В търсене на оцелелите

ГЛАВА 23

— Дори и не сме чули кога вагаарите са се изнесли — заразказва отвратено капитан Талшиб, червените му очи като че ли блестяха още по-силно на неясната аварийна светлина в лазарета. — Седяхме скрити като глупаци в командния център и чакахме да ни нападнат. А те просто са излезли от совалката си, разпръснали са навсякъде по пътя електрически червеи и са се измъкнали. Очевидно вече са били решили, че ще вземат крайцера на Старата република и че няма да си губят времето с нас.

— Да, Биърш е информирал Естош за новия план — съгласи се Драск. — Сетили са се да измислят начин за комуникация още преди да пристигнат на „Изходящ полет“, и не са имали проблем със заглушаването.

— Само ако знаех! — изръмжа Талшиб. — Щяхме да ги спрем.

— По-добре е, че не сте знаели — обади се Мара, която седеше от другата страна на Формби. — Видяхте какво се случи с войниците, които бяхте оставили в крайцера. Не са имали никакъв шанс.

— Вероятно — призна неохотно Талшиб.

„Воинска гордост“, помисли си Джинзлър и се облегна на стената до отворената врата. Или просто обикновена гордост. Талшиб сигурно предпочиташе да загине в неравна битка срещу врага, отколкото да се намира в сегашното положение.

Мара също го бе усетила.

— Няма нищо „вероятно“ в тази работа, капитане — каза тя твърдо. — Ако не бяхте вие да запечатате дупката около взривения пилон, все още щяхме да седим и да се чудим как да се измъкнем.

Талшиб изсумтя.

— И какво печелите сега? Възможността да се прехвърлите от един мъртъв кораб на друг и нищо повече.

— Няма да са мъртви за дълго — обеща категорично Драск. — Ако предложеният от посланик Джинзлър план проработи, и двата кораба ще са в изправност до няколко дни.

Талшиб отново изсумтя. Вероятно на това се дължеше голяма част от недоволството му. Пуснатите от вагаарите електрически червеи бяха прекъснали връзката между „Посланик Чаф“ и групата на аристокра Формби и бяха парализирали кораба, преди спотаилият се в скривалищата си екипаж да разбере, че е нападнат.

И на всичкото отгоре единствено човешката изобретателност можеше да спаси кораба му. Това сигурно го вбесяваше и Джинзлър бе доста изненадан, че Драск бе споменал на кого е планът. Освен ако генералът не го бе направил нарочно, едно не толкова деликатно напомняне, че дори и чисите могат да се поучат от постиженията на другите раси. Студеното резервирано отношение на Драск значително се бе променило през последните няколко часа и Джинзлър все още се мъчеше да си обясни на какво се дължеше.

— Идва още един — прошепна театрално Евлин от коридора. — Не, два са. Дори повече.

Джинзлър се приближи до нея. На ярката светлина над портативния генератор се виждаше групичка от около двайсетина електрически червея, които се промъкваха към неудържимо привличащото ги излъчване на електрически ток.

— Внимателно — спря я той, тъй като тя бе готова да се втурне към тях. — Ако се приближиш прекалено близо, биополето ти ще ги накара да тръгнат към теб.

— Добре — тя отстъпи назад. Двамата наблюдаваха как крехките на вид създания енергично изкачват стената на широкия басейн, в който бе поставен на високи крака генераторът. Един по един червеите падаха в солената вода, гърчеха се няколко секунди и замираха. — Страхотно!

— Върши работа — съгласи се разсеяно Джинзлър, насочил вниманието си към разговора вътре. Драск и Талшиб обсъждаха вариантите, а Мара, Формби и Фел от време на време излизаха с по някое предложение или коментар. Люк бе в отсрещната зала в джедайски лечебен транс. За съжаление нито един от обсъдените варианти не изглеждаше обещаващ. Дори и да вземаха допълнителни генератори от колонистите и да ускоряха процеса, прочистването на „Посланик Чаф“ от електрическите червеи щеше да отнеме най-малко три дни. А ако вагаарите не се сблъскаха с някакви технически проблеми, откраднатият крайцер щеше да набере твърде голяма преднина и, „Посланик Чаф“ нямаше да го настигне, преди да се измъкне от Редута.

— Скоро си заминавате, нали? Джинзлър се обърна отново към Евлин.

— Да. Заедно с теб, майка ти и всички останали.

— Искам да кажа, че веднага щом оправите кораба на синьо… на чисите, ти, Мара и Люк ще потеглите.

— Но ще се върнем. Или поне ще се върне кораб на чисите. И те ще ви закарат, където пожелаете.

Тя поклати глава:

— Където и да отидем, Улиър пак ще ме затвори.

— Няма. Вероятно си е извадил поуки от случилото се днес. Ако не беше ти, щяха да загинат още много хора.

— Това е без значение. Поне за тях — въздъхна: — Иска ми се изобщо да не бяхте идвали тук. Тогава…

— Какво щеше да стане тогава? Щеше да живееш цял живот в лъжи?

— Можех да се преструвам. Много хора са го правили — погледна го право в очите: — Дори и ти.

Остро усещане за вина го прободе в гърдите.

— Това е различно. Ако не им бях казал, че съм посланик, чисите нямаше да ме вземат.

— Но сега си тук — напомни му тя. — Можеше отдавна да признаеш истината.

— Да, само че сега не става въпрос за мен, малка госпожице. Говорим за теб. И въпросът е, че не бива да се срамуваш^ от способностите си.

— Прав сте — обади се зад гърба им Пресор. — Но това не означава, че трябва да ги разтръби на всеослушание.

Джинзлър се обърна. Пресор и Розмари стояха в коридора, пазителят бе преметнал през ръката си няколко чувала.

— Донесох ви още чували — каза той, измъкна един и го хвърли към Евлин. — Найлонови са, така че няма да подгизват.

— Благодаря — отвърна тя и му подаде пълен.

— Мисля, че трябва да отидеш при останалите на К-6, Евлин — обади се Розмари и загрижено огледа превръзките на дъщеря си. — Там ще ти е по-добре.

— На теб щеше ли да ти е по-добре? — отвърна рязко Евлин. Розмари стисна устни.

— Вероятно не — призна тя. — Директорът Улиър сигурно е разпространил новината.

— Не се и съмнявам — каза Пресор. — Но ми се струва, че има начин да оправим нещата.

— Как? — попита Розмари.

— Ами помисли малко. Освен случилото се в турболифта, където няма свидетели, единственото друго нещо е предавателят в заседателната зала. Лесно можем да потулим нещата, като заявим, че е дело на посланик Джинзлър.

— Само че аз не съм джедай — изтъкна Джинзлър.

— Може да сте ни излъгали — отвърна Пресор. — Или пък самият вие не сте знаели, че притежавате способности в Силата.

— Все пак сте брат на известен джедай — добави замислено Розмари. — Може би приказките в заседателната зала са стимулирали вашата, а не енергията на Евлин.

— Да не би да предлагате да излъжа заради дъщеря ви? — възкликна Джинзлър.

Розмари устоя на погледа му.

— Защо не? Вие и вашите хора я забъркахте в тази каша.

— Това не е каша, а невероятна възможност. Евлин се размърда.

— Посланик Джинзлър смята, че не бива да се срамувам от това, което съм.

— На посланик Джинзлър не му се налага да живее тук — изгледа го кръвнишки Пресор.

— За момента ми се налага — отвърна войнствено Джинзлър. — И този момент може доста да се проточи. Едва след като прочистим всички електрически червеи, ще знаем дали не са нанесли тежки поражения на системата. Няма да се учудя, ако се окаже, че „Посланик Чаф“ никога повече няма да успее да полети.

— Не ми се вярва да сте се досетили да вземете с вас още някакъв кораб с хипердвигатели.

— Всъщност бяха три — отвърна намръщено Джинзлър. — Совалката на имперските войници и корабът на Люк и Мара. Вагаарите са ги повредили на излизане. Талшиб твърди, че са си направили труда да унищожат и собствената си совалка, а тя дори не беше с хипердвигатели.

Пресор поклати глава:

— Чудесно са си свършили работата. След колко време чисите ще изпратят някой да ви търси?

— Не знам. Формби е такъв конспиратор, че не съм сигурен дали някой друг изобщо подозира за нас. Разбира се, на командната станция знаят, но вагаарите може да планират да я унищожат на връщане. Ако успеят, ще минат месеци преди някой да мине оттук случайно.

— Това може да реши проблема — прошепна Евлин. Всички се извърнаха към нея.

— Кое? — попита Пресор.

— Ако останат всички, ще трябва да пратят и Люк, и Мара на К-3, а няма как да го направят.

— Така е — съгласи се колебливо Джинзлър. Изобщо не се бе сетил за тази възможност.

— А те могат да ме научат как да стана истински джедай — продължи Евлин и погледна майка си. — И тогава повече няма да се страхуваме, защото няма да посмеят да ми сторят нищо.

Розмари протегна ръка и приглади косата на дъщеря си, на лицето й бе изписано странно изражение.

— Евлин…

— Нали това искаш? — настоя Евлин. Обърна се отново към Джинзлър: — Нали и вие това искате?

— Да, искам да развиваш дарбата си. Но единствено ние знаем за вагаарите и за това, че те разполагат с маршрут през Редута. Ако останем тук, ще загинат още много чиси.

— А това толкова ли е важно? — попита предизвикателно Евлин.

— Разбира се, че е важно — отвърна Розмари. Гласът й звучеше тъжен, почти примирен, но същевременно се долавяше някакво спокойно достойнство. — Посланик… сещам се за още един кораб с хипердвигатели. На К-3 има един двуместен „Делта-12“.

Пресор се извърна към сестра си с увиснала от изненада челюст.

— Какво?

— „Делта-12“ — повтори тя. — Двуместен кораб с хипердвигатели. Татко ми го показа веднъж, като работехме там.

— Не съм подозирал, че тук има подобно нещо — въздъхна Пресор.

— Малцина знаят за него. И едва ли някой има обяснение, защо изобщо е бил взет на „Изходящ полет“. Поне татко така казваше. Проблемът е, че управителният съвет го накара да разглоби хипердвигателя. Не искаха някой джедай да го намери и да избяга.

Джинзлър предпазливо си пое дъх. Кораб с хипердвигатели…

— Значи двигателят е бил разглобен, а не унищожен? И всички части все още са налице?

— Сигурна съм, че татко ги е запазил. Работеше много внимателно. Прибра ги в един склад и ги заключи. Ако успеете да го сглобите отново, поне някой ще отиде да потърси помощ.

— Значи ще ни помогнете да си заминем — изгледа я изпитателно Джинзлър, — въпреки че ако останем тук, това ще спаси дъщеря ви?

— Да ви задържа против волята ви? И с цената на живота на толкова много чиси? — тя поклати глава. — Не бих го сторила. Дори и заради дъщеря ми. „Джедаите служат на останалите в името на доброто на галактиката“ — сведе поглед към Евлин, на устните й изгря горчива усмивка: — Виждаш ли, дори знам кодекса им…

Евлин я прегърна:

— Знам, че ще постъпиш, както трябва. Джинзлър си пое дълбоко дъх.

— Мара?

След три секунди на вратата се появи Мара, последвана веднага от капитан Талшиб.

— Какво има? — попита тя и се огледа внимателно.

— Розмари твърди, че на К-3 има стар „Делта-12“. Чувала ли си за този модел?

— Звучи ми смътно познато — намръщи се тя. — Разкажи нещо повече.

— Правеха ги в системата Куат. Там произвеждаха цялата серия „Делта“, дори „Делта-7“ „Въздушен поток“, който джедаите използваха като изтребител в началото на Войните на клонингите. По принцип моделът е без хипердвигател, но „ТрансГалМег Индъстрис“ му добавиха хипердвигателен кръг. „Делта-12“ е по-голяма двуместна версия на „Делта-7“ и го продаваха без оръжия.

— Щом казваш. И какъв е въпросът?

— Въпросът е дали ти и Люк можете да го управлявате.

— Но хипер двигателят е свален — напомни Пресор.

— Оставете хипердвигателя на мен, аз ще го оправя — отвърна кисело Джинзлър. — Ще можете ли да летите с него?

— Ако го оправиш, ще полетим.

— Можеш да го оправиш?!? — възкликна възхитено Евлин.

Джинзлър се извърна към нея. Момиче със способностите на джедай… и въпреки това впечатлена и изпълнена с възхита от това, че той може да поправи един хипердвигател.

Сякаш стоеше пред сестра си както преди толкова много години…

— Странни таланти за един посланик — прошепна Пресор. Джинзлър се извърна към него и се изпъна в цял ръст.

— Не съм посланик, пазителю — обяви той и гласът му отекна в коридора с непозната до този момент гордост. — Аз съм електротехник — усмихна се на Евлин: — Като баща ми.

Като от дъното на дълбок кладенец долетяха обичайните думи:

— Обичам те.

Люк премига и отвори очи, борейки се със също толкова познатото объркване. В операционната беше тъмно, светеше само една аварийна лампичка, но въпреки това той лесно позна надвесеното над него лице.

— Здравей, Мара — думите излизаха трудно от пресъхналото му гърло. — Как е положението?

— По-добре, отколкото когато изпадна в транс. Но първо ми кажи ти как си.

Люк си пое дълбоко дъх.

— Мисля, че вече съм добре. Мускулите и кожата са наред — размърда рамене. — Боли ме само лопатката на лявото рамо.

— Там те е уцелил голям шрапнел — Мара го извъртя на дясната страна и докосна с върховете на пръстите си не съвсем заздравялата рана. — Ще ти трябва повече време.

— Е, поне време имаме достатъчно — Люк огледа тъмната зала. Очевидно пуснатите от Биърш електрически червеи бяха засегнали напълно електрическата система на „Изходящ полет“. — Хайде, твой ред е.

— Вагаарите не са си направили труда да убият чисите при напускането на „Посланик Чаф“. Загинали са единствено тези, които бяхме оставили на крайцера. Явно тяхната смърт сме усетили на К-1. Но корабът е напълно парализиран от електрически червеи — тя се смръщи: — Повреден е и „Мечът на Джейд“, разбира се.

— Ясно — на Естош му се пишеше зле, ако Мара го спипаше. Нямаше да му се размине дори и да бе одраскал само боята по корпуса. — Значи, в общи линии, не можем да мръднем от тук.

— Е, все пак сме по-добре, отколкото се надяваше Биърш. Джинзлър измисли някакъв номер за електрическите червеи, така че след три-четири дни корабите ще са в изправност — тя се усмихна: — А още по-хубавото е, че тук има скътан малък „Делта 12“.

— Никога не съм чувал за такъв модел. В изправност ли е?

— В момента му правят окончателната проверка. Джинзлър престана да се прави на посланик и се върна към ролята си на електротехник.

— Доста по-полезна професия в момента. Ами останалите? Всички ли са добре след битката?

— Да, макар че ще трябва да отложим празненството, защото никой не е в състояние да танцува. Щурмоваците са най-зле, но Фел ме увери, че ще се оправят. Големият въпрос сега е дали се чувстваш готов за едно малко пътуване.

Люк вече се бе досетил накъде отиваше разговорът.

— Искаш да се опитаме да вдигнем тревога, преди вагаарите да се измъкнат от територията на чисите?

— За предпочитане е дори преди да излязат от Редута. Не забравяй, че на командната станция ги чакат скрити изтребители.

— Да, вярно — Люк всъщност ги бе забравил. — Смяташ ли, че ще се опитат да я унищожат?

— Аз бих го направила. Към момента разполагат с не повече от шест часа преднина. Освен това и в най-добрите си дни крайцерите не са били известни с високата си скорост. А и ние знаем накъде са тръгнали. Ако успеем да излетим следващите един-два часа, можем дори да ги изпреварим.

— Аха.

Мара наклони глава:

— Не ми изглеждаш убеден.

— Просто се замислих. Ами храна и въздух? Ако не се лъжа, тези модели „Делта“ са за къси разстояния.

— Запасите са напълно достатъчни — увери го Мара. — А ни трябва само до командната станция.

— Ами разпознавателен сигнал? Чисите на „Браск Ото“ едва ли ще приемат думите ни на доверие.

— Със сигурност — съгласи се Мара. — Формби ми даде запис, в който говорят той, Драск и Талшиб. Освен това Драск ми разкри паролата или по-точно — тази парола, която ще е валидна в деня, когато пристигнем там: две-пауза-едно-пауза-две.

— Добре звучи — изсумтя Люк и се изправи седнал. — Има ли време да хапнем, преди да потеглим?

— Приготвили са ни да вземем обяда с нас. Потегляме веднага щом Джинзлър приключи с проверката на кораба.

— Значи вече е време — обади се от прага Джинзлър. — Напълно приключих с…

Той замълча. Люк усети внезапната промяна в излъчването му:

— Какво има?

— Може ли да погледна този лазерен меч? — попита с присвито гърло Джинзлър.

— Разбира се — Люк го измъкна от колана си. — Намерихме го на командния мостик на К-1.

— Предполагаме, че е на Хоръс Кбаот — добави Мара.

— Не, не е — Джинзлър внимателно въртеше старото оръжие в ръцете си. — На Лорана е.

Сърцето на Люк се сви от мъка.

— Съжалявам — не се сещаше какво друго би могъл да каже. Джинзлър сви рамене.

— Знаех, че е мъртва. Омразата и предразсъдъците отдавна щяха да изчезнат, ако един истински джедай бе живял и работил сред тях. Знаете ли как е загинала?

Люк поклати глава.

— Мостикът бе почти напълно разрушен, следите са отпреди половин век. Нямаше начин да се каже дали е загинала при сблъсъка или преди това — той се поколеба. — Намерихме чужди кости наоколо. Може и да нямат нищо общо с нея, разбира се.

— Вероятно имат — прошепна Джинзлър. — Тя би умряла, за да защити хората си.

— Съжалявам — повтори Люк. — Искаш ли да го задържиш?

За момент Джинзлър не отговори, изпиваше с поглед лазерния меч и Люк долавяше битката в сърцето му. Вещ на сестра му, последното нещо, което го свързваше с детството му…

Той си пое дълбоко дъх.

— Да, бих искал, но не сега — подаде го на Люк. — Вземи го, може и да ти потрябва. Харесва ми да си мисля, че мечът на Лорана ще бъде използван срещу тези, които са я унищожили. После ще ми го върнеш.

— Ще го пазя — обеща Люк и почтително пое оръжието.

— Най-добре тръгвайте — добави Джинзлър. — Корабът все още е на К-3. За да стигнете дотам, ще ви трябват скафандри. Пресор вече ви ги е приготвил. Ще ви заведа.

Люк бе очаквал да срещнат повечето от спътниците си, за да се сбогува с тях, както подобава, а и лично да прецени колко тежко са ранени, но остана излъган. Фел и щурмоваците се бяха смъкнали на К-6 с по-голямата част от колони^ стите, където щяха да бъдат настанени при по-добри условия, докато се излекуват напълно. Драск и Формби по същите причини бяха закарани на „Посланик Чаф“ и както винаги, Фийса бе плътно до аристокра. Директорът Улиър и останалите съветници демонстративно се бяха затворили на К-6 с неизказаната, но ясна заплаха, че няма да се върнат на К-5, преди крайцерът да се освободи от нечистото присъствие на джедаите.

Което означаваше, че, с изключение на няколко смълчани техници, и двама чиси, които охраняваха турболифта, оставаха само Джинзлър, Пресор, Розмари и Евлин. Като че ли само Евлин имаше какво да каже, но бе твърде свенлива или притеснена, за да говори.

При други обстоятелства Люк сигурно щеше да отдели време за нея, но предвид на преднината на вагаарите всички останали лични и обществени въпроси минаваха на заден план.

Десет минути след като пристигнаха в преддверието на турболифта, вече бяха в скафандрите и готови да потеглят. Един от чисите ги насочи през разрушената шахта към изолационния балон, поставен от екипажа на „Посланик Чаф“, и след това ги придружи по каменистата повърхност на астероида до очакващия ги „Делта-12“.

Половин час по-късно, след бърз преглед на контролните системи и последен диагностичен тест, Люк изведе кораба в орбита.

— Управлявала ли си някога подобно нещо? — попита той, когато се устремиха към звездния небосвод.

— Не — Мара извади един от самоподгряващите се хранителни пакети, приготвени от техниците на „Изходящ полет“. — Според Джинзлър Куат са продали модела преди четиридесет години на системата Сиенар. При управлението на Палпатин те са се превърнали в най-големия производител на изтребители.

— Значи едва ли се отличава много от старите имперски изтребители — стомахът на Люк се разбунтува при аромата на храната. Ребра от каркан — една от любимите му манджи. Личеше си намесата на Мара в избора на менюто. — Винаги съм смятал, че тези модели не са особено успешни.

Мара сви рамене, подреди чиниите, сложи до тях плодове и извади две бутилки ароматна вода.

— Бяха евтини и Палпатин нямаше нищо против високата смъртност на пилотите. Обядът е сервиран. Заповядай.

Люк се нахвърли върху храната, като с огромен апетит поглъщаше ребрата с кокалите и от време на време отхапваше от плода. Отдавна не бе ял, а лечебният транс изискваше огромна енергия. Мара си взе две ребърца, но ги гризеше бавно и си личеше, че вече бе хапнала и сега само му правеше компания.

По някое време командното табло изпиука, че са се измъкнали от гравитационния кладенец на астероида, и Мара включи хипердвигателите.

Говориха си на дребни теми, наслаждавайки се на възможността да прекарат няколко спокойни мига заедно. Люк приключи с ребрата и плодовете и Мара извади два шоколада за десерт.

— Е, кога ще ми кажеш за гениалната идея, която ти хрумна в операционната? — попита тя.

— Няма нищо гениално в нея — отвърна той, поглъщайки десерта.

— И все пак? — настоя тя и отхапа от своя шоколад.

— Просто се зачудих защо да се задоволяваме само с предупреждаването на станцията „Браск Ото“. Крайцерите са бавни, но са изключително издръжливи и аз се съмнявам, че Траун е успял да повреди всичките оръжия по време на атаката. Дори и да предупредим станцията, на чисите ще им е доста трудно да се справят едновременно с крайцера и с изтребителоносача.

— Съгласна съм. И какво предлагаш?

— Да пресрещнем крайцера, да се качим на борда и да го превземем — усмихна се той.

— Аха. Само ние двамата? Люк сви рамене:

— Ще ги изненадаме.

— Е, това звучи твърде налудничаво дори и за нас — съгласи се сухо Мара. — А някаква по-ясна идея, как ще се качим на борда, без да ни забележат и да ни унищожат на мига?

— Измислил съм го. Когато с Евлин бяхме в турболифта, преди да се спуснем по пилона, хвърлих лазерния меч към преддверието. Ако херметическите врати работят, те ще са изолирали целия отсек. Ние ще влезем покрай останките от пилона, ще запечатаме направената от мен дупка, ще включим системите за поддръжка, херметическите врати ще се отворят и сме вътре.

— Страхотно. И ще ни остане само да си проправим път през двеста вагаари, за да превземем кораба.

— Нещо такова. Ще рискуваш ли? Мара сви рамене:

— Защо не? Не съм планирала нищо друго за следобеда.

— Добре — Люк избърса устни и пръсти в салфетката и я хвърли в празната чиния. — Значи само трябва да измислим къде точно ще ги причакаме.

— Става — Мара остави шоколада си недояден. — Само че това е моя работа. Твоята единствена задача в момента е да приключиш с лечението си.

Люк смръщи вежди, но не можеше да отрече, че е права.

— Както кажеш — въздъхна той театрално и спусна облегалката на креслото, за да се излегне. — Винаги оставяш най-забавната част за себе си.

— Знам — отвърна мило Мара. — Но оценявам, че нямаш нищо против. А сега заспивай.

— Добре — Люк пое дълбоко дъх и се присегна към Силата. — Не забравяй да ме събудиш, когато пристигнем.

— Първо на теб ще кажа — обеща тя. — Приятни сънища.

Последното нещо, което видя, преди тъмнината на лечебния транс да го погълне, бе как лъскавата червеникава грива се навежда над командното табло.