В капана на времето

ПРОЛОГ

Събудих се три пъти в мрака преди зазоряване. Първия път в мъка, втория в радост, а последния — в самота. Сълзите от огромната загуба ме пробудиха бавно, обливаха лицето ми като успокояващия допир на влажна кърпа в грижовни ръце. Извърнах се към мократа възглавница и поех по солената река към пещерите на мъката, към подземните дълбини на съня.

След това се събудих в зенита на радостта, с извито като лък тяло в разгара на физическото единение, усещах по кожата си ласката му, която отшумяваше по пътеките на нервите ми, докато поглъщащите ме вълни се разливаха от сърцевината ми. Отблъсквах съзнанието, отвръщах се от него, за да открия отново острата, топла миризма на задоволеното мъжко желание в сигурната прегръдка на моя любовник — съня.

Третия път се събудих сама, отвъд любов и мъка. Още виждах ясно камъните. Малкият кръг, който се издигаше на билото на стръмния зелен хълм. Някои казват, че хълмът е омагьосан, други, че е прокълнат. Всички са прави. Никой не знае какво е предназначението на камъните.

Освен мен.