В търсене на оцелелите

ГЛАВА 16

В последните десет метра до К-1 шахтата на турболифта беше доста разкривена и разрушена. Освен това изходът бе блокиран от останки от кабина, която бе попаднала на неподходящото място в неподходящото време. Дори и с лазерните мечове трудно си пробиваха път.

— Най-накрая — въздъхна Мара, след като отряза последно парче от стената на кабината и видя нагънатите и извити от взривната вълна врати на турболифта. — Може би трябваше да пробваме турболифта на кърмата.

— Съмнявам се, че щяхме да стигнем по-бързо — отвърна Люк, застана до нея и внимателно подуши въздуха. Миришеше на застояло и кисело, но иначе бе годен за дишане. Табелката на вратата бе извъртяна наобратно, което означаваше, че кабината не е извършила обичайното си завъртане и следователно на К-1 няма гравитация. Вероятно и останалите животоподдържащи системи не работеха, а въздухът се просмукваше от обитаваните части на „Изходящ полет“. Не биваше да се бавят тук, иначе в някакъв момент щяха да изпитат кислороден глад. — Не забравяй какви развалини бяха на К-4 — напомни той, отстъпи назад и й посочи да застане пред вратата. — Предполагам, че Траун е унищожил напълно турболазерния отсек и генераторите на щита.

— Сигурно си прав — Мара умело развъртя меча и изряза отвор във вратата. — Заповядай.

Обиколката на флагманския кораб не се оказа толкова трудна, колкото Люк се бе опасявал, поне що се отнасяше до преминаването през коридорите. Беше странно да вървиш по тавана и подът да е над главата ти, а и гравитацията на астероида бе далеч по-слаба от гравитацията, с която бяха свикнали, но това не представляваше кой знае какъв проблем. Стените и подът бяха ужасно разкривени и надупчени, но придвижването не бе затруднено от отломки. От време на време се налагаше да използват лазерните мечове, за да прережат някоя подпорна греда, блокирала вратата, а на два пъти повдигаха чрез Силата тежки машини, които се бяха отделили от гнездата си и лежаха покрити с прах насред коридора. Но с повечето пречки се справяха лесно и тук-там все още функционираше аварийното осветление.

Преминаването не бе най-трудно. Най-трудното бяха телата. Разбира се, не ставаше дума за истински трупове като тези, които Люк бе виждал след тежки битки. След пет десетилетия само купчинки кости и парцали показваха къде бяха загинали хората. Понякога си личеше и как бе настъпила смъртта — счупени черепи от разлетяло се оборудване, изпепелена от лазерен изстрел кост, поражение от смъртоносен шрапнел от улучения с протонно торпедо корпус. Но вероятно повечето бяха загинали от липса на кислород или от разтърсващия удар при падането на крайцера върху астероида.

— Виж, корпусът е бил поправян — посочи Мара.

Люк проследи лъча на фенера. Заварките бяха професионални, следваха плътно пукнатините.

— Дроиди по поддръжката?

— Определено. Вероятно корпусът е бил пробит на толкова много места, че корабът се е разхерметизирал и оцелелите пътници са загинали от недостиг на кислород. Но не всички дроиди са били повредени и веднага са се заели с ремонта. За нула време са го закърпили и крайцерът е бил готов за полет.

С приближаването към командния мостик опустошенията се увеличаваха. Както и костите.

— Екипажът сигурно се е опитвал да избяга нагоре, когато Траун е взривил турболазерите и генераторите на щита — обади се Мара, докато Люк изрязваше отвор в поредната блокирана врата. — По принцип не би трябвало да има толкова много хора тук.

— Особено след като вахтените би следвало да са на командната палуба — съгласи се Люк и я изгледа внимателно:

— Как си?

— Добре съм. Защо?

— Просто се чудех. Все пак тук има повече…

— Повече доказателства за злодеянията на Палпатин и Траун?

Люк потрепери:

— Нещо такова.

— Колкото и да е странно, добре съм — Мара плъзна поглед наоколо. — Сигурно съм минала критичния момент — посочи портала пред тях, блокиран от полуотворена врата.

— Като че ли пристигнахме.

— Май си права — Люк се промуши под вратата. Помещението бе голямо, изпълнено с разпръснати кресла, изпочупени екрани и покрити с прах командни табла. — Радарната зала — обясни той, когато Мара застана до него. — Следва мостикът.

— Или поне това, което е останало от него. Въобразявам ли си, или тук пораженията от битката не са толкова големи?

— Права си — съгласи се озадачено Люк. Стените бяха поправяни само на няколко места, но въпреки това вътре цареше страхотен хаос. — Или е станало при сблъсъка с повърхността, или Траун е направил десант.

— Може и да не е Траун. Не забравяй, че според Биърш вагаарите също са участвали.

— Вярно — Люк огледа руините, изпълнен от странно усещане за празнота. — Надявах се да намерим някакви данни за джедаите от онова време, подробности за организацията им. Но сега не виждам как нещо би могло да оцелее.

— Не изглежда кой знае колко обещаващо. Но щом стигнахме дотук, защо да не надзърнем на мостика? Тази врата ли?

— Тя трябва да е — Люк пристъпи към нея, извади лазерния меч и проряза отвор.

Мостикът бе като на „Катана“, както си го спомняше отпреди тринайсет години. Само че тук бе пълно с кости, изпочупени конзоли и прах до глезените.

И бе два пъти по-къс от мостика на „Катана“.

— Е, впечатлена съм — обади се Мара. — Дори не съм чувала за толкова разрушен кораб. Експлозията при приземяването сигурно се е видяла чак от космоса.

— Въпросът е чия е била идеята да се приземят тук.

— Все още ли си мислиш за затворниците от складовото ядро?

— Не мога да ги забравя — Люк изгледа смръщено пречупения нос на кораба. Сред отломките проблясваше нещо странно. — Знаем, че са успели да избягат — продължи той, пристъпвайки внимателно напред. Нещо изхрущя под ботушите му и той потрепери. — Освен това на борда е имало осемнайсет джедаи и въпреки това Траун е успял да ги победи. Не спирам да се чудя дали няма някаква връзка.

— Може просто флотата на Траун да е била по-голяма, отколкото чисите искат да признаят — предположи Мара и се надвеси над един екран.

— Формби твърди, че е била само една щурмова част.

— Но същевременно не спира да говори за огромната вина на целия чиски народ за случилото се — възрази тя и премина към следващия екран. — Може цялата им флота да е била тук.

— Възможно е — Люк клекна сред отломките. Ето го. Неохотно се присегна и го измъкна.

В този миг замря. Не беше едно, а две. Два предмета бяха погребани сред разпръснатите кости под развалините, и двата бяха стари, но не можеха да бъдат сбъркани с нищо друго.

Мара веднага долови емоционалната му реакция.

— Какво става? — тя се приближи.

— Номер едно — Люк вдигна стария очукан лазерен меч. — И… — добави той тихо, изваждайки чиския чарик — номер две.

Мара ахна.

— Това ли е, което си мисля?

— Така ми се струва — Люк се изправи и огледа внимателно оръжието в ръката си. — Доста е стар, но моделът е същият — чиски чарик.

За момент и двамата не можеха да намерят думи. След това Мара мълчаливо протегна ръка. Люк й подаде оръжието и тя го огледа внимателно.

— Да — обяви накрая. — Виждат се чиски букви. Наистина е чарик.

— И какво прави тук? Драск твърди, че Траун не е изпращал десант на борда на крайцерите.

— А откъде би могъл Драск да знае дали е имало десант или не? Не е бил тук, нали?

— Май не — призна Люк и взе отново чарика. Странна мисъл се зараждаше в главата му…

— Не че ще разберем много от скелетите — Мара клекна и внимателно докосна костите, край които бе лежал чарикът.

— Хуманоид, но със сигурност не е човек. За съжаление това се отнася за повечето раси в галактиката.

— Включително чисите. Мара, ти прекара доста време с чисите по пътя насам. Някой от тях виждал ли е вагаари? Или техни холоси? Поне да е чувал описание?

Мара се намръщи, той усети как тя се присегна към Силата и затършува в паметта си.

— Не — поклати глава тя. — Формби спомена, че никой не ги е зървал в тази част на космоса след битката с „Изходящ полет“. Но, честно казано, не съм ги разпитвала за вагаарите.

— Е, аз веднъж попитах Биърш. Никой от неговото поколение джеронци не бе виждал вагаари.

— Което е напълно нормално, след като те са изчезнали преди петдесет години — изтъкна Мара. — Какво се опитваш да кажеш?

— На борда на „Изходящ полет“ е имало чиси. А според Биърш и Формби тук са били и вагаарите — той вдигна вежди:

— Ами ако става дума за една и съща раса?

Мара премига:

— Да не искаш да кажеш, че чисите са вагаари?

— Защо не? Или поне някаква група от чисите. Знаем колко изобретателен и хитър бе Траун. Нима за него би представлявала някаква трудност да измисли чисто нова раса?

— Би го направил в свободното си време някой мързелив следобед — призна тя. — Но каква е била целта му?

— Това е въпросът — призна Люк. — Не знам. Просто ми се струва безкрайно подозрително, че с изчезването на „Изходящ полет“ са изчезнали и вагаарите.

— Хмм… — Мара замислено се взря в празното пространство. — Няма да е зле да притиснем Формби в някое спокойно ъгълче. Крайно време е да разберем какво точно става.

— Даже закъсняхме. И трябва да го хванем насаме. Не бива Драск да е наоколо.

— Това се подразбира — Мара посочи прашните оръжия в ръцете му: — Все още ли са в изправност?

— Не знам — Люк се прицели в стената и натисна спусъка на чарика.

Не последва нищо.

— Мъртъв като Онор — пъхна го в колана, насочи настрани лазерния меч и натисна копчето.

Острието се появи с астматично съскане.

— Майсторска изработка — отбеляза той, прибра острието и внимателно огледа меча. — Чудя се дали не е на Кбаот.

— На Кбаот ли?

— Той е бил предводителят на джедаите в експедицията. Тук му е било мястото по време на нападението. Виж — той посочи копчето на дръжката. — Прилича ми на скъпоценен камък.

— Прав си — Мара се приведе да погледне отблизо. — Аметист, ако не се лъжа.

— Както кажеш — Люк прибра меча в колана. — Хайде, да приключваме тук и да се качваме при останалите. С все по-голямо нетърпение очаквам разговора с Формби.

През целия път до К-6 кабината на турболифта скърцаше заплашително, но поне спря само с едно-две разтърсвания.

— Със сигурност го използват — отбеляза Фел.

— Това го установихме още долу — отвърна кисело Драск. Фел едва сдържа езика зад зъбите си. Да, Драск наистина бе забелязал, че палетите в склада около турболифта са поизпразнени, и Фел се бе съгласил със заключението му, че поне част от К-6 е обитаем. Но това не означаваше, че не бива да изтъква допълнителни доказателства.

Вратата се отвори със скърцане. Куката пръв излезе в коридора, като шлемът му описа пълен кръг — оглеждаше района.

— Всичко е чисто — рапортува той и се отдръпна настрани, за да им направи място да излязат. — Накъде, командир?

— По най-краткия път към К-5, разбира се — изръмжа Драск, преди офицерът да успее да си отвори устата. — Нали затова сме тук.

Фел с усилие потисна гнева си. Откак се разделиха с джедаите, Драск бе направо непоносим. Дали Люк и Мара не бяха тръгнали нарочно към К-1, само и само да прехвърлят генерала на имперските войници?

— Ще стигнем и до К-5, генерале — каза той с цялото търпение, на което бе способен. — Но щом така или иначе сме тук, няма да е зле да поогледаме обстановката.

Драск изръмжа нещо нечленоразделно и накрая изплю:

— Вие не разбирате!

Фел направи няколко крачки по коридора, опитвайки се да не му обръща внимание. Играта на дипломация бързо му бе омръзнала. Трябваше колкото се може по-бързо да се добере до останалите, да предаде Драск на Формби и да сложи край на това мъчение.

В далечината, към тактическата зала на кораба, се виждаше някакво сияние, което определено бе по-силно от обичайното аварийно осветление.

— Изглежда, обитаваният район е натам — посочи той. — Щурмоваци?

Щурмоваците мълчаливо насочиха сензорите си в указаната посока.

— Данните от инфрачервените лъчи и измерването на газовете показват трийсет-четирийсет души — докладва Куката.

— Долавям и гласове — добави Облак. — Основно деца и жени. Фел се намръщи. Деца?

— Да погледнем. Драск отново изръмжа:

— Командир…

— Отиваме да погледнем, генерале — прекъсна го рязко Фел. — Ако ще спорите с мен на всяка крачка, само ще се забавим повече.

— Много добре — отвърна Драск с пламнал поглед. — Както кажете. Все пак вие командвате.

По-добре беше да не го забравя. Фел махна на щурмоваците да поемат напред. Първи тръгнаха Куката, Облак и Сянка, следвани от Фел и Драск. Последен вървеше Наблюдател. Генералът мълчеше заплашително и може би затова след не повече от стотина крачки Фел долови детски плач, писъци, женски смях и разговори. След няколко метра видяха ярко осветената зала, която вероятно преди бе служила за център за анализ на радарите на носа.

— По-спокойно — прошепна той, когато Куката наближи вратата. — Да не ги изплашим. Оставете ме да мина първи.

Куката кимна, тримата щурмоваци забавиха крачка и се отдръпнаха встрани. Фел мина покрай тях и за негово раздразнение Драск тръгна след него.

— Генерале…

— Ако възнамерявате да спорите, само ще се забавим — сопна се чисът. — Дайте да приключваме по-бързо и да вървим на К-5.

Фел стисна юмруци. Появата на непознат щеше да изплаши жените и децата, а щом зърнеха синьокож с блестящи очи, щеше да настъпи истинска паника. Стиснатата челюст на Драск обаче показваше, че спорът е излишен. Фел въздъхна и прекрачи прага.

Още от пръв поглед му стана ясно защо Облак бе доловил само женски и детски гласове — от обзавеждането и украсата личеше, че това е голямо и добре оборудвано детско отделение. Двайсетина жени лежаха на удобни на вид кревати, някои от тях бяха в напреднала бременност, а други бдяха над спящи, пълзящи и едва прохождащи бебета. Десетина деца на седем-осем годинки седяха в полукръг около възрастна жена и слушаха урок или приказка. Всички се извърнаха към него, той зърна изплашения поглед на някои от жените и в този миг от ляво се разнесоха изстрели. Фел инстинктивно се просна на пода и посегна да дръпне Драск, но откри, че бойните рефлекси на генерала са по-добри от неговите и той го е изпреварил. Реакцията на щурмоваците бе също толкова бърза — Наблюдател извика някаква команда, която Фел не долови, и щурмоваците откриха ответен огън.

— Спрете! — опита се да надвика шумотевицата Фел. — Щурмоваци, прекратете огъня!

— Не! — възрази Драск. — Нисък прикриващ огън и отстъпление към тактическата зала. Идвайте, Фел!

Имперският офицер нямаше време да се противопостави, генералът скочи, издърпа го и бързо се завтече назад под прикриващия огън на щурмоваците. Спряха до вратата на тактическата зала, Драск набързо огледа вътре, бутна Фел и скочи след него. В следващия миг щурмоваците дадоха последен залп и ги последваха.

— Докладвайте! — заповяда Фел. Чувстваше се като пълен идиот, надяваше се останалите да не забележат смущението му. За първи път попадаше под вражески огън извън пилотската кабина на изтребителя с познатия набор сензори, защитни екрани и оръжия. Усещането, че стрелят право по него, доста го бе поразтърсило. — Ранени?

— Няма поражения по броните — отвърна Наблюдател. — Зарядите на изстрелите бяха по-слаби от обикновено.

— Вероятно заради използването на един и същ тибански газ през последните петдесет години — отбеляза Фел. — Добре, да видим дали можем да стигнем до турболифта, без да влизаме в престрелка.

— Нищо подобно — възрази Драск. — Връщаме се. Челюстта на Фел увисна е няколко сантиметра.

— Какви ги говорите? Тук сме, за да им помогнем, а не да стреляме по тях.

Драск го изгледа заинтригувано:

— Интересно. Имате повече задръжки, отколкото бих очаквал у човек, обучаван под командването на господаря Миттраунуруодо. Но в тази ситуация те са излишни. Войниците там защитават нещо. Искам да разбера какво.

Фел си пое дълбоко дъх, мнението му за воинските способности на генерала падна с няколко пункта.

— Защитаваха детската градина — заобяснява той като на малко дете. — Жените и децата. Толкова ли е трудно да го разберете?

— Не сте прав! — отсече Драск. — Ако целяха защитата на детското отделение, постовете щяха да се намират между залата и турболифта.

— Може да нямат добри отбранителни позиции там.

— Минахме през най-малко три такива позиции. Аз съм пехотинец, командире. Това ми е работата.

— Прав е — обади се Наблюдател. — Всъщност позициите, от които започнаха да стрелят, не бяха много безопасни. Предполагам, че идваха отнякъде и ни видяха в движение.

Фел пристъпи до вратата и предпазливо подаде глава в коридора. Пред детското отделение се виждаха две мъжки фигури.

— Подозирам, че използват затишието, за да се доближат до нас — обади се зад него Драск.

— Да, наистина идват — потвърди Фел, преценката му за способностите на генерала се върна на предишното ниво. — Като че ли са само двама.

— В такъв случай да побързаме — притисна го Драск. — Ако се колебаем твърде дълго, престрелката ще е близо до детското отделение и ще рискуваме живота на жените и децата. А това е недопустимо.

— Смятах, че атакуването по принцип е недопустимо за чисите — измърмори под нос Фел и махна на щурмоваците да тръгват.

— Те първи откриха огън по нас — напомни му невъзмутимо Драск. — Сега можем да предприемем каквито си искаме мерки за отбрана, дори контраатака. Готови ли сте?

Имперският офицер стисна зъби:

— Готов съм. Наблюдател, разчистете пътя. Обезвредете противника, но ако е възможно, ги оставете живи.

— Слушам — отвърна щурмовакът. — Кука, Сянка, Облак! Тройно ветрило.

Куката вдигна ръка, докосна шлема и се промъкна странишком в коридора. Там веднага падна на едно коляно и откри автоматичен огън с бластера. Другите двама изчакаха половин секунда и се стрелнаха към врага.

Фел затаи дъх. След около пет секунди се чу съскането на парализираща граната и стрелбата внезапно спря.

— Чисто е — обяви Куката, изправи се и тръгна по коридора към другарите си.

Фел тихо издиша. На няколко пъти му се бе налагало да работи с щурмоваци, но никога не ги бе виждал как действат при полеви условия. Сега имаше възможност да навакса с материала.

— Да вървим, генерале.

Жените и децата се бяха сгушили в ъгъла на залата, някои от тях видимо трепереха. Фел се поколеба дали да не спре да ги успокои, но реши, че само ще ги изплаши повече, и продължи напред.

Двамата нападатели лежаха на пода. Сянка бе коленичил до тях, мереше им пулса — понякога парализиращите гранати се оказваха смъртоносни. Облак стоеше до него с насочен бластер и го охраняваше.

— Ще се оправят — обяви Сянка и се изправи. — Да им оставя ли оръжието?

Фел сведе поглед към остарелите бластери. Прибирането на оръжието на врага бе стандартна процедура. Но те не бяха дошли да се бият с оцелелите, възможно бе атаката да е била недоразумение.

— Оставате ги ей там — посочи една лавица на около метър и половина над пода. — Да не ги намерят хлапетата от детската градина.

— Слушам.

Очакваше Драск да се противопостави на решението му, но чисът премълча.

— Облак?

— Напред май няма други — докладва щурмовакът. — Но все пак разрушенията са доста и хората може да се крият сред руините.

— Да не говорим, че сред тях лесно ще ни устроят засада — отбеляза Фел.

— Точно така — съгласи се Наблюдател. — Да отидем ли да проверим?

За миг Фел се изкуши да се съгласи. Независимо колко стари бяха оръжията на колонистите, един точен изстрел щеше да е смъртоносен за него, тъй като беше без броня. Изпращането на щурмоваците на разузнаване звучеше доста разумно. Но присъствието на Драск го възпираше от подобно решение.

— Ще отидем всички — реши той.

— Както кажете. Щурмоваци, прикриваща формация.

Заседателната зала на съвета се оказа по-малка, отколкото Джинзлър бе очаквал. В средата бе поставена продълговата маса с дванайсет меки кресла, а встрани до стената бяха подредени още осем-девет. В ъглите имаше по два пиедестала със странни скулптури, а по стените висяха други образци на местното изкуство.

Начело на масата седеше Улиър, от едната му страна бе съветник Таркоса, а от другата — съветник Кийли. Срещу тях, откъм вратата, бяха Формби, Фийса и Биърш. Другите трима джеронци се бяха настанили в креслата край стената вляво и изглеждаха не по-малко потиснати от предводителя си. Тримата чиси стояха прави срещу тях. Двете групички бяха зорко наблюдавани от по един охранител.

Бяха започнали вече да разговарят или по-точно — да се карат.

— Не е достатъчно, аристокра Формби — тъкмо казваше Улиър, когато Джинзлър, Евлин и Розмари влязоха през вратата. — Действията на вашите хора ни струваха петдесет години изгнание и лишения, да не говорим за загубата на почти петдесет хиляди наши другари. Ако наистина желаете да поправите това злодеяние, ще трябва да предложите нещо повече — той вдигна поглед към Джинзлър и посочи креслото до Фийса: — Хареса ли ви обиколката, посланик?

— Да, благодаря — Джинзлър неохотно се приближи към масата. Изобщо не му се искаше да участва в разговора. За момент се поколеба дали да не се опита да измисли друго извинение, за да се измъкне.

Но вратата вече се бе затворила и останалите го гледаха очаквателно. Нямаше накъде да бяга.

Розмари и Евлин бяха в същото положение. С периферното си зрение зърна един от джеронците да става угоднически и да им предлага креслата до тримата чиси. Челото на Улиър се сбръчка злокобно, но очевидно директорът предпочете да не повдига въпроса.

— Обсъждаме размера на репарациите от страна на чиското правителство — осведоми ги той.

— Както вече ви обясних, аз не съм в състояние да поема никакви ангажименти — обади се Формби. — Не разполагам с инструкции и правомощия за настоящата ситуация. Мога да предложа единствено известно парично обезщетение от името на моята фамилия, но не и да обещая, че това ще е обвързващо за останалите.

— Но, от друга страна, Деветте управляващи фамилии се съгласиха да върнат останките от „Изходящ полет“ на Новата република — изтъкна Джинзлър. — Би трябвало да се подразбира, че ще бъдат върнати и всички колонисти.

— А сигурен ли сте, че ние бихме желали да се върнем при вас? — попита Улиър. — Какво ви кара да мислите, че бихме искали да имаме нещо общо с вас и с вашата Нова република?

— Какво искате тогава?

— Бавна и мъчителна смърт за всеки участник в нападението срещу нас — обади се рязко Таркоса. — Но аристокра Формби твърди, че за нещастие повечето от тях отдавна не са между живите. Затова бихме се съгласили и на един кораб.

Джинзлър премига:

— Кораб ли?

— Не какъв да е кораб — предупреди Улиър. — Да е голям поне колкото нашите крайцери — не, нека бъде два пъти по-голям — и да е с най-доброто съвременно оборудване.

— И с оръжия — промърмори Кийли, вперил мрачно поглед в нещо върху масата, което очевидно само той виждаше. — Много оръжия.

От колана на Джинзлър се разнесе остро пиукане. Същият звук бе чул и в преддверието на турболифта преди малко. Погледна към Биърш, но ако неговият предавател се бе обадил, джеронецът с нищо не го показваше.

— Да — съгласи се Улиър. — Много оръжия.

— Вече имате почти всичко необходимо — напомни Формби. — Според пазителя Пресор крайцерът на повърхността е готов за полет.

— Да, готов е за полет — кимна Таркоса. — Но не и за това, за което ни е необходим.

— А за какво ви е необходим? — попита аристокра. — Какво точно искате да правите с един нов кораб?

— Да изпълним мисията си, разбира се. Преди петдесет години потеглихме през Незнайния космос, за да стигнем до края на галактиката и да открием нови светове и нов живот — Таркоса присви очи под гъстите си вежди: — Но чисите ни лишиха от тази възможност. Затова ще трябва да ни възмездят.

Джинзлър сепнато се извърна към Формби. Лицето на аристокра бе безизразно, но в блестящите му очи се четеше изненада.

— Доста амбициозен проект, директоре — каза посланикът предпазливо. — Особено за толкова малка група.

— Ами ако хората ви не пожелаят да тръгнат с вас? — добави Формби.

— Ще дойдат — отвърна Кийли, все още вперил поглед в масата. — Ако ние ги поведем, те ще тръгнат след нас. Всичките!

— Да, да — кимна Джинзлър, тръпки лазеха по гърба му. Нима съветникът бе сенилен? Или дългото заточение го бе тласнало към лудостта? — Налага се да се консултираме с правителствата си — обяви той. Явно единственият изход бе да протака и да внимава да не го приклещят в някой ъгъл. — Ще трябва да обсъдим откъде да намерим и как да ви доставим кораб, който да отговаря на нуждите ви.

— Добре — облегна се в креслото Улиър. — Направете необходимото. Ние ще почакаме.

— Не е толкова просто — намеси се Формби. — Преди всичко…

— Разбира се, разбира се — Улиър властно махна на младия мъж, който стоеше до групичката чиси край стената. — Охранителю Олиет? Преустановете заглушаването.

Охранителят колебливо протегна ръка към стария предавател на колана си.

— Съжалявам, директоре, но ми трябва разрешение от пазителя Пресор.

Лицето на Улиър потъмня:

— Ами получи го тогава — изръмжа злобно той. Вратата вляво от Джинзлър се отвори отново и се появи Пресор.

— А, ето ви и вас — обърна се Улиър към него, в тона му се прокраднаха обвинителни нотки. — Преустановете заглушаването! Посланик Джинзлър иска да се свърже с правителството си.

— Не в заглушаването е проблемът — обади се Формби. — Истината е, че от вътрешността на Редута комуникацията с останалата част от галактиката е невъзможна. За да се свържем с правителствата си, с посланик Джинзлър трябва да отлетим от тук.

Директорът присви очи:

— Виж ти — гласът му бе гладък като коприна. — Колко удобно. А дали вече няма да ви се струва толкова наложително да се свържете с правителствата си, ако ви кажа, че един от вас ще трябва да остане тук, докато…

Изведнъж от коридора връхлетя охранителят, който преди малко бе разговарял с Пресор пред училището. Дръпна пазителя за ръката и зашепна в ухото му.

— Пазителю? — извика Улиър. — Пазителю!

— Прощавайте, директоре — Пресор изцяло бе насочил вниманието си към подчинения, който не млъкваше. — Възникнал е дребен, но належащ проблем. Ще се върна след минута.

Направи знак на двамата охранители, застанали на стража край чисите и джеронците, и излезе.

Джинзлър погледна към охранителя до джеронците. Лицето на младежа бе напрегнато, ръката му стискаше нервно бластера. Явно положението бе по-сериозно, отколкото искаше да го изкара Пресор.

А източниците на проблемите можеха да бъдат само два — джедаите или имперските войници.

Той преглътна и се обърна към Улиър:

— Е… — чудеше се накъде да насочи разговора. — Тъй като разполагаме с няколко минути, директоре, защо да не седнем да уточним подробностите? Бихте ли ни казали от какъв кораб имате нужда?