В капана на времето

30 ЛАЛИБРОХ

Hаричаше се Брох Туарах заради стария цилиндър от камъни, който беше построен преди стотици години на склона зад имението. Хората тук го наричаха „Лалиброх”. Доколкото разбрах, това означаваше „ленива кула”, което имаше смисъл поне колкото една цилиндрична кула може да бъде наречена „обърната на север кула”.

— Как може нещо кръгло да е обърнато на север? — попитах, докато слизахме бавно по обраслия с изтравниче каменист склон. Водехме конете в колона по тясната лъкатушна пътека, която елените бяха отъпкали през пролетната зеленина. — Та тя няма фасада.

— Има врата — отвърна логично Джейми. — Вратата е на север. — Заби крака в земята, защото склонът стана още по-стръмен, и изсвири през зъби на конете. Мускулестите задници пред мен внезапно се скупчиха, защото предпазливият ход беше преминал в колебливо ситнене. Копитата се плъзгаха по мократа земя преди всяка рискована стъпка. Конете, купени в Инвърнес, бяха едри и красиви. Жилавите дребни понита на планинците щяха да се справят по-добре по стръмния склон, но тези коне, все кобили, бяха предназначени за разплод, а не за работа.

— Добре — казах аз и прекрачих внимателно малко ручейче, което пресичаше пътеката. — Ясно. Ами Лалиброх? Защо пък да е ленива кула?

— Защото е леко полегнала — отвърна Джейми. Виждах тила му, сведен в концентрация. Няколко кичурчета червеникавозлатиста коса се бяха издигнали над главата му от следобедния бриз по склона. — От къщата не се вижда, но ако застанеш от западната страна, ще забележиш, че е малко килната на север. А ако погледнеш през един от процепите над вратата на последния етаж, няма да видиш стената под теб заради наклона.

— Предполагам, че през тринайсети век още не са познавали отвеса — рекох аз. — Чудя се как не е паднала досега.

— Падала е много пъти — отговори Джейми и гласът му се издигна леко с порив на вятъра. — Просто са я вдигали отново, сигурно и затова е килната.

— Виждам я! Виждам я! — чу се възторженият глас на Фъргъс, който вървеше зад мен. Бяхме му позволили да остане на седлото, защото едва ли щеше да дотежи особено на коня. Озърнах се назад и го видях — беше коленичил на седлото и чак подскачаше от вълнение. Търпеливата и добродушна кобила изсумтя, но устоя на порива да го хвърли в тревата. Въпреки приключението с першерона в Аржентан Фъргъс не пропускаше шанс да се качи на кон, а Джейми му угаждаше и го качваше зад себе си на седлото, докато яздеше по улиците на Париж. Дори му позволяваше понякога да язди сам някой от впрегатните коне на Джаред — огромни, солидни създания, които само мърдаха объркано уши при виковете и ританията на Фъргъс.

Заслоних очи и погледнах, накъдето сочеше. Да, от гърба на коня той беше забелязал тъмния силует на старата каменна кула на хълма. Съвременното имение долу се виждаше по-трудно; то беше от бял камък и слънцето се отразяваше в стените му. Тъй като се намираше в падина между наклонени ниви с ечемик, имението беше все още отчасти скрито от погледа ни от дърветата, които спираха ветровете в края на полето.

Видях как Джейми вдига глава и застива, щом забеляза дома си. Постоя така безмълвен, но раменете му се изправиха и изпънаха. Вятърът рошеше косата му и развяваше наметалото, сякаш щеше да го вдигне във въздуха, за да полети като хвърчило.

Това ми напомни за издутите платна на корабите, които заобикаляха сушата, за да се оправят в открито море и да напуснат залива на Хавър. Бях стояла в края на кея, за да гледам идващите и заминаващи кораби и кипежа на търговията. Чайки се стрелкаха и пищяха сред мачтите с дрезгави като на моряците гласове.

Джаред Мънро Фрейзър стоеше до мен и гледаше доволно потока на морското богатство, част от което беше негово. Именно един негов кораб, „Порция”, щеше да ни отведе в Шотландия. Знаех от Джейми, че всички кораби на Джаред са кръстени на любовниците му, а фигурите на носовете им са изваяни по подобие на въпросните дами. Присвих очи срещу вятъра към носа на кораба, за да разбера дали Джейми не ме е поднасял. Ако не беше, явно Джаред предпочиташе доста надарени жени.

— И двамата ще ми липсвате — каза Джаред за четвърти път през последния половин час. Наистина изглеждаше натъжен, дори носът му не беше вирнат оптимистично както обикновено. Пътуването до Германия се беше увенчало с успех; на жабото му се кипреше голям диамант, а жакетът му беше от дебело светлозелено кадифе със сребърни копчета.

— Е — поклати глава той. — Колкото и да ми се иска да задържа момчето при мен, не мога да му се сърдя, че се радва на завръщането у дома. Сигурно ще ви посетя някой ден, скъпа моя; отдавна не съм ходил в Шотландия.

— Ти също ще ни липсваш — казах съвсем искрено. И други хора щяха да ми липсват — Луиз, майка Хилдегард, хер Герстман. Но най-вече мастър Раймон. Въпреки това нямах търпение да се върна в Шотландия и Лалиброх. Не исках да се връщам в Париж, защото там бяха и хората, които нямах желание да виждам отново — например Луи, краля на Франция.

Чарлс Стюарт също. Предпазливо проучване сред якобитите в Париж потвърди първоначалното впечатление на Джейми: избликът на оптимизъм на Чарлс след неговото „велико начинание” беше избледнял и макар че верните привърженици на крал Джеймс бяха останали предани на своя суверен, като че ли нямаше шанс тази лоялност да доведе до някакви действия.

Нека Чарлс се оправя с изгнаничеството, помислих си. Нашето свърши. Връщаме се у дома.

— Багажът е на борда — каза кисел шотландски глас в ухото ми. — Капитанът рече да се качваме; ще отплаваме с отлива.

Джаред се обърна към Мърто, после огледа кея и попита:

— Къде е момчето?

Мърто се обърна към пристана.

— В кръчмата. Напива се.

Чудех се как точно възнамерява Джейми да се справи с прекосяването на Ламанша. Той само погледна червеното от зората небе, което обещаваше бури, извини се на Джаред и изчезна. Погледнах накъдето кимна Мърто и видях Фъргъс. Седеше на един пилон близо до кръчмата, явно на пост.

Джаред, който първо се беше смаял, а после се развесели, когато узна за проблемите на своя братовчед с морето, сега се ухили широко.

— О, тъй ли? Е, дано не се наложи да го носим по трапа.

— Защо ги върши такива? — възмутих се аз. — Казах му, че имам малко лауданум. — Потупах копринената торбичка, която носех. — Ще го приспи много по-бързо.

Мърто само примигна веднъж.

— Каза, че ако го заболи глава, с радост ще го изпие. Уискито било по-вкусно и влизало по-лесно от тая черна гадост. — Кимна към торбичката, после към Джаред. — Ела, ако ще ми помагаш да го извадим оттам.

В кабината на носа на „Порция” аз седях на койката на капитана и гледах издигането и спадането на отдалечаващия се бряг. Главата на съпруга ми лежеше на коленете ми.

Едното око се открехна и ме погледна. Аз погалих влажната коса по челото му. Миризмата на бира и уиски висеше около него като парфюм.

— Ще се чувстваш много зле, когато се събудиш в Шотландия — казах аз.

Другото око се отвори и погледна танцуващите вълни светлина, които се отразяваха по гредите на тавана. После и двете се фиксираха в мен — дълбоки басейни от прозрачно синьо.

— Ако трябва да избирам между ад сега и ад по-късно, сасенак — рече съвсем отчетливо — избирам, да е по-късно. — Очите се затвориха. Той се оригна тихо и дългото тяло се отпусна, полюлявано леко от морето.

Конете като че ли бяха нетърпеливи като нас, бяха усетили близостта на конюшни и храна и ускориха ход с вдигнати глави и наострени уши.

Аз също си мечтаех как ще се измия и ще хапна, когато кобилата ми закова рязко крака и копитата ѝ се забиха дълбоко в червеникавата пръст. Поклати силно глава и изпръхтя.

— Хей, какво има, момиче? Да не ти влезе пчела в носа? — Джейми пусна юздите на своята кобила и бързо хвана оглавника на моята. Почувствах как широкият гръб под мен потрепери и слязох от седлото.

— Какво ѝ става? — Оглеждах коня, който се дърпаше от ръцете на Джейми, тръскаше грива и кокореше очи. Другите коне, сякаш заразени от безпокойството му, също запристъпваха нервно.

Джейми погледна през рамо към пустия път.

— Тя вижда нещо.

Фъргъс се надигна на скъсеното стреме и заслони очи. После отпусна ръка, погледна ме и сви рамене.

Аз също свих рамене; не виждах какво е изплашило кобилата — пътят и нивите около него бяха съвсем пусти, класовете зрееха и съхнеха под лъчите на лятното слънце. Най-близката горичка беше на повече от стотина метра, отвъд купчина камъни, които вероятно бяха останки от срутен комин. Вълците бяха нещо нечувано на толкова равна земя, а едва ли лисица или язовец биха изплашили кон от такова разстояние.

Джейми опита да подкара кобилата и я поведе в полукръг. Тя се подчини с готовност, но тръгна в обратната посока.

Той махна на Мърто да изведе другите коне от пътя, качи се на седлото, наведе се напред, стисна я за гривата и я подкара бавно, като говореше тихо в ухото ѝ. Тя тръгна колебливо, без да се съпротивлява, докато не стигна до мястото, където беше спряла. Там закова отново, потрепери и нищо не можеше да я накара да пристъпи напред.

— Добре тогава — рече примирено Джейми. — Нека е твоята. — Насочи кобилата към полето и жълтите класове забръскаха рошавия ѝ корем. Ние поехме след тях. Конете свеждаха глави да откъснат по някой стрък.

Когато заобиколихме малка гранитна издатина точно под билото на хълма, чух кратко предупредително излайване някъде отпред. Излязохме на пътя и заварихме едно черно-бяло овчарско куче, което беше вирнало глава и се взираше в нас.

То излая отново и още една черно-бяла фигура се стрелна от елшите, следвана доста по-бавно от висока стройна фигура с кафяво ловно наметало.

— Иън!

— Джейми!

Джейми хвърли юздите на кобилата в ръцете ми и хукна към зет си. Те се хванаха за раменете, започнаха да се смеят и да се тупат по гърба. Кучетата, вече успокоени, подскачаха щастливо около тях, размахваха опашки и се стрелкаха настрани да подушат краката на конете.

— Очаквахме те най-рано утре — казваше Иън със светнало лице.

— Имахме попътен вятър — обясни Джейми. — Или поне Клеър каза, че сме имали; аз не обърнах много внимание. — Озърна се ухилен към мен и Иън дойде да ми стисне ръката.

— Привет, снахо — рече официално и топлината на усмивката му озари меките кафяви очи. — Клеър. — Импулсивно целуна пръстите ми, а аз стиснах ръката му.

— Джени направо обезумя, чисти, готви — добави все така усмихнат. — Ще имате късмет, ако има къде да легнете довечера, изкарала е всички дюшеци навън.

— Три нощи спах на тревата, нямам нищо против да спя на пода — уверих го аз. — А Джени и децата добре ли са?

— О, да. Тя пак е трудна. Ще ражда през февруари.

— Ама пак ли? — казахме с Джейми в един глас и бузите на Иън пламнаха.

— Господи, човече, ами че Маги още няма годинка — каза Джейми със строго вдигната вежда. — Нямаш ли задръжки?

— Аз ли? — възмути се Иън. — Да не мислиш, че имам нещо общо?

— Е, ако ти нямаш, трябва да се поинтересуваш кой има — каза Джейми и ъгълчето на устата му потрепна.

Червенината се засили още повече, в приятен контраст с гладката кестенява коса на Иън.

— Много добре знаеш какво имам предвид — отвърна той.

— Спах два месеца на ниското легло с малкия Джейми, но после Джени…

— О, искаш да кажеш, че сестра ми е твърде разпусната, така ли?

— Казвам, че е упорита като брат си, когато иска да получи каквото е решила. — Извъртя се бързо и заби юмрук в корема на Джейми. Той се преви и започна да се смее.

— Добре че се прибирам у дома. Ще ти помагам да я обуздаваш.

— Тъй ли? — отвърна скептично Иън. — Ще извикам всички да погледат.

— Да не изгуби някоя овца? — промени Джейми темата, посочи към кучетата и дългата гега на Иън, която лежеше в прахта край пътя.

— Петнайсет овце и овен — кимна Пън. — Точно мериносите на Джени. Държи ги заради вълната. Овенът е виновен, разбил е портата. Реших, че може да са в нивата, но не ги виждам.

— И ние не ги видяхме горе — казах аз.

— Няма да са горе — отвърна Иън и махна с ръка. — Никое животно няма да мине покрай къщата.

— Къща ли? — Фъргъс, който вече губеше търпение от тази размяна на любезности, докара коня си до мен. — Не видях къща, милорд. Само купчина камъни.

— Само туй остана от къщата на Макнаб, момче — каза Иън. Огледа го с присвити заради слънцето очи. — Най-добре и ти да не се мотаеш там.

Космите по тила ми настръхнаха въпреки горещия ден. Роналд Макнаб беше човекът, който предаде Джейми на стражата преди година и умря заради предателството си. Спомних си, че загина в пепелищата на дома си, изгорен от мъжете на Лалиброх. Купчината камъни, така невинна на пръв поглед, сега ми се струваше зловеща. Преглътнах, за да прогоня горчилката, която се надигаше в гърлото ми.

— Макнаб ли? — попита тихо Джейми. — Рони Макнаб?

Бях му казала за предателството на Макнаб и за смъртта му, но не и какво точно е станало.

Иън кимна.

— Да, той умря там в нощта, когато англичаните те отведоха, Джейми. Сигурно сламата се е подпалила от някоя искра и е бил прекалено пиян, за да излезе навреме. — Гледаше го право в очите.

— Така ли? Ами жена му и детето? — Джейми също го гледаше спокойно и неразгадаемо.

— Те са добре. Мери Макнаб е прислужница в кухнята на имението, а Роби работи в конюшните. — Иън се озърна неволно през рамо към изпепелената къща. — Мери идва понякога, само тя смее да припари там.

— Обичала ли го е? — Джейми се обърна към камъните, за да скрие лицето си от мен, но виждах колко напрегнат е гърбът му.

Иън сви рамене.

— Не вярвам. Рони беше зъл пияница; дори старата му майка не го търпеше. Мисля, че Мери се чувства длъжна да се моли за душата му… — добави той.

Джейми постоя така, после прехвърли юздите над врата на коня и се насочи към хълма.

— Джейми — извиках, но той вече се връщаше по пътя към малката полянка до гората. Подадох юздите на изненадания Фъргъс.

— Остани при конете. Трябва да ида с него. — Иън понечи да тръгне с мен, но Мърто го спря с поклащане на глава и аз последвах сама Джейми към билото на хълма.

Той вървеше с широката неуморна крачка на планинец и стигна малката поляна доста преди мен. Застана до мястото, където се беше издигала външната стена. Квадратният под на къщата още личеше. Тревата беше избуяла тук-там, по-рядка от ечемика в нивата, но по-зелена и по-дива под сенките на дърветата.

Малко следи от огъня бяха останали; от тревата стърчаха овъглени греди близо до каменното огнище, което сега беше плоско и отворено като гроб. Като внимаваше да не стъпва по очертанията на изчезналите стени, Джейми тръгна по поляната. Обиколи пепелището три пъти, вървеше все наляво и разширяваше кръговете, за да обърка злото, което може да го следва.

Аз стоях встрани и гледах. Това беше лично и все пак не можех да го оставя да се изправи сам пред него; не ме погледна нито веднъж, но знаех, че е доволен от присъствието ми.

Накрая спря до купчината камъни. Посегна и колебливо положи ръка върху нея. Затвори очи за миг, сякаш в молитва. После се наведе, взе един камък колкото юмрук и го сложи внимателно на купчината, като че ли да затисне неспокойната душа на призрака. Прекръсти се, обърна се и тръгна към мен, без да бърза.

— Не се обръщай — каза ми тихо, хвана ме за ръката и ме насочи към пътя.

Не се обърнах.

Джейми, Фъргъс и Мърто тръгнаха с Иън и кучетата да търсят овцете, а мен оставиха да отведа конете до къщата. Не бях най-умелият водач на коне, но реших, че ще се справя половин миля, стига да не се случи нещо неочаквано.

Този път беше много по-различно от първото ни завръщане в Лалиброх; тогава бяхме бегълци. Аз бягах от бъдещето, Джейми от миналото си. Престоят ни тук беше щастлив, но напрегнат и несигурен; страхувахме се, че ще ни открият и ще арестуват Джейми. Сега, благодарение на херцог Сандрингам, Джейми щеше да си върне имението, което му се полагаше по право, а аз щях да заема мястото си до него, като съпруга.

Преди пристигнахме раздърпани и неочаквани и всяхме хаос в домакинството. Този път идвахме официално с подаръци от Франция. Бях сигурна, че ще ни посрещнат сърдечно, но се чудех как Иън и сестрата на Джейми, Джени, ще приемат постоянното ни присъствие. Все пак те бяха живели като господари на имението през последните седем години, след смъртта на бащата на Джейми и бедствието, което беше превърнало Джейми в беглец и изгнаник.

Превалих и последния хълм безпрепятствено и имението и пристройките около него се ширнаха под мен, плочите по покривите тъмнееха под дъждовните облаци, които се събираха по небето. Внезапно кобилата ми се стресна, аз също и едва удържах юздите ѝ.

Но не можех да я виня, защото иззад къщата се появиха два огромни обекта, които се носеха към нас като едри облаци.

— Спрете! — извиках аз. — Хей! — Всички коне вече нервничеха и се дърпаха. Чудесно завръщане ще е, помислих си, ако всички кобили на Джейми си изпочупят краката.

Един от облаците се издигна леко, после се сниши отново и Джени Фрейзър Мъри, освободена от огромния пухен дюшек, който носеше, се втурна към пътя с развети тъмни къдрици.

Без да се поколебае, тя скочи към оглавника на най-близката кобила, дръпна го силно и извика.

Конят, явно разпознал заповедническия тон, наистина се укроти. След малко и останалите се успокоиха и когато слязох от седлото, към нас се присъединиха още една жена и момче на девет-десет години, които умело обуздаха останалите коне.

Разпознах младия Роби Макнаб и реших, че жената е майка му — Мери. Покрай нервните коне, багажи и дюшеци, нямахме много време за приказки, но успях да прегърна Джени. Тя миришеше на канела и мед и на чиста пот от усилието, с малко дъх на бебе — онази парадоксална миризма, съставена от повърнато мляко, меко ако и абсолютната чистота на гладка и нежна кожа.

Притиснахме се една в друга за миг и аз си спомних последната ни прегръдка, когато се разделихме в края на потъналата в мрак гора: аз да търся Джейми, тя — за да се върне при новородената си дъщеря.

— Как е малката Маги? — попитах, щом най-сетне се разделихме.

Джени направи кисела физиономия, в която личеше и гордост.

— Тъкмо проходи и е ужасът на цялата къща. — Озърна се към пустия път. — Срещнали сте Иън, нали?

— Да, Джейми, Мърто и Фъргъс отидоха с него да търсят овцете.

— По-добре те, отколкото ние — рече тя и посочи към небето. — Всеки миг ще завали. Роби ще прибере конете, а ти може да помогнеш с дюшеците, иначе всички ще спим мокри довечера.

Трескавата дейност продължи, но когато наистина заваля, с Джени вече бяхме в салона и отваряхме подаръците от Франция. Аз се възхищавах колко е пораснала Маги, весела госпожица на десет месеца с кръгли сини очи и руси къдрици, а по-големият ѝ брат, малкият Джейми, хубаво здраво момченце, беше вече почти на четири. Очакваното бебе засега бе само лека издутина под престилката на майка си, но аз видях как ръката ѝ се отпуска нежно там и ме прободе болка.

— Спомена Фъргъс — рече Джени. — Кой е той?

— О, Фъргъс ли? Ами той е… — поколебах се, не знаех как да го опиша. Едва ли щяха да посрещнат с радост един джебчия. — Той е на Джейми — казах накрая.

— Така ли? Е, може да спи в конюшнята — каза Джени примирено. — Като стана дума за Джейми — озърна се към обливания от дъжда прозорец. — Надявам се скоро да намерят овцете. Приготвила съм хубава вечеря и не ми се ще да изстине.

Всъщност вече беше мръкнало и Мери Макнаб бе сервирала масата, преди мъжете да се върнат. Гледах я как работи; дребна, фина жена с тъмна коса и леко угрижено изражение, което засия в усмивка, когато Роби се върна от конюшните и попита кога ще е готова вечерята.

— Когато се върнат мъжете — рече тя. — Знаеш. Върви да се измиеш, да си готов.

Когато мъжете най-сетне се появиха, бяха много по-мръсни от малкия Роби. Подгизнали и в кал до коленете, те се нижеха един след друг в салона. Иън свали мокрото наметало от раменете си и го закачи над решетката на огнището, където то започна да капе и дими. Фъргъс, изтощен от това рязко въведение в селския живот, просто седна където свари и се втренчи в пода между краката си.

Джени се обърна към брат си, когото не беше виждала почти година. Огледа го от мократа коса до калните крака и посочи вратата.

— Вън, да си свалиш ботушите — заповяда тя. — И ако си бил горе, не забравяй да се изпикаеш до вратата на връщане. Така призракът няма да влезе в къщата — обясни ми по-тихо и се озърна към вратата, през която Мери Макнаб беше излязла, за да донесе вечерята.

Джейми се стовари в един стол, отвори едно око и огледа сестра си.

— Едва не умрях в морето, яздих четири дни през хълмовете, за да се добера дотук, и когато пристигам, дори не мога да си вляза вкъщи да си наквася гърлото; а ме влачат из калта да гоня изгубени овце. Когато най-сетне все пак се добирам дотук, ти искаш да ме напъдиш навън в тъмното, да пикая до вратата. — Затвори пак очи, скръсти ръце на корема си и се свлече още повече в креслото. Олицетворение на упорството.

— Джейми, скъпи мой — каза сладко сестра му. — Искаш ли вечеря, или да я дам на кучетата?

Той остана неподвижен още миг, със затворени очи. После въздъхна примирено и се надигна с мъка. Вдигна рамо да извика Иън, двамата се обърнаха и последваха Мърто, който вече излизаше. Когато мина покрай Фъргъс, Джейми го издърпа на крака и го повлече след себе си.

— Добре дошъл у дома — каза той мрачно и с последен, изпълнен с копнеж поглед към огъня и уискито, излезе в нощта.

31 ПОЩА

След това лишено от възторг посрещане нещата бързо се подобриха. Лалиброх веднага пое Джейми, сякаш никога не си беше тръгвал, и аз осъзнах, че без усилие се понасям по течението на селския живот. Есента идваше с чести дъждове, но и с ярки топли дни. Имението кипеше от живот, всички бързаха да приключат с жътвата и с подготовката за идващата зима.

Лалиброх беше уединено имение, дори в сравнение с другите стопанства на планинците. Дотук не водеха големи пътища, но пощата все пак идваше през проломи и тревисти склонове, за да осигури връзката ни със света. Този свят понякога ми се струваше нереален, сякаш никога не бях танцувала сред огледалата на Версай. Но писмата връщаха Франция и когато ги четях, виждах тополите по Рю Тремулин или чувах кънтящия звън на камбаната на катедралата, която се извисяваше над Болницата на Ангелите.

Детето на Луиз се бе родило без проблеми, беше момче. Писмата ѝ, изпълнени с удивителни и подчертавания, преливаха от възхитени описания на ангелчето Анри. Не се споменаваше баща, нито предполагаем, нито истински.

Писмото от Чарлс Стюарт дойде месец по-късно и в него също се не споменаваше за детето, но според Джейми било по-несвързано от обичайно и кипяло от смътни планове и грандиозни намерения.

Граф Map пишеше трезво и благоразумно, но раздразнението му от Чарлс ясно личеше. Хубавият принц не се държеше прилично. Беше груб и нагъл към най-верните си поддръжници, пренебрегваше онези, които можеха да са му от полза, обиждаше точно когото не трябва, говореше, без да мисли, и — ако се чете между редовете — пиеше прекалено. Като знаех какво е отношението на тази епоха към консумацията на алкохол сред господата, реших, че изпълненията на Чарлс трябва да са доста зрелищни, щом си е спечелил такъв коментар. Явно раждането на сина му все пак не бе убягнало на вниманието му.

Майка Хилдегард също ми пишеше от време на време кратки, информативни писма, явно съставени в малкото свободни минути в натоварения ѝ график. Всяко писмо завършваше с едни и същи думи: —„Бутон също изпраща поздрави.”

Мастър Раймон не пишеше, но понякога пристигаше по някое пакетче за мен, неподписано, но съдържащо доста странни неща: редки билки и малки, фасетъчни кристали; колекция гладки и кръгли камъчета. На всяко от тях беше гравирана фигурка, понякога с надпис отгоре или на опаката страна. Имаше дори кости — пръст от мечка, на който още стърчеше закривеният нокът; цял скелет на малка змия, нанизан на кожена верижка, за да може да се извива като жива; колекция от всякакви зъби — от наниз заоблени тънки зъби, за които Джейми каза, че са тюленски, през широките скосени зъби на елен до нещо, което много приличаше на човешки кътник.

Носех в джоба си няколко от гладките гравирани камъчета, беше ми приятно да ги плъзгам между пръстите си. Бяха стари; със сигурност. Поне от римско време; вероятно дори по-стари. А от изображенията по тях разбрах, че който и да ги беше гравирал, бе искал да им предаде магическа сила. Не знаех дали бяха като билките — с истинска сила — или са само символ, подобно на кабалистичните знаци, но ми изглеждаха благотворни и ги задържах.

Макар да обичах къщната работа, най-много харесвах дългите разходки до къщите в имението. Винаги носех голяма кошница с всякакви неща — от малки лакомства за децата до най-необходимите лекарства. Често имаше нужда от тях, защото заради бедността и лошата хигиена хората боледуваха често, а северно от Форт Уилям или южно от Инвърнес нямаше нито един лекар.

С някои болести се справях лесно, като с кървящи венци или кожни обриви, характерни за скорбута. Други неща обаче бяха отвъд моите способности.

Докоснах главата на Роби Макнаб. Рошавата коса беше влажна на слепоочията, устата му зееше отворена, челюстта бе отпусната, а пулсът на шията — бавен.

— Вече е добре — казах аз. Майка му също го виждаше, защото той спеше спокойно и бузите му пламтяха от топлината на близкия огън. Все пак тя още беше напрегната и не се откъсваше от леглото му. Но след като потвърдих това, което виждаше с очите си, раменете ѝ се отпуснаха под шала.

— Благодаря ти, Пресвета Майко — прошепна и се прекръсти, — и на вас милейди.

— Не съм сторила нищо. — И беше точно така — единствената услуга, която оказах на младия Роби, беше да накарам майка му да го остави на мира. Всъщност се наложи почти насила да ѝ попреча да го нахрани с трици, накиснати в петльова кръв, и да гори перата под носа му, или да го плиска със студена вода. Нито един от тези методи не даваше ефект при човек с епилептичен припадък. Когато пристигнах, тя гръмогласно се жалваше, че не може да му осигури най-ефикасното лекарство: изворна вода от череп на самоубиец.

— Много ме е страх, като му стане така — каза Мери Макнаб, вгледана с копнеж в сина си. — Предния път доведох отец Макмъртри и той се моли много дълго, пръска го със светена вода, за да прогони демоните. Но те пак се върнаха. — Стисна ръце, сякаш искаше да докосне сина си, но не можеше да се накара.

— Не са демони — казах аз. — Това е просто болест и то не много лоша.

— Да, милейди, така е, милейди — промърмори, не искаше да ми противоречи, но не беше убедена.

— Той ще се оправи — опитах да я успокоя, без да подхранвам излишно надеждите ѝ. — Винаги се оправя след такива пристъпи, нали? — Пристъпите бяха започнали преди две години — вероятно в резултат от побоите, нанасяни му от покойния му баща — и макар че не се случваха често, припадъците ужасяваха до крайност майка му.

Тя кимна неохотно.

— Да… ама понякога тъй страшно си мята главата…

— Да, това е опасно — казах търпеливо. — Ако го направи отново, просто го издърпай далеч от всичко твърдо и го остави. Знам, че изглежда страшно, но ще се оправи. Трябва да изчакаш пристъпа да отмине, а след това да го сложиш да легне и да се наспи. — Знаех, че няма да ми повярва съвсем. Нужно беше нещо по-конкретно, за да се успокои.

Когато се обърнах да тръгвам, чух тракане в джоба на полата си и получих вдъхновение. Извадих две-три от малките гладки камъчета на Раймон. Избрах млечнобялото — халцедон, вероятно, — с изображение на гърчещ се човек. Сигурно беше точно за това.

— Заший го в джоба му — казах аз и сложих тържествено малкото талисманче в ръката ѝ. — То ще го пази от… демони. — Прокашлях се и добавих: — Така няма да се тревожиш за него; и да дойде пристъп, всичко ще е наред.

Тръгнах си с чувството, че съм пълна глупачка, и не успях да се зарадвам на вълната от благодарности. Не знаех дали ставам по-добър лекар, или по-умел шарлатанин. Все пак, ако не можех да помогна с друго на Роби, можех да помогна на майка му — или да ѝ оставя да си помогне сама. Лечението идва от лекувания; не от лекаря. На това поне ме беше научил Раймон.

Излязох от къщата, за да свърша задачите си за деня, трябваше да посетя две къщи в западния край на имението. При Кирби и Уестън Фрейзър всичко беше наред и скоро тръгнах обратно. На върха на хълма седнах под голям бук да си почина. Слънцето вече се спускаше по небето, но не беше стигнало до боровете, които растяха по билото от западната страна на Лалиброх. Беше късен следобед и светът сияеше с цветовете на есента.

Опадалите листа бяха хладни и хлъзгави под мен, но още доста се държаха по клоните — жълти и сгърчени. Облегнах се на гладката кора и затворих очи, зад клепачите ми замъждука яркото сияние на нивите с узрял ечемик.

В задушните домове на арендаторите ме беше заболяла глава. Облегнах се на бука, дишах бавно и дълбоко, за да изпълня дробовете си със свежия въздух и да започна онова, което наричах „обръщане навътре”.

Това беше моят несъвършен опит да наподобя стореното от мастър Раймон в Болницата на Ангелите; да видя и усетя всяка частица от себе си, да си представя точно как изглежда всеки орган и да усетя дали работи правилно.

Седях тихо, с отпуснати в скута ръце, и слушах ударите на сърцето си. То биеше бързо от изкачването на хълма, но постепенно се забавяше. Есенният вятър вдигаше кичури коса от тила ми и охлаждаше зачервените ми бузи.

Седях със затворени очи и проследявах пътя на кръвта си — от тайните, дебелостенни камери на сърцето, синьо-лилава през белодробната артерия, бързо почервеняваща, след като дробовете я изпълват с кислород. После навън, в бърз поток през арката на аортата и препускайки нагоре и надолу по вените до най-малките капиляри, цъфтящи под кожата. Проследявах пътя на кръвта през тялото ми и се изпълвах с усещане за съвършенство, за здраве. За покой.

Седях неподвижно и дишах бавно, чувствах се натежала и ленива, като след любене. Усещах кожата си съвсем тънка, устните си — леко издути, а натискът на дрехите ми беше като докосването на ръцете на Джейми. Неслучайно призовах неговото име, за да ме изцели. Любовта ми към него ми бе нужна като топлина или кръв. Умът ми се устремяваше все към него, наяве и насън, и щом го откриеше, беше доволен. Тялото ми, пламнало и топло, копнееше за неговото.

Главоболието отмина. Поседях още малко. После станах и тръгнах по склона към къщата.

Всъщност никога не бях имала дом. Останах сираче на пет години и следващите тринайсет години странствах из света с чичо Ламб. В палатки на прашни равнини, в пещери по хълмове, в огромните, украсени камери на празни пирамиди, Куентин Ламбърт Бюшамп, с многобройните научни титли, устройваше своите временни лагери, където го отведеше работата му на археолог, която го беше направила прочут много преди катастрофата да сложи край на живота на брат му и да ме запрати в неговия. Той не беше човек, който би се занимавал с подробности като една осиротяла племенница, затова веднага се опита да ме изпрати в пансион.

Аз обаче не приемах толкова лесно прищевките на живота и категорично отказах да отида там. Разпознал в мен нещо от себе си, той сви рамене и така ме отърва от света на ред, режим, математика, чисти чаршафи и редовна баня, за да го следвам в неговите странствания.

Този скитнически живот продължи и с Франк, макар и на територията на университетите, тъй като историците провеждат своите разкопки предимно зад техните стени. Затова, когато дойде войната през 1939 година, аз не я посрещнах така изплашена като останалите.

Преместих се от апартамента под наем в общежитието на сестрите в болницата в Пембрук, оттам в лазарета във Франция, после отново в Пембрук преди края на войната. Последваха кратки месеци с Франк, преди да заминем за Шотландия, за да се намерим отново. Само за да се изгубим завинаги, защото аз пристъпих в каменния кръг, през лудостта, и излязох от другата страна — в миналото, което сега беше мое настояще.

Затова ми беше странно, и прекрасно, да се будя в спалнята на горния етаж на Лалиброх до Джейми и да осъзнавам, докато гледам как зората докосва спящото му лице, че се е родил в това легло. Беше чувал шумовете на къщата — от проскърцването на задното стълбище под краката на ранобудна прислужница до барабаненето на дъжда по плочите на покрива — хиляди пъти, толкова често, че вече не ги забелязваше. За разлика от мен.

Майка му, Елън, беше посадила късно цъфтящи рози до вратата. Ароматът им още облъхваше стените на къщата и влизаше през прозореца. Сякаш тя самата посягаше вътре, за да го докосне. Да докосне и мен, за добре дошла.

Отвъд самата къща се простираше Лалиброх — полета, плевни, село и чифлици. Той беше ловил риба в потока, който се спускаше от хълмовете, беше се катерил по дъбовете и високите лиственици, които после се оказваха в огнището. Това беше неговото място.

Той също беше живял сред несигурност и промяна. Арестът и бягството; животът на наемник. Пак арест, затворничество и мъчения, после изгнаничество, което бе свършило едва наскоро. Все пак бе живял тук през първите си четиринайсет години и дори когато са го отпратили, както повелява обичаят, да чиракува две години при вуйчо си, Дугал Макензи, той е съзнавал, че това е част от съзряването му и някой ден ще се върне, за да заживее завинаги на своята земя, да се грижи за хората и имението и да стане част от по-голям организъм.

Но бяха последвали събития и приключения извън границите на Лалиброх, дори извън скалистите брегове на Шотландия. Джейми беше говорил с крале, беше нарушавал закони, беше търгувал, беше видял приключения, жестокост и магия. Дали сега тази съдба щеше да му е достатъчна?

Докато слизах от хълма, го видях долу. Наместваше камъните в пролука в оградата около една от по-малките ниви. До него на земята лежаха два заека, изкормени, но още неодрани.

— Дом за моряка е морето, а за ловеца — зелените хълмове — цитирах аз, щом застанах усмихната до него.

Той се усмихна в отговор и избърса потта от челото си, после се престори, че потреперва.

— Не споменавай морето пред мен, сасенак. Тази сутрин видях две хлапета да пускат парчета дърво във вира и едва не си повърнах закуската.

Засмях се.

— Значи нямаш желание да се върнеш във Франция?

— Господи, не! Дори заради брендито. — Стовари още един камък на стената и го нагласи добре. — В къщата ли се връщаш?

— Да. Искаш ли да отнеса зайците?

Поклати глава и се наведе да ги вземе.

— Няма нужда и аз се връщам. Иън иска да му помогна с новия зимник за картофите.

Първата реколта картофи, засявана някога в Лалиброх, се очакваше след няколко дни и — съгласно моя плах и аматьорски съвет — вече копаеха нов зимник за тях до къщата. Обземаха ме смесени чувства всеки път щом погледнех полето с картофите. От една страна, бях горда с плъзналите едри стъбла по нея. От друга, изпитвах почти паника при мисълта, че шейсет семейства ще зависят от онова, което лежи под тези стъбла, за да изкарат зимата. Именно заради мой съвет — даден прибързано преди година — бяха засели нива с картофи, култура почти непозната сред планинците.

Аз обаче знаех, че след известно време картофите ще се превърнат във важен източник на препитание за тях, защото не бяха така уязвими от лошото време като овеса и ечемика. Но нещо научено от учебник по география едва ли беше достатъчно основание да поемеш отговорност за живота на толкова хора.

Питах се дали с времето става по-лесно да поемаш риск за чужда сметка. Джейми го правеше постоянно и управляваше имението и хората в него все едно е роден за това. Но, разбира се, той беше роден за това.

— Нима зимникът е вече готов?

— О, да. Иън поръча да направят вратите, а ямата е почти изкопана. Обаче в задната част почвата е по-мека и дървеният му крак потъва. — Иън се справяше чудесно с протезата на десния си крак, но понякога се случваха подобни неудобства.

Джейми погледна замислено хълма зад нас.

— Ще трябва да я довършим и покрием тази нощ. Ще завали преди зазоряване.

Обърнах се да видя накъде гледа. На склона имаше само трева и няколко дървета, както и гранитните скули, които се подаваха през тях.

— Как разбра, по дяволите?

Той се усмихна, посочи с брадичка хълма.

— Виждаш ли онзи малък дъб? А ясена до него?

Озърнах се към дърветата.

— Да, защо?

— Листата, сасенак. Виж как и двете дървета изглеждат по-светли от обичайно. Когато въздухът е влажен, листата на дъба и на ясена се обръщат и се вижда долната им страна. Цялото дърво изглежда с няколко нюанса по-светло.

— Предполагам — съгласих се със съмнение. — Ако изобщо си наясно какъв е обичайният цвят на дървото.

Джейми се засмя и ме хвана за ръка.

— Може да нямам уши за музика, сасенак, но имам очи на главата. Виждал съм тези дървета сигурно десет хиляди пъти, и то във всякакво време.

До къщата имаше още път и ние го изминахме в мълчание, наслаждавахме се на топлината на следобедното слънце по гърбовете ни. Подуших въздуха и си помислих, че Джейми вероятно е прав за идващия дъжд. Всички аромати на есента се бяха засилили — от силната миризма на борова смола до прашния дъх на зрели класове. Казах си, че трябва да се уча; да се настроя към ритмите, гледките и миризмите на Лалиброх. Може би с времето щях да ги опозная добре като Джейми. Стиснах за миг ръката му и усетих с удоволствие как отвърна.

— Липсва ли ти Франция, сасенак? — попита ме внезапно.

— Не — сепнах се аз. — Защо?

Сви рамене, не ме поглеждаше.

— Просто си помислих, като те видях да слизаш с кошницата по хълма, колко си хубава с огряна от слънцето коса. Сякаш си отраснала тук като една от фиданките, сякаш си част от това място. После ми хрумна, че за теб Лалиброх сигурно е доста скучен. Тук няма светски живот като във Франция; няма и интересна работа като в болницата. — Погледна ме смутено. — Май се притеснявам да не се отегчиш тук… след време.

Помълчах, преди да отговоря, макар че вече бях мислила за това.

— След време… — казах предпазливо. — Джейми, през живота си съм видяла много неща и много места. Там, откъдето идвам, има неща, които понякога ми липсват. Като да се кача пак в лондонски автобус или да вдигна телефона и да поговоря с някого от много далеч. Бих искала да завъртя кранчето и да потече топла вода, а не да я нося от кладенеца и да я топля в казан. Всичко това много би ми харесало — но не се нуждая от него. А колкото до светския живот, аз не го исках още тогава. Хубавите дрехи наистина ми харесват, но клюките и сплетните, тревогите, глупавите приеми и правилата, които вървят с тях… не. Искам да живея както искам и да говоря каквото мисля.

Той се засмя и аз пак стиснах ръката му.

— Колкото до работата… тук също имам работа. — Погледнах към кошницата с билки и лекарства. — Пак мога да съм полезна. А когато ми домъчнее за майка Хилдегард или за другите ми приятели… е, не е бързо като телефона, но винаги мога да им пиша.

Спрях и го погледнах. Слънцето залязваше, светлината позлатяваше едната страна на лицето му и силните скули изпъкваха.

— Джейми… аз искам само да съм с теб. Нищо друго.

Той постоя така, после се наведе и ме целуна нежно по челото.

— Странно — казах, когато превалихме билото на последния нисък хълм. — Аз се чудех същото, но за теб. Дали си щастлив тук след всичко, което вършеше във Франция.

Той се усмихна полупечално и погледна към къщата. Трите етажа бял камък сияеха в златно и кехлибарено на залеза.

— Това е домът ми, сасенак. Това е моето място.

Докоснах го нежно по ръката.

— Имаш предвид, че си роден за това?

Той пое дълбоко дъх и сложи ръка на дървените перила, които отделяха нивите от двора на къщата.

— Всъщност не съм роден за това. По право се полага на Уили, ако беше оживял. Предполагам, че аз щях да стана войник или търговец като Джаред.

Уили, по-големият брат на Джейми, беше умрял от едра шарка на единайсет години и така неговото шестгодишно братче бе станало наследник на Лалиброх.

Джейми сви леко рамене, сякаш ризата му стягаше. Правеше го, когато беше смутен или несигурен; не бях виждала този тик от месеци.

— Но Уили умря и сега аз съм господарят. — Озърна се към мен малко свенливо, посегна в спорана си и извади нещо. Малката дървена змия, която Уили беше издялкал за него като подарък за рождения му ден. Беше извила глава, сякаш изненадана да види опашката си.

Джейми погали малкото змийче. Дървото беше лъскаво и потъмняло от времето, а извивките сияеха като люспи.

— Аз говоря понякога с Уили в главата си — каза Джейми. Наклони змията на дланта си. — Ако беше жив, братко, и ти беше господар, така ли щеше да постъпиш, или щеше да намериш по-добър начин? — Погледна ме, леко изчервен. — Глупаво ли е?

— Не. — Докоснах гладката глава на змията. Птица се обади някъде в полето — тънък, чист като кристал зов.

— Аз правя същото — казах тихо след малко. — С чичо Ламб. И с родителите си. Особено с мама. — Аз… не мислех често за нея, когато бях малка, само от време на време, и си представях, че е мека и топла, с красив глас. А когато бях болна след… Фейт… понякога си представях, че тя е при мен. — Заля ме вълна от скръб при спомена за загубеното наскоро и много отдавна.

Джейми докосна нежно лицето ми, избърса сълзата, която се образуваше в ъгълчето на окото ми, но още не беше капнала.

— Понякога си мисля, че мъртвите ни обичат така, както ние обичаме тях — каза той тихо. — Ела, сасенак. Да повървим още малко; има време преди вечеря.

Хванах го под ръка и тръгнахме съвсем бавно покрай оградата. Сухата трева свистеше около полите ми.

— Знам за какво говориш, сасенак. Понякога чувам гласа на баща си в плевнята или на полето. Почти не мисля за него, но изведнъж извръщам глава, сякаш съм го чул някъде навън как се смее или е зад мен и успокоява кон.

Засмя се и кимна към края на пасището пред нас.

— Цяло чудо е, че никога не съм го чувал тук.

Мястото изглеждаше съвсем незначително, каменна ограда с дървена порта покрай пътя.

— Така ли? Той какво казваше тук?

— Обикновено „Ако си свършил с приказките, Джейми, обърни се и се наведи.”

Засмяхме се и спряхме до оградата. Наведох се да огледам дървото.

— Значи тук те пердашеха? Не виждам следи от зъби.

— Е, не беше чак толкова страшно — засмя се той. Прокара с обич ръка по старото дърво. — Но понякога ни се набиваха трески под ноктите, на мен и на Иън. После се качвахме в къщата и госпожа Крук или Джени ни ги вадеха, като не спираха да ни се карат.

Озърна се към имението, където вече всички прозорци светеха в спускащата се нощ. Тъмни силуети се мяркаха зад прозорците. Иън спря за миг и фигурата му се очерта на светлината, сякаш призован от спомените на Джейми. После дръпна завесите и прозорецът помътня.

— Винаги исках да съм Иън — каза Джейми, още вгледан в къщата. — Защото, като ни хванеха, хвърлях вината върху него.

— Че да не бият само теб?

— Донякъде. Не се чувствах чак толкова виновен, когато бяхме двамата. Но винаги можех да разчитам на него, че ще покрещи хубаво.

— Искаш да кажеш, че е плакал?

— Ами, да. Винаги виеше като заклан и знаех, че го прави, за да не ме е срам, че и аз рева. — Беше твърде тъмно, за да виждам лицето му, но пак долових свиването на рамене от смущение или неудобство. — Все се опитвах да не плача, разбира се, но невинаги успявах. Щом тате решеше, че заслужавам пердах, се стараеше да си свърши добре работата. А бащата на Иън имаше ръка като дървесен ствол.

— Знаеш ли? — казах аз и погледнах към къщата. — Не разбирам защо баща ти те е пердашил тук? В къщата има достатъчно място… или в плевнята.

Джейми помълча и пак сви рамене.

— Не съм го питал, но предполагам, че е като с краля на Франция.

— Моля? — Това ме сепна.

— Ами не знам — отвърна сухо — какво е да те мият, обличат и да се изхождаш пред хората, но мога ти кажа, че е много унизително да стоиш там и да обясняваш на хората на баща си какво толкоз си направил, че са те набили.

— Предполагам — съчувствието ми беше примесено с порив да се засмея. — Защото си щял да станеш господар, така ли? Затова ли го е правил тук?

— Сигурно. Да видят хората, че разбирам какво е справедливост — поне откъм единия ѝ край.

32 НИВА НА МЕЧТИТЕ

Hивата беше разорана на обичайните дълбоки бразди. Те се издигаха чак до коляно и човек можеше да върви по тях и да хвърля семена по билото до него. Така се сееше ечемик и овес и не сметнаха за нужно да променят технологията при картофите.

— Пише на „хълмове” — рече Иън, загледан в зеленото картофено поле, — но май и браздите свършиха работа. Явно трябва да е на хълмове, че да не изгният растенията от твърде много вода.

— Може и така да е — съгласи се Джейми. — Отгоре изглежда добре. А човекът казва ли кога да ги изкопаем?

Натоварен да отглежда картофи на земя, която не е виждала картоф, Иън беше действал методично и разумно. Изпрати човек в Единбург не само за семена, но и за книга по въпроса. А именно, „Научен трактат по земеделие” от сър Уолтър О’Брайън Райли с малък раздел, посветен на отглеждането на картофи, както се практикуваше в Ирландия.

Иън носеше дебелия том под мишница — Джени ми беше казала, че не припарвал до нивата с картофи без него, да не би случайно да му се изпречи някой щекотлив въпрос относно философията или техниката на отглеждането им, докато е там. Сега го разлисти, хвана го с една ръка и бръкна в спорана си за очилата. Те бяха на покойния му баща; малки стъклени кръгчета в телени рамки, които се слагаха в края на носа и го караха да прилича на много сериозен млад щъркел.

— Прибирането на реколтата трябва да стане при появата на първите зимни гъски — прочете той, погледна нагоре и присви очи над очилата към картофената нива, сякаш очакваше въпросната гъска да надигне глава сред браздите.

— Зимни гъски? — Джейми погледна смръщен в книгата над рамото му. — Що за гъски са това? Сиви гъски? Но тях ги виждаме през цялата година. Не може да са те.

Иън сви рамене.

— Може пък в Ирландия да ги виждат само зимъска или са някакви ирландски гъски, не като нашите.

Джейми изсумтя.

— Е, няма що, от голяма полза ни е. Нещо полезно не казва ли?

Иън прекара пръст по редовете, като мърдаше устни. Вече се беше събрала малка тълпа селяни, впечатлени от този нов подход в земеделието.

— Няма да копаем картофите, когато е мокро — информира ни Иън и Джейми изсумтя.

— Хм. Болест по картофите, вредители по картофите — нямаме вредители, за щастие — стъбла… хм, не, това е само за болест по стъблата. Болест по картофите — ще разберем дали я има, когато видим картофите. Семена, съхранение…

Нетърпелив, Джейми се извърна от Иън с ръце на кръста.

— Научно земеделие, а? — Вгледа се в тъмнозеленото поле. — Какво му е научното, като не казва кога са готови за ядене проклетите картофи?

Фъргъс, който се мотаеше зад него както винаги, вдигна глава от гъсеницата, която напредваше бавно по пръста му, и попита:

— Защо не изкопаете един да проверите?

Джейми се втренчи в него, отвори уста, но не издаде и звук. Млъкна, погали го по главата и взе лопатата, която бе опряна на оградата.

Селяните, които бяха помагали да се сади и копае нивата под ръководството на Иън — и на сър Уолтър — се скупчиха около него, за да видят резултата от труда си.

Джейми избра една голямо цъфнало растение в края на нивата и заби внимателно лопатата близо до корените. Видимо стаи дъх, настъпи лопатата и натисна. Тя се плъзна бавно във влажната кафява пръст.

Аз също бях стаила дъх. На този експеримент беше заложено много повече от репутацията на сър Уолтър О’Брайън Райли. И моята, между другото.

Джейми и Иън твърдяха, че реколтата от ечемик тази година е по-бедна от обичайното, макар че щеше да е достатъчна за хората от Лалиброх. Още една лоша година обаче щеше да изпразни оскъдните им запаси. За шотландско имение, Лалиброх беше проспериращо; но само в сравнение с другите стопанства на планинците. Успешното отглеждане на картофи щеше да осигури прехраната на хората от Лалиброх поне следващите две години.

Джейми натисна дръжката на лопатата. Земята около растението се напука и то внезапно изскочи нагоре и разкри изобилието си.

Зрителите ахнаха колективно при вида на безбройните кафяви топчета, увиснали на корените на растението. С Иън паднахме на колене в пръстта и започнахме да ровим за откъснати от лопатата картофи.

— Получи се! — не спираше да повтаря Иън, който вадеше картоф след картоф от земята. — Вижте ги само! Колко са големи!

— Да, вижте този! — възкликнах радостно и вдигнах един колкото двата ми юмрука.

Накрая напълнихме кошница с продукцията от мостреното растение: вероятно десетина едри картофа, около двайсет и пет колкото юмрук и още много малки — като топки за голф.

— Какво мислиш? — попита Джейми, оглеждайки колекцията. — Да оставим ли другите, че малките да пораснат още, или да ги извадим сега, преди да е застудяло?

Иън посегна разсеяно към очилата си, но си спомни, че сър Уолтър е останал зад оградата, забравен в суматохата. Поклати глава.

— Не, в книгата пише да запазим дребните за картофи за Следващата година. Ще ни трябват много. — Ухили ми се с облекчение, правата кестенява коса висеше на челото му. Лицето му беше изцапано с пръст.

Една жена се наведе над кошницата да огледа съдържанието ѝ. Посегна колебливо и побутна един картоф.

— Викате, ще ги ядете? — Вдигна скептично вежди. — Ама не знам как ще ги смелите на брашно или трици.

— Май не се мелят, госпожо Мъри — обясни любезно Джейми.

— О, тъй ли? — Жената огледа кошницата с присвити очи. — Какво ще ги правите тогаз?

— Ами… — започна Джейми и млъкна. Тогава ми хрумна, че макар да беше ял картофи във Франция, никога не е виждал как се приготвят. Скрих усмивката си, когато се втренчи безпомощно в покрития с пръст картоф на дланта му. Иън също се взираше в него; очевидно сър Уолтър мълчеше по въпроса за приготовлението на картофите.

— Ще ги опечете — притече се отново на помощ Фъргъс, като се появи изпод ръката на Джейми. Млясна красноречиво с устни. — Слагаш ги в жаравата и после ги ядеш със сол. И с масло, ако се намира.

— Намира се — отвърна Джейми с облекчение. Хвърли картофа на госпожа Мъри, сякаш нетърпелив да се отърве от него. — Пекат се — информира я категорично.

— Може и да се сварят — добавих аз. — Или да се намачкат с мляко. Или да се изпържат. Или да се нарежат и да се сложат в супата. Картофът става за всичко.

— Така пише и в книгата — потвърди доволно Иън.

Джейми ме погледна и се усмихна леко.

— Не си ми казвала, че можеш да готвиш, сасенак.

— Не бих го нарекла точно „готвене”, но картоф мога да сваря.

— Хубаво. — Джейми погледна към селяните и съпругите им, които си подаваха картофите от ръка на ръка и ги оглеждаха със съмнение. Плесна силно с ръце, за да привлече вниманието им.

— Ще вечеряме тук, до нивата. Том и Уили, донесете дърва за огъня; госпожо Уили, ще бъдете ли така добра да донесете едно голямо котле? Да? Чудесно, някой мъж ще ви помогне. А ти, Кинкейд… — Обърна се към един младеж и посочи към къщичките под дърветата. — Върви да извикаш всички — ще вечеряме картофи!

И така, с помощта на Джени, десет ведра мляко, три пилета и четири дузини големи стръка праз, аз се заех с приготвянето на пилешка супа с праз и печени картофи за господаря и жителите на Лалиброх.

Слънцето вече беше залязло, когато храната стана готова, но небето още светлееше с пръски червено и златно зад клоните на боровата кора. Гостите подходиха с известно колебание към новата добавка в менюто, но празничната атмосфера — подпомогната от благоразумни количества домашно уиски — надделя над опасенията и скоро земята до картофената нива се осея с вечерящи, приведени над купите на коленете им.

— Какво ще кажеш, Доркас? — дочух една жена да пита съседа си. — Малко е странно, нали?

Доркас кимна и преглътна, преди да отговори:

— Аха. Ама господарят вече изяде шест и още не е умрял.

Мъжете и децата реагираха доста по-ентусиазирано на картофите, вероятно заради щедрите количества масло, което вървеше с тях.

— Мъжете биха яли и конски фъшкии, ако ги сервираш с масло — каза Джени в отговор на моите наблюдения в тази насока. — Мъже! Пълен стомах и място, където да легнат, когато се напият, само това искат от живота.

— Това отнася ли се до мен и Джейми? — подразни я Иън. — Явно имаш много лошо мнение за мъжете.

Тя размаха пренебрежително лъжица към брат си и мъжа си, които седяха един до друг до котлето.

— О, вие не сте мъже.

И двамата вдигнаха смаяни вежди.

— Не сме ли? Какво сме тогава? — попита Иън.

Джени се обърна усмихната към него, белите ѝ зъби блеснаха на светлината на огъня. Погали Джейми по главата и залепи целувка на челото на Иън.

— Вие сте мои.

След вечеря един от мъжете запя. Друг донесе дървена флейта да му акомпанира — фин, пронизителен звук в студената есенна нощ. Въздухът бе мразовит, но нямаше вятър и ни беше приятно с шаловете и одеялата, събрани на малки семейни купчинки около огъня. Пламъкът се беше издигнал след готвенето и сега отваряше голяма пролука в мрака.

В нашата семейна купчинка беше топло, макар че доста шавахме. Иън отиде да донесе още дърва, а бебето Маги се вкопчи в майка си и принуди брат си да търси убежище и топлина другаде.

— Ще те пусна с главата надолу в казана, ако не спреш да ме риташ в топките — информира Джейми своя племенник, който се опитваше да се свре в скута му. — Какво става, да нямаш мравки в гащите?

Момчето започна да се кикоти и поднови усилията си да се сгуши в скута му. Джейми посегна в мрака, нарочно непохватно понечваше да го сграбчи за ръцете и краката, после прегърна детето и се търколи отгоре му, изтръгвайки възторжено възклицание.

Джейми притисна племенника си към земята. Държеше го с една ръка, а с другата посягаше на сляпо по земята. Напипа мокра трева, изсумтя доволен, надигна се колкото да набута тревата в малката ризка на Джейми и кикотенето прерасна в също толкова доволен писък.

— А така! — рече Джейми и се претърколи от малкото телце. — Върви да тормозиш леля си.

Малкият Джейми послушно допълзя все още смеещ се при мен и се сгуши в скута ми сред гънките на наметалото. Седеше толкова кротко, колкото бе възможно на едно четиригодишно момче — което не е много кротко, — и ми позволи да извадя тревата от ризата му.

— Хубаво миришеш, лельо — каза ми и бутна обичливо черните си къдрици в брадичката ми. — Като храна.

— О, благодаря ти. Това значи ли, че пак си гладен?

— Да. Има ли мляко?

— Има. — Каменната кана^[1] беше съвсем наблизо. Разтърсих я, реших, че няма достатъчно, за да си струва да търся чаша, и я надигнах към детето да пие.

Временно погълнат от това занимание, той притихна. Малкото здраво телце тежеше на бедрото ми, гръбчето се облягаше на ръката ми, а пухкавите ръце обгръщаха каната.

Последните капки мляко изклокочиха през гърлото на каната. Малкият Джейми веднага се отпусна и изпъшка доволно. Усещах как топлината се излъчва от него при внезапното повишаване на температурата, което предвещава съня при много малките деца. Завих го с наметалото и го залюлях леко, като му тананиках тихичко песента, която се носеше отвъд огъня. Малките издатинки на прешлените му бяха обли и твърди като мраморни камъчета под пръстите ми.

— Заспа ли? — Големият Джейми се издигна до рамото ми. Огънят блестеше по дръжката на кинжала му и в медта на косата.

— Да. Спря да шава, сигурно е заспал.

Джейми се засмя, после и той притихна. Усещах твърдото му рамо до моето и топлината на тялото му през гънките на наметалото.

Нощният вятър развяваше кичури по лицето ми. Отметнах ги назад и открих, че малкият Джейми е прав; ръцете ми миришеха на праз и масло и на нишестената миризма на картофи. Заспал, той беше много тежък и макар че ми беше хубаво да го държа, левият ми крак вече изтръпваше. Размърдах го малко, за да го преместя в скута си.

— Не мърдай, сасенак — каза тихо Джейми до мен. — Постой така, любима, не мърдай.

Аз послушно замръзнах, докато той не ме докосна по рамото.

— Всичко е наред — каза с усмивка в гласа. — Беше толкова хубава с озарено от огъня лице и развята от вятъра коса. Исках да го запомня.

Обърнах се и му се усмихнах. Нощта беше тъмна и студена, оживена от хора, но за нас съществуваше само светлината, топлината — и другият.

¹ Stoneware — „каменна керамика” — това са керамични съдове, изпечени на относително висока температура. — Бел. прев.

33 ПАЗАЧ НА БРАТА СИ^[2]

След като в началото тихо наблюдаваше от ъглите, Фъргъс се превърна в част от домакинството и зае официално поста на конярче заедно с Роби Макнаб.

Роби беше година-две по-малък от Фъргъс, но беше едър почти колкото него и те бързо станаха неразделни приятели, освен когато се караха — което се случваше два-три пъти на ден — и тогава опитваха да се избият. След една кавга, която стигна до юмруци, ритници, търкаляне из бараката с млякото и разливането на канчета със сметана, Джейми пое контрола.

С мрачен и непреклонен вид, той ги хвана за вратовете и ги заведе в плевнята, където, предполагам, заряза скрупулите, които вероятно е имал по отношение на физическите наказания. Излезе от плевнята, тръскайки глава и закопчавайки колана си, и тръгна с Иън към Брох Морда. Момчетата се появиха малко по-късно, значително укротени и — обединени в страданието — отново най-добри приятели.

Всъщност бяха толкова кротки, че дори позволиха на малкия Джейми да се присламчи към тях. Когато погледнах в късната сутрин през прозореца, видях как тримата играят в двора с малка парцалена топка. Денят беше студен и мъглив и дъхът на момчетата излизаше на малки облачета, докато препускаха и крещяха.

— Ама какво хубаво здраво момченце си имаш — казах на Джени, която тъкмо ровеше из кошницата си за шев, за да намери копче. Вдигна очи, видя какво гледам и се усмихна.

— Да, Джейми е прекрасно дете. — Дойде при мен до прозореца и се вгледа в играта навън. — Одрал е кожата на баща си, но ще стане по-широк в раменете. Може би като чичо си, виж му краката. — Реших, че е права; малкият Джейми, почти на четири, още беше пухкав, но имаше дълги крака и малкото гръбче беше широко и мускулесто. Притежаваше дългите изящни кости на чичо си и създаваше същото впечатление като него — че е изграден от нещо по-здраво и по-жизнено от самата плът.

Гледах как детето подкача към топката, грабва я ловко и я хвърля достатъчно силно, за да прелети край главата на Роби Макнаб, който се спуска с викове след нея.

— По още нещо прилича на чичо си. Мисля, че и той е левичар.

— О, Господи! — сбърчи чело Джени. — Надявах се да не е, но май си права. — Поклати глава и въздъхна. — Господи, като се сетя колко се мъчи горкият Джейми заради това левичарство! Всички се опитваха да го излекуват, от родителите ми до учителя, но той беше упорит като пън и не поддаваше. Всички, освен бащата на Иън — добави тя след малко.

— Той не е смятал, че е грешно да си левичар? — попитах с любопитство. Съзнавах, че в тези времена левичарството в най-добрия случай се смяташе за лош късмет, а в най-лошия — за признак на обладаване от демони. Джейми пишеше, трудно, с дясната ръка, защото редовно беше ял бой в училище заради склонността си да пише с лявата.

Джени поклати глава, черните къдрици подскочиха под забрадката.

— Не, старият Джон Мъри беше особен човек. Казваше, че щом Господ е решил да даде на Джейми силна лява ръка, ще е грях да отхвърли този дар. Освен това много го биваше с меча, стария Джон, затова баща ми го послуша и позволи на Джейми да се учи да се бие с лявата ръка.

— Мислех, че Дугал Макензи е научил Джейми да се бие с лявата ръка. — Беше ми много интересно какво мисли Джени за чичо си Дугал.

Тя кимна, облиза края на конеца и го вдяна в иглата с едно бързо движение.

— Да, тъй беше, ама по-късно, когато Джейми порасна и отиде да чиракува там. Бащата на Иън го научи на първите удари. — Усмихна се, вгледана в ризата на скута ѝ. — Помня как старият Джон каза на Иън, че трябва да стои отдясно на Джейми, за да пази слабата страна на господаря си в битка. И той го направи — приемаха го много сериозно. Сигурно старият Джон е бил прав — добави и откъсна излишния конец. — След време вече никой не искаше да се бие с тях, дори момчетата Макнаб. Джейми и Иън бяха едри и славни бойци и когато застанеха рамо до рамо, нямаха равни дори срещу много хора.

Засмя се и прибра кичур коса зад ухото си.

— Погледай ги някой път, когато отиват заедно на нивите. Мисля, че дори не съзнават, че още го правят. Джейми винаги върви отляво, за да може Иън да е отдясно и да пази слабата му страна.

Джени се вгледа през прозореца, забравила за ризата. Сложи ръка на малката издутина на корема си.

— Надявам се да е момче — рече тя, загледана в тъмнокосия си син навън. — Левичар или не, всеки мъж има нужда от брат да му помага. — Видях, че се озърна към картината на стената, там един много малък Джейми стоеше между коленете на по-големия си брат Уили. И двамата бяха чипоноси и сериозни; Уили беше отпуснал покровителствено ръка на рамото му.

— Джейми е късметлия, че има Иън — казах аз.

Джени откъсна очи от портрета и примигна. Тя беше две години по-голяма от Джейми и три години по-малка от Уилям.

— Да, така е. Аз също — добави тихо и пак взе ризата.

Взех една детска ризка от кошницата за кърпене и я обърнах наопаки, за да зашия разпорения шеф под мишницата. Навън беше много студено за всички, освен за играта на малки момчета или за работата на мъжете, а тук беше топло и уютно; прозорците бързо се замъглиха и ни откъснаха от ледения свят.

— Като заговорихме за братя — казах, присвила очи, докато вдявах иглата, — като дете често ли виждаше Дугал и Колъм Макензи?

Тя поклати глава.

— Никога не съм виждала Колъм. Дугал е идвал един-два пъти тук, да доведе Джейми у дома за някой празник, но не мога да кажа, че го познавам добре. — Вдигна глава, скосените очи светеха от интерес. — Ти обаче ги познаваш. Кажи ми, какъв е Колъм Макензи? Винаги съм се чудила. Подочувала съм някои неща от гости, но моите родители никога не говореха за него. — Замълча и между веждите ѝ се появи бръчка. — Всъщност татко веднъж каза нещо за него. Беше точно след като Дугал си тръгна с Джейми. Татко се облягаше на оградата отвън и ги гледаше как се отдалечават, а аз излязох да махам на Джейми — много ми беше мъчно, като си отиваше, защото не знаех кога ще се върне. Та ние гледахме как превалят хълма и тогава татко се размърда, изсумтя и рече: „Господ да помага на Дугал Макензи, когато брат му умре.” После сякаш си спомни, че съм там, защото се обърна, усмихна ми се и добави: „Е, моме, какво има за вечеря?” — Тънките черни вежди, като изрисувани с четка, се вдигнаха в объркване. — Стори ми се странно, защото знаех — то кой не знае? — че Колъм е сакат и Дугал върши всичко вместо него: събира рентите, урежда спорове и води клана в битка, когато се наложи.

— Така е. Но… — Поколебах се, не знаех как да опиша тяхната странна симбиоза. — Най-добре да ти разкажа как веднъж ги чух да спорят и Колъм каза на Дугал: „Едно ще ти река, ако братята Макензи имаха само един чеп и един ум, то аз съм доволен от туй, дето ми се е паднало!”

Джени се изсмя изненадана, после се вгледа в мен и сините ѝ очи проблеснаха замислено, също като на брат ѝ.

— Това ли било? Ами веднъж се зачудих, като чух Дугал да говори за сина на Колъм, малкия Хамиш; стори ми се, че му е твърде мил, нищо че му е чичо.

— Ти си умница, Джени — казах аз. — Много си умна. На мен ми отне известно време да се досетя, а ги виждах всеки ден в продължение на месеци.

Тя сви скромно рамене, но на устните ѝ играеше усмивка.

— Ами, аз слушам — рече простичко. — Какво казват хората — и какво не казват. А хората говорят понякога всякакви ужасии. Е — тя откъсна със зъби конеца и изплю крайчето на дланта си — кажи ми за Лeox. Говорят, че е голям, но не чак колкото Боли или Килравок.

Работихме и разговаряхме цялата сутрин, след кърпенето се захванахме с навиване на прежда и накрая скроихме дрешка за Маги. Виковете на момчетата отвън престанаха и бяха заменени от тихи гласове и трополене в задната част на къщата, което подсказваше, че по-младите представители на силния пол са измръзнали и са влезли да тършуват в кухнята.

— Дали скоро ще завали сняг? — попита Джени. — Въздухът е влажен; видя ли мъглата над езерото тази сутрин?

Поклатих глава.

— Надявам се да не завали. На Джейми и Иън ще им е по-трудно да се върнат. — Селото Брох Морда беше на по-малко от десет мили от Лалиброх, но пътят минаваше през хълмове със стръмни, каменисти склонове и всъщност не беше по-широк от еленска пътечка.

Скоро след пладне наистина заваля и снежинките не спряха да се въртят дълго след мръкване.

— Ще трябва да останат в Брох Морда — каза Джени и вдигна глава да огледа облачното небе, което имаше снежно розово сияние. — Не се тревожи за тях. Ще намерят къде да нощуват. — Усмихна ми се успокояващо и дръпна капаците. По коридора долетя внезапен вой и тя събра полите на нощницата си с приглушено възклицание.

— Лека нощ, Клеър! — извика и хукна да изпълнява майчинските си задължения. — Сладки сънища.

Обикновено спях добре; въпреки студения и влажен климат къщата беше стабилно построена и пухените дюшеци бяха покрити с много юргани. Тази нощ обаче бях неспокойна без Джейми. Леглото ми изглеждаше огромно и студено, краката ми все изтръпваха.

Опитах да лежа по гръб с притиснати към гърдите ръце и затворени очи, да дишам дълбоко и да призовавам образа на Джейми. Ако можех да си го представя как диша дълбоко в мрака до мен, вероятно щях да заспя.

Силното кукуригане на петел ме изстреля от възглавницата, сякаш под леглото беше гръмнала пръчка динамит.

— Идиот! — извиках аз, цялата треперех от шока. Станах и открехнах капака. Вече не валеше сняг, но небето още бе покрито с бели облаци, от хоризонт до хоризонт. Петелът изкукурига отново в кокошарника под мен.

— Млъквай! Среднощ е, пернато копеле такова! — Дрезгавото кукуригане отекна в нощта, дете се разплака и чух гласа на Джени, която нареждаше нещо.

— Ах, ти! — заканих се на невидимия петел. — Дните ти са преброени. — Не получих отговор и след като изчаках малко, затворих капаците и пак си легнах.

Суматохата обаче наруши нишката на мислите ми. Вместо да започна друга, аз реших да се обърна навътре с надеждата, че това ще ме успокои достатъчно, за да заспя.

Получи се. Тъкмо се унасях, докато се бях фиксирала някъде около панкреаса, когато чух топуркането на малкия Джейми по коридора към стаята на майка му. Събуден от пълния си мехур, той рядко се сещаше да предприеме най-очевидното и слизаше по стълбите, за да потърси помощ.

Когато дойдох в Лалиброх, се питах дали няма да ми е трудно близо до Джени; дали няма да ѝ завиждам за плодовитостта. И вероятно щях, ако не бях свидетел каква е цената за това изобилно майчинство.

— До леглото ти има гърне, глупаче — долетя гневният ѝ глас, докато връщаше Джейми в леглото му. — Сигурно си стъпил в него по пътя насам. Защо не ти влиза в главата, че трябва да пикаеш там? Защо трябва да пикаеш в моето всяка божа нощ! — Гласът ѝ заглъхна, когато зави по стълбите, и аз се усмихнах, докато си представях криволиците на червата си.

Не завиждах на Джени по още една причина. Отначало се бях изплашила, че раждането на Фейт ме е увредило тежко, но този страх изчезна с допира на Раймон. Когато довърших прегледа на тялото си и усетих как гръбнакът ми се отпуска с приближаването на съня, усетих, че всичко там е наред. Беше станало веднъж, щеше да стане отново. Трябваше ми само време. И Джейми.

Стъпките на Джени забързаха по коридора в отговор на сънливия писък на Маги в другия край на къщата.

— Децата са голяма радост, но и големи грижи — прошепнах на себе си и заспах.

През следващия ден ние чакахме, вършехме си работата и шетахме с наострени уши за тропот на копита в двора.

— Сигурно са останали да свършат нещо — каза Джени. Изглеждаше уверена, но често спираше пред прозореца и надничаше към пътя, който водеше към къщата.

А аз не можех да обуздая въображението си. Писмото, подписано от крал Джордж, което потвърждаваше помилването на Джейми, беше заключено в чекмеджето на писалището в кабинета му. Джейми го смяташе за унизително и сигурно щеше да го изгори, ако не бях настояла да го запази за всеки случай. Сега, като слушах поривите на зимния вятър, аз все си представях, че то е грешка или някаква измама — че Джейми пак е арестуван от драгуни с червени куртки, отведен е в затвор и го заплашва бесило.

Мъжете се върнаха точно преди мръкване. Конете бяха натоварени с торби със сол, игли, подправки за туршия и други дреболии, които не се произвеждаха в Лалиброх.

Чух как един кон изцвили на път за конюшнята и хукнах по стълбите, а Джени излетя от кухнята.

Заля ме облекчение, когато видях високата фигура на Джейми до плевнята. Затичах се през двора, без да обръщам внимание на снега, и се хвърлих в прегръдките му.

— Къде беше, по дяволите?

Той ме целуна, преди да отговори. Лицето му беше студено, а устните имаха лек и приятен вкус на уиски.

— Ммм, наденица ли има за вечеря? — попита одобрително, като подуши въздуха, наситен с дима от кухнята. — Чудесно, умирам от глад.

— Наденици и картофено пюре — казах аз. — Къде беше?

Той се засмя и изтърси снега от наметалото си.

— Картофено пюре? Това е храна, нали?

— Да, традиционно английско ястие, понастоящем непознато в невежата Шотландия. Е, проклет шотландецо, къде беше цели два дни? С Джени се притеснихме.

— Стана малка злополука… — започна Джейми, но забеляза дребната фигура на Фъргъс, който носеше фенер. — О, носиш фенер, Фъргъс? Добро момче! Остави го там, да не подпалиш сламата, а после отведи туй нещастно животно в обора. И иди да вечеряш. Вече можеш да си сядаш на задника, нали? — Перна го приятелски по ухото. Момчето отскочи и се ухили; явно не таеше лоши чувства заради случилото се в обора предния ден.

— Джейми — повторих аз. — Ако не спреш да говориш за коне и наденици и не ми кажеш какво ви се е случило, ще те изритам в пищялите. Сигурно много ще ме заболи, щото съм по пантофи, но така или иначе си предупреден.

— Това заплаха ли беше? — засмя се той. — Не е много страшна, сасенак, но…

— Иън! — Джени, забавена за миг от Маги, се появи тъкмо когато съпругът ѝ пристъпи в светлината на фенера. Обърнах се и я видях как се хвърля напред и слага ръка на лицето му.

— Какво ти се случило, човече? — Явно въпросният инцидент се беше отразил най-вече на Иън. Едното му око беше почерняло, подуто и полузатворено, а на скулата му личеше дълга драскотина.

— Добре съм — отвърна той и я потупа нежно, когато го прегърна. Малката Маги се навря между тях. — Само се поожулих.

— Слизахме по склона на хълм две мили преди селото и водехме конете, защото беше стръмно. Иън стъпи в една къртичина и си счупи крака — обясни Джейми.

— Дървения — уточни Иън и се усмихна малко свенливо. — Къртицата пострада повече.

— Останахме в една къща наблизо, докато му издяламе нов — довърши Джейми. — Може ли вече да ядем? Коремът ми се е залепил за гърба.

Влязохме без повече приказки и с госпожа Крук сервирахме вечерята, докато Джени промиваше лицето на Иън с хамамелис и го разпитваше разтревожено дали има други наранявания.

— Нищо ми няма — увери я той. — Само се понатъртих. — Но докато влизаше в къщата, забелязах, че куца много по-силно от преди. След като почистихме масата след вечеря, аз си поговорих с Джени и когато се настанихме в салона сред разопакованите покупки, тя коленичи на чергата до Иън и хвана новия му крак.

— Да го махнем — рече твърдо. — Наранил си се и искам Клеър да те прегледа. Тя ще ти помогне повече от мен.

Ампутацията беше направена умело и с голям късмет; армейският хирург, който беше отрязал крака на Иън до коляното, беше успял да спаси колянната става. Това му даваше много по-голяма подвижност. В момента обаче колянната става беше по-скоро проблем, отколкото преимущество.

Падането беше изкълчило сериозно крака, той беше посинял и разранен от протезата, която се беше забила в кожата. Сигурно много го болеше, дори всичко друго да беше наред. По коляното беше изкълчено, а плътта от вътрешната страна на ставата бе подута, червена и пареща.

Издълженото добродушно лице на Иън беше червено почти колкото крака му. Той приемаше спокойно недъга си, но знаех, че мрази безпомощността, до която той понякога водеше. Изглеждаше смутен почти до болка, докато докосвах крака му.

— Скъсал си сухожилие — казах му и проследих издутината от вътрешната част на коляното. — Не знам колко е зле, но е достатъчно зле. Ставата събира вода, затова се е подула.

— Можеш ли да му помогнеш, сасенак? — Джейми се наведе над рамото ми, гледаше смръщен от тревога зачервения крайник.

Поклатих глава.

— Не мога да направя много освен студени компреси, за да спадне отокът. — Фиксирах Иън с добра имитация на погледа на майка Хилдегард. — Но ти можеш да направиш нещо — ще лежиш. Утре може да пийнеш уиски за болката; тази нощ ще ти дам лауданум, за да заспиш. Ще се пазиш поне седмица и ще видим как върви.

— Не мога! — възрази Иън. — Трябва да се грижа за конюшните, да се оправят огради на нивите, да се точат плугове и…

— И да оздравее крак — рече Джейми твърдо. Погледна го с така наречения от мен „господарски поглед”, пронизващ син взор, при който повечето хора бързо омекваха. Иън, който беше ял, играл, лудувал и се бил с него, не беше толкова податлив.

— По дяволите! — Пламналите кафяви очи срещнаха очите на Джейми с болка, гняв, примирение и нещо друго, което не разпознах. — Да не си мислиш, че можеш да ми заповядваш?

Джейми седна на петите си зачервен, все едно го бяха зашлевили. Преглътна първите думи, които му дойдоха, и рече спокойно:

— Не се опитвам да ти заповядвам, но мога ли да те помоля да се погрижиш за себе си?

Гледаха се дълго, в очите им имаше нещо, което не можах да разчета. Накрая раменете на Иън се отпуснаха и той кимна с крива усмивка.

— Можеш. — Въздъхна и потърка смръщен одраната си скула. Пое дълбоко дъх, стегна се и подаде ръка на Джейми. — Ще ми помогнеш ли да стана?

Това се оказа трудна работа — да качиш еднокрак човек два етажа по стълбите, но все пак се справихме. Пред вратата на спалнята му Джейми го остави на Джени. Щом отстъпи назад, Иън му каза нещо бързо и тихо на келтски. Още не разбирах много добре този език, но ми се стори, че рече: „Сполай ти, братко.”

Джейми спря, усмихна се и свещта озари очите му с топлина.

— Сполай ти, мо братаир.

Последвах го по коридора към нашата стая. По отпуснатите рамене разбирах, че е изморен, но трябваше да отговори на някои въпроси, преди да заспи.

„Понатъртих се”, така беше казал Иън на Джени. И наистина беше понатъртен. Освен синините по крака и лицето видях тъмни петна, скрити от яката на ризата. Не вярвах, че къртицата се е опитвала да го удуши.

Като никога, Джейми не искаше веднага да заспи.

— Раздялата засилва любовта, нали? — казах аз. Леглото, толкова огромно предната нощ, сега едва ни побираше.

— Ъ? — попита той, притворил доволно очи. — О, любовта ли? Да, така е. Господи, не спирай, това беше прекрасно.

— Не се тревожи, ще има още — уверих го. — Но нека първо угася свещта.

Станах и я духнах. Капаците бяха отворени и от снежното небе влизаше достатъчно светлина, дори без пламъка на свещта. Виждах съвсем ясно Джейми, дългото му тяло, отпуснато под завивките, ръцете полуразперени настрани. Aз се свих до него, хванах дясната му ръка и продължих с масажа на пръстите и дланта.

Той въздъхна протяжно, почти изстена, докато търках с палец твърдите кръгчета в основата на пръстите му. Сковани от часовете стискане на юздите, пръстите му бавно се затопляха и отпускаха. Къщата беше тиха, а стаята — студена извън убежището на леглото. Беше приятно тялото му да топли мястото до мен и да се наслаждавам на интимността на допира му. С времето той можеше да доведе до друго; беше зима, с дълги нощи. Той беше тук, аз също и бяхме доволни от това, което имахме сега.

— Джейми — казах след малко. — Кой нарани Иън?

Не отвори очи, но въздъхна преди да отговори. Не се скова, очакваше въпроса.

— Аз.

— Какво? — Пуснах смаяна ръката му. Той я стисна в юмрук и я отвори, за да раздвижи пръстите си. После опря лявата си ръка на леглото, за да ми покаже кокалчетата си — бяха леко подути от съприкосновението с костеливата физиономия на Иън.

— Защо? — бях възмутена. Виждах, че между тях има някакво напрежение, но не ми приличаше точно на враждебност. Не можех да си представя какво би накарало Джейми да удари Иън; той го обичаше почти колкото сестра си.

Джейми отвори очи, но не ме поглеждаше. Търкаше кокалчетата си и се взираше в тях. По него обаче не се виждаха никакви наранявания; изглежда Иън не беше отвърнал.

— Иън е женен от твърде дълго време — рече отбранително Джейми.

— Ако не беше зима, щях да реша, че те е напекло слънцето. Да нямаш треска?

— Не — рече той и избегна опитите ми да докосна челото му. — Престани, сасенак, нищо ми няма. — Стисна устни, после се предаде и ми разказа цялата история.

Иън наистина си счупил дървения крак, като стъпил в къртичина близо до Брох Морда.

— Беше почти мръкнало — имахме много работа в селото, — а и валеше сняг. Виждах, че го боли, макар че искаше да продължим. Както и да е, наблизо видях две-три къщи, затова го качих на едното пони и го отведох нагоре по склона да моля да ни подслонят.

С типичното за планинците гостоприемство, те получили веднага подслон и вечеря. След купата топла супа и прясна овесена питка гостите били настанени на сламеник пред огъня.

— Нямаше много място за постеля пред огнището и ние се посместихме. Легнахме един до друг и се нагласихме някак. — Пое дълбоко дъх и ме погледна свенливо. — Аз бях изтощен и заспах дълбоко, Иън също. Но от пет години той всяка нощ спи до Джени и сигурно като е усетил топло тяло до себе си… е, по някое време се обърна към мен, прегърна ме и ме целуна по врата. А аз… — поколеба се, лицето му силно се изчерви, видях го дори на сивкавата светлина. — Стреснах се, реших, че е Джак Рандал.

Бях стаила дъх през цялата история и сега го изпуснах бавно.

— Сигурно шокът е бил голям.

Устните на Джейми потрепнаха.

— Беше голям, ама за Иън, да ти кажа. Обърнах се и го халосах по лицето. Когато дойдох на себе си, видях, че съм отгоре му и го душа, а езикът му стърчи от устата. Семейство Мъри също доста се пищисаха — добави замислено. — Казах им, че съм имал кошмар — е, то си беше така, — но настана голяма суматоха: децата крещят, Иън се дави в ъгъла, а госпожа Мъри седи в леглото и повтаря: „Кой? Кой?”, ококорена като дебела сова.

Засмях се въпреки себе си.

— Господи, Джейми! Иън съвзе ли се?

Той сви рамене.

— Ами, нали го видя? След време всички пак заспаха, аз легнах пред огъня и се втренчих в гредите на тавана. — Не се отдръпна, когато хванах лявата му ръка и нежно погалих наранените кокалчета. Пръстите му се свиха над моите. — Когато си тръгнахме на сутринта, изчаках да стигнем до някое място, където можем да седнем и да гледаме долината долу. И тогава — той преглътна и ръката му стисна моята — му казах. За Рандал. И всичко, което се случи.

Вече започвах да разбирам странния поглед на Иън. Разбрах и защо Джейми е толкова напрегнат, а под очите му има сенки. Не знаех обаче какво да кажа, затова само стиснах ръцете му.

— Не вярвах, че ще го кажа на някого… освен на теб — добави и също ме стисна. Усмихна се, после издърпа едната си ръка, за да потърка лицето си. — Но Иън… е, той е… — Търсеше правилната дума. — Той ме познава, разбираш ли?

— Мисля, че да. Познаваш го, откакто се помниш, нали?

Кимна, загледан невиждащо през прозореца. Отново се сипеше сняг и малки снежинки танцуваха по стъклото, което беше по-бяло от небето.

— Той е само с година по-голям от мен. Като деца бяхме все заедно. Докато не станах на четиринайсет, не минаваше и ден, без да го видя. Дори по-късно, след като отидох при Дугал в Лeox, а после в Париж, в университета, когато се връщах, той беше тук, сякаш никога не съм заминавал. Видеше ли ме, се усмихваше и тръгваме заедно, един до друг, по ниви и потоци, и говорехме за всичко. — Въздъхна дълбоко и прекара ръка през косата си.

— Иън… е част от мен, която остана тук и никога не си е тръгвала — опитваше се да ми обясни. — Реших, че… трябва да му кажа; не исках да се… откъсна от него. От тук. — Посочи към прозореца, после се обърна към мен. Очите му бяха тъмни в сумрака. — Разбираш ли ме?

— Да — казах тихо. — А Иън разбра ли те?

Сви смутено рамене, сякаш ризата пак му беше отесняла.

— Ами, не знам. Отначало, когато започнах да му разказвам, той само клатеше глава, сякаш не може да повярва, а когато повярва… — Замълча и облиза устни, представях си какво му е струвало това признание насред снега. — Видях, че иска да стане и да крачи напред-назад, но не можеше заради крака. Беше свил юмруци с побеляло лице и все повтаряше: „Ама, как? Проклет да си, Джейми, как му позволи?”

Поклати глава.

— Не помня какво му отвърнах. Или какво каза той. Крещяхме си, само това помня. Исках да го ударя, но не можех заради крака. И той искаше да ме удари, ама не можеше — заради крака. — Изсмя се рязко. — Господи, сигурно сме приличали на двама глупаци: размахват ръце и крещят. Но аз крещях по-дълго и накрая той млъкна и ме изслуша до края. После внезапно вече не можех да продължа; като че ли нямаше смисъл. Седнах на един камък и отпуснах глава на ръцете си. След известно време Иън каза, че трябва да тръгваме. Аз кимнах, изправих се и му помогнах да се качи на коня. Потеглихме и вече мълчахме.

Джейми внезапно осъзна колко силно стиска ръката ми. Разхлаби хватката си, но не я пусна. Въртеше венчалния ми пръстен между палеца и показалеца си.

— Много дълго яздихме — продължи тихо. — По едно време чух някакъв тих звук зад мен и дръпнах юздите да изчакам коня му. И тогава видях, че Иън плаче — безмълвно, сълзите течаха по лицето му. Като видя, че го гледам, тръсна глава, сякаш още ми беше ядосан, но ми подаде ръка. Аз я поех и той я стисна тъй силно, че щеше да ми строши костите. После ме пусна и се прибрахме у дома.

Усещах как напрежението го напуска с края на тази история. „Сполай ти, братко”, беше казал Иън, докато се крепеше на един крак на прага на стаята си.

— Значи всичко е наред? — попитах аз.

— Ще бъде. — Той се отпусна напълно и потъна в пухените възглавници. Аз се плъзнах под юргана до него и се залепих дo тялото му. Гледахме как снегът се сипе и съска тихо по стъклото.

— Радвам се, че се прибрахте живи и здрави — казах аз.

Утрото ни посрещна пак сиво. Джейми, вече облечен, стоеше до прозореца.

— Събуди ли се, сасенак? — попита той, когато видя да надигам глава от възглавницата. — Това е добре. Донесъл съм ти подарък.

Посегна към спорана си и извади няколко медни монети, две-три камъчета, къса пръчка, увита с корда, смачкано писмо и оплетени панделки за коса.

— Панделки? Благодаря ти, много са хубави.

— Не са за теб — каза, докато разплиташе смръщен сините панделки от къртичото краче, което носеше като талисман срещу ревматизъм. — Те са за Маги. — Огледа с присвити очи камъчетата на дланта си и, за мое удивление, взе едно и го облиза.

— Не, не е това. — Зарови пак в спорана си.

— Какво правиш, по дяволите? — възкликнах аз, заинтригувана от това представление. Той не отговори, а извади още шепа камъчета, помирисваше ги и ги прехвърляше, докато не остана само едно. Облиза го, за по-сигурно, после го пусна усмихнат в дланта ми.

— Кехлибар — рече доволен, докато побутвах с пръст назъбената буца. Беше топла и аз почти несъзнателно я стиснах в дланта си.

— Трябва да се полира, разбира се — обясни ми той. — Мисля, че ще стане много хубава огърлица. — Изчерви се леко. — Това е… ами, това е подарък за първата ни годишнина. Като го видях, си спомних за кехлибара, който Хю Мънро ти даде на сватбата.

— Още го пазя — казах тихо. Галех странната малка бучка вкаменена дървесна смола. В кехлибара от Хю, отрязан от едната страна и полиран като малко прозорче, имаше водно конче, застинало завинаги във вечния си полет. Пазех го в сандъчето с лекарствата, най-мощния от всичките ми талисмани.

Подарък за първата ни годишнина. Бяхме се оженили през юни, разбира се, а не през декември, но на датата на годишнината Джейми беше в Бастилията, а аз… аз бях в ръцете на краля на Франция. Не беше време за честване на брачни годишнини.

— Наближава Хогманай^[3] — каза Джейми, загледан през прозореца към мекия сняг, който покриваше нивите на Лалиброх. — Хубаво време за начало.

— И аз така мисля. — Отидох до него и го прегърнах през кръста. Останахме така, без да говорим, докато не видях другите малки жълтеникави камъчета, които беше извадил от спорана си.

— А какви са тези, Джейми?

— О, тези ли? Това са медени топчета, сасенак. — Вдигна едно и го посмачка с пръсти. — Госпожа Гибсън от селото ми ги даде. Много са хубави, макар че са прашасали малко в спорана. — Вдигна ръка към мен и се усмихна. — Искаш ли?

² Препратка към Библията. Когато Господ пита Каин къде е брат му Авел, Каин отвръща: „Не зная, не съм пазач на брата си”. Битие 4:9 — Бел. прев.

³ Шотландски празник, с който се изпраща старата година и се посреща новата. — Бел. прев.

34 ПОЩАЛЬОНЪТ ВИНАГИ ЗВЪНИ ДВА ПЪТИ

Не знаех какво — или колко — Иън беше разказал на Джени за случилото се между него и Джейми в снега. Тя се държеше с брат си както винаги, делово и яростно, с лека заядлива и обичлива нотка. Вече я познавах достатъчно обаче и знаех, че една от най-големите ѝ дарби е способността да вижда нещата съвсем ясно, а после да гледа право през тях, все едно ги няма.

В чувствата и отношенията между четирима ни имаше някаква динамика, която след месеци утихна в модел на солидна сила, основана на приятелство и скрепвана от общата работа. Взаимното уважение и доверие бяха необходимост; трябваше да се свършат много неща.

С напредването на бременността на Джени, аз поемах все повече от домакинските задължения, а тя все повече разчиташе на мен. Никога не бих се опитала да узурпирам мястото ѝ, тя беше стълбът на това домакинство след смъртта на майка ѝ и слугите и арендаторите се обръщаха най-често към нея. Все пак започнаха да свикват и с мен, отнасяха се с приятелско уважение, което понякога граничеше с приемане, а понякога — със страхопочитание.

Пролетта започна със саденето на огромно количество картофи; тъй като почти половината от наличната земя беше отделена за новата култура — решение, потвърдено само след седмици, когато буря съсипа ново покълналия ечемик.

Картофените растения, които пълзяха ниско и упорито, оцеляха.

Второто събитие през пролетта беше раждането на втората дъщеря на Джени и Иън — Катрин Мери. Един ден Джени се оплака от болки в гърба и отиде да си легне. Не след дълго стана ясно какво всъщност се случва и Джейми веднага хукна да доведе госпожа Мартинс, акушерката. Те пристигнаха тъкмо навреме, за да пийнат чаша вино по случая и да послушат рева на новороденото, който огласяваше цялата къща.

И така, с напълването и раззеленяването на годината аз също разцъфвах и последните ми рани заздравяха от обичта и труда.

Писмата не идваха редовно; понякога поща идваше веднъж седмично, друг път нямаше нищо по цял месец и повече. Като се имаше предвид какво разстояние трябваше да прекоси куриерът, за да доставя поща на планинците, аз се изумявах, че изобщо идват писма.

Днес обаче дойде голям пакет с писма и книги, опакован в намаслен пергамент и завързан с канап. Джени изпрати куриера да хапне в кухнята, развърза внимателно канапа и спестовно го прибра в джоба си. Прелисти малката купчинка писма и отдели един привлекателен на вид пакет от Париж.

— Писмо за Иън, сигурно сметка за семената. И едно от леля Йокаста. О, чудесно, нямаме вест от нея от месеци. Мислех, че може да е болна, но явно успява да държи перото…

Писмо, адресирано с дързък почерк, отиде на купчинката за Джейми, следвано от писъмце от една от омъжените дъщери на леля Йокаста. После друго за Иън, от Единбург, едно за Джейми от Джаред — разпознах разкрачения и почти нечетлив почерк — и още едно, дебел кремав пакет, подпечатан с герба на Стюартите. Сигурно Чарлс отново се жалваше от трудния живот в Париж и от мъките на несподелената любов. Това поне изглеждаше кратко; той обикновено изписваше няколко страници, за да излее душата си пред „скъпия Джеймс” с неграмотен патос, който, ако не друго, показваше, че не ползва услугите на личен секретар.

— О, три френски романа и книга с поезия от Париж! — възкликна Джени, щом отвори големия пакет. — Забавления за богатите, нали? От коя ще четем тази вечер? — Вдигна малката купчинка книги и погали меката кожена подвързия на най-горната с треперещ от удоволствие пръст. Джени обичаше книгите със същата страст, която брат ѝ хранеше към конете. В имението имаше дори малка библиотека и макар че от работа вечер не ни оставаше много време, често прекарвахме няколко минути в четене.

— Така има за какво да мисля, докато работя — обясни Джени, когато една вечер я видях, че се олюлява от умора, и я подкарах към леглото, вместо да ни чете на глас. Тя се прозя с юмрук пред устата. — Дори когато съм толкова уморена, че едва виждам буквите, те пак се връщат при мен на следващия ден, докато бия масло или преда, или плъстя вълна, и мога да ги превъртам в ума си.

Усмихнах се при споменаването на плъстенето на вълна. Бях сигурна, че жените на Лалиброх, сами в отдалеченото стопанство, плъстят вълната не само под съпровода на старите традиционни напеви, но и под думите на Молиер или Пирон.

Внезапно си спомних за бараката за плъстене, където жените седяха в редици една срещу друга боси, с голи ръце и най-старите си дрехи. Облягат се на стените и тъпчат с крака дългия мокър червей на вълната, превръщат го в плътна тъкан, която ще устои на мъглите и на по-леките дъждове и ще спаси от измръзване онзи, който я носи.

От време на време някоя жена ще стане и ще излезе навън, за да вземе котлето с димяща урина от огъня. С прихванати нагоре поли, тя ще стигне до центъра на бараката и ще намокри плата между краката си, а топлите изпарения ще се издигнат задушливи от вълната, докато другите жени се дърпат от пръските и си разменят груби шеги.

— От горещата пикня боята хваща бързо — обясни ми една от жените, когато примигнах с насълзени очи при първото си влизане в бараката. Другите ме наблюдаваха дали ще се изплаша от работата, но за мен плъстенето на вълна не беше чак такъв шок след нещата, които бях видяла и направила във Франция, през войната през 1944 година и в болницата през 1744. Времето не променя особено основните факти от живота. И като се изключи миризмата, тук беше топло и уютно. Жените от Лалиброх идваха да работят и да се шегуват, да попеят заедно, докато движат ритмично ръце по масата или докато босите им крака потъват дълбоко във вдигащата пара тъкан.

От тези спомени ме откъсна тропот на ботуши по коридора и порив студен влажен въздух, защото се отвори вратата. Джейми и Иън говореха нещо на келтски, спокойно и делово, явно обсъждаха земеделски въпроси.

— Онази нива трябва да се отводни следващата година — казваше Джейми на влизане. Джени остави писмата и отиде да донесе чисти кърпи от раклата в коридора.

— Подсушете се, преди да сте накапали килима — нареди тя и им ги подаде. — И свалете калните ботуши. Пощата дойде, Иън. Има писмо за теб от онзи човек в Пърт, дето му писа за саденето на картофите.

— Така ли? Идвам да го прочета, но има ли нещо за ядене? — попита той, като търкаше мократа си глава с кърпата и гъстите му вежди щръкнаха. — Умирам от глад, а чувам как и червата на Джейми къркорят.

Джейми се отърси като мокро куче и сестра му изфуча, защото из салона полетяха капки. Ризата му беше полепнала по раменете, а кичури мокра коса с цвят на ръжда висяха пред очите му.

Аз преметнах кърпата на врата му.

— Подсуши се и ще ти донеса нещо.

Бях в кухнята, когато го чух да вика. Не бях чувала такъв вик от него досега. В него имаше шок и ужас, и още нещо — нотка на обреченост, като вик на човек, който крещи в лапите на тигър. Хукнах по коридора и влетях в салона с подноса с овесени питки.

— Какво има? — Бях изплашена до смърт от изражението му. — Джейми, какво има? Какво!

Той взе с усилие едно писмо от масата и ми го подаде.

Оставих овесените питки, поех писмото и бързо го прегледах. Беше от Джаред. Разпознах тънкия, нечетлив почерк веднага.

— „Скъпи братовчеде… толкова съм доволен… не мога да изразя с думи възхищението си… твоята смелост и кураж ще са вдъхновение… няма как да не успееш… ще се моля за теб…” — вдигнах объркана поглед. — За какво говори, по дяволите? Какво си направил, Джейми?

Лицето му беше изопнато и усмихнато като мъртвешка глава, когато взе друг лист, нещо като зле отпечатана прокламация.

— Аз нищо не съм направил, сасенак. — На върха на листа видях герба на Стюартите. Посланието отдолу беше кратко и категорично.

Той обявяваше, че по волята на Всемогъщия бог, крал Джеймс, VIII за Шотландия и III за Англия и Ирландия, с настоящото обявява законното си право над престола на тези три кралства. И поради туй приема подкрепата на вождовете на клановете в Северна Шотландия, господарите якобити и „други верни поданици на Негово Величество крал Джеймс”, които са изписали имената си под това Съглашение.”

Пръстите ми изстинаха, обзе ме толкова силен ужас, че едва дишах. Ушите ми бумтяха и пред очите ми се въртяха черни петна.

В долната част на листа бяха изписани имената на шотландските вождове, заявили подкрепата си пред света и заложили живота и репутацията си на успеха на Чарлс Стюарт. Видях Кланраналд и Гленгари. Стюарт от Апин, Алегзандър Макдоналд от Кепок, Ангъс Макдоналд от Скотъс.

И в дъното на списъка: „Джеймс Алегзандър Малкълм Макензи Фрейзър от Брох Туарах.”

— Господи проклети Исусе! — прошепнах аз, щеше ми се да можех да кажа нещо по-силно, за да ми олекне. — Мръсното копеле те е подписало!

Джейми, още блед и с изопнато лице, започваше да се възстановява.

— Ами, да. — Ръката му посегна към неотвореното писмо на масата, тежкия плик с герба на Стюартите върху восъчния печат. Джейми го разкъса нетърпеливо и извади листите. Прочете го бързо, хвърли го на масата, сякаш изгаряше ръцете му, и зарови лице в шепите си.

— Извинение — рече дрезгаво. — Нямал време да ми изпрати документа, за да го подпиша лично. И благодарност за лоялната ми подкрепа. Господи, Клеър! Какво ще правя сега?

Това беше отчаян въпрос, на който нямах отговор. Гледах безпомощно как се отпуска на една възглавница и се втренчва скован в огъня.

Стъписана от тази драма, Джени се приближи да вземе писмата и съглашението. Прочете ги много внимателно, устните ѝ се движеха леко, после ги остави на лакираната маса. Погледна ги смръщена, отиде при брат си и сложи ръка на рамото му.

— Джейми — каза тя. Беше силно пребледняла. — Можеш да сториш само едно, скъпи. Трябва да идеш да се биеш за Чарлс Стюарт. Трябва да му помогнеш да победи.

Истината в думите ѝ бавно проникваше през слоевете на ужаса, които ме обгръщаха. Публикуването на това Съглашение превръщаше всички подписали го в бунтовници и предатели на английската Корона. Вече нямаше значение как Чарлс го беше постигнал, нито как е намерил средства; той вече бе отприщил морето на метежа и Джейми, и аз, бяхме повлечени от него. Така че Джени беше права — нямахме избор.

Погледът ми спря на писмото от Чарлс, което беше паднало от ръката на Джейми.

„… Макар че мносина ще ме нарекат глупак, дето се впущам в туй без подкрепата на Луи — или поне на банкерите му! — нищо няма да ме спре да се върна там, отдето съм дошал. Ликувай с мен, скъпи приетелю, че аз си ида у дома.”

35 ЛУННА СВЕТЛИНА

С напредване на приготовленията цялото имение кипеше от вълнение и предположения. Оръжия, запазени още от Въстанието през 1715 година, бяха извадени от дрипи, сламеници и огнища, и бяха наточени и излъскани. Мъже се срещаха и спираха да разговарят, свели глави един към друг под горещото августовско слънце. Жените притихваха и само ги гледаха.

Джени имаше способността на брат си да бъде непроницаема и с нищо не показваше мислите си. А аз, прозрачна като стъкло, ѝ завиждах. Затова, когато една сутрин ме попита дали ще доведа Джейми при нея в пивоварната, нямах представа какво ще иска от него.

Джейми влезе след мен и застана точно на прага. Чакаше очите му да свикнат със сумрака. Пое дълбоко дъх и вдиша горчивата миризма с видимо удоволствие.

— Ох — въздъхна замечтано. — Мога да се напия само като дишам.

— Тогава не дишай за малко, щото ми трябваш трезвен — посъветва го сестра му.

Той покорно напълни дробове, изду бузи и зачака. Джени го сръга бързо в стомаха с дръжката на бъркалката, а той се преви и избухна в смях.

— Палячо — сгълча го тя. — Искам да поговоря с теб за Иън.

Джейми взе едно празно ведро от рафта, обърна го и се настани на него. Слабата светлина от покритите с намаслена хартия прозорци над него озаряваше косата му с дълбоко медено сияние.

— Какво за Иън?

Сега беше ред на Джени да поеме дълбоко дъх. От широката каца пред нея лъхаше на ферментирало зърно, хмел и алкохол.

— Искам да го вземеш с теб.

Джейми вдигна вежди, но не каза нищо. Джени се взираше в бъркалката и гледаше как завихря течността. Джейми я наблюдаваше замислен, отпуснал ръце между коленете си.

— Бракът ли ти омръзна? — попита сговорчиво. — Няма ли да е по-лесно да го заведа в гората и там да го гръмна.

Тя го стрелна със сините си очи над кацата.

— Ако искам някой да умре, Джейми Фрейзър, ще го гръмна сама. И това няма да е Иън.

Той изсумтя и устата му потрепна.

— Така ли? Тогава защо?

Раменете ѝ се движеха в ритъм, всяко движение се сливаше със следващото.

— Защото аз те моля.

Джейми разпери дясната си ръка на коляното си и разсеяно попипа кривия белег, който се спускаше по средния му пръст.

— Опасно е, Джени.

— Знам.

Той поклати бавно глава, все още вгледан в ръката си. Тя беше заздравяла и той си служеше с нея, но скованият безименен пръст и грубият белег ѝ придаваха странно разкривен вид.

— Мислиш си, че знаеш.

— Знам, Джейми.

Той вдигна глава. Изглеждаше нетърпелив, но се опитваше да я вразуми.

— Да, сигурно Иън ти е разказвал за битките във Франция, но ти нямаш представа какво е всъщност. Сестро, това не ти е да подкарваш добитък. Това е война и тази ще е много кървава. Това е…

Бъркалката удари стената на кацата с трясък.

— Не ми казвай, че не знам какво е! — озвери се Джени. — Чувала съм, така ли? А според теб кой се грижи за Иън, когато се прибра с половин крак и треска, която едва не го уби?

Тя плесна с ръка по пейката. Нервите я предадоха.

— Не знам ли? Аз ли не знам? Аз вадих личинките от отрязания му крак, защото собствената му майка не можа да го направи! Аз държах горещия нож до крака му, за да запечатам раната! Аз усещах миризмата на изгорената плът, като на печено прасе, и аз го слушах как крещи! И ти смееш да ми казваш… че не… ЗНАМ какво е!

Сълзи от гняв потекоха по бузите ѝ. Тя ги избърса и посегна към джоба си за кърпичка.

Джейми стана, беше стиснал устни. Извади кърпа от ръкава си и ѝ я подаде. Знаеше, че не бива да се опитва да я успокоява. Гледа я известно време как си бърше яростно очите и носа.

— Е, добре тогава, знаеш — каза той. — И все пак искаш да го взема с мен?

— Искам. — Издуха си носа, избърса го рязко и пъхна кърпата в джоба си. — Той много добре знае, че е сакат, Джейми. Знае го много добре. И все пак може да се справи. Нали ще е на кон; няма да ходи.

Той махна нетърпеливо с ръка.

— Въпросът не е дали ще се справи. Човек прави това, което смята, че е длъжен да стори — а защо ти мислиш, че трябва да дойде?

Овладяна, тя извади бъркалката от кацата и я изтърси. От нея се поръсиха кафяви капки.

— Той не те е питал, нали? Не те е питал дали ще имаш нужда от него?

— Не.

Тя заби бъркалката в кацата и продължи работата си.

— Той мисли, че няма да го искаш, защото е сакат и няма да има полза от него. — Погледна брат си. — Ти познаваш стария Иън, Джейми. Сега е друг.

Той кимна неохотно и пак седна на ведрото.

— Да. Но това може да се очаква, а и той се справя добре. — Погледна сестра си и се усмихна. — Той е щастлив с теб, Джени. С теб и децата.

Тя кимна и черните къдрици подскочиха.

— Така е — рече тихо. — Защото за мен още е цял мъж и винаги ще бъде. — Погледна брат си право в очите. — Но ако смята, че за теб е безполезен, вече няма да е цял мъж в своите очи и точно затова те моля да го вземеш.

Джейми преплете пръсти, облегнал лакти на коленете си. Опря брадичка на кокалчетата си.

— Няма да е като във Франция — каза тихо. — Там рискуваш само живота си в битката. Тук… — поколеба се и продължи: — Джени, това е измяна. Ако нещата се объркат, онези, които са последвали Стюартите, ще свършат на ешафода.

Тя пребледня още повече, но не забави движенията си.

— Аз нямам избор — продължи той, без да откъсва очи от нея. — Но би ли рискувала и двама ни? Искаш ли и Иън да гледа от бесилото огъня, в който ще хвърлят червата му? Ще рискуваш ли да отгледаш децата си без баща, за да спасиш гордостта му? — Беше пребледнял почти колкото нея и лицето му се белееше в мрака на бараката.

Сега движенията на бъркалката се забавиха, лишени от яростта, но гласът ѝ още бе изпълнен с решителност, когато каза:

— Ще имам или цял мъж, или никакъв.

Джейми постоя неподвижно още известно време и се взираше в сведената глава на сестра си.

— Добре — каза тихо накрая. Тя не го погледна, нито забави движенията си, но бялата забрадка се наклони леко към него.

Той въздъхна рязко, стана и се обърна към мен.

— Да се махаме оттук, сасенак. Господи, сигурно наистина се напих!

— Защо си мислиш, че можеш да ми нареждаш? — Вената на слепоочието на Иън пулсираше силно. Джени стисна по-здраво ръката ми.

Решението на Джейми Иън да тръгне с него, за да се бият за Стюартите, беше посрещнато отначало с неверие, после с подозрение, а — когато Джейми настоя — с гняв.

— Ти си глупак — каза Иън. — Аз съм сакат и ти много добре го знаеш.

— Но знам и че си смел в битка и не бих искал друг да ми пази гърба — каза твърдо Джейми. На лицето му нямаше и капка съмнение или колебание. Той се беше съгласил с молбата на Джени и щеше да я изпълни каквото и да става. — Вече си се бил неведнъж. Какво? Ще ме изоставиш ли сега?

Иън махна пренебрежително на ласкателството.

— Може и тъй да е. Ако кракът ми поддаде, колкото и добре да се бия — ще се гърча на земята като червей и ще чакам някой англичанин да ме заплюе. Освен това кой ще се грижи за имението, докато се върнеш?

— Джени — отвърна бързо Джейми. — Ще оставя достатъчно мъже, за да вършат работата, а тя се оправя добре със сметките.

Иън вдигна вежди и каза нещо много грубо на келтски.

— Ще я оставиш да се оправя тук сама с три малки деца до полите и половината от необходимите мъже? Човече, ти си си изгубил ума! — Той вдигна ръце и се извърна към бюфета, където държахме уискито.

Джени, която седеше до мен на дивана с Катрин в скута, издаде тих звук, хвана ме за ръката под прикритието на полите ни и стисна пръстите ми.

— Защо си мислиш, че можеш да ми нареждаш?

Джейми огледа смръщен напрегнатия гръб на зет си. Едно мускулче до устата му започна да потрепва.

— Защото съм по-едър от теб — каза войнствено.

Иън се обърна и го изгледа смаян. Колебанието се задържа в очите му само за секунда. После изпъна рамене и вирна брадичка.

— Аз съм по-голям.

— Аз съм по-силен.

— Не, не си!

— Напротив!

— Аз съм по-силен!

— Не си!

— Напротив!

— Аз съм по-силен!

Под смеха в гласовете им се усещаше нещо много сериозно. В този малък сблъсък те бяха погълнати един от друг, както в детството и юношеството им, а в гласа на Джейми отекваше предизвикателство, когато разкопча маншета си и вдигна ръкава на ризата си.

— Докажи го. — Изчисти шахматната дъска с едно махване на ръката, седна и облегна лакът на инкрустираната ѝ повърхност. Дълбоките сини очи се взираха в кафявите очи на Иън, които горяха със същия гняв.

Иън оцени ситуацията за секунда, после кимна рязко и тъмните кичури паднаха над очите му.

Спокоен и решителен, той ги прибра назад, разкопча маншета си и нави ръкава на ризата си чак до рамото, без да откъсва очи от зет си.

От мястото си виждах лицето на Иън. Беше малко зачервено под слънчевия загар, а дългата тясна брадичка бе стегната решително. Не виждах лицето на Джейми, но решителността беше ясно изписана по линията на гърба и раменете му.

Двамата мъже нагласиха внимателно лакти, като потъркваха с тях повърхността на дъската, за да се уверят, че няма да се плъзнат.

Джейми разпери ритуално пръсти, извил длан към Иън. Иън внимателно нагласи своята длан върху нея. Пръстите им си паснаха, докоснаха за миг огледалния си образ, после се раздвижиха, на единия надясно, на другия — наляво, преплетоха се и стиснаха.

— Готов ли си? — попита Джейми.

— Готов съм. — Иън говореше спокойно, но очите му светеха под гъстите вежди.

Мускулите се напрегнаха веднъж по цялата дължина на ръцете и изпъкнаха силно, докато двамата се наместваха на столовете, за да намерят опора.

Джени ме погледна и извъртя очи. Каквото и да бе очаквала от Джейми — явно не беше това.

Мъжете се концентрираха върху напрегнатия възел от пръсти и не забелязваха нищо друго. Лицата им бяха зачервени от усилието, пот мокреше косата им по слепоочията, очите им изпъкнаха леко. Внезапно видях как погледът на Джейми се откъсва от стиснатите ръце и забеляза, че Иън стиска още по-здраво устни. Иън усети промяната, погледна го… и двамата избухнаха в смях.

Ръцете им останаха стиснати още миг и се отпуснаха.

— Тогава ще дърпаме въже — каза Джейми и отметна кичур мокра от пот коса. Поклати сърдечно глава към Иън. — Добре, човече. Дори да можех да ти заповядвам, нямаше да го направя. Но мога да те помоля, нали? Ще дойдеш ли с мен?

Иън избърса струйка пот от врата си. Погледът му обиколи стаята и спря за миг на Джени. Лицето ѝ не беше по-бледо от обичайно, но виждах колко бързо тупти вената под брадичката ѝ. Той се взираше в нея, докато развиваше внимателно ръкава си. По шията на Джени се издигна руменина.

Иън потърка челюст, сякаш мислеше, после се обърна към Джейми и поклати глава.

— Не, приятелю — каза тихо. — Трябвам ти тук и тук ще бъда. — Очите му спряха на Джени, която държеше Катрин до рамото си, и на малката Маги, вкопчила пухкавите си ръце в полите на майка си. И на мен. Дългите устни на Иън се извиха в усмивка. — Аз ще остана тук — повтори той. — Ще пазя слабата ти страна, човече.

— Джейми?

— Да? — Отговорът дойде веднага. Знаех, че не е заспал, макар че лежеше неподвижно като изсечена върху надгробен камък фигура. В стаята се изливаше лунна светлина и аз виждах лицето му, когато се надигнах на лакът. Той се взираше нагоре, сякаш гледаше отвъд гредите, чак до нощното небе и звездите.

— Няма да се опиташ да ме оставиш тук, нали? — Нямаше да ми хрумне да го попитам, ако не беше сцената с Иън тази вечер. Защото когато стана ясно, че Иън остава, Джейми седна с него да се разберат кой ще тръгне да се бие за принца и кой ще остане да се грижи за животните, пасищата и за Лалиброх.

Знаех, че това са трудни решения, макар че той съвсем спокойно обсъждаше с Иън дали ковачът Рос ще може да тръгне. Решиха, че ще може, макар че ще трябва да поправи плуговете преди това. Дали Джоузеф Фрейзър Кирби може да тръгне? Решиха, че не бива, защото хранеше не само своето семейство, но и това на овдовялата си сестра. Брендан, най-големият му син, беше на девет и не можеше да отмени баща си.

Това беше изключително деликатно планиране. Колко мъже трябва да тръгнат, за да могат да окажат някакво влияние върху изхода на битката? Защото Джени беше права, Джейми вече нямаше избор — освен да помогне на Чарлс Стюарт да победи. А за тази цел трябваше да събере възможно най-много мъже и оръжия.

Но от другата страна бях аз и моето ужасно знание — и липсата му. Бяхме успели да попречим на Чарлс Стюарт да се сдобие с пари за въстанието; и все пак Хубавият принц, безразсъден и глупав, беше решил да поиска наследството си, дори вече беше в Гленфинан и обединяваше тамошните кланове. От следващо писмо от Джаред разбрахме, че Чарлс е преминал Ламанша с две малки фрегати, осигурени от някой си Антоан Уолш, бивш търговец на роби, който явно беше надушил възможност. По всичко личеше, че е сметнал начинанието на Чарлс за по-малко рисково от един курс с роби и че вижда шанс да си върне инвестицията. Едната фрегата беше причакана от англичаните; другата успяла да стигне до остров Ерискей.

Чарлс беше слязъл на сушата само със седмина придружители, сред които собственик на малка банка на име Иниъс Макдоналд. Неспособен да финансира цялата експедиция, Макдоналд беше осигурил средства за известно количество мечове, които представляваха цялото въоръжение на Чарлс. Джаред звучеше едновременно възхитен и ужасен от безразсъдството на това начинание, но като верен якобит, той правеше всичко възможно да преглътне съмненията си.

И така, дотук Чарлс беше успял. От слуховете сред планинците научихме, че след Ерискей е отишъл в Гленфинан, където чакал, в компанията на няколко големи каси бренди, клановете да откликнат на призива му. След няколко напрегнати часа триста души от клана Камерън се спуснали към дефилето от стръмните зелени хълмове, предвождани не от вожда си, който бил далеч от дома, а от сестра му, Джени Камерън.

Камерън били първите, но след тях дошли още, както обещавало Съглашението.

Ако Чарлс все пак се беше устремил към пълното бедствие въпреки всичките ни усилия, тогава колко хора от Лалиброх можеха да бъдат пощадени, като останат у дома, за да спасят нещо след катастрофата?

Самият Иън щеше да остане; това поне беше сигурно и донякъде повдигаше духа на Джейми. Но другите — шейсетте семейства, които живееха в Лалиброх? Докато избираха кой да тръгне и кой да остане, те сякаш посочваха кой да умре. Бях виждала командири и преди; мъже, които войната принуждаваше да взимат подобни решения и знаех какво им коства.

Джейми го стори, нямаше избор, но по два въпроса остана непреклонен. На война нямаше да тръгне нито една жена и нито едно момче под осемнайсет години. Иън беше леко изненадан от това. Макар че повечето съпруги с малки деца обикновено оставаха, сред планинците не беше необичайно жените да следват мъжете си в битка, готвеха им и се грижеха за тях, споделяха с тях армейските дажби. А момчетата, които се смятаха за мъже още на четиринайсет, щяха да са страшно унизени, че са изключени от войската. Джейми обаче издаде тази заповед с категоричен тон и след миг колебание Иън просто кимна и я записа.

Не исках да го питам в присъствието на Иън и Джени дали забраната важи и за мен. Защото, дори да важеше, аз щях да тръгна с него и нищо нямаше да ме спре.

— Да те оставя тук? — попита той и устата му се изви в крива усмивка. — Ама има ли такава възможност?

— Не — сгуших се с облекчение до него. — Няма, но реших, че може би го обмисляш.

Той изсумтя и ме придърпа да легна на рамото му.

— За да те оставя тук, трябва да те окова за перилата на стълбите и пак няма да свърши работа. — Усещах как клати глава над мен. — Не, трябва да те взема, сасенак, без значение дали ми се иска. По пътя може да ни потрябват твоите знания. Ти си добър лечител, сасенак. Не мога да лиша хората си от уменията ти, а те ще потрябват.

Ръката му ме потупа по рамото и той въздъхна.

— Бих дал всичко, любима, да можех да те оставя тук в безопасност, но не мога. Затова ще тръгнете с мен — ти и Фъргъс.

— Фъргъс? — изненадах се аз. — Но нали не може да взимаме млади момчета!

Той пак въздъхна и положи ръката ми на гърдите си, където сърцето му биеше бавно и стабилно в малката вдлъбнатина.

— Фъргъс е друго нещо. Няма да взема другите момчета, защото тук им е мястото; ако нещо се обърка, те ще се грижат за семействата си, ще работят по полето и ще гледат животните. Вероятно ще им се наложи да пораснат бързо, но поне ще са тук. Но Фъргъс… той не принадлежи на това място, сасенак. Нито пък на Франция. Иначе щях да го върна там.

— Неговото място е при теб — казах тихо, с разбиране. — Моето също.

Той мълча дълго, после ме стисна леко.

— Така е. Сега заспивай, късно е.

Силен плач ме изтръгна от съня за трети път. На бебето му растяха зъбки. От стаята им по коридора чух сънливото мърморене на Иън и по-високия, примирен глас на Джени, която стана и отиде да утеши детето.

После чух тихи, тежки стъпки по коридора и разбрах, че Джейми върви бос из къщата.

— Джени? — Гласът му, макар и приглушен, за да не събуди децата, се чу ясно в голямата къща.

— Чух малката — каза той. — Тя не може да спи, аз не мога да спя, но пък ти можеш. Ако е нахранена и повита, ще постоя малко с нея, а ти се връщай в леглото.

Джени се прозина и чух усмивката в гласа ѝ.

— Джейми, скъпи, ти си истинско съкровище. Да, наяла се е хубаво и засега е суха. Вземи я и ви пожелавам приятно прекарване. — Вратата се затвори, пак се чуха тежките стъпки, този път към нашата стая, и шепотът на Джейми, който утешаваше бебето.

Аз се сгуших още по-дълбоко в пухените завивки и се обърнах да заспя отново. Почти не чувах плача на бебето, прекъсван от хълцания, и дълбокия, беззвучен шепот на Джейми, който нареждаше нещо на келтски.

Те се носеха нагоре-надолу по коридора и аз се унесох пак, но нарочно не заспивах дълбоко, за да ги чувам. Един ден той вероятно щеше да държи така свое дете, малката главичка ще се гуши в големите му ръце, телцето ще се притиска към рамото му. И той щеше да пее на своята дъщеря тази беззвучна, топла, тиха песен в мрака.

Постоянната слаба болка в сърцето ми отслабна под прилив на нежност. Бях заченала веднъж; щях да зачена отново. Фейт ми беше дала това знание, Джейми ми даваше силите. Ръцете ми легнаха леко на гърдите и свиха се над тях. Знаех със сигурност, че някой ден те ще хранят детето ми. Потънах в сън, а песента на Джейми звучеше в ушите ми.

Малко по-късно отново се пробудих и отворих очи в изпълнена със светлина стая. Луната се беше издигнала и всички предмети се виждаха ясно, но плоски и двуизмерни, защото нямаше сенки.

Бебето беше притихнало, но още чувах гласа на Джейми в коридора. Говореше ѝ съвсем тихо. Тонът му се беше променил; не беше ритмичен, както се говори на бебе, а накъсана, пресекваща реч на мъж, който търси път сред пущинака на собственото си сърце.

Станах и се приближих тихо до вратата. Видях ги в края на коридора. Джейми седеше облегнат до прозореца. Беше вдигнал босите си крака, за да поддържа Катрин Мери в скута си, а нейните пухкави крачета ритаха безспирно над корема му.

Лицето на бебето беше огряно от луната и очите му бяха тъмни езера, които попиваха думите на Джейми. Той галеше с пръст бузката ѝ и ѝ шепнеше с трогателна нежност.

Говореше на келтски и толкова тихо, че нямаше да го разбера, дори да знаех езика. Но гласът му беше натежал и лунната светлина от прозореца зад него огряваше сълзите, които се стичаха по бузите му.

Не биваше да се намесвам в това. Върнах се в още топлото легло, но още виждах господаря на Лалиброх, полугол на лунната светлина, да излива сърцето си пред бъдещето в скута си.

Когато се събудих на сутринта, усетих топлия познат аромат до мен и нещо заплетено в косата ми. Отворих очи и видях малките устнички на Катрин Мери да премляскват на сантиметри от носа ми, а дебелите пръстчета бяха вкопчени в косата над лявото ми ухо. Внимателно се освободих, тя се размърда, но се обърна по корем, сви колене и пак заспа.

Джейми лежеше от другата ѝ страна, беше заровил лице във възглавницата. Отвори едно ясносиньо като утринното небе око.

— Добро утро, сасенак — рече тихо, за да не я събуди. Усмихна ми се, когато седнах в леглото. — Много бяхте сладки, заспали нос до нос.

Прокарах ръка през оплетената си коса и се усмихнах на вирнатото дупе на Кити.

— Така сигурно не ѝ е много удобно — отбелязах. — Но щом още спи, значи всичко е наред. Докога стоя с нея снощи? Не съм те чула да лягаш.

Той се прозина и прекара ръка през косата си. Под очите му имаше сенки, но изглеждаше спокоен и доволен.

— Ами, по някое време. Преди да залезе луната. Не исках да будя Джени, затова сложих бебето в леглото между нас и то не помръдна цяла нощ.

Бебето забиваше лакти и колене в дюшека и ровеше в завивките с тихо сумтене. Сигурно вече беше време за сутрешното хранене. Това се потвърди след миг, когато тя надигна глава със затворени очи и нададе хубав писък. Посегнах бързо да я взема.

— Тихо-тихо-тихо — зашепнах ѝ и погалих малкото изпънато гръбче. Станах от леглото и посегнах назад да погаля Джейми по главата. Рошавата му коса беше топла.

— Ще я занеса при Джени. Още е рано, ти поспи.

— Може, сасенак — сбърчи нос той. — Ще се видим на закуска, нали? — Обърна се по гръб, скръсти ръце на гърдите си в любимата си поза за сън и когато с Катрин Мери стигнахме до вратата, той вече дишаше дълбоко.

Бебето се гърчеше силно в ръцете ми, търсеше зърно и пищеше от безсилие, защото не го намираше. В коридора срещнах Джени, която беше изскочила от спалнята си в отговор на плача и навличаше зеления си халат. Подадох ѝ бебето, което размахваше малките си юмручета.

— Тук съм, тук съм, тихо — утешаваше я Джени. Вдигна подканващо вежда към мен, пое детето и се обърна към стаята си.

Последвах я и седнах на разбърканото легло, а тя се настани на столче до огнището да накърми детето. Малката уста веднага захапа зърното и всички се отпуснахме от облекчение при внезапната тишина.

Джени въздъхна. Раменете ѝ се смъкнаха леко, когато млякото потече.

— Така е по-добре, малко прасенце, нали? — Отвори очи и ми се усмихна. — Много мило, че я взехте при вас тази нощ. Спах като мъртвец.

Свих рамене и се усмихнах на майката и детето, отпуснати и доволни. Извивката на бебешката главичка точно повтаряше извивката на гърдата на Джени и от вързопчето в скута ѝ се чуваше тихо сучене.

— Джейми я взе — казах аз. — Той като че ли се разбира много добре с племенницата си. — Пак си спомних как ѝ говореше тихо и плачеше.

Джени кимна.

— Да, помислих си, че ще се утешат взаимно. Той не спи добре тези дни, нали?

— Не — отвърнах тихо. — Има много грижи.

— Сигурно. — Погледна към леглото зад мен. Иън беше станал още призори, за да нагледа животните. Конете, които щяха да тръгнат с мъжете, трябваше да се подковат и да им се намерят оглавници.

— На бебе можеш да говориш — каза тя внезапно — Наистина да му говориш. Можеш да му кажеш всичко, колкото и глупаво да се стори на някой друг, който може да те разбере.

— О, и ти си го чула? — Тя кимна, загледана в бузката на Катрин. Малките тъмни мигли лежаха на светлата кожа, защото беше затворила очи от екстаз.

— Да, но ти не се тревожи — добави и ми се усмихна с нежност. — Не че не може да говори с теб; знае, че може. Но с бебе се говори иначе. То е човек и знаеш, че не си сам, но не разбира думите ти и не се тревожиш какво ще си помисли за теб или как ще се почувства. Можеш да излееш сърцето си, без да си подбираш приказките или да спестяваш нещо — а това е утеха за душата.

Говореше съвсем делово, сякаш това беше всеизвестен факт. Зачудих се дали и тя говори така на детето си. Широката уста, също като на брат ѝ, се изви леко на една страна.

— Така им говориш и преди да се родят — каза тихо. — Ти сигурно знаеш?

Отпуснах ръце на корема си.

— Да, знам.

Тя притисна палец към бузката на детето, за да прекъсне сученето, и с ловко движение вдигна малкото телце, за да го намести под пълната гърда.

— Мислех си, че сигурно затова жените са тъжни след раждане — каза тя, сякаш мислеше на глас. — Говориш им и мислиш за тях, познаваш ги, докато са в теб, представяш си ги. После се раждат и са различни — не както си ги виждала. И ги обичаш, разбира се, и ги опознаваш… но все пак, онова дете, на което си говорила със сърцето си, вече го няма. Нещо като мъка по нероденото дете, макар че роденото е в ръцете ти. — Наведе се и целуна дъщеря си по главата.

— Да — казах аз. — Преди… е просто възможност. Може да е син или дъщеря. Просто дете, хубаво дете. След това се ражда и всичко, което е могло да бъде, си отива, защото то вече е такова каквото е.

Тя се залюля нежно напред-назад и малката ръка, която стискаше зелената коприна на халата ѝ, започна да се отпуска.

— Ражда се дъщеря и синът, който е могла да бъде, вече е мъртъв — каза тихо. — Хубавото дете на гърдите ти убива хубавото дете, което си си мислила, че носиш. И ти плачеш за непознатото, за отишлото си, докато не опознаеш детето, което имаш, и тогава то вече не може да е друго, освен каквото е, а ти се изпълваш единствено с радост. Но дотогава често плачеш.

— А мъжете… — казах аз, като мислех за Джейми, който шепне тайните си на едно дете.

— Да. Те прегръщат децата си и усещат всичко, което може да бъде, и това, което никога няма да е. Но те не плачат така лесно за неща, които не познават.