В капана на времето

1 ИНВЕНТАРИЗАЦИЯ

Роджър Уейкфийлд стоеше в средата на стаята и се чувстваше обсаден. Реши, че това чувство всъщност е оправдано, защото той беше обсаден: от маси, покрити с всякакви сувенирчета, от тежки викториански мебели, отрупани с покривчици, плюш и вълнени одеяла, от миниатюрни плетени черги на полирания под, които коварно чакаха възможност да се плъзнат под нечий нищо неподозиращ крак. Беше обсаден от дванайсет стаи с мебели, покривки и книжа. И от книги — Господи, колко книги!

Кабинетът, в който се намираше, беше опасан от три страни с натъпкани до пръсване лавици. Криминални романи с меки корици бяха натрупани на ярки, парцаливи купчини пред подвързани с телешка кожа томове, притиснати от избрани романи за читателски клубове, стари книги, отмъкнати от вече изчезнали библиотеки, и хиляди памфлетчета, брошурки и ръчно подвързани ръкописи.

Подобна беше ситуацията и в останалата част на къщата. Книги и вестници покриваха всяка хоризонтална повърхност, шкафовете стенеха и проскърцваха по сглобките. Покойният му втори баща беше живял дълъг и пълноценен живот, надхвърлящ с цели десет години библейската възраст от седемдесет. И за тези осемдесет години преподобният Реджиналд Уейкфийлд не беше изхвърлил абсолютно нищо.

Роджър потисна порива да избяга от къщата, да скочи в своя „Морис Майнър”, да потегли отново към Оксфорд и да остави това имение и неговото съдържание на милостта на времето и вандалите. Спокойно, рече си и вдиша дълбоко. Можеш да се справиш. Книгите бяха лесната част; трябваше просто да ги прегледа и да извика някого да ги изнесе. Със сигурност щеше да му трябва камион с размерите на железопътен вагон, но все пак можеше да се направи. Дрехите не бяха проблем. Щеше да ги даде в „Оксфам”.

Не знаеше какво ще правят там с всички тези черни вълнени костюми с жилетка, датиращи от 1948 г., но вероятно бедните не бяха чак толкова придирчиви. Той започна да диша малко по-леко. Беше си взел месец отпуск от историческия факултет в Оксфорд, за да уреди делата на Преподобния. Вероятно все пак щеше да е достатъчно. В най-мрачните моменти му се струваше, че задачата ще отнеме години.

Отиде до една от масите и взе малка порцеланова чинийка. Беше пълна с метални правоъгълничета; оловни „габерлунджи”, значки, издавани от енориите на просяците през осемнайсети век като вид лиценз. До лампата имаше колекция от глинени бутилки, а до тях — посребрен овнешки рог за енфие. Запита се дали да ги даде в някой музей. Къщата беше изпълнена с артефакти от якобитите; Преподобният беше любител историк, а осемнайсети век бе любимото му ловно поле.

Пръстите му сами посегнаха да погалят рога и проследиха черните линии на гравираните надписи — имената и датите на дякони и ковчежници на Задругата на шивачите от Кенънгейт, Единбург, 1726 г. Вероятно трябваше да запази някои от по-ценните притежания на Преподобния… Отдръпна се, като клатеше решително глава.

— Безполезно е, това е път към лудостта — рече на глас. Започне ли да пази това-онова, накрая ще остави всичко и ще заживее в огромната къща, обграден от поколения боклуци.

— Освен това си говориш сам — промърмори.

Мисълта за поколенията боклуци му напомни за гаража и той се умърлуши още повече. Преподобният всъщност беше негов прачичо и го беше осиновил на петгодишна възраст, след като родителите му загинаха във Втората световна война; майка му в Блица, а баща му в черните води на Ламанша. Воден от своите инстинкти за съхранение, Преподобният бе запазил всичките им вещи, които бяха запечатани в сандъци и кашони в дъното на гаража. Роджър знаеше със сигурност, че през последните двайсет години никой не ги е отварял.

Той изпусна старозаветен стон при мисълта, че ще трябва да рови из вещите на родителите си.

— О, боже! — добави на глас. — Всичко друго, но не и това!

Макар че това не беше точно молитва, в този миг, сякаш в отговор, на входната врата се позвъни и Роджър прехапа стреснато език.

Вратата на имението имаше склонността да заяжда във влажно време, което означаваше, че заяждаше през повечето време. Роджър я отвори с протяжно скърцане и видя на прага една жена.

— Какво обичате?

Тя беше средна на ръст и много красива. Първото му впечатление бе за фини кости и бял лен, увенчан с гъсти кестеняви къдрици, полуукротени в нещо като кок. А насред всичко това — най-необикновените светли очи с цвета на отлежало шери.

Очите ѝ плъзнаха от гуменките до лицето му на трийсетина сантиметра над нея. Кривата ѝ усмивка стана малко по-широка.

— Не обичам да започвам разговорите с клише — каза тя, — но много сте пораснал, млади Роджър!

Роджър усети, че се изчервява. Жената се засмя и му подаде ръка.

— Вие сте Роджър, нали? Аз съм Клеър Рандал; стара приятелка на Преподобния. Но не съм ви виждала от петгодишен.

— Ами… казвате, че сте приятелка на баща ми? Значи вече знаете…

Усмивката изчезна, заменена от опечалено изражение.

— Да, и много съжалявам за случилото се. Сърцето, нали?

— Ами да. Съвсем внезапно. Току-що се върнах от Оксфорд, за да уредя… всичко. — Той направи неясен жест, който включваше смъртта на Преподобния, къщата зад него и цялото ѝ съдържание.

— Доколкото си спомням библиотеката на баща ви, тази малка задача сигурно ще ви ангажира до следващата Коледа — каза Клеър.

— В такъв случай може би не биваше да ви безпокоим — чу се тих глас с американски акцент.

— О, забравих — рече Клеър и се извърна към момичето, което се появи иззад ъгъла на предната веранда. — Роджър Уейкфийлд, това е дъщеря ми Бриана.

Бриана Рандал пристъпи напред със свенлива усмивка. Роджър се вгледа в нея за миг, после си спомни за добрите обноски. Отвори широко вратата, като се питаше кога за последно е сменял ризата си.

— Моля ви, изобщо не ме безпокоите! — каза той сърдечно.

— Точно имах нужда от малка почивка. Ще влезете ли?

Поведе двете жени по коридора към кабинета на Преподобния и по пътя забеляза, че освен относително привлекателна, дъщерята е едно от най-високите момичета, които бе виждал отблизо. Реши, че е поне метър и осемдесет, защото главата ѝ стигаше до върха на закачалката. Той несъзнателно изправи гръб и се извиси в целия си ръст от метър и деветдесет. В последния миг се приведе, за да не удари глава в трегера на кабинета, когато последва жените в стаята.

— Мислех да дойда по-рано — каза Клеър, докато се настаняваше по-удобно в огромното кресло. Четвъртата стена в кабинета на Преподобния беше съоръжена с високи до тавана прозорци и слънчевата светлина блещукаше по перлената фиба в светлокестенявата ѝ коса. Къдриците бяха започнали да се освобождават от затвора си и Клеър прибра разсеяно една от тях зад ухото си.

— Всъщност възнамерявах да дойда миналата година, но имахме спешен случай в Бостън — аз съм лекар — обясни тя и устните ѝ леко се извиха, щом забеляза, че Роджър не успя да прикрие изненадата си. — Но съжалявам, че не го направихме; много ми се щеше да се видя отново с баща ви.

Роджър вече се чудеше защо все пак са дошли след смъртта на Преподобния, но му се стори неучтиво да пита. Вместо това каза:

— Решили сте да разгледате местността, нали?

— Да, дойдохме с кола от Лондон — отвърна Клеър. Усмихна се на дъщеря си. — Исках Бри да види този район; човек не би предположил по говора ѝ, но тя е англичанка като мен, макар че никога не е живяла тук.

— Наистина ли? — Роджър се озърна към Бриана и реши, че не прилича особено на англичанка; освен че беше много висока, тя имаше гъста дълга червена коса, едри ръбести скули и дълъг прав нос — може би въздълъг.

— Родена съм в Америка — обясни Бриана, — но мама и татко са — бяха — англичани.

— Бяха?

— Съпругът ми почина преди две години — обясни Клеър.

— Мисля, че го познавате — Франк Рандал!

— Франк Рандал! Разбира се! — Роджър се плесна по челото и усети как бузите му пламнаха заради смеха на Бриана.

— Ще ме помислите за пълен глупак, но едва сега осъзнах кои сте.

Името обясняваше всичко — Франк Рандал беше изтъкнат историк и добър приятел на Преподобния. Двамата си разменяха информация за якобитите, макар че Франк Рандал не бе идвал в имението поне десет години.

— Значи… ще посетите историческите забележителности близо до Инвърнес? — попита наслуки Роджър. — Ходихте ли вече до Калоден?

— Не още — отвърна Бриана. — Мислехме да идем тази седмица. — Усмивката ѝ беше любезна, но нищо повече.

— Записахме се за екскурзия до Лох Нес този следобед — обясни Клеър. — И вероятно утре ще идем до Форт Уилям или ще се разходим из Инвърнес. Градът доста се е разраснал от последното ми идване тук.

— А кога беше то? — Роджър се чудеше дали трябва да предложи услугите си като екскурзовод. Наистина не разполагаше с много време, но семейство Рандал бяха добри приятели на Преподобния. Освен това едно пътуване с кола до Форт Уилям в компанията на две привлекателни жени му се струваше много по-приятна перспектива от разчистването на гаража, което беше следващата задача в списъка му.

— О, преди повече от двайсет години. Много време мина. — В гласа ѝ имаше някаква странна нотка, която го накара да я погледне, но тя срещна очите му с усмивка.

— Е — рече той, — ако мога да направя нещо за вас, докато сте в Шотландия…

Клеър още се усмихваше, но нещо в лицето ѝ се промени. Като че ли беше чакала тази възможност. Погледна към Бриана, после пак към Роджър.

— След като го споменахте. — Усмивката ѝ стана още по-широка.

— О, мамо! — възкликна Бриана и се изправи. — Нали не искаш да притесняваме господин Уейкфийлд! Виж колко много работа има! — Тя описа с жест претъпкания кабинет, преливащите кашони и безбройните купчини книги.

— Не, не, изобщо не ме притеснявате! — възрази Роджър. — Е… за какво става дума?

Клеър стрелна дъщеря си с усмирителен поглед и рече язвително:

— Не възнамерявах да го ударя по главата и да го извлека за краката, но вероятно познава човек, който може да ни помогне. Става дума за малък исторически проект — обясни тя на Роджър. — Трябва ми човек, който е относително вещ по темата за якобитите от осемнайсети век — за Хубавия принц Чарли и останалите.

Роджър се наведе заинтригуван напред.

— Якобитите? — попита той. — Не съм специалист по този период, но знам това-онова — няма как иначе, след като живея така близо до Калоден. Там е била последната битка — обясни той на Бриана. — Там поддръжниците на Хубавия принц са се изправили срещу херцог Къмбърланд и са били избити до крак.

— Точно така — отвърна Клеър. — Всъщност онова, което търся, е свързано именно с това. — Тя бръкна в чантата си и извади сгънат лист хартия.

Роджър го отвори и бързо го прегледа. Това беше списък с имена на мъже, може би трийсетина. В началото бе изписано: „Якобитско въстание, 1745 — Калоден”.

— О, четиридесет и пета? — попита Роджър. — Тези мъже са се били при Калоден, нали?

— Така е — отвърна Клеър. — А аз искам да разбера колко от тях са оцелели в битката?

Роджър потърка брадичката си, докато разглеждаше списъка.

— Това е прост въпрос, но отговорът може да се окаже труден за намиране. При Калоден са избити толкова много шотландци от клановете, които са подкрепили принц Чарлс, че не са погребвани индивидуално. Заровени са в масови гробове, белязани само с надробен камък с името на клана.

— Знам — каза Клеър. — Бриана не е била там, но аз съм ходила — преди много време. — Стори му се, че през очите ѝ премина сянка, но тя бързо сведе глава над чантата си. Нищо чудно, помисли си той. Калоденското поле беше въздействащо място; то извикваше сълзи дори в неговите очи, докато гледаше огромната равнина и мислеше за смелостта на шотландците, които лежаха изклани под тази трева.

Клеър разгъна още няколко напечатани листа и му ги подаде. Дългият ѝ бял пръст се плъзна по полето на единия лист. Красиви ръце, помисли си Роджър; с деликатни кости, добре поддържани, само с по един пръстен на всяка. Сребърният на дясната ръка бе особено впечатляващ: широка якобитска халка с шотландски преплетен мотив, украсен с цветове на магарешки бодил.

— Това са имената на съпругите им, доколкото зная. Мисля, че може да помогнат, защото ако мъжете им са убити при Калоден, тези жени вероятно са се омъжили повторно или са емигрирали. Тази информация сигурно ще е вписана в църковния регистър, нали? Всички са от една енория; църквата е била в Брох Морда — малко на юг оттук.

— Това е много полезна идея — рече Роджър, леко изненадан. — За подобно нещо би се сетил само историк.

— Аз не съм историк — отвърна сухо Клеър Рандал. — От друга страна, когато живееш с такъв, понякога наистина ти хрумва нещо полезно.

— Разбира се. — Тогава и на него му хрумна нещо и стана от креслото си. — Аз съм ужасен домакин. Моля, позволете да ви предложа напитки и ще ми разкажете повече за това. Вероятно ще мога да ви помогна лично.

Въпреки безпорядъка той знаеше къде са гарафите с алкохол и бързо предложи на гостенките си уиски. Сложи доста газирана вода в чашата на Бриана, но забеляза, че тя отпи, сякаш ѝ даде препарат срещу мравки, а не най-доброто малцово уиски „Гленфидич”. Клеър, която помоли нейното да е чисто, като че ли му се наслаждаваше повече.

Роджър отново седна на мястото си и пак взе листите.

— Това е интересен въпрос за историческо изследване. Казвате, че тези мъже са от една и съща енория? Предполагам, че са били и от един клан или септ — виждам, че мнозина носят името Фрейзър.

Клеър кимна, беше събрала ръце в скута си.

— Те са от едно имение; малко планинско стопанство, наречено Брох Туарах — в района е било известно като Лалиброх. Били са част от клана Фрейзър, макар че никога не са признавали официално лорд Ловат за свой господар. Тези мъже са се присъединили рано към Метежа; сражавали са се в Битката при Престънпанс — докато хората на Ловат са дошли точно преди Калоден.

— Наистина ли? Това е интересно. — През осемнайсети век беше нормално селяни от такова малко стопанство да умрат там, където са живели, да бъдат погребани в църковния двор на селото и да бъдат стриктно вписани в енорийския регистър. Обаче опитът на Хубавия принц Чарли да си върне трона на Шотландия през 1745 г, в известно отношение бе нарушил нормалния ход на нещата.

По време на опустошението след погрома в Калоден много планинци бяха емигрирали към Новия свят; други бяха напуснали долините и равнините към големите градове в търсене на храна и работа. Малцина бяха останали, упорито вкопчени в земята и традициите си.

— От това ще се получи интересна статия — изрече на глас мислите си Роджър. — Да се проследи съдбата на няколко души, да се провери какво се е случило с тях. Няма да е толкова интригуващо, ако всички са умрели при Калоден, но има вероятност неколцина да са оцелели. — Той щеше да се зарадва на този проект като приятно разсейване дори да не беше по молба на Клеър Рандал.

— Да, мисля, че мога да ви помогна — каза Роджър и беше възнаграден от нея с топла усмивка.

— Наистина ли? Това е чудесно!

— Удоволствието е мое — отвърна той. Сгъна листите и ги остави на масата. — Ще започна работа веднага, но първо ми кажете как мина пътуването от Лондон?

Разговорът се насочи към общи теми и дамите Рандал го угощаваха с истории за трансатлантическото си пътуване и за пътя от Лондон. Вниманието на Роджър леко се отклоняваше, защото вече беше започнал да планира изследването за този проект. Чувстваше известна вина, че го пое; наистина не биваше да губи време. От друга страна, въпросът беше интересен. И вероятно щеше да успее да комбинира изследването с част от необходимото разчистване на материалите на Преподобния; със сигурност знаеше, че в гаража има четиридесет и осем кашона с надписи „якобити” и „разни”. Дори само от мисълта за тях му прималяваше.

Откъсна с усилие мислите си от гаража и установи, че разговорът внезапно е променил темата си.

— Друидите ли? — попита замаян. Вгледа се подозрително в чашата си, за да се увери, че наистина е добавил газирана вода.

— Не сте ли чували за тях? — Клеър изглеждаше леко разочарована. — Баща ви — Преподобният — знаеше за тях, макар и само неофициално. Вероятно е преценил, че не си струва да ви казва. Смяташе го за нещо като шега.

Роджър се почеса по главата и разроши гъстата си черна коса.

— Не, наистина не си спомням. Но вие сте права, вероятно е сметнал, че не е важно.

— Е, и аз не съм сигурна. — Тя кръстоса крака. Лъч слънчева светлина засия по чорапа ѝ и открои деликатната дълга кост отдолу.

— Когато бях тук за последно с Франк — Господи, беше преди двайсет и три години! — Преподобният му каза, че има местна група от… е, сигурно бихте ги нарекли съвременни друиди. Нямах представа доколко автентични са; повечето вероятно не особено. — Бриана се беше навела напред с интерес и стискаше с две ръце забравената чаша с уиски.

— Преподобният не би могъл да признае официално за съществуването им — езичество и тем подобни, сещате се, — но неговата икономка, госпожа Греъм беше свързана с тази група и от време на време той бе в течение на делата им и осведомяваше Франк кога ще има церемония призори на Белтейн — Майския празник.

Роджър кимна, опитваше се да смели идеята, че старата госпожа Греъм, тази изключително порядъчна особа, е била замесена в езически ритуали и танци в каменни кръгове призори. Единственото, което си спомняше за друидските церемонии, включваше изгаряне на жертви в ракитени клетки, което също изглеждаше невероятно поведение за една презвитерианка в напреднала възраст.

— На върха на един хълм, относително близо, има каменен кръг. Затова ние отидохме там призори, за да… ами за да ги шпионираме — продължи Клеър и сви извинително рамене. — Нали знаете какви са учените; лишени са и от капка съвест, която опре до тяхната област, какво остава за някаква си деликатност. — Роджър потрепна леко при тези думи, но кимна в знак на съгласие.

— И те бяха там — продължи Клеър. — Включително госпожа Греъм. Всички бяха облечени с чаршафи, припяваха нещо и танцуваха в каменния кръг. Франк беше очарован — добави тя с усмивка. — Наистина беше впечатляващо, дори за мен.

Замълча за миг, като гледаше Роджър някак замислено.

— Разбрах, че госпожа Греъм се е споминала преди няколко години, но се чудя дали… Знаете ли дали има някакви роднини? Смятам, че членството в подобни групи често се предава по наследство; вероятно има дъщеря или внучка, които могат да ми кажат нещо.

— Ами… — започна бавно Роджър. — Има внучка — казва се Фиона, Фиона Греъм. Всъщност тя дойде да работи в имението след смъртта на баба си. Преподобният вече беше твърде възрастен, за да се грижи сам за себе си.

Ако нещо беше в състояние да измести образа на госпожа Греъм, танцуваща по чаршаф, това бе мисълта за деветнайсетгодишната Фиона като пазител на древно мистично знание, но Роджър се откъсна от нея и продължи:

— Опасявам се, че тя не е тук в момента, но мога да я повикам заради вас.

Клеър махна с изящната си ръка.

— Не си правете труда. Ще остане за друг път. И без това вече ви отнехме твърде много време.

За негово изумление, тя остави празната чаша на малката масичка между креслата и Бриана някак твърде чевръсто добави към нея своята пълна чаша. Роджър забеляза, че Бриана Рандал си гризе ноктите. Това дребно доказателство за несъвършенство му даде кураж да направи следващата стъпка.

Тя го беше заинтригувала и той не искаше да я остави да си тръгне, без да се увери, че ще я види отново.

— Като стана дума за каменни кръгове — рече бързо, — мисля, че знам онзи, за който споменахте. Доста е живописен и не е далеч от града. — Усмихна се директно на Бриана Рандал, като автоматично регистрира факта, че има три малки лунички на едната скула. — Мислех си дали да не започна този проект с едно пътуване до Брох Туарах. Каменният кръг е в същата посока, затова може би… ау!

С едно рязко завъртане на обемистата си чанта Клеър Рандал събори двете чаши от масата и заля скута и бедрата на Роджър с уиски и доста сода.

— Ужасно съжалявам — извини се тя, изчервена. Наведе се и започна да събира парченцата кристал, въпреки че Роджър получленоразделно се опитваше да я възпре.

Бриана се втурна на помощ с шепа ленени салфетки, които беше грабнала от бюфета.

— Мамо, не знам как изобщо ти позволяват да оперираш. Ти не можеш да опазиш нищо по-малко от кутия за хляб. Виж, обувките му подгизнаха от уиски! — Тя коленичи на пода, за да попива разлетия скоч и да събира кристалните парчета. — Панталоните му също.

Бриана взе суха салфетка от купчината в ръката си и прилежно започна да лъска обувките на Роджър. Червената ѝ грива се рееше сякаш безтегловно около коленете му. Главата и се вдигна, за да огледа бедрата му, и тя енергично започна да попива мокрите петна по панталоните му. Роджър затвори очи и трескаво започна да мисли за ужасни автомобилни катастрофи, данъчни формуляри и страховити привидения — всичко, което би му помогнало да не се опозори напълно, докато топлият дъх на Бриана Рандал проникваше през мократа тъкан на панталоните му.

— А… може би ще искате да довършите сам? — Гласът прозвуча някъде на нивото на носа му, той отвори очи и видя две тъмносини очи над широка усмивка. Пое почти немощно салфетката от ръката ѝ, задъхан, сякаш беше тичал пред влак.

Сведе глава да попие панталоните си и улови погледа на Клеър Рандал — тя го гледаше със смесица от съчувствие и веселие.

Нищо друго не се разчиташе по изражението ѝ; нищо от онзи блясък, който му се стори, че зърна точно преди катастрофата. Силно изчервен, Роджър реши, че си е въобразил, защото за какъв дявол ще го прави нарочно?

— Откога се интересуваш от друиди, мамо? — Бриана като че ли намираше нещо много смешно в тази идея; забелязах, че прехапа вътрешността на бузите си, докато разговарях с Роджър Уейкфийлд, и усмивката, която бе крила, вече беше залепена на лицето ѝ. — Да не вземеш и ти един чаршаф и да се присъединиш към тях?

— Сигурно ще е по-забавно от болничните съвещания всеки четвъртък — отвърнах. — Макар и малко ветровито. — Тя направо зарева от смях и стресна две синигерчета, които излетяха от пътя пред нас.

— Не — отвърнах сериозно. — Не се интересувам толкова от дамите друидки. Искам да открия един човек, когото познавах навремето, в Шотландия. Нямам адреса ù — не съм я виждала и чувала повече от двайсет години, — но тя се интересуваше от странни неща като вещерство, стари вярвания и фолклор. Някога живееше наблизо; реших, че ако още е тук, вероятно участва в подобна група.

— Как се казва?

Поклатих глава и посегнах към фибата точно когато се смъкваше от къдриците ми. Тя се изплъзна от пръстите ми и подскочи в тревата до пътеката.

— По дяволите! — наведох се да я взема. Пръстите ми леко трепереха, докато ровех из гъстите стръкове, и едва улових фибата, която беше хлъзгава от влажната трева. Мисълта за Гейлис Дънкан винаги ме изнервяше.

— Не зная — отвърнах. Отметнах къдриците от пламналото си лице. — Искам да кажа… мина много време, сигурна съм, че вече е с друго име. Беше вдовица; може да се е омъжила отново или да използва моминското си име.

— О… — Бриана изгуби интерес към темата и продължихме известно време в тишина. После внезапно попита: — Какво мислиш за Роджър Уейкфийлд, мамо?

Погледнах я; бузите ù бяха порозовели, но може би се дължеше на пролетния вятър.

— Смятам, че е много мил младеж — отвърнах внимателно. — Определено е интелигентен; той е един от най-младите преподаватели в Оксфорд. — Интелигентността му беше ясна, чудех се обаче дали има въображение. Учените доста често са лишени от него, а въображението щеше да е от полза.

— Той има много дълбоки очи — каза тя замечтано, пренебрегвайки въпроса за интелигентността му. — Виждала ли си no-зелени очи?

— Да, впечатляващи са — съгласих се аз. — Винаги са били такива; помня, че ги забелязах, когато го видях за първи път като дете.

Бриана сведе смръщена поглед към мен.

— Мамо! Трябваше ли да казваш: „О, колко сте пораснал?”, когато ни отвори вратата? Беше ужасно смущаващо!

Засмях се.

— Е, когато някой ти е стигал до пъпа и внезапно установиш, че сега ти му стигаш до носа — защитих се аз, — не можеш да не отбележиш разликата.

— Майко! — Но тя започна да се смее.

— Той има и много хубаво дупе — отбелязах аз, просто за дa продължа да я дразня. — Забелязах го, когато се наведе да вземе уискито.

— Май-КОООО! Ще те чуят!

Приближавахме автобусната спирка. До знака стояха две-три жени и един възрастен господин с костюм от туид. Всички се обърнаха при приближаването ни.

— Тук ли спират автобусите за Лox? — попитах, оглеждайки смайващата колекция от обяви и реклами, залепени на табелата.

— О, да — отвърна любезно една от дамите. — Автобусът ще дойде след десетина минути. — Огледа Бриана, която имаше съвсем американски вид със сините джинси и белия шушляк. Последната патриотична нотка се добавяше от поруменялото заради потиснатия смях лице. — Ще ходите до Jlox Нес? За първи път ли?

Усмихнах се в отговор.

— Плавала съм в езерото с моя съпруг преди двайсетина години, но дъщеря ми идва за първи път в Шотландия.

— О, така ли? — Това привлече вниманието на другите дами и те се скупчиха около нас, предлагаха съвети и задаваха въпроси, докато големият жълт автобус не се появи с клатушкане на завоя.

Бриана поспря, преди да се качи вътре, за да се възхити на живописната рисунка на зелени лъкатушни завои, криволичещи към синьо езеро, обрамчено с черни борове.

— Ще е забавно — засмя се тя. — Дали ще видим чудовището?

— Никога не се знае — отвърнах аз.

Роджър прекара остатъка от деня в състояние на крайна разсеяност, като преминаваше автоматично от една задача към друга. Книгите, приготвени за дарение на Дружеството за съхранение на старините, се изливаха от кашона си, старият пикап на Преподобния стоеше на алеята с вдигнат капак, зарязан насред преглед на мотора, а недопита чаша чай с вече пресечено мляко беше забравена до лакътя на Роджър, който се взираше невиждащо в дъжда на ранната вечер.

Знаеше, че сега трябва да изтръгне сърцето на кабинета на Преподобния. Не книгите; колкото и огромна да беше тази задача, тя се състоеше просто в това да реши кои да запази за себе си и кои да изпрати на Дружеството или в библиотеката на колежа на Преподобния. Не, рано или късно трябваше да се заеме с гигантското писалище, в което документите преливаха от огромното чекмедже и стърчаха от десетките всевъзможни отвърстия. Трябваше също да свали и изхвърли безбройните хартии, които украсяваха корковата стена в единия край на стаята — а това вече беше почти непосилна задача.

Освен принципната му неохота да започне тази изморителна работа, Роджър бе възпиран и от нещо друго. Той не искаше да прави всичко това, колкото и наложително да беше; той искаше да работи по проекта на Клеър Рандал и да разследва случилото се с мъжете на Калоден.

Сам по себе си този проект беше достатъчно интересен, макар и не особено значителен от изследователска гледна точка. Но не беше заради това. Не, ако трябваше да е честен, той искаше да се заеме с проекта на Клеър Рандал, защото искаше да намине към къщата за гости на госпожа Томас и да положи резултатите в краката на Бриана Рандал, както рицарите са правили с главите на драконите. Дори да не се сдобиеше с резултати от подобен мащаб, неистово се нуждаеше от някакъв повод да я види и говори с нея отново.

Реши, че му напомня за картина на Бронзино. И тя, и майка ѝ създаваха странното впечатление, че са някак по-открояващи се, сякаш бяха нарисувани с толкова живи краски, в такива фини детайли, че изпъкваха на фона на средата. Но Бриана беше още по-ярка и притежаваше силното физическо присъствие, благодарение на което моделите на Бронзино сякаш те следят с очи и всеки миг ще ти заговорят от платното. Не беше виждал портрет на Бронзино да се мръщи над чаша уиски, но ако подобно нещо съществуваше, той бе сигурен, че прилича точно на Бриана Рандал.

— О, по дяволите! Няма да отнеме много време да погледна в регистрите на Калоден утре, нали? Ти — обърна се към писалището и разнообразното му съдържание — можеш да почакаш един ден. Ти също — рече на стената и дръзко извади един криминален роман от лавицата. Озърна се войнствено, сякаш предизвикваше някой мебел да му се опълчи, но не се чу нито звук, ако не се броеше мъркането на калорифера. Роджър го изключи и с книга под мишница излезе от кабинета и изгаси лампата.

След минутка се върна, прекоси стаята в тъмното и взе списъка с имената от масата.

— И без това всичко отиде по дяволите! — рече си и го пъхна в джоба на ризата си. — Не искаш да забравиш проклетия списък на сутринта. — Потупа се по джоба, почувства мекия пукот на хартията точно над сърцето си и тръгна да си ляга.

Завърнахме се от Лox Нес хубавичко издухани от вятъра и наквасени от дъжда към топлия уют, горещата вечеря и огъня в салона. Бриана започна да се прозява над бърканите яйца, скоро след това се извини и отиде да си вземе вана. Аз останах още малко в салона, за да поговоря с госпожа Томас, хазяйката, и вече наближаваше десет, когато се отправих към моята баня и моя халат.

Бриана ставаше рано и си лягаше рано; тихото ù дишане ме посрещна, когато отворих вратата на спалнята. Освен това тя спеше дълбоко. Тръгнах внимателно из стаята, за да окача дрехите си и да поразтребя, но нямаше голяма вероятност да я събудя. Когато се захванах с работата си, къщата беше съвсем притихнала и шумът от движенията ми звучеше някак твърде силно в ушите ми.

Бях взела няколко от книгите на Франк, които възнамерявах да даря на библиотеката на Инвърнес. Те лежаха в дъното на куфара ми и представляваха нещо като основа за no-крехките предмети отгоре. Извадих ги една по една и ги подредих на леглото. Пет ръчно подвързани тома с лъскави ярки обложки. Хубави, солидни книги; петстотин-шестстотин страници всяка, ако не броим индекса и илюстрациите.

Събраните трудове на покойния ми съпруг в богато анотирани издания. Обширни, изпълнени с възхищение ревюта покриваха обложките, с коментари от всеки признат специалист в областта. Не е зле за Дело на живота, помислих си. Постижение, с което можеш да се гордееш. Компактно, значимо и авторитетно.

Сложих книгите на спретната купчина на масата, до чантата ми, за да не ги забравя на сутринта. Заглавията на гръбчетата бяха различни, разбира се, но името „Франк У. Рандал” в крайчетата се повтаряше точно едно под друго. Книгите сияеха като скъпоценности в малкото петно светлина от настолната лампа.

В пансиона беше тихо; още бе твърде рано през годината за гости, а и наличните отдавна спяха. В другото легло Бриана изсумтя тихо и се обърна в съня си, дълги кичури червена коса се спуснаха по лицето ѝ. Едно босо стъпало се подаде под завивката и аз внимателно го покрих.

Импулсът да докоснеш спящо дете никога не отминава, нищо че детето вече е доста по-едро от майка си и е самостоятелна жена — макар и млада. Прибрах косата от лицето ù и я погалих по главата. Тя се усмихна насън, кратък, мимолетен рефлекс на доволство. Моята усмивка се задържа, докато я гледах и шепнех в оглушалите от съня уши, както много пъти досега:

— Господи, толкова приличаш на него.

Преглътнах с леко свито гърло — вече почти ми беше станало навик — и взех халата си от облегалката на креслото. В Северна Шотландия е ужасно студено през април, но аз още не бях готова да търся убежище в собственото си легло.

Бях помолила хазяйката да остави огъня в дневната да гори, като я уверих, че ще го угася, преди да си легна. Затворих тихо вратата, без да откъсвам очи от дългите крайници и плиснатата, оплетена червена коприна по синевата на чаршафа.

— И това не е зле за Дело на живота — прошепнах на тъмния коридор. — Може би не е толкова компактно, но е ужасно авторитетно.

Малкият салон беше тъмен и уютен, огънят догаряше до стабилно сияние по гръбнака на основната цепеница. Издърпах едно малко кресло пред огъня и протегнах крака на решетката. Чувах всички тихи шумове на съвременния живот около мен; жуженето на хладилника в мазето, мъркането на централното отопление, заради което огънят гореше по-скоро за уют, бученето на някоя преминаваща кола.

Но под всичко това се стелеше дълбоката тишина на шотландската нощ. Стоях съвсем неподвижно, устремена към нея. Бяха изминали двайсет години от последния път, когато я усетих, но успокояващата сила на мрака още беше тук, сгушена между планините.

Посегнах в джоба на халата си и извадих сгънатия лист — копие на списъка, който бях дала на Роджър Уейкфийлд. Беше твърде тъмно, за да чета на светлината на огъня, но нямаше нужда да виждам имената. Разгънах листа на покритото си с коприна коляно и останах така, сляпо втренчена в нечетливите редове. Прокарах бавно пръст по всеки от тях и шепнех имената като молитва. Те повече от мен принадлежаха на тази студена пролетна нощ. Но аз продължавах да се взирам в пламъците и позволявах на мрака отвъд да навлезе и изпълни празнините в мен.

И докато изричах имената им, сякаш ги призовавах, аз направих първите крачки назад, прекосявах пустия мрак към мястото, където ме чакаха.

2 МИСТЕРИЯТА СЕ ЗАДЪЛБОЧАВА

Hа следващата сутрин Роджър напусна общината на Калоден с дванайсет страници бележки и нарастващо объркване. Онова, което на пръв поглед му се стори обикновено историческо проучване, беше претърпяло някои странни обрати.

Откри само три от имената в списъка на Клеър Рандал в регистъра на загиналите при Калоден. Това само по себе си не беше нещо забележително. В армията на Чарлс Стюарт не бяха водени изрядни регистри на войниците, тъй като някои вождове на кланове се бяха присъединявали към Хубавия принц по каприз и мнозина го бяха напускали без никаква причина, преди някой да е успял да впише имената на хората им в официален документ. Така че ведомостите на войската на планинците, които в най-добрия случай бяха водени наслуки, към края бяха съвсем изоставени; все пак какъв смисъл има да водиш отчетност за плащането, ако няма с какво да платиш на войниците.

Той внимателно сгъна дългурестата си фигура и се вмъкна в стария „Морис”, като автоматично приведе глава. Извади папката изпод мишницата си, отвори я и се смръщи над страниците, които беше копирал. Странното беше всъщност, че почти всички мъже от списъка на Клеър присъстваха, но в друг армейски списък.

Мъжете вероятно бяха започнали да дезертират от редиците на даден кланов полк, щом мащабите на предстоящата катастрофа бяха ставали все по-ясни; това не би било нищо необичайно. Не, той не можеше да проумее друго — имената oт списъка на Клеър се бяха появили — черно на бяло — като чист от полка на господаря Ловат, изпратен късно в кампанията, за да изпълни обещанието, дадено на Стюартите от Саймън Фрейзър, лорд Ловат.

Вce пак Клеър ясно беше казала — и един поглед в нейния списък го потвърждаваше, — че всички тези мъже са от малко имение, наречено Брох Туарах, на югозапад от земите ма Фрейзър, всъщност на границата с територията на клана Макензи. Нещо повече, тя беше казала, че тези мъже са били и армията на планинците още от Битката при Престънпанс, която бе почти в началото на военните действия.

Роджър поклати глава. В това нямаше никакъв смисъл. Клеър явно беше объркала хронологията — сама изтъкна, че не е историк. Но не и мястото, нали? И как хора от имението Брох Туарах, които не са се клели във вярност на вожда на клана Фрейзър, ще се бият за Саймън Фрейзър? Всъщност лорд Ловат беше наричан „Старата лисица”, и не без основание, но Роджър се съмняваше, че дори този дързък стар граф е имал куража да предприеме нещо подобно.

Намръщен, той запали колата и излезе от паркинга. Архивите на Калоден бяха потискащо непълни; състояха се предимно от живописни писма от лорд Джордж Мъри, който се оплакваше от недостиг на провизии, и други неща, които биха изглеждали добре на туристите. Той имаше нужда от много повече.

— Не прибързвай, момче… — напомни си, присвил очи към огледалото за задно виждане на завоя. — Трябва да разбереш какво се е случило с онези, които не са изклани при Калоден. Какво значение има как са се озовали там, стига да са оцелели в битката?

Но това не го оставяше на мира. Беше твърде странно. Често ставаше объркване в имената, особено в Северна Шотландия, където половината население в някакъв момент като че ли се бе казвало „Алегзандър”. След това имаше обичай мъжете да бъдат наричани по родното си място, както и по клана или по фамилия. Понякога дори фамилията липсваше. „Лохиел”, един от най-изтъкнатите главатари на якобитите, беше всъщност Доналд Камерън от Лохиел, което го отличаваше прекрасно от стотиците други Доналд-Камерънци.

А пък всички планинци, които не се казваха Доналд или Алекс, се казваха Джон. Тримата от списъка на Клеър, които беше успял да издири в регистрите на смъртните случаи, се казваха Доналд Мъри, Алегзандър Макензи Фрейзър и Джон Греъм Фрейзър. Но без посочване на рожденото място; само името и полка, към който са принадлежали. Към полка на господаря Ловат, полка на Фрейзър.

Без име, което да посочва рожденото им място, не можеше да е сигурен дали са мъжете от списъка на Клеър. В регистъра имаше поне шестима Джон-Фрейзъровци, а и той беше непълен. Англичаните не бяха обръщали голямо внимание на изчерпателността и точността — повечето регистри бяха съставени постфактум от вождовете на кланове, които бяха преброили хората си, за да видят кой не се е прибрал у дома. Често се случваше те самите да не се завърнат, което още повече усложняваше нещата.

Той прекара с безсилие ръка през косата си, сякаш масажът на скалпа щеше да стимулира мозъка му. Ако трите имена не бяха на въпросните мъже, мистерията се задълбочаваше. Почти половината от армията на Чарлс Стюарт беше избита при Калоден. А хората на Ловат се бяха сражавали точно в сърцето на битката. При това положение беше немислимо всичките трийсет души от списъка да са оцелели. Хората на господаря Ловат се бяха присъединили късно към въстанието и докато в другите полкове дезертирането вече е било в разгара си, защото войниците бяха служили достатъчно дълго, за да добият представа какво ги чака, Фрейзър бяха останали забележително предани — и бяха изтърпели последствията от това.

Силен вой на клаксон зад него го стресна и наруши концентрацията му. Той отби встрани, за да остави един голям и гневен камион да отмине с трясък. Реши, че мисленето и шофирането са несъвместими дейности. Ако продължаваше така, щеше да се забие в някоя стена.

Поседя още миг. Естественият му импулс беше да отиде до пансиона на госпожа Томас и да каже на Клеър какво е открил досега. Фактът, че това ще включва и няколко приятни момента в присъствието на Бриана Рандал, правеше идеята още по-привлекателна.

От друга страна, инстинктите му на историк настояваха за още данни. А и не беше сигурен, че именно Клеър е човекът, който може да му ги даде. Нямаше представа защо ще му възлага този проект, като в същото време възпрепятства изпълнението му с неточна информация. Нямаше логика, а Клеър Рандал създаваше впечатление за разумен човек.

А и онази история с уискито… Бузите му пак пламнаха при спомена. Беше сигурен, че тя го направи нарочно — и тъй като изобщо не приличаше на човек, който би погаждал такива шеги, явно искаше да му попречи да покани Бриана в Брох Туарах. Дали за да го държи настрани, или просто за да не заведе Бриана там? Колкото повече мислеше за случката, толкова повече се убеждаваше, че Клеър Рандал крие нещо от дъщеря си, но какво — нямаше никаква представа. Още по-малко проумяваше каква връзка може да има с него и с проекта.

Щеше да се откаже, ако не бяха две неща. Бриана и чистото любопитство. Искаше да разбере какво става и бе твърде решен да го направи.

Удари леко с юмрук по волана, все още беше замислен и не виждаше преминаващите коли. Накрая взе решение, запали двигателя и потегли. На следващото кръгово измина само три четвърти от дъгата и се отправи към центъра на Инвърнес и железопътната гара.

Летящият шотландец щеше да го отведе в Единбург за три часа. Кураторът, който отговаряше за Документите на Стюардите, беше близък приятел на Преподобния. А и Роджър имаше следа, по която да поеме, колкото и озадачаваща да беше тя. Според регистъра с имената на войниците от полка на господаря Ловат трийсетимата мъже бяха под командването на капитан Джеймс Фрейзър — от Брох Туарах. Този човек беше единствената явна връзка между Брох Туарах и Фрейзър от Ловат. Странно защо Джеймс Фрейзър не присъстваше в списъка на Клеър.

Слънцето грееше, рядко събитие в средата на април, и Роджър се опита да му се наслади, като свали малкия прозорец на колата, за да може вятърът да фучи покрай ухото му.

Наложи се да пренощува в Единбург и се върна късно на следващия ден толкова уморен от дългото пътуване с влака, че успя единствено да изяде топлата вечеря, която Фиона настоя да му приготви, и се стовари в леглото. Но днес се събуди с подновена енергия и решителност. Пое към малкото селце Брох Морда, близо до имението, наречено Брох Туарах. Дори Клеър Рандал да не искаше Бриана да ходи в Брох Туарах, на него нищо не му пречеше да огледа.

Всъщност беше открил самия Брох Туарах или поне така си мислеше. Той представляваше огромна купчина срутени камъни, която обграждаше останките на една от старите кръгли кули, използвани в далечното минало както за живеене, така и за отбрана. Знаеше, че на келтски името означава „обърната на север кула” и се зачуди как е възможно кръгла кула да се нарича така.

Там имаше и господарска къща със стопански постройки, също в руини, макар че голяма част се бе запазила. На един кол пред входа стърчеше почти изличена от времето табела на агент на недвижими имоти. Роджър застана на хълма над къщата и се огледа. Не видя нищо, което да обясни нежеланието на Клеър да пусне дъщеря си тук.

Спря мориса в предния двор и слезе. Беше красиво, макар и много отдалечено; почти четиридесет и пет минути изминаха във внимателни маневри, докато вкара мориса на изровената отбивка на главното шосе, без да пробие картера.

Не тръгна към къщата; тя явно беше изоставена и вероятно опасна — там нямаше да има нищо. На трегера обаче беше гравирано името „Фрейзър”, което украсяваше и повечето от малките надгробни плочи в семейното гробище — поне тези, които се разчитаха. Реши, че това не е голямо откритие. На нито една от плочите не беше изписано името на човек от списъка. Трябваше да продължи нататък; според картата селото Брох Морда беше на пет километра оттук.

Както се опасяваше, малката селска църква беше изоставена и съборена преди години. Упоритото чукане по вратите доведе само до празни погледи, кисели физиономии и накрая до съмнителното предположение на един стар фермер, че енорийските регистри вероятно се намират в музея във Форт Уилям, или пък в Инвърнес, защото тамошен свещеник събирал всякакви боклуци.

Уморен и прашен, но все още необезкуражен, Роджър се качи пак в колата си, която беше оставил в уличка до селската кръчма. Това бе просто застой, характерен за всяко историческо проучване, и той беше свикнал с такива неща. Една бърза пинта — е, добре де, може би две, денят бе необичайно топъл — и щеше да тръгне към Форт Уилям.

Нищо чудно да се окаже, помисли си кисело, че регистрите през цялото време са били в архивите на Преподобния. Ето това получаваше, задето изостави работата си, за да гони вятъра и да впечатли едно момиче. С пътуването до Единбург успя единствено да елиминира три от имената, които беше открил в Калоден Хаус; оказа се, че и тримата мъже са от други полкове, а не от групата от Брох Туарах.

Документите на Стюардите заемаха цели три зали, както и безброй сандъци в подземието на музея, така че едва ли можеше да твърди, че е провел изчерпателно проучване. Все пак откри копие на платежната ведомост, която бе видял в Калоден Хаус и в която мъжете се споменаваха като част от полка на господаря Ловат — сина на Старата лисица, Младия Саймън. Коварното старо копеле беше разделило лоялността си; беше изпратил наследника си да се бие за Стюартите, а самият той бе останал у дома като верен поданик на крал Джорди. Не че беше спечелил от това.

В документа като командир се посочваше Саймън Фрейзър-младши и никъде не се споменаваше Джеймс Фрейзър. Той обаче се появяваше в няколко военни депеши и в други документи. Ако ставаше дума за един и същи човек, явно е бил много активен в кампанията. Все пак не можеше да се съди само по името дали това е мъжът от Брох Туарах; Джеймс беше често срещано шотландско име, като Дънкан или Робърт. Само на едно място Джеймс Фрейзър беше упоменат с допълнително презиме, което би подпомогнало идентификацията му, но в документа не се споменаваха хората му.

Роджър сви рамене, подразнено прогонвайки внезапно появилия се облак кръвожадни мушици. Трябваха му години, за да прерови както трябва всички регистри. Тъй като не успя да отклони вниманието на мушиците, той влезе в тъмната, вмирисана на бира кръчма и ги остави да се въртят яростно отвън.

Докато отпиваше от студената горчива бира, мислено прегледа свършеното дотук и възможностите. Днес имаше време да отиде до Форт Уилям, макар че щеше да се върне късно в Инвърнес. И ако не откриеше нищо в музея на Форт Уилям, логично следваше голямо ровене из архивите на Преподобния — логично, ако не и иронично.

А после? Изцеди и последните капки от горчилката и даде знак на съдържателя да му донесе още една халба. Е, ако се стигнеше дотам, най-добрата му възможност в краткосрочен план беше да обиколи всяко църковно гробище в околностите на Брох Туарах. Съмняваше се, че дамите Рандал ще останат в Инвърнес две-три години, за да изчакат търпеливо резултатите.

Бръкна в джоба си за бележника — постоянния спътник на всеки историк. Преди да напусне Брох Морда, трябваше поне да провери дали е останало нещо от старата църква. Никога не се знае какво ще изскочи, пък и щеше да си спести повторно идване тук.

Следващия следобед Клеър и Бриана Рандал дойдоха на чай по покана на Роджър и за да се запознаят с напредъка му по проекта.

— Открих няколко имена от вашия списък — каза той на Клеър, докато ги водеше към кабинета. — Но е много странно; още не съм разбрал кой е загинал при Калоден. Мислех, че съм намерил трима, но се оказа, че са други хора със същите имена. — Погледна към доктор Рандал; тя стоеше напълно неподвижно и стискаше облегалката на креслото, сякаш беше забравила къде се намира.

— Ъъъ, защо не седнете? — покани я Роджър, а тя се стресна, кимна и рязко седна на ръба на креслото. Роджър я изгледа с любопитство, но извади папката с бележките си и ѝ я подаде.

— Както казах, това е странно. Не успях да проследя всички имена; мисля, че ще се наложи да потърся в църковните регистри и гробищата близо до Брох Туарах. Открих повечето информация в документите на баща ми, но трябваше да намеря поне двама-трима, които са загинали при Калоден. Особено след като, както вие казвате, са били в един от полковете на Фрейзър; сражавали са се почти в сърцето на битката, където е било най-ожесточено.

— Зная. — Нещо в гласа ѝ го накара да я погледне объркан, но тя се беше навела над писалището и лицето ѝ не се виждаше. Повечето записки бяха ръкописен препис на регистрите, тъй като екзотичната технология на фотокопирането още не беше проникнала в правителствения архив, където се пазеха Документите на Стюартите, но имаше и няколко оригинала, които бе изровил от архивите на Преподобния Уейкфийлд. Тя внимателно ги разлистваше, за да не докосва повече от необходимото крехката хартия.

— Прав сте; наистина е странно. — Сега той разпозна емоцията в гласа ѝ — вълнение, примесено със задоволство и облекчение. Някак беше очаквала това или се бе надявала на него.

— Кажете… — Поколеба се. — Хората, които открихте… Какво се е случило с тях, щом не са умрели при Калоден?

Той беше леко изненадан, че това има такова голямо значение за нея, но любезно взе папката със записките си и я отвори.

— Двама от тях са вписани в корабен регистър; емигрирали са в Америка веднага след битката. Четирима са умрели от естествена смърт след около година — нищо чудно, след Калоден е имало ужасна чумна епидемия, която е покосила много планинци. А този открих в един енорийски регистър — но не от неговата енория. Почти съм сигурен, че е от вашите хора.

Едва след като напрежението напусна раменете ѝ, Роджър забеляза, че изобщо е било там.

— Искате ли да потърся и останалите? — попита той, като се надяваше на положителен отговор. Гледаше Бриана над рамото на майка ѝ. Стоеше до покритата с корк стена, полуизвърната, сякаш не се интересуваше от проекта, но между веждите ѝ имаше малка бръчица.

Вероятно и тя усещаше странното потиснато вълнение, което Клеър излъчваше като електрическо поле. Той го почувства още при влизането ѝ стаята, а откритията му само го засилиха. Помисли си, че ако я докосне, вероятно между тях ще прескочи голяма искра от статично електричество.

Почукване прекъсна мислите му. Вратата се отвори и влезе Фиона, която буташе количката за чая: напълно оборудвана с чайник, чаши, дантелени подложки, три вида сандвичи, кексчета с крем, пандишпан, тарти с конфитюр и кифли с бита сметана.

— Еха! — възкликна Бриана. — Всичко това за нас ли е или очаквате още десетина души?

Клеър Рандал погледна усмихната чаените приготовления. Електрическото поле още беше тук, но потиснато от огромно усилие. Роджър видя как ръката ѝ стиска толкова здраво гънките на полата, че пръстенът се забиваше в плътта.

— При това изобилие ще се нахраним за седмици напред — каза тя. — Изглежда прекрасно!

Фиона засия. Тя беше ниска, пълна и хубава като малка кафява кокошчица. Роджър въздъхна вътрешно. Беше доволен, че предлага подобно гостоприемство, но съзнаваше, че изобилието от закуски цели да спечели неговото възхищение. Деветнайсетгодишната Фиона имаше една яростна амбиция в живота си. Да бъде съпруга. За предпочитане на мъж с добра професия. Още щом видя Роджър при пристигането му преди седмица, за да се заеме с делата на Преподобния, тя реши, че доцент по история е най-добрата възможност, която Инвърнес може да предложи.

Оттогава го тъпчеше като коледна пуйка, лъскаше му обувките, подреждаше чехлите и четката за зъби, оправяше му леглото, четкаше му палтото, носеше вечерния вестник и го оставяше до чинията му, разтриваше врата му след дългите часове работа и непрестанно се интересуваше от физическия му комфорт, от настроението му и от здравето му по принцип. Роджър никога не беше ставал обект на подобен прилив от домашни грижи.

Накратко — Фиона го влудяваше. Настоящият му небръснат и раздърпан облик беше по-скоро реакция на нейното неуморно преследване, отколкото спускане към вродената мърлящина при мъжете, временно освободени от изискванията на службата и обществото.

Мисълта да бъде впримчен от светите окови на брака с Фиона Греъм го смразяваше до мозъка на костите му. Тя щеше да го влуди само за година с постоянните си грижи. Освен това я имаше Бриана Рандал, която сега се взираше замислено в количката със закуските, сякаш се чудеше откъде да започне.

Този следобед той удържаше вниманието си твърдо приковано в Клеър Рандал и нейния проект, като избягваше да поглежда към дъщерята. Клеър Рандал беше хубава, с фини кости и прозрачна кожа, с които щеше да е красавица и на шейсет. Но погледнеше ли към Бриана Рандал, дъхът му секваше.

Тя имаше осанка на кралица, не беше прегърбена като повечето високи момичета. По изправения гръб и елегантната поза на майката Роджър се досещаше откъде се е появило точно това качество. Но не и забележителния ръст, водопадът от дълга до кръста червена коса, опъстрена със златно и медено, поръсена с кехлибар и канела, къдреща се небрежно около лицето и по раменете като мантия. Очите, така тъмносини, че почти черни понякога. Широката уста с пълна горна устна, която сякаш си просеше целувки и страстни ухапвания. Тези неща вероятно идваха от бащата.

Роджър всъщност беше доволен от отсъствието на бащата, защото той сигурно би се засегнал съвсем по родителски от мислите, които се въртяха в главата му; мисли, за които отчаяно се страхуваше да не се изпишат на лицето му.

— Чай? — попита сърдечно. — Великолепно. Прекрасно. Изглежда вкусно, Фиона. Благодаря. Аз, ъъъ, мисля, че не се нуждаем от нищо повече.

Фиона пренебрегна очевидния намек да се оттегли, кимаше снизходително на комплиментите на гостенките, поставяше подложките и чашките с отработени движения, наливаше чая, раздаде и чинийките с кейка и като че ли възнамеряваше да остане като една истинска домакиня.

— Сложи си сметана на кифлите, Родж… господин Уейкфийлд — предложи тя и загреба сметана, без да чака отговор.

— Твърде слаб си, трябва да те охраним. — Озърна се заговорнически към Бриана Рандал, докато добавяше: — Нали знаете какви са мъжете; не се хранят добре, ако нямат жена, която да се грижи за тях.

— Той е голям късметлия, че има теб — отвърна любезно Бриана.

Роджър пое дълбоко дъх и огъна няколко пъти пръсти, докато поривът да удуши Фиона отмине.

— Фиона — рече той. — Би ли… би ли ми направила една малка услуга?

Тя светна като малък фенер, а устата ѝ се разтегна в нетърпелива усмивка при мисълта, че ще стори нещо за него.

— Разбира се, Родж… господин Уейкфийлд! Каквото кажете!

Роджър леко се засрами от себе си, но си каза, че в крайна сметка го прави и за нейно добро. Ако тя не си тръгнеше сега, той щеше да изгуби контрол и да извърши деяние, за което и двамата щяха да съжаляват.

— О, благодаря ти, Фиона. Не е нищо особено; бях поръчал малко… малко — мислеше трескаво, опитваше да си спомни името на някой от търговците в селото — малко тютюн на господин Бюкан на Главната улица. Дали би отишла да го вземеш? Една хубава лула ще ми дойде отлично след прекрасната закуска.

Фиона вече развързваше престилката си — накъдрена и поръбена с дантела, както Роджър мрачно забеляза. Той склопи клепачи за миг от облекчение, когато вратата се затвори след нея, и вече не го беше грижа дори за факта, че всъщност не пуши. Въздъхна и поднови разговора си с гостите.

— Попитахте ме дали искам да продължите проучването на останалите имена от списъка — каза почти веднага Клеър. Роджър остана със странното впечатление, че тя споделя облекчението му от отпращането на Фиона. — Да, искам… ако няма да ви създаде твърде много грижи?

— Не, не! Изобщо — отвърна той само с капка неискреност. — Ще го направя с удоволствие.

Ръката му увисна колебливо над количката със закуските, после се спусна да грабне кристалната гарафа с дванайсетгодишно уиски „Мюир Бриъм”. Реши, че му се полага малко след схватката с Фиона.

— Ще пийнете ли от това? — попита любезно гостенките си. Забеляза отвращението на лицето на Бриана и бързо добави: — Или може би малко чай?

— Чай — отвърна тя с облекчение.

— Не знаеш какво изпускаш — каза Клеър, докато вдъхваше с наслада аромата на уискито.

— О, напротив — каза Бриана. — Точно затова го изпускам. — Сви рамене и вдигна вежда към Роджър.

— В Масачузетс трябва да си навършил двайсет и една, за да пиеш алкохол — обясни му Клеър. — На Бри ѝ остават още осем месеца, затова не е свикнала да пие уиски.

— Държиш се, сякаш е престъпление да не харесваш уиски — възрази Бриана, като се усмихваше на Роджър над чашата си.

Той вдигна вежди в отговор и каза строго:

— Скъпа ми жено, това е Шотландия. Разбира се, че е престъпление!

— О, тъй лии? — отвърна сладко Бриана в съвършена имитация на неговия леко завалян шотландски акцент. — Е, да се надяваме, че не е углавно престъпление като убийството, нали?

Хванат неподготвен, той преглътна смеха си заедно с уискито и се задави. Закашля се, заудря се по гърдите и се озърна към Клеър за морална подкрепа. На устните ѝ беше застинала насилена усмивка, но лицето ѝ беше пребледняло. Тя примигна, усмивката отново стана искрена, а моментът отмина.

Роджър бе изненадан колко лесно тече разговорът с тях — както за дреболии, така и за проекта на Клеър. Бриана явно се интересуваше от работата на баща си и знаеше доста повече от майка си за якобитите.

— Цяло чудо е, че изобщо са стигнали до Калоден — каза тя. — Знаете ли, че планинците са спечелили битката при Престънпанс с едва две хиляди души? Срещу осемхилядна английска армия? Невероятно!

— Е, при Фолкърк се е случило нещо подобно — откликна Роджър. — Превъзхождали са ги и числено, и по въоръжение, движили са се пеша… невероятно е, че са успели… но са го направили!

— Аха — обади се Клеър и отпи голяма глътка от уискито. — Направили са го!

— Мислех си — рече Роджър на Бриана с надеждата, че звучи небрежно: — Може би ще искате да дойдете с мен тук-там на местата на битките и други такива? Интересни са и съм сигурен, че ще сте ми от голяма полза в проучването.

Бриана се засмя и приглади назад косата си, която опитваше да се натопи в чая ѝ.

— Не знам за ползата, но ще дойда с удоволствие.

— Страхотно! — Изненадан и въодушевен от съгласието ѝ, той едва не изпусна гарафата. Клеър я подхвана сръчно и напълни внимателно чашата му.

— Това е най-малкото, което мога да сторя, след като разлях уискито предния път — отвърна тя с усмивка на благодарностите му.

Като я гледаше сега, овладяна и отпусната, Роджър се усъмни в по-ранните си подозрения. Може би все пак беше съвпадение? Това красиво, спокойно лице не изразяваше нищо.

Половин час по-късно, след като закуската беше опустошена, а гарафата — почти изпразнена, тримата седяха доволни и отпуснати. Бриана помръдна веднъж-дваж, погледна Роджър и накрая попита дали може да използва „банята”.

— О, тоалетната ли? Разбира се. — Той се надигна от креслото, натъпкан с торта и бадемов пандишпан. Ако не се отървеше скоро от Фиона, щеше да тежи сто и петдесет килограма при завръщането си в Оксфорд.

— Тя е малко старомодна — обясни той, докато сочеше по коридора към банята. — С казанче под тавана и верига.

— Виждала съм такива в Британския музей — кимна Бриана. — Само че не бяха в експозиция, ами в дамските тоалетни. — Поколеба се, преди да попита: — Но тоалетната ви хартия не е като в Британския музей, нали? Защото имам салфетки в чантата си.

Роджър затвори едното си око и я огледа с другото.

— Това беше много странна забележка — рече той — или аз съм изпил повече, отколкото си мислех. — Всъщност с Клеър се бяха почерпили повече от задоволително с „Мюир Бриъм”, макар че Бриана продължи да пие само чай.

Клеър се засмя, дочула разговоря им, и стана да подаде на Бриана няколко салфетки от собствената си чанта.

— Няма да е восъчна хартия с печат „Собственост на правителството на Нейно Величество” като в музея, но вероятно и няма да е много по-добра — рече тя на дъщеря си. — Британската тоалетна хартия обикновено е доста корава.

— Благодаря. — Бриана взе салфетките и тръгна към вратата, но после се обърна. — Защо, за бога, хората ще правят корава като станиол тоалетна хартия?

— Нашите хора са корави, а задниците им — стоманени — обади се Роджър. — Това изгражда националния характер.

— Що се отнася до шотландците, предполагам, че е свързано с наследения порив да проверят колко болка могат да понесат — добави Клеър. — Мъже, които биха яздили по килт, имат доста загрубели задници.

Бриана избухна в смях.

— Не ми се мисли какво са използвали за тоалетна хартия тогава — рече тя.

— Всъщност не е било толкова зле — отвърна изненадващо Клеър. — Листата от лопен наистина са много приятни; почти като двупластова тоалетна хартия. А през зимата или в къщите се е използвал влажен парцал; не е много хигиенично, но достатъчно удобно.

Роджър и Бриана се бяха втренчили в нея.

— Ами… прочетох го в една книга — рече Клеър, странно изчервена.

Бриана, все още кикотеща се, тръгна към тоалетната, а Клеър остана на прага на кабинета.

— Много мило от ваша страна да ни посрещнете така внушително — рече тя с усмивка. Моментното смущение беше изчезнало, заменено от обичайното ѝ спокойствие. — И изключително мило от ваша страна да проучите онези имена заради мен.

— Удоволствието е изцяло мое — увери я Роджър. — Приятно разнообразие от паяжините и нафталина. Ще ви уведомя още щом открия нещо друго за вашите якобити.

— Благодаря ви. — Клеър се поколеба, погледна през рамо и сниши глас: — Всъщност, тъй като Бри в момента я няма… искам да ви помоля нещо на четири очи.

Роджър се прокашля и оправи вратовръзката, която беше сложил за случая.

— Моля — отвърна, изпълнен с ведра сърдечност заради успеха на чаеното си парти. — Аз съм изцяло на вашите услуги.

— Попитахте Бри дали би искала да дойде с вас на терен. Ще ми се да ви помоля… има едно място, където предпочитам да не я водите, ако нямате нищо против.

В главата на Роджър веднага звъннаха предупредителни камбанки. Дали щеше да разбере каква е тайната, свързана с Брох Туарах?

— В каменния кръг, наричат го Крейг на Дун. — Изражението ѝ беше искрено, когато се наведе към него. — Имам основателна причина, иначе не бих ви молила. Искам да заведа Бриана там лично, но се опасявам, че в момента не мога да ви кажа защо. След време, да, но не и сега. Ще ми обещаете ли?

Мислите се гонеха в главата на Роджър. Значи не било заради Брох Туарах! Една загадка беше разкрита, но само за да се появи друга.

— Щом искате — каза той накрая. — Разбира се.

— Благодаря ви. — Тя докосна леко ръката му и се обърна да излезе. Когато видя силуета ѝ на фона на светлината, той внезапно си спомни нещо. Вероятно не беше моментът да пита, но нямаше да навреди.

— О, доктор Рандал, Клеър?

Тя се обърна към него. Сега, когато Бриана я нямаше да го разсейва, той виждаше, че Клеър Рандал също е голяма красавица. Лицето ѝ беше поруменяло от уискито, а очите ѝ бяха в най-необикновеното светло златистокафяво — като кехлибар.

— Във всички регистри, свързани с тези мъже — започна, като подбираше внимателно думите си, — се споменава за капитан Джеймс Фрейзър, който явно е бил техен водач. Но той не присъства във вашия списък. Чудех се дали знаете за него?

Тя се вкамени за миг и му напомни за начина, по който се бе държала при пристигането си този следобед. Но след малко се отърси леко и отговори овладяно:

— Да, знам за него. — Говореше спокойно, но беше пребледняла и Роджър видя как една веничка пулсира бързо в основата на гърлото ѝ. — Не го включих в списъка, защото вече знам какво се е случило с него. Джейми Фрейзър загива при Калоден.

— Сигурна ли сте?

Сякаш нетърпелива да си тръгне, Клеър грабна чантата си и се озърна по коридора към банята, където тракането на старата брава оповести опитите на Бриана да излезе.

— Да — отвърна тя, без да поглежда назад. — Напълно съм сигурна. О, господин Уейкфийлд… исках да кажа, Роджър. — Обърна се и го фиксира със странните на цвят очи. На тази светлина изглеждаха почти жълти; очи на голяма котка, леопардови очи. — Моля ви, не споменавайте Джейми Фрейзър пред дъщеря ми.

Беше късно, отдавна трябваше да си е легнал, но установи, че не може да заспи. Дали заради раздразнението от Фиона, объркващите противоречия при Клеър Рандал или от вълнение за предстоящото проучване с Бриана Рандал, но не можа да мигне. Вместо да се мята, върти или брои овце, реши да извлече полза от безсънието си. Малко ровене из документите на Преподобния вероятно щеше да го приспи зa нула време.

В стаята на Фиона в края на коридора още светеше и той слезе на пръсти по стълбите, за да не я безпокои. После, след като включи лампата в кабинета, спря за миг, за да поразмишлява над мащаба на предстоящата задача.

Стената беше добър пример за ума на Преподобния Уейкфийлд. Тя покриваше цяла стена в кабинета и представляваше коркова дъска с размери почти шест на три метра. Корк буквално не се виждаше под слоевете хартия, бележки, снимки, циклостилни копия, сметки, рецепти, птичи пера, откъснати крайчета от пликове с интересни пощенски марки, етикетчета с адреси, ключодържатели, пощенски картички, ластици и други дреболии, закачени с кабари или увесени на канап.

На места бележките стигаха до дванайсет пласта дълбочина, но въпреки това Преподобният винаги успяваше да открие от първия път онова, което търсеше. Роджър си помисли, че вероятно стената е организирана по някакъв основен и така недоловим принцип, че дори учените от НАСА не биха могли да го открият.

Огледа я със съмнение. Нямаше някаква логическа отправна точка. Посегна колебливо към циклостилно копие на списък с датите на Общото събрание, изпратено от канцеларията на епископа, но се разсея от нарисуван с молив дракон под него, от чиито ноздри изригваха доста артистично изобразени облачета дим, а от устата му се изстрелваха зелени пламъци.

С криви големи букви в долната част на листа беше написано РОДЖЪР. Той смътно си спомни как беше обяснил, че драконът издишвал зелен огън, защото ядял само спанак. Остави списъка от епископа на мястото му и се извърна от стената. Щеше да се оправя с нея по-късно.

Огромното дъбово писалище с поне четиридесет претъпкани до пръсване ниши, приличаше на пай. Роджър с въздишка издърпа очукания офис стол и седна, за да се опита да открие защо Преподобният е решил, че си струва да запази тези документи.

Едната купчина беше от сметки за плащане. На друга имаше официални на вид документи: документ за собственост на автомобил, пазарни оценки, сертификати от строителната инспекция. На друга купчина бяха струпани бележки, свързани с исторически проучвания. А на трета — проучвания на родословното дърво. Следващата беше съставена предимно от боклуци.

Потънал в задачата си, той не чу как вратата зад него се отвори, нито приближаващите стъпки. Внезапно на писалището се появи огромен чайник.

— А? — Изправи се, примигващ.

— Реших, че може да искате малко чай, господин Уейк… Роджър. — Фиона остави поднос с чаша и чиния с бисквити.

— О, благодаря. — Наистина беше гладен. Усмихна ѝ се дружелюбно, с което предизвика поруменяването на кръглите ѝ бели бузки. Явно окуражена от това, тя не излезе, а остана до ъгъла на бюрото, за да наблюдава с възхищение как той работи и отхапва от шоколадова бисквита.

Смътно осъзнал, че трябва някак да отбележи присъствието ѝ, Роджър вдигна недоядената бисквита и измърмори:

— Хубава е.

— Нали? Аз ги направих. — Фиона се изчерви още повече. Привлекателно момиченце беше тази Фиона. Дребна, закръглена, с тъмна къдрава коса и големи кафяви очи. Той внезапно се запита дали Бриана Рандал може да готви, но бързо тръсна глава.

Фиона изглежда прие това за жест на неверие, защото се наведе към него.

— Не, наистина. По рецепта на баба. Тя все казваше, че били любимите на Преподобния. — Големите кафяви очи леко помътняха. — Тя ми завеща и готварските си книги, и всичко останало. ’Щото нали съм единствената ѝ внучка.

— Много съжалявам за баба ти — рече искрено Роджър. — Случи се внезапно, нали?

Фиона кимна печално.

— Аха. Цял ден валя, след вечеря тя каза, че се чувства малко изморена и си легна. — Сви рамене. — Легна си и тъй и не се събуди.

— Не е лош начин да си отидеш — каза Роджър. Госпожа Греъм беше икономка в имението още отпреди той да пристигне тук като изплашено, наскоро осиротяло петгодишно дете. Тя беше вдовица на средна възраст с пораснали деца, но все пак му осигури изобилие от строга, нетърпяща глупости майчина грижа по време на ваканциите, когато той се прибираше в имението. Тя и Преподобният бяха странна двойка и все пак успяха да превърнат старата къща в истински дом.

Развълнуван от спомените, Роджър стисна ръката на Фиона. Тя стисна неговата в отговор и кафявите очи внезапно се разтопиха. Малката розова устичка се разтвори леко, тя се наведе към него и топлият ѝ дъх погали ухото му.

— Ъъъ, благодаря ти — изломоти той и отдръпна ръката си като попарен. — Много ти благодаря. За… ами, за чая и другото. Хубаво е. Много хубаво. Благодаря. — Обърна се и трескаво посегна към друга купчина документи, за да прикрие смущението си. Грабна навити на руло изрезки от вестници от една наслуки избрана ниша.

Разви жълтите изрезки и ги разстла на бюрото, като ги придържаше с длани, и се наведе над размазаните букви, смръщен в престорена концентрация. След миг Фиона се изправи с дълбока въздишка и стъпките ѝ се отдалечиха към вратата. Роджър не вдигна поглед.

След това и той въздъхна, затвори очи и отправи кратка благодарствена молитва, че му се беше разминало на косъм. Да, Фиона беше привлекателна. Да, тя определено бе добра готвачка. Освен това беше любопитна, досадна, дразнеща и твърдо решена да се омъжи. Докоснеше ли дори с пръст тази розова плът отново, след месец щяха да минат под венчило. Но ако щеше да минава под венчило, името, вписано до неговото в църковния регистър, щеше да е на Бриана Рандал. Доколкото зависеше от него.

Докато се чудеше доколко всъщност зависи от него, Роджър отвори очи и примигна. Защото видя именно името, което си представяше на брачното свидетелство — Рандал.

Не, разбира се, не Бриана Рандал. Клеър Рандал. Заглавието гласеше: ЗАВЪРНАЛА СЕ ОТ МЪРТВИТЕ. Отдолу имаше снимка на Клеър Рандал, с двайсет години по-млада, но не много по-различна от сега, що се отнася до изражението ѝ. Беше седнала с изправен гръб на болнично легло, къдриците ѝ бяха разрошени и стърчаха като бойни флагове, деликатните устни бяха здраво стиснати, а необикновените очи се взираха право в обектива.

Смаян, Роджър прехвърли бързо купчината изрезки, после започна да ги чете по-внимателно. Статиите се фокусираха върху сензацията в тази история и фактите бяха оскъдни.

Клеър Рандал, съпруга на бележития историк доктор Франклин У. Рандал, беше изчезнала по време на ваканция в Инвърнес в късната пролет на 1946 г. Открили колата ѝ, но от нея самата нямало и следа. Издирването било безуспешно и полицията и съсипаният съпруг накрая заключили, че Клеър Рандал вероятно е убита от скитник и тялото ѝ е скрито някъде сред скалите в околността.

И през 1949 г., почти три години по-късно, Клеър Рандал се завърнала. Била открита, раздърпана и парцалива, да броди близо до мястото на изчезването си. Макар да изглеждала в добро здраве, била леко недохранена, объркана и неадекватна.

Той вдигна леко вежди при мисълта, че Клеър Рандал някога е била неадекватна, и мина към следващите изрезки. Те не представяха повече информация от тази, че госпожа Рандал била лекувана от хипотермия и шока в местна болница. Имаше снимки на предполагаемо възрадвания съпруг Франк Рандал. Роджър обаче си помисли критично, че той изглежда по-скоро смаян, отколкото радостен, но надали някой можеше да го вини за това.

Прегледа внимателно снимките. Франк Рандал беше строен, красив мъж с аристократична външност. Тъмен, с нехайна грация, която личеше в позата му на прага на болницата, където бе изненадан от фотографа, докато е отивал на посещение на завърналата се съпруга.

Роджър проследи линията на дългата тясна челюст, извивката на главата и установи, че търси нещо от Бриана в баща ѝ. Заинтригуван, той стана и взе една от книгите на Франк Рандал от лавицата. Обърна на задната корица и там видя по-добра снимка. На нея Франк Рандал беше цветен и в анфас. Не, косата определено беше тъмнокафява, а не червена. Онази пламтяща грива вероятно идваше от някоя баба или дядо, както и тъмносините, дръпнати като на котка очи. Колкото и да се опитваше, не откри нищо от огнената богиня в лицето на изтъкнатия историк.

Затвори книгата с въздишка и събра изрезките. Наистина трябваше да спре с това размотаване и да се заеме с работа, или щеше да прекара тук цяла година.

Тъкмо щеше да сложи изрезките на една купчина, когато една от тях, озаглавена „Отвлечена от феи?”, му хвана окото. Или по-скоро не изрезката, а датата, която се четеше точно под заглавието. Шести май, 1948 г.

Остави внимателно статията, сякаш беше бомба, която може да гръмне в ръцете му. Затвори очи и се опита да си спомни разговора с дамите Рандал.

„В Масачузетс можеш да пиеш алкохол, ако си на двайсет и една — бе казала Клеър. — На Бриана ѝ остават още осем месеца.” Значи беше на двайсет. Бриана Рандал беше на двайсет години.

Не можеше да брои достатъчно бързо на обратно, затова стана и прелисти вечния календар на викария, който висеше на претъпканата коркова стена. Откри датата и застина със забит в нея пръст. Лицето му пребледня.

Клеър Рандал се беше завърнала след мистериозното си изчезване раздърпана, парцалива, недохранена, неадекватна — и бременна.

След доста време Роджър най-сетне заспа, но вследствие на безсънието се събуди късно, с подути очи и начеващо главоболие, за чието облекчение не допринесоха нито студеният душ, нито дърдоренето на Фиона на закуска.

Беше толкова потиснат, че изостави работата си и излезе на разходка. Докато крачеше под лекия дъжд, откри, че свежият въздух му помага, но за нещастие прочисти ума му дотолкова, че отново започна да мисли за последствията от снощното си откритие.

Бриана не знаеше. Това личеше съвсем ясно от начина, по който говореше за покойния си баща — или за мъжа, когото смяташе за свой баща, Франк Рандал. И вероятно Клеър не искаше тя да знае, иначе щеше да ѝ е казала. Освен ако това пътуване в Шотландия не беше прелюдия към подобно признание? Истинският баща трябваше да е някой шотландец; все пак Клеър беше изчезнала — и по-късно появила се — в Шотландия. Дали той беше още тук?

Това бе смайваща мисъл. Нима Клеър беше довела дъщеря си в Шотландия, за да я запознае с истинския ѝ баща? Роджър поклати глава със съмнение. Това би било много рисковано. Със сигурност щеше да е объркващо за Бриана и много болезнено за самата Клеър. Щеше да е шок и за бащата. А момичето явно беше привързано към Франк Рандал. Как ли щеше да се почувства, когато осъзнае, че човекът, когото е обичала, нейният идол през целия ѝ живот, всъщност няма кръвна връзка с нея?

Роджър беше притеснен за всички замесени, включително и за себе си. Той не искаше да има никакво участие в това и съжаляваше, че не е останал в неведение. Харесваше Клеър Рандал, много я харесваше, и мисълта, че е извършила прелюбодеяние, му беше неприятна. В същото време се скастри сам заради старомодната си сантименталност. Кой знае какъв е бил животът ѝ с Франк Рандал? Вероятно е имала причина да избяга с друг мъж. Но тогава защо се е върнала?

Изпотен и унил, Роджър тръгна към дома си. Свали сакото си в коридора и тръгна да се изкъпе. Понякога това го успокояваше, а в момента много се нуждаеше от някаква утеха.

Прокара ръка по закачалките в дрешника си, търсеше пухкавото рамо на износения бял хавлиен халат. После спря за миг, посегна към дъното на дрешника и отметна закачалките, докато не го достигна.

Огледа с обич стария протъркан халат. Жълтата коприна на основата беше избеляла до охра, но пъстрите пауни още бяха ярки, разперили опашки по господарски величествено и се взираха в теб с черни като мъниста очи. Той вдигна меката тъкан към носа си и вдиша дълбоко, затворил очи. Слабият дъх на „Боркум Риф” и малко уиски върна Преподобния Уейкфийлд така, както дори отрупаната коркова дъска не бе успяла да стори.

Много пъти беше усещал този успокоителен аромат с преобладаваща нотка на „Олд Спайс”, когато притискаше лице към гладката коприна, а пухкавите ръце на Преподобния го обгръщаха покровителствено и обещаваха убежище. Беше дал останалите дрехи на стареца на „Оксфам”, но някак не можа да се раздели с тази.

Импулсивно наметна халата на голите си рамене, леко изненадан от топлината му — като ласка на пръсти по кожата му. Вдигна от удоволствие рамене под коприната, после я уви плътно около тялото си и върза небрежно колана.

Нащрек за възможни атаки от страна на Фиона, той тръгна по горния коридор към банята. Бойлерът стоеше в дъното на банята като пазител на свещен извор, огромен и вечен. Друг от юношеските му спомени беше ежеседмичният ужас при опитите да запалят бойлера с кремъчна запалка. Газта свистеше покрай главата му със страховит съсък, а ръцете му, изпотени от страха от неминуемата смърт, се плъзгаха безполезно по металната запалка.

Отдавна превърнат в автоматичен, чрез операция на мистериозните му вътрешности, бойлерът сега си гъргореше тихичко, а газовата горелка в основата му къркореше и свистеше с невидим пламък под металния щит. Роджър завъртя напуканото кранче на „топло” до края, а после „студеното” на половин оборот и застана пред огледалото, докато ваната се напълни.

Реши, че не изглежда много зле, след като си глътна корема и се изправи хубаво пред голямото огледало на вратата. Здрав. Слаб. С дълги крака, но не като мотовилки. Вероятно беше малко кльощав в раменете? Смръщи се критично, кривейки стройното си тяло напред-назад.

Прокара ръка през гъстата си черна коса, докато тя не щръкна като четка за бръснене, за да си се представи брадат и дългокос като някой от студентите си. Дали щеше да изглежда добре или просто чорлав? Или пък да си сложи обеца? Тогава вероятно щеше да прилича на пират, като Едуард Тийч или Хенри Морган. Събра вежди и оголи зъби.

— Гррррр — изръмжа на отражението си.

— Господин Уейкфийлд? — рече отражението.

Роджър отскочи стреснат назад и набоде болезнено палеца на крака си на лъвската лапа на древната вана.

— Ох!

— Добре ли сте, господин Уейкфийлд? — попита огледалото. Порцелановата дръжка на вратата изтрака.

— Разбира се, че съм добре! — сопна се пробно той, втренчен във вратата. — Махай се, Фиона, къпя се!

От другата страна се чу кикотене.

— О, два пъти за един ден. Май станахме денди, нали? Искате ли тоалетен сапун? Има в шкафчето, ако решите.

— Не, не искам — изрева той. Нивото на водата беше стигнало до средата на ваната и той затвори кранчетата.

Внезапната тишина беше успокояваща, Роджър вдиша дълбокo парата. Смръщен леко от топлината, той пристъпи във водата и се отпусна внимателно. Усещаше как по лицето му избива пот, а топлината облива тялото му.

— Господин Уейкфийлд? — завърна се гласът, чуруликаше от другата страна на вратата като нагла червеношийка.

— Махай се, Фиона — рече той през зъби, докато се отпускаше във ваната. Димящата вода се надигна около него и го приласка като ръце на любовница. — Имам всичко необходимо.

— Не, нямате — отвърна гласът.

— Напротив, имам. — Очите му плъзнаха по впечатляващата редица от шишенца, бурканчета и тем подобни на лавицата над ваната. — Шампоан, три вида. Балсам за коса. Крем за бръснене. Бръснарско ножче. Сапун за тяло. Сапун за лице. Афтършейв. Одеколон. Сух дезодорант. Нищо не ми липсва, Фиона?

— Ами кърпи? — попита сладко гласът.

Той огледа диво напълно лишената от кърпи баня. Затвори очи, стисна зъби и преброи бавно до десет. Оказа се недостатъчно, затова продължи до двайсет. После, когато се почувства в състояние да отговори, без да му избие пяна на устата, рече спокойно:

— Добре, Фиона. Остави ги пред вратата, моля. И после, моля те… моля те, Фиона… върви си.

Някакво шумолене отвън беше последвано от неохотно отдалечаващи се стъпки и Роджър с въздишка се отдаде на насладата от усамотението си. Мир. Покой. Без Фиона.

Вече способен да мисли по-обективно за своето притеснително откритие, той усети, че е повече от любопитен по отношение на мистериозния истински баща на Бриана. Ако се съдеше по дъщерята, той трябваше да е изключително привлекателен физически; дали това беше достатъчно, за да прелъсти жена като Клеър Рандал?

Вече се беше чудил дали бащата на Бриана е шотландец. Дали живее — или е живял — в Инвърнес? Предположи, че именно подобна близост може да е причината за нервността на Клеър и за впечатлението, което създаваше — за премълчани тайни. Но дали имаше връзка със странната ѝ молба? Тя не искаше той да води Бриана до Крейг на Дун, нито да ѝ споменава за капитана на хората от Брох Туарах. Защо?

Внезапно го споходи мисъл, която го накара да се изправи рязко във ваната и водата плисна по стените от ковано желязо. Ами ако не я притесняваше войникът якобит от осемнайсети век, а само името му? Ами ако мъжът, от когото беше заченала дъщеря си през 1947 г., също се казваше Джеймс Фрейзър? Това име беше доста разпространено в Шотландия.

Да, рече си, това би обяснило всичко. А колкото до желанието на Клеър да покаже на дъщеря си лично каменния кръг, вероятно то също беше свързано с мистерията около бащата; може би там го беше срещнала или там бе зачената Бриана. Роджър знаеше, че каменният кръг често се използва като място за срещи; като ученик и той беше водил момичета там, защото разчиташе, че езическата мистерия на камъните ще ги освободи от задръжките. И винаги се получаваше.

Внезапно го споходи видение — фините бели крайници на Клеър Рандал преплетени в забрава около голото, напрегнато тяло на червенокос мъж; двете тела са влажни от дъжда и покрити със смачкана трева, гърчат се в екстаз сред камъните. Видението беше така шокиращо с детайлността си, че той се разтрепери и по гърдите му започна да се стича пот, която потъваше в димящата вода.

Господи! Как щеше да погледне Клеър Рандал в очите следващия път? Какво щеше да каже на Бриана? „Да сте чели хубави книги напоследък?” „Да сте гледали хубави филми?” „Знаете ли, че сте незаконородена?”

Разтърси глава в опит да я прочисти. Всъщност нямаше представа какво ще прави. Ситуацията беше пълна каша. Не искаше да взима участие в нея и все пак го направи. Харесваше Клеър Рандал; харесваше и Бриана Рандал — честно казано, дори нещо повече. Искаше да я защити и да ѝ спести всяка болка. И все пак като че ли нямаше как да го стори. Можеше само да си държи устата затворена, докато Клеър Рандал направи каквото е решила. А след това щеше да е там, за да събере парчетата.

3 МАЙКИ И ДЪЩЕРИ

Чудех се колко малки чайни има в Инвърнес. Главната улица беше опасана от кафенета и магазини за туристите, докъдето поглед стигаше. Някога кралица Виктория беше направила Северна Шотландия безопасна за туристите, като ѝ бе дала кралското си одобрение, и туристите се стичаха на север във все по-нарастващи количества. Шотландците, несвикнали да получават от Юга друго освен въоръжени нападения и политическа намеса, бяха отвърнали великолепно на предизвикателството.

Не можеше да изминеш и няколко крачки по главната улица на всяко северношотландско градче, без да видиш магазин, който продава маслени бисквити, единбургски бонбони, носни кърпички с избродиран магарешки бодил, малки гайди, кланови брошки от алуминий, ножове за писма във формата на клеймор, портмоненца за монети във формата на гайди (някои дори с анатомично вярно изображение на „шотландец” отдолу), и зашеметяващ асортимент от фалшиви кланови вълнени платове, от които бяха направени всевъзможни артикули — шапки, шалчета, салфетки, чак до един ужасно жълт десен „Бюканън”, от който бяха измайсторени найлонови слипове.

Докато гледах асортимента от кърпи, щамповани с безумно неточно изображение на чудовището от Jlox Нес и надпис „За доброто старо време”, си помислих, че Виктория има много за какво да отговаря.

Бриана бродеше бавно по тясната пътечка в магазина, наклонила глава назад и загледана с изумление в изобилието артикули, които висяха от гредите на тавана.

— Според теб истински ли са? — попита тя, сочейки едни еленови рога, които стърчаха любопитно сред гората от пищялки на гайди.

— Рогата ли? О, да. Не мога да си представя, че пластмасовата индустрия би постигнала такова съвършенство — отвърнах аз. — Освен това виж им цената. Всичко над сто паунда вероятно е истинско.

Бриана отвори широко очи и сведе глава.

— Господи! Мисля да взема на Джейн кариран плат за пола.

— Качественият вълнен плат няма да е по-евтин — отвърнах сухо, — но ще го качим по-лесно на самолета. Тогава да отидем в магазина за шотландски платове; там са най-качествените.

Беше започнало да вали — разбира се — и ние пъхнахме хартиените пакети под дъждобраните, които предвидливо бях настояла да облечем. Бриана внезапно изсумтя от изумление.

— Нищо чудно, че шотландец е изобретил дъждобраните — добави тя, като гледаше водата, която се стичаше от тентата над нас. — Тук постоянно ли вали?

— Почти — отвърнах аз, взирах се през пороя към движението по улицата. — Макар че според мен изобретателят им господин Макинтош е бил доста изнежен; повечето шотландци, които познавах, бяха безразлични към дъжда. — Прехапах внезапно устна, но Бриана не забеляза това неволно изпускане; тя гледаше дълбоката до глезените вода, която течеше в канавката.

— Знаеш ли, мамо, по-добре да идем до пешеходната пътека. Няма да прегазим оттук.

Кимнах в съгласие и я последвах нагоре по улицата. Сърцето ми бумтеше от адреналина под несигурното прикритие на дъждобрана. Кога ще го преодолееш най-сетне? — питаше умът ми. — Не можеш вечно да си мериш думите и да преглъщаш половината от тях? Защо просто не ù кажеш?

Още не, казах си. Не съм страхливка — или пък съм, няма значение. Но не е дошло времето. Исках тя да види първо Шотландия. Не тази Шотландия — с магазини, които предлагат карирани детски ботушки, — а истинската. И Калоден. Най-вече исках да мога да ѝ разкажа края на историята. А за това ми беше нужен Роджър Уейкфийлд.

Точно когато си помислих за него, зърнах яркооранжевия покрив на един очукан морис на паркинга вляво — сияеше като светофар сред влажната мъгла.

Бриана също го беше видяла — надали в Инвърнес имаше много коли с този конкретен цвят и в това жалко състояние — и го посочи:

— Виж, мамо, това не е ли колата на Роджър Уейкфийлд?

— Да, май е тя. — Вдясно имаше кафене, от което се носеше аромат на прясно изпечени кифлички, на препечен хляб и кафе, която се смесваше с миризмата на дъжда. Хванах Бриана за ръката и я издърпах в кафенето.

— Мисля, че огладнях — обясних аз. — Да пийнем малко какао с бисквити.

Все още достатъчно дете, за да бъде изкушена с шоколад, и достатъчно млада, за да е готова да яде по всяко време, тя не възрази, а веднага седна и взе зеления, окапан с чай лист, който изпълняваше ролята на меню.

Всъщност не исках какао, но имах нужда от малко време да помисля. На бетонната стена на паркинга имаше голяма табела с надпис „Само за гарата”, следван от разнообразни заплахи с по-ситен шрифт, които обясняваха какво ще се случи с превозните средства на хората, които са паркирали, без да възнамеряват да пътуват с влак. Роджър или знаеше нещо повече за порядките в Инвърнес от мен, или наистина беше хванал влака. Можеше да се е отправил накъде ли не, но все пак Единбург и Лондон бяха най-вероятните дестинации. Очевидно скъпото момче приемаше проучването сериозно.

Ние също бяхме дошли с влак от Единбург. Опитах да си спомня разписанието му, но не успях.

— Дали Роджър ще се върне с вечерния влак? — попита Бри в такъв неочакван синхрон с мислите ми, че едва не се задавих с какаото. Фактът, че мисли кога ще се появи Роджър, ме накара да се запитам доколко всъщност е впечатлена от младия господин Уейкфийлд.

Явно доста.

— Ами, мислех си — рече тя небрежно, — че може би трябва да му купим нещо, така и така сме на пазар. Като благодарност за работата, която върши за теб?

— Хубава идея — отвърнах развеселена. — Според теб какво ще му хареса?

Тя се смръщи на какаото си, сякаш търсеше вдъхновение.

— Не знам. Нещо хубаво; по този проект май има много работа. — Внезапно ме погледна с вдигнати вежди. — Защо помоли него? Има фирми, които могат да издирят хора от осемнайсети век. Генеалогии и тем подобни. Татко винаги използваше „Скот-Сърч”, ако му трябваше генеалогия и нямаше време да я направи сам.

— Да, знам — отвърнах и поех дълбоко дъх. Бяхме на несигурна почва. — Този проект беше нещо специално за… за баща ти. Той би искал Роджър Уейкфийлд да го направи.

— О… — Тя замълча, гледаше как дъждът покрива с бисери витрината на кафенето.

— Татко липсва ли ти? — попита внезапно, заровила нос в чашата си и премрежила очи, за да не ме поглежда.

— Да. — Прокарах пръст по ръба на моята чаша и обърсах капчица какао. — Невинаги се разбирахме, знаеш го, но… да. Уважавахме се; това е достатъчно. И много се харесвахме, въпреки всичко. Да, той ми липсва.

Тя кимна мълчаливо, хвана ръката ми и я стисна леко. Свих пръсти около нейните — дълги и топли, и поседяхме така свързани, отпиващи какао в тишината.

— Знаеш ли — казах накрая и отблъснах стола си със скърцане на метал по линолеума. — Забравих нещо. Трябваше да изпратя писмо до болницата. Мислех да го направя по пътя към града, но забравих. Ако побързам, може да хвана последната поща. Защо не отидеш до магазина за платове — той е наблизо, малко по-надолу от другата страна на улицата, — а аз ще те настигна, след като отскоча до пощата?

Бри изглеждаше изненадана, но кимна с готовност.

— Добре. Но пощата не е ли далече? Ще подгизнеш.

— Няма проблем. Ще взема такси. — Оставих една банкнота на масата за сметката и отново облякох дъждобрана.

В повечето големи градове при дъжд обичайната реакция на таксиметровите шофьори е да изчезнат безследно, все едно са водоразтворими. В Инвърнес обаче подобно поведение би довело до бързото им окончателно изчезване. Извървях по-малко от пресечка, преди да открия две тантурести черни таксита пред един хотел, и се плъзнах в топлия, ухаещ на тютюн и уютно познат интериор. Освен че са по-удобни и има повече място за краката, британските таксита миришат различно от американските; едно от малките неща, които не осъзнавах, че са ми липсвали през последните двайсет години.

— Номер шейсет и четири? Туй е старо имение, нъл тъй? — Въпреки парното в колата, шофьорът се беше увил до ушите с шал, беше облечен с дебело сако, а кепе пазеше темето му от набезите на случайни течения. Съвременните шотландци бяха станали доста изнежени; нищо общо с коравите планинци, които спяха в сеното само по риза и поличка. От друга страна, и аз не горях от желание да спя в сено с мокра поличка. Кимнах на шофьора и потеглихме с плисък.

Чувствах се малко подмолна, като се промъквах така, за да разпитам икономката на Роджър в негово отсъствие и заблудих Бри. Но трудно щях да обясня и на двамата какво всъщност правя. Още не бях решила напълно как или кога ще им кажа каквото трябваше да им кажа, но знаех, че моментът не е настъпил.

Пръстите ми посегнаха към вътрешния джоб на дъждобрана и напипаха шумолящия плик от „Скот-Сърч”. Не обръщах голямо внимание на работата на Франк, но знаех за тази фирма, в която работеха неколцина професионални изследователи, специализирани в шотландска генеалогия. Не бешe място, където ще ти нарисуват фамилно дърво, доказващо роднинската ти връзка с Робърт I Брус, и да приключат с въпроса.

Те бяха направили изчерпателно и дискретно проучване на Роджър Уейкфийлд. Знаех кои са родителите и предците му седем-осем поколения назад. Това, което не знаех, е от какво тесто е замесен. Но времето щеше да покаже.

Платих на шофьора и зацапах по наводнената пътека към стълбите на старата къща на свещеника. На верандата беше сухо и имах възможността да изтръскам дъждобрана си, преди вратата да се отвори в отговор на позвъняването ми.

Фиона ми се усмихна приветливо; тя имаше кръгло, ведро личице, чието естествено изражение беше усмивката. Беше облечена с джинси и престилка с къдрички, от която лъхаше на лимонов полир и прясно изпечен сладкиш.

— О, госпожо Рандал! — възкликна тя. — Мога ли да ви услужа с нещо?

— Мисля, че ще можеш, Фиона — отвърнах аз. — Искам да поговорим за баба ти.

— Сигурна ли си, че си добре, мамо? Мога да се обадя на Роджър и да го помоля да идем утре, ако искаш да остана с теб. — Бриана стоеше на прага на спалнята в пансиона със смръщено от тревога чело. Беше се облякла за дълъг преход, с ботуши, джинси и пуловер, но бе добавила яркия оранжево-син копринен шал, който Франк ѝ купи от Париж точно преди да почине, преди две години.

— С цвета на очите ти, малка красавице — беше казал той, докато намяташе шала на раменете ѝ. — Оранжево. — Това беше тяхна шега, за „малката красавица”, тъй като Бри надмина скромните един и седемдесет и пет на Франк още на петнайсет години. Той обаче я наричаше така от бебе и нежността на старото обръщение се застоя над тях, когато Франк посегна нагоре да докосне върха на носа ѝ.

Шалът — синята част — наистина беше с цвета на очите ѝ; цвят на шотландско езеро, летни небеса и мъгливосиньото на далечни планини. Знаех, че тя го обича, и затова преразгледах оценката си на интереса ѝ към Роджър Уейкфийлд, която се качи с няколко пункта.

— Не, ще се оправя — уверих я. Посочих към нощното шкафче, на което стоеше малък чайник, покрит с плетена покривчица, и посребрена кошничка за препечени филийки, която ги поддържаше хрупкави и студени. — Госпожа Томас ми донесе чай и препечени филийки; вероятно ще мога да хапна малко по-късно. — Надявах се да не чува къркоренето на празния ми стомах под завивките, който изразяваше възмущението си при тази перспектива.

— Е, добре. — Обърна се неохотно към вратата. — Но ще се върнем веднага след Калоден.

— Не бързайте заради мен — извиках след нея.

Изчаках да чуя, че вратата долу се затръшва, едва тогава отворих чекмеджето на нощното шкафче и извадих голямо десертче „Хърши” с бадеми, което бях скрила там вечерта.

Сърдечните ми взаимоотношения със стомаха ми бяха възстановени, а аз лежах на възглавницата и лениво наблюдавах сивата мъгла, която се сгъстяваше отвън. Връхчето на напъпил клон на лайм се мяркаше от време на време зад прозореца; вятърът се засилваше. В спалнята беше достатъчно топло, шахтата на централното отопление ревеше близо до другия край на леглото, но аз все пак потреперих. На полето на Калоден щеше да е студено.

Но вероятно не толкова студено, колкото през април хиляда седемстотин четиридесет и шеста, когато Хубавият принц Чарли поведе хората си натам, за да се изправят пред вледеняващата суграшица и оръдията на англичаните. Докладите от онези дни твърдяха, че е било ужасно студено и ранените планинци лежали сред мъртвите, подгизнали от кръвта и дъжда, докато чакали милостта на англичаните. Херцог Къмбърланд, който предвождал английската армия, не давал пет пари за ранените.

Мъртвите били натоварени като трупи и изгорени, за да се предотврати епидемия, и историята твърдеше, че мнозина от ранените споделили тази съдба, без да получат дори милостта на един последен куршум. Всички те сега лежаха недостъпни за война и студ под зелената трева на полето Калоден.

Бях го виждала веднъж, преди почти трийсет години, когато Франк ме доведе тук на меден месец. Сега и той беше мъртъв, а аз бях довела дъщеря си в Шотландия. Исках Бриана да види Калоден, но нямаше сила на земята, която да ме накара да стъпя отново на онова ужасно поле.

Реших да остана в леглото и да поддържам версията за внезапно неразположение, което ми е попречило да придружа Бриана и Роджър на тази експедиция. Госпожа Томас можеше да се раздрънка, ако станех да обядвам. Надникнах в чекмеджето; още три десертчета и един криминален роман. С малко късмет щях да изкарам с тях целия ден.

Романът се оказа добър, но поривите на засилващия се вятър навън бяха хипнотизиращи, а прегръдката на топлото легло — примамлива. Потънах в спокоен съм, за да сънувам планинци с килтове и мелодичната им реч, която се носи около огъня като жуженето на пчели по полето.

4 КАЛОДЕН

— Каква злобна шишкава физиономия! — Бриана спря да разгледа облечения в червено манекен, който стоеше страховито от едната стена на фоайето в Центъра за посетители на Калоден. Беше висок малко над метър и петдесет, а напудрената перука бе килната войнствено над ниското чело и провисналите розови бузи.

— Е, той е бил шишкав дребосък — съгласи се Роджър, развеселен. — Но добър генерал, поне в сравнение с елегантния си братовчед ей там. — Махна към по-високата фигура на Чарлс Едуард Стюарт от другата страна на фоайето, който се взираше благородно в далечината изпод синята кадифена шапка с бяла кокарда и надменно игнорираше херцог Къмбърланд.

— Наричали са го Били Касапина. — Роджър посочи херцога, който изглеждаше почти невзрачно с белите бричове до коляно и обточения със сърма жакет. — И то с основание. Освен стореното тук — махна към светлозеленото, прихлупено от ниското небе поле навън — хората на Къмбърланд са отговорни за най-ужасния английски терор, виждан някога в Северна Шотландия. Те преследвали из хълмовете оцелелите в битката и опожарявали и плячкосвали всичко по пътя си. Жените и децата обричали на гладна смърт, а мъжете убивали на място — без да питат дали са се били за Чарли. Един от съвременниците на херцога казва за него: „Той създаде пустиня и я нарече мир” — и се опасявам, че херцог Къмбърланд все още е непопулярен по тези места.

Беше истина; кураторът на музея, приятел на Роджър, му бешe казал, че докато към фигурата на принц Чарли се отнасяли с почтително уважение, копчетата на херцога постоянно изчезвали, а самата фигура ставала обект на не една груба шега.

— Една сутрин дошъл рано, включил осветлението и открил автентично шотландско лайно върху корема на Негова Светлост — каза Роджър, като кимна към тантурестата дребна фигура. — Направо си изкарал ангелите.

— Предполагам — прошепна Бриана, която гледаше херцога с вдигнати вежди. — Хората все още ли приемат толкова сериозно това?

— О, да. Шотландците трудно забравят и не са особено склонни да прощават.

— Така ли? — Тя го погледна с любопитство. — Ти шотландец ли си, Роджър? Уейкфийлд не ми звучи шотландско, но така говориш за херцог Къмбърланд… — На устните ѝ се появи лека усмивка и той не разбра дали го дразни, но отговори съвсем сериозно:

— Така е. — Усмихна се. — Шотландец съм. Уейкфийлд не е истинското ми име; Преподобният ми даде името си, когато ме осинови. Той беше чичо на майка ми. Родителите ми загинаха във войната и той ме взе при него. Истинското ми име е Макензи. А що се отнася до херцога на Къмбърланд — кимна към стъклото на витрината, през което ясно се виждаха паметниците по полето Калоден. — Там има една кланова надгробна плоча, на която е изписано името Макензи и под нея лежат много мои предци.

Докосна един златен еполет и го разлюля.

— Не го приемам чак толкова лично, но все пак не съм го забравил. — Подаде ѝ ръка. — Да излезем ли навън?

Навън беше студено, вятърът развяваше двата флага, издигнати на пилони в края на полето. Единият жълт, другият червен — те бележеха местата, където двамата командири бяха стояли зад войниците си в очакване изхода от битката.

— Доста на завет са били — отбеляза сухо Бриана. — Не е имало опасност да ги улучи заблуден куршум.

Роджър забеляза, че тя трепери, и придърпа ръката ѝ под своята, за да я привлече по-близо до себе си. Имаше чувството, че ще се пръсне от внезапния прилив на щастие, но се опита да го прикрие с един исторически монолог:

— Е, така са водили генералите тогава — отзад. Особено Чарли; той избягал толкова бързо след битката, че дори забравил да вземе сребърния си комплект за пикник.

— Комплект за пикник? Устроил си е пикник по време на битката? — О, да. — Роджър установи, че му харесва да е шотландец пред Бриана. Обикновено полагаше големи усилия да прикрие акцента си под универсалната оксфордска реч в университета, но сега си позволи да му отпусне края заради усмивката ѝ.

— А знаеш ли защо са го наричали „принц Чарли”? — попита Роджър. — Англичаните винаги са смятали, че това е прозвище, което показва колко много са го обичали хората му.

— А не е ли?

Роджър поклати глава.

— Всъщност не. Хората му го наричали принц Чарлах — изрече го по букви, — което е келтският вариант на Чарлс. Чарлах мак Сиймъс „Чарлс, син на Джеймс”. Много официално и почтително. Само че Чарлах на келтски много прилича на „Чарли” на английски.

Бриана се усмихна.

— Значи никога не е бил Хубавият принц Чарли?

— Не и тогава — сви рамене Роджър. — Сега е, разбира се. Една от малките исторически грешки, приети за даденост. Има много такива.

— А ти си историк! — подразни го Бриана.

Роджър се ухили лукаво.

— Точно затова знам.

Вървяха бавно по чакълестите пътечки през бойното поле, Роджър ѝ сочеше позициите на полковете, които бяха участвали в битката, и ѝ обясняваше хронологията ѝ, като добавяше по някой анекдот за командирите.

Вятърът отслабна и над полето започна да се спуска тишина. Постепенно и разговорът им замря, продумваха само от време на време, тихо, почти шепнешком. Небето беше сиво и покрито с облаци от хоризонт до хоризонт, всичко под него изглеждаше приглушено, единствено растенията шепнеха с гласовете на мъжете, които ги бяха подхранили.

— Наричат това място Кладенец на смъртта — Роджър спря до малък извор. Беше малък, трийсетина сантиметра широк, с тъмна вода, която се събираше под каменен ръб. — Един oт вождовете на планинците е умрял тук; хората му измили кръвта от лицето му с вода от извора. А ето там са гробовете на клановете.

Клановите надгробни плочи представляваха големи канари от сив гранит, заоблени от времето и обрасли с лишеи. Те се издигаха по равни тревисти участъци по края на полето. На всеки имаше гравирано име, но толкова избледняло от времето, че понякога не се разчиташе, Макгиливри. Макдоналд. Фрейзър. Грант. Чисхолм. Макензи.

— Виж — рече почти шепнешком Бриана. Сочеше камък, пред който имаше купчинка зеленикавосиви вейки на ранни пролетни цветя.

— Изтравниче — каза Роджър. — По-често се среща през лятото, когато цъфти — тогава ще видиш купчини от него пред всеки кланов камък. Лилави, с по някоя клонка бяло изтравниче — бялото е за късмет и символизира кралската власт; било е емблемата на Чарли, както и бялата роза.

— Кой ги е оставил? — Бриана клекна до пътечката и докосна леко вейките.

— Посетители. — Роджър клекна до нея и проследи с пръсти избелелите букви по камъка — Фрейзър. — Наследници на убитите тук. Или просто хора, които ги помнят.

Тя го погледна косо, косата се развяваше по лицето ѝ.

— А ти правил ли си го?

Той сведе очи и се усмихна на ръцете си, които висяха между коленете му.

— Да. Може би е твърде сантиментално, но съм го правил.

Бриана се обърна към туфичка полски цветя от другата страна на пътеката.

— Покажи ми кое е изтравниче.

По пътя към дома меланхолията на Калоден ги напусна, но усещането за споделено вълнение остана и те говореха и се смееха като стари приятели.

— Жалко, че мама не можа да дойде с нас — отбеляза Бриана, когато свърнаха към пътя, където се намираше пансионът.

Колкото и да харесваше Клеър Рандал, Роджър изобщо не съжаляваше, че не е дошла. Трима винаги са много. Но изсумтя в съгласие и след малко попита:

— Как е майка ти? Надявам се, че не е сериозно болна.

— О, не, просто стомашно неразположение — поне тя така казва. — Бриана се смръщи за миг, после се обърна към него и положи леко ръка на крака му. Той усети как мускулите от коляното до слабините му потрепват и с големи усилия се концентрира върху думите ѝ. Тя още говореше за майка си. — … мислиш ли, че е добре? — довърши Бриана. Поклати глава и мед блесна сред вълните на косата ѝ дори в сумрачната кола. — Не знам, изглежда ми ужасно напрегната. Не точно болна, по-скоро сякаш се тревожи за нещо.

Роджър внезапно усети тежест в стомаха.

— Може би просто защото се е откъснала от работата си. Сигурен съм, че всичко ще е наред. — Бриана се усмихна с благодарност, когато спряха пред малката каменна къща на госпожа Томас.

— Беше чудесно, Роджър. — Докосна го леко по рамото. — Но не беше от полза за проекта на мама. Мога ли да ти помогна с по-трудоемката работа?

Това значително подобри настроението му и той се усмихна.

— Мисля, че може да се уреди. Искаш ли да дойдеш утре, за да прегледаме гаража заедно? Щом искаш мръсна работа, няма да намериш нищо по-добро.

— Чудесно. — Тя се усмихна и се облегна на колата, за да го погледне. — Може би мама също ще иска да помогне.

Той усети как лицето му се сковава, но продължи да се усмихва любезно.

— Разбира се. Чудесно. Дано.

Все пак Бриана дойде сама в имението на следващия ден.

— Мама е в обществената библиотека — обясни тя. — Преглежда стари телефонни указатели. Опитва се да открие един свой познат.

Сърцето на Роджър пропусна удар. Той беше прегледал телефонния указател на Преподобния предишната вечер. Имаше трима местни с името „Джеймс Фрейзър” и още двама с други първи имена, но с инициал Дж, преди фамилията.

— Е, надявам се да го открие — рече той, опитваше се да звучи небрежно. — Ти сигурна ли си, че искаш да помогнеш? Това е скучна и мръсна работа. — Погледна я със съмнение, но тя кимна и изобщо не изглеждаше обезсърчена.

— Знам. Понякога помагах на татко, ровех из стари регистри и откривах бележки под линия. Пък и нали е за проекта на мама; поне с това мога да ти помогна.

— Добре. — Роджър погледна бялата си риза. — Нека се преоблека и ще идем да проверим.

Вратата на гаража изскърца, изстена, после се предаде пред неизбежното и внезапно се втурна нагоре сред вой на пружини и облаци прах.

Бриана се разкашля и размаха ръце пред лицето си.

— Уф! Откога никой не е влизал тук?

— От векове, предполагам — отвърна разсеяно Роджър. Освети с фенерчето вътрешността на гаража, като за кратко озари купчините картонени кашони и дървени касетки, стари пътнически сандъци, облепени с олющени етикети, и безформени, покрити с брезент форми. Тук-там в сумрака стърчаха крачета на преобърнати мебели като скелетите на малки динозаври, подаващи се от скални формации.

Сред вехториите имаше нещо като пролука; Роджър тръгна натам и изчезна в истински тунел от прах и сенки, единствено бледата точица, която проблясваше по тавана, показваше напредъка му. Накрая нададе победен вик, хвана люлеещия се от тавана шнур на лампата и гаражът внезапно се озари от блясъка на огромна крушка.

— Насам — каза Роджър, като внезапно се появи отново и хвана Бриана за ръка. — Отзад има малко свободно пространство.

До стената имаше стара маса. Вероятно преди бе стояла в трапезарията на преподобния Уейкфийлд, но очевидно беше претърпяла няколко последователни превъплъщения като кухненска маса, тезгях за инструменти, дърводелско магаре и маса за рисуване, преди да се установи в това прашно светилище. Над нея имаше покрит с паяжини прозорец и мътната светлина, която проникваше през него, осветяваше одрасканата и оплескана с боя повърхност.

— Можем да работим тук — каза Роджър, издърпа един стол от бъркотията и го поизбърса с голяма носна кърпа. — Седни, а аз ще опитам да отворя прозореца, иначе ще се задушим.

Бриана кимна, но вместо да седне, започна да рови из най-близките купчини с боклуци, докато Роджър дърпаше кривата рамка на прозореца. Чуваше я зад гърба си как чете етикетите на кашоните.

— Тук са от 1930-33, а тук от 42–46. Какво е това?

— Дневници — каза Роджър, който сумтеше, опрял лакти на мръсния перваз. — Баща ми — Преподобният — винаги си водеше дневник. Пишеше в него всяка нощ след вечеря.

— Явно е имал доста за писане. — Бриана свали няколко кашона, за да прегледа следващия слой. — Тук има кутии с имена — „Кърс”, „Ливингстън”, „Балнаин”. Енориаши?

— Не, селища. — Роджър преустанови задъхан усилията си, и избъpca чело и остави мръсна следа по ръкава си. За щастие и двамата бяха със стари дрехи, подходящи за ровене из боклуци. — Това сигурно са бележки за историята на планински селища. Някои от тези кутии се превърнаха в книги; намират се в туристическите магазини из цяла Северна Шотландия.

Обърна се към таблото за инструменти, на което висяха най-различни разнебитени такива, и избра голяма отвертка за подкрепление при атаката му над прозореца.

— Търси кутии с надпис „Енорийски регистри” — посъветва я той. — Или с имена на села от околностите на Брох Туарах.

— Не знам никакви села в тези околности — изтъкна Бриана.

— О, вярно, забравих. — Роджър пъхна върха на отвертката между ръбовете на рамката и мрачно зачопли слоевете стара боя. — Търси имената Брох Морда… и… Марианан… и… о, Сейнт Килда. Има и други, но за тези знам, че са имали църкви, които са вече затворени или съборени.

— Добре. — Бриана отметна един висящ брезент, внезапно изпищя и отскочи назад.

— Какво? Какво има? — Роджър се извърна от прозореца с готова за бой отвертка.

— Не знам. Нещо се шмугна встрани, когато докоснах брезента — рече Бриана и той свали облекчен оръжието си.

— О, най-вероятно е мишка. Може би плъх.

— Плъх! Ама има ли плъхове тук? — разтревожи се Бриана.

— Е, надявам се да няма, защото иначе ще са изяли регистрите, които търсим — отвърна Роджър. Подаде ѝ фенерчето. — Ето, осветявай тъмните места, поне няма да те хванат неподготвена.

— Много благодаря. — Бриана взе фенерчето, но гледаше с известна неохота купчините кашони.

— Хайде, давай — каза Роджър. — Или искаш да съчиня на момента някоя миша сатира?

Бриана се усмихна широко.

— Каква е тази миша сатира?

Роджър не отговори веднага, защото пак се захвана с прозореца. Бута го с всички сили, докато накрая той поддаде с раздиращо въздуха скърцане и живителен хладен полъх нахлу през пролуката.

— Господи, така е по-добре. — Роджър започна да си вее театрално с ръце, като се усмихваше на Бриана. — Е, ще се захващаме ли?

Тя му подаде фенерчето и отстъпи.

— Какво ще кажеш ти да намираш кашоните, а аз да ги преглеждам? И какво е миша сатира?

— Страхливка! — Наведе се да рови под брезента. — Мишата сатира е стар шотландски обичай; ако в къщата или обора има плъхове или мишки, можеш да ги прогониш, като съчиниш поема или песен, в която обясняваш на плъховете колко лоша е храната тук и колко хубава се намира на някое друго място. Казваш им къде да идат и как да стигнат дотам, и се предполага, че ако стихотворението е достатъчно добро, те ще го направят.

Той извади кашон с надпис „Якобити, разни” и го отнесе на масата, като пееше:

Ей, плъхове, вий пълчища сте цели,

ако толкоз много сте огладнели,

да знайте, че котки тук са стража.

Друго място аз ще ви кажа.

Остави кашона с трясък, поклони се в отговор на кикота на Бриана, обърна се към купчините и продължи гръмогласно:

Вървете при Кембъл, там има градина,

но няма котка, спокойно, гадини.

Там ще плюскате чак до насита,

тъй че веднага оттук се омитайте.

Бриана изсумтя одобрително.

— Сега ли го измисли?

— Разбира се. — Роджър сложи със замах още един кашон ми масата. — Една добра миша сатира винаги трябва да е оригинална. — Хвърли поглед към стегнатите редици от кашони.

След това представление не би трябвало да е останал и един плъх на мили[1] наоколо.

— Добре. — Бриана извади джобно ножче и разряза тиксото на най-горния кашон. — Трябва да изрецитираш една и в нашия пансион; мама е сигурна, че в банята има мишка. Нещо е изгризало сапуна ѝ.

— Само Господ знае какво е нужно, за да прогониш мишка, която яде сапун; това е отвъд моите жалки способности. — Извади една опърпана кръгла възглавница иззад паянтова купчина със стари енциклопедии и се тръшна до Бриана. — Ето, ти поемаш енорийските регистри, те са по-четливи.

Цяла сутрин работиха в дружеска атмосфера, от време на време попадаха на интересни пасажи, на някоя люспеница и на облаци прах, но не откриха нищо особено ценно за проекта.

— Най-добре скоро да спрем за обяд — каза накрая Роджър. Изобщо не му се връщаше в къщата, където щеше да стане обект на произвола на Фиона, но стомахът на Бриана беше започнал да къркори почти толкова силно, колкото и неговия.

— Добре. Ще поработим още след обяда, ако не си твърде уморен. — Бриана стана и се протегна, а юмруците ѝ почти достигнаха гредите на тавана. Тя избърса ръце в крачолите на джинсите си и се гмурна между купчините кашони.

— Хей! — Спря рязко до вратата. Роджър, който я следваше, закова рязко и носът му почти се удари в темето ѝ.

— Какво има? Пак ли плъх? — С удоволствие забеляза, че слънцето озарява дебелата ѝ плитка с медни и златни проблясъци. Около нея имаше златен ореол от прах, следобедната светлина очертаваше дългоносия ѝ профил и той си помисли, че тя изглежда почти средновековно. Дамата на Архивите.

— Не! Виж това! — Посочи един кашон в средата на купчината. На него с решителния почерк на Преподобния в черно беше изписана само една дума: „Рандал”.

Роджър усети пробождане на въодушевление и тревога. Бриана беше искрено развълнувана.

— Може би вътре е онова, което търсим? — възкликна тя.

— Мама каза, че татко също се е интересувал от този въпрос, може да е питал Преподобния за него.

— Вероятно. — Роджър потисна внезапния ужас, който го връхлетя при вида на името, и клекна, за да извади кашона от леговището му. — Ще го занеса в къщата и ще го прегледаме след обяда.

Кашонът, който отвориха в кабинета на Преподобния, съдържаше странен асортимент. Имаше стари циклостилни копия на страници от няколко енорийски регистъра, два-три военни регистъра, няколко писма и случайни документи, тънка тетрадка със сиви картонени корици, пакет престарели фотографии със завити крайчета и корава папка с името „Рандал”.

Бриана я отвори.

— О, това е фамилното дърво на татко! — възкликна тя.

— Виж. — Подаде папката на Роджър. Вътре имаше два листа дебел пергамент, на които бяха начертани вертикални и хоризонтални линии. Началната година беше 1963-та, а последният запис, в дъното на втората страница, гласеше:

Франк Улвертън Рандал, ж. Клеър Елизабет Бюшамп, 1937 г.

— Написал го е преди да се родиш — промърмори Роджър.

Бриана надничаше над рамото му, докато пръстът му следеше бавно линиите на генеалогичната таблица.

— Вече съм го виждала; татко имаше копие в кабинета си. Често ми го показваше. Само че там ме пишеше накрая. Това сигурно е по-ранно копие.

— Може би Преподобният е правил проучване за баща ти. Подаде ѝ папката и взе един документ от купчината на бюрото.

— О, тук има наследство за теб! — Прокара пръст по релефния герб в горната част на листа. — Повиквателна за армията, подписана от Негово Величество крал Джордж II.

— Джордж Втори? Господи, това е отпреди Американската революция.

— Доста преди нея. Датата е от хиляда седемстотин трийсет и пета. На името на Джонатан Улвъртън Рандал. Познато ли ти е?

— Да. — Бриана кимна и няколко кичура паднаха над лицето ѝ. Тя ги отметна небрежно назад, после взе писмото. — Татко понякога го споменаваше; един от малкото му предци, за които знаеше повече. Бил е капитан в армията, която се е била срещу принц Чарли в Калоден. — Тя погледна Роджър, примигвайки. — Мисля, че дори е убит в битката. Надали е погребан там, нали?

Роджър поклати глава.

— Не мисля. Именно англичаните са почистили полето след битката. Откарали са своите мъртви у дома, за да бъдат погребани там… поне офицерите.

Не можа да продължи с огледа заради внезапната поява на Фиона, която носеше пухената бърсалка като бойно знаме.

— Господин Уейкфийлд — извика тя. — Един човек дойде да вземе пикапа на Преподобния, но не може да го подкара. Пита ще му помогнете ли, а?

Роджър се сепна виновно. Беше носил акумулатора за преглед в сервиз и той още си стоеше на задната седалка на неговия морис. Нищо чудно, че пикапът не палеше.

— Трябва да се оправя с това — каза на Бриана. — Опасявам се, че може да отнеме известно време.

— Няма проблем. — Тя му се усмихна и сините очи се присвиха до триъгълничета. — Аз трябва да тръгвам. Мама сигурно вече се е прибрала; мислехме да се отбием до Клава Каирнс, ако има време. Благодаря за обяда.

— Удоволствието беше мое — на Фиона също. — Роджър изпита леко съжаление, че не може да ѝ предложи да иде с нея, но дългът зовеше. Озърна се към пръснатите по бюрото документи, после ги награби и ги върна в кашона.

— Така. Всичко тук е за твоето семейство. Вземи го. Може би майка ти ще се заинтересува.

— Наистина ли? Благодаря, Роджър. Сигурен ли си?

— Абсолютно. — Той внимателно постави папката с генеалогичната таблица отгоре. — О, чакай. Може би все пак не всичко. — Крайчето на сивата тетрадка стърчеше под повиквателната, той я издърпа и оправи разместените листи в кашона. — Това прилича на дневник на Преподобния. Нямам представа как се е озовал тук, но най-добре да го сложа при останалите. Историческото дружество ги иска всичките.

— Разбира се. — Бриана беше станала да си тръгва и стискаше кашона до гърдите си, но се поколеба и го погледна. — А искаш ли… искаш ли да дойда пак?

Роджър се усмихна. В косата ѝ имаше паяжини, а на носа ѝ — дълга ивица мръсотия.

— Много искам. Значи ще се видим утре?

Мисълта за дневника на Преподобния не напускаше Роджър, докато бе зает с досадната задача да подкара стария пикап и последвалото посещение на оценителя на мебели, който трябваше да отдели ценните антики от боклуците и да им определи цена за търг.

Заниманията с вещите на Преподобния изпълваха Роджър с меланхолия. Все пак той разглобяваше собствената си младост, освен че разчистваше ненужни вехтории. Когато седна в кабинета след вечеря, не можеше да определи дали любопитството му към семейство Рандал го накара да задържи дневника, или това бе просто порив да запази някаква крехка връзка с човека, който беше негов баща толкова много години.

Дневниците бяха водени педантично, равните мастилени редове отбелязваха всички важни събития в енорията и обществото, от което Преподобният Уейкфийлд дълго време беше част. Докато разлистваше простата сива тетрадка, Роджър отново видя Преподобния: плешивата глава лъщеше на светлината на настолната му лампа, докато той прилежно изписваше случилото се през деня.

— Това е дисциплина — беше обяснил веднъж на Роджър. — Има голяма полза да правиш редовно нещо, което подрежда ума. Католическите монаси имат служби в установени часове всеки ден, свещениците имат своите требници. Опасявам се, че на мен ми липсва уклон към подобна пълна отдаденост, но записването на случките от деня ми помага да си подредя мислите и след това изричам вечерните си молитви със спокойно сърце.

Спокойно сърце. На Роджър му се искаше да го постигне, но спокойствието не го бе навестявало, откакто откри онези статии в бюрото на Преподобния.

Отвори тетрадката наслуки и бавно разгърна страниците, търсеше споменаване на името „Рандал”. На корицата беше написано — януари-юни, 1948 г. Това, което беше казал на Бриана за Историческото дружество, беше истина, но основният мотив да задържи дневника беше друг. През май 1948 г. Клеър Рандал се беше завърнала след мистериозното си изчезване. Преподобният познаваше добре семейство Рандал и подобно събитие със сигурност би намерило място в дневника му.

И наистина, записът беше от 7 май:

Тази вечер посетих Франк Рандал; заради случилото се с жена му. Толкова разстройващо! Видях я вчера — крехка, гледа някак втренчено — и ми стана неловко да стоя при нея, горката жена, макар че говореше свързано.

Това, което е преживяла, е достатъчно да извади всеки от релси — каквото и да е то. Носят се отвратителни слухове — твърде неразумно от страна на доктор Бартоломю да спомене, че е бременна. Много е тежко за Франк, и за нея, разбира се! Сърцето ми се къса заради тях.

Госпожа Греъм е болна тази седмица — можеше да избере по-подходящ момент; следващата седмица е благотворителната разпродажба и верандата е пълна със стари дрехи…

Роджър прелисти бързо страниците, търсеше следващото споменаване на Рандал и го откри по-късно същата седмица.

10 май — Франк Рандал на вечеря. Правя всичко по силите си да ме виждат по-често с него и с жена му; седя при нея по час почти всеки ден с надеждата да потуша някак клюките. Вече става съвсем неприятно; носи се мълва, че е полудяла. Доколкото познавам Клеър Рандал, мисля, че това я обижда повече, отколкото фактът, че я смятат за неморална — но трябва да е все едно от двете, нали?

Няколко пъти се опитах да говоря с нея за преживяното, но тя не казва нищо. Говори за всичко останало, но винаги имам чувството, че мисли за друго.

Да не забравя да спомена в неделната си проповед за вредата от сплетните. Макар да се страхувам, че само ще влоша нещата, като привлека вниманието към случая.

12 май… Не мога да се отърва от усещането, че Клеър Рандал няма психически проблем. Чула е мълвата, разбира се, но нищо в поведението ù не подсказва, че е нестабилна.

Смятам, че крие ужасна тайна и е твърдо решена да я опази. Поговорих — предпазливо — за това с Франк; той е резервиран, но аз съм убеден, че му е казала нещо. Опитах се да им покажа, че искам да им помогна, всячески.

14 май — визита от Франк Рандал. Много объркваща. Помоли ме за помощ, но не разбирам защо иска нещо, което вече има. Изглежда много важно за него; едва сдържаше нервите си, изглеждаше напрегнат като пружина. Страхувам се от момента, когато тя ще се освободи — ако такъв настъпи.

Клеър вече е в състояние да пътува и той възнамерява да я върне в Лондон тази седмица. Уверих го, че ще му пиша за евентуални резултати на адреса му в университета; без да споменавам нищо на жена му.

Имам няколко интересни документа за Джонатан Рандал, но не мога да си представя какво място има той в печалната история на своя потомък. Колкото до Джеймс Фрейзър, както казах на Франк, нямам никакво понятие, той е пълна мистерия.

Пълна мистерия. И не само в едно отношение, помисли си Роджър. Какво ли беше поискал Франк Рандал от Преподобния? Да научи всичко възможно за Джонатан Рандал и Джеймс Фрейзър, очевидно. Значи Клеър е казала на съпруга си за Джеймс Фрейзър — ако не всичко, поне нещо.

Но какво можеше да свързва един капитан от английската армия, загинал при Калоден през 1746 г., и мъжа, чието име изглеждаше неразривно свързано с мистерията около изчезването на Клеър през 1945 г, и последвалото раждане на Бриана?

Остатъкът от дневника беше изпълнен с обичайните случки в енорията; хроничното пиянство на Дерик Гоуен довело дотам, че въпросният енориаш бил изваден от река Нес, която подмятала трупа му в края на май; скоростната венчавка на Маги Браун и Уилям Дънди месец преди кръщенето на дъщеря им Джун; апендектомията на госпожа Греъм и опитите на Преподобния да се справи с последвалия прилив от ястия, приготвени от щедрите дами от енорията. Хърбърт, тогавашното куче на Преподобния, явно се беше облагодетелствал най-много от тях.

Докато четеше страниците, Роджър усети, че се усмихва, чуваше как интереса на Преподобния към неговото паство отново оживява в думите на стария свещеник. Докато разлистваше и четеше наслуки, едва не го пропусна — последния запис, свързан с молбата на Франк Рандал.

18 юни — получих кратка бележка от Франк Рандал, с която ме известява, че се безпокои за здравето на жена си. Бременността протичала с усложнения и той се надява да се моля за нея.

Писах му, че ще го направя и им изпращам най-добрите си пожелания. Приложих и информацията, която бях събрал дотук за него; нямам престава за какво му е, но той сам ще си реши. Казах му и за изненадващото ми откритие — гробът на Джонатан Рандал в Сейнт Килда — и го попитах дали иска да му изпратя снимка на надгробния камък.

И това беше всичко. Името „Рандал” вече не се споменаваше, нито „Джеймс Фрейзър”. Роджър остави книгата и започна да масажира слепоочията си; разчитането на наклонения почерк му беше докарало леко главоболие.

Дневникът потвърди подозренията му, че мъж на име Джеймс Фрейзър е замесен в тази история, но загадката си оставаше все така непроницаема. Какво общо имаше, за бога, Джон Рандал, и защо, по дяволите, беше погребан в Сейнт Килда? В повиквателната пишеше, че е роден в графство Съсекс; как така се е озовал в затънтено църковно гробище в Шотландия? Да, не беше много далеч от Калоден — но защо не го бяха откарали в Съсекс?

— Ще желайте ли още нещо, господин Уейкфийлд? — Гласът на Фиона го извади от безплодните размишления. Той изправи гръб, примигвайки, и видя, че тя държи метла и парцал.

— Какво? А, не. Благодаря, Фиона. Но какво правиш с това? Нали не чистиш посред нощ?!

— Заради дамите от настоятелството — обясни Фиона. — Не помните ли, че им разрешихте да проведат редовната си месечна среща тук утре? Реших да поразтребя малко.

Дамите от настоятелството? Роджър потрепна при мисълта за четиридесет излъчващи съчувствие домакини, които ще връхлетят имението като лавина от туид и култивирани перли.

— Ще пийте ли чай с дамите? — попита Фиона. — Преподобният винаги го правеше.

Мисълта да забавлява едновременно Бриана Рандал и дамите от настоятелството беше непосилна за него.

— А, не! Аз… утре имам ангажимент. — Ръката му се отпусна на телефона, полузаровен сред наносите по писалището на Преподобния. — Би ли ме извинила, Фиона? Трябва да се обадя.

Бриана влезе в спалнята, усмихваше се. Вдигнах глава от книгата си и извих питащо вежда.

— Обаждане от Роджър?

— Как разбра? — Като че ли се сепна, но после се усмихна и свали халата. — О, защото само него познавам в Инвърнес, нали?

— Не мисля, че някое от гаджетата ти би се обадило чак от Бостън. — Погледнах часовника на масата. — Не и по това време, всички сега тренират футбол.

Бриана не обърна внимание на това и пъхна крака под завивките.

— Роджър ни покани утре на екскурзия до място, наречено Сейнт Килда. Каза, че имало интересна стара църква.

— Чувала съм за нея — отвърнах с прозявка. — Добре, защо не? Ще взема пресата си за хербарий; може да намеря пъстра зайчина. Обещах малко на доктор Абърнати за проучването му. Но ако ще трамбоваме цял ден там, за да четем стари надгробни плочи, мисля да заспивам. Ровенето в миналото е изнурителна работа.

Лицето на Бриана леко просветна и аз реших, че ще каже нещо, но тя само кимна и посегна да угаси лампата. Усмивката още се спотайваше в ъгълчетата на устните ѝ.

Лежах, загледана в мрака, и слушах как шаването ѝ в леглото затихва до равния ритъм на дъха ѝ. Значи Сейнт Килда? Не бях ходила там, но знаех мястото; имаше стара църква, отдавна изоставена и непосещавана от туристи — само от време на време се появяваше някой изследовател. Вероятно това беше възможността, която чаках?

Щяхме да сме сами и нямаше да има опасност някой да ни прекъсне. Вероятно мястото беше подходящо да им кажа — там, насред отдавна мъртвите енориаши на Сейнт Килда. Роджър още не беше открил местонахождението на останалите мъже от Лалиброх, но изглеждаше почти сигурно, че са напуснали Калоден живи, и всъщност аз това исках да разбера. Вече можех да разкажа на Бри края на историята.

Устата ми пресъхна при мисълта за предстоящия разговор. Как щях да намеря думи за него? Опитах да си представя как би протекъл; какво бих могла да кажа и как биха реагирали те, но въображението ме предаде. Повече от всякога съжалих за обещанието си пред Франк, което ми попречи да пиша на Преподобния Уейкфийлд. Ако го бях сторила, поне Роджър вече щеше да знае. А може би Преподобния нямаше да ми повярва.

Въртях се неспокойно в търсене на вдъхновение, но умората ме превземаше. Накрая се предадох, обърнах се по гръб и затворих очи в мрака. Сякаш мислите за него бяха призовали духа на Преподобния и един цитат от Библията се прокрадна в угасващото ми съзнание: „И тъй, не се грижете за утре, защото утрешният ден сам ще се грижи за своето: доста е на всеки ден злобата му.”[2] И тогава заспах.

Събудих се в сумрак, ръцете ми стискаха завивката, сърцето ми биеше със сила, която ме разтърсваше като кожа на барабан.

— Господи!

Коприната на нощницата ми беше гореща и лепнеше; погледнах надолу и смътно различих зърната на гърдите си, които изпъкваха през нея твърди като мрамор. Разтърсващите спазми още минаваха през китките и бедрата ми, като вторични трусове при земетресение. Надявах се да не съм извикала. Вероятно не бях; чувах дишането на Бриана — спокойно и ритмично.

Отпуснах се трепереща на възглавницата и внезапна топлина обля слепоочията ми с влага.

— Исусе Пресвети Рузвелте! — прошепнах и задишах дълбоко, докато сърцето ми отново забави ритъма си.

Един от ефектите при нарушения цикъл на съня е, че човек спира да сънува свързани сънища. През първите години на майчинството и после при стажа в болницата и нощните дежурства бях свикнала да заспивам още щом легна, а сънувах единствено фрагменти, проблясъци, неспокойни примигвания в мрака, докато синапсите се свързваха наслуки и се презареждаха за деня, който скоро щеше да настъпи.

През последните години, с възобновяването на нещо като нормален режим, отново започнах да сънувам. Обичайните сънища, понякога кошмари, друг път приятни — дълги поредици от образи, бродене из гората на съзнанието. Бях свикнала и с този сън; той идваше често в периоди на въздържание, ако мога така да се изразя.

Обикновено обаче тези сънища идваха леко, меки като допир на коприна, и ако ме събудеха, заспивах отново леко тлеейки от спомена, който не издържаше до сутринта.

Този беше различен. Не помнех много от него, но имах смътно впечатление за ръце, които ме сграбчват, груби и трескави, не приласкаваха, а повеляваха. И един глас, почти вик, който отекваше във вътрешното ми ухо заедно с утихващия ми пулс.

Сложих ръка над подскачащото си сърце и усетих меката издутина на гърдата си под коприната. Дъхът на Бриана секна за миг в тихо похъркване, после поднови равния си ритъм. Спомних си как слушах този звук, когато беше малка; бавния, успокояващ ритъм, който изпълваше мрака на детската стая, равен като сърдечен пулс.

Моето сърце се успокояваше под розовата коприна с цвета на бузка на заспало бебе. Когато държиш дете до гърдите си, за да го накърмиш, извивката на малката главичка повтаря точно извивката на гърдата, от която суче; сякаш този нов човек напълно отразява плътта, от която е излязъл.

Бебетата са меки. Разбираш го дори само като погледнеш нежната крехка кожа, чиято мека розовина те приканва да я докоснеш. Но когато живееш с дете и го обичаш, усещаш как мекотата прониква навътре, извитата бузка трепти като крем, а малките ръчички сякаш нямат кости. Ставите им са гумени и дори когато целуваш детето силно, от страстна обич към съществуването му, устните ти потъват и като че ли никога не стигат до кост. Когато го притискаш към себе си, то се разтапя, сякаш всеки момент отново ще се влее в тялото ти.

Но от самото начало във всяко дете има малка стоманена жилка. Онова, което казва „Аз съм” и образува ядрото на личността му.

През втората година костите се втвърдяват и детето вече стои право, черепът е широк и твърд, шлем, който пази мекотата отвътре. И „Аз съм” също расте. Почти можеш да го видиш, здраво като дървесна сърцевина, да сияе през прозрачната кожа.

Скулите на лицето се появяват на шест, а душата вътре се установява напълно на седем. Процесът на втвърдяване продължава, докато не достигне кулминацията си в лъскавата черупка на юношеството, когато цялата мекота е скрита под сияйните слоеве на множеството нови идентичности, които тийнейджърите изпробват, за да се защитят.

През следващите години втвърдяването се разпространяваше oт центъра, когато човек открива и намества фасетите на душата, докато „Аз съм” се фиксира, деликатен и детайлен, като насекомо в кехлибар.

Бях си мислила, че съм отминала този етап, че съм изгубила всяка следа от мекота и съм твърдо стъпила по пътя към стоманата на средната възраст. Но сега осъзнавах, че смъртта на Франк ме е пропукала. Пукнатините се разширяваха и вече не можех да ги скърпвам с отрицание. Бях довела дъщеря си в Шотландия — дъщерята, чиито кости бяха здрави като билата на шотландските планини — с надеждата, че черупката ѝ е достатъчно издръжлива, за да я удържи цяла, а сърцевината на нейното „Аз съм” ще остане все така достъпна.

Но моето собствено ядро вече не можеше да ме удържа и нямах щит, който да ме опази от мекотата отвътре. Вече не знаех каква съм била или каква ще бъде тя; знаех само какво трябва да сторя.

Затова се върнах и отново сънувах в хладния въздух на Северна Шотландия. Гласът от съня още отекваше в ушите и сърцето ми, повтаряше в ритъма на дишането на Бриана: Ти си моя — казваше той. — Моя! И аз няма да те пусна да си отидеш.

5 ОБИЧАНА СЪПРУГА

Църковното гробище в Сейнт Килда лежеше тихо под слънцето. Не съвсем равно, то се простираше на плато, образувало се на склона на хълма по някаква прищявка. Теренът се спускаше и изгърбваше, затова надгробните плочи бяха скрити в малки падинки или стърчаха от била на възвишения. Движенията на земята бяха изкривили много от тях, бяха ги килнали като пияници или съборили напълно и те лежаха пречупени във високата трева.

— Малко е занемарено — рече Роджър извинително. Спряха пред портата на гробището, загледани в старите камъни, които бяха обрасли с треви и засенчени от огромни тисове, посадени тук отдавна като заслон пред идещите от северното море бури. Сега над далечния залив се събираха облаци, но слънцето огряваше билото на хълма и въздухът беше неподвижен и топъл.

— Веднъж-два пъти годишно баща ми събираше група мъже от църквата и ги водеше тук, за да почистят гробището, но се опасявам, че сега е доста буренясало. — Той завъртя пробно вратичката и забеляза, че пантата е пропукана, а резето се крепи само на един пирон.

— Тук е хубаво, спокойно. — Бриана мина предпазливо през паянтовата вратичка. — Много е старо, нали?

— Да, старо е. Татко смяташе, че черквата е построена на мястото на по-ранна или дори на мястото на някакъв древен храм. Негов приятел от Оксфорд все твърдеше, че ще направи разкопки, за да види какво има отдолу, но, разбира се, не получи разрешение от църковните власти, макар че земята е светена вече от много години.

— Изкачването е доста. — Розовината от усилието вече избледняваше на лицето на Бриана, която си вееше с пътеводителя. — Но е красиво. — Огледа с възхищение фасадата на църквата. Тя беше построена в естествена ниша в скалата. Камъните и трупите бяха редени на ръка и слепени с торф и кил затова приличаше на поникнала тук, на естествена част от скалното лице. Стари резби украсяваха рамките на вратата и прозореца, някои представляваха християнски символи, но други очевидно бяха по-стари.

— Надгробната плоча на Джонатан Рандал е тук, така ли? — Тя махна с ръка към гробището, което се виждаше зад портата. — Мама много ще се изненада!

— Аха, предполагам. Аз също още не съм я виждал. — Той се надяваше изненадата да е приятна. Когато вечерта беше споменал по телефона на Бриана за надгробния камък, тя прояви голям ентусиазъм.

— Чувала съм за Джонатан Рандал — каза му сега. — Татко му се възхищаваше; казваше, че той е единственият интересен човек в рода ни. Предполагам, че е бил добър войник; татко имаше много негови почетни грамоти и други неща.

— Така ли? — Роджър погледна назад, търсеше Клеър. — Майка ти дали има нужда от помощ с пресата за растения?

Бриана поклати глава.

— Не. Просто откри по пътеката растение, на което не можа да устои. Ще се появи след малко.

Беше тихо. Дори птичките се бяха умълчали с наближаването на пладнето и тъмните вечнозелени дървета, които обрамчваха платото, бяха притихнали — нямаше вятър, който да разлюлее клоните им. Без грубите белези на пресни гробове или цветните флагове на изкуствени цветя като доказателство за скорошна скръб, гробището излъчваше само покоя на отдавна отишлите си. Освободен от усилието и мъките, единствено фактът на техния живот бе останал като утешително човешко присъствие по тези самотни и пусти хълмове.

Тримата посетители напредваха бавно; бродеха безцелно из старото гробище, Роджър и Бриана спираха да четат на глас странните надписи по обветрените камъни, а Клеър току се навеждаше, за да откъсне лоза или да изкорени малко цъфнало цвете.

Роджър се надвеси над един камък и с усмивка кимна на Бриана да прочете епитафията.

— „Ела и поспри, шапка свали — започна тя. — Тук Уилям Уотсън лежи, с мъдри мисли прочут, трезвеник прословут.” — Бриана се изправи със зачервено от смях лице. — Няма дати. Кога ли е живял Уилям Уотсън?

— Предполагам, че през осемнайсети век — каза Роджър. — Надписите на повечето камъни от седемнайсети век почти не се разчитат, а от двеста години тук не е погребван никой; църквата е изоставена в началото на деветнайсети век.

След миг Бриана възкликна:

— Ето го! — Изправи се и махна на Клеър, която стоеше в другия край на гробището и се взираше с интерес в растението, което държеше. — Мамо! Ела да видиш!

— Какво има? — попита Клеър. — Намери интересен гроб?

— Мисля, че да. Това име познато ли ти е? — Роджър отстъпи назад, за да може Клеър да го прочете.

— Исусе Рузвелт Христе! — Роджър я погледна стреснато и се притесни от бледността ѝ. Тя се взираше в обветрения камък, а мускулите на гърлото ѝ се раздвижиха в конвулсивно преглъщане. Беше смачкала растението в ръката си.

— Доктор Рандал… Клеър… добре ли си?

Кехлибарените очи бяха празни, тя сякаш не го чуваше.

После примигна и вдигна поглед. Още беше бледа, но изглежда се съвземаше.

— Добре съм. — Наведе се и прокара пръсти по надписа, сякаш четеше брайлова азбука. — Джонатан Улвъртърн Рандал — каза тя тихо. — Хиляда седемстотин и пета — хиляда седемстотин четиридесет и шеста година. Нали ти казах? Нали ти казах, копеле такова! — Гласът ѝ, така равен преди миг, внезапно затрепери от удържан гняв.

— Мамо! Добре ли си? — Очевидно разстроена, Бриана я хванa за ръката.

Нa Роджър му се стори, че сянка се спусна пред очите на Клеър и скри чувството, което беше проблеснало там, сякаш бе осъзнала, че се взират ужасени в нея. Усмихна се, мимолетна, механична гримаса, и кимна.

— Да, разбира се. Добре съм. — Отвори длан и стръкчето падна на земята.

— Предполагах, че ще се зарадваш. — Бриана я гледаше с тревога. — Това не е ли прародител на татко? Войникът, който е загинал при Калоден?

Клеър погледна надгробния камък.

— Да, той е. И е мъртъв, нали?

Роджър и Бриана се спогледаха. Обзет от вина, Роджър потупа Клеър по рамото.

— Денят е доста топъл — каза той, опитваше се да говори небрежно. — Вероятно трябва да идем на сянка в църквата. По купела има много интересни резби, струва си да се видят.

Клеър му се усмихна. Този път истински, с уморена, но съвсем нормална усмивка.

— Вие идете — каза тя и кимна към Бриана. — Аз имам нужда от чист въздух. Ще остана малко тук.

— Аз оставам с теб — заяви Бриана, но Клеър беше си възвърнала не само спокойствието, но и контрола.

— Глупости — рече рязко. — Съвсем добре съм. Ще седна на сянка под онези дървета. Вие вървете. Искам да остана малко сама — добави твърдо, щом видя, че Роджър отваря уста да възрази.

Без повече приказки, тя се обърна и се отдалечи към тисовете в западния край на гробището. Бриана се поколеба, загледана след нея, но Роджър я хвана за лакътя и я поведе към църквата.

— Най-добре да я оставим сама. Все пак тя е лекар, нали? Сигурно знае дали е добре.

— Да… предполагам. — Бриана погледна за последно след отдалечаващата се фигура на Клеър и тръгна с него.

Църквата представляваше просто стая с дървен под. Куполът беше още тук само защото не бяха успели да го изнесат. Той беше плитък и се издигаше на каменен корниз, който се простираше по едната стена. Над него имаше каменно изображение на света Килда. Извърнатите ѝ нагоре очи бяха втренчили празен поглед в тавана.

— Вероятно е била езическа богиня — каза Роджър, като проследяваше резбата с пръст. — Вижда се как са добавили воала и монашеското покривало към оригиналната фигура — да не говорим за очите.

— Да, приличат на варени яйца — съгласи се Бриана и извъртя своите в имитация. — Каква е тази резба тук? Прилича на мотивите по пиктските камъни близо до Клава.

Тръгнаха покрай стените на църквата, дишаха прашния въздух, разглеждаха древните резби в камъка и четяха малките дървени плочки, поставени от отдавна изчезналите енориаши в памет на още по-отдавна изчезналите им предци. Разговаряха шепнешком, защото и двамата се ослушваха за шумове отвън, но беше тихо и постепенно започнаха да се отпускат.

Роджър последва Бриана към предната част на помещението, като гледаше избягалите от плитката ѝ кичурчетата, които се навиваха влажни по врата ѝ.

В предната част на църквата беше останал само простият дървен корниз над дупката, от която беше изваден олтарът. Все пак Роджър почувства тръпка по гръбнака си, докато стоеше до Бриана и се взираше в мястото на изчезналия олтар.

Интензивността на чувствата му сякаш отекваше в празното пространство. Надяваше се, че тя не може да ги чуе. Познаваха се само от седмица и почти не бяха говорили насаме. Тя със сигурност щеше да се отдръпне или да се отдалечи, ако знаеше какво чувства към нея. Или дори по-лошо, щешe да се изсмее.

И все пак, когато я погледна крадешком, лицето ѝ беше спокойно и сериозно. Тя също го гледаше, а изражението в тъмносините очи го накара да се обърне и да посегне към нея, без да се замисли.

Целувката беше кратка и нежна, почти като формалността, която бележи края на венчавка, и все пак поразителен с ефекта си, сякаш наистина бяха изрекли обетите си.

Ръцете му се отпуснаха, но топлината ѝ остана в дланите, устните и тялото му, и той имаше чувството, че още я прегръща. Постояха така за миг, с едва допрени тела, вдишвайки един въздух, после тя отстъпи назад. Той още усещаше допира ѝ в дланите си. Сви пръсти в юмруци, за да го задържи.

Застоялият въздух в църквата внезапно се взриви от ехото на вик. Роджър веднага изскочи навън и се запрепъва към килнатите надгробни камъни и тъмната редица на тисовете. Проправяше си път през клоните, без да ги задържа за Бриана, която беше по петите му.

В сянката им видя лицето на Клеър Рандал. Беше съвсем пребледняла и приличаше на призрак на фона на тъмните клони на тиса. Тя се олюля за миг и се отпусна на колене в тревата, сякаш краката не я държаха.

— Майко! — Бриана коленичи до нея и хвана отпуснатата ѝ ръка. — Мамо, какво става? Лошо ли ти е? Наведи си главата между коленете. Ето, защо не легнеш?

Клеър обаче не се отпусна назад, а вдигна глава.

— Не искам да лягам — изпъшка тя. — Искам… о, Боже. О, пресвети Боже! — Коленичила сред избуялата трева, тя протегна трепереща ръка към един надгробен камък.

— Доктор Рандал! Клеър? — Роджър падна на коляно до нея и я прихвана под другата ръка. Беше много притеснен от вида ѝ. По слепоочията ѝ бяха избили капчици пот и тя сякаш бе на път да припадне. — Клеър — повтори той трескаво, опитваше се да я откъсне от странния транс, в който беше изпаднала. — Какво има? Видя познато име? — Но неговите собствени думи звънтяха в ушите му: От осемнайсети век тук не е погребван никой — беше казал на Бриана. — Никой не е погребван тук от двеста години.

Пръстите на Клеър отблъснаха неговите и докоснаха ласкаво камъка, сякаш галеха плът, и нежно проследиха буквите — вече плитки, но все още четливи.

— ДЖЕЙМС АЛЕГЗАНДЪР МАЛКЪЛМ МАКЕНЗИ ФРЕЙЗЪР — прочете тя на глас. — Да, познавам го. — Ръката ѝ се спусна и разтвори тревата в основата на камъка, за да разкрие по-ситен надпис. — Обичан съпруг на Клеър.

— Да, познавам го — повтори тя толкова тихо, че Роджър едва я чу. — Аз съм Клеър. Той беше мой съпруг. — Вдигна поглед към дъщеря си, която я гледаше смаяна и пребледняла. — И твой баща.

Роджър и Бриана се взираха в нея. Гробището беше тихо, чуваше се само шепотът на тисовете над тях.

— Не! — казах доста сприхаво. — За пети път — не! Не искам да пия вода. Не съм получила слънчев удар. Не ми е лошо. Не съм болна. И не съм откачила, макар че си представям какво си мислите.

Роджър и Бриана се спогледаха по начин, който съвсем ясно разкриваше какво си мислят. Те ме изведоха от гробището и ме качиха в колата. Отказах да ме заведат в болница, затова отидохме в имението. Роджър ми предписа медицинска доза уиски заради шока, но сега поглеждаше често към телефона и явно се чудеше дали да не извика помощ — вероятно с усмирителна риза.

— Мамо — рече утешително Бриана и посегна да отметне косата от лицето ми. — Разстроена си.

— Разбира се, че съм разстроена! — сопнах се аз. Поех дълбок и треперлив дъх и стиснах здраво устни, докато не усетих, че съм в състояние да говоря спокойно.

— Разбира се, че съм разстроена, но не съм луда. — Замълчах, за да се овладея. Не възнамерявах да го направя така. Нe знаех точно как съм възнамерявала да го направя, но не и така — да избълвам истината без никаква подготовка или време, за да подредя мислите си. Като видях онзи проклет гроб, всичко отиде по дяволите.

— Проклет да си, Джейми Фрейзър! Какво правиш там, на мили от Калоден!

Бриана се ококори, а Роджър посегна към телефона. Веднага млъкнах и опитах да се взема в ръце.

Спокойно, Бюшамп, дишай дълбоко. Едно… две… още веднъж. Добре. Така. Просто е; трябва само да им кажеш истината. Нали затова дойде в Шотландия?

Отворих уста, но не излезе нищо. Затворих уста и очи, надявах се куражът ми да се завърне, ако не виждам двете посивели лица пред себе си. Просто… ми… позволи… да… ти… кажа… истината, молех се аз. Не знам на кого. Може би на Джейми.

Веднъж бях казала истината. И не мина добре.

Стиснах още по-здраво очи. Усетих миризмата на болница и непривичната колосана калъфка на възглавницата под бузата ми. От коридора се чуваше гласът на Франк, задавен от гняв.

— Как така да не я притискам? Да не я притискам? Жена ми изчезва за почти три години и се връща мръсна, измъчена и бременна, а аз не бива да задавам въпроси? Така ли!?

И гласът на лекаря, който шепне нещо успокоително. Дочувам думите „халюцинации” и „травматично състояние” и „изчакайте, приятелю — малко изчакайте”, а после гласът на Франк спори, прекъсва, но постепенно заглъхва по коридора. Този така познат глас, който събужда отново бурята от мъка, гняв и ужас в мен.

Бях се свила на топка, стисках възглавницата към гърдите си и я хапех с всички сили, докато не усетих как памучната калъфка поддава и копринените пера скърцат между зъбите ми.

Стисках зъби и сега, за да се преборя с ново чувство. Спрях и отворих очи.

— Вижте — казах възможно най-разумно. — Съжалявам, знам как звучи. Но е истина и това е положението.

Това не успокои особено Бриана, която се приближи към Роджър. Той вече не изглеждаше толкова зле и дори показваше признаци на предпазлив интерес. Дали имаше достатъчно въображение, за да проумее истината?

Обнадеждена от изражението му, аз отпуснах юмруци.

— Стана заради проклетите камъни. Нали ги знаете, каменния кръг на хълма на феите, на запад?

— Крейг на Дун — прошепна Роджър. — Той ли?

— Точно той — въздъхнах аз. — Сигурно знаете и легендите за тези хълмове, нали? За хората, които попадат в капан сред скалите и се събуждат след двеста години?

Бриана изглеждаше още по-притеснена.

— Мамо, наистина мисля, че трябва да си легнеш. — Почти се надигна от стола си. — Мога да доведа Фиона…

Роджър я хвана за ръката.

— Чакай. — Гледаше ме със сдържаното любопитство, което учените показват, когато слагат ново предметно стъкло под микроскопа. — Продължавай.

— Благодаря — отвърнах сухо. — Не се тревожете, няма да започна да бълнувам за феи; просто реших, че е добре да узнаете, че се споменава и в легендите. Нямам представа какво точно има там и как действа, но истината е… — Поех дълбоко дъх. — Е, истината е, че минах през проклетия разцепен камък в кръга през хиляда деветстотин четиридесет и пета година и се озовах в подножието на хълма през хиляда седемстотин четиридесет и трета година.

Точно това казах и на Франк. Той се взира в мен известно време, после взе вазата от нощното шкафче и я разби на пода. Роджър приличаше на учен, попаднал на невиждан микроб. Чудех се защо, но бях твърде заета да търся думи, които няма да звучат твърде налудничаво.

— Първо се натъкнах на един английски драгун в униформи. Което ми подсказа, че нещо не е наред.

Внезапна усмивка озари лицето на Роджър, но Бриана изглеждаше ужасена.

— Предполагам — рече той.

— Проблемът беше, че не можах да се върна. — Реших, че ще е по-добре да говоря на него, защото поне изглеждаше готов да ме слуша, без значение дали ми вярваше. — Работата e там, че дамите тогава не можеха да ходят никъде сами, и дори да го направят, не бяха облечени с рокля на цветя и ниски обувки — обясних аз. — Всеки, когото срещнах, като се започне с капитана от драгуните, разбираше, че нещо с мен не е наред — но не знаеха какво. Как биха могли? Не можех да им обясня, както не мога и сега, а тогава лудниците не бяха така приятни като сегашните. Обитателите им не плетяха кошници — добавих в опит да се пошегувам. Не се получи, Бриана направи гримаса и се притесни още повече.

— Онзи драгун… — продължих и изтръпнах при спомена за Джонатан Улвъртън Рандал, капитан от осми полк на Кралските драгуни. — Отначало реших, че халюцинирам, защото той приличаше много на Франк, дори го взех за него. — Озърнах се към масата, където лежаха книгите на Франк, а на задните корици имаше снимка на тъмнокос хубав мъж със слабо лице.

— Това е невероятно съвпадение — каза Роджър. Не откъсваше очи от мен.

— Е, може да се каже. — Извърнах с усилие поглед от книгите. — Нали знаеш, че е негов предтеча. Всички мъже в семейството си приличат — поне физически — добавих аз, като си мислех за поразителните нефизически разлики.

— А той… какъв беше? — Бриана сякаш излизаше от ступора си, поне мъничко.

— Беше проклет мръсен перверзник — отвърнах аз. Те се ококориха и се спогледаха ужасени.

— Не правете такива физиономии. И през осемнайсети век имаше извращения; те не са някаква новост. Само че тогава беше по-лошо, защото никого не го беше грижа, стига всичко да става тихо и кротко и да се преструваш на почтен. А Черния Джак Рандал беше войник. Командваше гарнизон в Северна Шотландия, който трябваше да държи клановете под контрол, и имаше доста големи правомощия. — Пийнах уиски, за да се подкрепя. — Харесваше му да наранява хората. Много му харесваше.

— А теб… нарани ли те? — попита деликатно Роджър. Бри като че ли се затваряше в себе си, кожата на скулите ѝ се изопваше.

— Не пряко. Поне не много. — Поклатих глава. Пак почувствах студената яма в стомаха си, която уискито не успяваше да сгрее. Джак Рандал ме беше ударил там. Усетих го като болка в заздравяла рана.

— Той имаше доста ексцентрични наклонности. Но всъщност… искаше Джейми. — Не можех да се накарам да произнеса думата „обичаше”. Гърлото ми се сви и едва преглътнах последните капки уиски. Роджър взе гарафата, вдигна питащо вежди и аз кимнах да ми налее.

— Джейми. Онзи Джейми Фрейзър? И той беше…

— Мой съпруг.

Бриана поклати глава като кон, който разгонва мухите.

— Но ти имаше съпруг — каза тя. — Не си могла… дори да… няма как…

— Трябваше — отвърнах. — Не го направих нарочно.

— Мамо, как така ще се омъжиш случайно! — Бриана вече не се държеше като грижовна медицинска сестра в лудница.

Сметнах това за подобрение, дори алтернативата да беше гняв.

— Ами не беше точно случайно. Иначе щяха да ме предадат на Джак Рандал. Джейми се ожени за мен, за да ме защити. Адски великодушно от негова страна — добавих, докато се взиpax в Бри над чашата си. — Не беше длъжен, но го направи.

Прогоних спомена за първата ни брачна нощ. Той беше девствен; ръцете му трепереха, докато ме докосваше. Аз също бях изплашена — но с по-голямо основание. А призори, когато ме прегръщаше, а голият ми гръб бе до голите му гърди и усещах до бедрата си неговите топли, силни бедра, той шепнеше в облаците на косата ми: „Не се плаши. Вече не сме двама.”

— Разберете — обърнах се отново към Роджър. — Не можах да се върна. Бях избягала от капитан Рандал, когато шотландците ме намериха. Водеха добитък. Джейми беше с тях. Те бяха от рода на майка му, Макензи от Лeox. Не знаеха какво да ме правят, но ме взеха като пленница. И не успях да избягам отново.

Спомних си неуспешните опити за бягство от замъка Леох. И после деня, когато казах на Джейми истината, а той — също като Франк, не ми повярва, но поне се преструваше, че ми вярва — ме отведе на хълма при камъните.

— Вероятно ме смяташе за вещица — казах аз, затворих очи и леко се усмихнах при тази мисъл. — Сега те мислят за луд; тогава те мислеха за вещица. Различни времена, различни нрави — обясних и отворих очи. — Само че днес не го наричат магия, а психология. Не че има голяма разлика. — Роджър кимна, изглеждаше смаян.

— Съдиха ме за вещерство. В селото Крейнсмюир, точно под замъка. Джейми ме спаси и тогава му казах. Той ме заведе на хълма и ми каза да се връщам. При Франк. — Замълчах, поех дълбоко дъх при спомена за онзи октомврийски следобед, когато контролът над съдбата ми, отнет ми толкова отдавна, внезапно се озова отново в ръцете ми и от мен се искаше да избера.

„Върни се! — каза ми той. — Тук няма нищо за теб! Само опасност.”

„Наистина ли няма нищо за мен?” — попитах го. Твърде горд, за да отговори, той мълчеше и аз направих своя избор.

— Беше твърде късно. — Взирах се в ръцете си, които лежаха на коленете ми. Денят беше притъмнял, валеше, но двете ми венчални халки още просветваха в златно и сребърно. Не бях свалила златния пръстен от Франк от лявата си ръка, когато се омъжих за Джейми, но носех и неговия сребърен пръстен на безименния пръст на дясната всеки ден, вече повече от двайсет години, откакто той го постави там.

— Обичах Франк — казах тихо, без да поглеждам към Бри. — Много го обичах. Но тогава сърцето ми… аз цялата принадлежах на Джейми. Не можах да го напусна. Не можах. — Вдигнах глава към нея за подкрепа. Тя се взираше в мен с каменно изражение.

Пак сведох поглед към ръцете си и продължих:

— Той ме заведе в дома си — Лалиброх. Красиво място. — Пак затворих очи, за да избягам от изражението на Бриана, и нарочно призовах в ума си Брох Туарах, Лалиброх за обитателите му. Красиво стопанство с гори и потоци; дори малко плодородна земя, която е рядкост в Северна Шотландия. Хубаво, спокойно място, закътано сред високи хълмове над планински проход, който ги отделяше от постоянните конфликти, които разкъсваха планинците. Но дори Лалиброх се оказа само временно убежище.

— Джейми беше беглец — казах аз, а зад клепачите си виждах белезите по гърба му, оставени от камшика на англичаните. Плетеница от тънки бели линии, които лазеха по широките рамене. — За главата му беше обявена награда. Един от собствените му арендатори го предаде на англичаните. Те го заловиха и го отведоха в затвора Уентуърт, за да го обесят.

Роджър подсвирна тихо и рече:

— Ужасно място. Виждала ли си го? Стените му са дебели мине десет стъпки!

Отворих очи.

— Такива са. Била съм вътре. Но дори най-дебелите стени имат врати. — Усетих припламването на отчаяния кураж, който ме отведе в затвора Уентуърт, за да намеря сърцето си. Щом можах да сторя това за теб, казах мислено на Джейми, мога да направя и това сега. Но ти ми помогни, проклет шотландецо, помогни ми!

— Измъкнах го оттам — поех си дълбоко дъх. — Или онова, което беше останало от него. Джак Рандал командваше гарнизона на Уентуърт. — Не исках да си спомням образите, които думите ми събудиха, но те ме връхлитаха. Джейми, гол и окървавен, на пода в имението Елдридж, където намерихме убежище.

„Няма да ги оставя да ме върнат там, сасенак — каза ми той, стиснал зъби от болка, докато намествах счупените кости на ръката му и промивах раните.” Сасенак. Така ме наричаше от самото начало; келтска дума за чужденец, за непознат. За англичанин. Първо с насмешка, после с обич.

Аз не им позволих да го открият и с помощта на човек от неговия клан, Мърто от клана Фрейзър, аз го отведох във Франция, в абатството „Света Ана”, където абат беше негов чичо. Но тогава осъзнах, че не е достатъчно да спася само живота му.

Стореното от Джак Рандал беше проникнало завинаги в душата му като белезите от камшика в гърба му. Още не знам какво си мислех, че правя, когато призовах демоните му и се борих с тях сама, в мрака на ума му; няма голяма разлика между медицина и магия, когато става дума за подобно лечение.

Още усещах студа, твърдия камък и силата на гнева, който бях изтръгнала от него; ръцете, които стискаха шията ми, и пламтящото създание, което ме преследваше в мрака.

— Но го излекувах — казах тихо. — Той се върна при мен.

Бриана клатеше бавно глава, смаяна, но с упорство, което добре познавах. „Греъм са глупаци, Кембъл са потайни, Макензи са чаровници, но лукави, а Фрейзър са дебелоглави”, каза ми веднъж Джейми, за да ме осведоми за неговото мнение за клановете. Оказа се прав; Фрейзър наистина бяха много упорити, и не само той. Не само Бри.

— Не вярвам — каза тя. Седна с изправен гръб, взираше се в мен. — Сигурно просто твърде много си мислила за онези мъже от Калоден. Все пак напоследък си под напрежение, а вероятно и смъртта на татко…

— Франк не беше твой баща — отвърнах грубо.

— Беше! — изстреля тя толкова бързо, че и двете се сепнахме.

Тогава Франк се подчини на настояването на лекарите да не ме „принуждава да приема реалността”, както се изрази един от тях, защото може да е опасно за бременността ми. Чувах много шепот по коридорите — и викове понякога, — но той спря да настоява за истината. И аз, с нестабилно здраве и разбито сърце, се отказах от намерението да му призная всичко.

Този път обаче нямаше да се откажа.

— Обещах на Франк. Преди двайсет години, когато ти се роди. Опитах се да го напусна, но той не ми позволи. Обичаше те. — Усетих как гласът ми омеква, когато я погледнах. — Не можеше да приеме истината, но знаеше — разбира се, — че не е твой баща. Помоли ме да не ти казвам, да му позволя да бъде единственият ти баща, докато е жив. След това зависело от мен. — Преглътнах и навлажних сухите си устни. — Дължах му го. Защото те обичаше. Но сега Франк е мъртъв и ти имаш право да знаеш коя си.

— Ако не ми вярваш — добавих, — иди в Националната галерия. Там има портрет на Елън Макензи; майката на Джейми. На него е с това. — Докоснах перлената огърлица на шията си. Наниз от барокови сладководни перли от шотландските реки, които се редуваха със златни филигранни дискчета. — Джейми ми я даде на сватбата.

Погледнах Бриана. Тя седеше сковано, скулите ѝ бяха изпъкнали.

— Вземи си и огледало. Хубаво разгледай портрета, после се погледни. Приликата не е пълна, но много приличаш на баба си.

Роджър взираше в нея, сякаш я виждаше за първи път. Озърташе се ту към мен, ту към нея, като че ли опитваше да вземе решение, после изпъна рамене и стана от дивана.

— Мисля, че трябва да ти покажа нещо — каза твърдо, отиде до старото писалище на Преподобния и извади оттам пристегнато с ластик руло от пожълтели изрезки от вестници.

— Погледни датите — каза той на Бриана, докато ѝ ги подаваше. После, все още прав, се обърна към мен и ме изгледа продължително и безстрастно, като учен, който е свикнал на обективност. Все още не вярваше, но имаше достатъчно въображение, за да го допуска.

— Хиляда седемстотин четиридесет и трета — каза сякаш на себе си. Поклати глава с почуда. — А аз си мислех, че си го срещнала тук през четиридесет и пета. Господи, никога не бих предположил — та кой би могъл?

Бях изненадана.

— Знаел си? За бащата на Бриана?

Той кимна към изрезките в ръцете ѝ. Тя още не ги беше погледнала, взираше се в него с изумление и гняв. Виждах бурята, която се надига в очите ѝ, вероятно и той я видя, защото бързо се извърна от нея и ме попита:

— Значи мъжете, които са се били при Калоден… ти ги познаваш?

Отпуснах се леко.

— Да, познавам ги. — От изток се чу тътен на гръмотевица и дъждът се изля в порой по високите прозорци на кабинета. Бриана беше свела глава над статиите и косата ѝ скриваше всичко, освен зачервеното връхче на носа ѝ. Джейми винаги се зачервяваше, когато беше ядосан или разстроен. Добре знаех как изглежда един Фрейзър, когато е на път да избухне.

— И си била във Франция — прошепна Роджър сякаш на себе си, все още се взираше в мен. Шокът вече се стапяше в догадка и може би във вълнение. — Сигурно не си знаела…

— Напротив, знаех. Затова отидохме в Париж. Казах на Джейми за Калоден — и какво ще се случва. Отидохме в Париж, за да се опитаме да спрем Чарлс Стюарт.