В капана на времето

47 ПОСЛЕДНИ ПОДРОБНОСТИ

— Той беше прав, разбира се. Проклет да е винаги беше прав — каза Клеър, сякаш подразнена. Усмихна се печално, после погледна Бриана, която седеше на килима пред камината и прегръщаше коленете си с напълно безизразно лице. Само косата ѝ леко се развяваше от топлината на огъня.

— Бременността беше рискована, отново, а раждането мина тежко. Ако бях останала там, със сигурност и двете щяхме да умрем. — Говореше на дъщеря си, сякаш бяха сами в стаята. Роджър, който се пробуждаше бавно от магията на миналото, се почувства като натрапник.

— Но истината е, че не можех да понеса раздялата с него — каза тихо Клеър. — Дори заради теб… мразех те мъничко, преди да се родиш, защото той ме накара да си ида заради теб. Не ме беше страх да умра — не и с него. Но да си тръгна и да живея без него… да, той беше прав, на мен се падна по-тежката участ. Все пак го направих, защото го обичах. И ние с теб сме живи, защото той те обичаше.

Бриана не помръдна; не откъсваше очи от лицето на майка си. Само устните ѝ се раздвижиха сковано, да говорят:

— Колко дълго… ме мрази?

Златните очи срещнаха сините, невинни и безмилостни като очите на ястреб.

— Докато се роди. Докато не те прегърнах да те накърмя и не видях, че ме гледаш с очите на баща си.

Бриана изсумтя тихо и задавено, но майка ѝ продължи. Гласът ѝ омекна малко, докато гледаше момичето в краката си.

— А после започнах да те опознавам — като нещо отделно от мен и от Джейми. И те обикнах заради теб самата, а не само заради мъжа, който беше твой баща.

Бриана скочи внезапно от мястото си. Косата ѝ беше настръхнала като лъвска грива, а сините очи горяха като пламъците зад нея.

— Франк Рандал е мой баща! Само той! Той! — Беше стиснала юмруци и се взираше в майка си. Гласът ѝ трепереше от гняв. — Не знам защо го правиш. Може би все още ме мразиш! — Сълзите започнаха да се стичат по бузите ѝ и тя ги избърса гневно с опакото на дланта си. — Татко… татко ме обичаше… нямаше да ме обича, ако не бях негова! Защо се опитваш да ме убедиш, че не е мой баща? Ревнуваш ли от мен? Това ли е? Толкова ли те е яд, че той ме обичаше? Теб не те обичаше, знам го! — Сините очи се присвиха като на котка и засияха на мъртвешки бледото лице.

Роджър изпита силното желание да се измъкне през вратата, преди да е забелязала присъствието му и да насочи гнева си към него. Но въпреки неудобството го обземаше все по-нарастващо възхищение. Момичето пред камината, което вилнееше в защита на баща си, гореше със същата дива сила, която беше хвърляла планинците срещу враговете им като яростни демони. Дългият прав нос се издължи още повече от сенките, очите бяха присвити като на съскаща котка. Тя беше истинско копие на своя баща — и явно той не беше тъмнокосият кротък учен, чиято фотография украсяваше книгите на масата.

Клеър отвори уста, но я затвори. Взираше се с изумление в дъщеря си. В напрегнатото тяло, в широките скули. Роджър знаеше, че Клеър ги е виждала много пъти преди — но не в Бриана.

Така рязко, че и двамата потрепнаха, Бриана се завъртя, грабна пожълтелите изрезки от писалището и ги хвърли в огъня. После взе ръжена и замушка яростно въглените, без да я е грижа за дъжда от искри, които полетяха от камината и засъскаха около ботушите ѝ.

След това се извърна от бързо почерняващите хартии, опря крак на камината и извика на майка си:

— Кучка! Мразила си ме, така ли? Е, и аз те мразя! — Вдигна ръжена и Роджър инстинктивно се напрегна, готов да скочи към нея. Но тя се обърна и го запрати към високия прозорец, чиито черни от нощта стъкла отразиха образа на пламтяща жена миг преди да се чуе трясъкът и да се превърнат в празна чернота.

Тишината в кабинета беше оглушителна. Роджър беше скочил към Бриана, но стоеше вкаменен насред стаята. Погледна ръцете си, не знаеше какво да прави с тях, после към Клеър. Тя седеше съвсем неподвижно в креслото, като замръзнало в сянката на хищна птица животно.

След няколко секунди Роджър отиде до писалището и се облегна на него.

— Не знам какво да кажа.

Устните ѝ потрепнаха леко.

— Аз също.

Още няколко минути изминаха в мълчание. Старата къща проскърцваше и се наместваше около тях, слабо дрънчене на съдове долиташе по коридора от кухнята, където Фиона приготвяше вечеря. Шокът и объркването вече напускаха Роджър, заменяше ги нещо друго, което не разбираше съвсем. Ръцете му бяха ледени, той ги потърка в краката си и усети топлата грапавина на рипсеното кадифе.

— Аз… — замълча и поклати глава.

Клеър пое дълбоко дъх и той осъзна, че тя помръдва за първи път след излизането на Бриана. Очите ѝ бяха ясни и открити.

— Вярваш ли ми?

Роджър я погледна замислено.

— Проклет да съм, ако знам — отвърна накрая.

Тя се усмихна.

— И Джейми така каза, когато го попитах откъде смята, че съм дошла.

— Разбирам го. — Роджър се поколеба, после взе решение, стана от писалището и тръгна през стаята към нея. — Може ли? — Коленичи пред нея, хвана отпуснатата ѝ ръка и я обърна към светлината. Внезапно си помисли, че винаги можеш да различиш истинската слонова кост от изкуствената, защото истинската е топла. Дланта в ръката му беше нежно розова, но лекото очертание във формата на буквата „J” в основата на палеца бе бяло като кост.

— Това не доказва нищо — каза тя, гледаше лицето му. — Може да съм го направила сама.

— Но не си, нали? — Той положи внимателно ръката в скута ѝ, сякаш беше крехък артефакт.

— Не съм, но не мога да го докажа. Перлите — вдигна ръка към проблясващата огърлица на шията си, — те са истински, това може да се докаже. Но не и откъде съм ги взела.

— А портретът на Елън Макензи… — започна той.

— Пак същото. Съвпадение. Нещо, на което се основават моите заблуди. Лъжите ми. — В гласа ѝ имаше горчива нотка, макар че говореше спокойно. По бузите ѝ беше избила червенина и тя вече не бе така скована. Сякаш статуя оживяваше.

Роджър се изправи. Тръгна бавно напред-назад през стаята, като прокарваше ръка през косата си.

— Но за теб е важно, нали? Много важно.

— Да. — Тя стана и отиде до писалището, където лежеше папката с проучването му. Сложи почтително ръка върху нея, сякаш върху надгробна плоча. Вероятно за нея беше такава.

— Трябваше да зная. — Гласът ѝ потрепери леко, но тя вирна брадичка. — Трябваше да зная дали е успял — дали е спасил хората си, — или се пожертва за нищо. И трябваше да кажа на Бриана. Дори да не вярва, дори никога да не повярва. Джейми е неин баща. Трябваше да ѝ кажа.

— Да, разбирам. Не си могла да го направиш, докато доктор Рандал, твоят съп… искам да кажа Франк — поправи се изчервен — е бил жив.

Тя се усмихна леко.

— Да, Франк ми беше съпруг. Беше такъв много години. И Бри е права донякъде — той беше неин баща, също като Джейми. — Погледна към ръцете си, разпери пръсти и светлината засия по двата венчални пръстена — сребърен и златен.

— Пръстенът — каза той и застана пак до нея. — Сребърният. Има ли на него знак на майстора? Някои шотландски майстори на сребро от осемнайсети век са оставяли знака си. Няма да е категорично доказателство, но все ще е нещо.

Клеър се сепна. Лявата ѝ ръка покри защитно дясната, пръстите потъркаха широката сребърна халка с шотландския мотив и цвета на магарешки бодил.

— Не зная. — На бузите ѝ се появи лека розовина. — Не съм го гледала от вътрешната страна. Никога не съм го сваляла. — Завъртя бавно пръстена на ставата. Пръстите ѝ бяха тънки, но от дългото носене пръстенът беше оставил отпечатък в плътта.

Тя се вгледа в него, после го донесе на масата. Застана до Роджър и наклони сребърната халка към светлината на настолната лампа.

— Има някакви думи — каза учудено. — Не знаех, че той… О, Господи! — Пръстенът се плъзна от ръката ѝ и изтрака на масата. Роджър бързо го взе и тя се извърна, притискаше юмруци към корема си. Той знаеше, че тя не иска да вижда лицето ѝ; беше изгубила напълно контрола, поддържан през целия ден и сцената с Бриана.

Постоя така, завладян от огромно неудобство. Имаше ужасното чувство, че се натрапва в интимност, по-дълбока от всичко, което познаваше, но не знаеше какво друго да стори, затова вдигна малкия метален пръстен към светлината и прочете думите вътре:

Да ми басиа миле…

Но заговори Клеър не той. Гласът ѝ трепереше, може ми тя плачеше, но скоро го овладя отново. Не можеше иначе; силата на онова, което за миг беше освободила, щеше да я унищожи.

— Това е Катул. Част от любовна поема. Хю… Хю Мънро ми я подари на сватбата, увита около къс кехлибар с водно конче в него. — Ръцете ѝ още бяха свити в юмруци и тя ги отпусна до тялото си. — Не мога да го кажа цялото, но знам една част. — Гласът ѝ укрепваше, но тя още стоеше с гръб към Роджър. Малкият сребърен пръстен сияеше на дланта му, още пазеше топлината на пръста ѝ.

Тя се извърна и преведе:

— …и нека любовните целувки да пърхат на устните ни и да разкажат истории за още хиляди, стотици, и стотици хиляди…

Тя остана неподвижна, после бавно извърна лице към него. Бузите ѝ бяха зачервени и мокри, миглите ѝ се бяха слепили, но беше някак неестествено спокойна.

— Още хиляди, стотици, и стотици хиляди — каза тя и направи опит да се усмихне. — Но няма знак на майстора. Така че и пръстенът не е доказателство.

— Напротив. — Роджър имаше чувството, че нещо запушва гърлото му, и се прокашля. — Това е абсолютно доказателство. За мен.

Нещо светна в дълбините на очите ѝ и усмивката стана истинска. Тогава сълзите най-сетне рукнаха, защото тя окончателно изгуби контрол.

— Съжалявам — каза накрая. Седна на дивана, опря лакти на коленете си и зарови лице в една от огромните бели носни кърпи на Преподобния. Роджър седна съвсем близо до нея. Тя изглеждаше малка и уязвима и той искаше да я погали по пепелявокестенявите къдрици, но не смееше.

— Не съм предполагала… не ми е хрумвало — каза тя и пак си издуха носа. — Не знаех колко много би означавало за мен някой да ми повярва.

— Дори да не е Бриана?

Тя изкриви леко лице, приглади косата си с ръка и се изправи.

— За нея беше шок. Естествено, как би могла… тя много обичаше баща си. Франк — добави бързо. — Знаех, че отначало може би няма да го приеме, но… ако има време да помисли, да задава въпроси… — Гласът ѝ затихна и раменете на белия ленен костюм увиснаха под тежестта на тези думи.

Сякаш да се разсее, тя погледна към масата, където лежеше купчината книги с лъскави корици.

— Странно е, нали? Да живееш двайсет години с човек, който изучава якобитите, и толкова да те е страх какво можеш да научиш, че да не смееш да отвориш някоя от книгите му. — Поклати глава, още се взираше в тях. — Не знаех какво се е случило с повечето от тях, не можех да понеса да узная. Аз познавах тези мъже; не можех да ги забравя, но можех да ги заровя дълбоко и да бягам от спомена. За известно време.

Сега това време беше свършило и друго започваше. Роджър взе книга от купчината и я претегли на ръката си, сякаш да претегли отговорността, с която се нагърбваше. Сигурно това поне щеше да я разсее от мислите за Бриана.

— Искаш ли да ти кажа? — попита я тихо.

Тя се колеба дълго, но после кимна бързо, сякаш се страхуваше да не се откаже.

Той облиза сухите си устни и започна да говори. Не му трябваше да поглежда книгата; тези факти бяха известни на всеки учен, който се занимаваше с този период. Все пак той държеше книгата на Франк Рандал до гърдите си като щит.

— Франсис Таунсенд. Човекът, който е завзел Карлайл за Чарлс, бил пленен, съден за измяна, обесен и изкормен.

Замълча, но тя и без това вече беше твърде бледа, едва ли можеше да пребледнее повече. Седна до масата срещу него, неподвижна като колона от сол.

— Макдоналд от Кепок влязъл в битката при Калоден пеша, заедно с брат си Доналд. И двамата били убити от английската артилерия. Лорд Килмарнок паднал в битката, но лорд Анкръм, който оглеждал ранените, го познал и го спасил от хората на Къмбърланд. Не било голяма услуга, защото следващия август го обезглавили на Тауър Хил заедно с Балмерино. — Поколеба се. — По-малкият син на Килмарнок също умрял на бойното поле. Тялото му не е намерено.

— Винаги съм харесвала Балмерино — прошепна тя. — А Старата лисица? Лорд Ловат? Сянката на секира…

— Да. — Той погали несъзнателно гладката обложка на книгата, сякаш четеше думите на брайлова азбука. — Той бил съден за измяна и обезглавен. Всички източници твърдят, че посрещнал смъртта с огромно достойнство.

Сцената проблесна в ума му и той започна да цитира Хогарт по памет:

— „Докато преминаваше през крещящата и ликуваща тълпа от англичани по пътя към Тауър, старият вожд на клана Фрейзър изглеждаше нехаен и безразличен към дъжда от камъни, които прелитаха покрай главата му, и дори запази чувството си за хумор. Когато една старица изкрещя: „Ще ти отсекат главата, дърт шотландски пръч!”, той се наведе от прозореца на каретата и извика весело: „Така ще стане, грозна дърта английска кучко!”

Тя се усмихваше, но между устните ѝ излезе нещо средно между смях и стон.

— Сигурна съм, че го е казал, проклетото старо копеле.

— Когато го водели към дръвника — продължи предпазливо Роджър, — поискал да огледа острието и заръчал на палача да си свърши добре работата. Казал му: „Направи го като хората, защото иначе много ще се ядосам.”

Сълзи се спускаха от затворените ѝ клепачи и светеха като скъпоценни камъни на светлината на огъня. Той пристъпи към нея, но тя го усети и поклати глава със затворени очи.

— Всичко е наред. Продължавай.

— Това беше почти всичко. Някои от тях са оцелели. Лохиел избягал във Франция. — Внимаваше да не спомене брат му, Арчибалд Камерън. Докторът беше обесен, изкормен и обезглавен в Тайбърн, сърцето му бе изтръгнато и хвърлено в пламъците. Тя като че ли не забеляза този пропуск.

Той бързо приключи с разказа си и я погледна. Вече не плачеше, но беше свела глава и гъстите къдрици криеха изражението ѝ.

Роджър помълча, после стана и я хвана твърдо за ръката.

— Ела! Трябва ти свеж въздух. Спря да вали, да излезем.

Въздухът беше свеж и хладен, почти опияняващ след задухът в кабинета на Преподобния. Силният дъжд бе спрял по залез и сега, в ранната вечер, само капките, които се стичаха от дървета и храсти, напомняха за пороя.

Изпитах огромно облекчение да изляза от къщата. Бях се страхувала толкова дълго от това, а вече беше свършило. Дори ако Бри никога… не, щеше. Можеше да отнеме много време, но със сигурност щеше да разбере истината. Трябваше; тя я гледаше всяка сутрин от огледалото; тя течеше във вените ѝ. Вече ѝ бях казала всичко и ми олекна на душата, която се беше изповядала, беше се освободила от бремето си, макар че наказанието още предстоеше.

Като да родиш, помислих си. Преминаваш през огромно усилие и разкъсваща болка и знаеш, че те очакват безсънни нощи и изтощителни дни. Но сега, в този благословен, спокоен миг, душата ми се изпълва единствено от еуфория и не оставя място за опасения. Дори мъката за мъжете, които бях познавала, беше притъпена, смекчена от звездите, които сияеха през накъсаните облаци.

Нощта беше влажна от дъжда и гумите на колите по главния път съскаха по мокрия асфалт. Роджър ме поведе надолу по склона зад къщата, после нагоре, покрай малка, покрита с мъх полянка, и пак надолу — където пътека се виеше към реката. Над реката минаваше черен железопътен мост, а в края на пътеката имаше метална стълба, закачена за една от опорите. Някой беше написал с бял спрей и разкрачени букви: СВОБОДНА ШОТЛАНДИЯ.

Въпреки мъката от спомените аз усетих покой, или поне нещо подобно. Бях свършила най-трудната част. Бри вече знаеше коя е. Отчаяно се надявах, че ще ми повярва след време — не само заради себе си, но и заради мен. Дори пред себе си не бях готова да призная, че искам да имам с кого да си спомням за Джейми; човек, с когото да говоря за него.

Изпитвах огромна умора, психическа и физическа. Но изправих отново гръб и пришпорих тялото си отвъд пределите му, както много пъти досега. Скоро, обещах на ставите си, на измъчения си ум, на прясно разкъсаното сърце. Скоро ще мога да си почина. Щях да седна в малкия уютен салон в пансиона, сама с огъня и моите призраци. Тогава щях скърбя за тях на спокойствие, щях да позволя на умората да се излее със сълзите и накрая щях да потърся временната забрава на съня, в който можех отново да ги срещна живи.

Но още не. Трябваше да направя още нещо, преди да заспя.

Известно време вървяха мълчаливо, чуваше се само далечният трафик и по-близкото плискане на реката в бреговете ѝ. Роджър не искаше да започва разговор, не искаше да ѝ напомня за неща, които би желала да забрави. Но шлюзовете бяха отворени и вече нямаше как да задържат прилива.

Тя започна да му задава въпроси, колебливо и плахо. Той им отговаряше също толкова колебливо и на свой ред задаваше въпроси. Като че ли свободата да говори след толкова години пазене на тайната ѝ действаше като опиат, както и Роджър, който я слушаше с интерес. Когато стигнаха до железопътния мост, тя вече беше възвърнала жизнеността и силата си.

— Той беше просто един глупак, пияница, слаб, глупав човек — заяви тя разпалено. — Те всички бяха глупаци — Лохиел, Гленгари и останалите. Пиеха твърде много и се изпълваха с глупавите мечти на Чарли. Приказките не струват нищо, Дугал беше прав — лесно е да си смел над чаша с ейл в топла стая. Оглупели от пиенето, после бяха твърде горди, за да се откажат. Биеха хората си и ги заплашваха, подкупваха ги, подмамваха ги — поведоха ги към кървавата баня… само заради чест и слава.

Тя изсумтя и замълча. После внезапно се засмя.

— Но знаеш ли кое беше най-смешното? Онзи нещастен глупак и неговите алчни, тъпи помощници; и глупавите мъже, които заради едната чест не можаха да се откажат… те имаха една дребна добродетел; те вярваха. И странното е, че точно тя надживя глупостта, некомпетентността, страха и пиянското перчене; защото те си отидоха. Всичко, което остана сега на Чарлс Стюарт и хората му, е славата, която те търсеха, но така и не намериха.

— Вероятно Раймон беше прав — добави по-меко тя, — единствено същността на нещата има значение. Когато времето съблече всичко останало, само твърдите кости остават.

— Предполагам, че сигурно таиш някаква горчивина към историците — намеси се Роджър. — Към всички, които са схванали това погрешно и са го превърнали в герой. Искам да кажа, че из цяла Северна Шотландия ще видиш Хубавия принц по кутии за бисквити и сувенирни чаши за туристите.

Клеър поклати глава, взираше се в далечината. Вечерната мъгла се сгъстяваше, от листата на храстите отново покапа вода.

— Не, не историците. Не те. Най-голямото им престъпление е, че си мислят, че знаят какво се е случило, а всъщност разполагат само с онова, което времето е избрало да остане — повечето си мислят онова, което се очаква да мислят, и рядко някой вижда какво се е случило наистина зад мъглата от артефакти и документи.

В далечината се носеше слаб тътен. Вечерният пътнически влак от Лондон. Роджър чуваше свирката му от къщата в ясни вечери.

— Не, вината е на хората на изкуството — продължи Клеър. — Писателите, певците, разказвачите на истории. Те взимат миналото и го пресъздават както им харесва. Те могат да превърнат един глупак в герой, един пияница в крал.

— Значи всички са лъжци, така ли? — попита Роджър. Клеър сви рамене. Въпреки хладния въздух тя беше свалила сакото си, памучната риза лепнеше от влагата по фината ключица и лопатките на раменете ѝ.

— Лъжци? — попита тя. — Или магьосници? Виждат ли те костите в прахта на земята; виждат ли есенцията на онова, което е било, и обличат ли я с нова плът, така че тромавият звяр да се възроди като величествено чудовище?

— А не бива ли да го правят? — попита Роджър. Железопътният мост потрепери, когато Летящият шотландец премина през стрелката. Белите букви се разтресоха от вибрацията — СВОБОДНА ШОТЛАНДИЯ.

Клеър се вгледа в тях, лицето ѝ беше озарено от звездната светлина.

— Ти още не разбираш, нали? — Беше подразнена, но леко дрезгавият глас не се повиши. — Ти не знаеш защо. Ти не знаеш, аз не знам и никога няма да разберем. Не разбираш ли? Ти не знаеш, защото не знаеш какъв е краят — край няма да има. Не можеш да кажеш „това събитие” е било „неизбежно” да се случи и заради него се е случило всичко останало. Онова, което Чарлс причини на народа на Шотландия — това ли е трябвало да се случи? Така ли е трябвало да стане и всъщност истинското предназначение на Чарлс е било да се превърне в това, което е сега — в икона, в символ? Без него щеше ли Шотландия да търпи двеста години съюз с Англия и все пак — все пак — махна с ръка към кривите букви над нея — да запази своята идентичност?

— Не зная! — възкликна Роджър. Трябваше да вика, защото светлините вече се приближаваха и влакът затрещя по моста над тях.

Последва цяла минута рев и трясък, земетръсен шум, който ги прикова на местата им. После влакът най-сетне отмина и трясъкът отслабна до самотен вой, когато червената светлина на последния вагон изчезна в далечината.

— Точно там е въпросът, нали? — каза тя и се извърна. — Никога не знаеш, но въпреки това трябва да действаш.

Внезапно разпери ръце и сви пръсти така, че пръстените ѝ проблеснаха.

— Когато станеш лекар, научаваш това. Не в университета — а когато докосваш хората, за да ги излекуваш. Много от тях са извън достъпа ти. Много от тях никога няма да докоснеш, никога няма да откриеш есенцията им и те ще се изплъзнат през пръстите ти. Но не можеш да мислиш за тях. Можех да направиш само едно — едно, — да се опиташ да сториш нещо за този пред теб. Да действаш, сякаш този пациент е единственият на света — защото иначе ще изгубиш и него. Един по един, само това можеш да сториш. И се научаваш да не се отчайваш за всички онези, на които не можеш да помогнеш, и просто да правиш всичко по силите си.

Тя се обърна към него, лицето ѝ бе измъчено от умората, но очите светеха с дъждовната светлина, в косата ѝ блестеше влага. Ръката ѝ се отпусна на ръката на Роджър, подтикваща като вятър, който изпълва платно.

— Да се връщаме в къщата, Роджър. Трябва да ти кажа нещо.

Клеър мълчеше по пътя към имението и не отвръщаше на плахите въпроси на Роджър. Тя отказваше да го хване под ръка, вървеше сама, със сведена в размисъл глава. Не се опитваше да вземе решение, вече го беше взела. Мислеше какво да каже.

Той също се питаше. Тишината му даде отдих от вълненията през деня — достатъчно за да се запита защо Клеър реши да го включи във всичко това. Лесно можеше да каже и сама на Бриана, дори беше искала да го направи така. Нима толкова се страхуваше от реакцията ѝ, че не искаше да се изправи сама пред нея? Или пък е решила, че той, както и стана, ще ѝ повярва, и затова го е включила като застъпник на нейната истина?

Любопитството му достигаше пика си, когато стигнаха имението. Все пак трябваше първо да свършат нещо — заедно разтовариха една от най-високите лавици и я избутаха пред строшения прозорец, за да спрат притока на студения нощен въздух.

Зачервена от усилието, Клеър седна на дивана, докато той наливаше уиски до малката масичка с напитки в ъгъла. Когато госпожа Греъм беше жива, винаги носеше напитките на табла със салфетки и бисквити. Фиона с радост би правила същото, но Роджър предпочиташе да си налива сам питието.

Клеър му благодари, отпи от чашата, остави я и се вгледа в него. Беше изморена, но овладяна.

— Сигурно се чудиш защо исках да чуеш цялата тази история — каза тя, както винаги сякаш умееше да чете мисли. — Има две причини. Втората ще ти кажа сега, а колкото до първата — мисля, че ти имаше право да чуеш всичко това.

— Какво право?

Златните очи гледаха прямо и смущаващо като лишен от всякакво коварство поглед на леопард.

— Същото като на Бриана. Правото да знаеш кой си. — Тръгна през стаята към отсрещната стена. Тя беше покрита с корк от пода до тавана И наслоена с пластове снимки, графики, бележки, визитни картички, стари енорийски графици, резервни ключове и всякакви други неща.

— Спомням си тази стена — усмихна се Клеър и докосна снимка от награждаване в местното начално училище. — Баща ти свалял ли е изобщо нещо от нея?

Роджър поклати глава.

— Не мисля. Винаги казваше, че няма да намери нищо, ако ги прибере в чекмеджетата; ако нещо беше важно, той искаше да му е пред очите.

— Значи сигурно е още тук. Той го смяташе за важно.

Вдигна ръка и започна да разравя с пръст застъпващите се пластове, леко отделяше пожълтелите хартии.

— Това е, струва ми се — прошепна след известно ровене. Посегна дълбоко под бележки за проповеди и квитанции от автомивки, извади един лист и го сложи на писалището.

— Това е фамилното ми дърво — каза изненадано Роджър.

— Не съм го виждал от години. И без това не му обърнах внимание навремето. Ако ще ми казваш, че съм осиновен, вече го знам.

Клеър кимна към схемата.

— Да, точно затова баща ти — господин Уейкфийлд — направи тази схема. Искаше да се увери, че ще си запознат с истинското си семейство, макар че ти даде своето име.

Роджър въздъхна, мислеше за Преподобния и за малката снимка със сребърна рамка на бюрото му, от която се усмихваше непознат тъмнокос млад мъж с униформа от Кралските военновъздушни сили от Втората световна война.

— Да, зная и това. Истинското ми име е Макензи. Ти сега ще ми кажеш, че имам връзка с някой Макензи, когото… си познавала? Не виждам нито едно от тези имена в схемата.

Клеър сякаш не го чу, прокара пръст по начертаните на ръка линии на генеалогията.

— Господин Уейкфийлд много държеше на точността — прошепна тя, сякаш на себе си. — Той не би искал да допусне грешка. — Пръстът ѝ спря на страницата. — Ето. Тук е грешката. Под нея — пръстът се плъзна надолу — всичко е вярно. Родителите, бабите и дядовците, прабабите и дядовците са верни, но не и нагоре. — Плъзна пръст нагоре.

Роджър се наведе над схемата, после погледна Клеър със замислени зелени очи.

— Тук ли? Уилям Бъкли Макензи, роден хиляда седемстотин четиридесет и четвърта, син на Уилям Джон Макензи и Сара Инес. Умрял хиляда седемстотин осемдесет и втора година.

Клеър поклати глава.

— Той е умрял през четиридесет и четвърта, на два месеца, от едра шарка. — Погледна го и златните очи срещнаха неговите с такава сила, че той изтръпна. — Ти не си първото осиновено дете в това семейство — каза тя. — Той се нуждаеше от дойка. Майка му беше мъртва, затова го дадоха на семейство, което беше загубило детето си. Дадоха му името на мъртвото дете — често се случваше, — а и вероятно не са искали да привличат вниманието към произхода му, когато го впишат в енорийския регистър. Все пак то е било кръстено при раждането, нямало е нужда да се прави отново. Колъм ми каза къде са го дали.

— Синът на Гейлис Дънкан — изрече той бавно. — Детето на вещицата.

— Точно така. — Тя се взираше внимателно в него, наклонила глава настрани. — Разбрах го още щом те видях. Заради очите. Имаш нейните очи.

Роджър седна, внезапно целият изстина, въпреки че лавицата блокираше течението, а запаленият отново огън гореше в камината.

— Сигурна ли си? — попита той, но разбира се, че беше сигурна. Ако не си беше измислила всичко като сложна заблуда на един болен ум. Погледна я, тя седеше невъзмутимо с уискито в ръка, напълно спокойна.

Болен ум? Доктор Клеър Бюшамп, завеждащ отделение на голяма, уважавана болница? Да е побъркана, луда? По-лесно му беше да повярва, че той е откачил. Всъщност вече започваше да го вярва.

Пое дълбоко дъх и сложи ръце върху фамилното дърво, за да скрие името на Уилям Бъкли Макензи.

— Е, интересно е и предполагам, си доволна, че ми каза. Но това не променя нищо, нали? Освен че вече мога да откъсна горната половина на тази генеалогия и да я захвърля. Все пак не знаем откъде се е появила Гейлис Дънкан, нито кой е баща на детето ѝ. Ти като че ли си сигурна, че не е бедният Артър.

Клеър поклати глава.

— О, не, не беше Артър Дънкан. Беше Дугал Макензи. Точно затова я убиха. Не заради вещерство. Колъм Макензи не можеше да позволи да се разчуе, че брат му е прелюбодействал със съпругата на обвинителя. А и тя искаше да се омъжи за Дугал; сигурно е заплашвала Макензи, че ще разкрие истината за Хамиш.

— Хамиш? О, синът на Колъм. Да, спомням си. — Роджър потърка челото си. Главата му започваше да се мае.

— Не е син на Колъм — поправи го Клеър. — А на Дугал. Колъм не можеше да има деца, но Дугал можеше — и имаше. Хамиш беше наследникът на клана Макензи. Колъм беше готов да убие всеки, който го застрашава. И го направи.

Тя пое дълбоко дъх.

— А това ни води до втората причина, поради която ти разказах тази история.

Роджър зарови ръце в косата си, беше се втренчил в масата, където линиите на фамилното дърво се гърчеха като змии и стрелваха езици между имената.

— Гейлис Дънкан — каза тя дрезгаво — имаше белег от ваксинация. И точно затова се върнах сега в Шотландия. Когато заминах с Франк, се заклех, че никога няма да се върна. Знаех, че не мога да забравя, но можех да погреба онова, което знаех; можех да стоя далеч и никога да не опитам да разбера какво се е случило, след като си тръгнах. Като че ли поне това можех да сторя за тях — за Франк и за Джейми. И за бебето, което чаках. — Стисна здраво устни за миг. — Но Гейли ми спаси живота в Крейнсмюир. Тя вероятно така или иначе беше обречена и мисля, че го знаеше. Но се лиши от всякакъв шанс, за да ме спаси. И ми остави съобщение. Дугал ми го даде в една пещера в Северна Шотландия, когато ми каза новината, че Джейми е в затвора. „Мисля, че ще е възможно, но не знам.” И четири цифри — едно, девет, шест и осем.

— Хиляда деветстотин шейсет и осма — каза Роджър с усещането, че всичко това е сън. Сигурно скоро щеше да се събуди. — Тази година. Какво е имала предвид?

— Да се върнеш. През камъните. Не беше опитвала, но мислеше, че бих могла. И беше права, разбира се. — Клеър се извърна и взе уискито си от масата. Вгледа се в Роджър през ръба на чашата, очите ѝ бяха с цвета на течността в нея. — Сега е хиляда деветстотин шейсет и осма; годината, от която е тръгнала. Но мисля, че още не го е направила.

Чашата се изплъзна от ръката на Роджър и той едва я хвана навреме.

— Какво… тук? Но тя… защо, няма как да знаеш… — Заекваше, мислите му се объркаха напълно.

— Не зная — изтъкна Клеър. — Така мисля. Почти съм сигурна, че беше шотландка, а има голяма вероятност да е някъде от Северна Шотландия. Макар че има много каменни кръгове, знаем, че Крейг на Дун е проход — за онези, които могат да го използват. Освен това — добави, сякаш изричаше последния аргумент — Фиона я е видяла.

— Фиона? — Това му дойде в повече. Просто последният абсурд. Всичко друго можеше някак да повярва — проходи във времето, предателство на клановете, исторически разкрития, — но въвличането на Фиона в тази история му дойде в повече. Погледна умолително Клеър. — Кажи ми, че не говориш сериозно. Не и Фиона.

Устата ѝ потрепна в ъгълчето.

— Опасявам се, че е така — отвърна тя не без съчувствие.

— Попитах я за групата на друидите, към които е принадлежала баба ѝ. Бяха я заклели да мълчи, но аз и без това знаех доста за тях, така че… — Сви рамене, леко извинително. — Не беше трудно да я накарам да говори. Тя ми каза, че още една жена задавала въпроси. Висока светлокоса жена с поразителни зелени очи. Фиона каза, че ѝ приличала на някого — добави деликатно тя, като не го поглеждаше, — но не се сещаше на кого.

Роджър само изстена и се приведе бавно напред, докато положи чело на масата. Затвори очи, чувстваше студеното твърдо дърво под главата си.

— Фиона знае ли коя е тя? — попита той, все още затворил очи.

— Казва се Джилиън Едгарс — отговори Клеър. Стана, прекоси стаята и добави още малко уиски в чашата си. Върна се до масата. Той усещаше погледа ѝ с тила си.

— Оставям това на теб — каза тихо Клеър. — Ти ще решиш. Да я потърся ли?

Роджър вдигна глава от масата и примигна невярващо.

— Да я потърсиш? Ако… ако всичко това е истина, трябва да я намерим, нали? Ако тя отиде там, ще я изгорят жива? Разбира се, че трябва да я намериш! — избухна той. — Защо изобщо питаш?

— А ако я намеря? — попита Клеър. Сложи крехката си ръка на старата схема, вдигна очи към него и добави тихо: — Какво ще стане с теб тогава?

Той огледа безпомощно ярко осветения и претъпкан кабинет с отрупаната коркова стена и очукания стар чайник на древната дъбова маса. Солидна като… Стисна бедрата си, грубия плат на панталоните, сякаш да се увери, че и той е солиден като стола под него.

— Но… аз съм истински! — избухна. — Не мога просто… да се изпаря!

Клеър вдигна замислено вежди.

— Не знам дали ще се изпариш. Нямам представа какво може да се случи. Вероятно просто никога няма да си съществувал? Така или иначе не бива да се тревожиш прекалено. Сигурно онази част от теб, която те прави уникален, душата ти или както искаш го наречи, вероятно ѝ е съдено да съществува така или иначе и ти пак ще си си ти, но ще се появиш в друг род. До каква степен физиката ти се дължи на предците отпреди шест поколения? Половината? Десет процента? — Тя сви рамене и устни, гледаше го внимателно. — Очите ти са от Гейли, както ти казах. Но виждам и Дугал в теб. Не в конкретни черти, макар че имаш скулите на Макензи. Бри също ги има. Не, нещо по-недоловимо е, нещо в начина, по който се движиш; грация, рязкост — не… — Поклати глава. — Не мога да го опиша, но е тук. Това нещо нужно ли ти е, за да бъдеш който си? Можеш ли да минеш и без тази частица от Дугал?

Тя се надигна тежко и за първи път, откакто я срещна, изглеждаше на годините си.

— Прекарах повече от двайсет години в търсене на отговори, Роджър, и мога да ти кажа само едно: няма отговори, само избори. Аз направих няколко и никой не може да ми каже дали са били правилни. Мастър Раймон вероятно, макар че се съмнявам; той беше човек, който вярваше в мистерии. Знаех само, че трябва да ти кажа и да оставя избора на теб.

Той взе чашата си и я пресуши.

Лето Господне хилядо деветстотин шейсет и осмо. Годината, в която Гейлис Дънкан беше минала през каменния кръг. Годината, в която тя бе тръгнала към съдбата си под онази калина на хълма близо до Леох. Незаконно дете и смърт в огъня.

Той се надигна и тръгна покрай рафтовете с книги, които опасваха кабинета. Книгите бяха изпълнени с история, тази присмехулна и променлива история.

Няма отговори, само избори.

Неспокоен, той плъзна пръсти по книгите на най-горния рафт. Те бяха за якобитското движение, за Въстанията, от петнайсета и четиридесет и пета година. Клеър беше познавала много от мъжете и жените, описани в тези книги. Беше се била и страдала с тях, за да спаси непознати за нея хора. Беше изгубила всичко, което е обичала, заради това. И накрая се бе провалила. Но изборът е бил неин, както сега щеше да е негов.

Нямаше ли някаква вероятност това да е сън, илюзия? Той се озърна към Клеър. Тя седеше облегната в креслото, със затворени очи, неподвижна, само една вена пулсираше във вдлъбнатинката на шията ѝ. Не. За миг можеше да се убеди, че всичко е измислица, но само докато я погледнеше. Колкото и да му се искаше да мисли иначе, не можеше да я погледне и да се усъмни в думите ѝ.

Опря ръце на масата, после ги обърна и огледа линиите по дланите. Дали само неговата съдба беше изписана по тях, или държеше в ръцете си и живота на една непозната жена?

Няма отговори. Затвори нежно ръце, сякаш стискаше нещо малко в юмруците си, и взе решение.

— Да я намерим!

Неподвижната фигура в креслото мълчеше, не помръдваше, освен издигането и спадането на заоблените гърди. Клеър беше заспала.

48 ЛОВ НА ВЕЩИЦА

Старомодният звънец избръмча някъде в дълбините на апартамента. Това не беше най-хубавата част на града, но не беше и най-лошата. Имаше предимно къщи на работническата класа, като тази, разделени на два или три апартамента. Написана на ръка бележка под звънеца гласеше „Макхенри на горния етаж — звънете два пъти”. Роджър внимателно натисна отново бутона, после избърса ръка в панталоните си. Дланите му се потяха и това много го дразнеше.

До входа имаше леха с жълти нарциси, които бяха полумъртви от липсата на вода. Връхчетата на острите листа бяха покафенели и сгърчени, а жълтите главички клюмаха безутешно близо до обувката му.

Клеър също ги видя.

— Вероятно няма никого — каза тя и се наведе да докосне сухата почва. — Не са поливани повече от седмица.

Роджър усети смътно облекчение при тази мисъл; без значение дали вярваше, че Гейлис Дънкан е Джилиън Едгарс, той не очакваше с нетърпение срещата. Обърна се да си върви, но вратата внезапно се отвори зад него със скърцане на старо дърво и сърцето му се качи в гърлото.

— Да? — Мъжът, който отвори, ги огледа, присвил подутите си очи. Имаше зачервено пълно лице, което беше засенчено от набола брада.

— Ами… Съжаляваме, че нарушихме съня ви, сър — каза Роджър и направи усилие да се успокои. Стомахът му се сви. — Търсим госпожица Джилиън Едгарс. Тя тук ли живее?

Мъжът потърка главата си с едра, обрасла с черни косми ръка и косата му щръкна.

— За теб е госпожа Едгарс, хубавецо. Какво искаш от жена ми? — На Роджър му се прищя да отстъпи назад заради алкохолните изпарения в дъха му, но запази позиции.

— Искаме само да говорим с нея — рече той, възможно най-помирително. — Тя у дома си ли е?

— Тя у дома си ли е? — повтори господин Едгарс, като изкриви подигравателно уста заради оксфордския акцент на Роджър. — Не, няма я. Разкарайте се — посъветва ги и затвори вратата с трясък, от който дантеленото перденце потрепери.

— Разбирам защо не си е у дома — отбеляза Клеър, която стоеше на пръсти и надничаше през прозореца. — И аз нямаше да съм си у дома, ако това ме чака там.

— Така е — каза Роджър. — А имаш ли някакви предположения къде да я търсим?

Клеър се отдръпна от прозореца и докладва:

— Той се настани пред телевизора. Да го оставим, поне докато отворят кръчмата. Междувременно можем да опитаме в Института. Фиона каза, че Джилиън Едгарс посещава курсове там.

Институтът за северношотландски фолклор се помещаваше на горния етаж на тясна къща точно до бизнес района. Рецепционистката, дребна, пълна жена с кафява жилетка и рокля на щампи, като че ли се зарадва да ги види. Вероятно нямаше често компания тук.

— О, госпожо Едгарс… — каза тя и на Роджър му се стори, че в гласа ѝ се прокрадва съмнение, но госпожа Андрюс остана приветлива и ведра. — Да, тя редовно посещава института и изрядно плаща за курсовете. Много често е тук. — Явно твърде често според госпожа Андрюс.

— А случайно да е тук сега? — попита Клеър.

Госпожа Андрюс поклати глава и сивите къдрици затанцуваха по главата ѝ.

— О, не. Днес е понеделник. Само аз и доктор Макюън сме тук в понеделник. Той е директорът. — Погледна с упрек Роджър, сякаш беше длъжен да знае това. После, явно успокоена от надеждния им вид, отстъпи леко: — Ако се интересувате от госпожа Едгарс, трябва да говорите с доктор Макюън. Да ида ли да му кажа, че сте тук?

Тъкмо направи опит да се измъкне иззад бюрото си, когато Клеър я спря и се наведе напред.

— Случайно да имате снимка на госпожа Едгарс? — попита направо, а щом видя изненадата ѝ, се усмихна очарователно и обясни: — Не бихме искали да губим времето на директора, ако тя не е жената, която търсим.

Госпожа Андрюс отвори леко уста, примигна объркано, после кимна и започна да рови из бюрото, да отваря чекмеджета и да си мърмори.

— Имаше някъде. Видях ги вчера, така че не може да не са тук… О, ето! — Тя извади албумче с черно-бели фотографии и започна да ги прелиства. — Ето. Това е тя на разкопки близо до града, но не се вижда лицето ѝ. Да видя дали няма и други…

Продължи да рови, мърморейки си, а Роджър се взираше над рамото на Клеър във фотографията на бюрото. Малка група хора стояха близо до един ленд роувър, а на земята около тях имаше чували от зебло и инструменти. Снимката беше импровизирана и неколцина бяха извърнати от обектива. Пръстът на Клеър докосна без колебание образа на високо момиче с дълга права светла коса, която стигаше до средата на гърба ѝ. Почука по снимката и кимна на Роджър.

— Не можеш да си сигурна — промърмори той.

— Какво, скъпи? — попита госпожа Андрюс и погледна над очилата си. — О, не говориш на мен. Добре тогава, намерих една малко по-добра. Пак не се вижда цялото лице — леко е извърната, — но пак е по-добре от другите. — Тя плесна победоносно новата снимка на бюрото пред тях.

На тази видяха по-възрастен мъж с малки очилца и същото светлокосо момиче, наведени над маса, на която бяха наредени нещо като ръждясали части на двигател според Роджър, но несъмнено бяха ценни артефакти. Косата на момичето висеше до бузата ѝ, а главата ѝ беше извърната към мъжа. Все пак малкото право носле, сладко заоблената брадичка и извивката на красивата уста ясно се виждаха. Очите ѝ гледаха надолу, скрити под дълги, гъсти мигли. Роджър едва се сдържа да не подсвирне от възхищение. Тя наистина беше истинска кукла.

Озърна се към Клеър. Тя кимна, без да каже нищо. Беше по-бледа от обичайното и той видя, че вената на шията ѝ пулсира бързо, но Клеър благодари на госпожа Андрюс съвсем спокойно.

— Да, тя е. Мисля, че бихме искали да поговорим с директора, ако е възможно.

Госпожа Андрюс погледна бързо към бялата врата зад бюрото.

— Е, ще ида да попитам, скъпа. Да му кажа ли за какво се отнася?

Роджър отвори уста, търсеше някакво обяснение, но Клеър го изпревари:

— Ние сме от Оксфорд — каза тя. — Госпожа Едгарс кандидатства за научна стипендия във Факултета по старините и в препоръките си е посочила Института. Така че, ако нямате нищо против…?

— О, разбирам — госпожа Андрюс, изглеждаше впечатлена.

— Оксфорд! Ти да видиш! Ще попитам доктор Макюън дали може да ви приеме веднага.

Тя изчезна зад бялата врата, като поспря само за леко почукване, преди да нахълта. Роджър се наведе да прошепне в ухото на Клеър:

— В Оксфорд няма Факултет по старините — изсъска той — и ти го знаеш.

— Ти го знаеш — отвърна тя — и аз го знам, както любезно изтъкна, но много хора по света не го знаят и ние току-що срещнахме един от тях.

Бялата врата започна да се отваря.

— Да се надяваме, че не е само тя — каза Роджър и избърса челото си. — И да се надяваме, че те бива в лъжите.

Клеър се изправи, усмихна се на госпожа Андрюс, която им кимна, и рече съвсем тихо на Роджър:

— Мен ли? Аз, която разчитах душите в служба на краля на Франция? — Изтупа полата си. — Това сега е нищо работа.

Роджър се поклони иронично и посочи към вратата.

— След вас, мадам.

Тя тръгна пред него, а той добави под нос:

— След вас и потоп!

Раменете ѝ се сковаха, но тя не се обърна.

За изненада на Роджър, наистина се оказа лесно. Не знаеше дали се дължи на уменията на Клеър, или на разсеяността на доктор Макюън, но той не се усъмни в думите им. Като че ли не му хрумна, че е крайно необичайно Оксфорд да изпраща разузнавачи чак до пущинаците на Инвърнес, за да разпитват за миналото на потенциален стипендиант. Изглежда, доктор Макюън си имаше други грижи и може би в момента не мислеше съвсем ясно.

— Ами… да, госпожа Едгарс определено има остър ум. Много остър — каза той, сякаш да убеди себе си. Беше висок, слаб мъж с дълга горна устна като на камила, която потрепваше, докато той колебливо търсеше всяка следваща дума.

— А вие… а тя… дали… — Замълча, устната потрепери и: — А вие срещнали сте се с нея?

— Не — каза Роджър и го огледа с известна строгост. — Нали затова питаме за нея.

— Мислите ли… — Клеър замълча деликатно и подканващо — мислите ли, че комитетът трябва да знае нещо конкретно, доктор Макюън? — Наведе се напред и отвори широко очи. — Нали разбирате, че подобни проучвания са напълно конфиденциални. Но е много важно да бъдем добре информирани; все пак отговаряме пред важни хора. Пред министерството.

На Роджър много му се искаше да я удуши, но доктор Макюън кимна мъдро и устната силно затрепери.

— Да, да, уважаема госпожо. Да, разбира се. Министерството. Напълно разбирам. Да, да. Е, аз… хм, вероятно… не бих искал неволно да ви подведа. Това е прекрасен шанс, без съмнение.

Сега Роджър искаше да удуши и двамата. Клеър сигурно забеляза, че ръцете му потрепват в скута от това неустоимо желание, защото прекъсна рязко директора:

— Интересуват ни най-вече две неща — каза тя, отвори бележника, който носеше, и го опря на коляното си. Да купя бутилка шери за г-жа T. — прочете Роджър с крайчеца на окото си. — Нарязана шунка за пикника. — Искаме да знаем, първо, какво е вашето мнение за работата на госпожа Едгарс, и второ, мнението ви за нея като човек. Първото, разбира се, ще трябва да преценим сами — тя написа отметка в бележника до Да обменя пътнически чекове, — но вие имате много по-подробни впечатления, разбира се. — Доктор Макюън кимаше, вече напълно хипнотизиран.

— Да, ами… — Изпухтя леко, после се озърна към вратата, за да се увери, че е затворена, и се наведе поверително над бюрото си. — Работата ѝ… ами, що се отнася до това, мисля, че ще сте напълно доволни. Ще ви покажа някои неща, по които е работила. А другото… — Роджър си помисли, че сега ще последва поредното треперене на устната и се наведе заплашително напред.

Доктор Макюън се отдръпна рязко, изглеждаше стреснат.

— Всъщност не е кой знае какво. Просто… ами тя е много впечатлителна млада дама. Може би интересът ѝ понякога изглежда… обсесивен? — каза въпросително. Очите му се стрелкаха от Роджър към Клеър като на плъх в капан.

— А дали този силен интерес не е насочен към каменните кръгове? — попита внимателно Клеър.

— О, значи е станало ясно от документите ѝ за кандидатстване? — Директорът извади огромна мръсна носна кърпа от джоба си и попи лицето си с нея. — Да, така е. Разбира се, много хора се интересуват от тях. В тях има романтика, мистерия. Вижте само онези заблудени души на Стоунхендж в деня на лятното слънцестоене, с качулки и роби. Пеят… всякакви глупости. Не че бих сравнявал Джилиън Едгарс с…

Той продължи в същия дух, но Роджър вече не слушаше. Стана му задушно в малкия кабинет, яката го стягаше; чуваше как сърцето му бие бавно и много дразнещо в ушите.

Просто не може да бъде! — помисли си. — Абсолютно невъзможно. Да, историята на Клеър Рандал беше убедителна — ужасно убедителна. Но като гледаше как върти на пръста си този стар глупак, който нямаше представа какво е научна стипендия и не би я познал и да му я поднесат на тепсия… Тя определено го водеше за носа. Не че той, Роджър, беше толкова податлив, но…

Обзет от съмнения и плувнал в пот, той не обърна голямо внимание, когато доктор Макюън взе връзка ключове от чекмеджето си и стана да ги отведе през втора врата към дълъг коридор.

— Това са кабинетите — обясни той. Отвори една врата и разкри малка стаичка, в която се бяха събрали само тясна маса, стол и миниатюрна лавица. На масата бяха подредени папки в различни цветове. До тях Роджър видя голям бележник със сиви корици и четлив етикет — РАЗНИ. По някаква причина този почерк го накара да изтръпне.

Нещата ставаха все по-лични с всяка изминала минута. Първо снимките, сега и женският почерк. Той беше обзет от паника при мисълта, че ще се срещне с Гейлис Дънкан. Джилиън Едгарс, всъщност. Която и да беше тя.

Директорът отваряше папките, сочеше и обясняваше на Клеър, която много добре се преструваше, че разбира за какво ѝ говори. Роджър надничаше над рамото ѝ, кимаше и от време на време казваше: „Хм, много интересно”, но наклонените редове бяха напълно неразбираеми за него.

Тя е написала това — мислеше си той. — Тя е истинска. От плът и кръв, с устни и дълги мигли. И ако мине през камъните, ще изгори — тялото ѝ ще пука и ще почернява, косата ѝ ще пламне като факла. А ако не го направи… аз няма да съществувам.

Поклати силно глава.

— Не сте ли съгласен, господин Уейкфийлд? — Директорът на института го гледаше объркан.

Роджър пак поклати глава, този път от смущение.

— Не, не. Искам да кажа… просто… дали може да пийна малко вода?

— Разбира се, разбира се! Елате с мен, има чешма точно зад ъгъла, ще ви покажа. — Доктор Макюън го изведе от малката стаичка в коридора, като изразяваше несвързано своята загриженост за здравето му.

Щом излезе от клаустрофобичното кубче и се отдалечи от книгите и папките на Джилиън Едгарс, Роджър се почувства малко по-добре. Все пак мисълта да се върне пак в миниатюрната стая, където думите на Клеър за миналото ѝ като че ли отекваха в тънките стени… не. Взе решение. Клеър щеше да се оправя сама с доктор Макюън. Подмина бързо стаята, без да поглежда вътре, и излезе през вратата към бюрото на рецепционистката.

Госпожа Андрюс се вгледа в него, очилата ѝ сияеха от загриженост и любопитство.

— Скъпи господин Уейкфийлд. Не ви ли е добре? — Роджър прокара ръка по лицето си; сигурно беше пребледнял. Усмихна се леко на пълничката дребна секретарка.

— Не, много благодаря. Вътре ми стана топло, ще изляза на чист въздух.

— О, да. — Тя кимна с разбиране. — Радиаторите. Запушват се и не се изключват сами. Ще ида да видя. — Тя стана от бюрото, където още лежеше снимката на Джилиън Едгарс. Погледна към нея, после към Роджър. — Знаете ли? Тъкмо я гледах и се чудех какво странно има в лицето ѝ. Не можех да се сетя, но тя много прилича на вас, господин Уейкфийлд. Особено в очите. Невероятно съвпадение, нали? Господин Уейкфийлд? — Тя се взираше към стълбището, откъдето се чуваше трополенето на Роджър.

— Явно му се доходи по нужда — каза си тя. — Горкото момче.

Слънцето още беше над хоризонта, когато Клеър се присъедини към него на улицата, но денят бе към края си. Хората се прибираха у дома за чая и се усещаше някакво общо облекчение — всички очакваха почивката след дългия работен ден.

Роджър обаче не споделяше това чувство. Той се наведе да отвори вратата на колата за Клеър, изпълнен с такава смесица от емоции, че не знаеше какво да ѝ каже. Тя влезе, погледна го със съчувствие и попита:

— Неприятно, нали?

Дяволската плетеница от нови еднопосочни улици направи излизането от центъра на града задача, която изискваше цялото му внимание. Измина доста време, преди да е в състояние да откъсне очи от пътя и да попита:

— Сега какво?

Клеър се облягаше в седалката със затворени очи, а кичури от косата ѝ се бяха освободили от шнолата. Тя не отвори очи, но се протегна леко и се нагласи на седалката.

— Защо не поканиш Бриана на вечеря някъде? — Вечеря? Някак му се струваше неуместно да спира за вечеря насред детективско разследване на живот и смърт, но от друга страна, внезапно установи, че пустотата в стомаха му не се дължи изцяло на разкритията от последния час.

— Ами добре — каза той бавно. — Тогава утре…

— Защо да чакаш до утре? — прекъсна го Клеър. Сега седеше с изправен гръб и си решеше косата. Тя беше гъста и непокорна, и спусната се къдреше на раменете ѝ. Роджър си помисли, че така изглежда много млада. — Можеш да говориш с Грег Едгарс пак след вечеря, нали?

— Откъде знаеш, че се казва Грег? — попита той. — И защо мислиш, че ще говори с мен тази вечер?

Клеър го погледна, сякаш внезапно се бе усъмнила в интелигентността му.

— Знам му името, защото беше изписано на пощенската кутия — каза тя. — А дали ще иска да говори с теб тази вечер — ще говори, защото този път ще носиш бутилка уиски.

— И мислиш, че това ще го накара да ни покани вътре?

Тя вдигна вежда.

— Видя ли бутилките в боклука? Разбира се, че ще го направи. — Облегна се, пъхнала юмруци в джобовете на палтото си, и се вгледа през прозореца на колата. — Може да попиташ Бриана дали иска да дойде с теб — добави небрежно.

— Тя каза, че не иска да има нищо общо с това — възрази Роджър.

Клеър го погледна нетърпеливо. Слънцето залязваше зад нея и караше очите ѝ да светят в кехлибарено, като на вълк.

— Тогава ти предлагам да не ѝ казваш какво точно ще правите — рече тя с тон, който му напомни, че е завеждащ отделение на голяма болница.

Ушите му пламнаха, но той упорито възрази:

— Няма как да го скрием, ако ние с теб…

— Не ние — прекъсна го Клеър. — Ти. Аз имам друга работа.

Това му дойде в повече. Той спря колата до пътя, без да даде мигач, и се втренчи в нея.

— Имаш друга работа, така ли? Чудесно! Караш ме да ходя да говоря с някакъв пияница, който сигурно ще ме нападне още щом ме види, и да взема и дъщеря ти да гледа! Какво, да не мислиш, че ще ми трябва, за да ме закара до болницата, след като Едгарс спре да ме млати с бутилка по главата?

— Не — отвърна Клеър, без да обръща внимание на тона му. — Мисля, че ти и Грег Едгарс може да успеете в нещо, в което аз не бих могла — да убедите Бри, че Джилиън Едгарс е жената, която познавах като Гейлис Дънкан. Мен тя няма да послуша. Вероятно няма да иска да послуша и теб, ако се опиташ да ѝ кажеш какво открихме днес в института. Но ще повярва на Грег Едгарс. — Говореше спокойно и мрачно и Роджър усети как гневът му отслабва. Пак запали колата и се включи в движението.

— Добре. Ще опитам — рече неохотно, без да я поглежда. — А ти къде ще бъдеш в това време?

Тя се размърда, за да бръкне пак в джоба си. Извади ръка ѝ и я отвори. Той видя проблясъка на малък сребрист предмет на дланта ѝ. Ключ.

— Аз ще проникна с взлом в института — заяви тя спокойно. — Искам онзи бележник.

След като Клеър се извини и каза, че трябва да се погрижи за „нещо” — Роджър потрепери само леко — той и Бриана тръгнаха към кръчмата, но после решиха да отложат вечерята, защото вечерта беше неочаквано приятна. Тръгнаха по тясната алея покрай река Нес и той напълно забрави притесненията си заради удоволствието от компанията на Бриана.

Отначало говореха предпазливо и избягваха спорните теми. После разговорът се насочи към работата на Роджър и ставаше все по-оживен.

— И откъде знаеш толкова много за това? — попита той, като я прекъсна насред изречение.

— От татко — отвърна тя. Изрече „татко” предпазливо, сякаш се опасяваше, че той ще каже нещо. — От истинския ми баща — добави натъртено.

— Разбира се — отвърна тихо Роджър и пренебрегна предизвикателството. Имаме много време за това, моето момиче, помисли си цинично. Но няма аз да съм този, който ще падне в капана.

Надолу по улицата се виждаше светлината в прозореца на къщата на Едгарс. Значи плячката беше в бърлогата си. Той изпита неочакван прилив на адреналин при мисълта за предстоящия сблъсък.

Адреналинът обаче беше удавен от прилив на стомашни сокове, които се освободиха, щом двамата влязоха в ухаещата на овчарски пай кръчма. Разговорът беше дружески и на общи теми заради неизреченото споразумение да не споменават за сцената в имението от предишния ден. Роджър беше забелязал хлада в отношенията между Клеър и дъщеря ѝ, преди да остави Клеър до пиацата на такситата. Седнали една до друга на задната седалка, те приличаха на две враждуващи котки — опънали назад уши, с потрепващи опашки, но избягващи да срещнат погледите си, за да не се стигне до схватка.

След вечеря Бриана взе палтата им, докато той плащаше сметката.

— Това за какво е? — попита тя, когато забеляза бутилката уиски в ръката му. — Да не планираш запой?

— Запой ли? — усмихна ѝ се той. — Започваш да се учиш, а? И какво още научи от лингвистичните си занимания?

Тя сведе очи в преувеличена свенливост.

— Ами в Щатите има един танц, който се нарича шаг. Но сигурно няма да искаш да го изпълниш с мен тук.

— Не и ако не настояваш — отвърна той. И двамата се засмяха, но му се стори, че червенината по бузите ѝ се засили, и той толкова се развълнува, че преметна палтото на ръката си, вместо да го облече.

— Е, ако изпиеш достатъчно от това, всичко е възможно — каза тя, като посочи бутилката с дяволита усмивка. — Само че е ужасно на вкус.

— Вкусът се наследява, моме — информира я Роджър. — Само шотландците се раждат с него. Ще ти купя една бутилка, за да тренираш. Тази е за подарък — обещал съм я. Искаш ли да дойдеш с мен, или да ида по-късно? — попита той. Не знаеше дали иска тя да идва с него, но усети прилив на щастие, когато Бри кимна и облече палтото си.

— Разбира се, защо не?

— Добре. — Той посегна и внимателно обърна яката ѝ на раменете. — Наблизо е, да повървим, става ли?

Нощем кварталът изглеждаше малко по-добре. Мракът скриваше овехтялостта на къщите, а светлините, които сияеха от прозорците към малките предни градинки, придаваха на улицата известен уют.

— Няма да се бавим — каза Роджър на Бриана, когато натисна звънеца. Не знаеше на какво да се надява. Първият му страх отмина, когато вратата се отвори. Вътре имаше някой и този някой беше още в съзнание.

Едгарс явно беше прекарал следобеда в компанията на една от бутилките, наредени по бюфета зад него. За щастие сега не сметна посетителите си за натрапници. Присви очи, когато Роджър се представи.

— Братовчед на Джили? Не знаех, че има братовчед.

— Ами, има — каза Роджър, одързостен от топлия прием. — Аз съм. — Щеше да се оправя със самата Джилиън, когато я срещнеше. Ако я срещнеше.

Едгарс примигна веднъж-дваж, после потърка възпаленото си око с юмрук, сякаш за да настрои видимостта му. Очите се фокусираха с известна трудност върху Бриана, която стоеше зад Роджър.

— Тя коя е?

— Ами… приятелката ми — импровизира Роджър. Бриана го изгледа с присвити очи, но си замълча. Явно вече усещаше, че нещо не е наред, но тръгна след него, когато Грег Едгарс отвори вратата да ги пусне вътре.

Апартаментът беше малък и претъпкан, с мебели втора употреба. Миришеше на цигари и неизхвърлен боклук, остатъци от готова храна за вкъщи бяха пръснати небрежно по всяка повърхност в стаята. Бриана погледна косо Роджър, погледът ѝ казваше: „Чудесно роднини имаш” и той сви леко рамене. Не съм виновен аз. Домакинята явно не си беше у дома, и то от известно време.

Отсъстваше поне във физическия смисъл на тази дума. Когато се обърна да вземе стола, който Едгарс му подаваше, Роджър се изправи пред голяма студийна фотография с месингова рамка, която висеше над малката камина. Прехапа език, за да потисне възклицанието си.

Жената като че ли се взираше право в лицето му, леката усмивка едва извиваше крайчето на устата ѝ. Платиненоруса коса падаше гъста и лъскава по раменете ѝ и обрамчваше съвършено сърцевидно лице. Дълбоките зелени като зимен мъх очи сияеха под гъсти тъмни мигли.

— Много си приличате, нали? — Грег Едгарс гледаше снимката със смесица от враждебност и копнеш.

— Ами, да. — Роджър беше останал без дъх и се обърна да премести една хартиена чиния с риба и пържени картофи от стола си. Бриана се взираше в портрета с интерес. Поглеждаше към Роджър и обратно към снимката, явно ги сравняваше. Братовчеди, значи?

— Виждам, че Джилиън не си е у дома? — Роджър понечи да махне с ръка към бутилката, която Едгарс наклони въпросително към него, после размисли и кимна. Вероятно щеше да спечели доверието му, ако пийнеше с него. Ако Джилиън не беше тук, трябваше да разбере къде е.

Зает да сваля акцизния печат със зъби, Едгарс поклати глава, после деликатно отлепи парче восък и хартия от долната си устна.

— Няма я, човече. Като е тук, не е такава кочина. — Описа с жест препълнените пепелници и катурнатите хартиени чашки. — Пак е тесничко, но не е толкоз зле. — Извади три винени чаши от шкафа, вгледа се със съмнение във всяка от тях, сякаш проверяваше дали са прашни.

Наля уискито с огромно внимание като всеки пияница, после отнесе чашите една по една на гостите си. Бриана прие нейната също толкова внимателно, но отказа да седне, облегна се елегантно на бюфета.

Едгарс се настани накрая на изтърбушения диван, без да обръща внимание на боклуците, и вдигна чашата.

— Наздраве, човече! — рече и отпи дълга, клокочеща глътка. — Как ти беше името? — попита след малко. — О, да, Роджър. Джили не те е споменавала… но пък тя не би го направила — добави тъжно. — Не знам нищо за семейството ѝ и тя не казва. Мисля, че малко се срамува от тях… но ти не изглеждаш смотаняк — рече той великодушно. — Поне гаджето ти е готино. Ама хубаво го казах, а, поне гаджето ти е готино? — Засмя се гръмогласно и пръсна капчици уиски.

— Да — рече Роджър. — Благодаря. — Отпи малко от чашата си. Бриана, обидена, се извърна от Едгарс и се престори, че оглежда съдържанието на бюфета през стъклените вратички.

Роджър реши, че няма смисъл да увърта. Едгарс не би разбрал никакви намеци, а и имаше значителна опасност скоро да се отреже напълно, ако караше с това темпо.

— Знаеш ли къде е Джилиън? — попита Роджър. Всеки път се чувстваше странно, когато изричаше името ѝ. Сега не се сдържа и се озърна към камината, където снимката гледаше с кротка усмивка кочината в стаята.

Едгарс поклати глава бавно над чашата си, като вол над ясла. Той беше нисък, широкоплещест мъж, горе-долу на възрастта на Роджър, но изглеждаше по-голям заради небръснатата брада и рошавата черна коса.

— Не. Помислих си, че ти знаеш. Сигурно е при нацитата или при розите, де да я знам. Аз вече не движа с тях.

— Нацитата? — Сърцето на Роджър ускори ритъма си. — Имаш предвид шотландските националисти?

Клепачите на Едгарс започваха да се спускат, но той отвори пак очи.

— Ами, да. Проклетите нацита! Там срещнах Джили.

— Кога беше това, господин Едгарс?

Роджър вдигна глава изненадан от мекия глас, който прозвуча над него. Не беше проговорила фотографията, а Бриана, която го гледаше напрегнато. Роджър не знаеше дали тя се опитва просто да поддържа разговора, или бе заподозряла нещо. Лицето ѝ изразяваше единствено любезен интерес.

— Де да знам… преди две-три години. В началото беше готино. Искахме да разкараме шибаните англичани, събирахме се на пазарния площад… биричка в кръчмата и после се натискахме с нея в буса на връщане. Ммм… — Едгарс пак поклати глава замечтано. После усмивката изчезна от лицето му и той се смръщи над чашата си. — Ама после тя изперка.

— Изперка? — Роджър погледна пак към снимката. Да, очите бяха доста втренчени. Тя така си гледаше. Но не приличаше на обезумяла. Но пък може ли да се прецени от една снимка?

— Аха. Обществото на Бялата роза. Нали се сещаш, Чарли, скъпи мой, няма ли да се завърнеш, и такива простотии. Откачалки с килтове, мечове и тем подобни. Няма лошо, ако ти харесва — добави във вял опит за обективност. — Но Джили го взе много навътре. Все намилаше за Хубавия принц и какво щяло да бъде, ако бил победил през четиридесет и пета? Седяха в кухнята по цяла нощ, наливаха се с бира и дрънкаха що не бил победил. И то на келтски. — Извъртя очи.

— Страшни глупости, човече. — Пресуши чашата, за да акцентира върху думите си.

Роджър усещаше, че очите на Бриана се забиват във врата му като свредели. Разхлаби яката си, макар че не носеше вратовръзка, и яката не беше закопчана.

— Предполагам, че жена ви се е интересувала и от каменния кръг, господин Едгарс? — Бриана вече не се преструваше на любезно заинтригувана; гласът ѝ беше остър като нож. Но нямаше голям ефект върху Едгарс.

— Камъни ли? — Пъхна пръст в ухото си и го завъртя усърдно, сякаш се надяваше това да подобри слуха му.

— Праисторическите каменни кръгове. Като Клава Каирнс — притече се на помощ Роджър, като назова най-известната от местните забележителности. Така и така беше започнал, помисли си с примирение. Бриана явно нямаше да му проговори отново, затова поне можеше да се опита да разбере каквото може.

— О, тези ли? — Едгарс се изсмя. — Да, и всякакви други глупости. Това беше последната мания и най-лошата. Киснеше в онзи институт ден и нощ и пръскаше всичките ми пари по курсове… Курсове! Голям смях, нали? Там ги учат на приказки за феи. Нищо полезно няма да научиш там, казвах ѝ аз. Що не се запишеш на машинопис? Да си намери работа, ако ѝ е скучно. Това ѝ казвах аз, ама тя си тръгна — добави мрачно. — Не съм я виждал от две седмици. — Вгледа се в чашата, сякаш се изненада, че е празна.

— Искате ли по още едно? — попита и посегна към бутилката, но Бриана поклати решително глава.

— Не, благодаря. Трябва да тръгваме. Нали, Роджър?

Той видя опасния блясък в очите ѝ и се запита дали няма да е по-добре да остане при Грег Едгарс да допият бутилката. Все пак, ако ѝ дадеше колата, до дома му имаше много път пеша. Стана с въздишка и стисна ръката на Едгарс за довиждане. Тя беше топла и изненадващо силна, макар и леко влажна.

Едгарс ги изпрати до вратата, стиснал бутилката. Вгледа се след тях през мрежата и внезапно извика:

— Ако видите Джили, кажете ѝ да се прибере у дома, а?

Роджър се обърна и махна на набитата фигура в осветения правоъгълник на вратата.

— Ще се опитам — извика той, думите заседнаха на гърлото му.

Те тръгнаха по алеята и надолу по улицата към кръчмата, преди тя да се обърне към него.

— Какво се опитваш да постигнеш, по дяволите? — Звучеше гневна, но не истерична. — Каза ми, че нямаш никакви роднини в тук, какви са тези братовчеди? Коя е жената от снимката?

Той огледа притъмнялата улица за вдъхновение, но не намери. Пое дълбоко дъх и я хвана за ръката.

— Гейлис Дънкан.

Тя спря така рязко, че ръката му се разтресе. Решително откачи лакътя си от хватката му. Нежната тъкан на нощта се беше разкъсала.

— Не… ме… докосвай — каза Бриана през зъби. — Майка ми ли те накара?

Въпреки че бе решил да проявява разбиране, Роджър също се разгневи.

— Ти мислиш ли за някой друг, освен за себе си? Знам, че за теб беше шок — Господи, как иначе? И не можеш да се накараш дори да го обмислиш… е, няма да те принуждавам. Но става дума и за майка ти. И за мен.

— За теб? Какво общо имаш ти с това? — Беше твърде тъмно да види лицето ѝ, но изненадата в гласа ѝ бе очевидна.

Той не искаше да усложнява нещата, като ѝ обясни за неговото място в тази история, но явно вече беше късно за тайни. И без съмнение Клеър беше предвидила това, когато му предложи да вземе Бриана тази вечер.

Внезапно Роджър осъзна какво точно бе имала предвид Клеър. Тя имаше само едно доказателство за своята история, едно безспорно доказателство. Тя имаше Джилиън Едгарс, която вероятно все още не беше изчезнала от това време, за да посрещне съдбата си като Гейлис Дънкан на горящата клада под калините в Лeox. И най-упоритият циник щеше да се убеди, ако видеше как някой изчезва в миналото пред очите му. Нищо чудно, че Клеър искаше да открият Джилиън Едгарс.

Той разказа на кратко на Бриана какво го свързва с бъдещата вещица от Крейнсмюир.

— Изглежда въпросът е аз или тя — добави, сви рамене, съзнавайки колко мелодраматично звучи. — Клеър, майка ти, остави изборът на мен. Но аз реших, че трябва поне да я намеря.

Бриана спря да върви, докато го слушаше. На смътната светлина от един магазин на ъгъла очите ѝ блестяха, втренчени в него.

— Значи вярваш в това? — В гласа ѝ не се усещаше неверие или неприязън; беше просто сериозен.

Той въздъхна и посегна пак към ръката ѝ. Тя не се възпротиви и закрачи до него.

— Да. Трябва. Ти не видя лицето на майка си, когато прочете написаното на пръстена си. Беше истинско, толкова истинско, че ми разби сърцето.

— Разкажи ми — каза тя след кратко мълчание. — Какво пишеше?

Когато Роджър довърши историята, вече бяха стигнали до паркинга зад кръчмата.

— Е… — рече Бриана колебливо. — Ако… — Пак спря и го погледна в очите. Стоеше достатъчно близо до него, за да почувства топлината на гърдите ѝ до своите, но не посегна към нея. Църквата на Сейнт Килда беше далеч оттук и двамата искаха не искаха да си спомнят за гроба под тисовете, на който бяха изписани имената на родителите ѝ.

— Не знам, Роджър — каза тя и поклати глава. Неоновият надпис над вратата на кръчмата караше косата ѝ да сияе в лилаво. — Просто не мога… не мога да мисля все още за това. Но… — Вдигна ръка и докосна бузата му, леко като полъх на вятъра. — Ще мисля за теб — прошепна тя.

Всъщност влизането с взлом, когато разполагаш с ключ, не е особено трудно. Вероятността госпожа Андрюс или доктор Макюън да се върнат и да ме хванат на местопрестъплението беше пренебрежително малка. А ако все пак ме хванеха, трябваше само да кажа, че съм се върнала да потърся бележника си и съм намерила вратата отворена. Бях поизгубила тренинг, но навремето подобни заблуди бяха моя втора природа. Умението да лъжеш е като карането на велосипед, не се забравя.

Така че не заради кражбата на бележника на Джилиън Едгарс сърцето ми препускаше диво и дъхът ми звучеше твърде силно в ушите ми. А заради самия бележник.

Както мастър Раймон ми беше казал в Париж, силата и опасността на магията се крият в хората, които вярват в нея. От това, което бях зърнала в него по-рано, знаех, че информацията в бележника е изключителен миш-маш от факти, предположения и откровени измишльотини, които могат да свършат някаква работа единствено на романист. Но изпитвах огромно нежелание да го докосна. Като знаех, кой го е написал, аз добре съзнавах какво представлява той: гримоар, магическа книга на тайните.

Все пак, ако нещо можеше да ми подскаже къде се намира сега Гейлис Дънкан и какви са намеренията ѝ, то щеше да е тук. Потиснах тръпка, когато докоснах гладката корица и го пъхнах под палтото си, притиснах го с лакът и поех надолу по стълбите.

Озовах се на улицата, все още с бележника под мишница, и корицата му започна да лепне от потта ми, докато бързах да се отдалеча. Имах чувството, че пренасям бомба, нещо, към което трябва да се отнасяш с огромна предпазливост, за да не избухне.

Вървях известно време, накрая свих в градината на малък италиански ресторант с тераса близо до реката. Нощта беше хладна, но малкият калорифер стопляше достатъчно терасата. Избрах една маса и поръчах чаша кианти. Известно време просто седях и отпивах, бележникът лежеше на хартиената подложка пред мен, в сянката на кошничка с чеснови хлебчета.

Беше краят на април. Оставаха само няколко дни до Белтейн — Майския празник. Тогава аз самата бях предприела неочакваното си пътуване към миналото. Предполагах, че има някаква връзка с датата — или просто с това време от годината? Бях се върнала в средата на април, вероятно тогава порталът се отваряше. Или пък не; може би нямаше никакво значение месецът. Поръчах още една чаша вино.

Вероятно само определени хора имаха способността да проникват през бариерата, която бе непреодолима за всички други. Може би беше генетично заложено? Кой знае? Джейми не можеше да премине, а аз можех. А Гейлис Дънкан определено беше преминала или поне щеше да премине. Или пък нямаше, зависи. Мислех си за младия Роджър Уейкфийлд и леко ми призля. Реших, че няма да е зле да хапна нещо.

Посещението в института ме убеди, че където и да беше Джилиън/Гейлис, тя още не беше осъществила съдбоносния преход. Всеки, който познаваше легендите на планинците, знаеше, че Белтейн наближава; и ако планираше подобна експедиция, щеше да я предприеме тогава, нали? Но нямах представа къде е тя в момента, след като не си е у дома. Може би се криеше? Може би беше заета с някакви странни ритуални приготовления, които е научила от групата на новите друиди? В бележника вероятно щеше да има някаква следа, но само Господ знаеше.

Господ знаеше също и какви са моите собствени мотиви във всичко това; въобразявах си, че ги знам, но вече не бях сигурна. Дали не бях въвлякла Роджър в търсенето на Гейлис, защото това ми изглеждаше единствения начин да убедя Бриана? И все пак — дори да я откриехме навреме, моята цел щеше да бъде изпълнена само ако Джилиън успееше да се върне в минатото. И следователно да изгори на кладата.

Когато Гейлис Дънкан беше осъдена като вещица, Джейми ми каза: „Не скърби за нея, сасенак; тя беше покварена жена”. Покварена или луда, по онова време не правеха разлика. Дали не трябваше да я оставя на мира, за да посрещне собствената си съдба? Обаче навремето тя ми беше спасила живота. Каквато и да беше — или щеше да бъде — нима не трябваше да се опитам да я спася сега? И вероятно така да обрека Роджър? Какво право имах да се намесвам във всичко това?

Не става дума за право, сасенак — чух гласа на Джейми, леко нетърпелив. — Става дума за дълг. За чест.

— Чест, значи — казах на глас. — И какво точно е тя? — Сервитьорът, който носеше чинията с тортелини „Портофино”, изглеждаше стреснат.

— Моля?

— Нищо, нищо — казах аз, но бях твърде разсеяна, за да ме е грижа какво ще си помисли за мен. — Може би ще е по-добре да донесете направо бутилката.

Изядох тортелините в компанията на призраци. Накрая, подкрепена от храната и виното, избутах празната чиния настрани и отворих сивия бележник на Джилиън Едгарс.

49 БЛАГОСЛОВЕНИ СА ОНИЯ…

Няма по-тъмно място от път в Северна Шотландия в безлунна нощ. Виждах проблясъците на преминаващи фарове, които очертаваха силуета на главата и раменете на Роджър. Той се беше привел напред, сякаш в очакване на опасност. Бри също седеше свита в ъгъла на седалката до мен. И тримата се бяхме отдръпнали в себе си, запечатани в малките си индивидуални джобчета от мълчание в по-голямата тишина на колата.

Бях свила юмруци в джобовете на палтото си, като несъзнателно опипвах монетите и малки боклучета; парченце от салфетка, късо моливче, малко гумено топче, което един малък пациент беше оставил на пода в кабинета ми. Палецът ми обиколи и идентифицира ръба на американска монета от двайсет и пет цента, релефното лице върху английско пени и назъбения край на ключ — ключът към кабинета на Джилиън Едгарс, който не си бях направила труда да върна в Института.

Бях се опитала да се обадя отново на Грег Едгарс, точно преди да тръгнем от имението. Изчаках дълго, но никой не отговори.

Взирах се в тъмното стъкло на прозореца до мен, но не виждах нито смътното си отражение, нито тъмните грамади на каменни стени или дърветата, покрай които преминавахме. Вместо това виждах книгите на едничката лавица в кабинета, спретнато наредени като аптекарски шишенца. А отдолу, бележникът, изпълнен с красив почерк, който стриктно излагаше заключения и заблуди, примесени с митове и наука,

Върху могъщата основа на една мечта. За всеки друг това щеше да е бъркотия от недомислени глупости или в най-добрия случай зародиш на леко тъповат роман. Само за мен това беше внимателно замислен план.

В пародия на научния метод, първият раздел на бележника беше озаглавен „Наблюдения”. Той съдържаше несвързани бележки, скици и внимателно номерирани таблици. „Положението на слънцето и луната в деня на Белтейн”, така бе озаглавена една от таблиците, и следваха повече от двеста двойки цифри. Подобни таблици съществуваха и за Хогманай и за Лятното слънцестоене, както и за Самайн^[15] и Денят на Вси светии. Древните празници на огъня и слънцето, а слънцето на Белтейн щеше да изгрее утре.

Централният раздел в бележника беше озаглавен „Предположения”. Това поне беше точно, помислих си иронично. На една от страниците беше записано с четлив, наклонен почерк: „Друидите изгаряли своите жертвоприношения в ракитени клетки с човешка форма, но жертвите били убивани чрез удушаване и гърлото се прерязвало, за да се източи кръвта. Кой е необходимият елемент — огънят или кръвта?” Този хладнокръвие любопитен въпрос отново ме накара да видя ясно лицето на Гейлис Дънкан — не студентката с широко отворени очи и права дълга коса на снимката в института, а потайната, леко усмихната жена на обвинителя, с десет години по-възрастна, и много веща в употребата на билките и на тялото си, която умееше да прелъстява мъже, за да постигне целите си, и беше убила хладнокръвно пак в името на тези цели.

Последните няколко страници от бележника, озаглавени „Заключения”, ни накара да тръгнем на това нощно пътуване в навечерието на Белтейн. Свих пръсти около ключа, като от все сърце се надявах, че Грег Едгарс е чул съобщението на телефона си.

Роджър забави, обърна към изровен черен път, който минаваше в подножието на хълма, наречен Крейг на Дун.

— Нищо не виждам — каза той. Не беше говорил от толкова време, че гласът му прозвуча грубо и някак войнствено.

— Естествено — обади се подразнено Бриана. — Оттук не се вижда каменният кръг.

Роджър изсумтя и продължи още по-бавно. Явно нервите на Бриана бяха опънати, но неговите също. Само Клеър изглеждаше спокойна, незасегната от общото напрежение в колата.

— Тя е тук — обади се внезапно Клеър. Роджър натисна рязко спирачките и двете жени отзад се удариха в предните седалки.

— Внимавай, идиот такъв! — сопна се яростно Бриана. Прокара ръка през косата си и я отметна от лицето си с бърз, нервен жест. После преглътна с усилие и се вгледа в мрака през прозореца.

— Къде?

Клеър кимна надясно, все още не вадеше ръце от джобовете си.

— Там има паркирана кола, точно зад онези храсти.

Роджър облиза устни и посегна към дръжката на вратата.

— Това е колата на Едгарс. Ще ида да огледам; вие стойте тук.

Бриана отвори вратата и тя изскърца протяжно на несмазаните си панти. Роджър се изчерви пред смръщения ѝ поглед в смътното сияние на лампичката в купето.

Бриана седна отново точно преди Роджър да се измъкне от колата.

— Там няма никой — докладва тя. Озърна се към върха на хълма. — Мислиш ли, че…?

Клеър закопча и последното копче на палтото си и излезе в мрака, без да отговори на въпроса на дъщеря си.

— Пътеката е насам — каза тя.

Тя ги поведе и като гледаше светлата, носеща се като призрак по склона фигура пред него, Роджър си спомни за изкачването на един друг склон, към гробището на Сейнт Килда. Изглежда, Бриана също си го спомни, защото се поколеба и той я чу да мърмори гневно под нос, но после ръката ѝ посегна към лакътя му и силно го стисна — дали окуражително, или като молба за подкрепа, Роджър не разбра. Все пак му подейства окуражително и той потупа ръката ѝ и я стисна под лакътя си. Въпреки съмненията си и определено зловещия характер на цялата експедиция, той усети вълнение, когато наближиха билото. Нощта беше ясна, безлунна и много тъмна, съвсем оскъдната звездна светлина им позволи да различат силуетите на огромните камъни в древния кръг. Тримата излязоха на заобленото било на хълма и се скупчиха заедно като изгубени овце. Роджър чуваше дъха си неестествено силно.

— Това — каза Бриана през зъби — е глупаво!

— Не, не е — отвърна той. Внезапно остана без дъх, сякаш нещо стегна силно гърдите му. — Там има светлина.

Почти не се виждаше — бе само проблясък, който бързо изчезна, — но тя го видя. Той я чу как рязко пое дъх.

Сега какво? питаше се Роджър. Да се разкрещят ли? Или това щеше да изплаши плячката им и да я накара да се разбърза? В такъв случай какво да сторят?

Видя, че Клеър внезапно поклати глава, сякаш опитваше да прогони муха. Отстъпи крачка назад от най-близкия камък и залитна към него.

Той я хвана за ръката и прошепна:

— Спокойно, спокойно — както се укротява кон. Лицето ѝ беше само бял овал на звездната светлина, но той усети тръпката, която премина през нея, като електричество по жица. Стоеше сковано, държеше я за ръката и не знаеше какво да стори.

Внезапно замириса на бензин и това го накара да се задейства. Смътно усети как Бриана вдига рязко глава, явно усетила миризмата, и се обръща към северния край на кръга.

Той пусна ръката на Клеър и тръгна през храстите и камъните към центъра на кръга, където една сгърбена черна фигура приличаше на мастилено петно върху по-светлата тъмнина на тревата.

Гласът на Клеър прозвуча зад него, силен и настоятелен, разкъса тишината.

— Джилиън!

Чу се тих съсък и нощта се озари от сияние. Замаян, Роджър отстъпи крачка назад, препъна се и падна на колене.

За миг почувства само острата болка в ретините си от ярката светлина, която скри всичко. Чу вик до себе си и усети ръката на Бриана на рамото си. Примигна с усилие, очите му сълзяха и зрението му започна да се завръща.

Между тях и огъня стоеше стройна фигура с форма на пясъчен часовник. Когато зрението му напълно се проясни, Роджър осъзна, че е облечена с дълга, бухнала пола и тясно бюстие — дрехи от друго време. Беше се обърнала заради вика и той зърна за миг широко отворени очи и светла, която се развяваше на горещината от огъня.

Той мина покрай Бриана, концентриран върху високото стройно момиче и лицето, което толкова приличаше на неговото. Тя го видя, обърна се и хукна бързо към разцепения камък в другия край на кръга. Носеше на рамото си груба брезентова торба; той чу как момичето изсумтя, когато торбата се залюля тежко и я удари в хълбока.

Тя спря за миг, протегнала ръка към скалата, и се обърна. Той можеше да се закълне, че очите ѝ спряха на него, срещнаха неговите и ги задържаха, отвъд светлината на огъня. Устата ѝ се отвори в ням вик. Тя се извъртя, леко като танцуваща искра, и изчезна в процепа на камъка.

Огънят, тялото, самата нощ, внезапно изчезнаха в оглушителен шум. Роджър се озова по очи на тревата, забил трескаво пръсти в земята, в търсене на някакво познато усещане, за да не изгуби разсъдъка си. Но напразно, сетивата му като че ли не функционираха — дори земята под себе си чувстваше някак невеществена, аморфна, сякаш лежеше върху плаващи пясъци, а не върху гранит.

Ослепен от белотата, оглушен от писъка на камъка, той посягаше, мяташе диво ръце, сякаш изгубил връзка с крайниците си, съзнаващ единствено огромното притегляне и нуждата да му устои.

Не беше като преход във времето; имаше чувството, че от цяла вечност се бори с пустотата, когато най-сетне сетивата му се завърнаха. Усети, ръцете, които стискаха неговите с отчаяна сила, и задушаващата мекота на гърди до лицето си.

Слухът му постепенно се завръщаше и с него дойде и гласът, който викаше името му. Всъщност не точно името му, а го обиждаше запъхтяно.

— Идиот! Ненормалник! Събуди се Роджър, задник такъв! — Гласът ѝ беше приглушен, но той добре схвана смисъла. Посегна нагоре със свръхчовешко усилие и я хвана за китките. Претърколи се, усещаше се тромав като зараждаща се лавина, и запримигва тъпо пред мокрото от сълзи лице на Бриана Рандал. Очите ѝ тъмнееха като пещери в умиращата светлина на огъня.

Миризмата на бензин и изгоряла плът беше ужасна. Той се извърна, задави се и повърна в мократа трева. Толкова му беше зле, че дори не изпита благодарност за завръщането на обонянието си.

Избърса уста с ръкав и посегна непохватно към ръката на Бриана. Тя също се беше привела напред и трепереше.

— О, Господи! О, Боже! Мислех, че няма да успея да те спра. Ти пълзеше право към него. О, Господи!

Тя не се отдръпна, когато той я притегли към себе си, но и не отвърна на прегръдката. Просто продължи да трепери, сълзите се стичаха от широко отворените, пусти очи, а устата повтаряше като развалена плоча:

— О, Господи! О, Господи!

— Спокойно — погали я той. — Всичко ще е наред. Спокойно. — Замайването му отслабваше, макар че още се чувстваше, сякаш бе разкъсан на няколко парчета и пръснат небрежно във всички посоки.

От почерняващия предмет на земята се чуваше слабо пукане, но освен него и механичните възклицания на Бриана, тишината на нощта се завръщаше. Той запуши с ръце ушите си, сякаш да потуши ехото на онзи убийствен шум.

— И ти го чу, нали? — попита Роджър Бриана. Тя продължаваше да плаче, но кимна рязко като кукла.

— А майка ти… — започна той, все още с мъка успяваше да събере мислите си, но внезапно се изправи, защото една го навести напълно оформена.

— Майка ти! — възкликна той, сграбчи Бриана за ръцете. — Клеър! Къде е тя?

Бриана зина от ужас и се изправи. Огледа обезумяла празния кръг, където камъните с човешки ръст се мержелееха в сенките, хвърляни от угасващия огън.

— Мамо! — изпищя Бриана. — Мамо, къде си?

— Всичко ще е наред — каза Роджър, опитваше се да звучи авторитетно успокояващо. — Тя ще се оправи.

Всъщност нямаше представа дали Клеър Рандал някога ще се оправи.

Намериха я безчувствена на тревата близо до каменния кръг, бяла като изгряващата над тях луна, и единствено тъмната струйка кръв, която бавно се стичаше по разранените ѝ длани, подсказваше, че сърцето ѝ още бие. А що се отнася до ужасното спускане по хълма, когато главата ѝ висеше безжизнено на рамото му и подскачаше тромаво, докато камъните се търкаляха под краката му, а вейките дърпаха дрехите му, той предпочиташе да не си го спомня.

Слизането по склона го беше изтощило, затова Бриана, със сковано в концентрация лице и стиснала в желязна хватка волана, ги откара до имението. Отпуснат в седалката до нея, Роджър бе видял в огледалото за задно виждане последното слабо сияние на хълма зад тях, където малко, сияйно облаче се носеше като оръдеен дим — нямо свидетелство за отминала битка.

Сега Бриана се бе навела над канапето, на което майка ѝ лежеше неподвижна като фигура върху саркофаг. Роджър не беше запалил приготвените в камината дърва, а включи калорифера, на който Преподобният си топлеше краката в зимните нощи. Реотаните му сияеха в оранжево и издаваха силно, уютно жужене, което изпълваше притихналия кабинет.

Роджър седеше на табуретка до канапето, изтръпнал и отпуснат. Събра последни сили и посегна към телефона на масичката. Ръката му увисна над слушалката.

— Дали не трябва да… — Замълча и се прокашля. — Дали не трябва… да извикаме лекар? Полицията?

— Не. — Гласът на Бриана беше напрегнат, почти разсеян, когато се наведе над все така неподвижното тяло на канапето. — Тя се свестява.

Клепачите помръднаха, свиха се плътно за миг при завръщането на спомена за болката, после се отпуснаха и се отвориха. Очите ѝ бяха ясни и меки като мед. Те плъзнаха по Бриана, която стоеше скована до Роджър, и спряха на лицето му.

Устните на Клеър бяха съвсем побелели, като цялото ѝ лице. Опита няколко пъти, преди да успее да прошепне:

— Тя… отиде ли там?

Пръстите ѝ стискаха плата на полата и той видя кървавото петно, което остана след тях. Неговите ръце се бяха вкопчили инстинктивно в коленете му, дланите потръпваха. Значи и тя се беше борила, беше се опитвала да се вкопчва в тревата и чакъла, за да се задържи срещу зейналото минало. Затвори очи при спомена за ужасното притегляне и кимна.

— Да, тя отиде.

Ясните очи веднага се отклониха към лицето на Бриана, веждите над тях бяха извити питащо. Но Бриана зададе въпроса:

— Значи е вярно? — рече колебливо. — Всичко е било вярно?

Роджър усети леката тръпка, която мина през тялото ѝ, и без да се замисли, посегна да хване ръката ѝ. Потрепери леко, когато тя я стисна, и внезапно в ума му прозвучаха думите на Преподобния: „Блажени са онези, които вярват, без да са видели”. А онези, които трябва да видят, за да повярват? Резултатите от вяра, постигната чрез виждане, трепереха от страх до него, ужасени от онова, до което водеше тази вяра.

Когато момичето се напрегна, приготви се да посрещне истината, която вече бе видяла с очите си, напрегнатото тяло на Клеър се отпусна на канапето. Бледите устни се извиха в лека усмивка, покой изличи напрежението по бялото лице и се утаи сияещ в златните очи.

— Вярно е — каза тя. Цветът се завръщаше по страните ѝ. — Майка ти ще те излъже ли? — И затвори пак очи.

Роджър се наведе да изключи калорифера. Нощта беше студена, но той не можеше да стои повече в кабинета, във временното си убежище. Още беше замаян, но не биваше да го отлага. Трябваше да вземе решение.

Съмна се, преди полицията и лекарят да приключат работата си, да попълнят всички формуляри, да вземат показания и да направят всичко по силите си, за да оспорят истината.

„Блажени са онези, които не са видели — помисли си отново Роджър, — но са повярвали.” Особено в този случай.

Накрая те си тръгнаха с формулярите, значките и колите си, сред мигащи светлини, за да се погрижат за изнасянето на тялото на Грег Едгарс от каменния кръг, да издадат заповед за арест на жена му, която след като го беше подмамила към смъртта, бе избягала от местопрестъплението. Меко казано, помисли си замаяно Роджър.

Крайно изтощен, той остави дамите Рандал на грижите на лекаря и Фиона, и си легна, без дори да се съблича или да отметне завивките, просто се срути на леглото и потъна в забрава. Събуди се на свечеряване, измъчван от глад. Слезе долу и откри гостенките си, също толкова мълчаливи, но вече не толкова рошави, да помагат на Фиона в приготвянето на вечерята.

Тя премина в тишина. Атмосферата не беше напрегната, а сякаш общуването между тях протичаше невидимо. Бриана седеше до майка си и от време на време я докосваше, когато ѝ подаваше храната, сякаш да се увери, че наистина е там. Поглеждаше понякога към Роджър, свенливо, изпод мигли, но не го заговори.

Клеър също мълча почти през цялото време и едва хапна. Седеше спокойна и отпусната като езеро под слънцето, потънала в себе си. След вечерята тя се извини и отиде да седне на пейката пред прозореца в края на коридора, защото била уморена. Бриана хвърли един поглед към силуета на майка си, който се очертаваше на сиянието на залязващото слънце през прозореца, и отиде в кухнята да помогне на Фиона с чиниите. Роджър, с натежал стомах от вкусната вечеря, тръгна към кабинета си, за да помисли.

След два часа още мислеше, но без особен резултат. По писалището, по масата, по столовете и по облегалката на канапето бяха отворени книги, а зейналите дупки в лавиците свидетелстваха за проведеното от него безразборно проучване.

Отне му известно време, но го откри — кратък пасаж, който си спомняше от проучването за Клеър Рандал. Онези резултати ѝ бяха донесли утеха и покой; но не и тези — ако ѝ кажеше. И ако беше прав. Но трябваше да е така, заради онзи гроб, който бе така далеч от Калоден.

Потърка лицето си с ръка и усети стърженето на набола брада. Не беше чудно, че забрави да се избръсне след всичко случило се. Затвореше ли очи, още усещаше миризмата на дим и кръв; виждаше сиянието на огъня върху тъмния камък и кичурите светла коса, които летяха точно извън досега на пръстите му. Потрепери при този спомен и внезапно го изпълни негодувание. Клеър беше разрушила неговия покой; защо да не съсипе нейния? А Бриана — щом вече знаеше истината, защо да не я научи цялата?

Клеър още седеше в края на коридора; свила крака под себе си на пейката пред прозореца, втренчена в чернотата на нощта отвън.

— Клеър? — Гласът му беше станал дрезгав от липсата на употреба и той прочисти гърлото си и опита отново: — Клеър? Аз… трябва да ти кажа нещо.

Тя се обърна и го погледна, на чертите ѝ бе изписано съвсем вяло любопитство. Изглеждаше умиротворена, като човек, който вече е минал през ужас, отчаяние, скръб и през отчаяното бреме на оцеляването — и е издържал. Като я гледаше такава, той внезапно усети, че не може да го направи.

Но тя беше казала истината; сега и той трябваше да стори същото.

— Открих нещо. — Вдигна книгата в кратък, ненужен жест. — За… Джейми. — Когато изрече това име, големият шотландец сякаш се появи призован и застана огромен и неподвижен в коридора, между жена си и Роджър. Роджър си пое дълбоко дъх.

— Какво откри?

— Последното, което е искал да направи. Мисля… мисля, че не е успял.

Лицето ѝ пребледня леко и тя погледна с широко отворени очи към книгата.

— Хората му ли? Нали ти разбра…

— Разбрах — прекъсна я Роджър. — Не, почти сигурен съм, че в това е успял. Извел е хората от Лалиброх от бойното поле; спасил ги е от Калоден и ги е изпратил към дома.

— Тогава…

— Искал е да се върне… в битката… и мисля, че и това е направил. — Говореше с все по-голяма неохота, но трябваше да довърши. Не намираше думи, затова отвори книгата и прочете на глас:

— След последната битка при Калоден осемнадесет офицери якобити, всичките ранени, намерили убежище в стара къща и лежали там, измъчвани от болки два дни, без никой да се погрижи за раните им; след това били отведени на разстрел. Един от тях, мъж от клана Фрейзър, от полка на господаря Ловат, избягал; останалите били погребани в края на имението.

— Един от тях, мъж от клана Фрейзър, от полка на господаря Ловат, избягал… — повтори тихо Роджър. Вдигна поглед от страницата, за да срещне очите ѝ — широко отворени и невиждащи, като на елен, заслепен от фаровете на връхлитаща кола.

— Искал е да умре на бойното поле при Калоден — прошепна Роджър. — Но не е умрял.

¹⁵ Келтски празник след прибирането на реколтата. — Бел. прев.

КРАЙ