В търсене на оцелелите

ГЛАВА 18

Фел бе стъписай, съзнанието му просто не можеше да проумее думите й. „Въплъщение на злото?“ Джедаите са въплъщение на злото?!?

— Кой ви каза, че джедаите са въплъщение на злото? Някои от тях може наистина да са били на страната на тъмната Сила, но…

Замълча. И двете жени го гледаха така, сякаш казваше на черното бяло.

— Не знаете ли? — попита по-младата. — Те ни унищожиха. Предадоха ни и ни унищожиха.

— Вие били ли сте там? Видели ли сте го с очите си? — настоя Фел. — Или просто така са ви казали?

— Командир! — обади се Драск. Имперският офицер се извърна.

— Какво?

— За момента това е без значение — отвърна спокойно генералът. — Може да се задълбочим в историята, когато аристокра и посланикът са отново под закрилата ни.

Фел недоволно стисна зъби. Но чисът бе прав.

— Разбрано — въздъхна той неохотно. — Значи просто да ги оставим тук?

— Да не би да предпочитате да ги вземам с нас?

— Не, разбира се — призна с нежелание Фел. — Просто… Да, ясно. Да се връщаме към турболифта тогава?

— Точно така — Драск изгледа с едва прикрит гняв заключената стая. — Научихме това, заради което дойдохме дотук.

Фел кимна. Не му се искаше да изоставя тези хора затворени заради някакъв налудничав мит или лична вендета. Но Драск бе прав. Щяха да се разправят с това по-късно.

— Добре, щурмоваци, заемете местата си. Връщаме се при турболифта.

Понечи да се извърне и в този миг нещо в изражението на Куката прикова вниманието му.

— Какво има? — попита той.

Ейскариецът неохотно се отърси от вглъбеността си и се върна към настоящето.

— Извинете, командир — измърмори той със странен глас. — Бях се замислил.

— За какво?

— За моя народ — Куката посочи с бластера си вратата. — И нашите поробители отвеждаха в затвора невинни хора, които не представляваха никаква опасност, и повечето от тях изчезваха безследно.

— Разбирам — офицерът прикова поглед в белия шлем на щурмовака. — Но най-добре е да открием Формби и Джинзлър и да им съобщим за тях. В такива случаи е най-разумно да оставиш дипломатите да се оправят.

— А ако те не успеят или просто не желаят да направят нещо?

Фел извърна глава към заключената врата.

— Тогава войниците се намесват — отвърна той мрачно. — Хайде, движение.

На създателите на „Изходящ полет“ очевидно изобщо не им бе хрумвала мисълта, че на някого ще му се наложи да минава през шахтата на турболифта без кабина или поне без помощта на репулсорна шейна. Вътрешните стени бяха напълно гладки, без следа от ръкохватки и стъпенки, а кабелите и проводниците бяха скрити зад защитни метални панели.

За щастие джедаите можеха да се справят и при такива обстоятелства.

— Как си? — изсумтя Люк и за пореден път се издърпа нагоре по дебелия захранващ кабел.

— Аз съм добре — отвърна Мара. — Въпросът е как си ти.

— Справям се — увери я Люк и извърна глава към нея. Ако някой ги зърнеше в този момент, щеше да види нелепа гледка: мъж се катереше по дебел проводник, яхнат на конче от жена, която седеше на раменете му като малко дете, качило се на врата на баща си, за да наблюдава парада за Деня на победата.

Но колкото и глупаво да изглеждаха, важното бе, че се справяха по-бързо, отколкото очакваха. Скриващите кабелите метални панели отдавна бяха ръждясали и можеха да бъдат махнати единствено с помощта на лазерен меч. Другият вариант бе всеки от тях да се изкачва самостоятелно по оголения до момента проводник и сам да изрязва панелите нагоре. А така Мара се концентрираше върху прецизното сваляне на панелите, а Люк можеше да посвети цялото си внимание на изкачването.

Поне докато издържаха ръцете му. Присегна се към Силата, вля нова енергия в уморените мускули и продължи напред. Добре, че не им се бе наложило да се измъкнат по този начин от капана на Пресор. Драск за нищо на света не би успял.

— Внимавай, навлизаме в поредната спирала.

— Ясно — сега Люк трябваше да стиска кабела още по-здраво. Всеки от крайцерите и складовото ядро поддържаха собствени гравитационни полета и затова шахтите на турболифта бяха направени така, че по пътя кабините да се извъртат и да пристигат на местоназначението си със съответните посоки „нагоре“ и „надолу“. За целта се преминаваше през няколко въртеливи вихрови гравитационни полета, които не представляваха особен проблем за него — вече бяха преминали през две, — стига да не попаднеше в тях неподготвен.

— Колко по-лесно щеше да бъде, ако турболифтовете не бяха в единната поддържаща система на корабите — измърмори той, усещайки как завихрянията на гравитационното поле обхващат тялото му и се опитват да го обърнат. Мара бе преустановила разрязването на металните панели с меча и се бе вкопчила в яката на Люк. — Ако в шахтата нямаше гравитация, съвсем спокойно можехме да стигнем до К-5.

— Щеше да ни отнеме половин ден да открием всички контролни табла и да изключим системата — изтъкна Мара и предпазливо посочи нагоре. — Ето, вече излизаме.

След около метър се измъкнаха от въртеливото гравитационно поле и продължиха нагоре.

— Е, ще ми кажеш ли най-сетне какво става? — попита той. Въздишката на Мара за миг заглуши жуженето на лазерния меч.

— Спомняш ли си, когато стояхме на балкона над командния мостик на „Посланик Чаф“ и гледахме как Биърш се разделя с останалите джеронци?

— Да, тогава спомена, че нещо не е наред.

— О, само да се бях сетила по-рано! — в гласа й се прокрадна самообвинение. — Трябваше да се сетя по-рано! Нали си спомняш, че като се появи корабът на Биърш, видяхме на екрана на предавателя, че зад командния мостик има катерушки с деца?

— Да — Люк виждаше и сега картинката пред очите си. — Тогава нищо не ми направи впечатление.

— Да, всичко си беше наред — изсумтя Мара. — Проблемът е, че няколко дни по-късно, когато джеронците се разделяха, на заден план се разиграваше абсолютно същата сцена.

Люк се намръщи:

— Как така абсолютно същата сцена? С децата на катерушките?

— Абсолютно същите деца на абсолютно същите катерушки по абсолютно същия начин.

Люк стисна здраво кабела.

— Било е запис?

— Точно така — въздъхна горчиво Мара. — На кораба няма никакви деца, Люк. От устата на Биърш излизат само лъжи. И от двете му усти.

— А аз изобщо не се сетих… — Люк се чувстваше пълен глупак. — Дори не обърнах внимание.

— И имаше ли защо? Нямаше причина да ги подозираме.

— Просто не биваше да се доверявам толкова лесно — отхвърли състраданието й Люк. — Особено след саботажите на борда на „Посланик Чаф“. И какво точно означава това?

— Означава, че джеронците са лъжци и измамници. И това изобщо не е бежански кораб. Но не знам какво друго.

— Биърш твърдеше, че корабът им е разделен на малки каюти — поде замислено Люк. — Това лесно може да се провери с радарите, така че вероятно не е лъгал. Какъв кораб би се състоял основно от малки помещения?

— Затворнически? — предположи Мара. — Или пък някакъв товарен? Като погледнеш, складовото ядро на „Изходящ поглед“ също представлява множество малки помещения.

— Само ако знаехме точните им размери… Ти сети ли се да питаш Драск дали е правил радарно проучване на кораба им?

— Не, но той сигурно щеше да спомене, ако нещо не бе наред.

— Едва ли — Люк си представи кораба на джеронците. Голям, сферичен, покрит с тъмни петна. Тогава бе решил, че това са илюминатори, отдушници или украса…

Той рязко си пое дъх.

— Отвори! — възкликна той на глас.

— Какво?

— Отвори — повтори той. — Тъмните точки на корпуса са същите както на онзи астероид, който видяхме при навлизането в Редута.

— Отвори за изстрелване на изтребители! — извика Мара. — Изтребителоносач!

— А ние го оставихме да ни чака при командната станция „Браск Ото“ — напомни мрачно Люк.

— Страхотно! Е, край на историята за мирния народ на джеронците.

Някъде отгоре се разнесе пиукане.

— Чу ли? — попита той.

— Какво да чуя?

— Пиукане на предавател. Драск нали каза, че е опит за преодоляване на заглушаването.

— Не съм го чула — отвърна тя, жуженето на лазерния меч се промени леко, сега режеше по-плътен метал. — Смяташ ли, че това са джеронците?

— Не знам. Но никой не ни е лъгал толкова много.

— Дори и Формби?

— Дори и Джинзлър. Имам лоши предчувствия. Колко ни остава?

Тежестта й леко се промени върху раменете му, тя се бе изправила да погледне нагоре.

— Най-малко петнайсетина минути. А може и повече. Люк стисна зъби и се присегна към Силата.

— Дай да ги направим по-малко.

— Не! — с презрително движение на китката Таркоса отблъсна електронния бележник. — Напълно неприемливи са.

— Какъв е проблемът с рендилския клас „Боен рог“? — попита Джинзлър, опитвайки се да запази спокойствие. — Те са с нужната големина, нужната скорост…

— Те са товарни кораби — отвърна равнодушно Таркоса.

— Те са товарни кръстосвани, не са обикновени товарни кораби. Въоръжени са, бронирани са, с необходимата далекобойност и вместимост…

— Не става — прекъсна го Улиър. — Покажете ни нещо друго. Джинзлър се присегна и превключи електронния бележник, преглъщайки отговора си. Улиър и двамата съветници бяха отхвърлили всичките му предложения и раздразнението му постепенно нарастваше и достигаше точката на кипене.

— Добре — въздъхна той и избра монкалмарианските кораби. Може би тук щяха да попаднат на нещо интересно за капризните старци.

Разбира се, след това предстоеше да убеди чисите да закупят един такъв кораб или пък Новата република да го подари. Но все още бе рано за притеснения, щеше да мисли, когато му дойдеше времето.

От предавателя му се чу поредното пиукане.

— Какво правите, че предавателите постоянно пиукат? — попита той.

— Какво? — погледна го объркано Улиър.

— Излъчвате нещо и нашите предаватели пиукат.

— Вие го правите, не сме ние. Джинзлър го зяпна:

— Сега пък вие какви ги приказвате? Пиукането не е по наша вина. Вие заглушавате и…

— Да, да — прошепна Биърш и се изправи. — Каквото началото, такъв и краят.

Джинзлър се обърна към джеронеца:

— Какво?

— Каквото началото, такъв и краят — повтори Биърш. Сведе глава, свали кожата на вълкодава от врата си и я просна на масата. Тримата джеронци, които седяха в кресла до стената, повториха движенията му и оставиха кожите от вълкодави на пода. На Джинзлър му хрумна безумната мисъл, че се готвят да поднесат кожите като дар на Улиър, за да го накарат да прояви повече готовност за сътрудничество. — Преди жертви, а сега победители — продължи Биърш, присегна се към врата на вълкодава и свали красивия синьо-златен нашийник.

Вълкодавът трепна за миг и внезапно оживя.

Чу се сподавена въздишка, вълкодавът се изправи на крака и се отърси като мокро куче. Джинзлър бе застинал от изненада, не можеше да проумее как и защо вълкодавът го гледа право в очите, оголил зъби. С периферното си зрение забеляза, че другите три вълкодава до стената отсреща също са се върнали към живот.

За една дълга секунда никой не помръдна. Биърш зашепна на мелодичния двутонен език и от онзи край на масата, където седяха оцелелите, долетя сподавена въздишка.

— Не! — сепнато извика Улиър. — Не може да… Четирите вълкодава скочиха.

Джинзлър инстинктивно се отдръпна от масата, очакваше всеки миг да усети непоносимата болка от впитите в гърлото му зъби. Но ужасяващият кръвопиец прелетя покрай него със зейнала паст, без дори да го погледне. Джинзлър прекатури креслото и падна, удари главата си в пода и за момент пред очите му закръжаха звезди. Ушите му бучаха, но въпреки това чуваше писъци, изстрели, вой, ръмжене, нови писъци и внезапно някой го изправи на крака.

Беше Таркоса, в погледа му се четяха страх и гняв.

— Стани, глупако! — изръмжа той, обърна го към другия край на залата и се втурна натам. Джинзлър премига, за да проясни зрението си, и се огледа.

На мястото на спокойната картина отпреди няколко секунди цареше истински хаос. Тримата войници чиси коленичили се бореха за живота си със зиналите вълкодави. Охранителят, който ги бе пазил, вече лежеше безжизнен в растяща локвичка от кръв, ръката му все още стискаше бластера. Един от чисите успя да извърти ръката си и стреля в тялото на вълкодава. Животното дори не изръмжа, зъбите и ноктите му продължаваха да разкъсват ръката и гръдния кош на жертвата. Джеронците бяха повалили другия охранител, двама от тях придържаха дясната му ръка към пода, а третият бе седнал на гърдите му и настървено удряше главата му в пода.

Зад Джинзлър се чу съскане, над рамото му прелетя синкав лъч и уцели третия джеронец в гърба. Джеронецът изкрещя злобно и се изтърколи от охранителя. Вторият изстрел го засегна в рамото, робата му се овъгли и той изпищя отново…

Джинзлър отново се дръпна инстинктивно, тъй като вълкодавът изостави ранения чис и скочи покрай него. Посланикът се извърна и го видя да се стоварва върху Формби и да захапва ръката, в която аристокра държеше оръжието.

Формби се олюля от сблъсъка, но успя да се задържи на крака. Без да обръща внимание на кръвта, която се стичаше по ръкава му, той се извъртя и прехвърли чарика в другата си ръка, притисна дулото към главата на вълкодава и стреля.

Този път животното поне изръмжа, но ако изстрелът бе оказал някакво влияние върху силата и решимостта му, това по нищо не пролича. Формби стреля отново и в този момент вълкодавът като че ли осъзна, че е захапал грешната ръка. Стисна челюсти за последно, разтвори паст и понечи да захапе другата ръка.

Но не успя. Изневиделица като жълто-синя стрела се появи Фийса, стовари се върху вълкодава и го повали на пода.

Вълкодавът изръмжа яростно и се извъртя като змия. Фийса бе по-бърза, хвана го здраво и зарови лице в козината на врата му. Животното изръмжа отново, разлюля глава, за да я отърси от гърба си, но Фийса го държеше здраво, крещейки на чиски, а Формби не спираше да стреля в тялото му.

И в този миг парализата, която държеше Джинзлър прикован към пода, внезапно изчезна.

Биърш стоеше сам в малко островче спокойствие, сложил ръце на кръста, и хладнокръвно наблюдаваше хаоса и кръвопролитията.

— Укротете ги! — извика Джинзлър, внезапен прилив на гняв придаде решителност на крачката, с която тръгна към джеронеца. — Укротете ги веднага! Чувате ли ме?

— Да, чувам те, човеко — притесненият смутен глас, с който Джинзлър бе свикнал на борда на кораба, внезапно бе станал груб и арогантен. — Ти си не по-малък глупак от тях. Отдръпни се или ще умреш сега вместо по-късно в студ и тъмнина.

— Ти ще умреш! — изръмжа посланикът и сви юмруци. Биърш можеше и да е по-млад, но Джинзлър бе с една глава по-висок и най-малко петнайсет килограма по-тежък, а и джеронецът не разполагаше с елемента на изненадата, благодарение на който сънародниците му бяха повалили младия охранител. Щеше да се разправи с него и да го накара да укроти ужасните животни. Ако се наложеше, щеше да го пребие до смърт.

Биърш видя решимостта в погледа му. Изражението му се промени и с неочаквана бързина бръкна в левия си ръкав. Джинзлър изтръпна и ускори крачка, трябваше да стигне до него, преди да успее да извади оръжието си.

Джеронецът бръкна в ръкава, но вместо да извади оръжие, разкъса дрехата. Ръката над китката бе покрита с нещо жълто-черно и полупрозрачно…

И изведнъж от там се разлетяха стотици гневно жужащи насекоми.

Джинзлър едва спря навреме. В първите няколко секунди насекомите летяха безцелно, но след това се подредиха в кръг и зажужаха около Биърш.

— По-спокойно, човеко — предупреди меко джеронецът. — Внимавай много. Не знам какъв е ефектът от ужилването при човека, но шострите са доста смъртоносни за другите форми на живот, срещу които сме ги използвали.

Устите му се извиха в подигравателна усмивка.

— Разбира се, ако искаш да се пробваш, заповядай.

Самоуверено му обърна гръб и се насочи към застреляния от Формби джеронец и двамата, които продължаваха да налагат охранителя. Роякът се понесе след него, сякаш насекомите бяха генетично програмирани да го смятат за свой кошер или царица.

Джинзлър предпазливо пристъпи напред, без да изпуска от поглед насекомите. Само след няколко крачки Биърш щеше да стигне до изпуснатия бластер на охранителя. Ако го вземеше, вече нищо не можеше да спре джеронците и вълкодавите им.

Но Биърш като че ли напълно бе забравил за захвърленото на пода оръжие или просто не го смяташе за важно, тъй като всички наоколо се бореха за живота си срещу вълкодавите.

Единственото изключение бе Дийн Джинзлър.

Той внимателно се насочи към бластера, искаше му се за миг да се превърне в невидим. Дори и да застреляше Биърш, роякът насекоми вероятно щеше да си отмъсти, но си заслужаваше да види как болката и смъртта изтриват самоуверената усмивка от лицето на джеронеца.

Като че ли никой не му обръщаше внимание. Още една крачка и…

— Посланик! — извика Формби.

Джинзлър извърна глава. Улиър и двамата съветници бяха обърнали масата и я влачеха към дъното на залата. Формби и Фийса бяха с тях, аристокра се олюляваше леко, от нахапаната му ръка продължаваше да шурти кръв. Вълкодавът, който го бе нападнал, лежеше на пода, кожата му бе почерняла и обгорена. Розмари и Евлин вече бяха в ъгъла, ръцете на Розмари видимо трепереха.

— Посланик! Елате насам, бързо!

— Шшт! — изсъска Джинзлър. Не виждаха ли какво се опитваше да стори?

— Посланик, по-добре идете при тях — обади се Биърш. Джинзлър се извърна. Биърш стоеше до безжизнения охранител, нехайно насочил бластера към него.

— Освен ако не предпочитате смъртта.

Джинзлър се поколеба. Ако джеронците желаеха смъртта им, никой не можеше да ги спре. Стисна юмруци, този път от безсилен гняв, и тръгна назад.

— Донесете кресла! — изкрещя Улиър. — Побързайте! Джинзлър не можеше да отдели поглед от бластера в ръката на Биърш, присегна се напосоки за някое от падналите кресла и сграбчи две. Войниците чиси лежаха мъртви на пода, вълкодавите дишаха тежко, наблюдаваха Джинзлър с немигащи очи и ближеха кървавите си лапи.

Оцелелите вече се бяха барикадирали зад масата. Веднага стана ясно за какво са им необходими креслата — Улиър и Таркоса ги подредиха като покрив над малкия триъгълник, оформен между стените и масата. Джеронците мълчаливо ги наблюдаваха.

— Влизайте — заповяда Биърш, когато и последното кресло бе поставено на място. — Бързо.

Затворниците мълчаливо се подчиниха, пропълзяха вътре през отвора между масата и стената, Улиър се вмъкна последен и го запуши с кресло.

Бяха като животни в клетка, само дето сами си я бяха построили.

Чуха се стъпки и лицето на Биърш се показа между креслата над главите им.

— Е, каква стана тя? — попита подигравателно джеронецът. Протегна лявата си ръка и насекомите започнаха да кацат по нея. — Видяхте ли, че дори и хората са способни да се подчиняват на заповедите?

Никой не отговори.

— Добре, хванахте ни — обади се Джинзлър, поне някой трябваше да е наясно какво се случва. — Какво искате от нас?

Устите на Биърш се извиха подигравателно.

— Искам смъртта ви, разбира се. Остава да реша единствено точно по какъв начин да умрете.

Посочи зад гърба си, където останалите джеронци се суетяха около простреляния от Формби.

— Пърпш например би предпочел да ви изпозастреля веднага, за да се наслаждава на писъците ви. Особено на вашите, аристокра Формби. Но аз реших да ви оставя сами да изберете смъртта си.

— Няма да се отървете безнаказано — обади се Улиър. Заплахата бе изречена със старчески и немощен глас.

— Напротив — отвърна спокойно джеронецът и покри с ръкава си притихналите насекоми. — Скъпоценните ви джедаи и имперските войници сигурно вече са мъртви — погрижихме се за кабините на турболифта, в които бяха затворени. Кой друг би могъл да ни спре?

— Ние — изръмжа Улиър. — Готвим се за това петдесет години. Нима се съмнявате, че ще ви победим?

— И то много. Все още поддържате заглушаването, така че едва ли ще успеете да известите и да мобилизирате жалката си колония. Докато останалите осъзнаят какво се случва, нас вече няма да ни има — усмихна се. — А вас ще ви чака смърт на тъмно и студено.

Отпусна ръка и разтърси робата си. Някакви малки предмети паднаха по пода с трополене.

— Малък подарък за оцелелите от „Изходящ полет“. Вече оставихме няколко в турболифта, а тези ще се справят с района наоколо.

Джинзлър озадачено извърна глава и притисна лице до креслото. Пет-шест змиеподобни същества се гърчеха на пода и бавно запълзяха към стените.

Той спотаи дъх.

— Кабелни глисти!

— Точно така, посланик. Нали ви обещах, че ще умрете на студено и тъмно?

— Какви са тези кабелни глисти? — попита Улиър.

— Истински кошмар — въздъхна пораженчески Джинзлър.

— Биърш пусна няколко в двигателите на „Посланик Чаф“ и замалко не парализира целия кораб — вдигна вежди. — Ваше дело е, нали?

— Сега ще пообиколим, за да ги разпръснем наоколо — продължи джеронецът, без да обръща внимание на въпроса.

— А след това ще ви оставим да срещнете съдбата си.

— Не е нужно да унищожавате тези хора, Биърш — обади се Формби. Гласът му бе напълно спокоен, почти не се долавяше огромната болка от раната в ръката. — Ако целта ви е „Посланик Чаф“, просто си го вземете.

Биърш изсумтя:

— Подценявате ни, аристокра. Дипломатическият ви кораб изобщо не ни е нужен — посочи към вълкодавите. — Ще ги оставим, за да сме сигурни, че ще мирувате, докато си свършим работата. Няма как да не сте забелязали колко трудни са за убиване. А ако все пак някой от вас реши, че иска по-бърза смърт, те със сигурност ще се насладят на играта.

— Биърш… — поде отново Формби.

Джеронецът им обърна гръб и тръгна към вратата, последван от сънародниците си. Двамата подкрепяха ранения си другар. Биърш огледа за миг коридора и излезе. Вратата се затвори след тях.

Джинзлър обърна глава към трите вълкодава, които обикаляха и душеха нервно, без да изпускат от поглед затворените зад барикадата.

— Не разбирам какво искат от нас — прошепна разтреперано Розмари.

Улиър въздъхна:

— Отмъщение, инструкторе. Отмъщение за истински и въображаеми престъпления.

— Какви престъпления? Какво сме сторили на джеронците?

— Нищо — отвърна с горчивина директорът. — Там е работата, че нищо не сме сторили на джеронците.

Джинзлър се извърна към него:

— Какво?

— Не знаете ли, посланик? — очите на Улиър мятаха мълнии. — Те не са джеронци, а вагаари.