

Очите на Биърш проблеснаха.

— Глупаци! Мислите, че вагаарите се продават като търговците на дрънкулки на пазара?

— Все пак нещо ви е довело тук. Какво? Биърш изсумтя:

— Искаме да отмъстим за петдесетте години унижение на вагаарите. Да осъществим онова, за което си мечтаем петдесет години. Това говори ли ви нещо?

— Повече, отколкото си мислиш — каза самоуверено Мара, макар да нямаше никаква представа, за какво ставаше въпрос.

Едно от първите правила в наръчника за водене на разпити гласеше, че всяко късче информация впоследствие може да се окаже изключително важно за подредбата на целия пъзел. — И постигнахте ли тези благородни цели?

Двете усти на Биърш се извиха в горчива усмивка:

— Отвъд най-смелите си надежди. Хората, които ще останат живи след нас, ще прекарат последните си часове в самообвинения, че без да искат, са ни служили.

— Интересно звучи. Какво ще кажеш да ни разкриеш тайната? И без това скоро ще умрем, нали?

Вагаарецът извърна поглед към Люк:

— Това ли е героизмът на джедаите? Да оставиш жената да говори, а ти да тръпнеш страхливо в мълчание?

Люк се размърда:

— Не бих казал, че тръпна страхливо. Оставих Мара да говори, защото просто се справя по-добре от мен. Все пак е била обучавана да разпитва затворници.

Усмивката на Биърш изчезна.

— Глупак си ти, джедай. Няма да си губим повече времето с вас. Дошъл е сетният ви час.

Прошепна нещо и двата вълкодава най-отпред внезапно скочиха. Мара усети как Люк се приготвя за сблъсъка.

— Недей — тя застана пред него да посрещне връхлитащите животни. — Все още си уморен от изкачването, остави ги на мен.

Преди той да успее да възрази, тя направи още една крачка напред, присегна се към Силата и пресметна разстоянието, което я делеше от вагаарите. Лапите на вълкодавите докоснаха за последно пода, ушите им бяха присвити назад, от отворените челюсти капеше слюнка… Мара отстъпи рязко встрани, извади лазерния меч и с едно движение ги преряза на две. Извърна се към вагаарите, а зад нея останките от вълкодавите тупнаха на пода.

— Е — поде тя нехайно, стиснала лазерния меч, — кой щеше да умира?

Очите на Биърш бяха широко отворени, лицето му бе застинало от изненада. Усмивката бе изчезнала напълно. За момент раздвижи безмълвно устни и след това прегракнало излая нещо.

Седмината вагаари откриха огън. Мара бе готова. Отвори съзнанието си за Силата, остави я да насочва ръцете й и острието на лазерния меч с лекота отклоняваше изстрелите. Беше се съсредоточила върху заплахата пред себе си и зрението й бе ограничено като в тунел, но макар да не виждаше Люк, усещаше, че е до нея и отклонява изстрелите към тавана и колоните. Над рамото й профуча изстрел, един от вагаарите се олюля и падна. Очевидно Пресор се възползваше от преградата, която тя и Люк му осигуряваха. Последва нов вик на непознатия език, в който се усетиха гняв и отчаяние…

Останалите вълкодави се втурнаха към тях, без да обръщат внимание на ожесточения огън. Мара направи крачка напред, а Люк отстъпи и коленичи зад нея. Тя бе по-добра в прецизната работа с лазерния меч, но дори и след уморителното изкачване той оставаше ненадминат в боравенето със Силата. Това вече трябваше да впечатли вагаарите. Вълкодавите стигнаха до Мара и скочиха към гърлото й…

И внезапно застинаха във въздуха, когато Люк се присегна със Силата и парализира нервната им система. За няколко секунди откри центровете на съня в съзнанието им и ги докосна внимателно. Краката на животните се подкосиха и те паднаха в безсъзнание на пода.

Люк се изправи.

— Е, какво ще кажете?

„Селянче“, помисли си с привързаност Мара. Самата тя бе обучена да убива безскрупулно, да не рискува, като запазва живота на нападателите си. Но Люк не гледаше на нещата по този начин. Въпреки че с годините бе възмъжал и обръгнал, идеализмът и състраданието, които носеше от блатистата ферма на Татуин, не бяха изчезнали. Някои му се подиграваха за това, презираха миналото и произхода му, но за нея то бе доказателство за висок морал и именно затова тя го обичаше и му се възхищаваше. И вечер заспиваше по-спокойно, когато знаеше, че дори и на най-жестокия им враг му е била дадена възможност да оцелее.

Но в този случай протегнатата ръка бе отблъсната. Единственият отговор на Биърш бе да изкрещи нова заповед и вагаарите усилиха огъня. Изстрелите започнаха да прелитат в опасна близост. Вече бе време да сложат край на престрелката. Краят дойде във формата на лазерен меч, който умело прелетя във въздуха край нейния, прекоси коридора и се стовари сред вагаарите, унищожавайки мигновено оръжията, броните и телата им.

Мара задъхано свали меча. Огледа труповете и се присегна към Силата, за да провери дали не ги очакваха още някакви изненади. Но Люк се бе справил с обичайната си ефективност.

Биърш обаче не бе сред останалите.

— Къде изчезна? — попита тя и се огледа повторно.

— Кой? — извърна се Люк, беше коленичил да прегледа вълкодавите.

— Биърш. Няма го — тя се обърна към Пресор: — Пазителю? Пресор не отговори. Взираше се в проснатите трупове на вагаарите с увиснала челюст.

— Пресор? — повика го отново Мара. Той с усилие вдигна поглед.

— Какво?

— Къде отиде Биърш? — Мара едва успяваше да сдържи раздразнението си. След петдесет години без джедаи тук явно бяха забравили на какво са способни.

— Аха — стегна се Пресор. — Той изчезна веднага след като… — погледът му пробяга за миг към Люк — след като приспа животните. Или каквото там им направи. Останалите усилиха огъня, а той се върна обратно по коридора.

— По-добре да го настигнем — каза мрачно Мара. — Люк?

— Ти върви — отговори той и се приближи към следващия вълкодав. — Искам да съм сигурен, че няма да се събудят скоро. Аз ще те настигна.

— Добре — Мара тръгна по коридора. — Хайде, Пресор, трябва да ми покажете къде е заседателната зала — добави тя и извади предавателя си. — Фел, бъди нащрек, като че ли вагаарите са доста повече, отколкото очаквахме.

Отговор не дойде.

— Фел? — опита тя отново. Пак нищо.

— Сигурно вече сами са го разбрали — обади се тихо Пресор.

Загрузка...