В търсене на оцелелите

ГЛАВА 12

— Джедаи! — изкрещя Драск, от устата му думата прозвуча като проклятие. — Направете нещо!

В първите няколко ужасяващи секунди обаче нито един от двамата не бе способен да реагира. Люк едва пазеше равновесие. Усещаше яда на Мара, а и самият той изпитваше яд. Подът продължаваше да пропада, много по-бързо, отколкото ако ги привличаше единствено слабата гравитация на астероида. Едва сега — твърде късно — той осъзна, че са били примамени в клетка на турболифт.

Изведнъж турболифтът спря рязко и Люк отново залитна.

— Добър ден, джедаи — обади се непознат глас от контролния панел до вратата. — Добър ден, синьокожи.

— Наричаме се чиси — поправи го гордо Драск.

— Аха… Добър ден, чис. Аз съм Жорад Пресор, пазител на народа.

— Интересен начин за приветствие на мирни посетители — обади се Мара. — Няма ли да слезете и да си поговорим лице в лице?

— С кого ще разговарям, решавам единствено аз — отвърна Пресор. — За момента не възнамерявам да се срещам с вас.

— Този момент ще е доста кратък — не му остана длъжна Мара. — Нали не очаквате, че ще останем тук затворени за дълго?

— Напротив. Сега ще ви обясня. Клетката, в която се намирате, е обхваната от два еднакви по сила и обратни по посока прехващащи лъча. Ако някой от тях бъде изключен, клетката ще се разбие или в крайцера, от който тръгнахте, или в крайцера, към който отивахте. И в двата случая смъртта ви е неизбежна.

— Доста опасно е и за вас самите — предупреди Драск. — Толкова силен удар ще се отрази върху стабилността на цялата конструкция.

— Не ми се вярва. Но дори и да се случи, никой от вас няма да го разбере.

— Вярно е — призна Люк. — Предполагам, че това не е всичко?

— Знам за лазерните мечове на джедаите. При нормални обстоятелства за вас не би било проблем да прережете стените и да се измъкнете. Но не ви съветвам да опитвате. Захранващите проводници и контролните кабели за двата прехващащи лъча са плътно омотани около клетката на турболифта. Ако прережете някой от тях, с вас е свършено.

Люк и Мара се спогледаха.

— Очевидно сте обмислили добре капана си. Да не би оттук да са минали други джедаи през последните петдесет години?

— Не сме имали никакви посетители — отвърна Пресор студено. — Но винаги съм знаел, че някой ден Републиката ще ни потърси. Благоразумието ни диктуваше да вземем предохранителни мерки.

Люк поклати глава:

— Разбрали сте ни погрешно — започна той, влагайки в гласа си всичките си умения да убеждава. — Не сме дошли да търсим отмъщение. Ние…

— Не се опитвайте да се свържете с останалите — прекъсна го Пресор. — Всички честоти се заглушават. Настанете се удобно и се отдайте на прословутото джедайско търпение.

Чу се щракване и връзка прекъсна.

— Интересно — отбеляза Драск и се извърна към Люк. — Аристокра Чаформбинтрано твърди, че от всички почитат и уважават джедаите. Очевидно греши.

— Твърде много — съгласи се Люк и замислено се огледа. Отблизо металните стени изглеждаха напълно гладки, без пукнатини и драскотини. Ако похитителите им ги наблюдаваха, холокамерите и микрофоните вероятно бяха скрити в контролното табло или в ъгъла между тавана и стените, където се бяха появили пукнатини от старост. — Доста хора не харесват джедаите — продължи той и вдигна вежди към Мара. Тя кимна към контролното табло и допря длани под прав ъгъл.

Явно и тя бе стигнала до същия извод. Люк извади раничката си и я отвори.

Мара продължи с обясненията:

— Разбира се, повечето от тях са престъпници и негодници — свали собствената си раничка и започна да ровичка в нея. — Джедаите пазят мира, затова разбойниците ни ненавиждат.

— А и корумпираните политици не ни долюбват особено — добави Люк, бутна настрани храната и бутилките с вода и извади тубичка с течен кабел. Мара вече бе изкарала от медицинския пакет тубичка „Синтетична плът“, лекарство за заздравяване на рани. — Чудя се в коя категория попада Пресор.

— В нито една от тях — Мара застана в ъгъла и започна да нанася тънък слой от мехлема в ъгълчето между стената и тавана. — Може би просто не вярва, че говоренето с нас ще помогне.

— Възможно е — Люк се приближи до нея и започна да впръсва течния кабел върху лекарството, преди то да засъхне. — Поне не и тук, на територията на чисите.

— Ако изобщо знае къде се намират. Да се надяваме, че след като ги убедим в добрите си намерения, ще чуем цялата история за случилото се преди петдесет години.

В турболифта се възцари напрегната тишина. Мара стигна до ъгъла и продължи покрай следващата стена, следвана плътно от Люк. Течният кабел се втвърдяваше незабавно при контакт с въздуха и бе специално направен така, че да не полепва по никакви повърхности. А мехлемът за рани покриваше изцяло плътта и я предпазваше от замърсявания. Двете заедно представляваха съвършена бариера срещу дупките в стените и това, което се криеше зад тях.

След като приключеха със стените, нямаше да е никакъв проблем да закрият контролното табло с наметало. Ако Пресор не се намесеше, щяха да приключат за няколко минути.

Така и стана.

— Готово — обяви накрая Люк и отстъпи, за да огледа свършената работа. — Така поне няма да могат да ни наблюдават.

— Добро начало — измърмори равнодушно Драск. Очевидно изобщо не бе впечатлен. — Но това с нищо не ни помага да се измъкнем от тук. Какво ще правим сега?

— Сега — усмихна се накриво Люк — ще видите как се справят джедаите в невъзможни ситуации.

Някъде наблизо се чу рязко щракване.

— Какво беше това? — вдигна глава Фийса.

— Нещо се затвори — обади се Куката, вдигна бластера и направи няколко крачки към коридора, в който преди няколко минути бяха изчезнали Люк и Мара. — Вероятно някаква врата.

— Джедаите! — възкликна Джинзлър и се огледа. — Изчезнали са!

— Успокойте се, посланик — намеси се Формби. — Отидоха с генерал Драск на разузнаване — обърна глава към коридора. — Може би е време да се присъединим към тях.

Фел потисна недоволството си. Бе се надявал двамата джедаи да се върнат, преди останалите да забележеха отсъствието им или поне докато станеше време да продължат напред. Сега се налагаше да промени реда на движение на групичката.

— Щурмоваци, разделете се — заповяда той. — Двама отпред и двама отзад.

— Предпочитам щурмоваците да подсигуряват гърба ни, командир — спря го Формби. — А вие — той махна на тримата чиси — елате с мен.

Без да изчака отговор или възражение, той пое по коридора. Единият чис бе на няколко крачки пред него, а другите вървяха от двете му страни.

Джинзлър, Фийса и джеронците тръгнаха след Формби и Фел изскърца със зъби. Изобщо не му харесваше да се влачи последен.

— Ариергардна формация — заповяда той на щурмоваците.

Беше се замислил и замалко не се блъсна в Биърш, когато отпред внезапно изскочи русо момиче и цялата група сепнато спря.

— Здравейте — поздрави спокойно момичето, сякаш на борда на „Изходящ полет“ непознатите гости бяха ежедневие. — Дошли сте при пазителя, нали?

Формби размени поглед с Джинзлър и се обърна към нея:

— Дошли сме да помогнем на оцелелите от „Изходящ полет“. С пазителя ли трябва да се срещнем?

— Да — потвърди тя. — Елате, ще ви заведа при него. Извърна се и тръгна по коридора към радарната зала.

— Кои сте вие? — попита тя през рамо.

— Аз съм аристокра Чаформбинтрано от Петата управляваща фамилия на чисите — представи се Формби. — До мен е помощничката ми Чафийсаклео. А това — посочи към Джинзлър — е посланик Дийн Джинзлър от Новата република. Мисията ни включва представители от народа на джеронците и на Империята на ръката.

— Толкова много посетители — отбеляза момичето и зави наляво в някаква ниша.

— Така е — кимна аристокра. — А ти как се казваш?

— Евлин. Оттук, моля — докосна контролното табло на стената и пред нея се отвори врата. Махна на останалите да я последват и пристъпи вътре.

Формби влезе след нея. Фел се приближи до Облак и попита:

— Засичаш ли Драск и джедаите?

— Не — отвърна щурмовакът. — Но тук е пълно с електронна апаратура, така че не може да се разчита на сензорите.

— Аха — Фел извади предавателя си. Влязоха в къс коридор с врати в другия край и по средата на дясната стена. Формби, чисите и двамата джеронци вървяха точно зад момичето, а Джинзлър, Фийса, Биърш и четвъртият джеронец бяха изостанали малко и се оглеждаха в празния коридор. — Облак, Кука, идете при Формби — заповяда той тихо. В другия край Евлин докосна контролното табло и вратата пред нея се отвори. — Аз оставам тук и…

Не успя да довърши изречението. Евлин престъпи прага и в този миг вратата се затръшна под носа на Формби. Фел извади бластера си, но вратата пред Облак също се затвори и имперските войници бяха разделени от останалите. Той се завъртя и видя как вратата, през която бяха влезли, също се затръшва и ги изолира от останалата част от кораба.

В следващия миг подът сякаш пропадна под краката им, но след няколко секунди, преди той да успее да довърши започнатата ругатня, движението спря.

— Добър ден — разнесе се глас от контролното табло. — Аз съм пазителят Пресор. Намирате се в турболифт, който се поддържа в празното пространство от два противоположни прехващащи лъча. Разбирате ли какво ви казвам?

— Естествено — Фел се опита да прозвучи спокойно. — Аз съм командир Чак Фел от Империята на ръката. Интересен капан сте измислили.

— Нищо особено, просто използваме ограничените си ресурси. Шестте клетки на турболифта в този пилон могат да действат самостоятелно или да бъдат съединявани за пренасяне на големи товари.

— Аха. Предполагам, че чрез споменатия от вас пилон се свързват двата крайцера?

— Захранващите кабели на прехващащите лъчи са омотани от външната страна на клетката — продължи Пресор, без да обръща внимание на въпроса му. — Затова ви съветвам да не се опитвате да пробивате стените.

— Ясно — очевидно пазителят не бе особено разговорлив.

— Какво искате от нас?

— От вас — нищо. Ще ви се обадя отново, когато реша какво да правя с цялата ви група.

— Много добре — Фел нехайно се огледа. Сигурно имаше поне една скрита камера. — Има ли смисъл да споменавам, че сме дошли с мир и с надеждата да помогнем на вас и вашите хора?

— Не — отвърна Пресор. Връзката прекъсна.

— Ехо? — извика кисело имперският офицер.

— Заглушават предавателите ни — обади се Сянка. — Нямаме връзка с никого.

— Нищо ново. А камерите?

— Една — Куката посочи с бластера си командното табло.

— Сигурен съм, че е там.

— Така е — потвърди Наблюдател. Фел кимна.

— Добре тогава — бръкна в раницата си. — Оттук няма как да помогнем на останалите, а бяхме изпратени, за да ги защитаваме. Длъжни сме да се измъкнем колкото се може по-бързо.

Напипа изолационното одеяло и хранителната паста. Пресор се гордееше, че може да използва ограничени ресурси, нали? Доколкото Фел знаеше, именно Империята на ръката бе измислила тази философия.

— Да си направим малко лично пространство — продължи той и пристъпи към скритата камера, — а след това да видим какво ще измислим.

— …така че бих ви посъветвал да не се опитвате да си пробивате път навън — повтори за трети път Пресор и обърса потта от челото си, в стаята бе горещо. — Разбрахте ли ме?

— Напълно — отвърна спокойно синьокожият, който се бе представил като аристокра Еди-кой-си. В четвъртата клетка на турболифта бяха попаднали четирима чиси и двама от непознатата раса. — Ще изчакаме решението ви. Но бих искал да подчертая, че сме дошли да ви помогнем, а не да ви навредим.

— Не се и съмнявам — отвърна Пресор. — Скоро пак ще се свържа с вас.

Изключи предавателя и мрачно изгледа неясното изображение от камерите в турболифта. Разбира се, че бяха дошли да им помогнат. Също както странните бойци в бяла броня и джедаите.

Дже дайте…

Пресор се вгледа в образа на двамата джедаи във втората клетка. Трудно можеше да се разчита на старата апаратура, но те изглеждаха млади, вероятно дори по-млади от самия него. Но възрастта не означаваше нищо. Според директора Улиър джедайската култура бе възникнала преди векове и се предаваше от поколение на поколение с канонична строгост. Ако тези двамата следваха старата традиция, сигурно по нищо не се различаваха от джедаите, които бяха потеглили с „Изходящ полет“ преди толкова години.

Размърда се притеснено. Той самият бе на четири години при унищожаването на „Изходящ полет“ и спомените му за случилото се не бяха много ясни. Но не бе забравил джедаите.

Поне един от тях.

Вратата на командния център се отвори и с вълната още по-горещ въздух вътре връхлетя и Евлин.

— Всички ли ги хванахме? — попита тя.

— Всички — потвърди Пресор и се взря в яркосините очи на племенницата си. Изглеждаха невинни — самата Евлин изглеждаше невинна, — но той не се бе поддал на заблудата. В нея имаше нещо странно, беше го усетил още когато тя бе на три години. И рано или късно и останалите щяха да го забележат.

— Добре — кимна Евлин и пристъпи вътре, вратата след нея се затвори. — Тук е доста по-прохладно.

— Малко по-прохладно — поправи я Пресор. — Генераторите на прехващащите лъчи загряват и излъчват топлина.

— Това не е хубаво, нали? — попита Евлин и надзърна над рамото му към екраните.

— Надявам се, че няма да избухнат — той се извъртя обратно в скърцащото кресло. — Но тогава поне смъртта им ще е мигновена.

Погледна намръщено редицата екрани. Единият като че ли бе угаснал — този в шестата клетка. Изруга под нос старото оборудване и се присегна към копчетата за настройки.

— Няма смисъл — обади се Евлин. — Мъжът в сивата униформа закри камерата с парче плат. Видях го, докато влизах.

Пресор се извърна:

— И не каза нищо?

— Какво можеше да направиш?

Обърна й гръб ядосано. Беше права, разбира се, но не в това беше въпросът.

— Следващия път, като видиш нещо важно, веднага ми кажи — смъмри я той. Беше изчезнал и звукът и сега от шестата клетка се чуваше само тихо жужене. — И на микрофона ли сложиха нещо?

— Не видях — отвърна озадачено момичето. — Но това май е бръмченето на генераторите на прехващащите лъчи.

— Така е — изръмжа Пресор. Платът, с който бяха покрили камерата, бе достатъчно плътен, за да долавя вибрирането от стените и да го предава на микрофона. По този начин с един ход го бяха лишили от възможността да ги наблюдава и подслушва. Повече нямаше как да следи войниците с брони и техния офицер.

А май и джедайте се опитваха да сторят същото.

— Космическата чума да ги тръшне дано — изруга той.

— Наистина ли го искаш? — обади се Евлин.

Пресор се намръщи. Да, животът им бе в ръцете му. Само с едно натискане на копчето те щяха да се размажат в подножието на пилона.

— Засега ще ги оставим живи. Все пак няма къде да избягат.

Извърна глава към екрана на камерата от петата кабина. Там бяха посланик Джинзлър, една млада чиска и двама от непознатата раса. Единият удряше по контролното табло, очевидно се опитваше да го отвори.

Говоренето с тях щеше да е рисковано, особено ако въпросната Нова република не се отличаваше с нищо от Републиката, която „Изходящ полет“ бе напуснал преди толкова години. Но все пак трябваше да се срещне с някого. А от цялата групичка само тези в петата кабина не носеха оръжие.

— Иди и освободи петата кабина — заповяда той на Евлин. — Не, дай ми няколко минути първо да поговоря с тях и едва след това ги пусни. Не си забравила как да деактивираш капана и да спуснеш нормално турболифта, нали?

— Разбира се — отвърна тя, бръкна в джоба и извади ключа, който й бе дал. — Кодът е седем, три, три, шест.

— Точно така. Доведи ги тук и ги вкарай в каюткомпанията. Ще ви чакам там.

— Добре — тя отстъпи назад. Вратата се отвори и от вън лъхна горещ въздух.

Пресор се присегна към предавателя и погледна бележките си за последен път. „Посланик Джинзлър, повтори името наум, за да провери дали не греши. Джинзлър, Джинзлър…“

Пръстите му замръзнаха на милиметри от копчето на предавателя. „Джинзлър?“

Пое си дълбоко дъх и се взря в мъжа на екрана. Посланик Джинзлър… Познаваше я като джедай Лорана, но пълното й име бе Лорана Джинзлър.

Насили се да натисне копчето на предавателя.

— Здравейте, посланик Джинзлър.

Два тежки панела внезапно преградиха пътя им назад и напред и отекващият трясък при сблъсъка с пода пресече уплашения писък на Фийса.

— Спокойно, всичко е наред! — извика инстинктивно Джинзлър и я прегърна. Фийса залитна и се стовари в обятията му, потрепервайки при досега му, но не се отдръпна. — Спокойно — повтори той.

Но очевидно тя бе на път да изпадне в истерия. Притиснатото към него тяло трепереше, блестящите й очи бяха разширени от ужас. Джинзлър я притисна още по-силно към себе си и погледна умолително Биърш и другия джеронец.

Нито един от двамата не беше в състояние да му предложи помощ. Единият бе вдигнал кожата на вълкодава над главата си, сякаш възнамеряваше да захвърли тежкия товар и да се впусне в бягство. Биърш бе приклекнал до вратата, от двете му усти се разнасяше ядосано сумтене, с едната ръка притискаше сънародника си, а с другата напразно удряше по контролното табло.

Джинзлър се огледа. С изключение на вратата и контролното табло, което Биърш продължаваше да налага, помещението бе абсолютно голо, без никакви мебели и апаратура. Контролното табло също не предлагаше кой знае какви възможности. Имаше само пет бутона, отбелязани с К-4-1, К-4-2, К-5-1 и К-5-2, обичайната аварийна спирачка и контакт за свързване на дроид. Само дето те не разполагаха с дроид. Джинзлър не беше въоръжен, макар че, дори и да имаше бластер, не се сещаше какво да прави с него. Предавателят му не бе свързан с „Посланик Чаф“, а и похитителите им сигурно вече заглушаваха честотите.

Но все пак си заслужаваше да опита. Внимателно бръкна в раницата си и в този миг от контролното табло се чу щракване. Биърш отскочи и се присви, сякаш го удари ток.

— Здравейте, посланик Джинзлър — обади се човешки глас.

— Аз съм Пресор, пазителят на колонията.

— Здравейте, пазителю — отвърна Джинзлър, опитвайки се гласът му да звучи спокойно. — Доста ни изненадахте.

— Не се и съмнявам. Приемете извиненията ми. Но сигурно разбирате, че сме длъжни да бъдем внимателни.

— Естествено — отвърна Джинзлър, макар да не бе толкова сигурен. — Ще позволите ли да попитам каква е съдбата на останалите от групата ни?

— В пълна безопасност са. Поне засега. Все още не сме решили какво да правим с вас. Но бих искал да се срещнем и да поговорим.

Стотици мравки пробягаха по кожата на Джинзлър. „Посланик Джинзлър“… Беше избрал ролята само за да се добере до борда на „Посланик Чаф“ и да се включи в експедицията. А колонистите явно бяха приели историята му за чиста монета.

И сега на него се падаше тежката задача да води преговорите за съдбата на всички участници.

В гърдите му се надигна паника. Не беше дипломат, не бе обучаван да посредничи и да преговаря. Беше обикновен електротехник, и то не особено добър. Всъщност целият му живот бе пълен провал. Люк и Мара трябваше да поемат преговорите с пазителя Пресор. Или пък аристокра Формби — все пак се намираха на територията на чисите, а не на Новата република. Дори командир Фел имаше по-богат опит в контактите с непознати култури.

Но Пресор бе избрал именно него. Не биваше да оспорва решението му, а ако признаеше истината, нещата щяха да се влошат още повече. Независимо дали му харесваше или не, отговорността бе негова.

— На всяка цена — отвърна той. — Кажете какво трябва да направим, за да излезем от тук.

— След малко вратата ще се отвори. Момичето ще ви чака отвън и ще ви доведе при мен.

— Разбирам — Джинзлър сведе поглед към Фийса. — А останалите?

— Те ще трябва да почакат. Фийса се разплака:

— Моля ви — прошепна тя. — Моля ви, не ме оставяйте тук!

— Не може да ни оставите — обади се и Биърш. — Моля ви, посланик Джинзлър.

Джинзлър свъси вежди. Ставаше все по-трудно.

— Разбирам загрижеността ви, пазителю — започна той. — Но моите спътници… трудно бихте ги определили като смелчаги.

— Тук смелчаги не ни трябват, посланик — отвърна мрачно Пресор. — А и не ги обичаме особено.

— Да, разбирам ви. Исках да кажа, че за тях ще е прекалено тежко изпитание да останат тук да ме чакат сами. Освен това — най-сетне му дойде вдъхновение — камерхер Биърш е изминал дълъг път, за да поднесе почитта на народа на джеронците, задето сте ги спасили от робството на вагаарите преди толкова много години. Сигурен съм, че те биха желали да присъстват на разговора ни.

Не последва отговор. Джинзлър стоеше неподвижно, прегърнал Фийса, стискайки палци наум.

— Добре — въздъхна накрая Пресор. — Нека ви придружат, стига да не се намесват в разговорите. Надявам се, че вие ще гарантирате за поведението им?

— Разбира се — отсече твърдо Джинзлър. — Никой не желае да ви навреди. Дошли сме тук единствено да ви помогнем.

Пресор изсумтя:

— Не се и съмнявам.

Мара направи и последния деликатен разрез на квадратчето от двайсет квадратни сантиметра от стената. Парченцето залитна навътре и увисна във въздуха, хванато чрез Силата от Люк.

— Добре — въздъхна той и го пусна внимателно на пода. От дупката нахлу топъл въздух. — Да видим какво е положението.

— Положението е омотано в кабели — обади се Мара, прибра лазерния меч и се приближи до отвора.

Люк застана до нея. Беше права — през дупката се виждаха не по-малко от осем различни на цвят кабела, които се пресичаха неколкократно.

— Пазителят Пресор е бил прав.

— Така е — съгласи се Мара и леко бутна едно кабелче. То поддаде на сантиметър и не помръдна повече. — Омотани са доста стегнато. Няма как да ги раздалечим и да се промъкнем между тях.

— А и защо да го правим? — обади се Драск. — Дори и да се измъкнем от кабината, пак ще сме увиснали в празното пространство в шахтата на турболифта.

— Да, но поне ще се измъкнем от прехващащите лъчи — отвърна Люк. — И ще си имаме работа единствено с нормалната гравитация на кораба, а някъде по пилона трябва да има аварийни стълби.

— Само дето не можем да стигнем дотам през тези кабели — не отстъпи Драск. — Други идеи?

— Все още не сме свършили — обади се Мара също толкова кисело. — Какво ще кажеш, Люк, да се заема ли с другата страна?

— Да — кимна той. — Най-добре се работи, като сме опрели гръб един в друг.

Мара се приближи до срещуположната стена, извади отново меча си и с деликатността на хирургически дроид започна да изрязва втори отвор.

— И какво ще постигнем с това? — попита Драск.

— Ако успеем, ще се измъкнем от тук — отвърна Люк.

— А ако не успеем — добави услужливо Мара, — поне ще умрем бързо и безболезнено.

Драск си премълча.

Наблюдател прокара индукционния измервател по пода покрай стената и се изправи.

— Е? — попита Фел.

— Захранващият кабел за горния прехващащ лъч идва отдясно — докладва щурмовакът и маркира точката с капчица „Синтетична плът“. — Очевидно корозията го е разяла, показанията му са по-високи.

— Ясно — Фел се извърна към Куката, който проверяваше вратата. — Нещо друго?

— Да, но не е кой знае колко обещаващо. Ако Наблюдател е прав за разликата в индукцията, захранващите кабели са кръстосани след затварянето на вратата.

— Така че, ако се опитаме да я разбием, ще изключим или долния, или горния прехващащ лъч?

— Вероятно и двата — отвърна сухо Наблюдател. — Поне на теория. А в действителност ще се получи известна разлика във времето и ще бъдем изстреляни нагоре или надолу.

— Хайде да не се стига дотам — измърмори Фел, не успявайки да прикрие сарказма си. Нехайното отношение на щурмоваците наистина бе само привидно. Те работеха не по-малко усърдно от него, за да намерят изход от ситуацията. — Някой да предложи нещо не толкова смъртоносно?

Настъпи тишина. Облак прочисти гърлото си:

— Не съм минал курсовете за техник като Наблюдател и Куката, но ако включим нещо друго в захранването на лъчите, тяхната сила няма ли да намалее?

Фел замислено потърка буза. Интересен въпрос.

— Наблюдател?

— Не ми се вярва — отвърна замислено щурмовакът. — А и няма как да го направим директно със захранващите кабели.

— Но може да пробваме с командните линии — предложи Куката. — Ако успеем да намалим мощността на лъчите, направо ще спуснем кабината до долу.

— Аха! — запали се Наблюдател. — Само че дали командните линии са омотани около кабината? Не ми се вярва да са толкова глупави.

— Не знам — въздъхна Фел. — Дайте да проверим.

Помещението, в което ги въведе Евлин, напомни на Джинзлър за столовата в предавателната станция на Комра: мръсна зала без илюминатори, с голи метални стени, една обикновена маса и няколко стола.

Начело на масата седеше тъмнокос мъж в средата на петдесетте с уморено набраздено лице. Беше облечен простичко като момичето.

— Добър ден — поздрави Джинзлър. Опитваше се да си припомни как се държат дипломатите от холодрамите, които бе гледал като дете. — Имам честта да се обръщам към пазителя Пресор, нали?

— Абсолютно — кимна Пресор. Погледът му обходи Фийса и джеронците, спря се за миг върху кожите от вълкодави по раменете им и се върна пак на Джинзлър. — Заповядайте, седнете.

— Благодаря — Джинзлър избра стол по средата на масата. Фийса се настани до него, а двамата джеронци, които вероятно бяха усетили, че не са добре дошли, се настаниха в другия край, колкото се може по-далеч от домакина.

— Дайте да говорим направо, посланик — поде Пресор, след като групичката зае местата си. — Преди всичко аз не ви вярвам. На нито един от вас. Пристигате изведнъж, без предупреждение и се качвате на кораба ни, без изобщо да се опитате да се свържете с нас.

— Разбирам чувствата и загрижеността ви. Но истината е, че нямахме и представа, че съществувате. Научихме го едва след като се качихме. И ако не бяха джедаите, нямаше да го узнаем, докато не се натъкнехме на Евлин.

— Аха — прошепна пазителят. — Да прескочим този въпрос за момента. Бих искал да чуя защо според вас трябва да ви позволя да се качите на нашия крайцер.

Джинзлър се усмихна леко. Репликите му звучаха познато. Вероятно и Пресор черпеше познанията си за дипломатическите преговори от същите холодрами.

— По-скоро бихте искали да попитате защо да ни запазите живота — това е въпросът, нали?

Пресор поне имаше доблестта да се изчерви.

— Вероятно сте прав — призна той намръщено. — Какво можете да ни предложите, което да си струва предателството на народа ми?

В другия край на масата Биърш се размърда. Джинзлър му хвърли кос поглед и той мълчаливо се отпусна на мястото си.

— Не знаем със сигурност какво точно ви се е случило — обърна се той отново към домакина. — Ясно е, че сте понесли неимоверни лишения. Но аз съм — ние сме — тук с надеждата да сложим край на страданията ви.

— И какво ни предлагате? Славно завръщане в Републиката?

Повечето от хората тук доброволно се включиха в експедицията именно за да избягат от това, което сега ни предлагате.

— Републиката, която сте напуснали, вече не съществува. Сега има Нова република.

— И какво, да не би караниците и пазарлъците между планетите да са изчезнали? Бюрокрацията я няма? Лидерите са мъдри, справедливи и великодушни?

Джинзлър се поколеба. Какво трябваше да отговори?

— Разбира се, че бюрокрацията е останала — поде той внимателно. — Няма правителство без администрация. И за съжаление караниците и пазарлъците все още са факт. Но вече видяхме другия вариант — управлението на единна непоклатима Империя. И повечето от нас предпочитат Републиката.

— Империя ли? — възкликна изненадано Пресор. — Кога?

— Нещата бяха назрели, когато „Изходящ полет“ напусна Корускант — Джинзлър се чудеше каква част от историята да разкрие. Целта му бе да убеди Пресор, че Новата република предлага надежда за хората му, а не да опише подробно един от най-големите политически провали в историята на галактиката. — В началото изглеждаше, че Палпатин иска само да въдвори ред и мир…

— Палпатин ли? — прекъсна го пазителят. — Върховният канцлер Палпатин?

— Същият — потвърди самозваният посланик. — Както казах, в началото той като че ли просто искаше да постегне Републиката. Едва след това, като погледне човек назад, вижда как постепенно е съсредоточавал все повече и повече власт в ръцете си.

— Интересно — промърмори Пресор. — Но да оставим миналото и да се върнем към настоящето. Все още очаквам да чуя една основателна причина да ви се доверим.

Джинзлър пое дълбоко дъх:

— Вие сте сами, на чужда територия, заобиколени от безброй опасности и изложени на смъртоносна радиация, приковани към повреден и напълно безполезен кораб.

— Не е съвсем безполезен — възрази сковано Пресор. — Благодарение на баща ми и труда на дроидите този крайцер е способен да полети.

— Защо тогава не сте излетели? — попита Джинзлър и сам си отговори. — Знам защо. Нямате представа, как да го направите — той прикова поглед в него: — Изводът е един, пазителю. Ако не ни се доверите, ако ни убиете или ни отпратите, вие и наследниците ви ще си останете тук завинаги. Устните на Пресор потръпнаха:

— Сещам се и за по-тежка участ.

— Ако ставаше въпрос само за вас, нямаше да оспорвам решението ви — Джинзлър се извърна към Евлин, която стоеше мълчаливо до вратата. — Но все пак трябва да мислите и за другите, нали?

Пресор измърмори нещо под нос.

— Е, поне едно нещо не се е променило в Новата република. Политиците и дипломатите все още нанасят удари под пояса.

Джинзлър отвори уста, но той вдигна ръка:

— Забравете. Предполагам, че играта винаги се е играела така.

— Не се опитвам да ви накарам да направите нещо против волята си — каза тихо Джинзлър. — Няма закъде да бързаме, и не е необходимо веднага да вземете някакви генерални решения. Но не бива да забравяте, че те не засягат единствено вашия живот.

Пресор не отговори. Джинзлър се вслушваше в тишината, опитвайки се да се сети какво още да добави.

— А докато мислите, бихме искали да се срещнем с останалите и да разгледаме кораба ви. Фактът, че сте оцелели след такива разрушения и несгоди, е истинско доказателство за изобретателността и упоритостта ви.

Пресор го гледаше с присвити очи, опитвайки се да реши дали молбата бе искрена, или бе поредният дипломатически номер. След това изведнъж кимна:

— Добре — бутна назад стола си и се изправи. — Заповядайте да разгледате дома ни, щом така искате.

— Ами останалите? Джедаите, аристокра Формби?

— Засега ще си останат в турболифта — Пресор заобиколи масата и се насочи към вратата. — Ако решим, че ще водим преговори с вас, ще ги освободя.

— Би било жест на добра воля да пуснете поне аристокра Формби — внимателно настоя Джинзлър. — Все пак се намирате на територията на чисите, а той е високопоставен представител на тяхното правителство. Със сигурност ще ви е нужна тяхната помощ. Пресор стисна устни.

— Вероятно — призна той неохотно. — Добре. Аристокра и хората му може да се присъединят към нас. Но джедайте ще си останат затворени. Както и войниците с броните. Не ми допадат много.

Джинзлър сведе глава:

— Благодаря, пазителю.

Ако трябваше да бъде честен, на него щурмоваците също не му харесваха. Фел можеше да си говори колкото си искаше, как Империята на ръката не е деспотичната тирания на Палпатин, и може би дори бе прав. Но Джинзлър бе живял по времето на Империята и отдавна се бе научил, че думите не струват нищо.

Пресор стигна до вратата, но на прага изведнъж се спря и се извърна.

— И още нещо… — гласът му прозвуча изкуствено небрежно. — Името ви ми е познато. Някаква връзка с джедай Лорана Джинзлър?

Сърцето на Джинзлър подскочи.

— Да — опита се да прикрие вълнението си. — Тя ми е сестра.

Пресор кимна:

— Аха — извърна се отново към изхода. — Насам, моля.