В търсене на оцелелите

ГЛАВА 22

Люк се взираше нагоре със свито гърло. Несъмнено конструкторите на „Изходящ полет“ бяха предвидили нормален начин за отделянето на К-4 от останалите крайцери, но очевидно вагаарите не се интересуваха от него.

Кабината бавно се приближаваше към пръстена експлозиви.

— Едно нещо ме озадачава, Естош — заговори в предавателя Люк, протегнал свободната си ръка хоризонтално над дупката в тавана, така че Евлин да я вижда. — Когато потеглихме, вие дори не подозирахте, че крайцерите са оцелели, да не говорим, че са в състояние да летят. А не са ви необходими толкова много войници само за да проследите маршрута на „Посланик Чаф“ през Редута — стигнаха до експлозивите и той щракна с пръсти. Евлин бе^ готова, веднага натисна копчето и кабината неохотно спря.

— Точно така — обади се Мара. Люк усещаше загрижеността й, тя бе доловила внезапното му напрежение. — Така че какъв е бил първоначалният план? Питам само от любопитство.

— Вие, хората, сте странни създания — в мелодичния глас на Естош се прокрадваше подозрение. — На прага на смъртта сте, а вместо да се опитвате да промените съдбата, си седите спокойно и разпитвате за неща, които няма как да ви помогнат.

Люк бавно прокара лъча на фенерчето по кутиите. Детонаторът бе свързан доста простичко, също както го правеха едно време бунтовниците. На теория само трябваше да прекъсне жичките и да го махне. Проблемът бе, че самият детонатор е от другата страна на пилона.

„Няма емоции, съществува единствено спокойствие“. Люк си пое внимателно дъх и се замисли. Можеше да повдигне лазерния меч със Силата и да пререже жичките, но вероятно вагаарите се бяха досетили за този вариант и бяха сложили устройство, което да задейства детонатора при движение. Ако го отделеше от кутиите с лазерния меч, веднага щеше да предизвика експлозия.

Освен това под кутиите се виждаше още някакъв странен предмет, който нямаше как да махне, без да събори всичко върху него. Непознатите устройства винаги трябва да се смятат за опасни, особено когато човек си има работа с експлозиви.

— Работата е там, че ние джедаите не умираме толкова лесно, колкото на някои им се иска — продължи спокойно Мара. — Нищо чудно някой ден да се срещнем отново и колкото повече знаем за вас, ще ни е толкова по-лесно да се справим.

Все пак, ако успееше да стигне до детонатора, щеше да измисли как да го обезвреди. Но пилонът на турболифта бе абсолютно гладък, без никакви издатини и пукнатини, за които да се хване. Кабелите, по които с Мара се бяха изкачили в другия турболифт, не минаваха близо до кутията. За съжаление тубата с течен кабел бе свършила при запечатването на кабината, в която Пресор ги бе хванал в самото начало.

Но ако точно тази кабина бе твърде далеч, то някоя от другите сигурно минаваше точно покрай детонатора. Трябваше само да продължат до К-4, където вагаарите вероятно бяха блокирали останалите кабини, да се прехвърлят на нужната и да се върнат. Дори не се налагаше да излизат в преддверието на турболифта и да се излагат на вражеския огън, можеше просто да пререже с лазерния меч отвори в стените на кабините.

Пъхна ръка през дупката в тавана и посочи нагоре. Евлин кимна и натисна копчето. Минаха покрай експлозивите, завиха…

— Колко сте самоуверени — обади се Естош, гласът му отново звучеше спокоен. — Съжалявам единствено за това, че няма да съм тук, за да видя как ще умрете. Сбогом, джедаи!

От предавателя се чу щракване, вагаарецът бе прекъснал връзката. Изведнъж пилонът под Люк избухна в зловещ зеленикаво-синкав отблясък и се чу съскане.

— Люк? — извика Мара по предавателя. — Какво става?

— Възнамеряват да взривят пилона — отвърна мрачно той и махна на Евлин да спре кабината. Точно над него се виждаха останалите пет кабини и празното място за тази, в която се намираха. — Сещаш ли се за някакъв детонатор, който съска и разпръсва синьо-зелена светлина?

— Вероятно „изгаряща пръчка“. Това е киселинна паста, която развива висока температура и разяжда метала, за да подпомогне унищожаването му от експлозивите.

— Колко време ще й трябва, за да прогори пилона?

— Около половин минута. Ако си там, изчезвай веднага. Сърцето му заби учестено. Ако успееше да стигне до детонатора, преди изгарящата пръчка да свършеше пъкленото си дело…

Не, нямаше как да стане за половин минута. А и Евлин щеше да го забави.

Не биваше да я взема със себе си. За първи път от доста време инстинктите му го бяха подвели.

Но сега не бе моментът за съмнения и обвинения.

— Добре — той махна надолу. — Връщаме се.

Нямаше нужда да повтаря. Евлин натисна копчето и кабината започна да се спуска. Внезапен необясним подтик го накара да извади лазерния меч. Нямаше да остави вагаарите да се измъкнат безнаказано. Засили се и хвърли меча към струпаните кабини. Мечът уцели горната част на преддверието на турболифта, той успя да зърне как жужащото острие пробива голяма дупка в метала и след това тяхната кабина зави. Преминаха през пръстена експлозиви и изведнъж Люк си даде сметка, че Мара е сгрешила в преценката си. По-голямата част от окръжността на пилона вече бе прогорена и блещукащият огън като че ли с още по-голяма скорост се носеше към детонатора.

Оставаха не повече от пет секунди.

— Залегни! — извика Люк и скочи през дупката в тавана. Кабината не предлагаше достатъчна защита срещу ударната вълна, но не разполагаха с нищо друго. — Хайде, на пода!

За негова изненада Евлин не му обърна никакво внимание, приближи се до командното табло, вкара ключе и набра някаква комбинация. Той протегна ръка към нея, явно момичето бе парализирано от страх. Но щом я докосна, усети отчаяната й решимост и в мига, в който я дръпна надолу, тя натисна последния бутон…

Изведнъж подът сякаш бе издърпай изпод тях и двамата се понесоха във въздуха. Кабината бе достигнала вихровото гравитационно поле, което скри експлозивите и синьо-зеленикавото блещукане на детонатора.

В следващия миг пилонът избухна.

Подът рязко подскочи към него и ударът изкара въздуха от дробовете му. Ударната вълна от експлозията достигна до тях и Люк инстинктивно притисна Евлин към себе си. Ушите му звънтяха от взрива, с разширени от ужас очи видя как страничната стена на кабината се разпада и десетки остри парчета се понесоха около тях, забиваха се в гърба, ръцете и краката. Евлин крещеше от болка, той се присегна със Силата, за да я успокои. Дъждът от шрапнели спря, прахолякът улегна и Люк рискува да отвори очи. Над тях бе преддверието на турболифта на К-5, където щяха да бъдат в безопасност. Въпреки пораженията кабината упорито продължаваше нагоре.

И едва в този момент той си даде сметка, че не може да диша.

Отвори широко уста и се опита да изпълни дробовете си. Но нямаше с какво. След взрива двамата с Евлин разполагаха единствено с нищожната атмосфера на астероида.

Люк строго си заповяда да се успокои. В клетките му имаше достатъчно кислород за следващата половин минута, а джедайските техники можеха да увеличат времето три пъти. Прегърна Евлин и се опита да й предаде от своята увереност в Силата и да забави дишането й. След няколко секунди кабината спря в преддверието на турболифта. Но вратата остана затворена.

Люк стисна зъби и я изгледа кръвнишки. Тя бе блокирала, тъй като от тази страна бе почти вакуум. Трябваше да задейства аварийното отваряне. Присегна се със Силата и натисна копчето.

Вратата потръпна, но не се отвори.

Опита отново, но силите му недостигаха. Тялото му бе парализирано от болка, клетките му се гърчеха в кислороден глад, зрението му започваше да се замъглява. След няколко секунди щеше да изпадне в безсъзнание. Присегна се за последен отчаян опит…

И с трясък, който разтърси цялата кабина, вратата се отвори. Люк отвори очи и премига, вътре внезапно нахлу струя свеж въздух.

Мара го сграбчи и го издърпа навън, в очите й блестяха страх, загриженост и гняв към него. До нея бе Пресор, който вдигна племенницата си на ръце и я изнесе навън.

Вратата се затвори плътно след тях.

— Здравей, скъпа — успя да се усмихне Люк. — Прибрах се. Тя поклати глава:

— Скайуокър…

— Знам — с усмивка на уста потъна в чернотата на безсъзнанието.

Вратата на залата за реанимация се отвори и влезе Мара.

— Как са? — попита Джинзлър, седнал в кресло до стената. — Лекарят спомена, че състоянието им е доста тежко.

— Не е толкова зле, колкото изглежда — увери го Мара. Лицето на Джинзлър изглеждаше спокойно, но ръцете в скута му нервно се присвиваха в юмрук. — Нараняванията на Евлин са повърхностни и ще заздравеят бързо. Люк има няколко по-дълбоки рани, но ги зашиха, преди да загуби много кръв. Сега е в джедайски лечебен транс.

— Доста полезно нещо — изсумтя Фел.

— Така е — съгласи се тя и се огледа. Отдавна не бе виждала толкова жалка сбирщина. Формби лежеше на операционната маса със затворени очи и дишаше на пресекулки. От двете му страни седяха Драск и Фийса, генералът бе омотан в бинтове и изглеждаше на края на силите си, а помощничката на Формби сякаш всеки миг щеше да припадне от изтощение. Фел и щурмоваците се бяха събрали в единия ъгъл зад купчина свалени брони и ближеха раните си. Мара с изненада установи, че кръвта на Су-мил е бледооранжева.

— Е — повиши леко глас тя, — след като имаме известно време на разположение, защо не си поговорим малко? — обърна се към Фел: — Защо не започнете вие, командир? Правилно ли разбрах, че сте знаели за записвачката на вагаарите в навигационните линии на „Посланик Чаф“?

— Не знаехме на кого е, Су-мил я откри, след като бе поставена.

— Приемам поправката. И защо все пак не казахте на никого?

— Ами, честно казано, защото не знаехме на кого можем да се доверим — отвърна спокойно имперският офицер. — Не знаехме дали е на Биърш, на генерал Драск, на аристокра Формби, на посланик Джинзлър — погледна Мара в очите — или пък ваша.

— Ясно — Мара срещна погледа му, без да трепне. — Добре тогава, да минем на следващия въпрос. Казахте ни, че не знаете защо Парк ви е изпратил на тази мисия. Излъгахте. След това сменихте версията и заявихте, че сте били изпратени да ни защитавате. Струва ми се, че тогава отново излъгахте. Искате ли да се пробвате трети път?

Устните на Фел потрепнаха.

— Според адмирал Парк експедицията бе заплашена от голяма опасност и ни изпрати да бдим над аристокра Формби. Не знаехме нищо повече, дори не подозирахме откъде ще се появи тази опасност — той присви очи: — В противен случай сега Биърш и приятелчетата му щяха да бъдат заключени с белезници.

— Аха — прошепна Мара и се присегна със Силата. Този път като че ли наистина казваше истината. Или поне това, което смяташе за истина, а то може би не бе едно и също. — Предполагам, това обяснява случая с изчезналото ръководство за управление.

Фел кимна.

— Очевидно вагаарите също са искали да се запознаят с „Изходящ полет“, преди да пристигнем.

— Точно така — съгласи се Мара. — Което повдига един още по-интересен въпрос — обърна се към тримата чиси: — Прави ми впечатление, аристокра Формби, че сте събрали невероятно силна група за това пътуване. Първо сте се обадили на Парк и сте помолили за мен и Люк, само че съобщението е изчезнало. След това сте се свързали отново с него и сте го накарали да изпрати отряд от най-добрите щурмоваци.

— И добре, че всички вие бяхте тук — кимна тържествено Драск. — Дължим ви живота си.

— Да, така е. Но ето го и въпроса: откъде знаехте, че ще ви е необходима всичката тази помощ?

— Не разбирам какво точно ме питате — отвърна спокойно генералът, но очите му бяха присвити напрегнато. — Вие бяхте поканени да встъпите отново във владение на останките от „Изходящ полет“, нищо повече.

Мара поклати глава:

— Съжалявам, генерале, но не ви вярвам. След инцидента с електрическите червеи аристокра изрично ни заповяда да не използваме лазерните си мечове на кораба. Дори когато се сблъскахме с блокиралите врати на хангара на крайцера, никой не ни помоли да ги прережем, а това щеше да ни отнеме нищожна част от времето, необходимо на техниците.

— Да — обади се замислено Джинзлър. — Спомням си, че самият аз тогава се чудех защо е така, питах се дали не се дължи на гордостта на чисите.

— И аз на това го отдадох тогава — усмихна се Мара. — Всъщност си го мислех до мига, в който Биърш нехайно насъска вълкодавите си срещу мен… и аз ги прерязах наполовина.

Джинзлър рязко си пое дъх:

— Лазерният меч! — възкликна той. — Биърш никога не е виждал лазерен меч!

— Точно така. Защото Формби направи всичко възможно, за да го скрие от вагаарите. Това, както и джедайските ни способности като цяло — които те също не бяха виждали в действие — ни осигуриха така необходимия елемент на изненадата. — Мара се извърна отново към тримата чиси: — Сега ще задам въпроса така: откъде знаехте, че този елемент на изненадата ще ни е необходим?

— Не ми харесва тонът ви — обади се сковано Драск. — Нямате право да отправяте такива обвинения срещу високопоставен член на Петата управляваща фамилия.

— Фвдса — измърмори изведнъж Джинзлър.

Мара се извърна към него:

— Какво?

— Фийса — повтори той и кимна, сякаш едва сега парче от пъзела бе намерило мястото си. — Когато на идване Пресор ни хвана в капана на турболифта, тя изглеждаше ужасно изплашена. Явно защото бяхме сами с Биърш и останалите вагаари, нали?

Фийса не отговори.

— Разбирам — Мара огледа внимателно Формби. — Значи съм се заблудила. Планът е бил измислен не от аристокра, а от Фийса.

Затворените очи на Формби потръпнаха.

— И тъй като тя е твърде млада, за да бъде високопоставен член на управляваща фамилия — продължи тя, — няма никакъв проблем да отправям подобни обвинения към нея…

— Престанете! — обади се тихо Формби.

— Моля ви, аристокра Чаформбинтрано — обади се Фийса.

— Спокойно. Не се страхувам да призная вината си.

— Лоялността ти е чест за мен, втора племеннице — присегна се да докосне ръката й Формби. — Но планът и решенията бяха мои. Не мога и няма да допусна други да поемат отговорността за действията ми — наклони леко глава: — Джедай Скайуокър, приближете се, за да ви виждам, и питайте каквото пожелаете.

Мара застана до Фийса:

— Знаели сте, че те са вагаари, нали? — беше твърдо решена да не позволи изпитото лице и процеждащата се през превръзките кръв да я отклонят от търсенето на истината. — Знаели сте го от самото начало?

— Да.

— Но нали ми казахте, че никога не сте виждали вагаари?

— обади се Джинзлър.

— Не бях. Но ми бяха подробно описани от човек, който ги е виждал — усмихна се към посланика: — Вие би трябвало да ме разберете най-добре.

Мара сепнато се втренчи във Формби:

— Кардас? Аристокра кимна.

— Двамата си поговорихме, когато го докара на борда на „Посланик Чаф“. И когато вагаарите се появиха, аз ги разпознах.

— Кардас е обикалял повече, отколкото предполагах — отбеляза Мара. — Той ли е осведомил вагаарите за мисията?

— Не. Когато изпратих съобщение на генерал Парк с молба да осигури присъствието на майстор Скайуокър, направих всичко необходимо да го засекат в регионите, където се събират вагаарите.

— И въпреки че сте знаели кои са, ги пуснахте на борда на кораба? — възкликна Джинзлър, звучеше по-скоро изненадан, отколкото ядосан.

Формби отново затвори очи.

— Вагаарите са зли изроди, посланик — продължи той уморено. — Ръцете им са изцапани с кръвта на много народи, десетки са поробените и унищожени от тях планети. А сега са сключили съюз с много по-могъщи от тях сили. Ако Биърш успее да се измъкне с маршрута през Редута, те няма да се поколебаят да се възползват от това ужасяващо преимущество.

— Значи е трябвало някой яко да плесне вагаарите през алчните им лапи — каза Мара. — Какъв е бил проблемът?

Формби изнурено се усмихна:

— Проблемът е във военната доктрина на чисите, джедай Скайуокър. По-точно в категоричното разпореждане, че не бива да се предприемат никакви действия, докато врагът не навлезе в наша територия и не извърши недвусмислен акт на агресия срещу народа на чисите.

Мара го зяпна невярващо:

— Искали сте да им дадете възможност да ви нападнат! — не можеше да повярва. — Поканили сте ги на борда на кораба си и в най-важната военна база с надеждата, че ще ви извъртят точно този номер?

Драск изсумтя:

— Надявам се, че целта е била друга.

— Естествено, не очаквах да се случи точно това — увери го аристокра. — Предполагах, че когато стигнем до останките от „Изходящ полет“, петимата вагаари ще се опитат да завладеят „Посланик Чаф“. Това щеше да е достатъчна провокация, за да действаме.

— Особено като прибавим убийството на няколко невъоръжени членове на екипажа? — обади се Фел.

— Не очаквахме да дадем жертви — настоя Формби, в уморения му глас се промъкна гняв. — Корабът ми бе специално подготвен за мисията. Всички членове на екипажа бяха подсигурени със скривалища край работните им места. Оставихме ескадрон войници в първия крайцер и смятах, че ще има достатъчно време да се предупредят хората в кораба, ако Биърш и останалите решат да се върнат. Планът бе да ги хванем, докато се опитват да откраднат или да повредят кораба — това напълно щеше да оправдае последващите ни действия.

Той затвори очи.

— Не очаквах толкова силна атака — гневът му се стопи.

— Бойците, които оставих на крайцера, вероятно са мъртви. Както и всички останали на кораба. Вината за смъртта им е моя.

— Няма откъде да сте знаели за номера с хибернацията — изтъкна Джинзлър. — Явно Кардас е забравил да ви предупреди.

— Той се е срещал с тях само един-два пъти и не бе запознат с техническите им постижения.

— Надявам се, че следващия път ще се справи по-добре — каза Мара. — Ами другите? Фийса, генерал Драск и останалите ви помощници?

— Фийса бе посветена в целия план. Затова настоях да дойде с мен, така че, ако с мен се случи нещо, да поеме ръководството на операцията. Никой друг не знаеше нищо — на устните му изгря бледа усмивка. — Макар да ми се струва, че генерал Драск бе успял да се досети за по-голямата част от истината.

— Но не цялата — изръмжа Драск. — Щеше да е по-добре, ако ми се бяхте доверили напълно.

— И да ви превърна в съучастник? — Формби поклати глава: — Не, отговорността и вината са единствено мои.

— Оправяйте се, като се приберете у дома — предложи Мара.

— Вече можем ли да приемем, че всички клаузи са изпълнени?

— Повече от изпълнени, джедай Скайуокър — отвърна мрачно генералът. — Бяхме нападнати изненадващо и коварно. От днес вагаарите и чисите са в състояние на война.

— Добре, не ми се иска да преживея отново същите глупости само защото сме пропуснали някаква дреболия. В такъв случай остава само още един въпрос. Онзи кабел, който замалко не повали Люк при пристигането ни на борда на „Посланик Чаф“. Надявам се, няма да се опитате да прехвърлите вината върху вагаарите?

Драск смутено се прокашля:

— Страхувам се, че вината за този инцидент е моя, джедай Скайуокър — призна той. — Когато аристокра Чаформбинтрано попита адмирал Парк кои са най-добрите бойци от Новата република, той препоръча вас и майстор Скайуокър.

— Явно познаваше от личен опит бойните ви умения — прошепна Формби.

— Да — кимна Драск. — Но все пак аз не повярвах напълно на приказките за джедайските ви способности.

— Така че сте искали демонстрация — каза Мара. — Представянето ни задоволи ли ви?

— Нека кажа простичко, че не ме разочарова — усмихна се Драск. — Днешният сблъсък с вагаарите ви даде много по-добра възможност да се докажете.

— Аха. Надявах се, че не сме се изложили.

Вратата зад нея се отвори и влязоха Евлин, Розмари и Пресор.

— Здравей — усмихна се Мара. — Как си?

— Добре съм — отвърна момичето и огледа присъстващите. Вероятно сравняваше кой колко превръзки има. — А Люк? Искам да кажа, майстор Скайуокър? Той ми спаси живота, издърпа ме на пода и ме закри с тялото си, когато пилонът избухна.

— Ще се оправи — отвърна Мара. — А що се отнася до спасяването на живота, двамата сте наравно.

— Как така наравно? — попита притеснено Розмари. — Евлин нищо не е направила.

— Напротив. Евлин реактивира капана с прехващащите лъчи точно навреме, кабината на турболифта бе изстреляна надолу по шахтата и навлезе във вихровото гравитационно поле миг преди да избухне взривът. Ако не го бе направила, ударната вълна щеше да се стовари върху счупения таван, а не върху стената, и така вътре щяха да влетят много повече парчета. Точното определяне на мига се дължи единствено на Силата.

— Нали няма да кажете на останалите? — попита Розмари. — Моля ви!

— Тук не обичат много джедаите — обади те тихо Фел. — Не знам защо, но е факт.

— Не само не ги обичат, командир — намеси се мрачно Пресор. — Ако съветът лепне на някого етикета джедай, веднага го изпращат на К-3.

— На К-3 ли? — възкликна Джинзлър. — Третият крайцер?

— Точно така. Пилоните между него и останалите са били разрушени по време на атаката и сблъсъка с астероида и той е напълно изолиран. Затова Улиър и оцелелите са го определили за място за заточение на предателите джедай.

— Мислех, че ги пращат в карантинната зона на К-6 — каза Фел.

Пресор поклати глава:

— Карантинната зона е за хора, които са заподозрени в използването на Силата. А когато са сигурни в решението си, ги изпращат на К-3.

— Сигурни, а? — повтори меко Су-мил, лицето му бе застинало в разкривена маска. В известен смисъл без броня той изглеждаше още по-опасен. — И как става това?

Пресор отклони поглед.

— Те са сигурни, управителният съвет. Не мога да говоря за останалите — извърна се към Мара: — Не е смъртно наказание — добави той притеснено. — Там има достатъчно храна и енергия. Човек може да живее в относителен комфорт.

— Но в пълна самота — обади се мрачно Су-мил. — Вие ги осъждате на доживотна самота.

Пресор въздъхна:

— Правили сме го само два пъти. Поне досега.

— Няма да им позволя да я пратят там, Жорад! — извика Розмари. — Няма!

Обърна се изведнъж към Мара:

— Можете да я вземете със себе си, нали? Моля ви, отведете я от тук!

— Мислехме да вземем всички — отвърна Мара. — Но първо трябва да измислим начин да се измъкнем и да стигнем до „Посланик Чаф“.

— Преди малко говорих с техниците — каза Пресор. — Повечето херметически врати не работят от години, а останалите са блокирани от проклетите електрически червеи. Ако не успеем да ги разблокираме, няма как да отворим вратите на турболифта, нито пък люковете, без да предизвикаме декомпресия — погледна към Драск: — Да разбирам ли, че все още нямате връзка с кораба?

Генералът поклати глава:

— Няма. И не вярвам, че изобщо ще има.

— Смятате, че всички са мъртви? Драск затвори очи:

— На борда на „Посланик Чаф“ имаше трийсет и седем чиси заедно с екипажа. Вагаарите са били около триста — червените зеници блеснаха отново. — Не са били готови за толкова силна атака.

По гърба на Мара полазиха мравки. Смъртта, която с Люк бяха усетили на К-1, можеше да се отнася до всички чиси, до част от тях или само до отряда, оставен от Драск на К-4 — нямаше начин да каже със сигурност. Но и да имаше оцелели чиси, това можеше да се окаже без значение. Дори и вагаарите да не си бяха направили труда да издирят и да избият всички, то несъмнено бяха повредили кораба, преди да го напуснат.

— С една дума, трябва да приемем, че няма откъде да чакаме помощ — заключи тя. — Добре. Пресор, споменахте, че К-3 е изолиран от останалите крайцери. Това означава, че за да стигнете дотам и да се върнете, разполагате със скафандри. Все още годни ли са за употреба?

— Двайсетина от тях. Но както вече казах, не можем да отворим херметическите врати.

— Не е нужно. Трябва само да изолирате малко пространство около вратите на турболифта. Аз ще прережа корпуса, ще се изкача по пилона и ще стигна до „Посланик Чаф“.

— А как ще се върнете? — попита Драск.

— Ще измисля, като му дойде времето. Какво ще кажете? Светлините над главите им запремигаха.

— Страхотно — прошепна Пресор. — Сигурно вече са стигнали до генератора.

— Какво, нима вече сме на захранване от аварийните генератори? — попита Мара.

— Поне тази част на кораба.

— Почакайте малко — обади се развълнувано Джинзлър. — Не знаех, че разполагате с преносими генератори. Колко са?

— Около десетина са все още в изправност — отвърна пазителят. Лампите отново премигаха. — По-добре ги смятайте девет.

— Изобщо не ми хрумна да питам — Джинзлър звучеше отвратен от себе си. — Съберете ги веднага и ги разположете по коридорите.

— И към какво да ги свържем? — попита объркано Пресор.

— Към каквото искате — осветлението, отоплението, всичко. Просто ги включете на пълна мощност и изключете главните реактори.

— Няма да стане — обяви Драск. — Дори и генераторите да привлекат червеите, гадините са толкова много, че ще ги претоварят.

— Така е — усмихна се Джинзлър. — Само че червеите няма да стигнат до генераторите, тъй като около тях ще направите ров със солена вода. Попаднат ли в нея, червеите веднага загиват.

— Шегувате се! Никога не съм чувал за такъв номер. Джинзлър сви рамене:

— Измислихме го в сектор Хадар, докато обикаляхме там след Войните на клонингите. Гледката е отвратителна, но върши работа.

— Веднага ще повикам техниците — извади предавателя си Пресор. — Животът ви определено е бил интересен, посланик.

Отговорът на Джинзлър остана неразбран от Мара, тъй като вниманието й бе привлечено от внезапно надигналата се паника в далечината.

— Нещо става — извика тя, извади лазерния меч от колана и тръгна към вратата. Пресор я изпревари, натисна бутона за отваряне и се промъкна навън.

В този миг дочуха виковете.

— Да вървим — изръмжа той, извади бластера и двамата с Мара хукнаха по коридора.

На следващия завой замалко не се сблъскаха с десетина техници, които тичаха към тях.

— Връщат се! — извика единият и се шмугна покрай Пресор. — В турболифта са. Опитват се да влязат.

Пресор изруга под нос и включи предавателя:

— Всички охранители към предния пилон на десния борд — заповяда той. — Вагаарите се връщат.

— Но това е лудост — възрази Мара и тичешком се присегна със Силата, но излъчването на чуждите съзнания бе твърде слабо, за да го долови ясно сред паниката. — Защо им е притрябвало да се връщат?

— Може би са решили, че искат да ни видят как умираме — отвърна мрачно Пресор. — Но ще трябва да платят скъпо за това удоволствие.

В тъмното преддверие на турболифта ги чакаше един охранител, лъчът на фенерчето му трепкаше нервно насам-натам.

— Опитват се да отворят вратата — изсъска той. — Какво ще правим?

Пресор не успя да отговори. Изведнъж се чу трясък и вратата поддаде. В пролуката веднага бяха пъхнати три пръта и тя бе насилена да се отвори. Пресор и охранителят насочиха бластерите си — в мрака изскочиха две фигури в брони, размахвайки фенерчета. Мара виждаше оръжията зад тях…

— Спрете! — извика тя, присегна се със Силата и изви четирите бластера към тавана. — Не стреляйте!

Пристъпи напред и в същия миг от турболифта излезе трета фигура.

— Добре дошли на борда на „Изходящ полет“, капитан Брасталшибарку — поклони се Мара. — Вече се страхувах, че никога повече няма да ви видим.