В капана на времето

18 ИЗНАСИЛВАНЕ В ПАРИЖ

В края на април в Кралската оръжейница имаше експлозия. По-късно чух, че небрежен чистач сложил факла на неправилното място и след минута най-големият арсенал от оръжия и барут в Париж хвръкнал във въздуха с гръм, който прогонил гълъбите от Парижката Света Богородица.

Тогава бях в болницата и не чух експлозията, но определено забелязах ехото от нея. Болницата беше в другия край на града, ала жертвите бяха толкова много, че препълниха другите болници и докараха ранени и при нас — осакатени, обгорени и стенещи в каруците или на дървените носилки, с които приятели ги бяха пренесли по улиците.

Съвсем мръкна, докато се погрижим и за последния ранен и последното превързано тяло бъде положено внимателно сред мръсните и незнайни пациенти на болницата.

Щом видях пред каква задача са изправени сестрите от Ангелите, изпратих Фъргъс у дома, за да каже, че ще закъснея. Той се върна с Мърто и двамата ме чакаха на стълбите отвън, за да ме придружат.

С Мери излязохме изтощени през двойните врати и видяхме, че Мърто учи Фъргъс да хвърля нож.

— Давай! — рече му той, с гръб към нас. — Колкото можеш по-право, на три. Едно… две… три! — На „три” Фъргъс запрати напред голямата глава лук и тя се запревърта над неравната земя.

Мърто стоеше отпуснат, с леко извърната назад ръка, и стискаше ножа с върховете на пръстите си. Изчака лукът да прелети над него, китката му потрепна веднъж — бързо и рязко. Нищо друго не помръдна, дори килтът не се разлюля, но лукът полетя настрани, прободен от кинжала, и се стовари ранен в калта пред краката му

— Б-браво, господин Мърто! — извика Мери. Той се извърна стреснат и на светлината, която се изливаше от портата, видях как слабите му страни поруменяват.

— Извинявай, че закъсняхме — казах аз. — Но трябваше да се погрижим за всички.

— О, да — отвърна лаконично дребният шотландец. Обърна се към Фъргъс. — Хайде да намерим карета, момче! Късно е дамите да се прибират пеша.

— Тук няма карети — сви рамене Фъргъс. — От един час обикалям улицата; всички карети в Ситито са при оръжейницата. Може обаче да намерим на Рю дьо Фабор Сен Оноре. — Посочи към тесен тъмен проход между сградите, който издаваше наличието на пряк път към следващата улица. — Най-пряко е оттам.

Мърто се смръщи, но кимна.

— Добре, момче. Да вървим.

В уличката беше студено и аз виждах как дъхът ми излиза на малки бели облачета въпреки безлунната нощ. В Париж никога не беше съвсем тъмно, все отнякъде имаше светлина; сияние на улични фенери, светлина на свещи, процеждаща се през капаците и процепите в стените на дървените сгради, или обливаше сергиите на уличните търговци и се пръскаше от малките рогови и метални фенери, които се полюляваха от каприте на карети.

Следващата улица беше търговска и пред няколко магазина бяха окачени фенери от ковано желязо. Търговците не разчитаха на полицията да ги пази, често се обединяваха и наемаха нощни пазачи. Когато видях един от тях да седи приведен на купчина платнища магазина на майстор на платна, кимнах в отговор на неговия груб поздрав.

Щом го подминахме обаче, той внезапно извика:

— Мосю! Мадам!

Мърто се извърна да посрещне атаката и шпагата излезе със съсък от ножницата. Аз бях по-бавна и още не се бях обърнала напълно, когато той пристъпи напред, затова видях движението от входа зад него. Ударът го изненада в гръб, преди да успея да извикам, и той се просна по очи на улицата, разперил безжизнено ръце и крака, а шпагата и кинжалът излетяха на камъните.

Наведох се бързо за кинжала, който се плъзна до крака ми, но две ръце сграбчиха моите и ги извиха назад.

— Оправи се с мъжа! — нареди глас зад мен. — Бързо!

Мятах се в хватката на нападателя си; ръцете се спуснаха до китките ми и ги извиха така рязко, че извиках. „Пазачът” се наведе над проснатия Мърто и от ръцете му се разви дълъг бял плат.

— Помощ! — изпищях аз. — Остави го! Помощ! Разбойници! Убийци! ПОМОЩ!

— Кротувай! — Един бърз удар над ухото замая главата ми за миг. После, когато очите ми спряха да се пълнят със сълзи, различих дълга, бяла, подобна на наденица форма в канавката: Мърто, опакован и здраво завързан в платнище. Фалшивият пазач клечеше над него, после се изправи ухилен и аз видях, че е маскиран — от челото до горната му устна се спускаше черна кърпа.

Тънка ивица светлина от близкия фенер падна върху него, докато се изправяше. Въпреки студа той беше облечен само с риза, която блесна в смарагдовозелено. Носеше и бричове до коленете и колкото и да е странно — копринени чорапи и кожени обувки, а не беше бос или със сабо, както очаквах. Не бяха обикновени разбойници, значи.

Зърнах за секунда Мери. Един от маскираните я държеше здраво откъм гърба, с едната ръка я стискаше през кръста, а другата ровеше под полите ѝ като къртица.

Онзи пред мен ме хвана за тила и ме придърпа към себе си. Маската го покриваше от челото до горната устна, но оставяше устата открита по очевидни причини. Езикът му cе навря в моята и донесе силен вкус на алкохол и лук. Аз се задавих, захапах го и бързо се изплюх. Той ме хвана по-силно и ме повали на колене в канавката.

Обувките със сребърни катарами на Мери ритаха опасно близо до носа ми, докато онзи вдигаше полите ѝ над кръста. Чу се късане на коприна и силен писък, когато той пъхал пръсти между краката ѝ.

— Девица! Падна ми се девица! — изграчи нападателят ѝ. Един от мъжете се поклони подигравателно на Мери.

— Мадмоазел, поздравления! Съпругът ви ще ни е благодарен през първата брачна нощ, задето не среща препятствия пред удоволствието. Но ние не сме егоисти — не търсим благодарност, че сме си изпълнили задълженията. Те ни носят радост.

Ако копринените чорапи не ме бяха убедили, че мъжете не са прости разбойници, тази реч — посрещната с рев от смях — беше категорична. И все пак маските щяха да попречат на идентификацията.

Ръцете, които стиснаха моята и ме вдигнаха на крака, имаха добре поддържани нокти и малка бенка точно над сгъвката на палеца. Помислих си мрачно, че трябва да я запомня. Ако ни оставеха живи, щеше да е от полза.

Някой сграбчи ръцете ми изотзад и ги дръпна толкова силно, че изкрещях. Така гърдите ми съвсем се изляха от дълбокото деколте, сякаш предложени на поднос.

Мъжът, който явно ръководеше операцията, имаше свободна светла риза, украсена с по-тъмни петна — вероятно бродерия. Не се виждаше добре в тъмното, различавах го само като силует. Когато се наведе напред и прокара пръст по гърдите ми обаче, видях тъмната, пригладена назад коса и надуших силна помада. Имаше големи уши, които добре поддържаха вървите на маската.

— Не се тревожете, дами — рече Петнистата риза. — Нищо лошо няма да ви сторим; възнамеряваме само да ви подложим на леко упражнение. Не е нужно съпрузите или годениците ви да разбират. После ще ви пуснем.

— Първо може да ни удостоите със сладките си устни, дами — продължи той, отстъпи назад и дръпна вървите на бричовете си.

— Не и тая — възрази Зелената риза. — Тая хапе.

— Не и ако са ѝ мили зъбките — отвърна другарят му. — На колене, мадам, ако обичате. — Натисна силно раменете ми и аз отскочих назад. Той ме сграбчи, за да не избягам, и тогава качулката ми падна и косата се разлетя. Фибите се бяха разхлабили и кичурите ми се вееха като флагове на нощния вятър, ослепяваха ме и шибаха лицето ми.

Запрепъвах се назад, за да се отърва от нападателя си, и тръсках глава да отметна косата от очите си. Улицата беше тъмна, но все пак виждах това-онова на слабата светлина от фенерите, която се процеждаше от капаците на магазините, или на сиянието на звездите, което проникваше в сенчестата улица.

Сребърните катарами на обувките на Мери просветваха на ритащите крака. Тя лежеше по гръб и се бореше, а един от мъжете беше отгоре ѝ и псуваше, докато се опитваше да свали панталоните си и да я удържа едновременно. Чу се съдиране на плат и белите ѝ бедра засияха на светлината, която идваше от близкия вход.

Нечии ръце ме стиснаха през кръста, повлякоха ме назад и ме отлепиха от земята. Изритах силно мъжа в пищяла и той изкрещя от гняв.

— Дръж я! — нареди Петнистата риза и излезе от сенките.

— Ти я дръж! — Онзи ме блъсна грубо в ръцете на приятеля си и светлината от близкия двор за миг ме заслепи.

— Богородице! — Ръцете, които стискаха моите, се отпуснаха и аз се освободих, а устата на Петнистата риза зина от ужас и смайване под маската. Той отстъпи от мен, като се кръстеше.

— В името на Отца и Сина, и Светия Дух — мърмореше и не спираше да се кръсти. — Бялата дама!

— Бялата дама! — изкрещя ужасен мъжът зад мен.

Петнистата риза още отстъпваше и вече правеше някакви знаци във въздуха, които не бяха толкова християнски като Кръста, но вероятно имаха същото предназначение. Насочил към мен палец и кутре в древния знак срещу злото, той прилежно призоваваше всички духовни власти, от Светата Троица до много по-незначителни инстанции, и мърмореше латинските имена така бързо, че сричките се сливаха.

Стоях смаяна и потресена насред улицата, докато ужасен крясък от земята до мен не ме накара да се опомня. Твърде зает със заниманията си, за да обърне внимание на това, което се случва около него, мъжът върху Мери издаде гърлен стон на доволство и започна да се движи ритмично под акомпанимента на неистовите ѝ писъци.

Аз се засилих и го изритах с всички сили в ребрата. Изкарах му въздуха, той изпъшка сепнато и се претърколи настрани.

Един от приятелите му се втурна да го вдигне, като крещеше трескаво:

— Ставай! Ставай! Това е Бялата дама! Бягай!

Мъжът го изгледа тъпо и се опита да се върне върху Мери, която се въртеше лудо, за да освободи полата си от тежестта му. Зелената и Петнистата риза обаче го хванаха и успяха да го изправят. Разкъсаните бричове увиснаха на бедрата му, а окървавеният член се тресеше между пешовете на ризата му.

Тропотът на тичащи стъпки като че ли най-сетне го пробуди. Помагачите му го пуснаха, хукнаха презглава и го оставиха на съдбата му. Той започна да сипе проклятия, тръгна по близката уличка и заподскача, докато си вдигаше панталоните.

— Помощ! Помощ! Стража! — крещеше някой по алеята и се препъваше в купчината боклуци, устремен към нас. Не бях чувала за разбойник, който ще се препъва из боклуците по някоя уличка и ще вика стражите, но в настоящото ми състояние вече нищо не можеше да ме изненада.

И все пак се изненадах, когато черната фигура, която се появи от уличката, се оказа Алегзандър Рандал, с расо и широкопола шапка. Той се озърна диво, видя Мърто, опакован като торба с боклук, после мен, застанала ужасена до стената, и накрая сгърбената фигурка на Мери, почти невидима в сенките. Той постоя така за миг, после се извърна и се покатери по металната порта, от която беше излязъл един от нападателите. Оттам успя да достигне закачения на гредата фенер.

Светлината ми подейства успокояващо; колкото и жалка гледка да разкри, поне прогони сенките, които заплашваха всеки миг да се превърнат в нови опасности.

Мери беше коленичила, превита надве. Стискаше главата си с ръце и трепереше, но в пълна тишина. Едната ѝ обувка лежеше на паветата и сребърната тока блещукаше на люлеещата се светлина на фенера.

Алекс се наведе до нея като страховита черна птица.

— Госпожице Хокинс! Мери! Госпожице Хокинс! Добре ли сте?

— Браво, чудесен въпрос! — сопнах се аз, когато тя изстена и се отдръпна от него. — Естествено, че не е добре. Току-що я изнасилиха. — С огромни усилия се отлепих от стената, тръгнах към тях и с клинично безразличие забелязах, че коленете ми треперят.

В следващия миг те ме предадоха напълно, защото една огромна, подобна на прилеп фигура се спусна на крачка пред мен и се приземи с тътен.

— Я виж кой ни връхлетя! — извиках аз и започнах да се смея истерично. Две големи ръце ме стиснаха за раменете и ме разтърсиха хубавичко.

— Тихо, сасенак — каза Джейми. Очите му блестяха страховито на светлината на фенера. Той се изправи и гънките на синьото му кадифено наметало се спуснаха отново по раменете, когато протегна ръце към покрива, от който беше скочил. Успя да се хване за стрехата и се изпъна на пръсти

— Хайде, слизай, де! — рече нетърпеливо. — Стъпи на раменете ми и се плъзни по гърба ми. — Чу се стържене на керемиди, после една черна фигурка се спусна предпазливо и се плъзна по него като маймунка.

— Браво, Фъргъс. — Джейми го потупа небрежно по рамото и дори на слабата светлина видях как детето се изчерви от удоволствие. Джейми огледа пейзажа с око на тактик и ѝ изпрати момчето в края на алеята, за да чака стражарите. След като се погрижи за това, клекна пак до мен.

— Добре ли си, сасенак?

— Много мило, че питаш — отвърнах любезно. — Да, добре съм, благодаря. Тя обаче не е добре. — Махнах към Мери. Още беше свита на топка, трепереше и избягваше опитите на Алекс да я погали.

Джейми почти не я погледна.

— А къде е Мърто, по дяволите?

— Ей там. Помогни му.

Той тръгна към канавката, където Мърто се търкаляше като превъзбудена гъсеница и приглушено бълваше мръсотии на три езика.

Джейми извади ножа си и с не особено голяма предпазливост към съдържанието разряза чувала открай до край. Мърто се изсипа от отвора. Част от острата му черна коса беше прилепнала към главата благодарение на помията, в която беше захвърлен. Другата част стърчеше право нагоре и придаваше още по-яростен вид на почервенялото му войнствено изражение, подпомагана от голямата лилава цицина на челото и бързо посиняващото око.

— Кой ме удари? — изрева той.

— Не бях аз — отвърна Джейми. — Ела, човече, нямаме цяла нощ.

— Това няма да стане — прошепнах, докато забивах украсени с брилянти фиби наслуки в косата си. — Първо трябва да я прегледа лекар. Трябва ѝ лекар!

— Тя си има лекар — изтъкна Джейми, вирнал брадичка пред огледалото. Връзваше шалчето на врата си. — Ти. — Грабна един гребен и го прекара бързо през гъстите червени вълни. — Няма време да я сплитаме — измърмори, събра я на дебела опашка на тила си и зарови из чекмеджето. — Имаш ли панделка, сасенак?

— Дай на мен. — Отидох бързо зад него и пристегнах косата му със зелена панделка. — Точно тази вечер ли трябва да имаме гости!

И то не какви да е гости. Херцог Сандрингам щеше да е почетният гост, приветстван от малка, но подбрана компания. Мосю Дюверне също щеше да дойде с най-големия си син, който беше изтъкнат банкер. Луиз и Жул дьо ла Тур бяха поканени, както и семейство Дьо Орбанвил. И за да стане още по-интересно, поканен беше и граф Сен Жермен!

— Сен Жермен! — възкликнах смаяна, когато Джейми ми каза преди седмица. — И защо?

— Аз търгувам с него — изтъкна той. — И преди е канен тук от Джаред. Но всъщност искам да го наблюдавам в разговорите по време на вечерята. Доколкото го познавам, не е човек, който крие мислите си. — Взе белия кристал от мастър Раймон и го претегли замислено на дланта си.

— Достатъчно красив е — продължи той. — Ще поръчам да му сложат златен обков, за да можеш да го носиш на шията си. Играй си с него на вечерята, докато някой те попита какво е. Тогава им кажи, но гледай Сен Жермен право в лицето. Ако той е сложил отровата във Версай, мисля, че ще му проличи.

В момента исках само спокойствие, тишина и да остана съвсем сама, за да треперя като заек. А трябваше да вечерям с херцог, който можеше да е якобит или английски шпионин, и граф, който можеше да е отровител, докато на горния етаж се криеше жертва на изнасилване. Ръцете ми така трепереха, че не можах да закопчая верижката на кристала. Джейми мина зад мен и щракна закопчалката само с едно движение на палеца си.

— Ти не се ли притесняваш? — попитах аз. Той изкриви лице в огледалото и отпусна ръце на корема си.

— Напротив. Но ме удря в корема, не в ръцете. Имаш ли нещо за спазми?

— Ето там — махнах към сандъчето с лекарства на масата. Беше оставено отворено, след като упоих Мери. — Малко зелено шишенце. Една супена лъжица.

Той надигна шишенцето и опъна няколко големи глътки. После го свали и го изгледа с присвити очи.

— Господи, колко е гадно! Готова ли си вече? Гостите ще дойдат всеки момент.

Мери беше в една спалня на втория етаж. Бях я огледала внимателно за наранявания, които се ограничаваха до няколко синини и шока. После я упоих с голяма доза сироп от мак.

Алекс Рандал устоя на всички опити на Джейми да го отпрати и стоеше на пост до нея, със строги нареждания да ме извика, ако тя се събуди.

— Как, за бога, този идиот се озова там? — попитах аз, докато ровех из тоалетката за кутия с пудра.

— И аз това го попитах — отговори Джейми. — Явно горкият глупак е влюбен в Мери Хокинс. Следвал я през целия град и съхне и вехне, защото знае, че тя ще се омъжи за Марини.

Изпуснах пудрата.

— Т-т-той е влюбен в нея? — Кихнах от облака ситни прашинки.

— Така твърди и не виждам причина да се съмнявам — отговори Джейми и изтупа деколтето ми. — Беше разстроен, когато ми го каза.

— Предполагам. — Към противоречивите емоции, които ме изпълваха, се добави и съжаление към Алекс Рандал. Разбира се, той никога не би посмял да го признае на Мери, явно смяташе, че обичта на един беден секретар не може да се мери с богатството и положението на рода Гаскон. А какво ли изпитваше сега, когато тя стана жертва на брутално нападение буквално под носа му?

— Защо не ѝ е признал? Тя щеше да избяга с него на мига.

— Защото, разбира се, именно бледият английски свещеник беше „духовният” обект на безмълвното обожание на Мери.

— Рандал е джентълмен — отвърна Джейми и ми подаде перо и гърненцето с руж.

— Имаш предвид, че е глупав задник — отвърнах безцеремонно.

Устната му потрепна.

— Е, вероятно. Освен това е беден задник; няма средства да издържа съпруга, след като бъде отхвърлена от семейството си, както и ще стане, ако тя избяга с него. А и здравето му е крехко; трудно ще си намери друг пост, защото херцогът ще го изхвърли на мига без никакви препоръки.

— Някой от слугите ще я намери — върнах се аз към по-ранното си притеснение, за да не мисля за всички проявления на тази трагедия.

— Не, няма. Те ще са заети да сервират. А до сутринта тя може да се възстанови достатъчно, за да се върне в дома на чичо си. Изпратих му вест, че ще остане тази нощ при приятелка, защото е закъсняла. Не исках да тръгнат да я търсят.

— Да, но…

— Сасенак. — Сложи ръце на раменете ми и се вгледа в очите ми в огледалото. — Никой не бива да я вижда, преди да е в състояние да се държи нормално. Разберат ли какво се е случило с нея, репутацията ѝ ще бъде опетнена завинаги.

— Нейната репутация! Тя ли е виновна, че я изнасилиха! — Гласът ми потрепна, а ръцете му стиснаха по-здраво раменете ми.

— Не е справедливо, сасенак, но така стоят нещата. Разбере ли се, че вече не е девица, никой мъж няма да я вземе — ще е опозорена и ще остане стара мома до края на живота си. — Ръката му стисна рамото ми, пусна го и се вдигна да ми помогне да забия една фиба в косата си.

— Само това можем да сторим за нея, Клеър — каза той.

— Да я пазим и да я лекуваме колкото можем — и да намерим бързо мръсниците, които го сториха. — Той се извърна и бръкна в несесера ми за своята игла за ревера си. — Господи — добави тихо, — все едно не знам какво ѝ е? Или какво му е на него?

Сложих ръка над пръстите му и ги стиснах. Той отвърна, после вдигна ръката ми и я целуна.

— Боже, сасенак! Пръстите ти са студени като сняг. — Обърна ме и ме погледна в лицето. — Добре ли си, жено?

Онова, което видя на лицето ми, го накара пак да призове Господ. Отпусна се на колене и ме притисна към дантелите на ризата си. Аз спрях да се правя на смела, сгуших се в него, за да заровя лице в топлината му.

— Господи, Джейми. Много се изплаших. Много. О, Господи, ще ми се да можеше да ме любиш сега.

Гърдите му завибрираха от смях под бузата ми, но той ме притисна още по-силно.

— Мислиш ли, че ще помогне?

— Да.

Всъщност си мислех, че няма да се чувствам в безопасност, докато не легна в нашето легло в тихата къща и не усетя неговата топлина и сила около мен и в мен, за да събуди куража ми заедно с насладата от сливането, да изличи ужаса от безпомощността и насилието чрез сигурността на взаимното отдаване.

Той обхвана лицето ми с ръце, целуна ме и за миг страхът от бъдещето и ужасът от нощта се изличиха. После се отдръпна и се усмихна. Видях как тревогата е белязала чертите му, но в очите му имаше единствено малко отражение на моето лице.

— Ще го имам предвид — рече тихо.

Стигнахме до второто ястие без произшествия и аз започнах леко да се отпускам, макар че ръката ми все още потреперваше над консомето.

— Колко вълнуващо! — казах в отговор на история, която младият Дюверне ми разказваше и която изобщо не слушах, защото бях наострила уши за подозрителни шумове от горния етаж. — Продължавайте.

Улових погледа на Магнус, докато сервираше на граф Сен Жермен срещу мен, и му се усмихнах с благодарност и пълна с риба уста. Твърде добре обучен, за да се усмихва пред хората, той наклони уважително глава само на сантиметър, и продължи да сервира. Погалих очевидно кристала на шията си, а графът, без никакво смущение на сатирската си физиономия, заби вилица в пъстървата с бадеми.

Джейми и възрастният Дюверне бяха потънали в разговор в другия край на масата, забравили за храната, защото Джейми драскаше с лявата си ръка някакви числа с парче креда по хартия. Шах или бизнес?

Като почетен гост, херцогът седеше в средата на масата. Беше се насладил на първите две ястия с апетита на роден чревоугодник и сега разговаряше оживено с мадам Дьо Орбанвил от дясната му страна. Тъй като херцогът беше най-изтъкнатият англичанин в момента в Париж, Джейми реши, че си струва да се сближи с него с надеждата да научи някоя клюка, която да го отведе до автора на музикалното послание до Чарлс Стюарт. Моето внимание обаче все се отклоняваше от херцога към мъжа срещу него — Сайлъс Хокинс.

Имах чувството, че ще умра на място, когато херцогът влезе в къщата, посочи небрежно през рамо и обяви:

— Госпожо Фрейзър, познавате господин Хокинс, нали?

Веселите сини очички на херцога срещнаха моите с израз на невежа увереност, че капризите му са добре дошли, и аз нямах избор, освен да се усмихна, да кимна и да кажа на Магнус да сервира прибори за още един гост. Щом видя господин Хокинс, Джейми сякаш изпита остра нужда от още една доза от лекарството за стомах, но се съвзе, подаде му ръка и го заразпитва за похода му из хановете по пътя към Кале.

Аз се обърнах към часовника над камината. Кога ли щяха да си тръгнат? Мислено изредих оставащите ястия. Бяхме близо до десерта. После — салатата и сиренето. Бренди и кафе, портвайн за мъжете, ликьори за дамите. Час-два за стимулиращи разговори. Не твърде стимулиращи, моля те, Боже, иначе ще останат до зори.

Сега говореха за опасността от уличните банди. Аз зарязах рибата и си взех хлебче.

— Чух, че част от тези разбойници не са бедняци, както би могло да се очаква, а младежи от благородничеството! — Генерал Дьо Орбанвил изпъшка пред чудовищността на тази идея. — Правели го за спорта — за спорта! Сякаш ограбването на почтени мъже и нападането на дами е просто нещо като бой с петли!

— Колко необичайно — обади се херцогът с безразличието на човек, който не ходи никъде без многолюдна охрана. До брадичката му кръжеше блюдо с лакомства и той прехвърли пет-шест в чинията си.

Джейми ме погледна, после стана от масата.

— Бихте ли ме извинили, дами и господа — рече с поклон, — трябва да се погрижа лично за портвайна, който ще имам честта Негова Светлост да вкуси. Ще го донеса от избата.

— Сигурно ще е „Бел Руж” — каза Жул дьо ла Тур и облиза устни с нетърпение. — Имате голям късмет, Ваша Светлост. Не съм вкусвал по-хубаво вино.

— О, така ли? Е, скоро ще вкусите, уважаеми принце — намеси се граф Сен Жермен. — Нещо много по-добро.

— Сигурен съм, че няма нищо по-добро от „Бел Руж”! — възкликна генерал Дьо Орбанвил.

— Напротив — обяви самодоволно графът. — Открих нов портвайн, произведен и бутилиран на остров Гостос, до бреговете на Португалия. Цветът е богат като рубини, а пред вкуса му „Бел Руж” ще ви се стори оцветена вода. Имам договор за доставка на цялата реколта през август.

— Наистина ли, мосю графе? — Сайлъс Хокинс вдигна гъстите си посивяващи вежди. — Да не сте открили нов партньор за инвестицията? Чух, че вашите ресурси са… да го кажем, намалели… след унищожаването на „Патагония”. — Той взе едно сиренце от платото и го хвърли деликатно в устата си.

Мускулите по челюстта на графа се издуха и в нашия край на масата внезапно застудя. От погледа, който ми хвърли Хокинс, и тънката усмивчица на усърдно дъвчещата уста, ми стана ясно, че знае за моята роля в унищожаването на нещастната „Патагония”.

Ръката ми пак посегна към кристала на шията, но графът не ме погледна. От дантелената му яка се надигаше силна руменина и той се взираше с откровена неприязън в Хокинс. Джейми беше прав. Този човек не криеше емоциите си.

— За щастие, мосю — рече графът, щом преглътна гнева си с явно усилие, — наистина открих партньор, който желае да инвестира в това начинание. Всъщност сънародник на почитаемия ни домакин. — Кимна сардонично към вратата, където Джейми тъкмо се появи, следван от Магнус, който носеше огромна гарафа с портвайн „Бел Руж”.

Хокинс спра да дъвче за миг, зинал неприятно от изненада.

— Шотландец? Кой е той? Не мислех, че има други шотландци освен Фрейзър в търговията с вино в Париж.

Очите на графа светнаха развеселено, когато погледна към Джейми.

— Всъщност е спорно дали въпросният инвеститор може да се смята за шотландец в момента; но въпреки всичко е сънародник на милорд Брох Туарах. Казва се Чарлс Стюарт.

Тази новина произведе ефекта, на който графът вероятно се надяваше. Сайлъс Хокинс изправи рязко гръб и се задави със залъка си. Джейми, който тъкмо понечи да заговори, затвори уста, седна и се вгледа замислено в графа. Жул дьо ла Тур започна да ръси възклицания и слюнка, а семейство Дьо Орбанвил буквално се взриви от смайване. Дори херцогът откъсна очи от чинията си и примигна с интерес към графа.

— Така ли? — попита той. — Аз пък чух, че Стюартите били бедни като църковни мишки. Сигурен ли сте, че не ви будалка?

— Нямам желание да хвърлям обвинения или да разнасям клюки — изписка Жул дьо ла Тур, — но в двора е добре известно, че Стюартите нямат пари. Вярно, че напоследък техни поддръжници якобити опитаха да наберат средства, но без успех, доколкото чух.

— Това е така — намеси се по-младият Дюверне, който се бе привел заинтригувано напред. — Чарлс Стюарт разговаря с двама банкери, мои познати, но никой не пожела да му отпусне значителна сума при настоящите обстоятелства.

Погледнах Джейми, който кимна едва забележимо. Изглежда, това беше добра новина. Но каква беше тази история с инвестицията на графа?

— Вярно е — рече войнствено Сен Жермен. — Негово Височество получи заем от петнайсет хиляди ливри от италианска банка и предостави цялата сума на мое разположение, за да я използвам за наемането на кораб и закупуването на бутилирано вино от Гостос. Договорът е тук. — Той се потупа доволно по гърдите, после се облегна, огледа победоносно масата и спря на Джейми.

— Е, милорд — рече графът и махна към гарафата, поставена на бяла кърпа пред Джейми, — ще ни позволите ли да опитаме това прочуто вино?

— Разбира се — измърмори Джейми и посегна механично към първата чаша.

Луиз, която през цялата вечер се беше хранила мълчаливо, забеляза смущението му и като добра приятелка се обърна към мен, за да поднови разговора на някаква неутрална тема.

— Много красив камък носиш на шията си, скъпа — рече и посочи към кристала. — Откъде го взе?

— О, това ли? Ами всъщност…

Прекъсна ме пронизителен писък. Всички замлъкнаха, когато от ехото му кристалният полилей над главите ни зазвънтя.

— Господи! — възкликна графът. — Какво…

Писъкът се повтори, после се потрети. Изля се по широкото стълбище и във фоайето.

Гостите се надигнаха от масата като ято поруменели пъдпъдъци и също се изсипаха във фоайето, точно навреме за да видят Мери Хокинс, с разкъсана риза и раззината уста, да мята ръце пред гърдите си, където съдраният плат ясно разкриваше синините по гърдите и раменете ѝ.

Зениците ѝ се бяха свили като връхчета на топлийки на светлината на полилея, очите ѝ изглеждаха като празни езера, отразяващи единствено ужас. Тя погледна надолу, но явно не виждаше нито стълбището, нито тълпата зяпачи под него.

— Не! — изпищя. — Не! Остави ме! Моля те, умолявам те! НЕ МЕ ДОКОСВАЙ! — Заслепена от лекарството, тя усети някакво движение зад себе си, извърна се, размята диво ръце и започна да дере горкия Алекс Рандал, който безуспешно се опитваше да я прегърне и успокои.

За нещастие отдолу опитите му приличаха по-скоро на попълзновения на прелъстител, решен да не се отказва от атаката.

— Господи Боже! — избухна генерал Дьо Орбанвил. — Пуснете я веднага! — Той скочи на стълбите с учудваща за годините си пъргавина и вече посягаше към шпагата — която, за щастие, беше оставил до вратата.

Бързо се хвърлих, развявайки огромните си поли, пред графа и по-младия Дюверне, който показваше признаци, че ще последва генерала в спасителната акция, но не можах да сторя нищо за чичото на Мери, Сайлъс Хокинс. Търговецът на вино остана вкаменен за миг с изскочили от орбитите очи, после сведе глава и се втурна като бик да си проправя път през зяпачите.

Огледах се диво за Джейми и го видях в края на тълпата. Улових погледа му и вдигнах вежди в ням въпрос; така или иначе нямаше да ме чуе заради глъчката във фоайето, пронизвана от пронизителните като парна свирка писъци на Мери.

Джейми сви рамене и се огледа. Видях как очите му светнаха, когато видя трикрака масичка близо до стената, на която стоеше висока ваза с хризантеми. Той погледна нагоре, прецени разстоянието, затвори за секунда очи, сякаш търсеше Божията помощ, после се задейства.

Скочи на масата, хвана се за перилата и се прехвърли над тях на стълбището, на няколко крачки пред генерала. Това беше такъв акробатичен подвиг, че една-две дами ахнаха, и сред ужасените възклицания се чуха и тихи викове на възхищение.

Те се засилиха, когато Джейми изкачи стъпалата, провря се между Мери и Алекс, хвана го за рамото, прицели се внимателно и го цапардоса здравата в челюстта.

Алекс, който се беше взирал с отворена уста в работодателя си долу, сгъна колене и се стовари на земята с все още ококорени очи, които внезапно станаха празни и безизразни като очите на Мери.

19 КЛЕТВА

Часовникът на камината тиктакаше дразнещо силно. Той беше единственият звук в къщата, освен скърцането на дъските и далечното бумтене от слугите, които работеха в кухнята долу. На мен обаче шумът ми беше дошъл в повече и сега исках единствено тишина, за да успокои изпънатите ми нерви. Отворих часовника, извадих тежестта и тиктакането престана.

Това със сигурност щеше да е вечерята на сезона. Хората, които не бяха извадили късмета да присъстват, щяха да твърдят, че са били тук и да разкрасяват лъжата с частици от клюки и изопачени описания.

След като най-сетне се добрах до Мери, аз излях още една голяма доза сироп от мак в устата ѝ. Тя се свлече на жалка купчинка и аз успях да насоча вниманието си към тристранния спор, който течеше между Джейми, генерала и господин Хокинс. Алекс прояви приличието да остане в безсъзнание и аз изпънах отпуснатото му тяло до Мери на площадката, като две мъртви скумрийки. Приличаха на Ромео и Жулиета, проснати на градския площад за последно сбогом, но приликата се нарушаваше от господин Хокинс.

— Съсипахте я! — продължаваше да врещи той. — Съсипахте племенницата ми! Виконтът вече няма да я иска! Мръсен шотландец! Ти и твоята… — извъртя се към мен — курва! Уличница! Примамвате невинни момичета в мръсните си нокти, за да ги хвърляте на развратниците! — Ти… — С мрачно изражение, Джейми го хвана за раменете, обърна го и го удари точно в месестата челюст. Потърка разсеяно кокалчетата си, докато наблюдаваше как очите на дебелия търговец се извъртат нагоре. Господин Хокинс политна назад към ламперията и се свлече бавно по стената до седнало положение.

Джейми извърна студения си син поглед към генерал Дьо Орбанвил, който явно прецени шансовете си, мъдро остави бутилката вино, която размахваше и отстъпи назад.

— О, хайде де! — чу се глас зад рамото ми. — Защо спираш, Туарах? Цапардосай и него! Не си поплювай! — Генералът и Джейми се извърнаха с неприязън към подстрекателя.

— Разкарай се, Сен Жермен! — каза Джейми. — Това не е твоя работа. — Звучеше изтощен, но повиши глас, за да надвика глъчката долу. Шевът на рамото му беше разпорен и бялата риза се подаваше през процепа.

Тънките устни на Сен Жермен се извиха в очарователна усмивка. Явно графът се наслаждаваше на момента.

— Не е моя работа ли? Та нима подобно нещо не влиза н работата на всеки светски човек? — Той огледа развеселено площадката и проснатите на нея тела. — Все пак, ако гост на Негово Величество е възприел така превратно понятието на гостоприемство, че е устроил бардак в къщата си, това по е… Не, недей! — извика той, защото Джейми пристъпи към него и в ръката му внезапно проблесна острие, което се появи магически от накъдрената дантела над китката. Видях как Джейми изви леко устна и размърда рамене, готов за битка.

— Веднага престанете! — чу се властен глас и двамата Дюверне, старият и младият, си пробиха път на вече многолюдната площадка. Младият Дюверне се обърна, размаха заповеднически ръце към стадото под стълбите и то боязливо се отдръпна назад.

— Вие — каза старият Дюверне и посочи Сен Жермен. — Ако наистина сте загрижен за обществото, както твърдите, погрижете се хората долу да се разотидат.

Сен Жермен се втренчи в банкера, но след миг сви рамене и кинжалът изчезна. Графът се обърна безмълвно и тръгна по стълбите, като разбутваше хората пред себе си и гръмогласно ги подканваше да си вървят.

Въпреки неговите усилия, и тези на Жерар, младия Дюверне, повечето гости си тръгнаха, пълни догоре със скандални клюки, чак след пристигането на Кралската стража.

Вече възстановен, господин Хокинс веднага обвини Джейми в отвличане и сводничество. За миг си помислих, че Джейми ще го удари отново, защото мускулите му се издуха под синьото кадифе, но се сдържа.

След доста объркани спорове и обяснения, Джейми се съгласи да отиде в щаба на Стражата в Бастилията, където — вероятно — щеше да даде показания.

Алекс Рандал, бял като платно, плувнал в пот и явно недоумяващ какво се случва, също беше отведен. Херцогът не изчака да види какво ще се случи със секретаря му, а дискретно повика каретата си и потегли преди пристигането на стражата. Каквато и да бе дипломатическата му мисия, забъркването му в скандал нямаше да е от полза. Мери Хокинс, още в безсъзнание, беше откарана в дома на чичо си, увита с одеяло.

За малко да приберат и мен, но Джейми категорично се възпротиви, като обясни, че съм в деликатно състояние и не мога да бъда водена в затвор. Най-сетне, след като се увери, че Джейми не възнамерява да бие никого повече, капитанът на Стражата отстъпи, при условие че няма да напускам града. Мисълта за бягство от Париж имаше своето очарование, но аз не бих тръгнала никъде без Джейми, затова дадох честната си дума без капка колебание.

Докато всички се мотаеха смутено из фоайето, палеха фенери и взимаха шапките и наметалата си, аз видях Мърто, с мрачно насинено лице, да се мотае в покрайнините на тълпата. Явно възнамеряваше да придружи Джейми, където и да го водеха, и това ми донесе силно облекчение. Поне съпругът ми нямаше да е сам.

— Не се бой, сасенак. — Прегърна ме Джейми и прошепна в ухото ми: — Ще се върна скоро. Ако нещо се обърка… поколеба се, но продължи твърдо: — сигурно няма да се наложи, но ако ти потрябва приятел, отиди при Луиз дьо ла Тур.

— Ще ида. — Успях да го целуна набързо, преди стражите да го обградят.

Вратата на къщата се отвори и аз видях как Джейми cе озърна назад. Срещна погледа на Мърто и отвори уста, сякаш да каже нещо. Стиснал колана си, Мърто хукна след него и едва не изблъска младия Дюверне на улицата. Последва кратка размяна на свирепи погледи, после Джейми сви рамене и вдигна ръце с примирение.

Излезе на улицата, без да обръща внимание на стражите, които го притискаха от всички страни, и спря до малка фигурка близо до вратата. Наведе се, каза ѝ нещо, после се изправи, обърна се към къщата и ми се усмихна на светлината на фенера. След това кимна на по-възрастния Дюверне и се качи в каретата, която потегли с Мърто, увиснал отзад.

Фъргъс стоя на улицата и гледа след каретата, докато тя се скри от поглед. После изкачи стълбите решително, хвана ме за ръката и ме поведе навътре.

— Елате, милейди! Милорд рече да се грижа за вас, докато се върне.

Фъргъс влезе в салона и затвори тихо вратата след себе си.

— Обиколих къщата, милейди — прошепна той. — Всички кепенци са спуснати. — Усмихнах се на тона му въпреки тревогите. Той явно имитираше Джейми. Неговият идол го беше натоварил с отговорности и детето изпълняваше сериозно задълженията си.

След като ме ескортира до всекидневната, Фъргъс отиде да обиколи къщата, както Джейми правеше всяка нощ, за да провери резетата на капаците и на вратите — които едва ли можеше да вдигне — и да угаси огньовете. Беше изцапан със сажди от челото до едната скула и изглежда си беше потъркал окото с юмруче, защото то сега примигваше в чист бял пръстен като на малка миеща мечка.

— Трябва да си почивате, милейди. Не се тревожете, аз съм тук.

Не се засмях, усмихнах му се.

— Няма да мога да заспя, Фъргъс. Ще поседя малко тук. А ти трябва да си лягаш; изкара много дълга нощ. — Не исках да го пращам така в леглото и да накърнявам новопридобитото достойнство на временен стопанин на къщата, но той явно беше изтощен. Малките костеливи рамена бяха отпуснати, а сенките под очите му бяха по-тъмни дори от петната от сажди.

Той се прозина, но поклати глава.

— Не, милейди. Ще остана с вас… Ако нямате нищо против? — добави бързо.

— Нямам. — Беше твърде уморен да говори и дори да шава както обикновено, а сънливото му присъствие на възглавничката на пода беше успокояващо, сякаш беше коте или кученце.

Седях и се взирах в догарящите пламъци, опитвах се да постигна някакво подобие на спокойствие. Опитвах се да си представям спокойни езера, горски поляни, дори тъмния покой на параклиса в абатството, но нищо не вършеше работа. Над тези образи се наслагваха образи от вечерта: груби ръце и проблясващи зъби прииждаха от мрака и ме изпълвах със страх; бялото ужасено лице на Мери, ужасеното лице на Алекс Рандал; омразата в свинските очички на Хокинс; внезапното недоверие на лицата на генерала и двамата Дюверне; неприкритото задоволство на Сен Жермен, в което злобата просветваше като кристалните капки на полилеите. И накрая — усмивката на Джейми, окуражаваща и несигурна под колебливата светлина на клатушкащи се фенери.

Ами ако не се върне? Тази мисъл се опитвах да потисна, откакто го отведоха. Ако не успееше да се оневини? Ако не обичаше чужденците, съдията можеше да го затвори за неопределено време. Но отвъд страховете за последствията oт тази неочаквана криза върху усърдната ни работа от последните седмици, беше образът на Джейми в килия като онази, в която го открих в Уентуърт. В светлината на всичко случило се, новината, че Чарлс Стюарт е инвестирал във вино, изглеждаше съвсем незначителна.

Вече бях сама и имах време да помисля, но мислите като че не ме водеха никъде. Кой или какво беше „Бялата дама”? И защо споменаването на това име накара нападателите да избягат?

Върнах се към случилото се на вечерята и си спомних думите на генерала за престъпните банди, които върлуват по улиците на Париж, и че някои от членовете им всъщност са благородници. Това съответстваше на говора и облеклото на водача на мъжете, които ни бяха нападнали, макар че останалите изглеждаха по-грубовати. Опитах да си спомня дали мъжът ми заприлича на някого, но образът му беше смътен, погълнат от мрак и мъглата на шока.

В общи линии не беше много по-различен от граф Сен Жермен, но гласът му не приличаше на неговия. Но ако беше замесен, графът със сигурност щеше да преправи гласа си, нали? Все пак ми беше почти невъзможно да си представя, че графът ще участва в подобно нещо, а два часа по-късно ще стои спокойно на масата срещу мен и ще сърба супа.

Прекарах пръсти през косата си от безсилие. До сутринта не можех да сторя нищо. Ако утрото дойдеше, а Джейми — не, щях да започна да обикалям познати и предполагаеми приятели. Може би някой от тях щеше да е чул нещо или да предложи помощ. Но сега, през нощта, бях безпомощна; не можех да помръдна, като водно конче в кехлибар.

Пръстите ми докоснаха една от украсените със скъпоценни камъни фиби и я издърпах нетърпеливо от косата си. Тя обаче се беше заплела и не излизаше.

— Чакайте, милейди. Аз ще я извадя.

Не го чух кога е минал зад мен, но усетих малките ловки ръце в косата си. Остави фибата настрани, после попита плахо:

— Другите, мадам?

— Да, благодаря ти, Фъргъс — отвърнах аз. — Ако обичаш.

Джебчийският му допир беше лек и уверен и скоро гъстите кичури започнаха да се спускат около лицето ми, освободени от оковите си. С разпускането на косата ми и дишането ми постепенно се успокои.

— Притеснена ли сте, милейди? — попита тихо тънкото гласче.

— Да. — Нямах сили да се правя на смела.

— Аз също — каза той простичко.

Последната фиба изтрака на масата и аз се отпуснах в креслото със затворени очи. После отново почувствах допир и осъзнах, че той разресва внимателно косата ми.

— Позволявате ли, милейди? — Явно усети, че се напрегнах от изненада. — Дамите все казват, че им помага, когато са притеснени или разстроени.

Отпуснах се под успокояващия му допир.

— Позволявам. Благодаря ти. — След малко добавих: — Кои дами, Фъргъс?

След миг колебание, както паяче застива, докато плете паяжината си, нежните движения се възобновиха.

— На едно място, където преди нощувах, милейди. Не можех да излизам заради клиентите, но мадам Елиз ми позволяваше да спя в килера под стълбите, ако съм тих. След като мъжете си отиваха призори, аз излизах и понякога дамите споделяха с мен закуската си. Аз им помагах да си оправят бельото — все казваха, че много нежно пипам — добави гордо той. — После им решех косите, ако пожелаят.

— Ммм… — Тихият шепот на четката в косата ми беше хипнотизиращ. След като часовникът на камината беше замлъкнал, не знаех кое време е, но тишината навън означаваше, че е много късно.

— Как се озова при мадам Елиз, Фъргъс? — попитах, едва потискайки прозявка.

— Роден съм там, милейди — отговори той. Четката се забави, а гласът му стана сънлив: — Все се чудех коя от дамите ми е майка, но така и не разбрах.

Вратата на всекидневната се отвори и ме събуди. Джейми стоеше на прага със зачервени очи и пребледняло от умора лице, но усмихнат в сивкавата утринна светлина.

— Страхувах се, че няма да се върнеш — казах след миг в косата му. Тя миришеше на застоял дим и лой, палтото му беше раздърпано, но той бе топъл и солиден, а аз не бях придирчива към миризмата на косата му, когато прегърнах главата му до гърдите си.

— Аз също — отговори приглушено и усетих, че се усмихва. Ръцете му на кръста ми се стегнаха и отпуснаха. Той се облегна назад и отметна косата от очите ми.

— Господи, толкова си красива! Рошава и сънена, с гъсти кичури над лицето. Моята любов! Цяла нощ ли седя тук?

— Не бях сама. — Посочих към пода, където Фъргъс се беше свил на килима, отпуснал глава на възглавница до краката ми. Размърда се леко в съня си, устата му беше отворена, нежно розова и с пълни устни — детска уста.

Джейми сложи едрата си длан на рамото му.

— Хайде, момко! Добре опази господарката си. — Вдигна детето на ръце и го понесе на рамо, а то мърмореше сънливо. — Ти си достоен мъж, Фъргъс, заслужи си почивката. Хайде в леглото! — Видях как очите на Фъргъс се разшириха от изненада, после се притвориха и той се отпусна и кимна в ръцете на Джейми.

Аз отворих капаците на прозорците и разпалих огъня, преди Джейми да се върне при мен. Беше свалил скъсаното палто, но още беше със снощните дрехи.

— Ето. — Подадох му чаша вино. Той я изпи прав, на три глътки, потрепери, свлече се на малкото канапе и ми подаде чашата да му налея още.

— Нито капка повече, докато не ми кажеш какво става. Не си в затвора, затова предполагам, че всичко е наред, но…

— Изобщо не е наред, сасенак — прекъсна ме той, — но можеше да е и по-зле.

След разгорещен спор — в който господин Хокинс повторил първоначалните си обвинения — съдията, който бил изваден от леглото, за да председателства импровизираното разследване, отсъдил, че след като Алекс Рандал е обвиняемият, не може да бъде смятан за безпристрастен свидетел. Нито аз, като съпруга и вероятен съучастник на другия обвиняем. Мърто пък бил, по собствените му показания, в безсъзнание по време на предполагаемото нападение, а детето Клодел не било надежден свидетел.

След като изгледал кръвнишки капитана на стражата, мосю съдията заявил, че единственият човек, който можел да каже истината по случая, е Мери Хокинс, а тя пък понастоящем не била в състояние да го направи. Затова всички обвинени трябвало да бъдат затворени в Бастилията до разпита на мадмоазел Хокинс и, разбира се, мосю капитанът трябвало да се досети за това и сам.

— Тогава защо не те затвориха в Бастилията? — попитах аз.

— Мосю Дюверне-старши гарантира за мен — отвърна Джейми и ме издърпа на канапето до него. — През цялото време седя в ъгъла, свит като таралеж. А когато съдията взе решение, се изправи и каза, че имал възможността няколко пъти да играе шах с мен и не смятал, че съм толкова пропаднал, та да взема участие в такова безчестно деяние… — Замълча и сви рамене. — Е, представяш си какви ги наприказва. В общи линии, че човек, който може да го бие шест пъти на шах, няма как да подмамва невинни девойки в дома си, за да бъдат обезчестени.

— Желязна логика — казах сухо. — Предполагам, че всъщност е искал да каже, че ако те затворят, вече няма да можеш да играеш с него.

— Предполагам — съгласи се той. Протегна се, прозя се и примигна усмихнат към мен. — Но съм си у дома и не ме е грижа защо. Ела при мен, сасенак! — Хвана ме през кръста и ме сложи в скута си. После ме прегърна и въздъхна от удоволствие.

— Сега искам само — прошепна в ухото ми — да сваля течи мръсни парцали и да легна с теб пред огнището. След туй да заспя на рамото ти и да не мръдна до утре.

— Доста неудобно ще е за слугите. Ще трябва да ни заобикалят.

— Да вървят по дяволите слугите. Вратите за какво са?

— Явно за да се чука по тях — казах аз, защото се чу тихо почукване.

Джейми остана за миг с нос, заровен в косата ми, въздъхна, вдигна глава и ме свали от скута си на канапето.

— Трийсет секунди — обеща ми тихо, после извика: — Влез!

Вратата се отвори и Мърто влезе в стаята. Почти го бях пропуснала в суматохата вечерта и сега установих, че външният му вид не е отбелязал голямо подобрение.

Той също не беше спал; едното му око, отвореното, беше зачервено и кървясало. Другото бе добило цвета на гнил банан и в подпухналата плът проблясваше черен процеп. Буцата на челото му беше достигнала разцвета си: голяма колкото гъше яйце и лилава, точно над веждата, с гадна рана през средата.

Дребният шотландец беше изрекъл само една дума, откакто го разопаковаха предишната вечер. След като попита за ножовете си — Фъргъс като истинско ловно куче беше открил кинжала и егиан дху зад купчина боклуци, — той запази мрачно мълчание по време на трескавото ни оттегляне, като осигуряваше ариергарда ни по тъмните улички на Париж. И щом се прибрахме, един остър поглед от функциониращото око беше достатъчен да потуши всякакви въпроси от страна на любопитните слуги в кухнята.

Предполагах, че е казал нещо в комисариата, за да свидетелства за добродетелите на господаря си — макар да се съмнявах доколко бих му се доверила, ако бях френски съдия. Но сега той мълчеше като гаргойлите на Парижката Света Богородица, на един от които много приличаше.

Въпреки неугледния си вид обаче, Мърто никога не губеше достойнство, не го изгуби и сега. Тръгна с изправен гръб към нас и коленичи официално пред Джейми, който не изглеждаше смутен от поведението му.

Мърто измъкна церемониално кинжала от колана си и му го подаде с дръжката напред. Костеливото лице беше безизразно, но черното око се взираше неотклонно в Джейми.

— Провалих се — каза тихо той. — И те моля, като мой господар, да отнемеш живота ми, за да не понасям тоя срам.

Джейми изправи бавно гръб и аз усетих как се бори с умората. Постоя неподвижен, с ръце на коленете. После посегна и нежно докосна лилавата цицина на челото на Мърто.

— Не е срамно да паднеш в битка, мо караид[16] — каза тихо. — И най-великите воини могат да бъдат надвити.

Дребният човек упорито поклати глава, черното око не примигваше.

— Не. Не паднах в битка. Ти ми повери доверието си; да пазя твоята жена, нероденото ти дете и онова английско моме. А аз дори не можах да нанеса удар, когато дойде опасността. Да си кажа правичката, дори не видях ръката, която ме повали. — Примигна веднъж.

— Коварството… — започна Джейми.

— И сега каква стана? — прекъсна го Мърто. Не го бях чувала да говори така многословно. — Доброто ти име е опетнено, жена ти е нападната, а онова девойче… — Тънките му устни се свиха за миг и адамовата ябълка подскочи. — Дори само заради туй ме дави страшна мъка.

— Да. — Джейми кимна. — И аз я чувствам. — Докосна за миг гърдите си, над сърцето. Те сякаш бяха сами, свели глави един до друг, защото Джейми се наведе към възрастния мъж, Аз не смеех да помръдна.

— Но аз не съм твой господар — продължи Джейми по-твърдо. — Ти не си ми давал клетва и аз нямам власт над теб.

— Не, имаш — отвърна Мърто също така твърдо, а дръжката на кинжала не потрепна.

— Но…

— Дадох ти клетва, Джейми Фрейзър, когато се роди и сучеше от гърдите на майка си.

Джейми се сепна изненадан и отвори широко очи.

— Аз коленичих в краката на Елън, както сега в твоите каза шотландецът, вирнал брадичка. — И ѝ се заклех, в името на триединния Бог, че ще те следвам, дето и да идеш, ще изпълнявам думата ти и ще ти пазя гърба, когато станеш мъж. — Дрезгавият глас леко омекна, клепачът се отпусна над измореното око. — Да, момко. Ти си ми свиден като мой собствен син, а аз предадох доверието ти.

— Не си и не би могъл. — Джейми сложи ръце на раменете му и стисна здраво. — Не, няма да отнема живота ти, защото още се нуждая от теб. Но сега аз ще ти поискам клетва и ти ще ми я дадеш.

След дълго колебание рошавата черна глава кимна едва доловимо.

Гласът на Джейми затихна още повече, превърна се в шепот. Той изпъна средните три пръста на сакатата си дясна ръка и ги положи върху дръжката на кинжала, точно до острието.

— Заради клетвата, която си положил пред мен и майка ми — намери онези мъже! Намери ги и отмъсти за честта на жена ми — и за девичата кръв на Мери Хокинс!

Замълча и отдръпна ръката си от ножа. Шотландецът се изправи, стискаше ножа за острието. И сякаш едва сега забелязал присъствието ми, сведе глава към мен и каза:

— Както господарят рече, милейди, тъй и ще сторя. Ще отмъстя за вас.

Облизах сухите си устни, не знаех какво да кажа, но изглежда нямаше нужда от отговор. Той вдигна кинжала до устните си, целуна го, после се изправи рязко и го прибра в ножницата.

20 БЯЛАТА ДАМА

Зората беше преляла в ден, когато най-сетне се преоблякохме и закуската идваше към нас от кухнята.

— Искам да знам — казах аз над чашата с шоколад, — коя, по дяволите, е тази Бяла дама?

— Бялата дама? — Магнус, надвесен над рамото ми с кошничка топли хлебчета, се сепна така, че едно хлебче се изтърколи от нея. Аз го хванах и се обърнах да го погледна. Изглеждаше искрено потресен.

— Чувал ли си за нея, Магнус?

— Ами да, милейди — отвърна той. — Бялата дама е вещица.

— Вещица? — попитах смаяно.

Магнус сви рамене и подпъхна грижливо салфетката около хлебчетата, без да ме поглежда.

— Бялата дама. Наричат я лечителка и знахарка. Но… тя вижда вътре в човека и може да превърне душата му в пепел, ако открие там зло. — Поклати глава, обърна се и се изниза бързо към кухнята. Видях, че лакътят му се движи, прекръстваше се.

— Господи! — обърнах се към Джейми. — Ти чувал ли си за Бялата дама?

— Ъ? О, ами да., чувал съм това-онова. — Очите му бяха скрити под дългите червеникави мигли, защото беше забил нос в чашата с шоколад, но червенината по бузите му едва ли се дължеше само на парата.

Облегнах се в стола си, скръстих ръце и го изгледах с присвити очи.

— Чувал си, значи? А ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че мъжете, които ни нападнаха снощи, ме нарекоха Бялата дама?

— Така ли? — вдигна стреснато глава.

Кимнах.

— Щом ме видяха на светло, закрещяха „Бялата дама” и хукнаха да бягат, сякаш съм чумава.

Джейми пое дълбоко дъх и го изпусна бавно. Червенината изчезваше от лицето му и то стана бяло като порцелановата чиния пред него.

— Всемогъщи Боже… Всемогъщи Боже!

Наведох се, отдръпнах чашата от ръката му и попитах любезно:

— Би ли ми казал какво точно знаеш за Бялата дама?

— Ами… — Поколеба се, после ме погледна смутено. — Ами, просто казах на… Гленгари, че ти си Бялата дама.

— Какво си му казал? — Задавих се със залък от хлебчето. Джейми ме потупа услужливо по гърба.

— Ами, нали когато бях с Гленгари и Кастелоти… — започна отбранително. — Все пак едно е да играеш карти и зарове, но те не искаха да ме оставят на мира. Решиха, че е много смешно, че съм верен на жена си. Казаха… ами, казаха разни неща и аз… малко ми кипна. — Извърна очи, връхчетата на ушите му горяха.

— Така… — отпих от чая. Бях чувала езика на Кастелоти в действие, можех да си представя колко безмилостно е тормозил Джейми.

Той изпи шоколада на една глътка, после се зае да пълни чашата крайно грижливо, забил поглед в чайника.

— Нямаше как да се измъкна, разбираш ли? Трябваше да остана цяла нощ с Негово Височество, а нямаше да е от полза, ако решат, че не ме бива в тая работа.

— Затова им каза, че съм Бялата дама. — С усилие сдържах смеха си. — И ако опиташ нещо с жените, аз ще ти съсухря оная работа.

— Ами…

— Господи, те повярваха ли? — Усетих, че и моето лице е пламнало като неговото от усилието да се сдържам.

— Бях много убедителен. — Устата му запотрепва в едното ъгълче. — Накарах ги да се закълнат в живота на майките си.

— Колко бяхте изпили дотогава?

— А, доста. Аз изчаках да стигнем до четвъртата бутилка.

Предадох се и избухнах в смях.

— О, Джейми! Скъпи! — Наведох се и го целунах силно по пламналата буза.

— Ами аз… — започна смутено, като плескаше едно хлебче с масло. — Само това успях да измисля и те спряха да бутат курви в ръцете ми.

— Господи! — Взех хлебчето, добавих мед и му го върнах. — Няма как да ти се сърдя. Защото, освен че си защитил целомъдрието си, изглежда ме спаси и от изнасилване.

— Аха, слава богу! — Остави хлебчето и стисна ръката ми.

— Господи, ако ти се беше случило нещо, сасенак, аз…

— Да, да, но щом мъжете, които ни нападнаха, знаеха, че съм… Бялата дама…

— Аха! — Той кимна. — Не може да са били Гленгари или Кастелоти, защото те бяха с мен у дома, когато Фъргъс дотича да ми каже, че сте нападнати. Сигурно е някой, на когото са казали.

Не можах да потисна лека тръпка при спомена за черната маска и подигравателният глас зад нея.

Джейми въздъхна и пусна ръката ми.

— Което означава, че трябва да се видя с Гленгари и да разбера на колко народ е раздрънкал за семейния ми живот. — Прекара вбесен ръка през косата си. — А после трябва да се отбия при Негово Височество, за да разбера защо се е хванал с граф Сен Жермен.

— Да — казах замислено, — макар че, доколкото познавам Гленгари, сигурно е раздрънкал вече на половин Париж. Аз също ще направя няколко визити днес.

— Така ли? Кого ще посетиш? — попита той с присвити очи. Поех дълбоко дъх и се стегнах при мисълта за предстоящата задача.

— Първо ще ида при мастър Раймон. А после при Мери Хокинс.

***

— А може би лавандула? — Раймон се вдигна на пръсти, за да вземе едно шишенце от лавицата. — Не за пряко приложение, но ароматът действа успокояващо на нервите.

— Зависи чии са нервите — казах аз, защото си спомних реакцията на Джейми при аромата на лавандула. Това беше любимият аромат на Джак Рандал и за Джейми изобщо не беше успокояващ. — В този случай обаче може да помогне. Поне няма да навреди.

— Няма да навреди — повтори замислено той. — Много правилен принцип.

— Това е първата част от Хипократовата клетва — добавих аз, а той се наведе да рови из чекмеджета и кутии. — Клетвата, която полагат лекарите. „Първо, не вреди.”

— О? А вие полагали ли сте я, мадона? — Ярките земноводни очи примигнаха над ръба на високия плот.

Усетих, че се изчервявам под втренчения му взор.

— Всъщност не. Аз не съм истински лекар. Все още. — Не знам какво ме накара да кажа последното.

— Така ли? И все пак се опитвате да излекувате нещо, което „истински” лекар не би опитал да лекува, защото знае, че изгубената девственост не се завръща. — Иронията му беше очевидна.

— Нима? — След известно увещаване Фъргъс ми беше разказал това-онова за „дамите” от дома на мадам Елиз. — Ами свинският мехур, пълен с пилешка кръв? Или такива неща са по-скоро от компетенцията на един аптекар, отколкото на лекар?

Той нямаше вежди, но челото му се издигна леко.

— И кой страда от това, мадона? Със сигурност не и продавача. Нито пък купувача — той дори може да получи повече за парите си, отколкото от истинската стока. Не страда и самата девица! Напълно морално и в духа на Хипократ, затова би трябвало всеки лекар да помогне с готовност, нали?

Засмях се.

— Предполагам, че познавате не един такъв, нали? Ще повдигна въпроса на следващия лекарски съвет. Междувременно, след като не разполагаме с готови чудеса, какво можем да сторим в нашия случай?

— Ами… — Той сложи една марля на тезгяха и изсипа върху нея ситно стрити сухи листа. От малката купчинка се надигна остра, приятна миризма на зеленина.

— Това е сарацинска рецепта — каза мастър Раймон и умело сгъна марлята на малко квадратче с подпъхнати крайчета. — Добра е за успокояване на възпалена кожа, за леки разкъсвания и наранявания в интимните части. Ще свърши работа, нали?

— Ще свърши — отвърнах мрачно. — Настойка или отвара?

— Настойка. Топла вероятно, поради обстоятелствата. — Обърна се към друга лавица и извади един от големите бели буркани от рисуван порцелан. На него пишеше „ХЕЛИДОНИУМ”.

— Това е сънотворно. — Устните му се извиха в ъгълчетата. — Мисля, че ще е по-добре да избягвате опиумния мак. Тази пациентка му реагира непредвидимо.

— Вече сте чули, значи? — попитах с примирение. Едва ли можех да се надявам на друго. Добре съзнавах, че информацията е най-важната му стока; затова и малкият магазин беше свърталище на клюки от десетки източници, от улични търговци до приближените на краля.

— От три различни източника — отвърна Раймон. Озърна се към прозореца и изпъна врат да види огромния часовник, който висеше от стената на сградата до ъгъла. — А е едва два часът. Предполагам, че ще чуя още няколко версии за вашата вечеря до мръкване. — Широката уста се отвори и от нея излетя тих кикот. — Най-много ми хареса тази, в която съпругът ви е предизвикал генерал Дьо Орбанвил на дуел на улицата, докато вие, по-делово, сте предложили на мосю графа да се позабавлява с тялото на припадналото девойче, ако се съгласи да не вика Кралската стража.

— Уххххх — изпъшках аз съвсем по шотландски. — А случайно да ви интересува какво се случи в действителност?

Тоникът от жълт рогатец блестеше като кехлибар на следобедното слънце, докато той го изливаше в малко мускалче.

— Истината винаги е от полза, мадона — отвърна, приковал очи в тънката струйка. — Тя е ценна, защото се среща рядко. — Остави порцелановия буркан на плота с леко тупване и добави: — А тази струва доста. — Монетите за лекарствата бяха на тезгяха и сияеха на слънцето. Присвих очи, но той само се усмихна.

Часовникът отвън удари два. Прецених разстоянието до дома на Хокинс на Рю Малори. Едва половин час, ако успеех да хвана карета. Имах достатъчно време.

— В такъв случай защо не влезем за малко във вашата стаичка?

— И това беше — казах аз, отпивайки от черешовото бренди. Изпаренията в стаята бяха силни почти колкото тези, които се надигаха от чашата ми и аз усетих как главата ми се разширява под тяхното влияние като голям червен балон. — Пуснаха Джейми, но още е под подозрение. Вероятно обаче няма да е задълго. Какво мислите?

Раймон поклати глава. Течение разлюля крокодила над нас и аптекарят стана да затвори прозореца.

— Не се тревожете. Мосю Хокинс има пари и връзки, и разбира се, е вбесен, но въпреки това… Вие и съпругът ви сте виновни само в прекалена доброта, защото сте се опитали да опазите в тайна нещастието на момичето. — Отпи от чашата си. — И продължавате да се тревожите за нея, нали?

Кимнах.

— Не само за нея. Няма какво да сторя за репутацията ѝ в този момент. Мога поне да ѝ помогна да се излекува.

Едно сардонично черно око се вгледа в мен над ръба на металната чаша.

— Повечето лекари, които познавам, биха казали: „Мога само да се опитам да я излекувам”. А вие ще ѝ помогнете да се излекува? Интересно е, че схващате разликата, мадона. Не съм изненадан.

Оставих чашата, реших, че ми е достатъчно. Бузите ми пламтяха и имах силното усещане, че върхът на носа ми е порозовял.

— Казах ви, че не съм истински лекар. — Затворих за миг очи, решена да запазя правилна ориентация в пространството, и пак ги отворих: — Освен това… вече имам опит със случай на изнасилване. Външно не можеш да сториш кой знае какво. Може би по принцип не можеш да сториш кой знае какво. — Размислих и пак взех чашата.

— Вероятно — съгласи се Раймон. — Но ако някой е способен да стигне до самия център на пациента, това със сигурност ще е Бялата дама.

Оставих пак чашата и се втренчих в него. Устата ми зина сама. Затворих я. Мисли, подозрения и прозрения се блъскаха в главата ми, оплетени в предположения. За миг успях да се измъкна от тази суматоха и се хванах за другата част от думите му, за да си дам време да помисля.

— До самия център на пациента?

Той бръкна в отворен буркан на масата, извади щипка бял прах и го пусна в чашата си. Кехлибареното бренди веднага стана червено като кръв и започна да кипи.

— Драконова кръв — каза Раймон, небрежно разклащайки кипящата течност. — Но се получава само в сребърен съд. Ще го съсипе, разбира се, но е много ефектно при определени обстоятелства.

Издадох лек задавен звук.

— О, центърът на пациента — продължи той, сякаш спомнил си нещо, споменато преди дни. — Да, разбира се. Лечението всъщност протича именно чрез достигане на… как да го нарека? Душата? Същността? Да го кажем — центъра. Чрез достигане на центъра на пациента, от който той може да се излекува сам. Вие, разбира се, сте го виждали, мадона. Тежко болни или тежко ранени хора, смъртта изглежда неизбежна, но те не умират. А други, които страдат от нещо леко, от което могат да се възстановят с малко грижи, се изплъзват каквото и да правите за тях.

— Всеки, който се е грижил за болен, е бил свидетел на това — отвърнах предпазливо.

— Да, но лекарите са горди хора и често се обвиняват за смъртта на тези пациенти, а се поздравяват заради оживелите. Бялата дама вижда същността на човека и я обръща към изцелението — или към смъртта. Затова един престъпник ще се страхува да я погледне в лицето. — Той взе чашата си, вдигна я в наздравица към мен и пресуши бълбукащата течност. Тя остави леко розово петно на устните му.

— И слава богу! — отвърнах аз. — Значи не го е разпространил само Гленгари?

Раймон сви рамене, изглеждаше доволен от себе си.

— Вдъхновението е осенило вашия съпруг — рече той скромно. — Идеята е отлична. Но разбира се, макар че е уважаван заради дарбите си човек, съпругът ви не е смятан за авторитет по свръхестественото.

— За разлика от вас.

Масивните рамене се вдигнаха лекичко под сивата кадифена роба. На единия ръкав имаше малки дупчици с почернели ръбове, сякаш прогорени от въгленчета. Явно лека работна злополука.

— Виждали са ви в магазина ми — изтъкна той. — Миналото ви е загадка. И както е отбелязал съпругът ви, моята репутация е донякъде съмнителна. Аз наистина се движа в… известни кръгове… — лишената от устни уста се разтегли в усмивка, — където обсъждането на истинската ви идентичност се приема с голяма сериозност. А нали знаете какви са хората? — добави с порядъчно възмущение, от което ме напуши смях.

Остави чашата си и се наведе напред.

— Казахте, че здравето на мадмоазел Хокинс е само една от грижите ви, мадона. Имате ли други?

— Имам. — Отпих малко от брендито. — Предполагам, че сте добре осведомен за случващото се в Париж?

Той се усмихна, черните очи бяха проницателни и топли.

— О, да, мадона. Какво точно искате да знаете?

— Чували ли сте нещо за Чарлс Стюарт? Знаете ли изобщо кой е той?

Това го изненада; шелфът на челото му се надигна лекичко. Взе малка стъклена бутилка от масата пред него и започна да я върти замислено между дланите си.

— Да, мадона. Баща му е — или би трябвало да бъде — крал на Шотландия, нали?

— Зависи от гледната точка — отговорих и потиснах оригване. — Той е крал на Шотландия в изгнание или претендент за трона, но не това ме интересува. Искам да знам дали… дали Чарлс Стюарт прави нещо, което може да се приеме като подготовка за въоръжено нападение в Шотландия или Англия?

Той се засмя гръмогласно.

— Господи, мадона! Вие сте изумителна жена. Имате ли представа колко рядко се среща подобна прямота?

— Да — признах аз, — но при мен не става иначе. Не умея да увъртам — посегнах и взех шишенцето от него. — Чували ли сте нещо?

Той се озърна инстинктивно към преградата към магазина, но продавачката беше заета да смесва парфюм за една приказлива клиентка.

— Дочух нещичко, мадона, просто споменаване в писмо от приятел, но отговорът определено е „да”.

Изглежда се чудеше колко да ми каже. Не откъсвах очи от шишенцето в ръката си, за да му дам време да реши. Съдържанието се люшкаше приятно, докато малката стъкленица се въртеше на дланта ми. Беше доста тежка за размера си и пълна със странна гъста течност, като течен метал.

— Това е живак — отговори мастър Раймон на неизречения ми въпрос. Явно след прочита на мислите ми реши да ми услужи, защото взе шишенцето, изля съдържанието му на потрепваща локвичка на масата пред нас и се облегна назад.

— Един от агентите на Негово Височество опипва почвата в Холандия — започна той. — Казва се O’Брайън, но надали ще срещнете по-голям некадърник от него. Таен агент, който пие твърде много?

— Всички около Чарлс Стюарт пият твърде много. Какво е направил този О’Брайън?

— Искаше да започне преговори за доставка на мечове. Две хиляди меча, закупени от Испания и изпратени през Холандия, за да се скрие източника им.

— И защо ще го прави? — Не знаех дали съм природно глупава, или ме е ударило брендито, но това ми се струваше безсмислено начинание дори за човек като Чарлс Стюарт.

Раймон сви рамене и побутна локвичката живак с дебелия си показалец.

— Кой да знае, мадона? Испанският крал е братовчед на шотландския, нали? Както и на нашия добър крал Луи.

— Да, но…

— Може би иска да помогне на Стюартите, но не и открито?

Мъглата от брендито в главата ми започна да се разнася.

— Може.

Раймон заби рязко пръст и локвата се пръсна на малки топчета, които затанцуваха диво по масата.

— Говори се — рече той тихо, без да откъсва очи от живака, — че крал Луи е приел един английски херцог във Версай. Говори се още, че херцогът е дошъл тук заради някаква търговска сделка. Но човек рядко чува всичко, мадона.

Взирах се в капките живак, които отново се сливаха. Джейми също беше чул, че посещението на Сандрингам е свързано с търговски дела. Ами ако херцогът всъщност беше дошъл, за да прецени възможностите за споразумение между Франция и Англия — вероятно относно бъдещето на Брюксел? Ами ако Луи преговаряше тайно с Англия да подкрепи инвазията му в Брюксел — тогава какво би направил Филип Испански, ако с него се свърже беден роднина, който има потенциала да разсее англичаните дотам, че да изгуби всякакво желание за авантюри зад граница?

— Трима братовчеди Бурбони — измърмори Раймон, докато подкарваше една капка към друга; когато се докоснаха, те се сляха веднага като по магия. Показалецът подкара друг капка към нея и голямата нарасна още повече. — Една кръв са. Но дали имат един интерес?

Пръстът отново удари по масата и блестящите топки се разбягаха във всички посоки.

— Не мисля така, мадона — добави спокойно той.

— Разбирам — поех дълбоко дъх. — А какво смятате за партньорството между Чарлс Стюарт и граф Сен Жермен?

Широката жабешка усмивка стана още по-голяма.

— Чух, че Негово Височество често ходел на пристанището напоследък… да си поговори с новия си партньор, разбира се. И оглеждал закотвените кораби — толкова хубави, толкова бързи, толкова… скъпи. До Шотландия има много път, нали?

— Така е. — Лъч светлина блесна върху живака и привлече вниманието ми към залязващото слънце. Трябваше да си вървя. — Благодаря ви. Ще ми пишете ли, ако чуете още нещо?

Мастър Раймон наклони вежливо огромната си глава, косата му блесна като живак на слънцето и той рязко се изправи.

— О! Не докосвайте живака, мадона! — предупреди ме, щом посегнах към една капка, която се търкаляше към мен по масата. — Той се свързва веднага с всеки метал, до който се докосне. — Протегна се и нежно подкара малкото топче към себе си. — Не искате да съсипете хубавите си пръстени, нали?

— Така е. Е, трябва да призная, че ми помогнахте. Напоследък никой не се е опитвал да ме отрови. А и не смятам, че вие или Джейми сте склонни да ме обвините във вещерство, за да ме изгорят на площада на Бастилията, нали? — Говорех шеговито, но спомените за ямата на крадците и процеса в Крейнсмюир още бяха живи.

— В никакъв случай — отвърна той с достойнство. — Никой не е изгарян за вещерство в Париж… през последните двайсет години. Вие сте в пълна безопасност. Докато не убиете човек, разбира се.

— Ще се постарая да не го правя — отвърнах аз и станах да си вървя.

Фъргъс ми намери лесно карета и аз обмислях наученото по време на краткото пътуване до дома на Хокинс. Предположих, че Раймон всъщност ми е направил услуга, като е раздухал безумната история на Джейми пред най-суеверните си клиенти, макар че мисълта, че споменават името ми по сеанси или Черни меси, леко ме притесняваше.

Хрумна ми и че от бързане и от приказки за крале, мечове и кораби, не ми остана време да попитам мастър Раймон докъде всъщност се простира влиянието на граф Сен Жермен.

Според общественото мнение неговото място явно беше в центъра на мистериозните „кръгове”, за които спомена Раймон. Но като участник — или съперник? И дали тези кръгове се простираха до кралските покои? Говореше се, че Луи се интересува от астрология; възможна ли бе някаква връзка, по черните канали на кабалата и магията, между Луи, графа и Чарлс Стюарт?

Поклатих нетърпеливо глава, за да я прочистя от алкохолните пари и безсмислените въпроси. Единственото сигурно нещо засега бе, че е влязъл в опасно партньорство с Чарлс Стюарт, и то беше достатъчно притеснително.

Домът на Хокинс на Рю Малори беше внушителна триетажна сграда, но смутът, който цареше вътре, бе очевиден дори за случайния минувач. Денят беше топъл, а капаците още бяха спуснати, за да попречат на любопитни погледи. Стъпалата не бяха почистени тази сутрин и по белия камък личаха кални следи. Нито готвач, ни прислужница бяха излезли да купят месо и да поклюкарстват с търговеца. Това беше къща, залостена здраво срещу връхлитащото бедствие.

Аз самата се чувствах като предвестник на съдбата въпреки относително ведрата ми жълта рокля, когато изпратих Фъргъс да почука на вратата. Последва някакъв разговор с онзи, който отвори, но едно от най-ценните качества на момчето беше, че не приемаше „не” за отговор и не след дълго се озовах пред жена, която явно беше господарката на дома, иначе казано: госпожа Хокинс, лелята на Мери.

Бях принудена да си вадя собствени заключения, тъй като жената беше твърде разстроена, за да ми предостави някакви разбираема информация, като например името си.

— Но ние не приемаме никого! — все повтаряше тя и се озърташе през рамо, сякаш очакваше господин Хокинс да се материализира страховито зад нея. — Ние сме… имаме… ами…

— Аз не идвам при вас — казах твърдо. — Идвам при племенницата ви Мери.

Името като че ли предизвика нов панически пристъп.

— Тя… ама… Мери? Не! Тя… не е добре!

— Знам, че не е — отвърнах търпеливо и вдигнах кошницата си. — Нося ѝ лекарства.

— О! Но… но… тя… вие… да не сте…?

— Стига, жено! — извика Фъргъс съвсем по шотландски, след като изгледа с неодобрение спектакъла. — Прислужницата каза, че младата господарка е в стаята си.

— Точно така. Води, Фъргъс! — Без да чака друга подкана, той се шмугна под препречилата вратата ръка и нахлу в мрачните дълбини на къщата. Госпожа Хокинс се развика след него и аз бързо го последвах.

Пред вратата на Мери на стража стоеше прислужница. Тя беше едра жена с раирана престилка, но не оказа съпротива, когато заявих, че мисля да вляза. Поклати печално глава.

— Не мога да ѝ помогна, мадам. Вероятно вие ще имате повече късмет.

Това не звучеше обещаващо, но какво да се прави. Поне нямаше да навредя. Оправих роклята си и отворих вратата.

Сякаш влизах в пещера. Прозорците бяха покрити с тежки кафяви завеси от кадифе, които спираха напълно дневната светлина, а прокрадналите се случайно лъчи бяха потушавани веднага от гъстия слой дим, който се носеше от огнището.

Поех дъх и се закашлях. Фигурата на леглото не помръдна; съвсем мъничка, сгърбена форма под пухения юрган. Със сигурност ефектът на лекарството трябваше вече да е отминал и тя надали спеше след суматохата в коридора. Вероятно се преструваше, в случай че леля ѝ се е върнала. На нейно място щях да направя същото.

Обърнах се и затворих рязко вратата точно под носа на госпожа Хокинс, после се приближих до леглото.

— Аз съм. Защо не се отвиеш, преди да си се задушила?

Юрганът внезапно се разшава, Мери изскочи от него като делфин над вълните и увисна на врата ми.

— Клеър! О, Клеър! Слава Богу! Мислех, че вече няма да те видя! Чичо каза, че си в затвора! Той к-к-каза…

— Стига! — Успях да се откопча от хватката и да я отблъсна достатъчно, за да я огледам. Беше потна, със зачервено лице и рошава от криенето под завивките, но иначе изглеждаше добре. Кафявите ѝ очи блестяха широко отворени без следа от опиата и макар че беше развълнувана и изплашена, нощният сън и издръжливостта на младостта се бяха погрижили за физическите травми. Другите ме тревожеха повече.

— Не, не съм в затвора — отвърнах, за да потуша вълната от въпроси. — Явно не съм, въпреки усилията на чичо ти.

— Н-но аз му казах — започна тя, после млъкна и сведе очи — поне с-с-се опитах да му кажа, но той-той…

— Не се тревожи за това. Той е толкова разстроен, че не би чул и думичка, каквото и да му кажеш. Така или иначе няма значение. Важна си ти. Как се чувстваш? — Прибрах гъстата черна коса от челото ѝ и я огледах внимателно.

— Добре — отвърна и преглътна. — Аз… малко кървях, но спря. — Червенината отново се издигна по светлите бузи, но тя не сведе очи. — Аз… боли ме. М-м-минава ли?

— Да, минава — отвърнах внимателно. — Донесох ти няколко билки. Запарват се в гореща вода и когато настойката и изстине, можеш да я приложиш с кърпа или да седнеш в нея, ако имате вана. Ще помогне. — Извадих вързопчетата с билки от кошницата си и ги оставих на нощната ѝ масичка.

Тя кимна и прехапа устна. Явно искаше да каже още нещо, но се бореше със срамежливостта си.

— Какво има? — попитах я възможно най-спокойно.

— Ще имам ли бебе? — избълва Мери, гледаше изплашено.

— Ти каза…

— Не — отвърнах категорично. — Няма да имаш. Той не успя да… свърши. — Заключих пръсти в диплите на роклята си, усилено се надявах да съм права. Шансовете наистина бяха твърде малки, но и такива неща се случваха. Все пак нямаше смисъл да я тревожа още повече заради някаква си слаба вероятност. От тази мисъл леко ми призля. Възможно ли беше този инцидент да е отговорът на загадката около съществуването на Франк? Прогоних я, след месец щеше да стане ясно.

— Тук е горещо като в пещ — казах аз и развързах връзките на шията си, за да мога да дишам. — И задимено като в преддверието на ада, както казваше старият ми чичо. — Не знаех какво да добавя, затова станах и прекосих стаята. Дръпнах завесите и отворих прозорците.

— Леля Хелън каза, че не бива никой да ме вижда — рече Мери, коленичила на леглото. — Каза, че съм опо-по-позоре-на и хората ще ме сочат с пръст по улиците, ако изляза.

— Възможно е, те са идиоти. — Върнах се при нея. — Това не означава, че трябва да се погребеш жива и да се задушиш. — Седнах и се облегнах в креслото, хладният въздух развяваше косата ми, докато измиташе дима от стаята.

Тя помълча малко, играеше си с вързопчетата с билки на масичката. Накрая ме погледна и се усмихна смело, макар че долната ѝ устна потрепваше.

— Поне няма да се омъж-ж-ж-а за виконта. Чичо каза, че вече н-н-няма да ме иска.

— Да, предполагам.

Тя кимна и се втренчи в квадратчето марля на коляното си. Пръстите ѝ не спираха да подръпват връвта, едното крайче се разхлаби и няколко прашинки златник се изсипаха на завивката.

— Аз… мис-мис-мислех за това, което ми каза, как мъжът… — Тя замълча и преглътна, една сълза капна на марлята. — Не мислех, че ще мога да понеса виконтът да направи това с мен. С-с-сега вече е свършено… и ни-ни-никой не може да го поправи и аз никога няма да го на-на-направя отново… и… и… о, Клеър. Алек вече няма да ми проговори! Вече никога няма да го видя!

Тя рухна в ръцете ми, разплака се истерично и разпръсна билките. Притиснах я към рамото си, започнах да я галя и да шепна успокояващо, макар че и аз отроних няколко сълзи, които останаха незабелязани в черния блясък на косата ѝ.

— Ще го видиш отново — прошепнах. — Разбира се, че ще го видиш. За него това няма значение. Той е добър човек.

Но знаех, че има значение. Бях видяла ужаса на лицето му и тогава си помислих, че е същото състрадание, което прочетох на лицата на Джейми и Мърто. Но след като научих за любовта му към Мери, осъзнах колко по-дълбока трябва да е болката му — и страхът му.

Той изглеждаше добър човек. Но беше беден, по-малък син, с крехко здраве и малки шансове да напредне; сегашното му положение зависеше изцяло от благоволението на херцог Сандрингам. А аз не очаквах херцогът да погледне благосклонно на един брак между неговия секретар и опозорено момиче, което вече няма нито обществено положение, нито зестра.

А ако Алекс някога намереше кураж да се ожени за нея въпреки всичко — какво щяха да правят без пари, отхвърлени от обществото и със спомена за изнасилването, който да помрачава живота им?

Не можех да сторя друго, освен да я прегръщам и да плача с нея за изгубеното.

Когато си тръгнах, вече се здрачаваше, първите звезди мъждукаха над комините. В джоба си имах писмо от Мери, подписано пред свидетели, в което даваше показания за събитията от предишната нощ. След като бъдеше представено на властите, вече нямаше да ни заплашват проблеми със закона. И слава богу! Проблемите от друго естество ни бяха достатъчни.

Този път нащрек за опасност, аз не отклоних неохотното предложение на госпожа Хокинс да бъдем откарани с фамилната карета.

Хвърлих си шапката на масичката за карти във вестибюла и започнах да преглеждам огромния брой бележки и малки букетчета, които преливаха от подноса. Явно още не бяхме низвергнати, въпреки че новините за скандала бяха обиколили парижкото висше общество.

Не отговорих на въпросите на разтревожените слуги и се понесох право към спалнята, като свлякох връхната си дреха още на стълбите. Нямах сили за нищо.

Но когато отворих врата и видях Джейми, изтегнат в кресло пред огъня, апатията ми отстъпи пред прилив на нежност. Очите му бяха затворени, а косата стърчеше във всички посоки — сигурен знак за усилена мисловна дейност. Той отвори очи, усмихна ми се и очите му грейнаха сини на топлата светлина от полилея.

— Всичко е наред — прошепна, когато ме прегърна. — Ти си у дома.

Не продумахме повече, докато се събличахме взаимно и най-сетне намерихме така отлаганото убежище в прегръдките си.

21 ВЪЗКРЪСВАНЕ

Още мислех за банкерите, когато каретата ни спря пред наетата от херцога къща на Рю Сен Ан. Тя беше голяма и красива, с дълга, опасана от тополи алея и обширни морави. Богат човек беше херцогът.

— Мислиш ли, че Чарлс е инвестирал при Сен Жермен заема, който е получил от Манцети? — попитах аз.

— Би трябвало — отвърна Джейми. Слагаше кожените ръкавици, подходящи за официална визита, и се смръщи леко, докато пъхаше скования си безименен пръст. — Парите, с които баща му очаква той да се издържа в Париж.

— Значи Чарлс наистина се опитва да спечели пари за армия — казах аз с неохотно възхищение. Каретата спря и лакеят скочи да отвори вратата.

— Поне се опитва — поправи ме Джейми и ми подаде ръка да сляза. — Защото, доколкото знам, иска да избяга с Луиз дьо ла Тур и копелето си.

Поклатих глава.

— Не мисля. Не и след това, което ми каза мастър Раймон вчера. Пък и Луиз твърди, че не го е виждала, откакто тя и Жул… е…

Джейми изсумтя.

— Тя явно има някакво достойнство.

— Не знам дали е заради това — казах аз и поех ръката му, докато се изкачвахме по стълбите. — Каза, че Чарлс ѝ бил много ядосан, задето спи със съпруга си, и направо полудял. Оттогава не го е виждала. Пише ѝ от време на време страстни писма, кълне се, че ще дойде и ще отведе нея и детето още щом си върне полагащото му се място в света, но тя не иска той да ходи при нея. Страхува се, че Жул ще разбере истината.

Джейми изсумтя по шотландски.

— Господи, има ли мъж, който не е заплашен от изневяра?

Докоснах леко ръката му.

— Опасността за някои е по-голяма.

— Мислиш ли? — усмихна ми се той.

Вратата се отвори и разкри нисък, късокрак иконом с плешива глава, безупречна униформа и огромно достойнство.

— Милорд — поклони се на Джейми, — милейди. Очакват ви. Моля, заповядайте.

Херцогът беше самото очарование, когато ни прие в големия салон.

— Моля ви, моля ви — отвърна на извиненията на Джейми за случилото се на вечерята. — Тези французи са много впечатлителни. Вдигат врява и за най-малкото нещо. Е, искате ли да прегледаме някои интересни предложения? Вероятно дамата би искала… ами., да се забавлява, като разгледа… ъ… — Махна към стената, явно трябваше да се забавлявам с разглеждането на няколко големи картини, красива библиотечна лавица или няколко стъклени шкафа, където херцогът държеше колекцията си от кутии за енфие.

— Благодаря — отвърнах с очарователна усмивка и тръгнах натам, като се престорих на запленена от голяма картина на Буше[17], изобразяваща в гръб обилната плът на гола жена, настанена на скала насред нищото. Ако това бе отражение на настоящите вкусове относно женската анатомия, нищо чудно, че Джейми имаше такова високо мнение за задника ми.

— Ха! Какво прави един корсет, нали?

— Моля? — Джейми и херцогът се сепнаха и вдигнаха глава от документите, които бяха истинската причина за посещението ни.

— Не, извинете — махнах грациозно с ръка. — Просто се наслаждавам на изкуството.

— За мен е удоволствие, мадам — каза любезно херцогът и отново се потопи в документите, а Джейми започна да работи по своята трудна мисия — да извлече някаква информация, която херцогът ще е склонен да даде по отношение на собствените си симпатии — или липсата на такива — към каузата на Стюартите.

Аз също имах тайни цели при това посещение. Докато мъжете разговаряха, аз се отправих полека-лека към вратата, като се преструвах, че разглеждам лавиците. При първа възможност щях да се измъкна в коридора, за да открия Алекс Рандал. Бях сторила всичко по силите си да помогна на Мери Хокинс; по-нататък можеше да помогне само той. Според правилата на обществения етикет Алекс не можеше да я посети в дома на чичо ѝ, нито пък тя можеше да се свърже с него. Но аз можех да уредя да се срещнат на Рю Тремулин.

Разговорът зад мен стихна до поверителен шепот. Аз надникнах в коридора и не видях никакви слуги. Все пак може би не бяха далеч; в къща с такива размери вероятно работеха десетки хора. А и някак трябваше да се информирам за местонахождението на Алекс Рандал. Избрах наслуки посока и тръгнах да търся слуга, когото да разпитам.

Видях някакво движение в дъното на коридора и извиках. Не получих отговор, но чух бързо тропане на крака по полирания под.

Това ми се стори твърде странно поведение за прислужник. Спрях в края на коридора и се огледах. Още един коридор се проточваше вдясно, с врати от едната страна и високи прозорци към алеята и градината — от другата. Повечето врати бяха затворени, но най-близката беше леко открехната.

Пристъпих тихо към нея и залепих ухо на дървото. Не чух нищо, хванах дръжката и смело я отворих.

— Какво правиш тук?! — възкликнах изумена.

— Ох, как ме изплаши! Божее, щях да у-у-умра. — Мери Хокинс притискаше с длани гърдите си. Лицето ѝ беше пребледняло, а тъмните очи се кокореха ужасено.

— Е, не умря. Но ако чичо ти те спипа тук, вероятно ще те убие. Или той знае?

Тя поклати глава.

— Не, не съм казала на ни-ни-никого. Взех карета от улицата.

— Защо, за бога?

Озърна се като изплашен заек, но не откри изход, затова събра сили и вирна глава.

— Трябва да намеря Алекс. Трябва да го-го-говоря с него. Да разбера дали… дали… — Кършеше ръце и аз разбрах какво усилие ѝ коства да изговаря думите.

— Няма значение — отвърнах примирено. — Разбирам. Но чичо ти няма да разбере, херцогът — също. Негова Светлост не знае че си тук, нали?

Тя поклати глава.

— Ясно. Е, първо трябва да…

— Мадам? Да ви помогна ли?

Мери подскочи като заек, а моето сърце се качи чак в гърлото. Проклети лакеи; все изникват където и когато не трябва.

Нямаше какво друго да сторя, освен да излъжа. Обърнах се към прислужника, който стоеше скован като прът на прага. Изглеждаше изпълнен с достойнство и подозрения.

— Да — отвърнах високомерно. — Бихте ли казали на господин Алегзандър Рандал, че има посетители?

— Опасявам се, че не бих могъл, мадам.

— И защо?

— Защото, мадам, господин Алегзандър Рандал вече не е на служба при Негова Светлост. Беше освободен. — Лакеят се озърна към Мери, после сведе леко нос и благоволи да добави: — Чух, че мосю Рандал се е качил на кораб за Англия.

— Не! Не може да е заминал, не може!

Мери се втурна към вратата и едва не се натресе в Джейми. Спря като закована пред него, а той я огледа с изумление.

— Какво… О, ето къде си била, сасенак. Дойдох да те намеря, защото Негова Светлост каза, че Алекс Рандал…

— Знам — прекъснах го. — Заминал е.

— Не! — изстена Мери. — НЕ! — Тя се втурна през врата и преди някой да я спре, токчетата ѝ вече тракаха по полирания паркет.

— Проклета глупачка! — Изритах обувките, събрах полите си и се изстрелях след нея. По чорапи бях много по-бърза. Може би щях да я настигна, преди да е налетяла на още някого и да се разрази поредният ужасен скандал.

Последвах изчезващите ѝ зад ъгъла поли. Тук имаше килими и ако не побързах, щях да я изтърва на някое разклонение, защото нямаше да чувам стъпките ѝ. Наведох глава, взех на скорост завоя и се забих в някого.

Той изохка стреснато, щом блъснах глава в гърдите му, хвана ме за раменете да се задържи и двамата се олюляхме.

— Извинете — изпъшках аз. — Но ти не си ли… Господи проклети Исусе!

Първоначалното ми впечатление — че съм се ударила в Алегзандър Рандал — издържа една част от секундата, която ми беше необходима да видя очите над изящните устни. Устните много приличаха на устните на Алекс, но около тези имаше дълбоки бръчки. Но студените очи можеха да принадлежат само на един човек.

Шокът беше толкова голям, че за миг всичко ми се стори парадоксално нормално; първият ми порив беше да се извиня, да изтупам дрехата му и да продължа преследването, като го зарежа в коридора. Но надбъбречните ми жлези побързаха да поправят това впечатление и заредиха кръвта ми с такава доза адреналин, че сърцето ми се сви като юмрук.

Той вече бе възстановил дишането си и загубеното за миг самообладание.

— Не мога да не се съглася със смисъла, мадам, макар и да не одобрявам изразните средства. — Все още ме стискаше за раменете, отдръпна ме леко от себе си и огледа с присвити очи лицето ми. Видях как изненадата се разлива по чертите му. — По дяволите, това си ти!

— Мислех, че си мъртъв! — Започнах да се дърпам, за да се освободя от желязната хватка на Джонатан Рандал.

Той пусна едната ми ръка, за да потърка гърдите си. Гледаше ме студено. Лицето му изглеждаше загоряло от слънцето и съвсем здраво; по нищо не личеше, че преди пет месеца е бил стъпкан от трийсетина огромни животни. Поне нямаше отпечатък от копито на челото.

— Още веднъж, мадам, трябва да кажа, че споделям чувствата ви. Аз също бях изпаднал в подобна заблуда относно вашето здравословно състояние. Вероятно все пак сте вещица — какво направихте, превърнахте се във вълк? — Неприязънта на физиономията му се смеси с малко суеверно страхопочитание. Все пак, когато изхвърлиш някого сред глутница вълци в зимна нощ, очакваш те незабавно да го изядат със съвместни усилия. Потта по дланите ми и бумтенето на сърцето ми бяха доказателство за неприятния ефект от внезапна среща с човек, когото си смятал за мъртъв. Предполагам, че и той не се чувстваше по-добре.

— Наистина ли искаш да знаеш? — Поривът да го подразня, да разруша това ледено спокойствие, изплува пръв над кипящата каша от чувства, които бяха избухнали в мен при вида му. Пръстите му стиснаха ръката ми, а устните изтъняха. Виждах как мисли трескаво, преценява възможностите.

— Ако не си бил ти, чие тяло извадиха хората на сър Флетчър от тъмницата? — попитах, за да се възползвам от лекото пропукване на самообладанието му. Те ми бяха описали подробно как са извадили „парцалена кукла, оваляна в кръв” — предполага се Рандал — след бягството на добитъка, което трябваше да служи за прикритие на бягството на Джейми.

Рандал се усмихна, но без особено веселие. Дори да беше разстроен колкото мен, не го показваше. Дишаше малко по-бързо и бръчките около устата и очите бяха по-дълбоки, отколкото ги помнех, но не пъхтеше като риба на сухо. За разлика от мен. Напълних колкото можах дробовете си и се опитах да издишам през носа.

— Беше един мой ординарец, Марли. Но щом ти не отговаряш на въпросите ми, защо аз да отговарям на твоите? — Огледа ме от глава до пети, явно преценяваше външния ми вид: копринена рокля, украшения в косите, бижута и копринени чорапи.

— Омъжена си за французин? — попита ме той. — Винаги съм те смятал за френска шпионка. Явно новият ти съпруг се грижи по-добре за теб от…

Думите замряха в гърлото му, когато вдигна глава към източника на стъпките, които идваха по коридора зад мен. И тогава желанието ми да го видя извън релси най-после се сбъдна. Няма Хамлет, който да е изобразявал така достоверен ужас при появата на призрака като ужаса който бе отпечатан на тези аристократични черти. Ръката, която стискаше моята, се впи в плътта ми и аз усетих сепването от шока, който мина през него като електрически заряд.

Знаех какво е видял зад мен и се страхувах да се обърна. В коридора беше съвсем тихо; дори клоните на кипариса, които се удряха в прозорците, затихнаха, подобно на бучащата тишина на дъното на морето. Много бавно се освободих от ръката му и тя се отпусна до тялото му. Зад мен не се чуваше нито звук, макар че от стаята в коридора се надигнаха гласове. Молех се вратата да си остане затворена и отчаяно се опитвах да си спомня с какво е въоръжен Джейми.

Първо в главата ми беше пусто, после блесна образът на шпагата, която висеше на кука в гардероба, а слънцето играеше по емайлираната ѝ дръжка. Но той все пак имаше кинжал, разбира се, и малък нож, който винаги носеше в чорапа си. Бях сигурна, че за миг ще се озове в ръката му. И можете да си представите ситуацията, в която се намирах, застана между тях… Преглътнах и бавно се обърнах.

Той стоеше съвсем неподвижно едва на метър зад мен. Един от високите прозорци наблизо беше отворен и тъмите сенки на игличките на кипариса се люлееха над него като вода над камък. Той самият беше безизразен като камък Каквото и да имаше зад тези очи, то оставаше скрито; те бяха широко отворени и празни като прозорците, сякаш душата отдавна беше отлетяла.

Не проговори, но след миг посегна към мен. Ръката му се понесе във въздуха и аз успях да се окопитя и да я хвана. Беше хладна и твърда, вкопчих се в нея като в спасителен сал.

Той ме дръпна до себе си, обърна ме, без да каже нищо или да промени изражението си. Когато стигнахме до разклонението на коридора, Рандал заговори зад нас.

— Джейми. — Гласът му беше дрезгав от шока и в него cе усещаше нещо средно между неверие и молба.

Джейми спря и се обърна. Лицето на Рандал беше призрачнобяло с малки червени петна на скулите. Беше свалил перуката си и я стискаше в ръце, тъмната коса лепнеше от пот по слепоочията.

— Не. — Гласът над мен беше тих, почти безизразен. Вдигнах глава и видях, че лицето му все още е каменно, но на врата пулсираше вена, а малкият триъгълен белег над яката беше почервенял.

— Аз съм лорд Брох Туарах — рече тихият глас над мен. — И извън чистата формалност, няма да ме заговаряш — освен когато се молиш за живота си на върха на шпагата ми. Тогава вече ще ме наречеш по име, защото ще е последното, което ще изречеш.

Обърна се внезапно, наметалото му се развя и скри Рандал от погледа ми, когато свихме в другия коридор.

Каретата още чакаше до портата. Страхувах се да погледна към Джейми, качих се и се втренчих в диплите на жълтата коприна около краката ми. Вратичката изщрака и аз рязко вдигнах глава, но преди да стигна до дръжката, каретата потегли и ме запрати назад на седалката.

Обърнах се на колене и се вгледах през задния прозорец. Нямаше го. На алеята нямаше никого, само олюляващите се сенки на кипариси и тополи.

Заудрях трескаво по тавана на каретата, но кочияшът извика на конете и ги пришпори още повече. В този час имаше малко движение и ние летяхме по улиците, сякаш ни гонеше самият дявол.

Когато спряхме пред дома, аз скочих паникьосана и бясна от каретата.

— Защо не спря? — попитах кочияша. Той сви рамене, явно се чувстваше в безопасност на капрата.

— Господарят ми нареди да ви откарам незабавно, мадам. — Взе камшика и докосна леко гърба на коня с него.

— Чакай! — извиках. — Искам да се върна! — Но той само се сви като костенурка, сякаш не ме е чул, и каретата потегли с тропот.

Кипяща от безсилие, аз се обърнах към вратата, където се появи Фъргъс. Гледаше ме въпросително.

— Къде е Мърто? — извиках аз. Дребният шотландец беше единственият човек, способен, първо, да намери Джейми, и второ — да го спре.

— Не знам, мадам. Може да е ей там. — Момчето кимна към Рю Гамбож, където имаше няколко кръчми: от заведения, в които една дама може да вечеря със съпруга си, до дупките близо до реката, където дори въоръжен мъж би се поколебал да влезе сам.

Сложих ръка на рамото на Фъргъс, повече да се подпра, отколкото повелително.

— Тичай да го намериш, Фъргъс! Колкото сили имаш!

Притеснен от тона ми, той скочи от стъпалата и изчезна, преди да успея да добавя: „И се пази!” Все пак той познаваше по-ниските слоеве на парижкия живот по-добре от мен; освен това само бивш джебчия можеше да се провре незабелязано през тълпите в кръчмите. Поне се надявах да е бивш.

Но можех да се тревожа само за едно и представата как Фъргъс е заловен и обесен отстъпи пред спомена за последните думи Джейми към Рандал.

Разбира се, разбира се, че не се е върнал в къщата на херцога, нали? Не, та той няма шпага. Каквото и да изпитва — а душата ми се сви при мисълта какво ли изпитва, — не би действал прибързано. Бях го виждала в битка, умът му беше ледено спокоен, откъснат от чувствата, които биха замъглили преценката. И заради това, най-вече заради това, той би се придържал към формалностите. Би се придържал към скования етикет, към формула за удовлетворение на честта като към убежище — нещо, за което да се вкопчи срещу приливите, които го заливат, срещу огромната жажда за мъст.

Спрях в коридора, механично свалих наметалото и оправих косата си пред огледалото. Мисли, Бюшамп, заръчах на бледото си отражение. Ако ще се бие в дуел, от какво ще има нужда?

Шпага? Не, едва ли. Неговата беше горе, висеше в гардероба. Лесно можеше да намери друга, но не можех да си представя, че ще влезе в най-важния дуел в живота си, въоръжен с чужда шпага. Чичо му, Дугал Макензи, му я беше подарил, когато Джейми е бил на седемнайсет, и го беше научил да я използва, беше го научил на всички трикове и предимства на фехтовката с лява ръка именно с тази шпага. Дугал го беше карал да се упражнява, левичар с левичар, безкрайни часове, докато Джейми не усетел как испанското острие оживява и се превръща в продължение на ръката му. Той ми каза, че се чувствал гол без нея. А това не беше битка, в която щеше да влезе гол.

Не, ако му трябваше шпага, щеше да се прибере, за да вземе своята. Прекарах нетърпеливо ръка през косата си, опитвайки се да мисля. По дяволите, какви бяха правилата на дуелите? Какво става, преди да опре до шпаги? Предизвикателство, разбира се. Дали думите на Джейми в коридора можеха да се смятат за такова? Имах смътна представа, че хората се зашлевяват с ръкавици през лицето, но не знаех дали наистина е така, или това е плод на въображението на някой филмов режисьор.

Тогава ме осени. Първо е предизвикателството, после се определя мястото — някъде далеч от вниманието на Кралската стража. А за да се отправи предизвикателство и да се определи място, е нужен секундант. Ето къде беше отишъл значи, да намери своя секундант. Мърто.

Дори да го откриеше преди Фъргъс, пак оставаха още формалности за уреждане. Започнах да дишам малко по-леко, макар че сърцето ми бумтеше и роклята много ме стягаше. Не се мяркаше никой от прислугата; разхлабих я и поех дълбоко дъх.

— Не знаех, че имаш навика да се събличаш в коридорите, иначе щях да остана в салона — каза ироничен шотландски глас зад мен.

Обърнах се и сърцето ми скочи така, че направо ме задави. На прага на салона, с разперени на рамката ръце, стоеше огромен почти колкото Джейми мъж, който притежаваше неговото изящество в движенията и излъчваше същото хладно самообладание. Косата обаче беше тъмна, а дълбоко поставените очи — зелени. Дугал Макензи, появил се внезапно в дома ми, сякаш го бях призовала с мислите си. Като говорим за вълка…

— Какво правиш тук, за бога? — Изненадата ми вече утихваше, макар че сърцето ми още бумтеше. Не бях яла от закуска и внезапно почувствах силно гадене. Той пристъпи напред, хвана ме за ръката и ме дръпна към едно кресло.

— Седни, жено! Май че не ти е много добре.

— Много си наблюдателен. — По края на полезрението ми заплуваха черни петна, малки ярки проблясъци засвяткаха пред очите ми. — Извини ме — казах любезно и сведох глава между коленете си.

Джейми. Франк. Рандал. Дугал. Лицата проблясваха в ума ми, имената звънтяха в ушите ми. Дланите ми се изпотиха и аз ги притиснах под лактите си, прегърнах се, за да спра да треперя. Джейми нямаше да се изправи веднага срещу Рандал; това беше най-важното. Имах малко време, да помисля и да взема някакви мерки. Но какви? Оставих подсъзнанието си да се занимава с този въпрос и се принудих да дишам бавно и да насоча вниманието си към по-непосредственитe дела.

— Какво правиш тук? — повторих аз, като изправих гръб и пригладих назад косата си.

Тъмните вежди потрепнаха нагоре.

— Трябва ли ми причина да посетя роднина?

Още усещах горчилката в гърлото си, но поне ръцете ми спряха да треперят.

— При тези обстоятелства — да. — Изправих се величествено, без да обръщам внимание на развързаната рокля, и посегнах към гарафата с бренди. Дугал взе чаша от подноса и изля в нея една чаена лъжичка. После ме погледна, размисли и удвои дозата.

— Благодаря — рекох сухо и приех чашата.

— Обстоятелства, значи? И какви са тез обстоятелства? — Не изчака отговор, нито позволение, а преспокойно си напълни друга чаша и я вдигна за наздравица: — За Негово Величество.

Усетих как устните ми се изкривяват.

— За крал Джеймс, предполагам? — Отпих малко от брендито и усетих как силните ароматни изпарения нахлуват в мен. — А фактът, че си в Париж, означава ли, че Колъм вече споделя твоите убеждения? — Защото ако Дугал Макензи беше якобит, именно брат му Колъм беше господар на Макензи от Леох. Със сакати и криви крака, той не можеше да предвожда хората си в битка, затова Дугал беше техен боен водач, но Колъм щеше да каже ще има ли изобщо битка.

Дугал пренебрегна въпроса ми, пресуши чашата и веднага си наля пак. Този път се наслади бавно на първата глътка, повъртя я из устата си, преглътна и облиза устни.

— Не е зле. Ще занеса малко на Колъм. Трябва му нещо по-силно от виното, за да спи нощем.

Това всъщност беше завоалиран отговор на въпроса ми. Състоянието на Колъм се влошаваше. Винаги измъчван от някакви болки, той пиеше много вино вечер, за да може да заспи. Сега се нуждаеше от силно бренди. Зачудих се колко ли още му остава, преди да бъде принуден да потърси облекчение в опиума.

Защото това щеше да е краят на неговото водачество на клана. Физически немощен, той все още командваше заради силата на характера си, но ако умът ми бъдеше удавен от болката и опиума, кланът щеше да има нов водач — Дугал.

Вгледах се в него над ръба на чашата. Той отвърна на погледа ми без капка смущение, с леката широка усмивка на Макензи. В лице много приличаше на брат си — и на племенника си. То беше силно и с дръзки черти, с широки и високи скули и дълъг, прав като острие на нож нос.

На осемнайсет години той се беше заклел да подкрепя властта на брат си и досега, почти трийсет години по-късно, бе изпълнявал тази клетва. И щеше да продължи, сигурна бях, до деня, в който Колъм умре или вече не може да води хората си. Но в този ден властта щеше да стане негова и кланът Макензи щеше да следва водачеството му — да следва кръста на Шотландия и знамето на крал Джеймс в редиците на войската на Хубавия принц Чарли.

— Обстоятелства ли? — повторих въпроса му. — Е, предполагам, че никой не би сметнал за уместно да идваш при човек, когото си оставил да умре и чиято жена си опитал да прелъстиш.

Дугал Макензи се засмя, естествено. Нямах представа какво може да смути този човек, но силно се надявах някой ден да разбера.

— Да прелъсти? — Устните му потрепнаха развеселено. — Аз ти предложих брак.

— Ти ми предложи да ме изнасилиш, доколкото си спомням! — Всъщност той наистина ми предложи да се ожени за мен — насила, — след като ми отказа помощ за спасяването на Джейми от затвора миналата зима. Основната му цел бе да придобие имението на Джейми — което щеше да бъде мое след смъртта му, — но явно го блазнеха и други радости ни брака, като например редовния достъп до тялото ми.

— А че оставих Джейми в затвора… — продължи той, — не виждах начин да го измъкна и нямаше смисъл да рискувам хората си в обречен опит. Той със сигурност би го разбрал. А мой дълг като негов роднина е да предложа на жена му защитата си след смъртта му. Все пак аз го отгледах, нали? — Той наклони глава назад и пресуши чашата си.

Аз също отпих доста и преглътнах бързо, за да не се задавя. Алкохолът изгори гърлото ми, топлината му се сля с тази, която избиваше по бузите ми. Той беше прав; Джейми не би го обвинил, че не иска да нахлуе в затвора — той не очакваше и аз да го направя, а аз успях единствено по чудо. И макар че му бях споменала за намерението на Дугал да се ожени за мен, не наблегнах на плътските аспекти на това предложение. Все пак не очаквах да видя Дугал Макензи отново.

От опит знаех, че той не пропуска възможности. Когато Джейми го заплашваше бесило, Дугал дори не изчака изпълнението на присъдата, за да се опита да се сдобие с мен и бъдещото наследство. Ако — не, поправих се аз, когато — Колъм умреше или вече не бъдеше в състояние да води, Дугал щеше да поеме командването на клана Макензи до седмица. И ако Чарлс Стюарт намереше подкрепата, която търсеше, Дугал щеше да се отзове. Той вече умееше да управлява в сянка.

Наклоних замислено чашата. Колъм имаше търговски интереси във Франция — вино и дървесина предимно. Без съмнение Дугал беше дошъл в Париж под този претекст. Но имаше и други причини и присъствието на принц Чарлс Едуард Стюарт в града определено беше една от тях.

Едно беше сигурно за Дугал Макензи — срещата с него стимулираше мисловните процеси дори само заради необходимостта да проумееш вероятните му намерения. Вдъхновено от присъствието му и хубавото португалско бренди, подсъзнанието ми роди идея.

— Както и да е, доволна съм, че си тук — казах аз и оставих празната чаша на подноса.

— Нима? — Гъстите вежди се вдигнаха в недоумение.

— Да. — Станах и посочих към коридора. — Вземи ми наметалото, докато си оправя роклята. Трябва да дойдеш с мен в комисариата.

Видях как зина от изненада и усетих първия лъч на надежда. Щом бях успяла да стъписам Дугал Макензи, значи щях да спра и дуел, нали?

— Искаш ли ми кажеш какво си намислила? — попита Дугал, докато каретата подскачаше около Сирк дьо Мирей и се разминаваше на косъм с други карети и пълни със зеленчуци каруци.

— Не — отвърнах, — но предполагам, че се налага. Знаеш ли, че Джак Рандал е жив?

— Не знаех, че е умрял — каза Дугал.

Това ме сепна. Но разбира се! Ние решихме, че Рандал е мъртъв само защото сър Маркъс Макранох бе взел стъпканото тяло на ординареца за неговото при спасяването на Джейми от затвора. Естествено, че никой в Северна Шотландия не беше научил за смъртта на Рандал, защото тя не се беше състояла. Опитах да събера разпилените си мисли.

— Не е мъртъв, но е в Париж.

— В Париж? — Това привлече вниманието му. Веждите му пак се извиха и очите се отвориха широко.

— Къде е Джейми? — рязко попита той.

Радвах се, че схвана главното. Не знаеше какво се е случило между Джейми и Рандал в затвора — никой никога нямаше да узнае, — но беше достатъчно осведомен за предишните действия на Рандал, за да е наясно кой ще е първият импулс на Джейми при среща с този човек, и то далеч от родната му Англия.

— Не зная — отвърнах, загледана през прозореца. Подминавахме халите и силно замириса на риба. Извадих парфюмирана кърпичка, за да покрия носа и устата си. Силният остър аромат на гаултерия не успя да пребори смрадта от десетките сергии със змиорки, но все пак помогна малко. Проговорих през кърпата:

— Срещнахме Рандал съвсем неочаквано в дома на херцог Сандрингам днес. Джейми ме изпрати у дома с каретата и оттогава не съм го виждала.

Дугал не обръщаше внимание на миризмата и виковете на търговците. Погледна ме смръщен.

— Той сигурно иска да го убие?

Поклатих глава и му обясних за шпагата.

— Не мога да допусна този дуел. — Свалих кърпичката, за да говоря по-ясно. — Не мога!

Дугал кимна разсеяно.

— Да, ще е много опасно. Не че момчето няма да надвие лесно Рандал — все пак аз съм го учил, — но присъдата за дуел…

— Знам.

— Но защо в полицията? Нали не искаш да заключат момчето предварително? Собствения ти съпруг?

— Не Джейми — Рандал!

На лицето му се разля широка усмивка, примесена със скептицизъм.

— О, тъй ли? И как ще стане?

— С една приятелка… бяхме нападнати на улицата преди няколко нощи — казах аз и преглътнах с мъка при спомена.

— Мъжете бяха маскирани; не ги разпознах. Но един от тях беше със същия ръст и телосложение като Джонатан Рандал. Мисля да кажа, че съм срещнала Рандал днес и съм го разпознала като един от нападателите ни.

Дугал вдигна вежди, после се смръщи. Погледна ме студено, след това на лицето му се изписа нещо друго.

— Господи, куражлийка си! Грабеж ли беше? — попита тихо и аз усетих как гневът отново се надига.

— Не — изсъсках през зъби.

— О… — Облегна се в седалката, без да откъсва очи от мен.

— Ти не си пострадала, нали? — Извърнах поглед към улицата, но усещах как очите му се взират в деколтето на роклята и се плъзгат към извивките на бедрата.

— Не аз, но моята приятелка…

— Разбирам. — Помълча за миг и рече замислено: — Чувала ли си за Следовниците на злото?

Извърнах рязко глава към него. Беше се изтегнал в ъгъла като котка и ме гледаше с присвити заради слънцето очи.

— Не, кои са те?

Сви рамене, изправи гръб и се вгледа покрай мен в грамадата на Ке дез Орфевр, която се издигаше сива и страховита над сиянието на Сена.

— Нещо като общество. Млади мъже с добро потекло и интерес към… неприлични неща, да го кажем така?

— И какво знаеш за тези Следовници?

— Само каквото чух в една кръчма в центъра. Това общество имало големи изисквания към членовете си, а цената за прием била височка…

— А именно? — Гледах го предизвикателно. Той се усмихна мрачно, преди да отговори.

— Ами, например девственост. Или зърната на омъжена жена. — Погледна деколтето ми. — Твоята приятелка е девствена, нали? Или поне е била?

Заливаха ме горещи и студени вълни. Избърсах лицето си с кърпичка и я прибрах в джоба на наметалото си. Но едва на втория опит, защото ръката ми трепереше.

— Да, беше. Какво още си чул? Знаеш ли кой участва в тази група?

Дугал поклати глава. В тъмната коса над слепоочията му имаше сребърни нишки, които улавяха следобедната светлина.

— Само слухове. Виконт Дьо Буска, най-малкият син на Шармис — вероятно. Граф Сен Жермен. Добре ли си, жено?

Наведе се напред и се вгледа леко разтревожен в мен.

— Добре съм. — Поех дълбоко дъх през носа. — Адски съм добре. — Извадих кърпичката и обърсах студената пот от челото си.

„Нищо лошо няма да ви сторим, дами”. Ироничният глас отекна в мрака на паметта ми. Мъжът със зелената риза беше среден на ръст, тъмен, слаб и с тесни рамене. Това описание отговаряше не само на Джак Рандал, но и на граф Сен Жермен. Но дали гласът беше същият? Възможно ли беше нормален човек да седне срещу мен на масата, да яде мус от сьомга и да води любезен разговор едва два часа след случилото се на Рю Дю Фабор Сен Оноре?

Погледнато логично — защо не? Аз го бях направила. А и нямах основателна причина да смятам графа за нормален човек, ако слуховете бяха истина.

Каретата спря и не остана време за повече размишления. Дали като се погрижех да арестуват Рандал, нямаше да осигуря и свободата на онзи, който беше обезчестил Мари? Поех дълбоко и треперливо дъх. Нямах голям избор. Животът беше най-важен; справедливостта щеше да почака.

Кочияшът вече посягаше към дръжката на вратата. Прехапах устна и се озърнах към Дугал Макензи. Той срещна погледа ми с леко свиване на рамене. Какво точно искам от него?

— Ще потвърдиш ли думите ми? — попитах го рязко.

Той вдигна глава към извисяващата се сграда на Ке дез Орфевр. Ярката следобедна светлина нахлуваше през отворената врата.

— Сигурна ли си?

— Да. — Устата ми беше пресъхнала.

Той се плъзна по седалката и ми подаде ръка.

— Дай, боже, и двамата да не замръкнем в килия!

Час по-късно излязохме на празната улица пред комисариата. Бях изпратила каретата у дома, за да не я види някой познат пред сградата. Дугал ми предложи ръка и аз я приех по неволя. Земята беше разкаляна, с високите токчета се вървеше трудно по хлъзгавите павета.

— Следовниците — казах аз, докато бавно вървяхме по брега на Сена към кулите на Парижката Света Богородица. — Наистина ли мислиш, че граф Сен Жермен може да е един от мъжете, които… които ни спряха на Рю Дю Фабор Сен Оноре? — Започвах да треперя от нерви и изтощение — и от глад; не бях хапвала нищо от закуска. Някак събрах сили за разговора с полицията, но сега те ме напускаха.

Ръката на Дугал беше твърда под моята, но не можех да го погледна; цялото ми внимание беше насочено в усилието да пристъпвам напред. Бяхме свили по Рю Елиз, паветата тук бяха лъснали от влага и омазани с всякакви мръсотии. Един носач с огромен сандък спря точно пред нас, прочисти си гърлото и се изхрачи шумно в краката ми. Зеленикавата слуз увисна на извивката на едно паве, после се плъзна бавно в малка локва кал на мястото на липсващото съседно.

— Хм. — Дугал оглеждаше улицата за карета, беше сбърчил замислено чело. — Не знам. Чух какво ли не за този човек, но нямам честта да го познавам. — Погледна надолу към мен. — Ти постигна своето засега. Ще затворят Джак Рандал в Бастилията до час. Но ще го пуснат рано или късно, а не съм сигурен, че Джейми ще се успокои дотогава. Искаш ли да поговоря с него, да го убедя да не прави глупости?

— Не! За бога, не се меси! — Една карета трополеше гръмовно по паветата, но гласът ми се извиси толкова много, че Дугал изви изненадан вежди.

— Добре. Ти се оправяй с него. Той е много упорит… но ти сигурно си имаш начини, нали? — Тези думи бяха придружени от кос поглед и многозначителна усмивка.

— Ще се справя. — И щях. Трябваше. Защото всичко, което казах на Дугал, беше вярно. Съвсем вярно. И все пак много далеч от истината. Защото аз с радост щях да пратя по дяволите каузата на Чарлс Стюарт и баща му, щях да жертвам всяка надежда да спра стремглавия им устрем към катастрофата, дори да рискувам свободата на Джейми, за да излекувам раната, която възкръсването на Рандал беше отворила в ума му. Бих му помогнала да убие Рандал, и то с огромна радост, ако не беше едно нещо. Едно-единствено нещо и то бе достатъчно силно да надделее над гордостта на Джейми, беше по-важно дори от неговата мъжка чест и душевния му покой. Франк.

Тази мисъл ме движеше цял ден и успяваше да ме удържа далеч от точката на пречупване. Защото от месеци мислех, че Рандал е мъртъв и няма деца, и страхувах се за живота на Франк. Но за същите тези месеци простата златна халка на безименния пръст на лявата ръка ми носеше утеха.

Този близнак на пръстена на Джейми беше мой талисман в мрачните часове на нощта. Щом носех още този пръстен, значи и мъжът, който ми го беше дал, трябваше да е жив. Повтарях си го хиляди пъти. Дори да не знаех как един човек, умрял без наследници, би сложил началото на родословието на Франк; пръстенът беше на ръката ми и това означаваше, че и Франк ще живее.

Вече знаех защо пръстенът все още е на ръката ми. Рандал беше жив, все още можеше да се ожени, все още можеше да стане баща на дете, което ще предаде живота нататък до Франк. Освен ако Джейми не го убие преди това.

Бях направила каквото можах за момента, но фактът, пред който се изправих в коридора на херцога, си оставаше. Цената за живота на Франк беше душата на Джейми. А как да избера между тях?

Една идваща фиакра пренебрегна махането на Дугал, профуча без да спре и колелата ѝ минаха толкова близо, че опръскаха копринените му чорапи и подгъва на роклята ми.

Дугал преглътна една хубава ругатня и размаха юмрук след каретата.

— Сега какво? — попита реторично.

Храчката, плаваща в локвата в краката ми, отразяваше сивкавата светлина. Почти усещах студената ѝ слуз на езика си. Стиснах ръката на Дугал, корава като гладък яворов клон. Корава, но като че ли леко се олюляваше, носеше ме някъде над студа и блещукащата воняща на риба вода. Черни петънца заплуваха пред очите ми.

— Сега — казах аз — ще ми стане лошо.

Слънцето почти залязваше, когато се върнах на Рю Тремулин. Коленете ми трепереха и едва изкачих стълбите. Тръгнах право към спалнята, за да сваля наметалото, като се чудех дали Джейми вече се е прибрал.

Беше. Спрях на прага и огледах стаята. Сандъчето с лекарствата стоеше отворено на масата. Ножиците, с които режех превръзки, бяха оставени на тоалетката ми. Те бяха изящна изработка, подарък от един ножар, който понякога работеше за Болницата на Ангелите. Дръжките им бяха позлатени и имаха формата на щъркелови глави с дълги клюнове, които оформяха сребърните остриета. Сега блестяха на лъчите на залязващото слънце сред облак червеникавозлатни копринени нишки.

Направих няколко крачки към тоалетката, един полъх надигна за миг копринените кичури и ги плъзна по масата.

— Господи! — Той се беше прибрал и пак беше излязъл. С шпагата си.

Гъстите блестящи кичури коса лежаха там, където бяха паднали, разпилени по тоалетката, табуретката и пода. Взех един кичур от тоалетката и усетих меките фини косми между пръстите си като копринени нишки за бродерия. Студена паника започна да се надига между лопатките ми, после се спусна по гръбнака. Спомних си как Джейми седи на фонтана зад къщата на Дьо Роан и ми разказва за първия си дуел в Париж.

Връвта, която придържаше косата ми, се скъса и вятърът развяваше кичурите в лицето ми, едва виждах какво правя.

Нямаше да рискува да се случи отново. Сега, когато виждах доказателството и усещах кичура между пръстите си, мек и все още жив, аз си представих хладната решителност, с която го беше направил; щракането на металните остриета до скалпа му. Нищо не можеше да му попречи да убие Джонатан Рандал.

Единствено аз. Без да пускам кичура, тръгнах към прозореца. Вгледах се навън, сякаш се надявах да го видя на улицата. Но Рю Тремулин беше тиха, нищо не помръдваше, освен потрепващите сенки на тополите до портите и един слуга, застанал до вратата на къщата вляво. Говореше със стражар, който размахваше оживено лулата си.

Къщата жужеше тихо около мен, долу приготвяха вечерята. Тази нощ не очаквахме гости, затова и суматохата не беше голяма; когато бяхме сами, се хранехме простичко.

Седнах на леглото и затворих очи. Събрах ръце на издутия си корем и стиснах по-здраво кичура, сякаш така щях да опазя и Джейми.

Дали бях успяла? Дали полицията беше открила Джак Рандал, преди Джейми да го намери? Ами ако бяха пристигнали едновременно, точно в мига, в който Джейми го предизвиква на официален дуел? Потърках кичура между палеца и показалеца си и разтворих крайчетата в малко ветрило от червеникавокафяво и кехлибарено. Е, тогава поне и двамата щяха да са в безопасност. Макар и в затвора.

А ако Джейми бе открил Рандал първи? Озърнах се навън; светлината изтляваше бързо. Дуелите обикновено се провеждаха на зазоряване, но не знаех дали Джейми би чакал до сутринта. Може би дори в момента бяха на някое уединено място, където звънът на стоманата и викът на умиращ човек няма да привлекат внимание.

Защото това щеше да е битка до смърт. Онова между тях можеше да се разреши само със смърт. А чия смърт? На Джейми? Или на Рандал — а с него и на Франк? Джейми вероятно беше по-добър с шпагата, но като предизвикан, Рандал щеше да избере оръжията. При дуел с пистолети думата имаше по-скоро съдбата; само най-добре изработените пистолети имаха добър прицел и дори при тях се случваха инциденти. Внезапно видях Джейми, неподвижен на тревата, кръвта изтича от празната му очна яма, а миризмата на барут надделява над ароматите на пролетта в Булонския лес.

— Какво правиш, по дяволите?

Вдигнах така рязко глава, че си прехапах езика. И двете му очи си бяха на мястото и се взираха в мен иззад острия като нож нос. Не го бях виждала толкова късо подстриган. Приличаше на непознат. Силните кости на лицето изпъкваха под кожата, а извивката на темето ясно личеше под късите гъсти косми.

— Какво правя ли? — възкликнах. Преглътнах, за да навлажня малко сухата си уста. — Какво правя? Ами, седя тук с кичур от косата ти и се чудя дали си жив! Ето какво правя!

— Жив съм. — Отиде до гардероба и го отвори. Беше с шпагата, но се беше преоблякъл. Сега беше със старото си палто, което даваше по-голяма свобода на ръцете му.

— Да, забелязах. Много предвидливо от твоя страна, че дойде да ми кажеш.

— Дойдох да си взема дрехи. — Извади две ризи и дългото си наметало, сложи ги на стола и продължи да рови из чекмеджетата за бельо.

— Дрехи? Къде отиваш, за бога? — Не знаех какво да очаквам, когато го видях отново, но определено не очаквах това.

— В един хан. — Озърна се към мен, после явно реши, че заслужавам повече от това обяснение. Обърна се и ме погледна със сини и непроницаеми като азурит очи. — Когато те изпратих у дома с каретата, малко се поразходих, докато се съвзема. После дойдох да си взема шпагата и се върнах в къщата на херцога да обявя дуел на Рандал. Икономът ми каза, че са го арестували.

Очите му бяха далечни, като океански дълбини. Преглътнах отново.

— Отидох до Бастилията. Там ми казаха, че ти си обвинила Рандал, че е нападнал теб и Мери Хокинс онази нощ. Защо, Клеър?

Ръцете ми трепереха и аз пуснах кичура коса. Той се пръсна в скута ми на фини червени косъмчета.

— Джейми! — Гласът ми също трепереше, — Джейми, не можеш да убиеш Джак Рандал!

Ъгълчето на устата му леко потрепна.

— Не знам дали да се трогна, че си загрижена за моята безопасност, или да се обидя заради липсата на доверие. Но и в двата случая не бива да се тревожиш. Мога да го убия. И то лесно. — Последната дума беше изречена тихо, примесена с отровата на задоволство.

— Нямах това предвид! Джейми…

— За щастие — продължи той, сякаш не ме беше чул — Рандал има доказателство, че е бил в къщата на херцога в нощта на изнасилването. Щом полицията разпита гостите, които са били там, и се убеди, че Рандал е невинен — по това обвинение, — ще го пуснат. Аз ще остана в странноприемницата дотогава. А после ще го намеря. — Очите му бяха втренчени в гардероба, но явно виждаше нещо друго. — Той ще ме очаква — добави тихо.

Натъпка ризите и бельото в една пътническа чанта и прехвърли наметалото на рамото си. Тъкмо се обръщаше към вратата, когато скочих от леглото и го хванах за ръкава.

— Джейми! За бога, Джейми, изслушай ме! Не можеш да убиеш Джак Рандал, защото аз няма да ти позволя!

Той ме изгледа с крайно изумление.

— Заради Франк. — Пуснах ръкава му и отстъпих назад.

— Франк — повтори той, тръскайки леко глава, сякаш да прогони шума от ушите си. — Франк.

— Да. Ако убиеш Джак Рандал сега, Франк… няма да съществува. Няма да се роди. Джейми, не можеш да убиеш невинен човек!

Лицето му, обикновено светлобронзово, се покриваше с бели петна, докато говорех. После червеното започна пак да избива, пламтеше по връхчетата на ушите и по бузите.

— Невинен човек?

— Франк е невинен човек! Джак Рандал не ме интересува…

— Мен пък ме интересува! — Той грабна чантата и тръгна към вратата, наметалото се вееше от рамото му. — Господи, Клеър! Опитваш се да ми попречиш да отмъстя на човека, който ме направи своя курва? Който ме принуди да коленича и да му смуча оная работа, омазана с моята кръв? Господи, Клеър! — Отвори рязко вратата и аз го настигнах чак в коридора.

Вече беше тъмно, но слугите бяха запалили свещите и в коридора имаше меко сияние. Хванах Джейми за ръката.

— Джейми! Моля те!

Той рязко се освободи. Едва сдържах сълзите си. Хванах чантата и я издърпах от рамото му.

— Моля те, Джейми! Почакай само една година! Детето — на Рандал — ще бъде заченато следващия декември. След това няма да има значение. Но моля те — за бога, Джейми, — изчакай дотогава!

Свещникът на поръбената със злато маса хвърляше сянката му огромна и потрепваща на стената. Той се взираше в нея със стиснати юмруци, сякаш изправен пред страховит гигант.

— Да — прошепна на себе си. — Аз съм голям мъж. Голям и силен. Мога да издържа дотогава. Да, мога. — Обърна се рязко и закрещя: — Мога да издържа много! Но само защото мога, означава ли, че трябва? Трябва ли да търпя само чуждите слабости? Не мога ли и аз да имам такива?

Тръгна по коридора, сянката тихо забърза след него.

— Не можеш да искаш това от мен! Точно ти! Ти, която знаеш какво… какво… — задави се от гняв.

Удряше каменната стена, докато вървеше, стоварваше яростно юмрук по мазилката. Камъкът поглъщаше и приглушаваше ударите.

Джейми се обърна към мен и се приближи, дишаше тежко. Стоях напълно неподвижно, страх ме беше да заговоря. Той кимна бързо два пъти, сякаш взимаше някакво решение, после извади кинжала от колана си със съсък и го вдигна пред носа ми. Заговори с огромно усилие:

— Избирай, Клеър! Той или аз! — Пламъците на свещите танцуваха по метала, докато той обръщаше бавно ножа. — Аз не мога да живея, докато той е жив. Ако не искаш да го убия, тогава ме убий сега ти! — Грабна ръката ми и притисна пръстите ми към дръжката на кинжала. После разкъса жабото си, оголи гърлото и вдигна рязко ръката ми към него.

Дърпах се с всичка сила, но той приближаваше върха на острието към меката вдлъбнатинка над ключицата; точно под белега, оставен от ножа на Рандал преди три години.

— Джейми! Спри! Спри веднага! — Стиснах китката си с другата ръка и отслабих хватката му дотолкова, че да отворя пръсти. Ножът изтрака на пода, подскочи на камъните и тихо се приземи в ъгъла на дебелия обюсонски килим. С онази присъща за най-ужасните моменти яснота, с която забелязваш всяка подробност, аз видях как острието се заби в извитото стъбло на голяма чепка грозде, сякаш щеше да го пререже и тя се търколи в краката ни.

Джейми стоеше вкаменен пред мен с пребледняло лице и пламтящи очи. Аз стисках ръката му, корава като дърво под пръстите ми.

— Моля те, повярвай ми, моля те! Не бих го направила, ако имаше друг начин. — Поех дълбоко и пресекливо дъх, за да успокоя малко препускащото си сърце. — Аз ти спасих живота, Джейми. И то неведнъж, а два пъти. Спасих те от обесване в Уентуърт, а после от треската в абатството. Дължиш ми живота си, Джейми!

Той се взираше в мен, без да продума. Когато го направи, гласът му отново беше тих, но изпълнен с горчивина.

— Ясно. Сега си искаш дълга? — Очите му пламтяха с така чисто и дълбоко синьо, че прогаряха сърцето ми като огън.

— Налага се! Не знам как иначе да те вразумя!

— Да ме вразумиш? Да ме вразумиш?! Не, не знам дали мога да бъда вразумен. — Той събра ръце зад гърба си, стискаше скованите пръсти на дясната си ръка. Отдалечи се бавно по безкрайния коридор, със сведена глава.

По стените имаше картини, някои осветени отдолу от свещник, други отгоре — от позлатени аплици; а не толкова обичаните тънеха в мрака помежду им. Джейми вървеше бавно и ги поглеждаше, сякаш разговаряше с тях.

Коридорът се простираше през целия втори етаж, покрит с килим, с тапети на стените, в двата края имаше огромни прозорци с цветни стъкла. Джейми стигна до дъното, обърна се с прецизността на войник на парад и тръгна към мен съвсем бавно, като гвардеец. Леви-десни, леви-десни.

Краката ми трепереха, отпуснах се в един фотьойл близо до края на коридора. Един от вездесъщите слуги се появи, за да попита раболепно дали мадам иска вино или бисквита. Махнах му да си върви и зачаках.

Най-сетне той спря пред мен, разкрачил крака с обувки със сребърни катарами, стиснал ръце зад гърба си. Чакаше да го погледна. Лицето му беше спокойно, без следа от вълнение, макар че бръчиците около очите се бяха вдълбали от напрежение.

— Тогава година — каза той. Обърна се веднага и измина няколко крачки, преди да успея да се надигна от зеленото кадифено кресло. Едва се бях изправила, когато се завъртя рязко, направи три крачки към огромното цветно стъкло и го разби с дясната си ръка.

Прозорецът беше изработен от хиляди миниатюрни цветни стъкълца в оловен обков. Сцената, която изобразяваха, Присъдата на Парис, потрепери в рамката си, но оловото удържа повечето стъкла непокътнати и въпреки трясъка се появи само една назъбена дупка при краката на Афродита, откъдето лъхна топъл пролетен въздух.

Джейми постоя така, притиснал ръце към гърдите си. На къдравия дантелен маншет избиваше червено петно. След това пак профуча покрай мен, когато понечих да го докосна, и се отдалечи мълчаливо.

Сринах се в креслото толкова силно, че от плюша се вдигна облаче прах. Останах там безсилна, със затворени очи. Хладният нощен вятър ме обливаше. Косата ми беше мокра на слепоочията, усещах пулса си в основата на гърлото — бърз като на птичка.

Дали някога щеше да ми прости? Сърцето ми се сви като юмрук, когато си спомних погледа му, в който се четеше болката от предателството. Как може ти да ме молиш за това? Точно ти, която знаеш… Да, знаех и си мислех, че това знание може да ме откъсне от Джейми, както ме беше откъснало от Франк.

Не знаех дали той ще ми прости, но аз нямаше да си простя, ако обрека един невинен човек — човек, когото някога съм обичала.

— Греховете на бащите — прошепнах на себе си. — Греховете на бащите не бива да тегнат върху децата им.

— Мадам?

Сепнах се, отворих очи и видях също толкова стресната прислужница да пристъпва назад. Сложих ръка на гърдите си и поех дълбоко дъх.

— Мадам, добре ли сте? Да извикам ли…

— Не — отвърнах възможно най-твърдо. — Добре съм. Искам да поседя тук за малко. Моля те, върви си.

Момичето ме послуша с готовност и изчезна по коридора, а аз останах да се взирам невиждащо в една любовна сцена на отсрещната стена. Внезапно ми стана студено, придърпах наметалото, което не бях успяла да сваля, и пак затворих очи.

Минаваше полунощ, когато най-сетне влязох в спалнята. Джейми беше там, седеше пред малка масичка и се взираше в две мушици, които пърхаха опасно близо до пламъка на свещта. Аз оставих наметалото да се свлече на пода и тръгнах към него.

— Не ме докосвай! Лягай си! — Говореше почти разсеяно, но аз спрях като закована.

— Но ръката ти…

— Няма значение. Лягай си!

Кокалчетата на дясната му ръка бяха покрити с кръв, а маншетът на ризата се беше вкоравил от нея, но не смеех да го докосна. Оставих го да се взира в предсмъртния танц на мушиците и си легнах.

Събудих се призори, първата светлина вече очертаваше контурите на мебелите в стаята. През двойните врати към преддверието видях Джейми там, където го бях оставила, все още до масата. Свещта вече беше изгоряла, мушиците ги нямаше, а той седеше отпуснал глава на ръцете си и заровил пръсти в брутално остриганата си коса. Светлината отмиваше всеки цвят от стаята; дори косата, която стърчеше като пламъчета между пръстите му, изглеждаше пепелява.

Станах от леглото и веднага почувствах студ, бях само по нощна риза. Той не се обърна, когато се приближих зад него, но знаеше, че съм там. Докоснах ръката му, той я отпусна на масата и главата му бавно се килна назад, докато не легна точно под гърдите ми. Въздъхна дълбоко, щом го погалих, и аз усетих как напрежението започва да го напуска. Ръцете ми се плъзгаха по врата и раменете, усещаха хладната кожи през тънкия лен. Накрая минах пред него. Той ме хвана през кръста и ме издърпа към себе си. Зарови глава в нощницата ми, точно над нероденото ми дете.

— Студено ми е — казах много тихо. — Ще дойдеш ли да ме стоплиш?

След миг кимна и стана от мястото си. Поведох го към леглото, после го съблякох и го завих с юргана. Легнах в извивката на ръката му, притиснах се плътно до него и зачаках студът на кожата му да си отиде.

Колебливо сложих ръка на гърдите му, погалих леко едното зърно, докато не се изду като малка пъпчица от желание. Той сложи длан върху моята и се усмихна. Страхувах се, че ще ме отблъсне и той го направи, но само за да се обърне към мен.

Вече беше по-светло и той дълго се взира в лицето ми, галеше го от слепоочието до брадичката, плъзгаше палец по шията ми и по крилцето на ключицата.

— Господи, колко те обичам — прошепна, сякаш на себе си. Целувката му ми попречи да отговоря, осакатената дясна ръка обхвана едната ми гърда.

— Но ръката ти… — казах за втори път тази нощ.

— Няма значение — отвърна той за втори път тази нощ.