В търсене на оцелелите

ГЛАВА 11

Някой ахна, друг рязко си пое дъх.

— Какво казахте? — извика Биърш, предавателят увисна забравен в ръката му. — Има оцелели?

— Освен ако чисите не са докарали хора на екскурзионно летуване — отвърна Мара и се присегна със Силата, за да долови по-ясно вихрушката от усещания, които идваха от долу. — Под нас има най-малко стотина човека. Вероятно и повече.

— Но това е невъзможно! — изграчи Джинзлър. — Корабът е мъртъв от петдесет години! Мъртъв е!

Мара сепнато се извърна към него. Набразденото му лице бе стегнато, мислите му се носеха като подети от ураган буреносни облаци, преградите в съзнанието му бяха паднали и разкриваха странна комбинация от надежда, страх и вина.

В този миг тя разбра, че той не бе излъгал за сестра си. Лорана Джинзлър наистина е била на борда на „Изходящ полет“.

Възможно ли бе да е жива? Дали на тази мисъл не се дължеше емоционалното земетресение в душата му?

— Корабът може и да е мъртъв, посланик, но не всички хора на борда са загинали с него.

— Е, това доста усложнява нещата — Фел се опитваше да запази гласа си равен, но без особен успех.

— Така е — присви замислено очи Формби. — Страшно ги усложнява…

Мара се извърна към Люк:

— Какво ще кажеш да ги оставим да обсъждат дипломатическите последици, а ние да отидем да проверим как стоят нещата?

Номерът свърши работа.

— Не, не — настоятелно ги спря Формби, отърсвайки се от замислеността си. — Не може да отидете сами.

— В никакъв случай — съгласи се Драск и махна на знаменосеца: — Върни се на „Посланик Чаф“ и предай на капитан Брасталшибарку да обяви тревога. Веднага да прати три ескадрона…

— Почакайте малко — прекъсна го Люк. — Не може да свалите толкова войници тук.

— Този кораб все още е собственост на Чиското господство — изгледа го намръщено Драск. — Ще правя каквото си поискам.

— Не оспорвам правото ви да вземате решения. Просто се тревожа как ще реагират оцелелите, ако видят към тях да се задават въоръжени чиси.

— Прав е — призна неохотно Формби. — Едва ли са забравили, че точно щурмови отряд на чиската флота е унищожила корабите им.

— И затова няма да посмеят да направят нищо и ще имаме време да поговорим с тях и да ги уверим в добрите си намерения — отвърна раздразнено Драск. — Няколко минути напрежение едва ли е толкова висока цена.

— Не ме тревожи как биха се почувствали — обясни Люк. — По-скоро се питах какво биха направили, ако видят изпълнен с чиски войници коридор. Особено предвид на случилото се миналия път, когато са се сблъскали с въоръжени чиси.

— Господарят Миттраунуруодо не е изпратил войници на борда — каза Драск. — За подобно нещо не се споменава никъде в архивите.

— Но няма как да не са видели някой със синя кожа и червени очи — изтъкна Мара. — Независимо дали е бил самият Траун или негов пратеник. Освен ако не смятате, че той ги е нападнал, без дори да им предложи възможността да се предадат?

Драск ядосано се извърна към нея и изръмжа:

— Нищо подобно! Дори Миттраунуруодо не би постъпил така!

— Прав сте. Те много добре знаят кой е врагът им, и са имали на разположение петдесет години, за да се подготвят за отбрана.

— И както командир Фел посочи, крайцерите са бойни кораби — добави Люк.

За момент настъпи тишина, всички обмисляха ситуацията.

— И какво предлагате? — попита Формби.

— Мара вече го каза: аз и тя да отидем при тях. Сами.

— Не — примоли се Биърш. — Не бива да ни оставяте! Ние искахме да изразим почитта си пред паметта на тези смели хора. А сега, след като са живи…

— Ще ви отведем долу по-късно — успокои го Мара. — След като им обясним какво е положението…

— Не! — прекъсна я раздразнено джеронецът. — Не бива да ни оставяте.

— Планът ви е неприемлив и за нас — намеси се Драск. — Разбирам защо не желаете да повикам още войници. Но поне аз и аристокра Чаформбинтрано трябва да присъстваме на първата среща с оцелелите. А аристокра се нуждае от въоръжен ескорт.

— Тук са моите щурмоваци, генерале — обади се Фел. — Те могат да се справят срещу всяка опасност.

— Помощта ви е добре дошла, но не е достатъчна — отвърна намусено Драск. — Ще повикам най-малко трима чиси — погледна предизвикателно Люк: — Имате ли нещо против това, джедай?

— Не — предаде се Люк. — Трима чиси са добре. Да разбирам, че и вие идвате с нас, посланик?

— Естествено — кимна категорично Джинзлър. Напрежението му се бе уталожило, но все още не го бе напуснало напълно.

— Моята… Моето правителство на Корускант го изисква.

— В такъв случай всички сме съгласни — отбеляза Фел. — Добре. Да не губим време.

— След петдесет години чакане едва ли още няколко минути ще са от значение — обади се кисело Драск. Обърна се към знаменосеца, който бе спрял на няколко крачки встрани и очакваше заповеди. — Върни се на „Посланик Чаф“ и обяви тревога. Почетната стража да дойде тук. Да бъдат в готовност, ако ни потрябва незабавна помощ.

Блестящите очи предизвикателно обиколиха всички — дали някой нямаше да оспори заповедите му. Не се обади никой.

— Много добре — кимна Формби. — В такъв случай нека се върнем на „Посланик Чаф“ и да се приготвим за това пътуване към миналото — сведе поглед към тежката си роба. — А вероятно няма да е зле да се преоблечем. Среща отново тук след трийсет минути.

Първият етап от пътуването мина доста спокойно. Крайцерът приличаше на голяма гробница, голата метална палуба и сивкавите стени отразяваха бледото аварийно осветление и лъчите на фенерчетата в ръцете им. Но поне коридорите не бяха задръстени с боклуци и отломки. Преминаха покрай различни помещения, някои от тях бяха толкова големи, че лъчите на фенерчетата се топяха в тъмнината, а стъпките им отекваха зловещо в далечните стени и тавани. Повечето зали бяха пълни с неизползвано оборудване и прашни панели. От време на време попадаха на каюти с редици празни койки и разпилени лични вещи край тях.

Мара и Люк вървяха най-отпред, наострили сетивата си към тъмнината, където не достигаха лъчите на фенерчетата. Мара беше неспокойна, глождеше я въпросът, как точно се бе получила подредбата на делегацията. Разбира се, тя и Люк бяха най-подходящите да застанат начело и тя нямаше нищо против това, че Драск, Формби и Джинзлър вървяха след тях.

Следваха Фел, Фийса и един щурмовак, а зад тях идваха джеронците. Накрая съвсем безшумно въпреки броните вървяха другите трима щурмоваци.

Колкото повече мислеше, толкова повече се притесняваше. Опитът й диктуваше да остави Фел и четиримата щурмоваци най-отзад, за да действат като ариергард в случай на опасност. А ако Фел настояваше един от хората му да е отделно, то мястото му бе отпред, точно след нея и Люк, където спокойно можеше да стреля, без да се тревожи за Джинзлър и двамата високопоставени чиси.

На два пъти бе на крачка да заповяда да спрат, за да преподреди групата. Но и двата пъти нещо я спираше и накрая се отказа. Фел бе излязъл от военното училище съвсем наскоро и бе възможно тактиците на Империята на ръката да са излезли с по-ефективна доктрина от тази, която тя познаваше.

След първите петдесетина метра пътят стана по-труден. Разкъсана метална обшивка, съборени преградни стени и извити колони препречваха коридора и блокираха достъпа до някои помещения и странични входове.

— Какво се е случило тук? — прошепна Фийса, докато Люк внимателно придържаше настрани увиснали проводници, покрити с разтопена броня.

— Стигнахме до тази част на кораба, където са се намирали турболазерните оръдия — отвърна Фел. — Мара каза, че огневите гнезда са били почти напълно унищожени. Те са били първостепенната цел на Траун.

— И той се е справил прекрасно, както се вижда — отбеляза Формби. — Защо дроидите по поддръжката не са ремонтирали този отсек?

— Не са достатъчни, за да се справят сами с толкова големи разрушения. А оцелелите хора явно са решили, че не си заслужава труда сами да разчистват.

— Или е било опасно — добави Драск. — Тук активните звезди са много и са силни, затова и радиацията е по-висока.

— В такъв случай ние в опасност ли сме? — попита изплашено Биърш.

— Само ако се задържим прекалено дълго — увери го Люк.

— Корпусът е достатъчно дебел, за да спре по-голямата част от вредните лъчения. За появата на отрицателни ефекти е необходимо да останете тук месеци или дори години.

— Това вероятно обяснява защо са решили да живеят в погребания под земята крайцер — изтъкна Мара. — Камъните и пръстта ще спрат това, което е успяло да си пробие път през корпуса.

— Или пък другите крайцери не са чак толкова пострадали — обади се Фел.

Скайуокър сви рамене:

— Скоро ще разберем.

— Към погребаните кораби ли отиваме? — попита Джинзлър.

— Там са оцелелите — обясни Люк. — Но преди да потърсим път надолу, предлагам да се качим няколко нива до командния мостик. Ако не е напълно унищожен, може да открием записи и да разберем какво точно се е случило.

Биърш издаде приглушен свирещ звук в гърлото си.

— Нима мислите, че имаме някакъв шанс? — попита той мрачно. — Тук виждаме колко целенасочено си е свършил работата Траун.

— Траун никога не е унищожавал повече от абсолютно необходимото — възрази Фел. — Не ми се вярва да е поразил командния мостик, ако е сметнал за нужно само да повреди генераторите на щита и турболазерните оръдия.

Джинзлър извърна глава:

— Какви ги говорите? Как така „Ако е сметнал за нужно“? За какво изобщо му е трябвало да унищожава „Изходящ полет“?

— Имал си е основателни причини — настоя Фел.

— Имал е основателни причини да убива цивилни? — извика Джинзлър. — Мъже, жени и деца, които на никого не са сторили зло? Или сигурно просто си е търсил удобна мишена за учение и те просто са се случили наблизо? И вие — обърна се той към Формби и Драск, — вие, чисите, защо не сте го спрели?

— Достатъчно, посланик — намеси се Мара. Формби вече бе признал, че чисите носят вина за случилото се. Не беше нужно да им се натяква непрекъснато. — Нека оставим миналото. Не бива да се изравят стари истории.

— Не бива ли? — попита рязко Джинзлър.

— Да — намеси се категорично Люк. — Соченето с пръст и вменяването на грехове няма да доведат до нищо. Дайте да намерим оцелелите и да видим с какво можем да им помогнем.

— Да, прав сте — прошепна Джинзлър. — Разбира се. Извинявам се. Просто…

— Някой се приближава към нас — обади се внезапно застаналият най-близо до Фел щурмовак и посочи с бластера разрушения сервизен коридор вдясно.

В следващия миг другите трима щурмоваци изникнаха до него, подредиха се в отбранителен полукръг и насочиха оръжията си към коридорчето.

— Спокойно — обади се Фел. — В никакъв случай не откривайте огън първи.

Вече се чуваха леки, но уверени стъпки. Мара извади лазерния меч и се присегна със Силата. Не долови нищо.

— Вероятно е дроид — каза тя.

— Що за дроид може да се провре през това коридорче? — възрази Фел.

След малко отговорът се появи под формата на нисък очукан робот, дълъг около половин метър и висок няколко сантиметра, който се търкаляше на ръждясали гъсеници.

— Куц дроид? — обади се Люк, тъй като едната от гъсеничните вериги се бе разхлабила и издаваше мекото „туп“, което звучеше като човешка стъпка. — Подочистач?

— Вероятно мете и събира дребните боклучета — Фел отстъпи назад, дроидът мина покрай краката му и се насочи към купчина изронена изолация, като оставяше след себе си едва видима следа в праха. — Част от основната почистваща система, предполагам.

— Ясно — отвърна Люк и погледна към Мара.

Тя кимна. Предвид на дебелия слой прах навсякъде не бе много вероятно групичката им да е попаднала тук точно в момента, в който чистачът тъкмо започва месечното или годишното почистване. Сигурно към дроида бяха прикрепени холокамера и предавател и той бе изпратен да наблюдава нашествениците.

Или да ги примами в някой капан.

Тя обърна гръб на дроида и огледа коридора. Беше затрупан с боклуци и отломки, но като че ли напред леко се разширяваше. Перфектно място за засада. Улови погледа на Люк и кимна нататък, той присви очи и се промъкна край нея.

— Наистина е невероятно — клатеше глава учудено Биърш и наблюдаваше как дроидът изважда тънки пипалца и започва да събира изолацията. — Значи това е дроид. И е напълно автоматизиран?

Един от щурмоваците видя как Люк изчезва зад купчина отломки, и облечената в броня гръд се надигна леко, сякаш имперският войник си поемаше дъх да заговори. Мара завъртя глава предупредително и той замълча.

— Този вероятно е свързан с централната компютърна система по поддръжката — обясни Джинзлър. — Малките дроиди обикновено нямат достатъчно капацитет, за да са с изкуствен интелект.

— Разбирам — отвърна Биърш. — Но има и такива, нали?

— Да — потвърди Джинзлър. — Протоколните дроиди и медицинските роботи например.

— А бойните дроиди и дроидеките? — попита друг джеронец. — И те ли са напълно самостоятелни?

— Някои от последните версии. Но в миналото повечето са били управлявани от централна компютърна система.

— Ужасяващо оръжие — прошепна Биърш.

— Не съвсем — обади се Фел. — Идеята за армия от дроиди се смята за доста остаряла днес, поне в Империята на ръката. А как е в Новата република, посланик Джинзлър?

— В някои системи все още се използват дроиди. Най-вече в малките колонии в развиващите се светове в Дивия космос, където хората се нуждаят от нощна охрана срещу хищниците.

Биърш потрепери:

— Такава невероятна мощ в ръцете ви и въпреки това не я използвате…

— Вече не се занимаваме със завладяването на нови светове, камерхер — напомни Джинзлър.

— Основното качество на добрия боец не е мощта — намеси се Фел. — Проблемът с бойните дроиди е, че са доста глупави…

Мара усети повика на съпруга си. Остави Фел да продължи лекцията си и незабележимо пое по коридора.

Люк бе спрял точно където коридорът се разширяваше.

— Какво става? — прошепна тя.

Той посочи няколко сиви кутии, подредени покрай лявата стена.

— Като че ли са сложени там скоро — отвърна той. — Дали не е някакъв капан?

Мара се присегна към Силата и бавно си пое дъх. Едва доловимите миризми на кораба изпълниха съзнанието й — прах, пластмаса, метал, ръжда… Пое си отново дъх и този път усети лекия мирис на експлозиви.

— Ако не е, то е ужасяващо добра имитация — заяви тя и изтласка миризмите от съзнанието си. — С дистанционно управление ли е според теб?

— Ти си експертът по взривовете в семейството. Но няма как да е с часовников механизъм, а и не виждам как биха се лишили от някой дроид, който да го задейства.

— Аз също — съгласи се Мара. — Надявам се, че няма да сме достатъчно глупави, за да се натресем сами в него?

— Дори ми се струва, че не сме толкова глупави изобщо да го наближим. Нека се върнем да потърсим обиколен маршрут.

— Не ми се вярва да намерим — отвърна колебливо Мара, извърна се и огледа разрушения коридор. — Централният коридор е доста пострадал, а вероятно малките са още по-зле.

— Но това се отнася само за отсека с турболазерните оръдия и генераторите на щита — отвърна Люк. — Останалата част от кораба може да е в по-добро състояние. Ако не се лъжа, това е един от четирите основни коридора в тази част на кораба. Те вървят успоредно един на друг и се съединяват при носа.

— Гледай ти — намръщи се Мара. — И откога си толкова добре запознат с вътрешната уредба на крайцерите?

— Откак с Хан си играехме на криеница с щурмоваците на „Катана“ — отвърна сухо Люк. — Човек учи бързо, когато го обстрелват отвсякъде. Ела да кажем на останалите.

Когато се появиха при групата, Фел тъкмо бе приключил с лекцията си.

— А, ето ви най-после — обади се Драск ядосано, очите му мятаха мълнии. — Къде бяхте?

— Да поразузнаем напред — успокои го Люк. — Налага се да намерим друг коридор.

Драск присви очи:

— Защо?

Люк погледна към дроида, който невинно продължаваше да събира боклуци по пода.

— Пред нас има капан. Обезвреждането му ще ни забави излишно. На десетина метра встрани има друг коридор, който можем да използваме и после да се върнем към този.

— Капан ли? — ахна Биърш. — Но защо някой би искал да ни навреди? Ние сме дошли да им благодарим.

— Но те не го знаят — напомни Скайуокър. — Не ни остава нищо друго, освен да се опитаме да избегнем проблемите, докато не им го обясним.

— Има и друг начин да ги накараме да ни изслушат — обади се мрачно Драск и извади предавателя си.

— Почакайте! — спря го Фел. — Какво възнамерявате да правите?

— Да извикам подкрепление. Време е да спрем да си играем на дипломати.

— Не ни трябва подкрепление — възрази имперският офицер. — Повярвайте ми, щурмоваците са напълно достатъчни.

— Не са — настоя Драск. — Дори и да са толкова добри, колкото твърдите, не са достатъчни, за да ни защитят. Трябват ни още хора.

— Това не е много добра идея, генерале — предупреди Люк. — Ако оцелелите ни наблюдават, появата на толкова много войници може да бъде възприета като заплаха.

— Прав е — призна Формби. — Оставете войската в резерв, генерале. Ще се върнем и ще използваме предложения от майстор Скайуокър маршрут.

— Не съм съгласен с вас, но съм длъжен да се подчиня — изръмжа Драск и прибра предавателя. — Добре, майстор Скайуокър, покажете ни пътя.

Избраният от Люк страничен коридор не бе по-проходим от главния. Наистина, отломъците по пода бяха по-малко, но състоянието на стените и на таваните компенсира разликата. През няколко метра бяха нападали панели от стената и препречваха движението. Групичката се промъкваше бавно и неохотно покрай останките. Вероятно тук бе избухнало нещо по време на битката.

Отне им повече от час, за да си проправят път през първите сто и петдесет метра. Срещнаха още два поддържащи дроида, по които джеронците се прехласваха и ахкаха удивено. Беше очевидно, че някой наблюдава придвижването им.

Но поне не попаднаха на други капани. Вероятно, както Люк се бе надявал, този, който ги наблюдаваше, бе стигнал до извода, че не идват с лоши намерения. Или пък им приготвяха паметно посрещане по-навътре в кораба.

Както очакваха, след като отминаха отсека с турболазерните оръдия, разрушенията значително намаляха. След петдесетина метра коридорът си беше съвсем нормален, само дето бе потънал в прах.

— Какво е това? — попита Биърш, когато минаха през голяма зала с екрани и компютри.

— Тактическата зала за полетите — обясни Фел. — По време на битка оттук корабът координира действията си с останалите.

— Сигурно вагаарите са имали подобни зали — обади се един от джеронците. — Даже по-големи. Тяхната флотилия е била огромна.

— Да — потрепери Биърш. — Затьмни небето, когато премина над планетата ни.

— Този като че ли още работи — отбеляза Драск и се спря пред един компютър. — Дали Миттраунуруондо нарочно би пощадил това място?

— Възможно е — отвърна Фел. — Ако не се лъжа, шестте крайцера са били координирани пряко от командващия кораб и по време на битката тази зала вероятно е била празна.

— Освен ако това не е командващият кораб — обади се Джинзлър.

— А и все още не сме сигурни дали компютрите работят — добави Мара и се присегна със Силата. Като че ли някой се спотайваше пред тях. Усещането се появи и изчезна за миг, сякаш човекът се движеше.

— Сигурно си заслужава да опитаме да ги включим — намеси се Люк и погледна многозначително към Мара. Значи и той бе усетил чуждото присъствие — Какво ще кажете, командир?

Фел сбърчи чело за момент, след това схвана намека и лицето му се проясни.

— Разбира се, защо не? — съгласи се той с пресилен ентусиазъм. — Всъщност дори може да е по-лесно да намерим някакви данни от последната битка тук, отколкото на мостика. Да пробваме да включим компютъра пред вас, генерале.

Драск направи крачка назад и протегна ръка:

— Заповядайте.

— Благодаря — Фел издърпа креслото и седна. — Сегааа…

— натисна няколко бутона. Компютърът изпиука два пъти и индикаторите неохотно се върнаха към живот. — Добре, да пробваме…

Мара забеляза, че Люк вече е изчезнал. Почака всички наоколо да се съберат около Фел и се измъкна след него. Той я чакаше в коридора пред тактическата зала.

— Усети я, нали? — прошепна той.

Нея? За сестрата на Джинзлър ли говореше Люк?

— Долових нещо, но то изчезна твърде бързо — отвърна тя.

— Мислиш, че е жена ли?

— По-скоро момиче. Твърде е малка, за да бъде Лорана. Съжалявам.

— Е, не беше много вероятно — призна Мара, опитвайки се да скрие разочарованието си. — Да се опитаме да я намерим, преди да забележат, че ни няма.

— Твърде късно — обади се мрачно някой зад нея. Люк смръщи лице.

— Здравейте, генерале — поздрави тя и се обърна. В коридора стоеше Драск.

— Сигурно ни имате за пълни глупаци! — изплю той. — И вие, и командир Фел. Наистина ли смятате, че чисите могат толкова лесно да бъдат заблудени два пъти по един и същ начин?

— Простете ни — поклони се Люк. — Просто сме загрижени за безопасността ви.

— Не е необходимо да се тревожите за мен — възрази Драск.

— Не знам как е при вас, хората, но предводителите на чисите не се крият зад обикновените войници.

— Разбирам — кимна Люк. — Вероятно не се изразих добре. Загрижени сме за безопасността на аристокра.

— Така бива — изръмжа Драск. — Но позволете ми да ви напомня, че този кораб все още е собственост на чисите и оттук насетне не разрешавам нито крачка напред без мое знание.

— Разбрано. Отново ви моля да приемете извиненията ни.

— Хубаво — Драск се обърна назад. — В такъв случай нека да продължим, преди останалите да са забелязали отсъствието ни.

След около десетина метра Мара отново усети чуждото съзнание. Люк бе прав — със сигурност бе жена.

— Точно пред нас е — предупреди тя, взирайки се в останките и разпиляното оборудване.

След пет метра коридорът се разширяваше в просторна зала с отворена врата. Вътре бе пълно с екрани и командни табла.

— Тук трябва да са радарите — посочи Люк. — Искаш ли да изчакаш, докато огледаме с генерала?

Мара прехапа език, но се сдържа. Очевидно Люк се опитваше да се прави на дипломат.

— Както кажеш — отвърна тя, отстъпи назад и допря гръб в стената на коридора. Люк и Драск продължиха напред. Ръката на генерала лежеше върху чарика в колана. Стигнаха до спуснатата наполовина врата, Люк се наведе, за да се шмугне под нея, и…

— Джедай ли си? — обади се тих глас зад гърба й.

Мара се извъртя, старите бойни рефлекси не бяха закърнели и ръката й се присегна автоматично към лазерния меч. Момичето, което стоеше спокойно в коридора, бе на не повече от десет години, простичко, но чисто облечено, тъмнокестенявата й коса блестеше на светлината. Взираше се в Мара с широко отворените си сини очи.

Как, по дяволите, бе успяла да се промъкне зад гърба й, без да я усети?

Мара прочисти гърлото си:

— Да, и двамата сме джедай. Тук сме, за да ви помогнем.

— Аха — на лицето й бе изписано колебание. Помисли малко, обърна се към Драск и Люк и ги огледа внимателно. — А синьокожият? Той е наш враг.

— Никой няма да ви стори зло — увери я Драск. — Както каза джедаят, тук сме, за да ви помогнем.

— Аха — повтори момичето, гласът й бе съвсем безизразен. — Е, може да му го кажете — тя махна към нишата зад себе си: — Той ви очаква.

— И ние бихме искали да се срещнем с него — обади се Люк, макар да нямаше никаква представа, за кого говореше. Вероятно за предводителя на оцелелите. — Как се казваш?

— Евлин. Бихте ли ме последвали, моля?

— Първо трябва да се обадим на останалите — намеси се Драск и извади предавателя си.

— Нищо няма да им се случи — увери го Евлин и пристъпи в нишата. — Друг ще ги доведе след нас.

Докосна някакъв бутон. Стената на нишата се вдигна и се скри в тавана. Показа се къс коридор с врата в другия край.

— Елате — подкани ги тя, влезе вътре и тръгна към вратата отсреща.

Мара се намръщи. Коридорчето бе абсолютно празно, виждаха се само две врати — тази отсреща и една по средата на лявата стена. Вероятно бе оборудвано със скрити сензори за проверка на преминаващите.

А можеше и да е капан.

Дали оцелелите не бяха готови да жертват момичето? Или то щеше да се опита да изчезне през другата врата преди тях?

За сетен път мислите на Люк повтаряха нейните.

— Мара, по-добре остани тук с генерала — каза той и тръгна след Евлин с широки крачки, за да я настигне. — Той може да се обади и да предупреди останалите.

— Не! — Драск подмина Люк и тръгна пръв по коридора. — Няма да ви позволя да отидете сам.

Евлин стигна до другия край и се присегна към малък контролен панел до вратата. Мара се поколеба, присегна се със Силата към групата на Формби, но не усети страх, нито пък изненада. Това бе достатъчно, за да вземе решение. Ако всичко бе, както трябва, не беше проблем да се отделят от останалите за няколко минути, особено след като Фел и щурмоваците бяха там, за да ги охраняват. А ако беше капан, двама джедаи бяха по-добре от един.

— Може да им се обадим по пътя — обяви тя и тръгна след Драск.

Шмугна се в коридорчето в последния миг. Едва бе прекрачила прага, когато вратата се стовари зад гърба й.

— Побързайте — подкани ги Евлин.

Мара се втурна към Люк… Предупреждението от Силата закъсня с частица от секундата. Двамата с Люк едновременно посегнаха към лазерните мечове, но в този миг от тавана се спуснаха две прегради, прерязаха коридора и те се озоваха приклещени в средата.

След това подът под краката им рязко пропадна.