В капана на времето

36 ПРЕСТЪНПАНС

Шотландия, септември 1745

Четири дни поход ни отведоха на билото на хълм близо до Калдер. Пред нас се простираше огромно поле, но устроихме лагера под заслона на дърветата горе. Две поточета се спускаха по покрития с мъх скален склон и студената вода на ранната есен караше всичко да изглежда повече като пикник, отколкото като военен поход. Но беше седемнайсети септември и ако оскъдните ми знания за историята на якобитите бяха верни, войната щеше да започне до дни.

— Кажи ми го пак, сасенак — все настояваше Джейми, докато яздехме по лъкатушни пътеки и прашни пътища. Аз яздех Донас, а Джейми вървеше до мен, но понякога слизах при него, за да разговаряме по-лесно. С Донас бяхме постигнали известно разбирателство, но той беше кон, който изискваше цялото ти внимание по време на езда; беше твърде склонен да събори от гърба си невнимателния ездач, като мине под ниски клони, например.

— Нали вече ти казах, не знам много. В историческите книги е написано много малко за това, а и тогава не му обърнах достатъчно внимание. Мога да ти кажа само, че е имало битка — ще има битка — близо до град Престън, затова се нарича Битката при Престънпанс, макар че шотландците я наричали — наричат — Битката за Гладсмюир, защото имало старо пророчество, че завърналият се крал ще победи при Гладсмюир. Само Господ знае къде е истинският Гладсмюир, ако изобщо има такъв.

— Да, и?

Сбърчих чело, опитвах да си спомня всичко. Представях си малката парцалива кафява книга „История на Англия за деца”, която четях под потрепващия пламък на керосиновата лампа в кирпичена колиба някъде в Персия. Мислено прелиствах страниците, но си спомнях само раздела от две страници, които авторът беше посветил на якобитското въстание, известно на историците като Въстанието от 1745 година. И на тези две страници имаше само един параграф за битката, която ни предстоеше.

— Шотландците побеждават — казах аз.

— Е, това е важното — съгласи се той малко саркастично, — но щеше да е от полза, ако знаехме повечко.

— Ако искаш пророчество, трябваше да си доведеш врачка — сопнах се аз, после омекнах. — Извинявай. Просто не знам нищо повече и това е много вбесяващо.

— Да, така е. — Хвана ръката ми и се усмихна. — Не се тревожи, сасенак. Не можеш да кажеш повече, отколкото знаеш, ама ми го повтори още веднъж.

— Добре. — Стиснах ръката му. — Това била знаменателна победа — започнах да чета от мислената страница, — защото якобитите се изправили пред много по-многочислен враг. Те изненадали армията на генерал Коуп призори — нападнали още с изгрева на слънцето, сигурна съм — и станала суматоха. Англичаните дали стотици жертви, а якобитите съвсем малко, само трийсет мъже. Само трийсет мъже били убити.

Джейми се озърна назад към върволицата мъже от Лалиброх, която се проточваше по пътя. Те разговаряха и пееха. Трийсет мъже, толкова беше довел от Лалиброх. На него числото не му изглеждаше малко, но аз бях виждала бойните полета в Елзас и Лотарингия и акрите ливади, превърнати в кални костници за хилядите избити.

— Е, общо взето — казах почти извинително. — Опасявам се, че от историческа гледна точка… това число е незначително.

— Незначително. О, да.

— Съжалявам.

— Не си виновна ти, сасенак.

Все пак някак се чувствах виновна.

След вечеря мъжете седяха около огъня, лениво наслаждавайки се на ситите си стомаси, разказваха си истории и се чешеха. Чесането беше станало епидемия; при липсата на хигиена въшките бяха толкова обичайно нещо, че мъжете ги вадеха от гънките на наметалата си и ги хвърляха небрежно в огъня. Те пламваха за миг, просто поредните искри, и изчезваха.

Един младеж на име Кинкейд — всъщност се казваше Алегзандър, но имаше толкова много Алегзандровци, че накрая започнаха да ги наричат по прякори или презиме — беше измъчван особено много от въшките тази вечер. Той зарови яростно под мишницата си, в къдравата си тъмна коса, а после — след като провери дали го гледам — посегна към чатала си.

— Хапят ли те, момче? — подсмихна се съчувствено Рос.

— Да, проклетите гадини ме изядоха жив.

— Отърви се от космите около чепа си, момче — каза Уолъс Фрейзър и се почеса съчувствено. — Мъка ми е да те гледам.

— Не знаеш ли как да се отървеш от гадините? — попита киселият Макклъри и когато Кинкейд поклати глава, той се наведе и внимателно извади една горяща пръчка от огъня.

— Вдигни си килта, момче, ще ги опуша — нареди той и сред мъжете настана голяма веселба.

— Проклет селяк! — изръмжа Мърто. — Нищо не ти разбира главата.

— А твоята разбира ли? — вдигна скептично гъстите си вежди Уолъс и сбърчи потъмнялата кожа на оплешивяващото си чело.

- Да. — Извади със замах кинжала си. — Момчето вече е войник, нека го направи по войнишки.

Кинкейд го гледаше наивно и с надежда.

— Как?

— Много лесно. Взимаш си ножа, вдигаш килта и си бръснеш чатала. — Вдигна предупредително кинжала си. — Ама само половината.

— Половината? Ами… — Кинкейд го гледаше със съмнение, но го слушаше внимателно. Виждах как другите се хилят в очакване.

— Тогаз… — Мърто посочи към Сорли и пръчката му. — Тогаз, момче, подпалваш другата половина и когато гадините се разбягат, ги пронизваш с ножа.

Кинкейд пламна така, че се видя дори на светлината на огъня. Мъжете избухнаха в смях. Последва яка блъсканица, докато двама се преструваха, че се опитват да си подпалят оная работа и размахваха запалени пръчки. Точно когато положението започна да излиза от контрол и явно щеше да доведе до истински юмруци, Джейми се върна, след като беше спънал конете. Пристъпи в кръга и хвърли една глинена бутилка на Кинкейд. Друга хвърли на Мърто и блъскането спря.

— Вие сте глупаци — обяви Джейми. — Вторият най-добър начин да се отървеш от въшките е да ги залееш с уиски и да ги напиеш. Когато заспят, се изправяш и те падат на земята.

— Вторият значи? — обади се Рос. — И кой е най-добрият, сър, ако мога да попитам?

Джейми огледа усмихнат мъжете, като родител, който се забавлява от лудориите на децата си.

— Ами, даваш на жена си да ги изпощи една по една. — Поклони ми се с вдигната вежда. — Ако благоволите, мадам?

Макар и изречено като шега, индивидуалното отстраняване наистина беше единственият начин да се отървеш от въшките. Аз решех косата си с много ситен гребен сутрин и вечер и я миех с бял равнец, щом спирахме някъде до вода, и засега бях избегнала сериозно заразяване. Но съзнавах, че няма да ми се размине, ако Джейми се напълни с въшки, затова прилагах същото лечение и на него, когато успеех да го накарам да седи кротко.

— Маймуните го правят постоянно — отбелязах аз, докато внимателно вадех осилите от червената му грива. — Но мисля, че те ядат плодовете на труда си.

— Ами не се стеснявай, сасенак, хапни си — отвърна той. Сви леко рамене от удоволствие, докато гребенът минаваше през гъстите лъскави кичури. Огънят изпълваше ръцете ми с каскади от искри и златни петна. — Хм… Не съм вярвал, че е толкова хубаво да има кой да ти реши косата.

— Почакай да минем нататък — казах аз и го сръчках. — Макар че се изкушавам да последвам съвета на Мърто.

— Докоснеш ли чепа ми с пламнала пръчка, ще получиш същото — заплаши ме той. — Какви били оскубаните дами според Луиз дьо ла Тур?

— Еротични. — Наведох се напред и захапах леко ухото му.

— Мммм…

— Е, вкусове всякакви. Chacun a son gout.^[4]

- Глупав френски израз.

— Нима не е така?

Прекъсна ни силно ръмжене. Оставих гребена и се вгледах внимателно в тъмните дървета.

— Или има мечки, или… а ти защо не яде?

— Бях зает с конете — отвърна той. — Едно пони си беше сцепило копитото и трябваше да го наложа с лечебна трева. А и не ми се яде, като приказваш за ядене на въшки.

— Каква трева сложи на копитото? — попитах аз.

— Най-различни; понякога помага прясна фъшкия. Аз сложих сдъвкани листа от глушина, смесени с мед.

Самарите ни бяха оставени до нашия огън, близо до малката поляна, където мъжете бяха вдигнали палатката ми. Макар да исках да спя под звездите като тях, все пак бях благодарна за усамотението, което ми осигуряваше тя. А както Мърто изтъкна с обичайната си прямота, когато му благодарих за помощта, палатката не била само за мое удобство.

— Ако той реши да легне отгоре ти през нощта, така никой няма да му завиди — обясни дребният шотландец и кимна към Джейми, който разговаряше с няколко мъже. — Да не караме момчетата да мислят за неща, дето не могат да ги имат тук.

— Ясно — отвърнах малко рязко. — Много предвидливо от твоя страна.

Една от редките му усмивки изви тънките устни.

Порових из дисагите и намерих малко сирене и ябълки. Дадох ги на Джейми, който ги огледа със съмнение.

— Няма ли хляб?

— Може да има малко в другата торба. Изяж плодовете; полезни са за теб. — Като типичен планинец, той подхождаше с подозрение към пресните плодове и зеленчуци, макар че огромният му апетит го караше да поглъща всичко в големи количества.

— Хм. — Отхапа от ябълката. — Щом казваш, сасенак.

— Да, казвам. Виж — изтеглих устни назад, за да му покажа зъбите си. — Колко жени на моите години са с всичките си зъби?

Усмивката показа собствените му идеални зъби.

— Трябва да призная, че си много запазена, сасенак, за такава стара кобила.

— Добре съм хранена — сопнах се аз. — Половината хора в твоето имение страдат от умерена форма на скорбут и от това, което видях по пътя, положението по другите места е още по-зле. Скорбутът се предотвратява с витамин це, а ябълките са пълни с него.

Той отдели ябълката от устата си и я огледа с подозрение.

— Така ли?

— Така. Има го и в други растения — най-много в портокалите и лимоните, но тук ги няма. Има го в лука, зелето, ябълките… яж по нещо такова всеки ден и няма да имаш скорбут. Дори зелените билки и тревата съдържат витамин це.

— Хм, затуй ли на елените не им падат зъбите, когато остареят?

— Да, затуй.

Той започна да върти ябълката, огледа я критично, после сви рамене.

— Е, добре — отхапа отново.

Тъкмо се бях обърнала да извадя хляба, когато тихо пукане привлече вниманието ми. Зърнах движение в мрака и светлината на огъня нещо проблесна близо до главата на Джейми. Аз се извърнах към него с вик точно когато той се катурна назад от дънера и изчезна в тъмното.

Нямаше луна, единствената следа от случилото се беше шумолене на сухи листа и шумът на мъже, които се боричкаха тихо, сумтяха, пъшкаха и понякога проклинаха. Последва вик и всичко притихна. Случи се само за секунди, макар че ми се стори цяла вечност.

Аз още стоях стъписана до огъня, когато Джейми се появи от тъмната гора, повел пред себе си един мъж, чиято ръка беше извил зад гърба му. Отпусна хватката си, извъртя тъмната фигура към себе си и така я блъсна, че тя се стовари в едно дърво. Листа и жълъди се посипаха над мъжа, който се плъзна на земята и застина там.

Привлечени от шума, Мърто, Рос и още двама от клана Фрейзър се появиха до огъня. Изправиха непознатия и го повлякоха грубо към светлината. Мърто го стисна за косата и вдигна главата му, за да го огледа.

Видях дребно лице с изящни скули и големи очи с дълги ресници, които примигваха замаяно срещу мъжете.

— Той е още момче! — възкликнах аз. — Сигурно е едва на петнайсет!

— Шестнайсет! — каза момчето и разтърси глава. — Но това няма значение — добави надменно с английски акцент. Вероятно беше от Хампшир. Доста далеч бе от дома.

— Да, няма — съгласи се мрачно Джейми. — Шестнайсет или шейсет, той се опита да ми пререже гърлото. — Тогава забелязах почервенялата кърпа, която притискаше към врата си.

— Нищо няма да ви кажа — заяви момчето. Очите му тъмнееха на бледото лице, но светлината на огъня озаряваше светла коса. Той стискаше едната си ръка; сигурно беше ранен. Едва стоеше изправен сред тези мъже и стискаше устни, за да овладее страха и болката.

— За някои неща се сещам и сам — огледа го внимателно Джейми. — Първо, ти си англичанин, затова сигурно има още войници наблизо. И второ — сам си.

Момчето се сепна.

— Откъде знаеш?

Джейми вдигна вежди.

— Не ме нападна, докато не си решил, че с дамата сме сами. Ако с теб имаше и други, сега щяха да ти се притекат на помощ. Ръката ти счупена ли е? Стори ми се, че нещо изпука. Ако беше с други, които знаят, че не сме сами, те щяха да те спрат да не правиш такива глупости. — Въпреки това заключение забелязах, че трима от мъжете се изнизват тихо в гората, вероятно да се уверят.

Изражението на момчето стана още по-твърдо, когато определиха нападението му като глупост. Джейми попи врата си, после огледа кърпата.

— Ако искаш да убиеш някого в гръб, момче, избери мъж, който не седи сред купчина сухи листа — посъветва го той. — И ако ще нападаш с нож по-едър човек от теб, избери по-сигурно място; гърло се прерязва трудно, освен ако жертвата не седи кротко.

— Благодаря за ценния съвет — изсмя се момчето. Той не губеше кураж, макар че очите му пробягваха изплашено от едно мустакато лице на друго. Планинците не бяха големи хубавци и денем, а в тъмното — съвсем.

Джейми отговори любезно:

— Е, моля. Жалко, че няма да имаш шанса да го приложиш в бъдеще. Защо ме нападна, всъщност?

Мъжете, привлечени от шума, бяха започнали да се изнизват от лагера и се плъзгаха като призраци от гората. Момчето се озърна към тях и погледът му спря на мен. Поколеба се, но отговори:

— Исках да освободя дамата от твоя плен.

Мъжете се размърдаха развеселени, но утихнаха след знака на Джейми.

— Ясно. Чул си ни да говорим и си разбрал, че дамата е англичанка, от добро потекло. А пък аз…

— А пък ти си безсъвестен престъпник, крадец и насилник! Лицето ти виси из цял Хампшир и Съсекс! Веднага те познах; ти си метежник и мръсен похотливец! — избухна разпалено момчето, лицето му стана още по-червено.

Прехапах устна и забих поглед в обувките си, за да не срещна очите на Джейми.

— А, ясно. Както кажеш — съгласи се той сърдечно. — Тогава защо да не те убия на място? — Издърпа плавно кинжала от ножницата си, завъртя го леко и огънят заблестя по острието.

Кръвта се смъкна от лицето на момчето и то заприлича на призрак в сенките, но се изпъна и се заяви:

— Очаквах го. Готов съм да умра.

Джейми кимна замислено, после се наведе и пъхна острието в огъня. Дим се надигна около почерняващия метал и замириса като в ковачница. Всички гледахме притихнали как пламъкът, призрачно син около острието, събужда за живот смъртоносната стомана и я покрива с плътна червенина.

Увил ръката си в окървавената кърпа, Джейми внимателно извади кинжала от огъня. Приближи се бавно до момчето и позволи на ножа да се спусне сякаш по своя воля, докато не докосна дрехата му. Вдигна се силна миризма на изгорял плат от кърпата около дръжката, която се засили, когато по куртката на момчето се появи тясна черна ивица. Върхът на кинжала, който потъмняваше с изстиването си, спря точно под вирнатата брадичка. Тънки струйки пот заблестяха по тънката шия.

— Опасявам се, че не съм готов да те убия — все още. — Тихият, изпълнен със заплаха глас на Джейми беше още по-плашещ заради овладяността си. — С кого си? — Въпросът изплющя като камшик и всички потрепнаха. Острието на ножа се приближи, димящо на нощния вятър.

— Няма… няма да ти кажа! — Момчето облиза устни, по тънката шия премина тръпка.

— Колко далеч са другарите ти? Колко са? Накъде са тръгнали? — Въпросите вече се сипеха леко, а острието се приближаваше към челюстта на момчето. То се беше ококорило като паникьосан кон, но разтърси силно глава и златната му коса се развя. Рос и Кинкейд го хванаха още по-здраво.

Потъмнялото острие се притисна с плоската си страна към челюстта на момчето. Последва задъхан писък и миризма на изгоряла кожа.

— Джейми! — извиках шокирана. Той не се обърна към мен, взираше се в пленника си, който, освободен от придържащите го мъже, се свлече на колене сред мъртвите листа и притисна ръка към врата си.

— Това не е ваша грижа, мадам — каза Джейми през зъби, сграбчи момчето за ризата и го изправи. Острието се олюляваше между тях, точно под лявото око на момчето. Джейми наклони глава в ням въпрос и получи леко, но категорично завъртане на глава.

Гласът на момчето беше само треперлив шепот; наложи се да прочисти гърлото си, за да го чуят:

— Н-не. Не можеш да ме принудиш да ти кажа нищо.

Джейми го подържа още малко, гледаше го в очите, после пусна изгорялата риза и отстъпи назад.

— Да, сигурно. А какво ще кажеш за дамата?

Отначало не разбрах, че има предвид мен, докато не ме сграбчи през кръста и ме издърпа към себе си, а аз се запрепъвах по грубата земя. Накрая политнах към него и той изви грубо едната ми ръка зад гърба ми.

— Може да не те е грижа за теб самия, но сигурно те е грижа за честта на дамата, след като си дошъл да я спасиш.

Обърна ме към себе си, впи пръсти в косата ми, дръпна главата ми назад и ме целуна така грубо, че аз неволно се задърпах.

После пусна косата ми, придърпа ме към себе си и погледна момчето от другата страна на огъня. Очите му бяха станали огромни, разширените зеници отразяваха пламъците.

— Пусни я! — извика дрезгаво. — Какво ще правиш с нея?

Джейми посегна към деколтето ми. Разкъса го с едно рязко движение и почти оголи гърдите ми. Аз реагирах инстинктивно и го изритах в пищяла. Момчето издаде нечленоразделен звук, втурна се напред, но отново беше обуздано от Рос и Кинкейд.

— След като питаш — отвърна любезно Джейми, — мисля да я обезчестя пред очите ти. После ще я дам на другите мъже, за да правят с нея каквото щат. Сигурно и ти ще искаш да ѝ се изредиш, преди да те убия? Един мъж не бива да умира девствен, нали?

Вече се борех съвсем наистина. Джейми стискаше като менгеме ръката ми зад гърба ми и беше запушил устата ми с огромната си десница. Забих зъби в нея и усетих вкуса на кръв. Той отдръпна рязко ръката си с тихо възклицание, но веднага я залепи пак на устата ми, като набута кърпата между зъбите ми. Аз продължавах да сумтя, а ръцете му се спуснаха към раменете ми и разкъсаха още повече роклята. Разголи ме до кръста и прикова ръцете ми към тялото. Видях как Рос ме поглежда и бързо извръща очи. Втренчи се в пленника, а по скулите му плъзна червенина. Кинкейд, който беше едва на деветнайсет, ни гледаше с отворена уста.

— Престани! — Гласът на момчето трепереше, но вече от гняв, а не от страх. — Ти, ти мръсен мерзавецо! Как смееш да позориш една дама, шотландски чакал такъв! — Изправи се за миг, гърдите му се издигаха от вълнение. Взе решение, вирна брадичка и рече: — Добре. Нямам друг избор. Пусни дамата и ще ти кажа каквото искаш да знаеш.

Едната ръка на Джейми веднага падна от рамото ми. Не видях жеста му, но Рос пусна счупената ръка на момчето и отиде да вдигне наметалото ми, което беше паднало на земята. Джейми издърпа и двете ми ръце назад, извади колана ми и ме върза с него. После взе наметалото ми от Рос и ме уви добре. Отстъпи назад, поклони ми се иронично, после се обърна към пленника си.

— Имаш думата ми, че няма да посегна на дамата. — Напрежението в гласа му можеше да се тълкува и като гняв, и като потисната похот; но аз разпознах в него усилие да овладее смеха си и бях готова да го убия на място.

С каменно лице, момчето му даде исканата информация, като говореше кратко и отсечено.

Казвал се Уилям Грей, втори син на виконт Мелтън. Бил с отряд от двеста мъже, тръгнали за Дънбар, за да се присъединят към армията на генерал Коуп. Другарите му лагерували на около три мили западно оттук. Той, Уилям, тръгнал през гората, видял огъня ни и дошъл да разузнае. Не, нямало никой с него. Да, войниците носели тежко въоръжение, шестнайсет оръдия на лафети и две шестнайсетинчови мортири. Повечето войници били въоръжени с мускети и имало кавалерия от трийсет конници.

Момчето вече се олюляваше от напрежението на разпита и болката в ръката, но отказваше да седне. Облегна се на едно дърво и обгърна лакътя си с лявата си ръка.

Въпросите продължиха почти час, въртяха се около едно и също, търсеха несъответствия, уточняваха подробности. Най-сетне доволен, Джейми въздъхна дълбоко и се извърна от момчето, което се свлече в сенките на дъба. Джейми вдигна ръка, без да продума, и Мърто му подаде пищов.

Джейми се обърна към пленника си, провери оръжието и се прицели. Дългият пищов блестеше в мрака, спусъкът и петлето сребрееха на огъня.

— Главата или сърцето? — попита Джейми, когато най-сетне вдигна глава.

— А? — Момчето зина неразбиращо.

— Ще те застрелям — обясни търпеливо Джейми. — Шпионите обикновено ги бесят, но заради твоето благородство към дамата искам да ти осигуря бърза и чиста смърт. Къде да те гръмна — в сърцето или в главата?

Момчето се изправи бързо и изпъна рамене.

— Да, разбира се. — Облиза устни и преглътна. — Мисля… в сърцето. Благодаря — добави. Вирна брадичка и стисна устни, които още пазеха меката детска извивка.

Джейми кимна и свали петлето с щракване, което отекна в тишината под дъбовете.

— Чакай! — извика пленникът. Джейми го погледна питащо, беше се прицелил в слабите му гърди.

— А как да съм сигурен, че няма да опозорите дамата, след като… след като умра? — попита момчето и огледа войнствено кръга от мъже. Беше стиснал в юмрук здравата си ръка и трепереше. Рос издаде някакъв звук, но го скри умело в кихавица.

Джейми сведе пистолета и с желязно самообладание запази мрачно и сериозно изражение.

— Ами… — шотландският акцент се беше засилил… — имаш думата ми, макар че ти едва ли ще приемеш думата на един… — устните му потрепнаха — шотландски мерзавец. Вероятно ще приемеш уверенията на дамата? — Вдигна вежда към мен и Кинкейд веднага скочи да отпуши устата ми.

— Джейми! — възкликнах яростно. — Това е безумие? Как можа да го направиш? Ти… ти…

— Страхливецо — помогна ми той. — Или чакал, ако повече ти харесва. Какво ще кажеш, Мърто — обърна се към лейтенанта си, — страхливец ли съм или чакал?

Мърто изкриви кисело уста.

— Аз бих рекъл, че си пътник, ако развържеш жената невъоръжен.

Джейми се извърна извинително към затворника си.

— Трябва да поднеса извинения на съпругата си, задето я превърнах в част от тази измама. Уверявам те, че нейното участие беше напълно неволно. — Той мрачно огледа ухапаната си ръка.

— Съпруга! — Момчето се взираше обезумяло в Джейми.

— И те уверявам, че ако тази дама ме удостоява с честта да легне в леглото ми, тя никога не го прави под принуда. И няма да го направи, но по-добре да не я развързваме още, Кинкейд.

— Джеймс Фрейзър — изсъсках през зъби. — Ако докоснеш това момче, няма да легнеш отново с мен!

Джейми вдигна вежда. Зъбите му блеснаха на огъня.

— Това е сериозна заплаха за безпринципен похотливец като мен, но сега не бива да мисля за личните си интереси, война е все пак. — Пищовът започна пак да се надига.

— Джейми! — изпищях аз.

Той свали оръжието и ме погледна така, сякаш злоупотребявах с търпението му.

— Да?

Поех дълбоко дъх, за да не трепери гласът ми от гняв. Можех само да се досещам какво възнамерява да прави и се надявах да постъпи правилно. Правилно или не, когато това свършеше… потиснах видението на гърчещия се на земята Джейми и моя крак, който натиска адамовата му ябълка, за да се концентрирам върху сегашната си роля.

— Нямаш никакви доказателства, че е шпионин — казах аз. — Той каза, че ни е видял случайно. Кой няма да е любопитен, ако забележи огън в гората?

Джейми кимна.

— Да, но той се опита да ме убие. И го призна. — Леко попипа драскотината на врата си.

— Разбира се, че ще се опита — казах разгорещено. — Той те знае като престъпник. За главата ти има награда, за бога!

Джейми потърка замислено брадичката си и се обърна към пленника.

— Тя има право. Уилям Грей, защитникът ти свърши добра работа. Нито Негово Височество принц Чарлс, нито аз самият имаме навик да екзекутираме незаконно хора, врагове или не. — Помаха на Кинкейд да се приближи.

— С Рос отведете този мъж в посоката, в която твърди, че е лагерът му. Ако ни е казал истината, вържете го за някое дърво на миля от лагера им. Приятелите му ще го намерят утре. Ако ни е излъгал… — замълча и изгледа студено момчето, — прережете му гърлото.

После добави напълно сериозно:

— Дарявам ти живота. Надявам се да го използваш добре.

Мина зад мен и освободи ръцете ми. Аз се извърнах яростно и той посочи към момчето, което беше седнало под дъба.

— Може би ще си така добра да се погрижиш за ръката му, преди да си тръгне? — Вече не беше престорено смръщен, беше непроницаем. Очите му бяха притворени и не можех да срещна погледа му.

Отидох при младия англичанин и коленичих до него. Той изглеждаше замаян и ми позволи да прегледам ръката му, макар че сигурно много го болеше.

Разкъсаната горница на роклята все се смъкваше от раменете ми и аз мърморех под нос, докато постоянно я намествах. Костите на предмишницата на момчето бяха леки и ъгловати под кожата, малко по-дебели от моите. Аз превързах и шинирах ръката му със собствената си кърпа.

— Счупването е чисто — казах му. — Опитай да я държиш неподвижно поне две седмици. — Той кимна, без да ме поглежда.

Джейми седеше тихо на един дънер и ни гледаше. Отидох при него задъхана и го зашлевих с всички сили. Плесницата остави бяла следа на бузата му, а очите му се насълзиха, но той не помръдна, нито промени изражението си.

Кинкейд вдигна момчето на крака и го подкара към края на полянката. Щом стигна до дърветата, то спря и се обърна. Не ме поглеждаше, говореше на Джейми:

— Дължа ти живота си — каза официално. — Много бих искал да не беше така, но тъй като ти ми натрапи този дар, ще съм ти в дълг. Надявам се някога да върна дълга си и тогава… — Гласът му затрепери от потисната омраза, изгуби престорената официалност и стана болезнено искрен: —… Ще те убия!

Джейми стана от дънера. Лицето му беше спокойно. Сведе сериозно глава пред отиващия си пленник.

— В такъв случай, сър, надявам да не се видим отново.

Момчето изправи рамене и отвърна сковано на поклона.

— Грей не забравят дълговете си, сър — рече и изчезна в мрака, съпровождан от Кинкейд.

Всички изчакаха стъпките им по шумата да заглъхнат съвсем. Тогава започна смехът, първо тих, сумтящ и носов, после прерасна в колеблив кикот. Набра сила и се понесе по кръга от мъже.

Джейми пристъпи сред тях и ги огледа. Смехът внезапно замря. Той ме погледна и рече рязко:

— Върви в палатката.

Видя изражението ми и стисна китката ми, преди да съм вдигнала ръка.

— Ако ще ме удряш пак, поне да обърна другата буза — рече сухо. — Освен това, мисля, че мога да ти спестя труда. Но те съветвам да идеш в палатката.

Пусна ръката ми и тръгна към огъня, кимна рязко на мъжете, които се събраха неохотно пред него. Очите им изглеждаха огромни заради тъмните сенки по лицата им.

Не разбрах всичко, говореше на странна смесица от келтски и английски, но схванах, че ги разпитва — така тихо и спокойно, че се бяха вкаменили пред него — кой е бил на пост тази нощ.

Мъжете започнаха да се споглеждат смутено и като че ли се скупчваха още повече един към друг пред лицето на опасността. После редиците им се разтвориха и двама минаха напред, вдигнаха очи, сведоха ги бързо и застанаха рамо до рамо, забили поглед в земята, извън защитата на другарите си.

Това бяха братята Макклъри, Джордж и Сорли. Имаха малка разлика и двамата караха трийсетте. Стояха гузни един до друг и пръстите на загрубелите им ръце потрепваха, сякаш копнееха да се свържат и да намерят поне малка защита пред бурята.

Настъпи тиха пауза, докато Джейми оглеждаше провинилите се постови. После започна почти петминутна тирада, изречена със същия спокоен и тих глас. Никой от мъжете не гъкваше, а братята Макклъри и двамата здравеняци сякаш се свиха под тежестта ѝ. Избърсах потните си длани в полата, бях доволна, че не разбирам всичко, и съжалих, че не послушах Джейми да вляза в палатката.

След малко съжалих още повече, защото той се обърна към Мърто, който беше готов с дългия две стъпки каиш, вързан на възел в единия край, за да се хваща по-лесно.

— Съблечете се и застанете до мен. — Братята веднага започнаха да развързват ризите си, сякаш нетърпеливи да се подчинят и доволни, че прелюдията е свършила.

Призля ми, макар че наказанието беше леко в сравнение с наказанията за такива неща. От полянката не се чуваше нито звук, само плющенето на каиша и по някой стон.

След последния удар Джейми отпусна каиша, потеше се силно и мръсната му риза лепнеше по гърба. Кимна на братята да се изправят и избърса лицето си с ръкав. Единият от наказаните се наведе с мъка, за да вземе ризите, а брат му го подхвана треперещ от другата страна.

Мъжете на поляната сякаш бяха спрели да дишат по време на наказанието. Сега през групата премина тръпка, като че ли колективно поеха дъх.

Джейми ги огледа и поклати леко глава. Вятърът се засилваше и рошеше косата му.

— Не можем да си позволим небрежност — каза той тихо. — От никого. — Пое дълбоко дъх и изкриви устни. — Това се отнася и за мен. Моят огън привлече момчето. — Пот изби на челото му, той я попи с ръка и я избърса в килта си. Кимна към Мърто, който стоеше мрачно встрани от другите и му подаде каиша.

— Ще благоволите ли, сър?

След миг колебание кривата ръка на Мърто посегна към каиша. В тъмните му очи проблесна нещо като веселие.

— С удоволствие… сър.

Джейми обърна гръб на хората си и започна да развързва ризата си. Погледна ме, аз стоях вкаменена между дърветата, и вдигна вежда с ироничен въпрос. Дали искам да гледам? Поклатих трескаво глава, обърнах се и се отдалечих, най-сетне последвала съвета му.

Всъщност не се върнах в палатката. Не можех да понеса мисълта за задушаващия ѝ затвор; гърдите ме стягаха, имах нужда от въздух.

Открих го на възвишението на малък хълм точно отвъд палатката. Излязох на малко открито пространство, хвърлих се на земята и покрих главата си с ръце. Не исках да чувам и най-слабото ехо от онова, което се разиграваше около огъня.

Грубата трева под мен беше студена и аз се приведох и се загърнах с наметалото. После останах да лежа тихо, слушах ударите на сърцето си и чаках смута в мен да отмине.

Малко по-късно чух как мъжете тръгват на малки групи към местата си за спане. Увита с наметалото, аз не чувах ясно думите им, но звучаха приглушено, може би дори със страхопочитание. Мина известно време, преди да осъзная, че той е тук. Не проговори, но някак разбрах, че е наблизо. Когато се обърнах и седнах, го видях да седи на един камък, отпуснал глава на ръцете си.

Разкъсвана между импулса да го погаля по глава и да я халосам с някой камък, аз реших да не правя нищо.

— Добре ли си? — попитах го след малко, възможно най-неутрално.

— Да, ще се оправя. — Изправи се бавно, протегна се и въздъхна. — Съжалявам за роклята ти. — Тогава осъзнах, че вижда голата ми плът в мрака и придърпах наметалото на гърдите си.

— О, за роклята, така ли?

Той пак въздъхна.

— И за останалото. — Замълча, после добави: — Мислех, че сигурно ще си готова да жертваш скромността си, за да не се налага да измъчвам момчето, но при тези обстоятелства нямаше как да те питам. Ако съм сгрешил, моля за извинение, мадам.

— Имаш предвид, че си щял да го измъчваш още?

Бях бясна и не го скривах.

— Какви мъчения! Не го нараних.

Увих се по-плътно с наметалото.

— Значи това, че му счупи ръката и го изгори с ножа, не са мъчения?

— Не, не са. — Той се приближи, хвана ме за лакътя и ме изправи. — Чуй ме. Той сам си счупи тъпата ръка, докато се опитваше да се откопчи от мен. Смел е, но няма опит в ръкопашния бой.

— Ами ножът?

Джейми изсумтя.

— Ха! Малко го опърлих под ухото, до утре вечер ще му мине. Исках само да го изплаша, не да го нараня.

— О… — Издърпах се, обърнах се и тръгнах към палатката. Гласът му ме последва.

— Можех да го пребия, сасенак, но щеше да е мръсна работа и с трайни последствия. Не обичам да го правя, ако не се налага. И ако искаш да знаеш — настигна ме гласът му от сенките с лека предупредителна нотка — някой път се налага. Трябваше да разбера къде са другите, как са въоръжени и всичко останало. Нямаше как да го измъкна иначе, трябваше да го измамя или да го пречупя.

— Той каза, че с нищо не можеш да го накараш да говори.

Джейми отвърна изморено:

— Господи, сасенак, разбира се, че мога. Можеш да пречупиш човек, ако си готов да го нараниш достатъчно. Аз поне много добре го знам.

— Да — рекох тихо. — Сигурно.

И двамата не помръдвахме, мълчахме. Чувах гласовете на мъжете, които вече си лягаха, понякога тропот на ботуш по твърдата земя и шумолене на листа, натрупани като преграда пред есенния студ. Очите ми тъкмо бяха свикнали с мрака и вече различавах очертанията на палатката ни на около трийсет крачки от нас, заслонена от голяма лиственица. Виждах и Джейми — черен силует на фона на нощта.

— Добре — казах накрая. — Добре. След като другият вариант е бил такъв… добре.

— Благодаря ти. — Не видях дали се усмихва, но звучеше така.

— Но пое голям риск — добавих. — Ако не ти бях послужила като извинение да не го убиеш, какво щеше да сториш?

Голямата фигура помръдна и сви рамене, после от мрака долетя смях.

— Не знам, сасенак. Надявах се, че ще измислиш нещо. Ако не — е, тогава сигурно щях да застрелям момчето. Не можех да го разочаровам, като просто го пусна, нали?

— Ти си проклето шотландско копеле — казах почти равнодушно.

Той въздъхна подразнен.

— Сасенак, тази вечер ме прободоха, хапаха ме, зашлевиха ме и ме биха с каиш. Не ща да плаша деца и да наказвам мъже, а се наложи да правя и двете. На три мили оттук има двеста англичани, а аз нямам представа какво да правя с тях. Уморен съм, гладен съм и ме боли. Ако у теб е останало малко женско съчувствие, бих се възползвал!

Звучеше толкова огорчен, че чак се засмях. Станах и тръгнах към него.

— Ела, ще потърся нещо за хапване. — Той беше облякъл отново ризата си, но без да я завързва. Аз плъзнах ръце под нея и по горещата нежна кожа на гърба му. — Кожата не е разкъсана.

— С каиш не става, само с камшик.

Свалих ризата му и го накарах да седне, за да промия гърба му със студена вода от поточето.

— Така по-добре ли е?

— Аха. — Мускулите на раменете му се отпуснаха, но той потреперваше леко, щом докоснех болезнено място.

Насочих се към драскотината под ухото му.

— Нямаше да го застреляш, нали?

— За какъв ме взимаш, сасенак? — отвърна с подигравателно възмущение.

— За шотландски страхливец. Или за звяр и безсъвестен престъпник. Кой знае какво би направил такъв човек? Да не говорим, че си и безпринципен похотливец.

Той се засмя и рамото му потрепна под ръката ми.

— Обърни глава! Ако искаш женско съчувствие, ще трябва да постоиш малко мирен.

Настъпи тишина.

— Не — рече накрая, — нямаше да го застрелям, но някак трябваше да опазя гордостта му, след като го накарах да се почувства пълен глупак заради теб. Той е смело момче; заслужава да си мисли, че се е изправил гордо пред смъртта.

Поклатих глава.

— Никога няма да разбера мъжете — прошепнах, докато размазвах мехлем с невен по ожулената кожа.

Той посегна към ръцете ми и ги придърпа под брадичката си.

— Няма нужда да ме разбираш, сасенак — каза тихо. — Стига ми да ме обичаш. — Наклони глава напред и целуна нежно ръцете ми. — И да ме храниш — добави, щом ги пусна.

— О, значи женско съчувствие, любов и храна? — попитах през смях. — Не искаш много, нали?

В дисагите имаше студени баночета, сирене и малко бекон. Напрежението и абсурдите от последните два часа ме бяха изтощили повече, отколкото предполагах, и аз също хапнах с апетит.

Мъжете вече бяха притихнали, не се чуваше нито звук, нито се виждаше светлина от огън, сякаш бяхме на хиляди мили от всяка жива твар. Само вятърът шумеше неуморно сред листата и хвърляше по някоя вейка през клоните.

Джейми се облегна на едно дърво и звездите озариха лицето му.

— Дадох ти мъжката си дума, че няма да те тормозя с ненавистните си похождения. Тъй че ако не ме поканиш сама да споделя постелята ти, ще трябва да спя при Мърто или Кинкейд. А Мърто хърка.

— Така значи!

Погледнах го, после свих рамене и оставих съсипаната рокля да се свлече от рамото ми.

— Е, ти вече сложи началото. — Отпуснах и другото рамо и роклята се спусна до кръста ми. — Може да дойдеш и да довършиш работата.

Топлината на ръцете му беше като коприна, докато се плъзгаха по студената ми кожа.

— Ами, да, на война като на война, нали? — прошепна в ухото ми.

— Никак не ме бива с датите — казах на звездното небе малко по-късно. — Мигел де Сервантес роден ли е вече? Джейми лежеше — по неволя — по корем до мен, главата и раменете му се подаваха от палатката. Отвори едно око и го извъртя към източния хоризонт. Щом не видя следа от зазоряване, окото се обърна бавно към мен и спря на лицето ми с примирено изражение.

— Да не ти се прииска да говорим за испански романи? — попита малко дрезгаво.

— Не точно. Просто се чудех дали си запознат с термина „донкихотщина”.

Той се надигна на лакти, потърка глава с двете си ръце, за да се разбуди, и се обърна примигващ към мен.

— Сервантес се е родил преди почти двеста години, сасенак, и тъй като съм получил добро образование, да, запознат съм с него. Но ти не намекваш нищо лично с това, нали?

— Гърбът боли ли те?

Той сви пробно рамене.

— Не много. Малко е ожулен.

— Джейми, защо, за бога? — избухнах аз.

Той облегна брадичка на ръцете си и извърна леко глава. Скосените очи се присвиха още повече от усмивката.

— На Мърто му хареса. Иска да ме набие още откакто бях на девет и набутах парчета пчелна пита в ботушите му. Тогава не можа да ме хване навреме, но научих много нови и интересни думи, докато ме гонеше бос. Той…

Прекъснах го, като го ударих с всички сили по рамото. Изненадан, той изпъшка и се претърколи настрани.

Свих колене зад него и го прегърнах през кръста. Гърбът му закриваше звездите, широк и мускулест, все още проблясващ леко от пот. Целунах го между лопатките, после се отдръпнах и духнах леко, за да усети тръпка под пръстите ми и кожата му да настръхне.

— Защо? — попитах, отново. Притиснах лице към топлия му влажен гръб. Белезите бяха невидими в мрака, но аз ги усещах — груби линии под бузата ми.

Той помълча, ребрата му се издигаха и спадаха под ръката ми с всяко дълбоко и бавно дихание.

— Е, добре — каза накрая, после замълча, мислеше. — Не знам точно, сасенак. Може би реших, че ти го дължа. Или пък на себе си.

Притиснах леко длан към една от лопатките му, костта ясно се очертаваше под кожата.

— Не на мен.

— Подобава ли на мъж да разголи жена си пред трийсет други мъже? — В тона му се усещаше горчивина и ръцете ми застинаха на гърба му. — Подобава ли на мъж да измъчва пленен враг, и то почти дете? Дори да е готов на по-лошо?

— А по-добре ли щеше да е да изгубиш половината си хора само за два дни? Ти не можеше… нямаше как да постъпиш иначе.

— Не — каза той тихо. — Не можех. А сега трябва да се бия за сина на моя крал, който ме призова, и да търся начин да попреча на каузата му, която съм се клел да защитавам. Аз ставам предател заради онези, които обичам — и предавам своята чест, за да оцелеят те.

— Честта е затрила много народ — казах в тъмната вдлъбнатина на гърба му. — Чест без разум е… глупост. Рицарска глупост, но все пак глупост.

— Така е. И това ще се промени. Ти така каза. Но щом съм от първите, които ще жертват честта си заради разума… не бива ли все пак да изпитвам срам? — Обърна се към мен, изглеждаше притеснен. — Вече няма връщане назад, но, сасенак, понякога наистина ми е мъка за онази част от мен, която изоставих.

— Аз съм виновна — казах тихо. Докоснах лицето му, гъстите вежди, широката уста и наболата брада. — Аз. Ако не бях дошла… ако не бях ти казала какво ще стане… — Наистина ме болеше за него и тъгувах за наивното благородно момче, което беше преди. И все пак… какъв избор имахме? Бях му казала и той трябваше да действа съгласно това. Един стих от Стария завет изникна в ума ми: „Докле мълчах, изтощиха се костите ми от вседневното ми охкане”.^[5]

Сякаш доловил, че мисля за Библията, той се усмихна и каза:

— Да, не си спомням Адам да е молил Бог да си вземе обратно Ева — и виж какво му причини тя. — Наведе се напред и ме целуна по челото. Аз се засмях, после се завих с одеялото. — Заспивай, мое малко ребро. Ще ми трябва помощ на сутринта.

Събуди ме странен металически шум. Подадох глава от одеялото, примигнах по посоката на шума и осъзнах, че носът ми е на крачка от покритото с кариран плат коляно на Джейми.

— Събуди ли се? — Нещо сребристо и подрънкващо внезапно се спусна пред лицето ми и усетих тежест на врата си.

— Какво е това, по дяволите? — размърдах и се вгледах надолу. Като че ли носех огърлица от големи метални предмети, всеки с дръжка и кукичка, нанизани на кожена връв за ботуш. Някои от предметите бяха ръждясали, други — чисто нови, но всички имаха драскотини по дръжчиците, сякаш бяха откачени със сила от нещо по-голямо.

— Военни трофеи, сасенак — каза Джейми.

Погледнах го и изпищях тихо.

— О! — Вдигна ръка към лицето си. — Забравих. Нямах време да се измия.

— Изплаши ме до смърт. — Притиснах ръка към бумтящото си сърце. — Какво е това?

— Сажди. — Гласът му беше приглушен от кърпата, с която търкаше лицето си. Остави я и ми се ухили. Беше почистил чернилката от носа, брадичката и челото си, които светеха розово-бронзови сред останалите петна, но очите му още бяха обрамчени с черно като на енот и имаше черни линии от двете страни на устата. Едва беше съмнало и в палатката бе сумрачно, почерненото лице и косата сякаш се сливаха с платнището зад него и създаваха притеснителното усещане, че разговарям с безглаво тяло.

— Ти го измисли.

— Аз ли? Приличаш на театрално привидение. Какво си направил?

Зъбите му проблеснаха.

— Ами диверсия — каза той с огромно задоволство. — Диверсия? Нали така беше думата? — О, Господи! Бил си в лагера на англичаните! Исусе! Не сам, надявам се?

— Как ще лиша хората си от тази забава? Оставих трима да те пазят, а другите имахме много печеливша нощ. — Посочи с гордост огърлицата ми. — Металните скоби за лафетите на оръдията. Не можеш да вземеш оръдие или да го повредиш, без да вдигнеш шум, но няма да стигнат далеч без колела. Да видим какво ще прави генерал Коуп с шестнайсет оръдия, които не може да помръдне!

Огледах критично огърлицата.

— Това добре, но не могат ли да си направят нови?

Той кимна, но остана все така самодоволен.

— Да. Могат, но няма да са им от полза, ако нямат колела. — Вдигна капака на палатката и посочи към подножието на хълма, където Мърто, черен като демон, наглеждаше дейността на няколко подобно разкрасени демона, които радостно хвърляха и последните дървени колела в ревящия огън. Железните рамки лежаха на купчина встрани: Фъргъс, Кинкейд и един от другите младежи се бяха заиграли с една от тях и я търкаляха напред-назад с пръчки. Рос седеше на дънер наблизо, отпиваше от рог и лениво въртеше една рамка на едрата си ръка.

Засмях се при тази гледка.

— Джейми, ти си много умен!

— Може и да съм умен, но ти си полугола, а вече тръгваме. Имаш ли какво да облечеш? Оставихме стражите вързани в една изоставена кошара, но сигурно вече са ги открили и не са далеч. Трябва да тръгваме.

Като че ли да подчертае думите му, палатката над мен се разтресе, сякаш някой разклащаше въжетата ѝ. Аз изпищях от страх и се хвърлих към дисагите, а Джейми отиде да наглежда приготовленията за потегляне.

В средата на следобеда стигнахме до село Транент. Кацнало на хълмове над морето, обичайно спокойното селце кипеше под прилива на армията на планинците. Основната ѝ част се беше пръснала по склоновете над малката равнина, стигаща до брега, но в селото постоянно влизаха и излизаха войници, под строй или не съвсем, вестоносци препускаха напред-назад — някои на понита, други пеша — а жени, деца и други придружители на войниците се изливаха в къщите или седяха отпред, облягаха се на каменните стени, кърмеха бебетата си под рядко надничащото слънце и разпитваха вестоносците за последните събития.

Ние спряхме в края на това оживление, Джейми изпрати Мърто да разбере къде е лорд Джордж Мъри, командирът на армията, а той самият влезе да се измие в една от къщите.

Моят външен вид също не беше на висота. Не се бях мазала със сажди, но лицето ми беше мръсно от спането под открито небе. Стопанката любезно ми даде кърпа и гребен, аз седнах до масата ѝ и започнах битката с неуправляемите си къдрици, когато вратата се отвори и самият лорд Джордж влетя вътре.

Обикновено безукорните му дрехи бяха раздърпани, няколко копчета на жилетката не бяха закопчани, а единият чорап се беше свлякъл. Перуката му стърчеше от джоба и отъняващите му кестеняви къдрици стърчаха, сякаш ги беше дърпал от безсилие.

— Слава богу! — извика той. — Най-сетне един нормален човек! — Наведе се напред и присви очи към Джейми. Повечето сажди бяха отмити от косата му, но сиви струйки се стичаха по лицето му и попиваха в предницата на ризата. Ушите, които беше забравил да измие, още бяха чисто черни.

— Какво… — започна стреснат лорд Джордж, но замълча, разтърси бързо глава, сякаш да отхвърли безумна мисъл, и продължи разговора, без да покаже, че е забелязал нищо необичайно.

— Как върви, сър? — попита Джейми с уважение и също се престори, че не е забелязал вързаната с панделка опашка на перуката, която висеше от джоба на лорд Джордж и се люлееше като опашка на кученце при всеки жест.

— Как върви ли? Ами ще ви кажа, сър! Първо на изток, после на запад, а след туй половината слизат от хълма да ядат, докато другата половина заминават дявол знае накъде! Ето как върви! Това е вярната шотландска армия на Негово Височество. — Малко укротен, той започна да ни разказва за случилото се след пристигането на армията в Транент преди ден.

Той пристигнал с войниците, оставил повечето в селото и тръгнал с малък отряд да установи позиции на билото над равнината. Принц Чарлс дошъл малко по-късно и останал недоволен от това, като изразил мнението си гръмогласно и публично. След това повел половината армия на запад, а херцог Пърт — другият официален главнокомандващ — кротко го последвал, вероятно за да оцени възможностите за нападение през Престън.

След като армията се разделила, а Негова Светлост бил зает да разпитва местните, които познавали околността много по-добре от Негово Височество и от Негова Светлост, ирландският съветник на принца О’Съливан на своя глава повел хората на Камерън от Лохиел към гробището на Транент.

— Коуп, разбира се, извади две оръдия и започна да ги обстрелва — рече мрачно лорд Джордж. — Този следобед имах голяма разправия с Лохиел. Той беше разбираемо разстроен, че толкова от хората му са ранени без очевидна причина. Поиска да ги изтеглим и аз, естествено, се съгласих. Обаче си имаме работа с онова нищожество О’Съливан! Само защото е слязъл с Негово Височество на Ерискей, той си мисли, че… ами започна да опява, че било много важно хората на Камерън да са в гробището — много важно, представете си! — ако сме щели да нападаме от запад. Казах му, съвсем категорично, че ще нападнем от изток. Което в момента вече е много съмнително, защото не знаем къде точно е другата половина от хората ни — нито, ако става въпрос, Негово Височество — добави с тон, който ясно показваше, че проявява към местонахождението на принца единствено научен интерес.

— А вождовете! Камерън от Лохиел изтегли жребий да се бие на десния фланг, ако, разбира се, битката се състои, но Макдоналд уж се съгласи, а сега отрича и настоява, че нямало да се бият, ако им откажат традиционната привилегия да са на десния фланг.

Лорд Джордж започна тази тирада сравнително спокоен, но се разпалваше все повече и сега отново скочи от мястото си, като започна да търка главата си с две ръце.

— Хората на Камерън цял ден маршируват. Толкова тегела направиха напред-назад, че вече не могат да различат оная си работа от задника си — моля за извинение, мадам — добави, като ме погледна разсеяно, — а хората на Кланраналд не спряха да се бият с хората на Гленгари. — Замълча, издал брадичка напред и с почервеняло лице. — Ако Гленгари не беше онзи, който е, аз щях… е, както и да е. — Махна с ръка и продължи да крачи напред-назад. — Единственото утешително нещо е, че англичаните бяха принудени да се изтеглят заради нашите маневри. Прегрупираха цялата войска поне четири пъти и сега Коуп е разположил десния си фланг близо до морето и без съмнение се чуди какво, за бога, ще направим. — Наведе се и погледна през прозореца, сякаш очакваше самият генерал Коуп да се задава по пътя, за да получи отговор на този въпрос.

— Ами… къде всъщност е вашата половина от армията, сър? — попита Джейми и понечи да последва лорд Джордж в броденето му из стаята, но аз го хванах за яката. Докато Негова Светлост говореше, аз бях започнала да бърша саждите от ушите на съпруга си и сега те отново бяха чисти и розови.

— На хълма южно от града.

— Значи избираме висока позиция?

— Да, струва ми се подходящо, нали? — Негова Светлост се усмихна вяло. — Обаче ползите от тази позиция ще са малки, като се има предвид, че точно под хълма е пълно с езерца и мочурища. Господи! Има една шестфутова^[6] канавка, пълна с вода, която продължава стотина крачки покрай основата на хълма! Между двете армии в момента има едва петстотин ярда^[7], но все едно са петстотин мили^[8]. — Той пъхна ръка в джоба си за кърпата и втренчи невиждащо в перуката, с която беше понечил да си избърше лицето.

Аз деликатно му предложих изцапаната със сажди кърпа. Той затвори очи, вдиша дълбоко през носа, отвори ги и ми се поклони галантно.

— Безкрайно съм ви признателен, мадам. — Избърса лицето си с мръсната кърпа, подаде ми я любезно и сложи разрешената перука на главата си.

— Проклет да съм — рече след малко, — ако позволя на този глупак да изгуби сражението. — Обърна се решително към Джейми. — Колко са хората ви, Фрейзър?

— Трийсет души, сър.

— Коне?

— Шест, сър. И четири товарни понита.

— Товарни понита? О, носите провизии за хората си?

— Да, сър. И шейсет чувала с храна, които отмъкнахме от един английски полк снощи. Както и една шестнайсетинчова^[9] мортира.

Джейми добави последната информация с такава небрежност, че ми се прииска да му навра кърпата в гърлото. Лорд Джордж се втренчи в него за миг, после устните му потрепнаха в усмивка.

— О? Е, елате с мен, Фрейзър. Ще ми разкажете всичко по пътя. — Завъртя се към вратата, а Джейми ме погледна ококорен, взе си шапката и го последва.

На прага Лорд Джордж внезапно се обърна. Огледа извисяващия се над него Джейми от незакопчаната яка до преметнатата куртка на ръката му.

— Може и да бързаме, Фрейзър, но трябва да съблюдаваме правилата на приличието. Вървете да целунете жена си за сбогом, човече! Ще ви чакам отвън.

Завъртя се, поклони ми се толкова дълбоко, че опашката на перуката се преметна напред, и рече:

— Ваш покорен слуга, мадам.

Вече имах представа от военни действия и знаех, че нищо особено няма да се случи скоро, и естествено — не се случи. От време на време отряди маршируваха напред-назад по главната улица на Транент. Съпруги и безделници от Транент се мотаеха безцелно, стрелвайки се из тълпата.

Бях виждала лорд Джордж и преди, в Париж. Той не би пренебрегнал действието заради правилата на приличието, макар че според мен именно гневът му заради действията на принц Чарлс и желанието да избяга от компанията на О’Съливан, го бяха накарали да дойде лично при Джейми, отколкото съображения за поверителност или бързина. Цялата армия на планинците наброяваше между хиляда и петстотин и две хиляди души, затова трийсет мъже едва ли можеха да се смятат за дар от боговете, нито пък да бъдат съвсем пренебрегнати.

Озърнах се към Фъргъс, който се въртеше напред-назад като жаба, изпълняваща танца на свети Вит, и реших, че и аз мога да изпратя едно съобщение. „В страната на слепците и едноокият е цар.” Бързо изобретих своя версия на тази поговорка, основана на опита: „Когато никой не знае какво да прави, всеки с разумно предложение ще бъде изслушан.”

В дисагите имах хартия и мастило. Седнах, наблюдавана почти със суеверно страхопочитание от стопанката, която вероятно не беше виждала жена да пише, и съставих писъмце до Джени Камерън. Именно тя беше повела триста мъже от клана Камерън през планините, за да се присъединят към принц Чарлс, когато той бе вдигнал знамето си на брега на Гленфинан. Брат ѝ Хю, след като се завърнал у дома и разбрал какво става, препуснал към Гленфинан, за да заеме мястото си на водач, но Джени отказала да се прибере, за да не изпусне веселбата. Тя била много доволна от краткия престой в Единбург, където Чарлс приемал приветствията на верните си поданици, но изразила желание да го придружи и по пътя към битката.

Нямах печат, но в багажа имаше една шапка на Джейми с брошка с герба и мотото на клана Фрейзър. Извадих я и я притиснах към топлия восък, с който запечатах писмото. Изглеждаше много официално.

— Занеси го на шотландската дама с луничките — казах на Фъргъс, той веднага се стрелна към вратата и изскочи в суматохата навън. Нямах представа къде се намира Джени Камерън в момента, но офицерите бяха разквартирувани в имението близо до църквата и вероятно трябваше да я търси първо там. Поне така нямаше да има време за бели.

След като свърших с това, аз се обърнах към стопанката.

— Случайно да ви се намират одеяла, салфетки и фусти?

Скоро установих, че не съм сбъркала по отношение на Джени Камерън. Жена, която може да поведе триста мъже през планините, за да се бият за един глупак с италиански акцент и вкус към брендито, нямаше как да има висока търпимост към скуката или да не може да принуди хората да сторят каквото е решила.

— Много разумно — каза тя, щом чу моя план. — Братовчедът Арчи сигурно вече е взел някакви мерки, но предполагам, че ще иска да е с армията. — Решителната ѝ брадичка щръкна още малко напред. — Все пак там е голямата забава.

— Изненадана съм, че не сте настояли да участвате — казах аз.

Тя се засмя и с това дребно лице с издадена брадичка заприлича на добродушен булдог.

— Щях, ако можех — призна искрено. — Хю все се опитва да ме отпрати. Казах му — огледа се дали не ни подслушва някой и прошепна поверително: — проклета да съм, ако се върна у дома да чакам. Не и докато мога да съм полезна тук.

Стояхме на стълбите пред къщата и тя огледа замислено улицата.

— Не мисля, че ще послушат мен — казах аз. — Защото съм англичанка.

— Да, така е, но мен ще чуят. Не знам колко ще са ранените, да се молим да не са много — и се прекръсти, — но най-добре да започнем с къщите близо до имението; там лесно ще носим вода от кладенеца. — След това решение слезе от стълбите и тръгна по улицата, а аз я последвах.

В наша полза беше не само влиянието и характерът на госпожица Камерън, но и фактът, че чакането, без да вършиш нищо, е едно от най-неприятните занимания, познати на човека. То вероятно не беше така познато на мъжете, но жените често страдаха от него. Затова, когато слънцето се спусна зад църквата на Транент, вече бяхме положили основите на санитарен отряд.

Листата започваха да падат от листвениците и елшите в близката гора и полягаха жълти на песъчливата земя. Тук-там имаше и съвсем изсъхнали, свити кафяви листа, които се носеха с вятъра като малки лодки над развълнувано море.

Едно от тях се завъртя покрай мен и се спусна нежно с утихването на вятъра. Хванах го и го подържах на дланта си. Възхищавах се на съвършените жилки, на дантеления скелет, който щеше да остане, след като то изгние. Пак повя вятър и свитото листо се вдигна от ръката ми, падна на земята и продължи да се търкаля по празната улица.

Заслоних очи срещу слънцето, за да видях хълма отвъд селото, където беше разположена армията на планинците. Половината войска на Негово Височество се беше върнала преди час и помете и последните си останки от селото, за да се присъедини към лорд Джордж. От това разстояние виждах съвсем дребни фигурки, черни на фона на посивяващото небе, и тук-там по някой, който преваляше билото. На четвърт миля след края на улицата забелязах първите огньове на англичаните. Плътната миризма на дим от торфа, който горяха селяните, се смеси с по-острата на изгоряло дърво от английските огньове и дъха на близкото море.

Всички възможни приготовления вече бяха започнали. Съпругите и семействата на войниците бяха посрещнати най-радушно и повечето бяха настанени в къщите по главната улица, където хората споделяха с тях простата си вечеря от супа и солена херинга. Моята вечеря ме чакаше вътре, макар че нямах апетит.

До мен, в издължаващите се сенки, се появи дребна тиха фигурка.

— Ще дойдете ли да хапнете, мадам? Стопанката ви запази храна.

— Да, Фъргъс. Идвам. — Погледнах за последно към билото и тръгнах към къщите.

— Идваш ли, Фъргъс? — попитах аз, защото той още стоеше на улицата. Заслоняваше очи и се опитваше да види какво става на хълма. Джейми беше издал изрична заповед момчето да остане при мен, но то явно копнееше да отиде при войниците.

— Да, мадам. — Обърна се с въздишка, временно примирен със скуката.

Дългите летни дни вече бяха започнали да отстъпват все по-бързо на мрака и фенерите бяха запалени доста преди да приключим с приготовленията. Нощта навън кипеше от движение и сиянието на огньовете по хоризонта. Неспособен да стои на едно място, Фъргъс търчеше между къщите, разнасяше съобщения, събираше слухове и периодично изскачаше от сенките като малък призрак със светнали от вълнение очи.

— Мадам — дръпна ме той за ръкава, докато късах чаршафи на ивици и ги трупах на купчина за изваряване. — Мадам!

— Какво има пак, Фъргъс? — попитах леко подразнена; тъкмо обяснявах на група жени колко е важно да си мият често ръцете, докато превързват ранените.

— Един човек, мадам. Иска да говори с командира на армията на Негово Височество. Казва, че носи важна вест.

— Е, не съм го спряла, нали? — Дърпах шева на една непокорна риза, после опитах да го разхлабя със зъби. Тя се разпори с приятно пърпорене.

Изплюх една-две нишки. Фъргъс още стоеше до мен и чакаше търпеливо.

— Добре — казах примирено. — Защо мислиш — или защо той мисли, — че мога да направя нещо?

— Ако ми разрешите, мадам — каза нетърпеливо Фъргъс, — ще го заведа при господаря. Той ще го заведе при командира.

„Той”, разбира се, беше способен на всичко, ако питате Фъргъс; включително и да върви по вода, да превръща водата във вино и да въвлича лорд Джордж в разговори с мистериозни непознати, появили се внезапно в мрака с важно съобщение.

Отметнах косата от очите си, бях я прибрала под забрадката, но тя все се измъкваше.

— Този човек наблизо ли е?

Фъргъс само това чакаше. Изчезна през вратата и се върна след миг със слаб младеж, чийто неспокоен поглед спря на лицето ми.

— Госпожо Фрейзър? — Поклони се на кимването ми; избърса ръце в бричовете си, сякаш не знаеше какво точно да прави с тях, но искаше да е готов, ако нещо изскочи.

— Аз… аз съм Ричард Андерсън от Уитбъро.

— Така ли? Ами, добре — отвърнах любезно. — Моят слуга ми каза, че имате важна информация за лорд Джордж Мъри.

Той заклати глава като дрозд.

— Госпожо Фрейзър, аз живея тука, откакто се помня. И… познавам добре околността, дето са армиите, знам я като петте си пръста. От билото има път надолу — пътечка, която ще ги отведе покрай рова.

— Ясно. — Усетих кухина в стомаха си при тези думи. Ако планинците мислеха да нападнат по изгрев, щяха да изоставят високата си позиция на хълма още през нощта и този ров трябваше да се прекоси или заобиколи.

Макар да си мислех, че знам какво ще стане, изобщо не бях сигурна. Бях омъжена за историк — и при тази мисъл пак усетих болка — и знаех колко ненадеждни са понякога историческите извори. Затова изобщо не бях уверена, че моето присъствие може да промени нещо.

За миг се запитах какво ще се случи, ако попреча на Ричард Андерсън да говори с лорд Джордж. Дали тогава изходът от утрешната битка щеше да е различен? Дали армията на планинците, включително Джейми и хората му, щеше да бъде избита още щом се спуснат от хълма и нагазят в мочурището и рова? Дали лорд Джордж щеше да измисли друг план? Дали Ричард Андерсън нямаше да иде своя глава и да намери начин да говори с него, каквото и да сторех аз сега?

Не смятах да рискувам само за да разбера. Погледнах Фъргъс, който явно нямаше търпение да тръгне.

— Мислиш ли, че ще можеш да откриеш господаря си? На хълма е голяма тъмница. Не искам да ви застрелят по погрешка.

— Мога да го намеря, мадам — отвърна уверено той. Вероятно можеше. Той като че ли имаше нещо като радар по отношение на Джейми.

— Добре тогава. Но внимавай!

— Oui, мадам! — След миг вече беше до вратата, треперещ от нетърпение.

Половин час след като тръгнаха, забелязах, че ножът, който бях оставила на масата, го няма. Чак тогава си спомних, със свит стомах, че бях заръчала на Фъргъс да внимава, но не му казах да се върне.

Първото оръдие гръмна още призори, силен тътен, който отекна в дъските, на които спях. Задникът ми се стегна, неволно сви опашката, която не притежавах, и пръстите ми се вкопчиха в жената, която спеше до мен. Дори да знаеш, че нещо ще се случи, никога не си готов.

В ъгъла на къщата се чу слаб стон и жената до мен прошепна:

— Пресвета Дево и свети архангели, пазете ни! — Жените започнаха да се надигат. Не разговаряха, всички се вслушваха в звуците от битката в долината под нас.

Зърнах една от съпругите на планинците, госпожа Макферсън, която сгъваше одеялото си до сивеещия прозорец. Лицето ѝ беше бяло от страх. Тя затвори очи и потрепери, когато отново се разнесе гръм.

Аз преразгледах мнението си за безполезността на знанието. Тези жени не знаеха за никакви тайни пътеки, атаки призори и изненадващи победи. Тези жени знаеха само, че съпрузите и синовете им сега са изправени пред оръдията и мускетите на четири пъти по-голяма английска армия.

Предсказанията са коварна работа и съзнавах, че няма да ми повярват. Но можех поне да им създам работа. Внезапно видях как изгряващото слънце озарява червена коса и превръща собственика ѝ в идеалната мишена. Втори образ последва първия — едно момче с големи като на катеричка предни зъби, въоръжено с откраднат кухненски нож и със светнали от възторг очи. Затворих своите и преглътнах с усилие. Да, трябваше да си намеря работа.

— Дами! Свършихме много, но още ни чака. Трябва да кипнем вода. Донесете казани и котли за накисване. Овесена каша за тези, които могат да хапнат, мляко за онези, които не могат. Лой и чесън за превръзките. Летви за шини. Бутилки и кани, чаши и лъжици. Игли за шиене и здрав конец. Госпожо Макферсън, ако обичате…

Не знаех много за битката, освен кой би трябвало да победи и че якобитите ще дадат малко жертви. Отново си представих онази далечна, неясна страница в учебника: „… Докато якобитите триумфирали само с трийсет жертви.”

Жертви. Вероятно мъртви. Но за нас жертви бяха и ранените, а те станаха много повече от трийсет в тази къща, докато слънцето прогаряше пътя си през морската мъгла. Лека-полека победителите се завръщаха триумфално към Транент и носеха ранените си другари.

Странно, но Негово Височество беше наредил да се грижим първо за ранените англичани. „Те са поданици на баща ми — каза той категорично — и аз ще се грижа добре за тях.” Фактът, че планинците, които току-що бяха спечелили битка за него, също са поданици на баща му, явно бе убягнал на вниманието му.

— Изглежда според Бащата и Сина — промърморих на Джени Камерън — планинците трябва да се надяват само на помощта на Светия Дух днес.

Госпожа Макферсън се стъписа от това богохулство, а Джени се засмя.

Възторжените викове на келтски заглушаваха стенанията на ранените, които лежаха на импровизирани носилки от летви и мускети, а повечето се облягаха на другарите си. Някои крачеха без чужда помощ, опиянени от победата. Болката им се струваше незначителна пред триумфа на тяхната кауза.

— Господи, видяхте ли ги как се разбягаха като мишки? — попита един пациент другаря си, явно нехаещ за ужасно оборената си чак до лакътя ръка.

— И много от тях си изгубиха опашките — изсмя се приятелят му.

Все пак радостта не беше повсеместна; тук-там имаше малки групички унили планинци, които се изкачваха по хълма и носеха мъртвия си другар. Карираното наметало покриваше безизразното лице.

Това беше първото изпитание за моите помощнички и те се справиха не по-зле от воините на бойното поле. В началото роптаеха и недоволстваха, но когато се наложи, се хвърлиха яростно в битката.

Сега съвсем бяха спрели да се оплакват.

Госпожа Макмърдо се върна с още една пълна бутилка, която окачи на определеното място на стената, после се наведе да извади бутилка с подсладена с мед вода от голямата бъчва. Възрастна съпруга на рибар от селото, тя сега отговаряше за водата; трябваше да минава от човек на човек и да ги кара да отпиват колкото могат от подсладената течност — а после да направи втора обиколка, за да събере резултатите в две-три празни бутилки.

— Ако не ги наливаме така, няма толкоз да пикаят — оплака се тя не за първи път.

— Трябва им вода — обясних търпеливо, не за първи път. — Така контролираме кръвното им налягане и набавяме течностите, които са изгубили. Освен това помага за шока. Виж, жено, някой да е умрял? — попитах аз, внезапно изгубила търпение; почти беззъбата уста издаде скръбен звук, който направи киселото ѝ изражение още по-красноречиво: всичко е загубено, казваше то, защо да си правя този труд?

Тя изсумтя, но тъй като пак взе бутилките и тръгна към мъжете, реших, че сумтенето означава временно съгласие.

Излязох навън, за да избягам както от госпожа Макмърдо, така и от атмосферата в къщата. Вътре беше задимено, горещо и смрадливо и аз се чувствах леко замаяна.

Улиците бяха изпълнени с мъже — пияни, празнуващи, натоварени с плячка от бойното поле. Една група с червеникавите карирани наметала на клана Макгиливри теглеше английско оръдие, омотано с въжета, сякаш беше опасен див звяр. Приликата се засилваше от изображенията на приклекнали вълци, които украсяваха дулото му. Явно това беше част от реквизита на генерал Коуп.

Тогава забелязах малка черна фигурка, която беше възседнала дулото, а косата ѝ стърчеше като четка. Затворих очи с благодарност, после ги отворих и забързах да го сваля от оръдието.

— Негодник! — извиках аз и го разтърсих, преди да го прегърна. — Защо се измъкна така? Ако не бях толкова заета, щях да ти откъсна ушите!

— Мадам… — рече той, примигващ на следобедното слънце. — Мадам…

Осъзнах, че не е чул и дума.

— Добре ли си?

На изкаляното му и почерняло от барута лице се появи объркване. Той кимна и се усмихна някак замаяно.

— Убих английски войник, мадам.

— О… — Не знаех дали очаква поздравления или утеха. Той беше на десет.

Челото му се сбърчи, а лицето се изкриви, сякаш усилено се опитваше да си спомни нещо.

— Мисля, че го убих. Той падна и аз го наръгах с ножа си. — Погледна ме смаян, все едно чакаше отговор.

- Ела, Фъргъс. Ще ти намерим малко храна и място да поспиш. Не мисли повече за това.

— Добре, мадам. — Тръгна послушно до мен, но след малко видях, че всеки момент ще се стовари по очи. Вдигнах го с известни усилия и го понесох към къщите близо до църквата, където беше центърът на лазарета. Възнамерявах първо да го нахраня, но той вече спеше, когато стигнах до мястото, където О’Съливан се опитваше — безуспешно — да организира обоза си.

Оставих момчето в една от къщите, където една жена гледаше куп деца, докато майките им се грижеха за ранените. Реших, че тук е най-доброто място за него.

До средата на следобеда в къщата имаше трийсетина мъже и моят двучленен персонал не смогваше. Това беше къща на петчленно семейство и мъжете бяха насядали или налягали по наметалата си където сварят. Виждах как офицерите влизат и излизат от имението в далечината, където се намираше щабът. Държах под око вечно отворената врата, но не забелязах Джейми сред тези, които отиваха да докладват за жертвите и да приемат поздравления.

Потисках тревогите си и си казвах, че не съм го видяла и сред ранените. Не бях имала време да отида до малката палатка на склона, където мъртвите бяха положени в редици, сякаш в очакване на инспекция. Но, разбира се, той нямаше как да е там.

Разбира се, повтарях си.

Вратата се отвори и Джейми влезе.

Усетих как коленете ми се подкосяват и се хванах за дървения комин. Той ме търсеше, очите му се стрелкаха из стаята, после ме видя и лицето му се озари от усмивка.

Беше мръсен, почернял от барутен дим, опръскан с кръв и бос. По стъпалата му беше полепнала засъхнала кал. Но иначе беше цял. Не възнамерявах да се хващам за подробностите.

Няколко от ранените го посрещнаха с възторжени викове и той откъсна поглед от мен. Усмихна се на Джордж Макклъри, който се ухили в отговор, въпреки че едното му ухо висеше от главата на ивица кожа. После Джейми отново се обърна към мен.

Слава богу, казваха тъмносините очи, слава богу — отекваха моите.

Нямаше време за повече; продължаваха да идват ранени и всички хора от селото се грижеха за тях. Арчи Камерън, лекар от Лохиел, сновеше между къщите и понякога дори помагаше.

Аз бях уредила всички мъже от Лалиброх да бъдат в къщата, където командвах аз. Бързо преценявах сериозността на раните и изпращах все още подвижните надолу по улицата, при Джени Камерън, а умиращите при Арчи Камерън в църквата — смятах, че е достатъчно компетентен, за да раздаде лауданум, а и обстановката щеше да им донесе някаква утеха.

Със сериозните рани се оправях както можех. Счупените кости бяха в съседната къща, където двама хирурзи от полка на Макинтош слагаха шини и превръзки. Войниците с несмъртоносни рани в гърдите седяха облегнати в полуседнало положение, за да могат да дишат; при липсата на кислород или възможност за хирургична намеса, само това можех да сторя за тях. Сериозно ранените в главата бяха изпращани в църквата; нямах какво да им предложа и беше по-добре да ги предам в ръцете на Господ, ако не и на Арчи Камерън.

Разкъсаните или липсващи крайници и коремните рани бяха най-зле. Нямаше възможност за поддържане на стерилност; можех единствено да си мия ръцете между пациентите и да настоявам помощничките ми да правят същото — поне докато ги гледам — и да се опитвам да изварявам превръзките. Знаех, без никакво съмнение, че подобни предпазни мерки са пренебрегвани като губене на време в другите къщи въпреки моите наставления. Не бях успяла да убедя сестрите и лекарите в Болницата на Ангелите, че микробите съществуват, нямаше да успея и с шотландките и военните хирурзи, които бяха и ветеринари.

Опитвах се да не мисля за мъжете с лечими рани, които щяха да умрат от инфекция. Можех да осигуря на хората от Лалиброх и още неколцина ранени чисти ръце и превръзки; не можех да се тревожа за останалите. На бойните полета във Франция, в една далечна война, бях научила нещо важно: не можеш да спасиш света, но можеш да спасиш човека пред теб, ако действаш достатъчно бързо.

Джейми постоя на прага, оцени ситуацията и отиде да помага с по-тежката работа — преместването на пациенти, вдигането на казани с гореща вода, носене на ведра с чиста вода от кладенеца на площада. Спокойна вече за него и погълната от работата, аз почти го забравих.

Разпределителният пункт на всеки лазарет винаги прилича на скотобойна, този не правеше изключение. Подът беше покрит с мръсотия, но така или иначе по него постоянно течеше кръв и други течности. Все пак тези влажни места се разкалваха и ставаха хлъзгави.

Над кипящия казан на огъня се вдигаше пара и затопляше още повече помещението. Всички бяха подгизнали; санитарите се потяха от усилие, а ранените — от страх и не утихващ гняв. Черната мъгла от барутен дим от полето под нас се носеше по улиците на Транент и нахлуваше през вратите, пареше очите и цапаше изварените превръзки, които съхнеха на скарата за сушене на риба пред огъня.

Ранените прииждаха на вълни, изливаха се в къщата като прилив и всеки път всичко кипваше в объркване. Ние се мятахме от един към друг, борехме се с този порой, а накрая задъхани трябваше да се справим с останките след всяка вълна.

Имаше и затишия, разбира се. Те зачестиха към края на деня, защото приливът от ранени се превърна в капчук и ние продължихме да се грижим за пациентите, които оставаха при нас. Все още имаше много работа, но поне можехме да си поемем дъх, да поспрем за миг и да се огледаме.

Стоях до отворената врата и вдишвах свежия бриз откъм морето, когато Джейми се върна в къщата, понесъл цепеници. Стовари ги до огнището, застана до мен и сложи ръка на рамото ми. По брадичката му се стичаше пот и аз посегнах да я попия с края на престилката си.

— Беше ли в другите къщи? — попитах аз.

Той кимна, дъхът му вече се успокояваше. Лицето му беше, така изцапано от дим и кръв, че не бях сигурна, но ми се стори блед.

— Да. Долу още плячкосват и много мъже ги няма. Обаче всички наши ранени са тук. — Кимна към дъното на стаята, където трима ранени мъже от Лалиброх лежаха или седяха близо до огнището и си разменяха незлобливи обиди с другите шотландци. Неколцина англичани лежаха встрани от останалите, близо до вратата. Те не говореха много, явно мислеха за бъдещото си пленничество.

— Не е зле, нали? — попита ме Джейми.

Поклатих глава.

— Джордж Макклъри може да си загуби ухото, но мисля, че ще се оправят.

— Добре. — Усмихна ми се изморено и избърса пламналото си лице с края на наметалото. Видях, че го е преметнал небрежно на рамото си, вероятно за да не му се пречка.

Обърна се да излезе и взе шише вода, което висеше от закачалката до вратата.

— Не това! — спрях го аз.

— Защо? — попита ме, объркан. Разклати бутилката с широко гърло и вътре се чу плисък. — Пълно е.

— Знам, но го използваме за урината.

— О… — Посегна да го остави, като го държеше с два пръста, но аз го спрях.

- Не, вземи го. Изпразни го отвън и напълни това от кладенеца. — Подадох му друга сива бутилка, идентична на първата.

— Гледай да не ги объркаш.

Той изсумтя и ме изгледа с типичния за това шотландско сумтене поглед, после се обърна към вратата.

— Хей! — спрях го аз. Сега виждах гърба му добре. — Какво е това?

— Кое? — Опита да се погледне през рамо.

— Това! — Пръстите ми проследиха една кална следа на провисналото наметало, която се беше отпечатала и на ризата му като нарисувана с молив. — Прилича на конска подкова — казах смаяна.

— О, това ли? — Сви рамене.

— Да не те е настъпил кон?

— Е, не беше нарочно — рече той в защита на коня. — Конете не обичат да настъпват хора; сигурно нещо не са го държали краката.

— Сигурно — съгласих се и го хванах за ръкава, за да не се отдалечи. — Стой мирен. Как се случи?

— Няма значение. Не си усещам ребрата счупени, само малко съм натъртен.

— Само малко — съгласих се саркастично. Бях оголила гърба му и видях ясния отпечатък на извитата подкова на светлата му кожа, точно над кръста. — Господи! Виждат се дори главите на пироните. — Смръщих се и прокарах пръст по следата.

Случило се при една атака на драгуните, обясни ми той. Шотландците, почти несвикнали с коне, освен с малките рошави планински понита, бяха убедени, че английските кавалерийски коне са обучени да ги нападат с копита и зъби. Паникьосани при нападението, те се хвърлили към копитата на конете и започнали да секат краката и коремите на животните с мечове, кинжали и брадви.

— Но ти не мислиш така, нали?

— Разбира се, че не, сасенак — отвърна нетърпеливо. — Той не се опитваше да ме нападне. Ездачът искаше да избяга, но беше притиснат от всички страни. Нямаше къде да мине, освен през мен.

Щом видял това решение в очите на ездача, Джими се хвърлил по лице и закрил главата си с ръце част от секундата преди драгунът да пришпори коня си.

— После въздухът излетя от дробовете ми. Усетих натиска, но не ме заболя. Не и тогава. — Посегна назад и потърка разсеяно белега.

— Ясно — пуснах ризата му. — Пикал ли си оттогава?

Той ме изгледа, сякаш внезапно съм се смахнала.

— Имаш отпечатък от четиристотинкилограмов кон над единия бъбрек — обясних му аз, губех търпение, чакаха ме ранени. — Искам да знам дали в урината ти има кръв.

— О… — изражението му се проясни. — Не знам.

— Е, ще разберем, нали? — Бях оставила сандъчето си с лекарства в единия ъгъл на помещението и започнах да ровя в него за малките стъклени чашки за урина, които бях взела от Болницата на Ангелите.

— Напълни я и ми я донеси. — Подадох му я и се обърнах към огнището, където врящият казан с превръзки очакваше вниманието ми.

Озърнах се към него, той гледаше чашата с озадачено изражение.

— Трябва ли ти помощ, момко? — ухили се един едър англичанин от пода.

Зъбите се бялнаха на мръсното лице на Джейми.

— О, да. — Наведе се и предложи чашката на англичанина.

— Подръж я, докато се прицелвам.

Вълна от смях премина през мъжете и за миг ги откъсна от мъките им.

След малко колебание едрият англичанин стисна крехката чашка. Той имаше доста шрапнели в хълбока и не я държеше особено стабилно, но все пак се усмихна въпреки потта, която изби по горната му устна.

— Шест пенса, че няма да уцелиш. — Остави чашата на пода, на три-четири крачки от босите крака на Джейми. — Оттам, където си сега.

Джейми се взираше замислено в чашката. Потърка брадичка, сякаш преценяваше разстоянието. Мъжът, на когото превързвах ръката, спря да стене, напълно погълнат от тази драма.

— Не съм казал, че ще е лесно — рече Джейми за веселба на своите шотландци. — Но за шест пенса? Толкоз пари си струват усилието, нали? — Очите му, винаги леко скосени, станаха котешки от усмивката.

— Лесни пари, момче — обади се англичанинът, който дишаше тежко, но се усмихваше. — Поне за мен.

— Две сребърни пенита за момчето — извика един от клана Макдоналд до комина в ъгъла.

Англичанинът, с обърната куртка като пленник, зарови из нея, за да намери джоба си.

— Ха! Залагам кесия тютюн! — извика и триумфално извади малка платнена торбичка с тютюн.

Разлетяха се викове и облози, а Джейми приклекна и направи голямо представление, докато преценяваше разстоянието до чашката.

— Добре, де — каза накрая, изправи се и изпъна рамене. — Готов ли си?

Англичанинът на пода се изкикоти.

— О, аз съм готов, момко.

Стаята притихна в очакване. Мъжете гледаха, вдигнали вежди и забравили за болките.

Джейми огледа помещението, кимна на хората от Лалиброх, после бавно вдигна килта си и посегна под него. Смръщи се в концентрация, докато ровеше под полата си, после леко съмнение прекоси лицето му.

— Тука беше сутринта — рече той и всички избухнаха в смях.

Той се усмихна, зарадван от успеха на шегата си, вдигна още повече килта, грабна едричкото си оръжие и се прицели внимателно. Присви очи, присви леко и колене, и пръстите му затегнаха хватката.

Нищо не стана.

— Засечка! — изрева един от англичаните.

— Барутът му се е намокрил! — изхили се друг.

— Нямаш ли топки на пищова, момче? — обади се съучастникът му от пода.

Джейми огледа с присвити очи въоръжението си и предизвика нов пристъп от викове и кикот. После лицето му се проясни.

— Ха! Ама аз съм нямал патрони! — Протегна се към бутилките по стената, вдигна вежда към мен и когато кимнах, свали една и я вдигна над устата си. Водата заплиска по брадичката и ризата му, адамовата му ябълка подскачаше театрално.

— Ах! — Сведе бутилката, размаза мръсотията по лицето си с ръкав и се поклони на публиката си. — Сега вече… — посегна отново надолу, но видя лицето ми и спря насред движението. Той не виждаше отворената врата зад гърба си, нито мъжа, който влезе през нея, но внезапно стаята напълно притихна и той разбра, че с облозите е свършено.

Негово Височество принц Чарлс Едуард сведе глава под трегера и влезе в къщата. Беше дошъл да посети ранените, облечен подобаващо за случая: с тъмносини кадифени бричове, подходящи чорапи, снежнобяла риза и — сигурно за да покаже солидарността си с войниците — куртка и жилетка в цветовете на Камерън, а на рамото му висеше карирано, прихванато с брошка наметало. Косата му беше прясно напудрена и на гърдите му блестеше орденът на Сейнт Андрю.

Застана на прага, явно за да вдъхнови всички с вида и благородството си и да попречи на тези зад него да влязат. Огледа бавно двайсет и петимата мъже, наблъскани в стаята, и жените, които се бяха навели над тях, окървавените превръзки, нахвърляни в ъгъла, пръснатите инструменти и лекарства по масата, и мен — застанала зад нея.

Негово Височество не обръщаше особено внимание на жените в армията, но много държеше на етикета. Аз бях жена, въпреки кръвта и повръщаното по полите ми и факта, че косата ми стърчеше изпод забрадката във всевъзможни посоки.

— Мадам Фрейзър — поклони ми се той.

— Ваше Височество — поклоних се в отговор, надявах се да не остане дълго.

— Вашите усилия са много високо оценени, мадам — каза той с по-силен италиански акцент от обичайно.

— Благодаря. Внимавайте с кръвта! Хлъзгаво е.

Деликатните устни се свиха леко, когато се подхлъзна в локвата, която му посочих. Прагът се освободи, Шеридан, О’Съливан и лорд Балмерино влязоха и в къщата стана още по-претъпкано. Чарлс клекна внимателно между две носилки.

Положи внимателно ръка на рамото на един от мъжете.

— Как се казваш, смели приятелю?

— Гилбърт Мънро… Ваше Височество — добави бързо войникът, смаян от присъствието на принца.

Ръката с поддържани нокти докосна превръзката и дъсчиците, които придържаха остатъка от дясната ръка на Гилбърт Мънро.

— Твоята саможертва е велика, Гилбърт Мънро — каза простичко Чарлс. — Обещавам ти, че няма да бъдеш забравен. — Ръката му докосна мустакатата буза и Мънро почервеня от смущение и удоволствие.

Аз тъкмо шиех главата на един ранен, но поглеждах крадешком към обиколката на Чарлс из къщата. Той вървеше бавно, минаваше от човек на човек, не пропускаше никого, спираше да пита за името и родното място на всеки, да благодари, да ги поздрави и да изкаже съчувствието си.

Мъжете мълчаха смаяни, англичани и шотландци, едва успяваха да отговорят на Негово Височество. Накрая той стана, протегна се и сухожилията му изпукаха. Краят на наметалото му се провлечи в калта, но той като че ли не забеляза.

— Нося ви благодарностите на Баща си и благословията му — каза той. — Вашите подвизи днес ще бъдат запомнени. — Мъжете на пода не бяха в настроение за радостни викове, но се усмихнаха и зашепнаха одобрително.

Чарлс се обърна да излезе и видя Джейми, който стоеше в ъгъла, за да не би ботушите на Шеридан да смачкат босите му пръсти. Негово Височество засия от удоволствие.

— Драги мой! Не ви видях днес. Страхувах се да не ви е застигнал лош късмет. — На красивото лице се появи укорително изражение. — Защо не дойдохте да вечеряте с другите офицери в имението?

Джейми се усмихна и се поклони почтително.

— Моите хора са тук, Ваше Височество.

Принцът вдигна вежди и отвори уста да каже нещо, но лорд Балмерино пристъпи напред и прошепна нещо в ухото му. Изражението на Чарлс стана тревожно.

— Но аз какво чувам? — попита той, изгубил контрол над синтаксиса, както винаги когато се развълнуваше. — Негова Светлост ми казва, че и вие сте ранен.

Джейми се смути. Погледна ме да види дали съм чула и като видя, че съм чула, пак извърна очи към принца.

— Нищо особено, Ваше Височество. Само драскотина.

— Покажете ми. — Това беше заповед и карираното наметало веднага беше отметнато.

Гънките на тъмния плат бяха почти почернели от вътрешната страна, ризата под него червенееше от мишницата до хълбока, вкоравена от съсирваща се кръв.

Оставих ранения и се приближих да отворя ризата на Джейми, като я отлепих внимателно от раната. Знаех, че въпреки многото кръв не е сериозно; той стоеше като скала и кръвотечението беше спряло.

Беше посечен със сабя косо през ребрата. Беше извадил късмет. Ако сабята бе проникнала в междуребрените мускули, щеше да е много сериозно. Кожата беше разсечена и започна да сълзи отново, освободена от натиска на ризата. Голямо шиене щеше да падне, освен това имаше опасност от инфекция, но раната не беше сериозна.

Обърнах се да докладвам на Негово Височество, но спрях заради странното му изражение. За част от секундата реших, че му е призляло като на човек, несвикнал да гледа рани и кръв. Много обучаващи се сестри в лазарета хукваха навън и повръщаха, след като сваляха първата си превръзка. Бойните рани им се струваха особено отвратителни.

Но не можеше да е това. Чарлс не беше роден воин, но все пак бе участвал и раняван още на четиринайсет — в първата битка при Гаета. Не, не можеше да е това, мислех си аз, докато шокът напускаше меките кафяви очи. Едва ли се стряскаше от рани и кръв.

Пред него не стоеше безименен поданик, чийто дълг бе да се бие за Стюартите. Това беше приятел. И аз си помислих, че вероятно раната на Джейми внезапно му е напомнила, че тази кръв е пролята по негова заповед, че мъжете са ранени заради неговата кауза. Нищо чудно, че това осъзнаване го порази дълбоко като острие.

Той огледа раната на Джейми, после срещна погледа му, хвана го за ръката и му се поклони.

— Благодаря ти — каза тихо.

И за миг аз си помислих, че вероятно от него все пак може да излезе крал.

На малък склон зад църквата имаше палатка, издигната по заповед на Негово Височество като последен подслон за загиналите в битката. Тъй като се лекуваха с предимство, в тази палатка не попаднаха английски войници; мъжете, които лежаха с покрити лица, шотландци, различими единствено по дрехите си, чакаха да бъдат погребани на полето. Макдоналд от Кепок беше довел френски свещеник със себе си. Той вече се беше прегърбил от умора, лилавото му расо се полюшваше над мръсното шотландско каре. Свещеникът пристъпваше бавно из палатката и спираше да се помоли пред всеки мъртвец.

— Дай му вечен покой, о, Господи, и нека вечната светлина грее над него. — Прекръсти се механично и мина към следващия.

Бях виждала палатката и — с буца в гърлото — преброих труповете на шотландците. Двайсет и двама. Сега, когато влязох отново тук, установих, че са станали двайсет и шест.

Двайсет и седмият лежеше в близката църква и изминаваше последната миля от своето пътуване. Алегзандър Кинкейд Фрейзър умираше бавно от раните, които бяха разкъсали корема и гърдите му. Вътрешният кръвоизлив не можеше да бъде спрян. Бях видяла как донесоха бял като платно, след като цял следобед беше кървил на полето сред телата на враговете си.

Опита да се усмихне, аз наквасих напуканите му устни с вода и ги намазах с лой. Дадях ли му да пие, щях да го убия веднага, защото водата щеше да потече през перфорираните вътрешности и да причини смъртоносен шок. Поколебах се, като видях колко сериозни са раните, и реших, че може би бързата смърт е за предпочитане… но спрях. Той може би искаше да дойде свещеник и да се изповяда. Затова го изпратих в църквата, където отец Бенин се грижеше за умиращите, както аз за живите.

Джейми ходеше до църквата на всеки половин час. Кинкейд издържа изумително дълго, беше се вкопчил в живота, който изтичаше през пръстите му. Но след последното си посещение Джейми не се върна и разбрах, че битката най-сетне е свършила. Отидох да видя с какво мога да помогна.

На мястото под прозореца, където Кинкейд лежеше, сега имаше само голямо тъмно петно. Той не беше и в палатката с умрелите.

Открих ги на хълма под църквата. Джейми седеше на камък и прегръщаше Алегзандър Кинкейд, чиято къдрава глава почиваше на рамото му, а дългите космати крака бяха изпружени от другата му страна. Седяха съвсем неподвижно. Макар че само единият беше мъртъв.

Докоснах бялата отпусната ръка, за да се уверя, и прекарах пръсти през гъстата тъмна коса, която все още беше странно жива. Мъж не бива да умира девствен, но този беше умрял такъв.

— Той е мъртъв, Джейми — прошепнах.

Той не помръдна, но после кимна и отвори неохотно очи, сякаш не искаше да се връща в реалността.

— Знам. Умря скоро след като го изнесох тук, но не исках да го оставям сам.

Аз хванах Кинкейд за раменете и внимателно го положихме на земята. Тя беше тревиста и нощният вятър рошеше стръкчетата около него, галеше с тях лицето му с ласката на земята.

— Не си искал да умре под покрив — казах с разбиране. Небето се простираше над нас, покрито с облаци, но по-безкрайно от всеки подслон.

Джейми кимна бавно, коленичи до тялото и целуна широкото бяло чело.

— Бих искал някой да направи това и за мен — каза тихо. Дръпна карираното наметало над кестенявите къдрици и прошепна нещо на келтски, което не разбрах.

Военният лазарет не е място за сълзи; има твърде много работа. Не бях плакала целия ден въпреки видяното, но сега се предадох, макар и само за миг. Наведох се към рамото на Джейми, за да почерпя сила, и той ме погали. Щом вдигнах поглед и избърсах сълзите от лицето си, видях, че още се взира със сухи очи в тялото на земята.

— Аз плаках за него, докато беше още жив да види, сасенак — каза тихо. — Как е в къщата?

Подсмръкнах, избърсах си носа и тръгнахме хванати за ръце към къщата.

— Ще ми трябва помощта ти при един.

— Кой?

— Хамиш Макбет.

Лицето му, напрегнато от толкова много време, се отпусна под петната и мръсотията.

— Значи се е върнал? Добре. Зле ли е?

Извъртях очи.

— Ще видиш.

Макбет беше един от любимците на Джейми. Огромен мъж с къдрава кестенява брада и сдържано поведение, той винаги се отзоваваше на призива на Джейми, готов да помогне с всичко по време на пътуването. Рядко говореше и имаше бавна, срамежлива усмивка, която разцъфваше сред брадата като нощно цвете, рядко и красиво.

Знаех, че отсъствието му след битката тревожи Джейми. Към края на деня, когато вече и последните войници се завръщаха, аз все се оглеждах за Макбет. Но залезът дойде и сред лагера засветиха огньове, а Хамиш Макбет още го нямаше. Вече се страхувах, че ще намеря и него сред мъртвите.

Той се появи в лазарета преди половин час. Вървеше бавно, но без чужда помощ. Единият му крак беше окървавен до глезена. Той се поклащаше, пристъпяше колебливо, но не даваше на никоя „женска” да припари до него, за да види какво му има.

Сега лежеше на одеяло близо до един фенер. Беше скръстил ръце на издутия си корем и се взираше в гредите на тавана. Извърна очи, щом Джейми клекна до него, но иначе не помръдна. Аз изостанах деликатно, скрита зад широкия гръб на Джейми.

— Как си, човече? — попита го Джейми и стисна дебелата китка за поздрав.

— Ще се оправя, сър — изръмжа Макбет. — Ще се оправя. Само че е малко…

— Дай да погледна! — Макбет не възрази, когато Джейми вдигна края на килта му. Аз надничах в пролуката под ръката му и видях каква е причината за смущението на Макбет.

Беше прободен високо в слабините и раната се спускаше надолу. Скротумът му висеше разпорен настрани и единият тестис беше почти провиснал навън — гладката розова повърхност лъщеше като обелено яйце.

Джейми и двама-трима от мъжете, които видяха раната, пребледняха и един от тях се попипа несъзнателно, сякаш да се увери, че неговите топки са си на мястото.

Въпреки ужасния вид на раната, тестисът изглеждаше неувреден и кървенето не беше силно. Докоснах Джейми по рамото и поклатих глава, за да му покажа, че раната не е сериозна, какъвто и ефект да оказваше върху мъжката психика. Той видя жеста ми с периферното си зрение и потупа Макбет по коляното.

— Не е толкова зле, Макбет. Не се тревожи, пак ще ставаш баща.

Едрият мъж се беше взирал угрижен в раната, но при тези думи погледна командира си.

— Туй не ме тревожи, сър, вече имам шест дечурлига. Ама к’во ще каже жената, ако… — Пламна целият, когато мъжете около него се разхилиха и задюдюкаха.

Джейми ме погледна пак за потвърждение, потисна усмивката си и рече категорично:

— И това ще бъде наред, Макбет.

— Благодаря, сър — въздъхна той с благодарност и с пълна вяра в думите на своя водач.

— Все пак — добави бързо Джейми — трябва да се зашие, човече. Ама ти си решаваш.

Той посегна към отворения комплект с промити игли.

Ужасена от инструментите, с които хирурзите-бръснари шиеха своите клиенти, аз си бях направила три комплекта свои. Избирах най-фините игли за бродерия, държах ги с форцепс над пламък на спиртна лампа и ги огъвах леко, докато добият подходящата форма. Бях си направила и конци от котешки черва; гадна и отвратителна работа, но поне бях сигурна, че са стерилни.

Малката извита игла изглеждаше странно между големите пръсти на Джейми. Илюзията за медицинска компетентност не се засили, когато събра очи като кривоглед и се опита да я вдене.

— Или аз ще го направя — рече той, изплезил леко език в концентрация, — или… — Замълча, защото изпусна иглата и започна да рови из наметалото на Макбет да я намери. — Или — рече пак, когато триумфално я вдигна пред очите на разтревожения си пациент — жена ми ще го направи. — Леко помръдна глава, за да ме подкани да се приближа. Аз се постарах да изглеждам съвсем делова. Взех иглата от некомпетентната ръка на Джейми и я вдянах още при първия опит.

Големите кафяви очи на Макбет пропътуваха бавно пътя между лапите на Джейми и моите малки и сръчни ръце. Накрая той легна с въздишка и даде неохотното си разрешение „женската” да докосне интимните му части.

— Ама не се тревожи, човече — каза Джейми и го потупа дружески по рамото. — Все пак тя моите много ги е пипала и нищо им няма. — Пациентите избухнаха в смях и той стана, но аз го спрях, като бутнах в ръцете му малка манерка.

— Какво е това?

— Алкохол с вода. Дезинфектант. Ако не иска да получи треска или нещо по-лошо, раната трябва да се промие с това. — Макбет беше изминал доста път ранен и около раната освен кръв имаше и мръсотия. Алкохолът от зърно беше силен дезинфектант, дори разреден наполовина с дестилирана вода, както аз го използвах. Все пак единствено с него разполагах срещу инфекцията и бях непреклонна относно употребата му, въпреки оплакванията на помощници и писъците на пациентите.

Джейми погледна зейналата рана и леко потрепери. Той също беше получил своята доза, когато зашивах раната му по-рано тази вечер.

— Уф, Макбет, по-добре ти, отколкото аз — рече той и притисна силно коляно към гърдите му, а после изля съдържанието на манерката върху разкъсаните тъкани.

Страховит рев разтърси стените. Макбет се мяташе като посечена змия. Щом ревът най-сетне утихна, лицето му беше позеленяло и изобщо не възрази, когато започнах рутинната, макар и болезнена работа по зашиването на скротума му. Повечето пациенти, дори най-тежко ранените, изтърпяваха стоически примитивното лечение, на което ги подлагахме, и Макбет не направи изключение. Лежеше неподвижно, ужасно смутен, забил поглед в пламъка на фенера, и не помръдна и мускулче, докато го шиех. Само лицето му сменяше цвета си — от зелено към бяло до червено и после обратно.

Накрая обаче стана лилав. Аз приключих с раната и отпуснатият пенис започна леко да се втвърдява под движенията на ръката ми. Напълно потресен от това потвърждение на прогнозата на Джейми, Макбет свали килта още щом приключих, стана на крака и се запрепъва в мрака, докато аз се кикотех тихо над инструментите си.

Отидох в един ъгъл, седнах на сандък и се облегнах на стената. Болка се стрелна през прасците ми; нервите реагираха на внезапното отпускане. Събух обувките си и се изпънах назад, за да отминат леките спазми, които се стрелкаха по гръбнака и шията ми.

Всеки сантиметър от кожата става още по-чувствителен при подобно изтощение; когато нуждата, която е пришпорвала тялото, отмине, остатъчният устрем като че ли изтласква кръвта към крайниците, сякаш нервната система не може да повярва в онова, което мускулите вече са приели с благодарност: че не е нужно да се движат точно сега.

Къщата беше топла и изпълнена с шумното дишане на хората; но не хъркането на здрави мъже, а плитките дихания на измъчвани от болки хора и стоновете на изпадналите във временна забрава, която ги освобождаваше от задължението да страдат тихо.

Мъжете тук бяха тежко ранени, но все пак без непосредствена опасност за живота. Знаех обаче, че тази нощ смъртта броди между тях и търси онези, който са свалили защитите си, които неволно ще се изпречат на пътя ѝ през самотата и страха. Жените на някои от ранените спяха до тях, за да ги утешат в тъмното, но тук не беше така.

Мъжете тук имаха мен. Макар че не можех да им помогна много или да спра болката им, поне виждаха, че не са сами и някой стои сред тях в сенките. Освен всичко останало, моята работа беше и тази — да бъда тук.

Станах и тръгнах бавно покрай сламениците на пода, спирах до всеки, прошепвах нещо, докосвах го, оправях одеялото му, галех оплетената коса, разтривах възлите, които се образуваха по осакатените крайници. Тук глътка вода, там смяна на превръзката, разчитане на смутено изражение, което означаваше, че трябва да донеса бутилката за урина. Подавах я съвсем делово, за да се отпусне раненият, и керамичната бутилка бавно се затопляше и натежаваше в ръката ми.

Излязох навън, за да изпразня една такава, и спрях за миг в хладната, дъждовна нощ. Исках меката влага да отмие допира до груба космата кожа и миризмата на потни мъже.

— Не спиш, сасенак. — Тихият глас дойде откъм пътя. Там се намираха другите къщи, превърнати в болници; офицерите бяха в другата посока, в имението на селото.

— Май и ти не спиш много — отвърнах сухо. Колко смяташе да издържи без сън?

— Снощи спах на полето, с мъжете.

— Така ли? Сигурно добре си отпочинал. — Той се засмя. Шест часа сън на мокрото поле, следвани от битка, в която беше настъпен от кон, ранен от сабя и още Бог знае какво. После беше събирал хората си, беше се грижил за ранените, беше плакал за мъртвите и беше служил на своя принц. И през цялото това време не го бях видяла да яде, да пие или да почива.

Не исках да му се сопвам. Дори не си струваше да споменавам, че трябва да е сред пациентите на пода. Той също имаше задължения — да бъде тук.

— Има и други жени, сасенак — каза той нежно. — Да кажа ли на Арчи Камерън да изпрати някоя?

Това беше изкушение, но го прогоних бързо от страх, че ако призная умората си, няма да мога да помръдна отново.

Протегнах се с опрени на кръста ръце.

— Не. Ще се справя до зазоряване. Тогава някой може да ме смени. — Някак усещах, че трябва да им помогна да издържат нощта; на сутринта щяха да са в безопасност.

Той не възрази, само сложи ръка на рамото ми и ме придърпа да се облегна на него. Споделяхме остатъците от силата си, без да продумаме.

— Ще остана с теб тогава — каза, щом се отдръпна. — И аз няма да заспя преди изгрев.

— А другите от Лалиброх?

Той извърна глава към полето до селото, където беше лагерът на армията.

— Мърто е там.

— Добре тогава, значи няма за какво да се тревожиш — казах аз и видях усмивката му на светлината от прозореца. Пред къщата имаше пейка, където стопанката сядаше в слънчеви дни да чисти риба или да кърпи дрехи. Дръпнах го да седне до мен и той се облегна на стената с въздишка. Явното му изтощение ми напомни за Фъргъс и обърканото му изражение след битката.

Посегнах да го погаля тила и той обърна глава към мен, за да облегне чело на моето.

— Как беше, Джейми? — попитах тихо, галех мускулите по врата и раменете му. — Какво беше? Разкажи ми.

Настъпи тишина, после той въздъхна и заговори, първо на пресекулки, след това по-бързо, сякаш искаше да го излее всичкото.

— Нямахме огън, защото лорд Джордж реши да се спуснем от билото преди зазоряване и не искаше да ни забележат. Седяхме в тъмното, не можехме дори да говорим, за да не стигнат гласовете ни до полето. Просто седяхме. Тогава нещо ме стисна за бедрото и аз направо подскочих. — Пъхна пръст в устата си и потърка леко. — Почти си отхапах езика. — Усетих как мускулите му помръдват, когато се усмихна, макар че не виждах лицето му.

— Фъргъс?

Призракът на смях се зарея из тъмното.

— Аха, той. Пълзи по корем през тревата, малкото копеленце, и аз реших, че е змия. Каза ми тихо за Андерсън и аз запълзях след него. После заведох Андерсън при лорд Джордж.

Говореше бавно и някак сънливо под ласката ми.

— Тогава дойде заповед да тръгваме по пътеката на Андерсън, цялата армия стана и пое в мрака.

Нощта беше чисто черна, безлунна, без обичайното облачно покривало, което закриваше звездите и разсейваше светлината им. Армията на планинците се спуснала по тясната пътечка след Ричард Андерсън и всеки виждал само петите на човека пред него.

Войската се движела почти безшумно. Заповедите били предавани шепнешком, от мъж на мъж. Мечовете и брадвите били увити в наметалата, манерките с барут — пъхнати под ризите, до бързо биещите сърца.

И така, в пълна тишина, те слезли долу и заели възможно най-удобна позиция, без да палят огън. Хапнали студените дажби и се приготвили за почивка, увити в наметалата си и загледани във вражеските огньове.

— Чувахме ги как говорят — каза Джейми. Беше затворил очи, облягаше се на стената на къщата с ръце зад главата. — Странно е да ги чуваш как се смеят, как искат щипка сол или да пийнат от меха с вино — и да знаеш, че след няколко часа може да ги убиеш — или те теб. Все се чудиш как ли изглежда лицето зад този глас. Ще познаеш ли човека, ако го срещнеш на сутринта.

Все пак вълнението от предстоящата битка не устояло на умората на Черните Фрейзър — заради следите от сажди, които още красели физиономиите им — и техният водач, които будували вече повече от трийсет и шест часа. Той си събрал малко трева за възглавница, завил се с наметалото и легнал в люшкащата се трева до хората си.

Когато Джейми служеше във френската армия един сержант обясни на млад наемник как се заспива в нощта преди битка.

„Първо се настани удобно, обърни се към съвестта си и се покай. Отец Юго казва, че на война, дори да няма свещеник, който да те изповяда, греховете ти се опрощават така. Защото докато спиш, грехове няма как да извършиш — дори ти, Сименон! — и ще се събудиш пречистен, готов да се хвърлиш срещу копелетата. А след като те чака или победа, или раят — от какво има да се страхуваш?”

Макар че откри няколко недостатъка в този аргумент, Джейми го сметна за много полезен съвет; да пречистиш съвестта си, за да успокоиш душата си, а и повторението на молитвата разсейваше мислите от страшните образи и те унася в сън.

Вгледа се в черния покров на небето и си пожела прегръдката на твърдата земя да освободи врата и раменете му от напрежението. Звездите бяха слаби и неясни, не можеха да се сравняват със сиянието на английските огньове.

Мислите му се насочиха към мъжете около него и се спираха на всеки, един по един. Не греховете му тежаха толкова, колкото те. Рос, Макмърдо, Кинкейд, Кент, Макклъри… спря да благодари, че поне жена му и момчето са безопасност. После се замисли за нея, искаше да потъне в спомена за окуражителната ѝ усмивка, за прекрасната топлина на ръцете ѝ, притиснати към него, когато го целуна този следобед. Въпреки умората и лорд Джордж, който го чакаше отвън, му се прииска да я събори на сламеника още тогава и да я обладае бързо, веднага, без да се събличат. Странно, но предстоящите битки винаги му действаха така. Дори сега…

Не беше приключил още с мисления обзор, а клепачите му вече се спускаха и умората го обземаше. Не обърна внимание на лекото стягане в тестисите, което дойде с мисълта за нея, и се върна мислено към хората си като пастир, който се унася в сън, докато брои овцете, които ще отведе в кланицата.

Но няма да е кланица, каза си той. Якобитите ще дадат малко жертви. Трийсет убити. От две хиляди души шансът сред жертвите да има и хора от Лалиброх не е голям, нали? Ако тя е права.

Потрепери леко под наметалото и прогони съмнението, което стисна здраво вътрешностите му. Ако. Господи, ако! Още не можеше да повярва, макар да я беше видял при онзи проклет камък — как лицето ѝ се размазва около широко отворените златни очи, как контурите на тялото ѝ се размиват, докато той, паникьосан, я стискаше и дърпаше обратно, и чувстваше под ръката си нещо повече от крехката кост на предмишницата ѝ. Вероятно трябваше да я остави да си тръгне, да се върне на своето място. Не, не вероятно. Трябваше да го направи. Но той я издърпа обратно. Даде ѝ избор, но я задържа със силата на желанието си. И тя остана. И му даде избор — да ѝ повярва или не. Да действа или да бяга. Изборът вече беше направен и нямаше сила на земята, която можеше да спре зората.

Сърцето му биеше силно, пулсът отекваше в китките, слабините и корема му. За да го успокои, пак започна броенето, един удар — едно име. Уили Макнаб, Боби Макнаб, Джорди Макнаб… слава богу, малкият Роби Макнаб беше в безопасност у дома… Уил Фрейзър, Юън Фрейзър, Джефри Макклъри… Макклъри… преброи ли и Джордж, и Сорли? Размърда се леко и се усмихна при леката болка в гърба. Мърто. Да, Мърто, коравото старо куче… за теб поне не се тревожа. Уилям Мъри, Руфъс Мъри, Джорди, Уолъс, Саймън…

Накрая затвори очи, предаде всички на милостта на черното небе над тях и се изгуби в прошепнатите думи, които винаги идваха на френски — Отче наш, който…

Обиколих няколко пъти ранените и смених окървавената превръзка на крака на един от тях. Кървенето трябваше да е спряло досега. Лошо хранене и крехки кости. Ако кръвта не спреше до първи петли, трябваше да извикам Арчи Камерън или някой от хирурзите-ветеринари, за да го ампутира и да каутеризира раната.

Не исках да мисля за това. Животът беше достатъчно труден и за човек с два крака. Напоих леко новата превръзка със стипца и сяра. Ако не помогнеше, нямаше и да навреди. Сигурно щеше да боли, но за това нямах лек.

— Малко ще пари — прошепнах на мъжа, докато превързвах крака му.

— Не се тревожи, госпожо — отвърна тихо той. Усмихна ми се въпреки потта, която се стичаше по бузите му. — Ще издържа.

— Добре — потупах го по рамото, отметнах косата от челото му и му дадох да пие вода. — Ще те проверя пак след час, ако можеш да издържиш толкова.

— Ще издържа — повтори той.

Излязох пак и ми се стори, че Джейми е заспал — лицето му почиваше на свитите на коленете ръце, — но той вдигна поглед и ме дръпна да седна до него.

— Чух оръдието призори. — Мислех за мъжа вътре, кракът му беше разкъсан от оръдейно гюле. — Изплаших се за теб.

Той се засмя тихо.

— И аз за теб, сасенак. И за всички останали.

Тихи като мъгла, планинците напредваха съвсем бавно през морето от трева. Още цареше пълен мрак, но нощта се беше променила. Вятърът се беше променил; духаше откъм морето над облачната земя и се чуваше тихият тътен на вълните, които се стоварваха върху далечния пясъчен бряг.

Въпреки мракът зората идваше. Джейми видя човека пред себе си точно навреме; още една стъпка и щеше да се просне върху свитото му тяло.

Сърцето му задумка от шока и той приклекна, за да го огледа по-добре. Драгун, спеше, не беше мъртъв или ранен. Джейми присви очи в мрака, искаше да чуе дишането и на другите спящи мъже, но чу единствено морето, тревата, вятъра и тихото шумолене на прокрадващи се крака.

Озърна се бързо назад и облиза устните си, които бяха пресъхнали въпреки влажния въздух. Другите идваха, нямаше време. Следващият може би нямаше да е толкова внимателен и щеше да последва вик.

Отпусна ръка към кинжала си, но се поколеба. Войната си е война, но не е редно да убиеш спящ враг. Мъжът беше сам, на известно разстояние от другарите си. Не беше постови; дори най-немарливите постови не биха заспали, като знаят, че планинците са на билото над тях. Вероятно този войник беше станал да се облекчи, беше се отдалечил от другарите си, а после, заблуден в тъмното, бе легнал където свари.

Мускетът му лъщеше от потната длан. Джейми избърса ръка в наметалото си, после се изправи, хвана мускета за дулото и замахна силно. Ударът го разтърси. Ръцете на мъжа политнаха нагоре, но той само издиша рязко и не гъкна повече. Сега беше проснат по лице.

Дланите на Джейми потръпваха от удара. Той пак се наведе и попипа шията на войника. Откри пулс и се изправи. Някъде отзад се чу приглушен вик от изненада и той се извърна, вдигнал мускета на рамото си, дулото сочеше право в лицето на един от хората на Макдоналд от Кепок.

— Мон Дьо! — прошепна мъжът и се прекръсти, а Джейми стисна яростно зъби. Това беше проклетият френски свещеник на Кепок, облечен, по предложение на O’Съливан, с риза и карирано наметало като бойците.

— Той настоява, че било негов дълг да дава последно причастие на ранените и мъртвите на бойното поле — обясни ми Джейми и вдигна мръсното си наметало по-високо на рамото. Нощта застудяваше. — O’Съливан реши, че ако англичаните го видят с расо, ще го разкъсат на парчета. Може и така да е, не знам, но изглеждаше адски глупаво с карирано наметало — добави възмутено.

Явно с поведението си свещеникът не разсейвал впечатлението, което създавал с облеклото си. Осъзнал със закъснение, че нападателят му е шотландец, той въздъхнал с облекчение и после отворил уста. Джейми веднага я запушил с ръка, преди да потекат въпросите.

— Какво правите тук, отче? — изръмжал той до ухото на свещеника. — Трябваше да сте в тила.

Свещеникът се ококорил и Джейми разбрал истината — изгубен в мрака, божият служител си мислел, че е в тила, и осъзнаването, че се намира в авангарда на шотландците му подкосило коленете.

Джейми се озърнал назад; не смеел да го прати обратно през войската. В мъглата и тъмното лесно можел да се натъкне на някой шотландец, който да го убие погрешка. Хванал дребосъка за тила и го натиснал надолу.

— Лягайте тук и кротувайте, докато спре стрелбата — изсъскал в ухото му. Свещеникът закимал трескаво, после внезапно видял тялото на англичанина, озърнал се към Джейми със страхопочитание и ужас и посегнал към бутилките със светена вода, които носел в колана си.

Джейми извъртял очи с раздразнение, направил няколко заплашителни жеста, които трябвало да покажат, че човекът не е мъртъв и няма нужда от услугите на свещеника. Като видял, че остава неразбран, той се навел, хванал свещеника за ръката и притиснал пръстите му към шията на англичанина, за да му покаже, че той не е първата жертва в битката. Точно в това нелепо положение го сварил викът от мъглата зад тях:

— Стой! Кой е там?

— Имаш ли малко вода, сасенак? — попита Джейми. — Пресъхна ми устата от говорене.

— Копеле! Не можеш да спреш сега! Какво стана?

— Вода — ухили се той. — И ще ти кажа.

— Добре. — Подадох му бутилка с вода и той отметна глава назад, за да отпие. — Какво стана тогава?

— Нищо. — Свали бутилката и избърса устата си с ръкав. — Ти какво си мислиш? Че ще тръгна да му отговарям? — Пак се ухили и бързо се отдръпна от плесницата ми. — Хубава работа. Така ли се отнасяш с ранен войник на Негово Височество?

— Ранен си бил, така ли? Повярвай ми, Джейми Фрейзър, раната от сабята е нищо в сравнение с това, което аз ще ти направя, ако…

— О, и заплахи? Как беше онова стихотворение, което ми рецитираше: „Когато болка и мъка бърчат челото, милосърден ангел…” Ох!

— Следващия път ще го откъсна — казах аз, след като пуснах ухото му. — Продължавай, трябва да се връщам при ранените.

Той потърка ухото си, облегна се на стената и продължи с историята:

— Ами, с отчето приклекнахме и се втренчихме един в друг, заслушани в стражите на около пет стъпки от нас. „Кой е там?”, извика единият и аз си помислих, че мога да скоча и да забия ножа си в него, преди да ме простреля в гърба, но какво щях да правя с другия? Защото не очаквах помощ от отчето, освен да прочете молитва над безжизненото ми тяло.

Настъпила дълга, напрегната тишина. Двамата якобити клечали в тревата, хванати за ръце, не смеели дори да се пуснат.

— А, привижда ти се — казал другият постови и Джейми усетил как облекчението преминава през свещеника и влажните пръсти се плъзнали от ръката му. — Вятърът шуми в храстите. Нищо няма — добавил постовият и Джейми чул, че удря другаря си по рамото и тропа от крак на крак, за да се сгрее. — Толкоз много храсти има тук, че в тъмното ще ги вземеш за цялата проклета армия на планинците. — Джейми чул потиснатия смях от един „храст” на хълма наблизо.

Озърнал се към билото, където звездите започвали вече да избледняват. След по-малко от десетина минути щяло да започне да просветлява. В този момент войниците на Джони Коуп бързо щели да осъзнаят, че планинците не са на час път в другата посока, а току под носа им.

Отляво, откъм морето, се чул шум. Слаб и трудно доловим, но Джейми разбрал, че някой от англичаните се е натъкнал на храст.

— Какво става? — извикал един от постовите.

Джейми оставил свещеника да се оправя сам, измъкнал меча си, изправил се и след една широка крачка вече бил до тях. Виждал само силуета на мъжа в мрака, но достатъчно ясно. Безмилостното острие се стоварило с всичка сила и разцепило главата му.

— Планинци! — изпищял другият, скочил чевръсто като заек и изчезнал в мрака, преди Джейми да е успял да освободи оръжието си. Той опрял крак в трупа и дръпнал, като стискал зъби заради гадното стържене на костта.

Тревогата вече се разпространявала сред редиците на англичаните; по-скоро я усещал, отколкото я чувал — раздвижването на грубо събудени мъже, които посягат сляпо за оръжията си и търсят невидимия враг.

Гайдарите на Кланраналд били някъде вдясно отзад, но още не идвал сигнал за атака. Джейми продължил с разтуптяно сърце и потръпваща от удара ръка, мускулите на корема му се свивали, а очите се взирали напрегнато в изтляващия мрак; плисналата по лицето му кръв била студена и лепкава.

— Първо ги чух — рече той, вгледан в нощта, сякаш още търсеше с поглед английските войници. Наведе се напред и прегърна коленете си. — После ги видях. Гърчеха се по земята като личинки в месо. Видях и мъжете зад мен. Най-близо беше Джордж Макклъри, Уолъс и Рос бяха от другата страна. Вървяха спокойно, но все по-бързо и по-бързо, щом видяха как англичаните се пръсват пред нас.

Някъде вдясно се чул оръдеен гръм. След миг още един, а после, сякаш чакали този сигнал, настъпващите планинци надали бойния си вик.

— Тогава се чуха и гайдите — каза той със затворени очи. — Бях забравил за мускета си, докато не гръмна изстрел близо до мен. Бях го оставил в тревата до свещеника. Като стане така, нищо не виждаш, само това, което се случва около теб. Чуваш вик и внезапно хукваш. Първите две-три стъпки по-бавно, докато освободиш колана, после наметалото се развява и ти отлиташ, краката ти пляскат в калта, мократа трева те шиба, килтът пердаши голия ти задник. Вятър развява ризата ти и плющи по корема и ръцете ти… После шумът те поглъща и почваш да крещиш като дете, дето търчи надолу по хълма по вятъра да види дали ще може да полети.

Крещящите вълни се излели по полето и силата на атаката се стоварила по плитчините на английската армия, заляла ги в ад от кръв и ужас.

— Те побягнаха — каза той тихо. — Само един се изправи пред мен през цялата битка, само един. Другите убих в гръб. — Потърка мрачно лицето си и аз усетих тръпката, която се зараждаше дълбоко в него.

— Помня… всичко — почти прошепна. — Всеки удар. Всяко лице. Мъжът, който лежеше пред мен и се подмокри от страх. Как цвилеха конете. Миризмите — на барут, на кръв, на собствената ми пот. Всичко. Но сякаш стоях някъде встрани и се гледах. Не бях наистина там. — Отвори очи и ме погледна косо. Беше се превил почти на две, опрял глава на коленете си, и вече видимо трепереше.

— Разбираш ли? — попита ме.

— Разбирам.

Макар че не се бях била с меч или нож, често се бях сражавала с ръце и воля; бях си пробивала път през бездната на смъртта, защото нямах друг избор. Наистина познавах онова особено усещане за откъснатост; умът като че ли се издига над тялото, преценява студено и насочва, а вътрешностите послушно се свиват, докато отмине кризата. Но винаги по някое време след това започва треперенето.

Аз не бях стигнала още до този етап. Свалих наметалото си и го завих, преди да се върна в къщата.

Зората дойде, а е нея и облекчението в лицето на две жени от селото и един военен хирург. Мъжът с ранения крак беше пребледнял и трепереше, но кървенето спря. Джейми ме хвана за ръката и ме поведе по улицата на Транент.

Постоянните трудности на O’Съливан с продоволствията бяха временно облекчени заради пленените фургони и имаше много храна. Нахранихме се бързо, едва усещахме вкуса на горещата каша, защото беше важно да се заситим, важно като дишането. Усещането за ситост започна да се прокрадва в тялото ми и ми напомни за следващата належаща нужда — съня.

Във всички къщи бяха настанени ранени, здравите спяха предимно в полето навън. Джейми можеше да поиска място в имението при другите офицери, но вместо това ме хвана за ръка и ме поведе между къщите към хълма, до една от редките горички близо до Транент.

— Не е съвсем близо — рече извинително, — но там е усамотено.

Макар че бях израснала в условия, които биха се сторили примитивни на повечето хора от моето време — често живеехме в палатки или в кирпичени къщи по време на експедициите на чичо Лабм, — все пак не бях свикнала да живея заедно с толкова много хора, както беше обичайно тук. Хората ядяха, спяха и често се съвкупяваха, натъпкани в малки, задушни къщички, осветявани и топлени от димящи торфени огньове. Единствено не се къпеха заедно — най-вече защото не се къпеха.

Джейми ме поведе под увисналите клони на огромен конски кестен до малка полянка, която беше покрита с листа от явор и елша. Слънцето едва се показваше над хоризонта и още беше студено под дърветата, някои от жълтите листа дори бяха поръбени с лед.

Той разрови с пета една траншея в листата, застана в края ѝ, отпусна ръка на катарамата на колана си и се усмихна.

— Не е много изискано, ама лесно се излиза. — Откопча колана си, наметалото се смъкна на глезените му и той остана само по риза. Обикновено носеше военния „малък килт”, който се закопчаваше на кръста, а наметалото на раменете си, но сега килтът му беше изцапан и съдран в битката, затова беше с едно от старите си наметала — просто дълга ивица плат, увита на кръста му и придържана от колана.

— И как точно се влиза?

— Ами постилаш го ей така на земята — коленичи и постели наметалото в дупката сред листата — после лягаш и спиш.

Аз избухнах в смях и се свлякох на колене, за да му помогна да приглади карирания вълнен плат.

— Добре. Събуди ме, когато решиш да се облечеш.

Той поклати глава, слънцето вече проникваше през листата и караше косата му да блести.

— Сасенак, шансовете да се събудя преди теб са по-малки от тези на червей в кокошарник. Не ме е грижа, дори пак ще ме стъпче кон, ама до утре не мърдам. — Легна внимателно и избута листата.

— Ела при мен. — Протегна ръка. — Ще се завием с твоето наметало.

Листата под гладката вълна образуваха изненадващо мек дюшек, макар че аз можех да заспя и на легло от пирони. Отпуснах се до Джейми и се отдадох на огромното удоволствие просто да си легнал.

Студът бързо си отиваше, когато телата ни се сгряха под наметалото. Бяхме далеч от града и шумовете оттам достигаха съвсем слаби до нас, само при поривите на вятъра, и аз доволно и сънено се надявах никой да не ни потърси чак до утре.

Бях свалила фустите си, за да ги накъсам за превръзки предишната нощ, затова под полата бях само по риза. Нещо твърдо се притисна за миг към корема ми.

— Не може да бъде! — възкликнах развеселена. — Джейми, трябва да си полумъртъв от умора.

Той се засмя и ме прегърна здраво с топлата си ръка.

— Направо съм мъртъв, сасенак. Ама оная ми работа няма мозък, че да разбере. Не мога да лежа до теб, без да те пожелая, но едно е да искаш, а друго…

Напипах края на ризата му, вдигнах я и леко го обгърнах. По-топъл дори от кожата на корема му, членът му беше копринено гладък под пръстите ми и силно пулсираше с всеки удар на сърцето.

Той изстена доволно, обърна се по гръб и разкрачи леко крака, полупокрит от наметалото ми.

Слънцето достигна до нашата купчина листа и раменете ми се отпуснаха под топлия му допир. Всичко изглеждаше като позлатено — заради есента и моята крайна умора. Чувствах се някак безтелесна, докато гледах как помръдва плътта му под пръстите ми. Ужасът, умората и шумовете от последните два дни постепенно си отиваха и ни оставяха сами.

Мъглата на изтощението сякаш действаше като увеличително стъкло и открояваше всяка подробност и усещане. Краят на раната му се виждаше под вдигнатата риза, черен на бялата кожа. Две-три малки мухи се спуснаха да я изследват и аз ги прогоних. Ушите ми звънтяха от тишината, дъхът на дърветата не можеше да се сравнява с глъчката в селото.

Положих буза на него и усетих твърдата гладка извивка на тазовата кост. Кожата му беше прозрачна в гънката на слабините, разклоняващите се вени синееха нежни като на дете.

Ръката му се вдигна бавно, зарея се като листо и се отпусна леко на главата ми.

— Клеър, нуждая се от теб — прошепна той. — Толкова се нуждая от теб.

Без досадните фусти беше много лесно. Имах чувството, че и аз някак се рея, издигам се, ризата ми се плъзга по тялото му и се спускам над него като облак над хълм, за да утоля нуждата му.

Очите му се затвориха, главата се отметна назад, червено-златната му коса се смеси с листата. Но ръцете му се вдигнаха и спряха на извивката на кръста ми.

Аз също затворих очи и усещах образите в ума му така ясно, както тялото му под мен; изтощението блокираше всяка мисъл и спомен; всяко усещане — освен за другия.

— Не… дълго — прошепна той. Кимнах, знаех, че чувства онова, което не вижда, и се надигнах над него с напрегнати бедра.

Веднъж, втори път, отново и отново и тръпката премина през него и през мен като вода, устремена от корените на растение към листата.

Той издиша и аз усетих как съзнанието му угасва като мъждукащ фенер. Паднах до него, едва успях да завия и двама ни с наметалото, преди мракът да ме изпълни и да застина натежала на земята до неговата топлина и с неговото семе в корема ми. Заспахме.

⁴ Всеки си има вкус (фр.) — Бел. прев.

⁵ Псалом 31:3 — Бел. прев.

⁶ 1 фут = 30.48 см. — Бел. прев.

⁷ 1 ярд = 0,9144 м. — Бел. прев.

⁸ 1 миля = 1,609 км. — Бел. прев.

⁹ 1 инч = 2,54 см. — Бел. прев.

37 ХОЛИРУД

Единбург, октомври 1745 г.

Почукването по вратата ме изненада и прекъсна прегледа, който правех на ново попълнените медицински сандъчета. След смайващата победа при Престънпанс Чарлс поведе триумфиращата си армия към Единбург, за да обере лаврите. Докато ги обираше, генералите и вождовете обикаляха хората си и търсеха провизии в подготовка за онова, което ще последва.

Въодушевен от първия успех, Чарлс говореше как ще превземе Стърлинг, после Карлайл, а след това, вероятно, ще напредва на юг до самия Лондон. Аз прекарвах времето си в броене на игли, събиране на кора от върба и в кражби на всякакъв алкохол, за да приготвя дезинфектант.

— Какво има? — попитах, щом отворих вратата. Там стоеше малко по-голямо от Фъргъс момче. Опитваше се да изглежда смел и почтителен, но едва сдържаше любопитството си. Очите му огледаха стаята и спряха на големия медицински сандък в ъгъла. Явно слуховете за мен се бяха пръснали из двореца Холируд.

— Негово Височество пита за вас, госпожо Фрейзър — отвърна той. Светлокафявите очи ме огледаха внимателно, без съмнение търсеха признаци за нещо свръхестествено. Като че ли се разочарова от потискащо нормалния ми вид.

— Така ли? Е, добре. Къде е той?

— В утринния салон, госпожо. Ще ви заведа. О… — Явно се сети нещо и се обърна, преди да съм затворила вратата. — Трябва да вземете лекарствата, ако обичате.

Моят водач изглеждаше много горд от важната си задача, докато го следвах по коридора към кралското крило на двореца. Явно някой го беше обучавал как трябва да се държи един кралски паж, но твърде живата му походка издаваше, че е начинаещ.

Защо бях притрябвала на Чарлс? Той ме търпеше заради Джейми, но историята с Бялата дама определено го притесняваше и го караше да се чувства неудобно. Неведнъж го бях виждала да се кръсти суеверно в мое присъствие или да вдига към мен два пръста в предпазен знак срещу дявола. Мисълта, че би поискал от мен медицински грижи, ми се струваше крайно невероятна.

Когато тежката врата се отвори към малкия утринен салон, тя ми се стори още по-невероятна. Принцът, явно в добро здраве, се облягаше на изрисувания клавесин и натискаше колебливо един клавиш. Деликатната му кожа беше порозовяла, но от вълнение, не от треска, и очите бяха ясни и внимателни, когато ме погледнаха.

— Госпожо Фрейзър! Колко мило от ваша страна да откликнете бързо така! — Беше облечен още по-разкошно от обичайно, с перука и нов копринен кремав жакет с избродирани цветя. Сигурно беше развълнуван от нещо; английският му винаги даваше отклонения в такива случаи.

— Удоволствието е мое, Ваше Височество — отвърнах скромно и направих реверанс. Той беше сам, също крайно необичайно. Дали все пак нямаше нужда от медицински грижи?

Принцът направи бърз нервен жест към едно кресло със златиста дамаска. Второто беше издърпано срещу нещо, но след като седнах, Чарлс закрачи неспокойно напред-назад.

— Имам нужда от помощта ви — рече внезапно.

Издадох любезен въпросителен звук. Може би гонорея? — мислех си, като го оглеждах крадешком. Не бях чувала за други жени след Луиз дьо ла Тур, но то от веднъж става. Той току издаваше устни, сякаш се чудеше как да ми го каже, и накрая се предаде.

— Имам един капо — вожд, разбирате ли? — тук. Мисли да се присъедини към каузата на баща ми, но още се съмнява.

— Вожд на клан? — Той кимна и челото му се сбърчи под буклите на перуката.

— Oui, мадам. Той, разбира се, подкрепя претенциите на баща ми…

— О, разбира се.

— … но иска да говори с вас, мадам, преди да поведе мъжете си след мен.

Сякаш сам не вярваше на собствените си думи и аз осъзнах, че изчервяването му е резултат от объркване и потиснат гняв.

Аз също бях доста объркана. Въображението ми веднага предостави страховит образ на въпросния вожд, който имаше нужда от моите чудотворни умения, за да се присъедини към каузата.

— Сигурен ли сте, че той иска да говори с мен? — Все пак репутацията ми едва ли беше стигнала чак дотам.

Чарлс наклони хладно глава към мен.

— Той така твърди, мадам.

— Но аз не познавам вождове на кланове, освен Бар Гленгари и Лохиел, разбира се. О, и Кланраналд и Кепок. Но те всички вече се бият за вас. Защо, за бога…

— Ами, той е с мнение, че вие познавате го — прекъсна ме принцът. Синтаксисът се объркваше все повече с нарастването на гнева. Чарлс стисна юмруци, явно се опитваше да продължи да говори любезно. — То е от важност — от голяма важност, мадам, да бъде убеден да се присъедини към мен. Аз искам… аз ви моля… вие… да го убедите.

Потърках замислено носа си. Още една възможност за решение. Още една възможност да насоча събитията в желаната от мен посока. И още един повод да не знам как да постъпя.

Той беше прав; важно беше този вожд са бъде убеден да се присъедини към каузата на якобитите. Досега армията наброяваше едва две хиляди души и те бяха вероятно най-шарената и откачена сбирщина, с която някой генерал някога се е сблъсквал. И все пак бяха превзели Единбург, бяха победили много по-голямата войска на англичаните при Престън и изглеждаха готови да продължат в същия дух през цялата страна.

Нямаше как да спрем Чарлс; вероятно, както каза Джейми, единственият начин да предотвратим бедствието сега бе да му помагаме с всичко възможно. Присъединяването на още един клан щеше да е от огромна полза. Това можеше да е преломна точка, в която силите на якобитите щяха да достигнат нивото на истинска армия, която има потенциала за завладяване на Англия. Но какво щеше да стане тогава, по дяволите?

Въздъхнах. Така или иначе не можех да взема решение, преди да видя мистериозния вожд. Погледнах дали роклята ми е подходяща за разговор с вожд, болен или не, станах и стиснах сандъчето с лекарствата под мишница.

— Ще се опитам, Ваше Височество.

Юмруците му се отпуснаха и разкриха изгризаните си нокти. Бръчките по челото изчезнаха.

— О, добре. — Обърна се към вратата на по-големия следобеден салон. — Елате, ще ви заведа лично.

Пазачът до вратата подскочи от изненада, когато Чарлс я отвори и мина покрай него, без да го погледне. В другия край на дългата, покрита със завеси стая имаше огромна, облицована с мрамор камина, по която бяха изрисувани холандски провинциални сцени в нюанси на синьо и тъмночервено. Пред огъня имаше малко канапе и до него стоеше широкоплещест мъж с дрехи на планинец.

В по-невзрачна стая сигурно щеше да изглежда огромен — краката му бяха като дънери в карираните чорапи под килта. Но тук, под тези украсени с орнаменти тавани, той беше просто голям — съвсем в унисон с митологичните герои, които украсяваха завесите в двата края на салона.

Спрях като закована при вида му, не можех да повярвам. Чарлс продължи, озърна се нетърпеливо към мен и ми направи знак да се приближа до огъня. Кимнах на едрия мъж. После заобиколих бавно канапето и се вгледах в онзи, който лежеше на него.

Той се усмихна леко, в гълъбовосивите очи проблесна смях.

— Да — отвърна на изражението ми. — И аз не очаквах да те видя отново. Но явно е съдба. — Извърна глава и вдигна ръка към огромния си охранител. — Ангъс. Би ли налял малко бренди на госпожа Клеър? Опасявам се, че изненадата от срещата ни малко я разстрои.

Това беше меко казано. Отпуснах се в едно кресло с разкрачени крачка и приех кристалната чаша, която ми подаде Ангъс Мхор.

Очите на Колъм Макензи не се бяха променили; гласът му — също. И двете съдържаха есенцията на мъжа, който беше повел клана Макензи преди трийсет години въпреки болестта, която го бе осакатила още като юноша. Всичко друго се беше променило към лошо, за жалост. В черната коса се виждаха сиви кичури, чертите на лицето му се бяха изострили, а кожата висеше отпусната. Дори широките гърди бяха хлътнали, а мощните рамене се изгърбваха, докато плътта изчезваше от крехкия скелет.

Той вече държеше чаша с някаква кехлибарена течност, която сияеше на огъня. Надигна се с усилие до седнало положение и вирна брадичка в иронична наздравица.

— Изглеждате много добре… племеннице. — Зърнах с периферното си зрение как Чарлс зина от изненада.

- А вие — не — отвърнах дръзко.

Той погледна безстрастно към изкривените си крака. След сто години щяха да наричат това заболяване на най-известния човек, страдал от него — Синдром на Тулуз Лотрек.

— Така е, но пък минаха две години от последната ни среща. Госпожа Дънкан не очакваше да изкарам горе-долу толкова.

Отпих малко от брендито. Беше чудесно. Чарлс явно държеше на този човек.

— Не трябваше да обръщате толкова внимание на проклятието на една вещица — казах аз.

На изящните устни потрепна усмивка. Той притежаваше дръзката красота на брат си Дугал, макар и съсипана, и когато булото на отчуждението се вдигнеше от очите му, в тях грейваше силата, която държеше това съсипано тяло.

— Не в проклятия, не. Останах с впечатлението, че дамата го каза по-скоро като наблюдение, отколкото като проклятие. Рядко съм срещал по-наблюдателен човек от Гейлис Дънкан — с едно изключение. — Наклони глава към мен.

— Благодаря.

Колъм погледна Чарлс, който следеше с удивление този разговор.

— Благодаря ви за любезността да ми позволите да използвам салона ви за тази среща с госпожа Фрейзър, Ваше Височество — каза Колъм с лек поклон. Говореше любезно, но тонът му определено подсказваше, че очаква принцът да напусне. Чарлс, който не беше свикнал да го отпращат, се изчерви силно и отвори уста. После се съвзе, затвори я, поклони се рязко и се врътна на пети.

— И пазач няма да ни е нужен — извиках след него. Раменете му се приведоха, а тилът силно почервеня под опашката на перуката, но той направи рязък жест и пазачът до вратата ме погледна смаян и го последва.

— Хм… — Колъм се озърна неодобрително към вратата, после пак насочи вниманието си към мен. — Поисках да ви видя, защото ви дължа извинение — каза направо.

Аз се облегнах в креслото и опрях невъзпитано чашата на корема си.

— Извинение? — попитах с колкото сарказъм успях да събера. — Задето се опитахте да ме изгорите като вещица, сигурно? — Махнах небрежно с ръка. — Моля ви, не го мислете!

Той се усмихна, без ни най-малко да се смути.

— Предполагам, че изглежда малко неуместно, да.

— Неуместно? След като ме арестувахте, хвърлихте ме в онази яма за цели три дни без свястна храна и вода? След като ме съблякохте полугола и ме биха с камшик пред всички в Крейнсмюир? След като се разминах на косъм с кладата? — Замълчах и поех дълбоко дъх. — Сега, като го споменахте — добавих по-спокойно, — „неуместно” ми се струва съвсем подходящо.

Усмивката беше изчезнала.

— Моля за извинение за лекомислието ми — каза той тихо. — Не исках да прозвучи така.

Погледнах го, но не видях смях в очите с черни мигли.

— Предполагам. Сега сигурно ще кажете и че не сте имали намерение да ме арестувате за вещерство.

Сивите очи станаха по-остри.

— Вие знаете?

— Гейли каза така. Докато бяхме в онази яма. Каза, че от нея искате да се отървете; с мен станало по случайност.

— Така е. — Внезапно изглеждаше много изморен. — Ако бяхте в замъка, щях да мога да ви защитя. Какво ви заведе в селото, за бога?

— Беше ми казано, че Гейли Дънкан е болна и ме вика — отвърнах рязко.

— Така ли? Казано. От кого, ако мога да попитам?

— Лери. — Дори сега не успях да потисна гнева при произнасянето на името на това момиче. От глупава ревност заради брака ми с Джейми, тя се беше опитала да ме убие. Впечатляваща лошотия за едно шестнайсетгодишно девойче.

Дори сега, сред гнева, усещах мрачно задоволство. Той е мой, казах си почти несъзнателно. Мой. Ти никога няма да ми го отнемеш. Никога!

— О… — Колъм се взираше в мен. — Предположих, че е станало нещо такова. Кажете ми — продължи, като вдигна черната си вежда, — ако простото извинение ви се струва неуместно, ще приемете ли отмъщение тогава?

— Отмъщение? — Явно съм изглеждала смаяна от тази идея, защото той се усмихна безрадостно.

— Да. Момичето се омъжи преди шест месеца за Хю Макензи от Мулдор, един от моите хора. Той ще постъпи с нея както му кажа или както вие пожелаете да бъде наказана. Какво е желанието ви?

Примигнах, изумена от това предложение. Той не бързаше да чуе отговора; седеше спокойно и отпиваше от брендито, което Ангъс Мхор му беше налял отново. Не ме гледаше, но аз се изправих и се отдалечих до прозорците, за да остана сама за миг.

Стените тук бяха дебели пет фута; облегнах се в дълбоката ниша на прозореца и наистина останаха сама. Яркото слънце озари тънките руси косъмчета по ръцете ми, когато ги поставих на перваза. Това ми напомни за ямата на крадците, влажната смърдяща яма, и едничкия слънчев лъч, който проникваше през отвора и караше черната дупка да прилича още повече на гроб.

Първия ден в ямата прекарах в студ и мръсотия, все още изтръпнала от неверие; втория треперех от нещастие и страх, след като разбрах докъде се простира предателството на Гейлис Дънкан и мерките на Колъм срещу него. На третия ме отведоха на съд. Стоях, изпълнена със срам и ужас, под облаците на есенното небе и усещах как челюстите на капана на Колъм се затварят около мен, щракнали заради думите на онова момиче.

Лери. Със светла кожа и сини очи, с кръгло красиво лице, но нищо друго, което да я отличи от останалите момичета в Леох. Бях мислила за нея в онази яма, имах достатъчно време да мисля. Но колкото и ужасена и ядосана да бях тогава, и сега, не можех, и тогава, и сега, да се накарам да я видя като истински зла.

— Тя беше само на шестнайсет, за бога!

— Достатъчно голяма, за да се омъжи — прозвуча сардоничен глас зад мен и аз осъзнах, че съм говорила на глас.

— Да, тя искаше Джейми. — Обърнах се. Колъм още седеше на канапето с одеяло върху кривите крака. Ангъс Мхор стърчеше тихо зад него, приковал притворените от тежки клепачи очи в господаря си. — Сигурно си е мислила, че го обича.

В двора мъжете провеждаха бойна подготовка, чуваха се викове и звън на оръжия. Слънцето се отразяваше в мечове и мускети, в пиринчените дръжки на щитовете и в червеникаво златната коса на Джейми, която вятърът развяваше, докато той бършеше лицето си с ръка, зачервен, плувнал в пот и смеещ се на нещо, казано от Мърто.

Вероятно все пак не бях справедлива към Лери, като предполагах, че нейните чувства са били по-слаби от моите. Никога нямаше да разбера дали беше действала от незрялост и злоба или от истинска страст. Така или иначе не успя. Аз оцелях. И Джейми беше мой. Докато го гледах как вдига килта си и небрежно се чеше по задника, а огрените от слънцето златисти косъмчета смекчат извивката на бедрото, аз се усмихнах и се върнах да седна при Колъм.

— Ще приема извинението.

Той кимна, сивите очи бяха замислени.

— Значи вярвате в милосърдието, госпожо?

— По-скоро в справедливостта. Като стана дума за нея, не вярвам да сте дошли чак от Леох само за да ми се извините. Вероятно е било ужасно пътуване.

— Да, така беше. — Огромната мълчалива грамада зад нас помръдна и масивната глава се сведе към господаря в явно свидетелство за това. Колъм усети движението и вдигна рязко дясната си ръка — всичко е наред, казваше жестът, сега съм добре.

— Не — продължи Колъм, — не знаех дори, че сте в Единбург. Всъщност едва когато Негово Височество спомена Джейми Фрейзър, попитах за вас. — Внезапно се усмихна. — Негово Височество не е голям ваш почитател, госпожо Клеър. Но вие сигурно знаете това?

Пренебрегнах въпроса.

— Значи наистина смятате да се присъедините към принц Чарлс?

Колъм, Дугал и Джейми имаха способността да крият мислите си, но от тримата Колъм определено беше най-добър в това. Можех да науча повече от някоя от каменните глави по фонтана в двора.

— Дойдох да се видя с него.

Седнах и се запитах какво бих могла — или трябва — да кажа, за да помогна на Чарлс. Вероятно бе най-добре да оставя това на Джейми. Все пак фактът, че Колъм се разкайва, задето случайно не ме уби, не означаваше, че е склонен да ми вярва. А това, че бях част от антуража на Чарлс, не беше сигурно доказателство, че не съм английска шпионка.

Все още разсъждавах по въпроса, когато Колъм внезапно остави чашата си и ме погледна право в очите.

— Знаете ли колко такива изпих от сутринта?

— Не. — Ръцете му не трепереха, макар и разкривени и загрубели от болестта. Клепачите и очите му можеше да са зачервени от пътуването. Той не говореше заваляно и нищо в движенията му не подсказваше, че е пиян. Но аз го бях виждала да пие и преди и имах доста добра представа за възможностите му.

Той махна към гарафата.

— Половин бутилка. До довечера ще я довърша.

— О… — Значи затова беше поискал да донеса сандъчето с лекарства. Посегнах да го взема от пода.

— Щом имате нужда от толкова много бренди, надали нещо друго ще ви помогне, освен опиум — казах аз, докато ровех из шишенцата и бурканчетата. — Мисля, че имам малко лауданум, но мога да ви намеря и…

— Не това искам от вас. — Властният му тон ме сепна и аз го погледнах. Той добре криеше мислите си, но умееше и да ги показва съвсем красноречиво. — Лесно ще си намеря лауданум. Сигурно някой аптекар в града продава — или сироп от мак, или неразреден опиум.

Оставих капака на малкото сандъче да се затвори и отпуснах ръце върху него. Значи не искаше да изпадне в опиянение и да остави водачеството на клана на друг. А ако не искаше от мен временно облекчение, тогава какво? Вероятно вечно. Познавах Колъм Макензи. Ясният, безпощаден ум, който беше планирал унищожението на Гейлис Дънкан, не би се поколебал да замисли и неговото.

Ясно. Той беше дошъл при Чарлс Стюарт, за да вземе окончателно решение дали да присъедини клана Макензи от Леох към каузата на якобитите. След това Дугал щеше да води клана. А тогава…

— Останала съм с впечатлението, че самоубийството е смъртен грях — казах аз.

— Предполагам — отвърна той невъзмутимо. — Грях от гордост поне, защото така ще избера сам подходящия момент. Обаче не очаквам да страдам много за греха си, защото не вярвам в съществуването на Бог още от деветнайсетгодишен.

В стаята стана тихо, чуваха се само пукането на огъня и приглушените викове на мъжете отвън. Долавях и дишането му — бавно и стабилно.

— Защо аз? Наистина лесно можете да намерите лауданум, стига да имате пари — а вие имате. Със сигурно знаете, че достатъчно голяма доза ще ви убие. Освен това ще е лека смърт.

— Твърде лека. — Поклати глава. — В този живот не разчитам на друго, освен на ума си. Искам да го запазя, когато посрещна смъртта. А колкото до леката смърт… — Той се размърда на канапето, не криеше смущението си.

Кимна към сандъчето ми.

— Вие споделяте знанието на госпожа Дънкан за лекарствата. Реших, че вероятно знаете как точно е убила съпруга си. Стори ми се бързо и сигурно. И подходящо — добави сухо.

— Според присъдата го е направила чрез вещерство. — Съдът я призна за виновна съгласно твоя план, помислих си. — Или не вярвате във вещерството?

Той се засмя, чист, безгрижен звук в осветената от слънцето стая.

— Човек, който не вярва в Бог, едва ли би вярвал в Сатаната, нали?

Още се колебаех, но той умееше да преценява хората. Беше ми поискал прошка преди услугата и се увери, че зная какво справедливост — или милосърдие. А това беше, както каза той, подходящо. Отворих кутията и извадих малко шишенце цианид, което пазех като отрова за плъхове.

— Благодаря ви, госпожо Клеър — каза той официално, макар че в очите му още имаше усмивка. — Дори моят племенник да не беше доказал невинността ви така красноречиво в Крейнсмюир, пак нямаше да ви мисля за вещица. Още нямам никаква представа коя сте и откъде се взехте, нито защо сте тук, но никога не съм допускал, че сте вещица. — Замълча и вдигна вежда. — Може би вече ще ми кажете коя сте?

Поколебах се за миг, но човек, който не вярва нито в Бог, нито в Дявола, едва ли щеше да повярва и на истината за мен. Стиснах леко пръсти и ги отпуснах.

— Най-добре ме мислете за вещица. Най-близо е до истината.

Когато тръгнах към двора на следващата сутрин, срещнах лорд Балмерино на стълбите.

— О, госпожо Фрейзър! — посрещна ме радостно той. — Точно вас търсех.

Усмихнах му се. Пълен, ведър човек, той правеше живота в Холируд малко по-приятен.

— Ако не е треска, дизентерия или френската болест, ще може ли да почака? Съпругът ми и чичо му тъкмо правят демонстрация на бойното изкуство на планинците пред дон Франциско де ла Кинтана.

— О, така ли? Бих искал и аз да я видя. — Балмерино слезе на стъпалото до мен и главата му заподскача радостно на нивото на рамото ми. — Много бих искал да видя хубав мъж с меч. А и всичко, което би доставило удоволствие на испанците, има искреното ми одобрение.

— Моето също. — Джейми сметна, че ще е твърде опасно за Фъргъс да задига кореспонденцията на Негово Височество в двореца, затова зависеше от информацията, която научаваше от самия Чарлс. Изглежда, тя беше доста. Чарлс смяташе Джейми за един от най-близките си приятели — всъщност единствен той от вождовете на кланове се ползваше с подобно доверие, макар че не можеше да допринесе с много хора или с пари.

Като стана дума за пари, Чарлс беше споделил с него големите си надежди да получи подкрепа от Филип Испански, чиито последни писма до Джеймс в Рим били определено окуражаващи. Дон Франциско, макар и не точно пратеник, беше член на испанския кралски двор и може би от него се очакваше да докладва на краля как точно стоят нещата с въстанието на Стюартите.

— Защо ме търсихте? — попитах аз, докато вървяхме по алеята, която опасваше двора на Холируд. Вече се събираше малка тълпа зрители, но дон Франциско и двамата бойци не се виждаха никъде.

— О! — Лорд Балмерино бръкна в жакета си. — Нищо важно, скъпа милейди. Получих ги от един от моите куриери, който пък ги взел от свой роднина от Юга. Реших, че може да ви се сторят интересни.

Подаде ми тънко снопче грубо отпечатани листи. Това бяха прокламации, които се раздаваха из кръчмите или се окачваха по къщи и огради в градовете и селата.

„ЧАРЛС ЕДУАРД СТЮАРТ, познат на всички като Младия Претендент — пишеше там. — Да бъде всеизвестно, че този Покварен и Опасен човек, който стъпи Незаконно на бреговете на Шотландия, за да Подстрекава към Бунт населението на тази Страна, и тъй Отприщи над Невинните ѝ Поданици Ужасите на една Недостойна Война.” Продължаваше в същия дух и завършваше с призив към Невинните Поданици, които четат тази прокламация „да сторят всичко по Силите си, за да бъде Въздадено онова, което той заслужава.” Прокламацията беше украсена с нещо като портрет на Чарлс. Нямаше голяма прилика с оригинала, но със сигурност изглеждаше Покварен и Опасен, което беше и търсеното внушение.

— Тази е доста сдържана — каза Балмерино, който надничаше над лакътя ми. — Има други, които показват по-голям размах както във въображението, така и в ругатните. Ето, вижте. Това съм аз — рече той и посочи листа с явно доволство.

Прокламацията изобразяваше див планинец с гъсти мустаци, рошави вежди и святкащи свирепо очи под сянката на шотландска шапка. Погледнах към лорд Балмерино, облечен, както винаги, най-изискано. Дрехите му бяха от фин плат и скроени така, че да отиват на пълната му дребна фигура. Той се взираше в прокламацията и замислено потъркваше гладко избръснатите си румени бузи.

— Не знам. Мустаците ми придават леко романтичен вид, не мислите ли? Все пак брадата ужасно сърби; не съм сигурен, че бих я понесъл дори заради подобна живописност.

Обърнах на следващата страница и едва не изпуснах листа.

— Все пак при съпруга ви са постигнали известна прилика — отбеляза Балмерино, — но, разбира се, нашият скъп Джейми донякъде се вписва в представата на англичаните за здравеняк планинец. Моля за извинение, скъпа моя, не исках да обиждам никого. Но той е едричък, нали?

— Да — отвърнах разсеяно, прелиствайки прокламациите.

— А имахте ли представа, че съпругът ви има навик да пече и яде малки дечица? — изкикоти се Балмерино. — Винаги съм подозирал, че този ръст се дължи на специална храна.

Непочтителните коментари на развеселения граф донякъде ме успокоиха. Вече и аз успявах да се усмихна на неделите шаржове и описания, макар че се чудех дали всъщност читателите не им вярват. Вероятно повечето. Хората често бяха не само готови, но и изгаряха от нетърпение да повярват в най-лошото — и колкото по-лошо, толкова по-добре.

— Мисля, че ще ви заинтригува последната — прекъсна мислите ми Балмерино и прелисти на последната прокламация.

„ВЕЩИЦАТА НА СТЮАРТ” — гласеше заглавието. От листа ме погледна дългоноса жена с малки очички, а под нея Чарлс Стюарт беше обвинен, че е призовал „Силите на Мрака” в помощ на незаконната си кауза. Като допускал сред най-приближените си една добре известна вещица, която можела да сее смърт, като имала и други, по-обичайни способности (да съсипва реколтата, да спира млякото на кравите и да причинява слепота), Чарлс явно беше продал душата си на Дявола и затова щеше да „Гори Вечно в Ада!”, както възторжено заключаваше прокламацията.

— Мисля, че това сте вие — каза Балмерино. — Макар да ви уверявам, скъпа моя, че няма никаква прилика.

— Много занимателно — казах аз. Подадох му прокламациите, като потиснах порива да избърша ръка в полите си. Чувствах се зле, но все пак успях да се усмихна. Той ме погледна и ме стисна окуражително за лакътя.

— Не се тревожете, скъпа моя. Щом Негово Величество си върне короната, цялата тази глупост скоро ще бъде забравена. Вчера си бил престъпник — утре ставаш герой в очите на народа; виждал съм го и преди.

— Plus ça change, plus cést la même chose^[10]— прошепнах аз. A ако Негово Величество крал Джеймс не си върнеше короната…

— А ако нашите усилия по зла съдба се окажат неуспешни — каза Балмерино, сякаш чул мислите ми, — тогава прокламациите ще са най-малката ни грижа.

— Ан гард. — След това официално откриване Дугал зае класическа стойка, застанал странично към своя опонент. Ръката с меча беше присвита, а другата вдигната изящно, с отворена длан, за да покаже, че не държи кинжал.

Острието на Джейми срещна неговото със звън.

— Je suis prest — Джейми улови погледа ми и аз видях, че е развеселен. Традиционният отговор в началото на дуел всъщност беше и мотото на неговия клан. „Готов съм.”

За миг си помислих, че може би не е готов, и ахнах неволно, когато мечът на Дугал полетя напред. Но Джейми беше видял движението още в зародиш и мечът прониза само въздух.

Крачка встрани, бърз удар и контраатака, която срещна отново остриетата и те изстъргаха по дължината си. Двата меча се вкопчиха един в друг близо до дръжките за секунда, после двамата се разделиха, отстъпиха назад, започнаха да обикалят в кръг и пак се хвърлиха в атака.

Удар, париране и скок — и Джейми почти достигна хълбока на Дугал, който се извъртя настрани с развят килт. Париране и нападение, бърз удар нагоре, който изби меча, и Дугал пристъпи напред, принуждавайки Джейми да стори същото.

Виждах дон Франциско, стоеше в другия край на двора с Чарлс, Шеридан, стария Тулибардин и още неколцина. Под намазаните с восък тънки мустачки на испанеца играеше усмивка, но не разбирах дали от възхищение към дуелиращите се, или това беше обичайното му изкуствено изражение. Колъм не се виждаше никъде. Не бях изненадана. Освен че не обичаше да се появява пред хора, той сигурно беше изтощен от пътуването до Единбург.

Чичо и племенник — талантливи бойци, и двамата левичари — показваха уменията си в представление, което бе още по-впечатляващо заради факта, че се сражаваха съгласно правилата на френския дуел, но не с шпага, която бе част от костюма на всеки кавалер, нито със сабя на войник. И двамата държаха планински мечове от калена стомана, дълги почти метър и с плоско острие, което можеше да разпори човек от темето до врата. Държаха огромните оръжия с грация, непостижима за по-дребни мъже.

Видях как Чарлс шепне нещо в ухото на дон Франциско, а испанецът кима, без да откъсва очи от битката. Почти равностойни, Джейми и чичо му, изглеждаха готови да се избият. Дугал беше учил Джейми да се бие с меч и се бяха сражавали рамо до рамо и гръб до гръб неведнъж; и двамата добре познаваха особеностите в стила на другия — или поне се надявах да е така.

Дугал нападна с двоен скок и принуди Джейми да отстъпи към края на двора. Той отскочи бързо настрани, отби меча на Дугал, после замахна на другата страна така бързо, че острието мина през десния ръкав на чичо му. Чух как платът се разпори и ивицата бял лен запърха на вятъра.

— О, чудесен удар, сър! — Обърнах се и видях лорд Килмарнок до рамото ми. Сериозен, безличен човек на трийсетина години, той беше настанен заедно със сина си Джони в крилото за гости на Холируд.

Синът рядко беше далеч от баща си, затова се озърнах за него. И наистина — стоеше до него и наблюдаваше с отворена уста дуела. Забелязах някакво движение от другата страна на колоната: черните очи на Фъргъс се взираха немигащо в Джони. Смръщих вежди и го изгледах предупредително.

Джони, който ясно съзнаваше положението си на наследник на Килмарнок и още по-ясно осъзнаваше каква привилегия е да тръгне на война с баща си още на дванайсет години, се държеше господарски с останалите момчета. Повечето от тях просто го избягваха, а другите само чакаха да се отдели от опеката на баща си.

Фъргъс определено спадаше към втората група. Възмутен от думите на Джони за „шотландците със смешните шапки”, които — много точно — беше възприел като обида към Джейми, Фъргъс вече беше направил един опит да го нападне в градината са камъните преди няколко дни. Джейми му приложи бързо правосъдие на физическо ниво, после му обясни, че макар лоялността да е прекрасно и много ценено качество, глупостта не е точно такава.

— Това момче е с две години по-голямо от теб и е доста по-тежко — каза му той, като го разтърсваше леко за рамото.

— Да не мислиш, че ще ми помогнеш, като ти разбият главата? Има време за битки, но понякога трябва да си държиш езика зад зъбите и да чакаш. Ne petez plus haut que votre cul, нали?^[11]

Фъргъс кимна и избърса сълзите от бузите си с края на ризата, но аз имах съмнения, че думите на Джейми са му направили голямо впечатление. Сега не ми харесваше замисления поглед на големите черни очи и реших, че ако Джони беше малко по-умен, щеше да застане между мен и баща си.

Джейми почти падна на коляно и замахна нагоре с меча, който профуча съвсем близо до ухото на Дугал. Дугал отскочи назад, сякаш сепнат, после се ухили и стовари меча си странично върху главата на Джейми с кънтящ звук.

Чух ръкопляскания от другата страна на площада. Битката преминаваше от елегантен френски дуел към шотландски бой и зрителите бяха извънредно доволни.

Лорд Килмарнок също чу звука, погледна през двора и се намръщи.

— Съветниците на Негово Височество са се събрали да посрещнат испанеца — отбеляза саркастично. — О’Съливан и онзи дърт глупак Тулибардин. А приема ли съвети от лорд Елчо, Балмерино, Лохиел и дори от моята скромна персона?

Това явно беше риторичен въпрос и аз само прошепнах нещо съчувствено, без да откъсвам очи от бойците. Звънът на стомана отекваше в камъните и почти заглушаваше думите на Килмарнок. Но веднъж започнал, той не можеше да сдържи горчивината си.

— Не! О’Съливан, О’Брайън и останалите ирландци — те не рискуват нищо! Ако стане най-лошото, просто ще пледират за защита от преследване заради националността си. Но ние — ние рискуваме собственост, чест — живота си! А сме пренебрегвани и с нас се отнасят като с прости драгуни. Вчера поздравих Негово Височество, а той мина покрай мен с вирнат нос, сякаш съм нарушил добрия тон, като съм го заговорил!

Килмарнок беше вбесен и то с право. Чарлс първо беше убедил тези хора да му осигурят войници и пари за това начинание, а после ги отхвърляше и търсеше съветите на старите си съветници от Континента — повече от които смятаха Шотландия за див пущинак, а населението ѝ за прости диваци.

В този миг Дугал ахна от изненада и се чу силният смях на Джейми. Левият ръкав на Дугал висеше от рамото му, а по ръката под него нямаше и капка кръв.

— Ще ти платя за това, малки Джейми — ухили се Дугал. По лицето му се стичаше пот.

— Тъй ли, чичо? — пъшкаше Джейми. — И как? — Проблесна метал и споранът на Дугал се затъркаля подрънкващ по камъните.

Зърнах някакво движение с периферното си зрение и рязко се извърнах.

— Фъргъс!

Килмарнок също погледна натам и видя Фъргъс. Той държеше голяма пръчка така престорено небрежно, че беше направо смешен.

— Не се тревожете, милейди Брох Туарах — каза лорд Килмарнок. — Моят син може да се защитава честта си, ако се наложи. — Усмихна се снизходително на Джони, после се обърна към дуела. Аз също, но се ослушвах. Не смятах, че Фъргъс няма чувство за чест; просто бях останала с впечатлението, че това понятие при него доста се различава от схващането на лорд Килмарнок.

— Гу леоир!^[12] — изкрещя Дугал и боят веднага спря. Целите в пот, те се поклониха към аплодиращите благородници и пристъпиха да приемат поздравления и да се представят на дон Франциско.

— Милорд! — извика силен глас от колоните. — Моля — le parabola!

Джейми се извърна, смръщен от прекъсването, после сви рамене, усмихна се и се върна в центъра на двора. Le parabola — така Фъргъс наричаше този номер.

Джейми се поклони бързо на Негово Височество, хвана внимателно меча за острието, наведе се леко и със страховит замах накара острието да полети и да се завърти във въздуха. Всички гледаха меча, който просветваше на слънцето, докато се превърташе с такава инерция, че сякаш увисна във въздуха за миг, преди да се спусне към земята.

Същността на номера, разбира се, беше да хвърлиш оръжието така, че да се забие в земята при падането. Джейми го беше усъвършенствал дотам, че стоеше точно под падащия меч и в последния миг отстъпваше встрани, за да не бъде пронизан от острието.

Мечът се заби в краката му и зрителите колективно ахнаха. Едва когато Джейми се наведе да го издърпа от земята, забелязах, че двама от публиката ги няма.

Единият, дванайсетгодишният господар на Килмарнок, лежеше по очи в края на тревата и сред провисналата кестенява коса вече се издуваше цицина. Вторият не се виждаше никъде, но долових тих шепот от сенките зад мен.

— Недей да пърдиш по-високо от задника си — изрече той със задоволство.

Времето беше необичайно топло за ноември и вездесъщите облаци се разкъсаха, позволявайки на колебливото есенно слънце да огрее за миг сивотата на Единбург. Аз се възползвах от това и пълзях из каменната градина зад Холируд, за радост на неколцина планинци, които се мотаеха из нея, за да се порадват на слънцето и на някоя и друга чаша домашно уиски.

— Гъсеници ли дирите, госпожо? — провикна се единият.

— Ами! Феи ще да са — пошегува се другият.

— По-скоро вие ще ги намерите в уискито, отколкото аз под камъните — отвърнах.

Мъжът с чашата затвори едното си око и се втренчи театрално в дълбините ѝ.

— Е, стига да не са гъсеници — отвърна той и отпи голяма глътка.

Всъщност това, което търсех, за тях не беше нещо повече от гъсеница, помислих си аз и избутах един голям камък, за да открия оранжево-кафявия мъх по повърхността му. Потърках го леко с малко ножче и няколко парченца паднаха на дланта ми, откъдето внимателно бяха прехвърлени в евтина метална кутийка за енфие, в която слагах събраните с мъка находки.

Като че ли относително космополитната атмосфера на Единбург беше повлияла на планинците; в далечните села щяха да ме гледат с подозрение, ако не и с враждебност, но сега явно смятаха поведението ми за някаква безобидна странност. Всички планинци се отнасях към мен с огромно уважение и аз с радост установих, че то не е примесено със страх.

Дори фактът, че съм англичанка, беше забравен, щом стана ясно кой е съпругът ми. Предполагах, че никога нямаше да узная повече от това, което Джейми ми разказа за битката при Престънпанс, но каквото и да е, явно силно беше впечатлило шотландците и Червения Джейми беше посрещан навсякъде с викове и приветствия.

Всъщност и сега вниманието ми беше привлечено от вика на планинците. Вдигнах глава и видях Червения Джейми да върви по тревата. Махна им разсеяно, докато оглеждаше камъните зад двореца.

Лицето му просветна, щом ме забеляза, и дойде при мен.

— Ето къде си. Може ли да дойдеш за малко и да си вземеш малката кошничка?

Аз се изправих, изтупах роклята си и пуснах ножчето в кошничката.

— Добре. Къде отиваме?

— Колъм иска да говори с нас. И с двамата.

— Къде? — Закрачих по-широко, за да не изоставям.

— В църквата в Кенънгейт.

Това беше интересно. За каквото и да ни викаше, Колъм явно не искаше в Холируд да се разбира за срещата ни.

Джейми също; щом каза да взема кошницата. Минахме, хванати подръка, през портата, а кошницата подсказваше, че сме тръгнали или за покупки, или да раздам лекарства на хората и техните семейства, настанени из Единбург.

Главната улица на Единбург се издигаше стръмно. Холируд се извисяваше в подножието ѝ, със старото абатство до него, чиято арка създаваше измамно усещане за сигурност. Той високомерно пренебрегваше яркото присъствие на двореца на Единбург, щръкнал на билото на скалистия хълм. Между двата замъка се проточваше наклонена почти под четиридесет и пет градуса улица. Пухтяща и зачервена, аз вървях до Джейми и се чудех как Колъм Макензи беше изминал това разстояние.

Открихме го в двора на църквата. Седеше на каменна пейка и слънцето топлеше гърба му. Пръчката от трънка лежеше на пейката до него, а късите му криви крака висяха над земята. Беше привел рамене и глава и отдалече приличаше на гном, на естествен обитател на тази създадена от човека каменна градина с килнати надгробни плочи и плъзнали лишеи. Огледах един много хубав лишей по арката, но реших, че не е уместно да спирам.

Тревата приглушаваше стъпките ни и все пак Колъм вдигна глава още преди да се приближим. Явно сетивата му бяха съвсем наред.

Под близката липа се размърда сянка. Сетивата на Ангъс Мхор също бяха в изправност. Щом се увери в самоличността ни, огромният пазач се върна на поста си и се сля с пейзажа.

Колъм кимна за поздрав и посочи пейката. Отблизо вече изобщо не приличаше на гном въпреки разкривеното си тяло. Отблизо той беше истински мъж.

Джейми ме настани на един надгробен камък, после седна на посоченото от Колъм място. Мраморът беше изненадващо студен дори през дебелите поли и аз се поразмърдах върху неудобното зловещото изображение на череп и кръстосани кости. Видях епитафията отдолу и се усмихнах:

Джейми вдигна предупредително вежда и се обърна към Колъм.

— Поискал си да ни видиш, чичо?

— Искам да те питам нещо, Джейми Фрейзър — каза Колъм. — Имаш ли ме за своя кръв?

Джейми помълча, взираше се в лицето му. После леко се усмихна.

— Имаш очите на мама. Как да отрека това?

Колъм сякаш се сепна. Очите му бяха ясни, меко сиви като гълъбово крило, обрамчени от черни мигли. Въпреки красотата им можеха да светят като студена стомана и аз се запитах, не за първи път, каква ли е била майката на Джейми.

— Помниш майка си? Ти беше много малък, когато тя умря.

Устните на Джейми леко се изкривиха, но той отговори спокойно:

— Достатъчно голям бях. Освен това у дома има огледало; казваха ми, че приличам малко на нея.

Колъм се засмя.

— Не е малко. — Вгледа се в Джейми, присвиваше леко очи срещу слънцето. — Да, момче; ти си син на Елън, няма съмнение. Косата… — Посочи към косата му, която блестеше в кестеняво, кехлибарено, червеникавокафяво и цинобър, вълниста грива от хиляди нюанси на червеното и златното. — … и устата. — Устата на Колъм се изви настрани, сякаш заради спомен. — Все я подкачах, че е голяма като нощно гърне. Можеш да лапаш мухите като жаба, казвах ѝ, само дето нямаш лепкав език.

Изненадан, Джейми се засмя.

— Уили веднъж го каза и на мен. — После млъкна; рядко говореше за мъртвия си брат и вероятно никога не го беше споменавал пред Колъм.

— Писах ѝ — каза Колъм, гледаше разсеяно една от наклонените надгробни плочи. — Когато брат ти и бебето умряха от шарка. Тогава ѝ писах за първи път, след като си тръгна от Леох.

— След като се е омъжила за баща ми.

Колъм кимна бавно, още гледаше настрани.

— Да. Тя беше по-голяма от мен, знаеш, с две години някъде; колкото е разликата между теб и сестра ти. — Дълбоко поставените сиви очи се извърнаха към Джейми. — Никога не съм я виждал. Близки ли сте?

Джейми само кимна леко. Взираше се в чичо си, сякаш търсеше отговор на някаква загадка в лицето му.

Колъм също кимна.

— И ние с Елън бяхме така. Аз все се влачех след нея и тя ме гледаше. Помня как слънцето светеше през косата ѝ, а като си лягах, ми разказваше приказки. Дори по-късно — усмихна се леко, — когато краката ми започнаха да се изкривяват, тя все идваше сутрин и вечер в стаята ми, за да каже кого е видяла и какво са ѝ казали. Говорехме за арендаторите и как могат да се уреждат нещата. Тогава вече бях женен, но Летиша нямаше ум за такива неща, а и не я беше грижа. — Той махна пренебрежително с ръка.

— Все си говорехме — понякога с Дугал, понякога сами — как да се съхрани богатството на клана; как да се опази мирът сред септовете, с кои кланове да се съюзим, как да управляваме земите и горите… А после тя си тръгна — рече внезапно, забил поглед в едрите си ръце, събрани на коляното му. — Без да поиска разрешение, без да се сбогува. Просто си отиде. Чувах по нещо за нея от хората, но тя не ми писа.

— Не е отговорила на писмото ти? — попитах тихо, макар че не исках да се намесвам. Той поклати глава, още гледаше надолу.

— Тя беше болна; беше изгубила и дете. Вероятно е искала да ми пише по-късно, лесно се отлагат такива неща. — Той се усмихна безрадостно, после лицето му се отпусна. — Но до Коледа вече беше мъртва.

Погледна право към Джейми, който срещна спокойно очите му.

— Затова много се изненадах, когато баща ти ми писа, че те изпраща с Дугал и иска да дойдеш в Леох, за да се обучаваш.

— Така са се разбрали, когато са се оженили — отвърна Джейми. — Че Дугал ще ме заведе при теб за известно време. — Сухи вейки от лиственица прелетяха с вятъра, Джейми и Колъм свиха рамене срещу внезапния студ и семейната прилика се подчерта от този общ жест.

Колъм видя усмивката ми и също леко се усмихна.

— О, да — каза той. — Но обещанието струва колкото хората, които са го дали. Тогава не познавах баща ти.

Отвори уста да продължи, но като че ли размисли. Тишината в църковния двор нахлу между тях и затвори пролуката на разговора им, все едно не бяха изрекли и дума.

Накрая Джейми я наруши отново.

— Какво мислеше за баща ми? — Усетих в тона му любопитството на дете, което рано е загубило родителите си и търси някакви късчета информация за хората, които е виждало само през детски очи. Разбирах този импулс; малкото, което знаех за родителите си, бях научила от кратките и незадоволителни отговори на чичо Ламб — той не разбираше много от хора.

Колъм обаче разбираше.

— Питаш какъв беше? — Огледа внимателно племенника си и леко се изсмя. — Ами виж се в огледало, момче. Ако лицето е на майка ти, баща ти ще те гледа през тези проклети котешки очи на Фрейзър. — Протегна се и се разшава, за да облекчи болката в костите си. Устните му бяха здраво стиснати по навик, за да не изпъшка, и аз разбрах какво е създало дълбоките бръчки между носа и устата. — Но за да ти отговоря, аз не го харесвах много, той мен — също, но знаех, че е почтен човек. — Замълча, после добави много тихо: — Знам, че и ти си такъв, Джейми Макензи Фрейзър.

Изражението на Джейми не се промени, но клепачите му леко потрепнаха. Само човек като мен, който добре го познаваше — или наблюдателен като Колъм — би забелязал.

Колъм въздъхна.

— Е, момче, затова исках да говоря с теб. Трябва да реша кого да последват Макензи от Леох — крал Джеймс или крал Джорди. — Усмихна се горчиво. — Май изборът е между познатия и непознатия дявол, но все пак трябва да го направя.

— Дугал… — започна Джейми, но чичо му го прекъсна с рязко движение на ръката.

— Да, знам какво мисли Дугал. Не ме оставя на мира вече две години — каза той нетърпеливо. — Но аз съм господарят на Макензи от Леох и аз трябва да реша. Дугал ще се подчини. Ти какво би ме посъветвал — за доброто на клана, чиято кръв тече и в твоите вени?

Джейми вдигна очи тъмносините си очи, притворени заради слънцето, което грееше в лицето му.

— Аз съм тук заедно с хората си — каза той. — Изборът ми не е ли ясен?

Колъм пак се размърда и наведе глава към племенника си, сякаш да долови всеки нюанс на гласа или изражението му.

— Нима? Хората отдават верността си по много причини, момче, и те рядко са тези, които изричат на глас. Говорих с Лохиел, Кланраналд и Ангъс, и с Алекс Макдоналд от Скотъс. Мислиш ли, че те са тук само защото смятат, че Джеймс Стюарт е законният крал? Сега ще питам теб и искам да чуя истината в името на честта на баща ти.

Джейми като че ли се поколеба и Колъм продължи:

— Не питам за себе си; ако имаш очи, ще видиш, че този въпрос няма да ме тревожи дълго. Питам заради Хамиш — момчето е твой братовчед. Ако искам да има клан, сега трябва да решавам мъдро.

Той замълча и остана неподвижен. Обичайната предпазливост се изличи от чертите му, сивите очи бяха открити и внимателни.

Джейми седеше също толкова неподвижно, беше замръзнал като мраморния ангел на гробницата зад него. Знаех какво го измъчва, макар че не личеше по изражението му. Вече се бяхме изправяли пред тази дилема — когато трябваше да тръгнем на този поход. Въстанието на Чарлс беше много рисковано начинание, а присъединяването на голям клан като Макензи от Леох можеше да окуражи и други да последват дръзкия Млад претендент и това да доведе до успеха му. Но ако все пак се провалеше, Макензи от Леох щяха да пострадат много.

Джейми обърна решително глава и ме погледна, сините очи се впиха в моите. Какво да сторя?

Усещах очите на Колъм, по-скоро почувствах, отколкото видях вдигането на гъстите тъмни вежди, но в ума си виждах малкия Хамиш — червенокосо десетгодишно дете, което толкова приличаше на Джейми, сякаш беше негов син, а не братовчед. И какъв щеше да е животът му и животът на останалите от клана, ако Макензи от Леох паднеха с Чарлс при Калоден. Мъжете от Лалиброх си имаха Джейми, който да ги спаси от последната касапница, ако се стигнеше дотам. Но не и хората от Леох. Все пак изборът не беше мой. Свих рамене и сведох глава. Джейми пое дълбоко дъх и взе решение:

— Върви си у дома, чичо — каза той. — И дръж хората си там.

Колъм седя неподвижно известно време, гледаше право в мен. Накрая устата му се изви в усмивка, но изражението му остана сериозно.

— Едва не спрях Нед Гоуан, когато тръгна да те спаси от изгаряне — каза ми той. — Сега съм доволен, че не го направих.

— Благодаря — отвърнах тихо.

Той въздъхна и потърка тила си, сякаш го болеше от бремето на водачеството.

— Тогава ще се видя с Негово Височество утре сутрин и ще му кажа решението си. — Ръката се спусна и легна на каменната пейка между него и племенника му. — Благодаря ти за съвета, Джейми. — Поколеба се и добави: — И нека Бог да е с теб.

Джейми се наведе и сложи длан върху ръката му. Усмихна се с широката, сладка усмивка на майка си и каза:

— Теб също, мо караид.

Главната улица беше оживена от хора, които се възползваха от кратките часове топлина. Вървяхме мълчаливо през тълпата, държах Джейми под ръка. Накрая той поклати глава и промърмори нещо на келтски.

— Правилно постъпи — казах в отговор по-скоро на мислите му. — Ти би направил същото. Каквото и да стане, Макензи поне ще са в безопасност.

— Да, сигурно. — Кимна на един офицер, който минаваше през тълпата. — Но какво ще стане с другите — Макдоналд, Макгиливри и останалите, които дойдоха? Ще бъдат ли унищожени, може би щяха да оцелеят, ако имах куража да кажа на Колъм да се присъедини към тях? — Поклати глава. — Никой не знае, нали, сасенак?

— Така е — отвърнах тихо и стиснах ръката му. — Никой не знае. Поне не достатъчно. Но не можем да направим нищо, нали?

Той ми се усмихна леко и стисна ръката ми под своята.

— Не можем. Вече е сторено и нищо не може да се промени, затова няма смисъл да се тревожим. Макензи ще останат извън всичко това.

Стражът пред портата на Холируд беше от клана Макдоналд, един от хората на Гленгари. Позна Джейми и ни кимна към двора, почти без да вдига поглед, защото се пощеше. Топлото време беше активирало гадинките, те излизаха от уютните си гнезда по слабините и под мишниците и често се осмеляваха да прекосят дори рискования терен на риза или наметало, свалени от гостоприемника.

Джейми му каза нещо с усмивка. Мъжът се засмя, хвана нещо на ризата си и го хвърли към Джейми, който се престори, че го улавя, огледа критично въображаемия звяр, после ми смигна и го пъхна в устата си.

— А как е главата на сина ви, лорд Килмарнок? — поинтересувах се любезно, щом влязохме в Голямата галерия на Холируд. Не че ме интересуваше, но реших, че не мога да избегна темата, затова бе по-добре да я повдигна на място, където евентуални прояви на враждебност бяха изключени.

Галерията отговаряше на този критерий. Дългата зала с висок таван, две огромни камини и извисяващи се прозорци беше сцена на чести балове и приеми след триумфалното пристигане на Чарлс в Единбург през септември. Сега, претъпкана със сиянието на висшето единбургско общество, нетърпеливо да почете своя принц — защото изглеждаше, че той наистина ще победи, — залата беше буквално бляскава. Дон Франциско, почетният гост, стоеше с Чарлс в единия ѝ, облечен в потискащия испански стил с торбести тъмни панталони, безформен жакет и дори малка къдрава яка, която беше много впечатляваща за по-младите и по-модерните сред гостите.

— О, добре е, госпожо Фрейзър — отвърна невъзмутимо Килмарнок. — Една цицина не може да спре момче на тази възраст задълго; макар че гордостта му вероятно пострада повече — добави той с внезапна усмивка.

Аз също се усмихнах, успокоена.

— Не сте ли ядосан?

Той поклати глава и погледна надолу, за да се увери, че не е настъпил полите ми.

— Опитах се да го науча на нещата, които трябва да знае като наследник на Килмарнок. Все пак не успях да го науча на смирение; вашият слуга постигна по-голям успех в това.

— Може би защото вие не сте го напердашили — казах разсеяно.

— Моля?

— Нищо — отвърнах изчервена. — Вижте, това е Лохиел? Мислех, че е болен.

От танца оставах без дъх, на лорд Килмарнок също не му се говореше, затова имах време да поогледам. Чарлс не танцуваше. Макар че беше добър танцьор и младите дами в Единбург копнееха за вниманието му, тази нощ той беше изцяло посветен на задачата да забавлява госта си. Следобеда видях да носят към кухнята малък сандък с португалско вино и сега чашите с рубинена течност се появяваха до лявата ръка на дон Франциско сякаш по магия.

Срещнахме се с Джейми, който влачеше една от госпожиците Уилямс през фигурите на танца. Те бяха три госпожици, почти неразличими една от друга — млади, кестеняви, хубавки и всички „ужасно заинтригувани, господин Фрейзър, от тази благородна кауза”. Те ме отегчаваха, но Джейми, търпелив както винаги, танцуваше с всичките поред и отговаряше на едни и същи глупави въпроси отново и отново.

— За тях това е някакво разнообразие, горкичките — обясни той добродушно. — А и баща им е богат търговец, затова Негово Височество би искал да окуража симпатиите на семейството.

Госпожицата Уилямс, с която танцуваше, изглеждаше на седмото небе и аз мрачно се зачудих докъде ще стигне това окуражаване. После вниманието ми се насочи към Балмерино, който танцуваше със съпругата на лорд Джордж Мъри. Видях съпрузите да си разменят топли погледи, когато лорд Джордж се приближи с друга от госпожиците Уилямс, и малко се засрамих от ревността си.

Не беше изненадващо, че Колъм не присъства на бала. Чудех се дали е успял да говори с Чарлс, но предположих, че едва ли. Чарлс изглеждаше твърде весел и оживен, за да е чул лошите новини.

До стената на галерията зърнах две едри фигури, почти идентични в неудобните и непривични за тях дрехи. Това бяха Джон Симпсън, майстор от гилдията на ковачите на мечове от Глазгоу, и неговият син, също Джон Симпсън. Те бяха пристигнали тази седмица, за да поднесат на Негово Величество един от великолепните си мечове, с които се славеха в цяла Шотландия. Явно тази нощ бяха поканени, за да разбере дон Франциско на каква дълбока подкрепа се радват Стюартите.

И двамата бяха дебели, тъмнокоси и брадати. Симпсън-старши имаше поръсена с черно-бяла брада, а тази на Симпсън-младши приличаше на тъмен склон, поръбен със сняг по върховете. Снегът бе навалял и по слепоочията. Внезапно бащата побутна рязко сина си в гърба и кимна красноречиво към една от търговските дъщери, които кръжаха около танцьорите под бащината си опека.

Симпсън-младши изгледа скептично баща си, но сви рамене, пристъпи напред и предложи с поклон ръката си на третата госпожица Уилямс.

Гледах ги с интерес как се завъртяха в танца, защото Джейми ми беше казал, че Симпсън-младши е почти глух.

— Сигурно от цялото това трещене в ковачницата — каза той и с гордост ми показа красивия меч, който беше купил от тях. — Глух като пън; баща му е по приказките, а синът вижда всичко.

Видях как зорките черни очи оглеждат танцуващите и преценяват разстоянието от една двойка до следващата. Младият ковач на мечове стъпваше тежичко, но спазваше добре ритъма — поне колкото мен. Затворих очи и усетих вибрирането на музиката в пода и от тавана над нас и предположих, че той следва точно това. После отворих очи, за да не налетя на някого, и видях как се смръщва при пронизителен фалшив тон на една от цигулките. Може би все пак чуваше нещо.

Въртенето на танцьорите ме доведе с Килмарнок до мястото, където Чарлс и дон Франциско топлеха гърбове пред огромната, облицована с плочи камина. За моя изненада Чарлс ми се намръщи над рамото на испанеца и направи някакъв скришен жест с ръка. Килмарнок го видя и се изсмя.

— Негово Височество не иска да ви представя на испанеца! — рече той.

— Така ли? — Погледнах през рамо, докато се отдалечавахме, но Чарлс беше подновил разговора си и размахваше ръце в изразителния италиански маниер.

— Предполагам. — Лорд Килмарнок танцуваше умело и аз се отпуснах дотолкова, че да мога да говоря, без постоянно да се тревожа, че ще настъпя полите си.

— Видяхте ли онези глупави прокламации, които Балмерино разнасяше? — попита той и аз кимнах. — Предполагам, че и Негово Височество ги е видял, а испанците са много суеверни и се хващат на подобни глупости. Никой човек с добро потекло и здрав разум няма да приеме сериозно такова нещо — увери ме той, — но без съмнение Негово Височество все пак се притеснява. Испанското злато изисква известни жертви — добави. Изглежда Чарлс беше жертвал и гордостта си, защото още се отнасяше с шотландските благородници и вождовете на планинците като с просяци на масата му, макар че ги беше поканил тази вечер — без съмнение, за да впечатли дон Франциско.

— Забелязахте ли тези картини? — попитах, за да сменя темата. Поне стотина красяха стените на Голямата галерия; все портрети на крале и кралици. Всички имаха една обща черта.

— О, носът ли? — рече той и мрачното изражение заради Чарлс и испанеца се замени с усмивка. — Да, разбира се. Знаете ли историята?

Портретите явно бяха дело на един художник, някой си Якоб де Вит, който бил нает от Чарлс II, за да създаде портрети на всичките му предци, като се започне от Робърт Брус.

— За да увери всички в кръвното си родство с тях — обясни Килмарнок и подигравателно изкриви уста. — Чудя се дали и крал Джеймс ще направи нещо подобно, когато си върне трона?

Де Вит рисувал с всички сили и правел по два портрета на месец, за да изпълни волята на монарха. Трудността обаче се състояла във факта, че той нямал никаква представа как точно са изглеждали предците на Чарлс и поради това използвал за модел когото сварел, като само снабдявал всеки портрет с един и същ забележителен нос, за да осигури семейната прилика.

— А това е самият крал Чарлс — каза Килмарнок и кимна към портрет в цял ръст, на който имаше мъж в червено кадифе и шапка с перо. Лордът огледа критично младия Чарлс, чието зачервено лице подсказваше, че се наквасва порядъчно в името на гостоприемството.

— Поне има по-хубав нос — промърмори графът сякаш на себе си. — Все пак майка му е полякиня.

Ставаше късно и свещите в сребърните свещници започваха да гаснат, преди цветът на Единбург да се е наситил на вино и натанцувал. Дон Франциско, вероятно несвикнал като Чарлс да пие без мярка, дремеше над яката си.

Джейми върна с очевидно облекчение последната госпожица Уилям на баща ѝ и се присъедини към мен в ъгъла, където си бях намерила местенце, за да си събуя обувките под прикритието на огромната пола. Надявах се, че няма да се налага да ги обувам набързо.

Джейми седна на стола от едната ми страна, попи пламналото си лице с огромна бяла носна кърпа и посегна през мен към малката масичка, където имаше останки от сладкиши.

— Умирам от глад. Танците отварят страшен апетит, а говоренето — още повече. — Пъхна цяло кексче в устата си, сдъвка го бързо и посегна за още.

Видях как принц Чарлс се навежда над почетния си гост и го разтърсва за рамото, но без успех. Главата на испанеца се отметна назад и устата му зина под мустачките. Негово Височество се изправи малко нестабилно и се озърна за помощ, но Шеридан и Тулибардин, и двамата възрастни господа, също бяха заспали, облегнати дружески един на друг като стари селски пияници, но в кадифе и дантели.

— Май трябва да помогнеш на Негово Височество — казах аз.

— Уф!

Примирен, Джейми преглътна последното кексче, но преди да се изправи, видях как по-младият Симпсън бързо прецени ситуацията и сръчка баща си в ребрата.

Старши се приближи, поклони се на принца, после, без да дочакат отговор, двамата майстори на мечове хванаха испанеца за китките и глезените. Напънаха, вдигнаха го от стола и го понесоха леко олюляващ се между тях като току-що отстрелян дивеч. След малко изчезнаха през вратата в другия край на залата, следвани с нестабилна походка от Негово Височество.

Това безцеремонно оттегляне сложи край на бала.

Гостите започнаха да се отпускат, дамите изчезваха в антрето за наметала и шалове, господата стояха на малки нетърпеливи групички и се оплакваха, че дамите много се бавят.

Ние бяхме настанени в Холируд, затова излязохме през другата врата, в северния край на залата, минахме през утринния и вечерния салон и по главното стълбище.

По стените на площадката и стълбището имаше завеси, а фигурите по тях изглеждаха сребристи и мътни на светлината на свещите. Под тях гигантската снага на Ангъс Мхор се сливаше със сенките и се олюляваше леко като образите по драпериите.

— Господарят е мъртъв — каза той.

— Негово Височество каза, че вероятно така било по-добре — рече Джейми със сарказъм и горчивина. — Заради Дугал — добави, след като видя изумлението ми. — Дугал винаги е бил по-склонен да го последва в битка. Сега, когато Колъм си отиде, Дугал е вожд. Затова Макензи от Леох ще се присъединят към армията на планинците, към победа или поражение.

Мъката и умората личаха на лицето му. Той не се отдръпна, когато минах зад него и сложих ръце на раменете му. Изстена с облекчение, щом пръстите ми се притиснаха към твърдите мускули в основата на шията му, и отпусна главата си назад върху скръстените си ръце. Седеше до масата в стаята ни, пред него имаше купчини писма и депеши. Сред тях лежеше малък бележник, доста опърпан и подвързан с червена кожа. Дневникът на Колъм, който Джейми беше взел от стаята му с надеждата да открие нещо, което да потвърждава решението на Колъм да не подкрепи якобитите.

— Не че това ще възпре Дугал — беше ми казал, докато мрачно прелистваше страниците, — но все нещо трябва да опитам.

В дневника на Колъм обаче нямаше нищо от последните три дни, освен една кратка бележка, която явно беше вписал след връщането си от църквата предния ден.

Видях се с младия Джейми и съпругата му. Най-сетне се помирих с Елън.

Това беше важно, разбира се — за Колъм, за Джейми и вероятно за Елън, — но нямаше да промени намеренията на Дугал Макензи.

Джейми изправи гръб и се обърна към мен. Очите му бяха потъмнели от тревога и отчаяние.

— Значи сега нямаме друг избор, Клеър — трябва да направим всичко възможно Чарлс да победи.

Устата ми беше пресъхнала от виното. Облизах устни, преди да отговоря:

— Предполагам. По дяволите! Колъм не можа ли да изтърпи още малко? Поне до сутринта, когато щеше да се види с Чарлс?

Джейми се усмихна накриво.

— Едва ли е имал избор, сасенак. Малцина избират часа на смъртта си.

— Колъм смяташе да го избере. — Бях се питала дали да кажа на Джейми за случилото се между мен и Колъм при първата ни среща в Холируд, но вече нямаше смисъл да пазя тайните на мъртвия.

Джейми поклати невярващо глава, въздъхна и раменете му се прегърбиха, щом научи, че Колъм е искал да отнеме собствения си живот.

— Дали е знак, Клеър?

— Знак ли?

— Че Колъм умря сега, преди да откаже на Чарлс. Това дали е знак, че е писано Чарлс да победи?

Колъм беше посрещнал смъртта седнал в леглото, до главата му имаше недокосната чаша с бренди. Беше го сторил както искаше, с ясен ум; главата му бе отметната назад, но очите бяха широко отворени и вече не виждаха онова, което оставяше след себе си. Устите бяха плътно стиснати, обичайните бръчки се извиваха от носа към брадичката. Болката, постоянният му спътник, явно го бе последвала чак до края.

— Господ знае — казах аз.

— Така ли? — рече Джейми през дланите си. — Е, радвам се, че поне някой знае.

¹⁰ Епиграма от Жан-Батист Алфонс Кар (1808-1890). - „Колкото повече се променя, толкова повече остава същото.” — Бел. прев.

¹¹ Недей да пърдиш по-високо от задника си. (фр.) — Бел. прев.

¹² „Достатъчно” (келтски). — Бел. прев.

38 СДЕЛКА C ДЯВОЛА

Болестта надвисна над Единбург като облака, донесъл студения дъжд, който скри от поглед замъка на хълма. По улицата ден и нощ течеше вода и макар че паветата вече не бяха покрити с мръсотия и не вонеше толкова, задушливият дим от огнищата изпълваше стаите до тавана.

Измръзнала и унила като времето, аз често обикалях около Холируд и Кенънгейт. Влажният въздух беше за предпочитане пред задимения, изпълнен с бацили въздух вътре. Из целия дворец се чуваха кашлици и кихавици, макар че заради присъствието на Негово Височество, повечето болни храчеха в мръсните си кърпи или в огнищата, а не направо на полирания под от шотландски дъб.

По това време на годината се стъмваше рано и аз вече се връщах по главната улица, за да стигна в Холируд преди залез. Не се страхувах от нападение в мрака; може би все още не всички якобити в града знаеха коя съм, но ужасът им от чистия въздух ги държеше на закрито.

Мъжете, които бяха в състояние да излязат от домовете си, за да свършат някоя работа, бързаха да се гмурнат с благодарност в задименото убежище на кръчмата на Джени Ха и да останат там, сгушени в топлия задух, където смрадта на мокра вълна, немити тела, уиски и бира почти успяваше да победи миризмата на дим.

Опасявах се само да не се подхлъзна в тъмното и да си счупя глезен на хлъзгавите павета. Градът се осветяваше единствено от мъждукащите фенери на градските стражари, а те имаха объркващия навик да претърчават от вход до вход и да се появяват и изчезват като светулки. Понякога се губеха по половин час, явно дръзнали да се отбият в „Края на света” близо до Кенънгейт за една живителна пинта топъл ейл.

Погледнах слабото сияние над църквата на Кенънгейт, за да преценя колко остава до мръкване. С малко късмет щях да имам време да се отбия при аптекаря господин Хо. Макар че не можеше да се похвали с асортимента на Раймон в Париж, господин Хо въртеше добра търговия с конски кестени и кора от червен бряст и обикновено успяваше да ме снабди с мента и кисел трън. По това време на годината основният му приход идваше от продажбата на камфорови топчета, които се смятаха за единственото лекарство при простуда, катар и охтика. Може да не беше така ефективно като лекарствата от бъдещето, но не беше и по-лошо, поне миришеше здравословно.

Въпреки преобладаващите червени носове и бледи лица, в двореца се устройваха приеми няколко нощи седмично, защото единбургските благородници приветстваха своя принц с ентусиазъм. Още два часа и фенерите на прислужниците, придружаващи гостите на бала, щяха да запроблясват по главната улица.

Въздъхнах при мисълта за поредния бал със сополиви кавалери, които ръсят комплименти с надебелели от храчки гласове. Вероятно трябваше да добавя и чесън към списъка с покупки; слагаш го в сребърно медальонче на шията и уж те пази, а всъщност прогонва настървените обожатели на безопасно разстояние — което на мен ми се струваше достатъчно.

Градът беше зает от войниците на Чарлс и англичаните, макар и не обсадени, се бяха оттеглили в замъка на хълма. Все пак новини — е относителна достоверност — изтичаха и в двете посоки. Според господин Хо най-скорошният слух твърдял, че херцог Къмбърланд събира армия южно от Пърт с намерението да поеме на север. Нямах представа дали е вярно; не си спомнях името на Къмбърланд да се споменава в историята по въпроса преди пролетта на 1746 година, а тя още не беше дошла. Все пак не можех да игнорирам този слух.

Пазачът при портата ми кимна, кашляйки. Пазачите надолу по коридора последваха примера му. Устоях на порива да размахам кошницата с чесън към тях като кадилница и тръгнах към следобедния салон на горния етаж, където бях допусната безпрепятствено.

Открих Негово Височество с Джейми, Иниъс Макдоналд, О’Съливан, секретаря на Негово Височество и един избухлив мъж на име Франсис Таунсенд, който напоследък се ползваше с благоволението на принца. Повечето бяха със зачервени носове и подсмърчаха, а красивата камина беше опръскана с храчки. Погледнах Джейми, който се беше отпуснал изморено в едно кресло, пребледнял и оклюман.

Свикнали с набезите ми из града и нетърпеливи да чуят разузнавателните данни за движенията на англичаните, мъжете ме изслушаха с огромно внимание.

— Изключително сме ви задължени за тези новини, госпожо Фрейзър — каза Негово Височество с галантен поклон и усмивка. — Трябва да ми кажете как мога да ви се отплатя.

— Ами искам съпругът ми да си легне веднага — веднага се възползвах аз.

Принцът леко се ококори, но бързо се съвзе. Не толкова въздържан, Иниъс Макдоналд избухна в гръмка и съмнително задавена кашлица. Бялото лице на Джейми внезапно пламна. Той кихна, покри носа си с кърпата и очите му засвяткаха гневно над нея.

— О… съпругът ви — рече Чарлс. — Ами… — Бузите му порозовяха.

— Той е болен — казах малко рязко. — Нима не виждате? Искам да си легне и да си почива.

— О, да си почива — промърмори Макдоналд, сякаш на себе си.

Търсех някакви достатъчно любезни думи.

— Ще ми е много неприятно да лиша временно Ваше Височество от присъствието на съпруга ми, но ако не си почине, той едва ли ще има възможността да присъства изобщо.

Вече съвсем окопитен, Чарлс явно сметна неразположението на Джейми за много забавно.

— Но разбира се — погледна го. — Подобна възможност дълбоко ще ни разстрои, мадам. — Наведе глава към мен. — Нека бъде както желаете. Ще се лишим от присъствието на скъпия Джеймс, докато се възстанови, но по-добре отведете съпруга си веднага… и му дайте там някакво лекарство… — Устните му леко потрепнаха, той извади голяма кърпа от джоба си, последва примера на Джейми, зарови лице в нея и деликатно се изкашля.

— По-добре внимавайте, Ваше Височество — посъветва го кисело Макдоналд. — Да не прихванете болежките на Фрейзър.

— Е, не бих отказал да съм на мястото на господин Фрейзър — прошепна Франсис Таунсенд, без да крие сардоничната усмивка, с която приличаше на лисица в кокошарник.

Джейми, който вече приличаше на измръзнал от слана домат, стана рязко, поклони се на принца и тръгна към вратата, като ме стисна за ръката.

— Пусни ме! — изръмжах аз, докато профучавахме покрай стражите в антрето. — Ще ми счупиш ръката.

— Само да останем сами, ще ти извия врата. — Но видях леката усмивка и разбрах, че се преструва.

Щом се озовахме в апартамента ни, на затворена врата, той ме придърпа към себе си, облегна се на вратата и се засмя, притиснал буза към главата ми.

— Благодаря ти, сасенак — рече носово.

— Не си ми сърдит? Не исках да те излагам така.

— Не, няма нищо — пусна ме. — Господи, нямаше да възразя и ако ме беше подпалила насред Голямата галерия, само да се измъкна от Негово Височество и да си почина малко. Този човек ми омръзна до смърт и всяко мускулче ме боли. — Внезапна кашлица го разтърси и той се облегна пак на вратата.

— Добре ли си? — Вдигнах се на пръсти, за да докосна челото му. Не се изненадах, но малко се притесних, когато усетих горещата му кожа.

— Имаш треска!

— Е, да, всички имат треска, сасенак — сопна се той. — Само че някои са по-горещи от други, нали?

— Не се прави на интересен — казах аз, облекчена, че е достатъчно добре, за да се шегува. — Свали си дрехите. И не, не го казвай — добавих рязко, щом видях, че на устните му се оформя усмивка. — Нямам други намерения към болните ти телеса, освен да ги облека в нощна риза.

— Тъй ли? Не смяташ, че малко упражнения ще ми се отразят добре? — Започна да сваля ризата си. — Нали каза, че били здравословни. — Смехът му се превърна в дрезгава кашлица, която го остави зачервен и без дъх. Пусна ризата на пода и почти веднага започна да трепери.

— Твърде здравословни за теб, моето момче. — Нахлузих дебелата вълнена риза на главата му и го оставих да се бори с нея, докато аз сваля килта, обувките и чорапите. — Господи, краката ти са ледени!

— А що… не ги… стоплиш. — Но думите бяха изречени през тракащи зъби и той не възрази, когато го насочих към леглото.

Трепереше толкова силно, че проговори чак когато извадих с ръжените нагорещената тухла от огъня, увих я в кърпа и я пъхнах до краката му.

Скоро спря да трепери и вече лежеше спокойно, а аз сложих тенджера с вода, за да направя чай от мента и касис.

— Какво е това? — попита с подозрение и подуши въздуха, щом отворих поредното бурканче от кошницата си. — Нали няма да ме караш да го пия? Мирише като престояла цял месец мъртва патица.

— Близо си. Това е гъша мас, смесена с камфор. Ще я втрия в гърдите ти.

— Не! — Грабна завивките и ги дръпна под брадичката си.

— Да — казах аз твърдо и се приближих.

По някое време усетих, че имаме публика. Фъргъс стоеше до другия край на леглото и гледаше процедурата е интерес и протекъл нос. Свалих коляно от корема на Джейми и посегнах за носна кърпа.

— Ти какво правиш тук? — попита Джейми и опита да дръпне ризата надолу.

Без да се смути от враждебния му тон, Фъргъс пренебрегна предложената кърпа и обърса носа си с ръкав, като междувременно се взираше ококорен от възхищение в широките мускулести гърди.

— Кльощавият милорд ме изпрати да донеса един пакет. Всички шотландци ли имат толкова косми по гърдите, милорд?

— Господи! Съвсем забравих за депешите. Чакай, ще ги занеса сам на Камерън. — Джейми се надигна от леглото и носът му се приближи до областта на моите процедури. — Пфу! — Разтърси нощната риза, за да разкара неприятния аромат и ме изгледа с укор. — Сега как ще се отърва от тази воня? Да не очакваш да изляза сред хората умирисан на мъртва гъска?

— Не, не очаквам. Очаквам да лежиш кротко и да си почиваш, или наистина ще станеш мъртва гъска. — Изгледах го с най-страховития си поглед.

— Аз ще занеса пакета, милорд — увери го Фъргъс.

— Нищо такова няма да правиш — отвърнах, защото забелязах, че бузите му горят, а очите — светят. Сложих длан на челото му.

— Не ми казвай — обади се саркастично Джейми. — Има треска?

— Да, има.

— Ха! — обърна се мрачно доволен към Фъргъс. — Дойде твоят ред. Сега ще видиш какво ти се пише.

След известни усилия от моя страна Фъргъс вече лежеше на сламеника си до огъня, намазан с гъша мас и добре напоен с лековит горещ чай. До брадичката на всеки от болните имаше чиста носна кърпа.

— Така — казах аз, докато усърдно миех ръцете си над легена. — Аз ще занеса скъпоценния пакет с депеши на господин Камерън. Вие ще си почивате, ще пиете топъл чай, че си почивате, ще си духате носа и ще си почивате, в този ред. Разбрано ли е, войници?

От завивките се виждаше само върхът на дълъг червен нос. Той се разлюля леко напред-назад в съгласие.

— Много си властна — рече неодобрително на тавана. — Никак не е женствено.

Аз залепих целувка на горещото му чело и откачих наметалото от кукичката.

— Колко малко познаваш жените, любов моя!

Юън Камерън командваше така нареченото разузнаване на Холируд. Щабът му беше в края на западното крило, близо до кухните. Вероятно нарочно, като се имаше предвид апетитът му. Сигурно има глисти, помислих си, докато гледах кльощавия офицер, който отваряше пакета с депешите.

— Всичко наред ли е? — попитах след малко. Едва потиснах автоматичното „сър”.

Той вдигна сепнат глава и примигна.

— Ъ? О! — Опомни се, усмихна се и побърза да се извини:

— Много съжалявам, госпожо Фрейзър. Колко нелюбезно от моя страна да се залисам така и да ви оставя да стоите права. Да, всичко изглежда наред — много интересно — добави на себе си. После пак вдигна глава и рече: — Ще бъдете ли така добра да кажете на съпруга си, че бих искал да обсъдя това с него възможно най-скоро? Разбрах, че не е добре — добави деликатно, без да ме поглежда. Явно Иниъс Макдоналд своевременно беше разнесъл вестта за моя сблъсък с принца.

— Така е — отвърнах аз. Изобщо не исках Джейми да става от леглото и да умува над разузнавателни депеши цяла нощ с Камерън и Лохиел. Щеше да е почти толкова лошо, колкото ако беше решил да танцува до зори с дамите на Единбург. Е, вероятно не чак толкова лошо, казах си, щом си спомних за трите госпожици Уилямс.

— Сигурна съм, че ще се присъедини към вас при първа възможност — отвърнах и придърпах наметалото си. — Ще му кажа. — И щях — но утре. Или пък вдругиден. Не ме интересуваше къде е армията на англичаните. Бях сигурна, че са поне на сто мили от Единбург.

Надникнах в спалнята, видях две неподвижни издутини под завивките и чух дишане — бавно, равномерно и малко дрезгаво. Щом се уверих, че са добре, свалих наметалото и седнах в салона с превантивна чаша горещ чай, в който бях добавила малко бренди с медицинска цел.

Отпивах бавно и чувствах как топлината се разлива по гърдите ми, после в корема и започва да се стича към пръстите на краката, замръзнали след търчането през двора, макар че можех да мина и през двореца, но през безкрайни стълбища и коридори.

Държах чашата под брадичката си, вдишвах приятната горчива миризма, усещах как топлите пари проясняват сетивата ми. Подсмръкнах и се зачудих как така в град, поразен от простуди и грип, моите синуси си оставаха чисти.

Всъщност, ако не се броеше треската след раждането, не бях боледувала, откакто минах през каменния кръг. Това беше странно; при тукашната хигиена и пренаселени помещения, трябваше поне веднъж да хвана хрема. Но не.

Явно нямах имунитет срещу всички заболявания, иначе нямаше да получа треска след помятането. Но по-честите болести? Някои се обясняваха с ваксинациите, разбира се.

Не можех например да хвана едра шарка, тиф, холера и жълта треска. Не че имаше жълта треска, но все пак. Оставих чашата и опипах лявото си рамо. Белегът от ваксинацията беше избледнял с времето, но все още се напипваше; груба кръгла вдлъбнатина, широка около сантиметър.

Внезапно потреперих при спомена за Гейлис Дънкан, после го прогоних и се върнах към оценката на здравословното си състояние, за да не мисля за жената, изгоряла на клада, или за Колъм Макензи, който я беше изпратил там.

Чашата вече беше почти празна и станах да я напълня. Придобит имунитет вероятно? На сестринските курсове бях научила, че простудите се предизвикват от безброй вируси, всеки различен и вечно променящ се. Ако веднъж бъдеш изложен на определен вирус, добиваш имунитет към него. Продължаваш да се простудяваш, от други вируси, но с възрастта натрупваш имунитет към голяма част от тях. Затова, според лектора, децата се разболяват средно шест пъти в годината, а хората на средна възраст само два. Възрастните може с години да не боледуват от простуда само защото вече са срещнали повечето вируси и са добили имунитет.

Ами ако част от този имунитет се предава по наследство с еволюирането на хора и вируси? Знаех, че майката предава на детето антитела срещу много заболявания чрез плацентата и кърмата, затова детето има имунитет — временен — към всичко, от което е боледувала майката. Вероятно не се разболявах, защото бях получила по наследство антитела за вирусите от осемнайсети век — един вид се бях облагодетелствала от всички простуди на предците си през последните двеста години?

Размишлявах върху тази занимателна идея и бях толкова погълната от нея, че дори не седнах, а отпивах чая права насред стаята, когато на вратата тихо се почука.

Въздъхнах от раздразнение. Дори не оставих чашата, а отидох да отворя и отпратя заинтересуваните от здравето на Джейми. Вероятно Камерън се беше запънал с някоя депеша или Негово Височество беше съжалил, че е освободил Джейми от бала. Е, тази нощ щяха да го вдигнат от леглото само през трупа ми.

Отворих рязко вратата и думите засядаха в гърлото ми. В сенките на коридора стоеше Джак Рандал.

Разлетият чай, който попи в полата ми, ме върна към реалността, но той вече беше пристъпил в салона. Огледа ме от глава до пети с обичайното презрение, после се озърна към затворената врата на спалнята.

— Сама ли си?

— Да!

Лешниковите очи гледаха ту мен, ту вратата и преценяваха достоверността на думите ми. Лицето му беше посърнало, бледо от лошото хранене и прекараната на закрито зима, но иначе все същото. Бързият безмилостен ум се беше оттеглил малко по-назад зад завесата на ледените очи, но още беше там; в това не се съмнявах.

Той взе решение, сграбчи ме за ръката и грабна наметалото ми с другата.

— Идваш с мен.

Бях готова да ме нареже на парчета, но не и да издам звук и вратата на спалнята да се отвори.

Бяхме по средата на коридора, когато се реших да заговоря. Нямаше стражи, но все пак дворецът се охраняваше. Той не можеше да ме извлече през някоя странична порта, без да го забележат, камо ли да мине през главния вход. Затова, каквото и да искаше от мен, сигурно щеше да се случи в района на Холируд.

Вероятно да ме убие, за да отмъсти за раната, нанесена от Джейми? Коремът ми подскочи при тази мисъл и аз се вгледах в него, докато минавахме под светлината на стенните свещници. В тази част на двореца свещите бяха на големи разстояния и с немощни пламъци, които хвърляха светлина колкото гостите да могат да се върнат по стаите си.

Той не беше с униформа и изглеждаше невъоръжен. Беше облечен с груба риза и дебело палто над прости кафяви бричове и чорапи. Нищо, освен изправената осанка и арогантният наклон на лишената от перука глава, не подсказваше кой е всъщност — може би се беше промъкнал в двореца с гостите за бала, представяйки се за прислужник.

Не, реших аз, когато пак го погледнах на смътната светлина, той не беше въоръжен, макар че ме стискаше като менгеме. Все пак ако си беше наумил да ме удуши, нямаше да се дам лесно; бях висока почти колкото него и много по-добре хранена.

Сякаш доловил мислите ми, той спря близо до края на коридора, обърна ме към себе си и ме стисна над лактите.

— Няма да те нараня — каза тихо, но твърдо.

— Не може да бъде. — Преценявах шансовете си някой да ме чуе, ако изкрещя тук. Знаех, че в края на стълбите има страж, но от него ни деляха две врати, площадка и доста стъпала.

От друга страна, бяхме в патова ситуация. Ако той не можеше да ме изведе оттук, аз също не можех да извикам помощ. В този край на коридора беше почти пусто, всички бяха в другото крило или на бала.

Той заговори бързо:

— Не ставай глупава! Ако исках да те убия, щях да го направя тук. Ще е много по-безопасно, отколкото да те влача навън. Освен това — добави той, — ако исках да те нараня, защо ще ти взимам наметало? — Вдигна дрехата като доказателство.

— Откъде да знам защо си го взел?

— Защото искам да излезеш с мен. Имам предложение и не бива никой да ни чуе. — Озърна се към вратата в края на коридора. Като другите врати в Холируд, и при тази горните четири панела бяха под формата на кръст, а долните два вертикални и образуваха нещо като отворена библия. Холируд някога е бил абатство.

— Ще дойдеш ли в църквата? Там ще поговорим насаме. — Това беше вярно; църквата до двореца, част от абатството, беше изоставена, защото бе станала опасна поради липсата на поддръжка. Поколебах се.

— Мисли, жено! — Разтърси ме леко, после ме пусна и отстъпи. Силуетът му се очертаваше на светлината на свещите като тъмно петно. — Защо ще рискувам да вляза в двореца?

Това беше добър въпрос. След като беше напуснал убежището на Замъка на хълма предрешен, той можеше да се спотаи във всяка уличка и да ме причака. Единствената причина да не го направи беше, че искаше да говорим; трябваше да говори с мен, без да бъде подслушан или видян.

Щом забеляза, че стигам до това заключение, раменете му се отпуснаха. Разпери наметалото и ми го подаде.

— Имаш думата ми, че ще се върнеш жива и здрава от този разговор.

Опитах да разчета изражението му, но фините черти не издаваха нищо. Очите не потрепваха и бяха също толкова непроницаеми.

Посегнах към наметалото и казах:

— Добре.

Излязохме в сумрачната каменна градина и минахме покрай стража само с кимване. Той ме позна, не беше необичайно да излизам нощем, за да се погрижа за някой болен в града. Пазачът погледна остро Джак Рандал — обикновено ме придружаваше Мърто, ако Джейми не можеше, — но облечен така, Рандал с нищо не приличаше на английски капитан. Той отвърна на погледа с безразличие и вратата на двореца се затвори след нас и ни остави в мразовития мрак навън.

Беше валяло, но бурята вече отминаваше. Гъстите облаци се накъсваха и разлитаха над нас, пришпорвани от вятър, който дърпаше наметалото ми и лепеше полата по краката ми.

— Насам.

Стиснах дебелото кадифено наметало, сведох глава срещу вятъра и последвах стройната фигура на Джак Рандал по пътечката на алпинеума.

Излязохме в долния му край, огледахме се и бързо прекосихме тревата към входа на църквата.

Вратата висеше открехната; църквата не се използваше от години заради нестабилността ѝ, която я правеше опасна, но никой не си бе дал труд да я ремонтира. Разритах купчините сухи листа и боклуци и влязох в пълния мрак.

Все пак не беше толкова пълен. Очите ми постепенно свикнаха с него и видях високите колони, които се нижеха от двете страни на нефа и деликатните каменни орнаменти на огромния прозорец в дъното, стъкло почти не беше останало.

Движение в сенките ми показа накъде бе тръгнал Рандал. Обърнах се между колоните и го видях в една ниша, в която преди беше стоял кръщелният купел, а сега имаше само каменен перваз. По стените от двете страни различих светли петна; мемориални плочи за погребаните в църквата. Другите бяха вградени в пода покрай централната пътека, а имената бяха полуизличени.

— Добре — казах аз. — Вече няма да ни чуят. Какво искаш от мен?

— Твоите умения на лечителка и пълната ти дискретност. В замяна ще ти дам информацията, с която разполагам за движенията и плановете на английската армия — отвърна той веднага.

Дъхът ми секна. Не бях очаквала това. Нима искаше да каже…

— Търсиш лекарска помощ? — Не направих усилие да скрия ужаса и смеха в гласа си. — От мен? Разбирам, че си… е… — Едва се възпрях да не позлорадствам. — Сигурно вече си получил възможното лечение, нали? Изглеждаш в доста добро състояние. — Поне външно. Прехапах устна и потиснах надигащата се истерия.

— Казват, че съм извадил късмет, че съм жив — отвърна той студено. — Според мен е спорно твърдение. — Остави фенера в една ниша, където имаше празен купел за светена вода. — Предполагам, питате повече от медицинско любопитство, отколкото от загриженост — продължи той. Фенерът осветяваше гърдите му и главата и раменете не се виждаха. Той сложи ръка на колана на панталоните си и се обърна леко към мен.

— Искаш ли да прегледаш раната, за да прецениш дали е било добро лечението? — Не виждах лицето му, но ледът в гласа му беше наситен с отрова.

— Може би по-късно — отвърнах възможно най-спокойно. — Щом не е за теб, за кого искаш помощта ми?

Той се поколеба, но вече беше късно за сдържаност.

— За брат ми.

— Брат ти? — Не можах да скрия шока в гласа си. — Алегзандър?

— Тъй като по-големият ми брат Уилям, доколкото знам, управлява умело семейното имение в Съсекс и не се нуждае от помощ… — рече той сухо, — Да, за моя брат Алекс.

Опрях ръце на студения саркофаг пред себе си, за да намеря опора.

— Разкажи ми.

Историята беше съвсем проста и тъжна. Ако ми я разказваше друг, а не Джонатан Рандал, може би щях да изпитам съчувствие.

След като изгубил службата си при херцог Сандрингам заради скандала с Мери Хокинс, твърде крехкото здраве попречило на Алегзандър Рандал да намери друга и бил принуден да търси помощ от братята си.

— Уилям му изпрати два паунда и пълно с искрени съвети писмо. — Джак Рандал се облегна на стената. — Уилям е много искрен човек, опасявам се. Но не е склонен да приеме Алекс у дома в Съсекс. Съпругата му е малко… как да го кажа, крайна… в религиозните си убеждения. — Усетих някакво веселие в гласа му, което за миг ме накара да го харесам. Дали при други обстоятелства щеше да прилича на праправнука си?

Мисълта за Франк така ме разстрои, че пропуснах следващите му думи.

— Извинявай. Какво каза? — Стиснах лявата си ръка с дясната и впих пръсти в златната халка. Франк го нямаше. Трябваше да спра да мисля за него.

— Казах, че осигурих жилище на Алекс близо до Замъка, за да мога да се грижа за него, тъй като средствата ми не са достатъчни, за да му наема прислужник.

Но окупацията на Единбург, разбира се, усложнила нещата и Алекс Рандал бил оставен почти сам през последния месец, единствено една жена ходела понякога да почисти. Здравето му много се влошило от студеното време, лошата храна и мизерните условия, докато, сериозно притеснен, Джак Рандал не бил принуден да потърси помощ. И в замяна предлагаше да предаде своя крал.

— Защо дойде при мен? — попитах накрая, като се извърнах от саркофага.

Той изглеждаше леко изненадан.

— Заради уменията ти. — Устните му се извиха леко в полуподигравателна усмивка. — Ако някой иска да продаде душата си, редно е да отиде при тъмните сили, нали?

— Наистина ли смяташ, че съм тъмна сила? — Явно смяташе; може и да се подиграваше, но предложението беше искрено.

— Освен историите за теб в Париж, ти сама ми го каза — изтъкна той. — Когато ви пуснах от Уентуърт. — Обърна се в мрака и се издърпа да седне на каменния корниз.

— Това беше голяма грешка — добави тихо. — Не биваше да те пускам жива, ти си опасно създание. И все пак нямах избор; той това поиска в замяна. А аз бих платил много повече за онова, което ми даде.

Това ме накара да изсъскам, но успях да се сдържа. Той седеше на перваза, опрял единия си крак на земята за равновесие. Луната проникваше през препускащите облаци и го озаряваше в гръб през счупения прозорец. Главата му беше полуизвърната в сумрака и жестоките линии около устата не се виждаха. Отново приличаше много на мъжа, когото бях обичала. На Франк.

И все пак аз бях предала този мъж; заради моя избор той никога нямаше да съществува. За греха на бащи наказвам до трета и четвърта рода децата…

— Той каза ли ти? — попита лек, приятен глас от сенките. — Той каза ли ти какво се случи между нас, между него и мен, в онази малка килия в Уентуърт? — През гнева и ужаса забелязах, че никога не нарича Джейми по име. „Той”, „него”, но никога „Джейми”. Това име беше мое.

Стиснах здраво зъби и процедих през тях:

— Той ми каза. Всичко.

Издаде тих звук, почти въздишка.

— Без значение дали ти харесва, скъпа моя, ние сме свързани, ти и аз. Не мога да кажа, че това ми е приятно, но го признавам. Също като мен, ти познаваш допира на кожата му — толкова топла, сякаш гори отвътре. Познаваш миризмата на потта му и грубите косми по бедрата му. Знаеш какъв звук издава накрая, когато изпадне в забрава. Аз също.

— Млъкни. Млъкни! — Той не ми обърна внимание, облегна се назад и продължи да говори, сякаш на себе си. Сред новата вълна гняв осъзнах какъв импулс го води — не намерението да ме разстрои, а огромното желание да говори за любимия; да изрече на глас и да съживи отново всички изчезнали подробности. Защото все пак на кого можеше да говори за Джейми така освен на мен?

— Тръгвам си! — извиках и се обърнах.

— Тръгваш си? — попита спокойният глас зад мен. — Мога да предам генерал Хоули в ръцете ви. Или ще го оставиш да разбие армията на шотландците? Вие избирате, мадам.

Изпитах силното желание да отвърна, че генерал Хоули не си струва това. Но си спомних за шотландските вождове, които бяха настанени в Холирудхаус — Килмарнок и Балмерино, и Лохиел, само на няколко крачки от другата страна на тази стена. И за самия Джейми. За хилядите шотландци. Струваше ли си да жертвам чувствата си заради победата? Това ли беше повратната точка? Ако не го изслушах, ако не приемех тази сделка, тогава какво?

Обърнах се бавно.

— Говори! Щом трябва. — Той не изглеждаше впечатлен от гнева ми и от възможността да му откажа. Гласът в тъмната църква беше спокоен и контролиран, като на лектор.

— Знаеш ли, питам се дали получаваш от него толкова много, колкото получих аз? — Наклони глава настрани и острите черти дойдоха на фокус. Слабата светлина го озари за миг, освети светлите лешникови очи и ги накара да засияят като на звяр, зърнат сред храстите.

Нотката на триумф в гласа му беше слаба, но осезаема.

— Аз — каза той тихо, — аз го имах така, както ти никога няма да го имаш. Ти си жена; не можеш да разбереш, дори да си вещица. Аз притежавам душата на неговата мъжественост; отнех му това, което той отне на мен. Аз го познавам така, както той вече познава мен. Ние сме свързани чрез кръвта.

Отдавам ти тялото си, за да бъдем едно…

— По много странен начин търсиш помощта ми — казах с треперещ глас. Стисках силно полите си, платът беше студен и твърд между пръстите ми.

— Така ли? Реших, че ще е най-добре, ако разбереш. Не търся съжалението ти, не търся силата ти като мъж, който дири състрадание от жена. Трябва да помогнеш на брат ми заради него самия. — Кичур тъмна коса падна на челото му и той го отметна назад. — Предпочитам сделката между нас да е напълно ясна; услуги срещу конкретна цена — но трябва да знаеш, че изпитвам към теб онова, което вероятно и ти изпитваш към мен.

Това ме стъписа; той продължи, преди да намеря отговор:

— Ние сме свързани чрез тялото на един мъж — чрез него. Не сме свързани чрез брат ми, търся помощта ти, за да изцелиш тялото му, но не рискувам душата му да стане твоя жертва. Кажи, цената приемлива ли е?

Извърнах се от него и тръгнах към центъра на отекващия неф. Треперех така силно, че едва пристъпвах. Огромният прозорец над пустия олтар се издигаше черен на фона на белите препускащи облаци, слаби лунни лъчи осветяваха пътя ми.

В края на нефа, възможно най-далеч от него, спрях и притиснах ръце към стената за опора. Беше твърде тъмно, за да видя надписите на мраморната плоча, но усещах хладните, остри линии на резбата. Извивката на малък череп над кръстосани кости, набожната версия на Веселия Роджър. Отпуснах глава напред и притиснах чело към невидимия череп, гладък като костта под кожата ми.

Чаках със затворени очи гаденето да утихне и сърцето да спре да бие в слепоочията ми.

Няма значение, казах си. Няма значение какъв е. Няма значение какво говори.

Ние сме свързани чрез тялото на един мъж… Да, но не и чрез Джейми. Не и чрез него! Да, ти го имаше, копеле мръсно! Но аз си го върнах, освободих го от теб. Ти не притежаваш нищо от него! Но потта, която се стичаше по ребрата ми и собственото ми накъсано дишане опровергаваха това.

Тази цена ли трябваше да платя заради загубата на Франк? Да спася хиляди животи като компенсация за неговия?

Тъмният олтар се издигаше вдясно от мен и аз с цялото си сърце пожелах там наистина да има нещо, някой, който да ми даде отговор. Но нямаше, трябваше аз да реша. Мъртвите мълчаха притихнали сред тези каменни стени.

Опитах се да изхвърля Джак Рандал от ума си. Ако не беше той, ако ме молеше някой друг, щях ли да отида? Все пак трябваше да помисля и за Алекс Рандал. „Трябва да помогнеш на брат ми заради самия него.” Разбира се. Какво друго можех да сторя, можех ли да не го излекувам заради човека, който моли за това?

Мина много време, преди да се изправя. Ръцете ми бяха влажни и хлъзгави по каменния череп. Бях изтощена и слаба, вратът ме болеше, сърцето ми беше натежало, сякаш болестта, която бе поразила града, най-сетне ме застигна.

Той още беше там и чакаше търпеливо в студения мрак.

— Да — казах рязко, щом се приближих. — Добре. Ще дойда утре преди обед. Къде?

— Лейдиуок Уинд. Знаеш ли къде е?

— Да. — Единбург беше малък град — една главна улица с много малки, слабо осветени пресечки. Лейдиуок Уинд бе сред най-бедните от тях.

— Ще те чакам там — рече той. — Ще имам необходимата информация.

Той се спусна от корниза и пристъпи напред, после зачака да помръдна. Разбрах, че не иска да минава покрай мен към вратата.

— Страхуваш се от мен, нали? — попитах с безрадостен смях. — Мислиш, че ще те превърна в гъба?

— Не — гледаше ме спокойно. — Не ме е страх от теб, мадам. В Уентуърт се опита да ме изплашиш, като ми каза кога ще умра. Но ако наистина умра през април следващата година, сега не можеш да ми навредиш, нали?

Ако имах нож, сигурно щях да му докажа противното само за да ми олекне. Но ме възпираха това пророчество и животът на хиляди шотландци. Той беше в безопасност.

— Просто не искам да те доближавам, за да не би да те докосна по случайност — уточни той.

Засмях се, този път искрено.

— Това, капитане, напълно го разбирам. — Обърнах се и излязох от църквата.

Не се питах дали ще удържи на думата си. Вече ме беше освободил от Уентуърт само защото беше дал дума да го стори. Неговата дума тежеше. Джак Рандал беше джентълмен.

Какво чувстваше ти, когато отдадох тялото си на Джак Рандал? — беше ме попитал Джейми.

Гняв — бях отвърнала аз. — Ужас.

Облегнах се на вратата на спалнята, отново обзета от тях.

Огънят догаряше и в стаята беше студено. Миришеше на гъша мас с камфор. Беше тихо, чуваше се само дишането от леглото и тихият вой на вятъра зад дебелите стени.

Коленичих пред камината и започнах да разпалвам огъня. Вече беше изгаснал напълно и аз избутах недогорялата цепеница и пепелта, за да стъкна нова купчинка в центъра на огнището. В двореца горяха дърва, не торф. За нещастие. Торфеният огън нямаше да догори толкова бързо.

Ръцете ми леко трепереха и изпуснах два пъти огнивото, преди да изкарам искра. От студа, казвах си. Беше много студено.

Той каза ли ти какво се случи между нас? — чух подигравателния глас на Джак Рандал.

— Всичко, което трябва да знам — прошепнах на себе си и поднесох хартия към малкото пламъче, после с нея разпалих прахана на няколко места. От време на време добавях малки съчки, пъхах ги в пламъка и чаках да го поемат. Щом огънят най-сетне се разгоря, посегнах назад, хванах голямата цепеница и внимателно я сложих в сърцето му. Тя беше чамова, зелена, но малко смола извираше от процеп в дървото на малки златни зрънца.

Ако изстинеха и се втвърдяха с времето, те щяха да се превърнат в кехлибар — твърд като скъпоценен камък. Сега засияха за миг от топлината и се започнаха да се пръскат на малки искри.

— Всичко, което трябваше да знам — прошепнах. Фъргъс го нямаше на сламеника. Беше се събудил и изпълзял към по-топло убежище.

Видях го свит в леглото на Джейми — тъмнокоса и червенокоса глава лежаха на възглавницата, от леко отворените устни се разнасяше тихо похъркване. Усмихнах се, но все пак не възнамерявах да спя на пода.

— Бягай оттук! — прошепнах на момчето, избутах го до края на леглото и после в прегръдките ми. Той беше много лек за десетгодишно дете, но все пак тежеше. Отнесох го с мъка до сламеника, стоварих го там и се върнах при леглото.

Съблякох се бавно, вгледана в Джейми. Той се беше обърнал настрани, свит заради студа. Миглите му се извиваха над бузата; те бяха тъмнокестеняви, почти черни в крайчетата, но почти руси в корените. Това му придаваше странно невинен вид въпреки дългия прав нос и твърдите очертания на устните и брадичката.

Аз се плъзнах до него и се сгуших до широкия гръб, облечен във вълнената нощна риза. Той се размърда, разкашля се и аз сложих ръка на хълбока му, за да го успокоя. Той шавна, сви се още повече и се притисна към мен. Прегърнах го през кръста и ръката ми легна върху меките тестиси. Знаех, че мога да го възбудя дори заспал; на него не му трябваше много, само леко докосване с пръсти.

Но не исках да нарушавам съня му и се задоволих с леки ласки по корема му. Той посегна назад и тромаво ме погали по бедрото в отговор.

— Обичам те — измърмори сънено.

— Знам — отвърнах аз и веднага заспах.

39 СЕМЕЙНИ ВРЪЗКИ

Не беше точно бордей, но нещо много подобно. Вървях предпазливо, за да не настъпя някоя купчина изпражнения от нощните гърнета, изсипвани през прозорците. Те щяха да изчезнат едва при следващия силен дъжд.

Рандал ме хвана за лакътя, за да не се подхлъзна по паветата. Аз се сковах и той веднага отдръпна ръка.

Видя, че поглеждам към порутената сграда и каза:

— Не можех да си позволя повече. Вътре не е толкова зле.

Наистина не беше — донякъде. Бяха положени усилия стаята да се обзаведе удобно. Имаше голям умивалник и кана, солидна маса със самун хляб, сирене и бутилка вино, а леглото беше с пухен дюшек и дебели завивки.

Човекът, който лежеше на него, беше отхвърлил завивките, вероятно изгарящ от силната кашлица. Лицето му беше зачервено и кашляше така, че леглото се тресеше.

Отидох до прозореца и го отворих въпреки възраженията на Рандал. Студеният въздух веднага нахлу в стаята и миризмата на немита плът и мръсни чаршафи започна да се разрежда.

Кашлицата постепенно утихна и лицето на Алегзандър Рандал вече не беше толкова червено. Устните леко синееха, а гърдите му се надигаха тежко от усилието да възстанови дишането си.

Огледах стаята, но не видях нищо подходящо за целта ми. Отворих медицинския си комплект и извадих кораво парче пергамент. Беше малко опърпано по краищата, но щеше да свърши работа. Седнах на ръба на леглото и се усмихнах възможно най-окуражаващо на болния.

— Много… мило… че дойдохте — каза той между два пристъпа.

Ризата му вече беше разкопчана; аз я разтворих и разкрих шокиращо хлътнали гърди. Почти нямаше плът по костите, ребрата ясно личаха над вдлъбнатината на корема. Той беше слаб човек, но болестта го беше съсипала.

Завих пергамента на тръбичка, притиснах единия ѝ край към гърдите му и се заслушах. Това беше твърде груб стетоскоп, но изненадващо ефективен.

Преслушах различни места, като го карах да диша дълбоко. Нямаше нужда да го карам да кашля, горкото момче.

— Обърнете се по корем. — Вдигнах ризата и се заслушах, после потупах леко по гърба му, за да проверя как резонират дробовете. Гърбът му беше лепкав от пот под пръстите ми.

— Добре. Обърнете се пак по гръб. Отпуснете се. Изобщо няма да боли. — Продължих да говоря така, докато проверявах бялото на очите му, подутите лимфни възли на шията, обложения език и възпалените сливици.

— Имате катар — казах и го потупах по рамото. — Ще ви направя отвара, която ще облекчи кашлицата. А междувременно… — Посочих с крак захлупеното нощно гърне под леглото и погледнах към мъжа, който чакаше до вратата, изпънат като на парад. — Изхвърлете това. — наредих аз. Рандал ме изгледа, но се приближи и се наведе.

— Не през прозореца! — казах рязко, когато тръгна натам. — Свалете го долу. — Той излезе, без да ме поглежда.

Алегзандър пое плитко дъх, щом вратата се затвори след брат му. Усмихна ми се, лешниковите очи светеха на бледото лице. Кожата му беше почти прозрачна, изопната силно върху черепа.

— По-добре побързайте, преди Джони да се върне. Какво ми има?

Тъмната му коса беше разрошена и аз я пригладих в опит да овладея чувствата, които ме изпълваха. Не исках да му го казвам, но явно вече знаеше.

— Имате катар. Имате и туберкулоза — охтика.

— И?

— И сърдечна недостатъчност. — Гледах го право в очите.

— О… Да, предполагах… че е нещо такова. Понякога усещам пърхане в гърдите… като малка птичка. — Положи леко ръка на сърцето си.

Не можех да погледна гърдите му, които се надигаха под това непосилно бреме, внимателно затворих ризата и я вързах на врата му. Една дълга бяла ръка стисна моята.

— Колко ми остава? — Говореше спокойно, като че ли беше просто любопитен.

— Не зная. Наистина. Не зная.

— Но не дълго.

— Не. Не дълго. Вероятно месеци, но почти със сигурност по-малко от година.

— А можете ли… да спрете кашлицата?

Посегнах към комплекта си.

— Да, за това поне мога да помогна. И за пърхането на сърцето. Ще ви направя екстракт от дигиталин. — Открих малкото пакетче сушени листа от напръстник; щях бързо да направя отвара.

— Брат ви — казах, без да го поглеждам. — Искате ли…

— Не — рече категорично. Устата му леко се изви и така заприлича на Франк, че ми се доплака.

— Не — повтори. — Той сигурно вече знае. Ние винаги… сме се познавали добре.

— Така ли? — попитах и го погледнах. Той не извърна очи, но се усмихна леко.

— Да — каза тихо. — Знам за него. Това няма значение.

О, нима? — помислих си. Сигурно не и за теб. Не вярвах на гласа си, нито на изражението си, затова се обърнах и се заех да паля малката спиртна лампа, която носех.

— Той ми е брат — каза тихият глас зад мен. Поех дълбоко дъх, защото ръцете ми трепереха.

— Да, поне това е.

След като вестта за загубата на Коуп при Престънпанс се разпространи, предложенията за подкрепа, в хора и пари, започнаха да текат от север. В някои случаи тези предложения дори се материализираха: лорд Огилви, най-големият син на граф Еърли, доведе шестстотин от хората на баща си, а Стюарт Апин се появи начело на четиристотин мъже от графствата Абърдийн и Банф. Лорд Питслиго всъщност осигури голяма част от шотландската кавалерия, като доведе много господа и техните слуги от североизточните графства, всички с добри коне и добро въоръжение — поне в сравнение с някои от планинците, които се биеха с клеймори от времето на дядовците си и Въстанието от 1715 година, с ръждиви брадви и вили, наскоро отнети от по-обичайните им задължения да чистят краварниците.

Те бяха доста шарена сбирщина, но въпреки това опасна, мислех си, докато си проправях път през мъжете, събрали се около един точилар, който наточваше кинжали, бръсначи и коси с еднакво безразличие. Вероятно английските войници, които те щяха да поразят, щяха да получат тетанус, вместо да умрат на място, но резултатът така или иначе беше същият.

Макар че лорд Луис Гордън, по-малкият брат на херцог Гордън, бе дошъл да посети Чарлс в Холируд и олицетворяваше възможността целият клан Гордън да се присъедини, тази възможност още не беше станала факт.

А шотландските низини, макар и готови да приветстват шумно победата на Чарлс, бяха крайно неготови да изпратят хора в негова подкрепа; почти цялата армия на Стюарт се състоеше от планинци и явно такава щеше да си остане. Низините все пак взеха някакво участие; лорд Джордж Мъри ми каза, че изпратените от южните градове храна, провизии и пари били значителни.

— Получихме петдесет хиляди и петстотин паунда само от Глазгоу. Макар че е нищо, в сравнение с парите, обещани от Франция и Испания — споделил Негова Светлост с Джейми. — Но нямам намерение да ги пренебрегвам, особено след като Негово Височество не получава от Франция нищо, освен утехи.

Джейми, който знаеше добре колко малък е шансът да дойде злато от Франция, само кимнал.

— Разбра ли нещо ново днес, любима? — попита ме той, когато влязох. Пред него имаше недописана депеша и той натопи отново перото в мастилницата. Аз свалих мократа качулка от косата си с пукане на статично електричество и кимнах.

— Говори се, че генерал Хоули сформира кавалерийски отряди на юг. Има заповеди да сформира осем полка.

Джейми изсумтя. Като се имаше предвид неприязънта на планинците към кавалерията, това не бяха добри новини. Той разсеяно потърка гърба си, където белегът от подковата вече беше започнал да избледнява.

— Ще го напиша на полковник Камерън. Според теб доколко достоверни са слуховете, сасенак? — Почти автоматично погледна през рамо, за да се увери, че сме сами. Вече ме наричаше „сасенак” само насаме, иначе се обръщаше към мен с „Клеър”.

— Абсолютно достоверни.

Все пак това не беше слух, а последното късче информация от Джак Рандал, последното плащане по дълга му към мен, задето лекувах брат му.

Джейми знаеше, разбира се, че посещавам Алекс Рандал и болните сред якобитите. Не знаеше обаче, и никога нямаше да му кажа, че веднъж седмично — понякога дори по-често — се срещам с Джак Рандал, за да чуя какви новини са стигнали до замъка Единбург от юг.

Понякога той идваше в стаята на Алекс; друг път, докато се прибирах на свечеряване и си гледах в краката да не се подхлъзна по главната улица, внезапно една стройна фигура с шаячни дрехи се появяваше от някоя пресечка или тих глас ме викаше зад рамото ми. Беше изнервящо; сякаш ме преследваше призракът на Франк.

Щеше да е много по-просто в доста отношения да ми оставя писмо в стаята на Алекс, но той не искаше да записва нищо и аз го разбирах. Ако откриеха подобно писмо, дори неподписано, щеше да има последствия не само за него, но и за Алекс. Единбург кипеше от непознати; доброволци под флага на крал Джеймс, любопитни посетители от север и от юг, пратеници от Франция и Испания, шпиони и информатори. По улиците не се срещаха единствено офицери и войници от английския гарнизон, защото те си стояха в Замъка. Ако никой не го виждаше да говори с мен, никой нямаше да разбере и какъв е, нито да се усъмни в срещите ни, дори да ни забележеше.

Аз бях доволна от това, иначе трябваше да горя писмата. Съмнявах се, че Джейми ще познае почерка му, но все пак трудно щях да обяснявам откъде идват те. Освен това сега се преструвах, че научавам това-онова по време на обиколките си.

Недостатъкът, разбира се, беше, че като представях новините от Рандал като част от слуховете, те можеха да бъдат пренебрегнати. Все пак, макар че Джак Рандал ми даваше информацията доброволно, не беше задължително тя да е вярна. Затова подхождах с известен скептицизъм.

Съобщих новините за новите полкове на Хоули с обичайното пробождане на вина заради лъжата. Обаче бях установила, че макар честността между съпрузите да е много важна, тя не бива да се надценява. И не виждах защо доставянето на полезна за якобитите информация трябва да причинява болка на Джейми.

— Херцог Къмбърланд още чака войниците му да се върнат от Фландрия — добавих аз. — А обсадата на замъка Стърлинг не върви добре.

Джейми изсумтя и започна да дращи по-усилено.

— Това и аз го знам; лорд Джордж получи депеша от Франсис Таунсенд преди два дни; той държи града, но рововете, за които настоява Негово Височество, губят време и хора. Няма нужда от тях; най-добре просто да обстрелят замъка с оръдия и после да го щурмуват.

— Тогава защо копаят ровове?

Джейми махна разсеяно с ръка, още концентриран в писането. Ушите му бяха порозовели от раздразнение.

— Защото италианската армия е изкопала ровове, когато са превземали замъка Верано — единствената обсада, която Негово Величество е виждал, — затова явно така се прави, нъл тъй?

— Тъй, тъй.

Той ме погледна и се засмя, скосените очи почти се затвориха.

— Какво друго можеш да кажеш, сасенак?

— Една молитва на келтски?

— Не — пръсна пясък по депешата. Стана, целуна ме и посегна към палтото си. — Но искам да вечерям. Хайде, сасенак. Ще си намерим някоя хубава кръчмичка и аз ще те науча на още много думички, които не се говорят пред хора. Тъкмо са ми в главата.

Замъкът Стърлинг най-сетне падна. Цената за това беше висока, смисълът — неособено голям, а ползите от него съмнителни. Все пак ефектът върху Чарлс беше огромен — възторжен и пагубен.

— Най-сетне успях да убедя Мъри — този упорит глупак! — рече той смръщен. После си спомни за победата и отново се усмихна. — Все пак надделях. Тръгваме за Англия след седмица, за да си върна бащините земи!

Събралите се в утринния салон вождове на шотландците се спогледаха, последва доста кашляне и пристъпване от крак на крак. Изглежда, не изгаряха от ентусиазъм при тази новина.

— Ъъъ, Ваше Височество — започна внимателно лорд Килмарнок. — Дали няма да е по-добре да…

Опитаха се. Всички се опитаха. Изтъкваха, че Шотландия вече му принадлежи, мъжете продължаваха да се стичат от север, но от юг нямаше големи изгледи за подкрепа. Шотландците осъзнаваха, че планинците, макар и яростни бойци и верни следовници, бяха и стопани. Нивите трябваше да се обработят за пролетната сеитба; добитъкът имаше нужда от храна през зимата. Много мъже щяха да откажат да продължат на юг през зимните месеци.

— А те не са ли мои поданици? Няма ли да идат, където им кажа? Глупости — отряза ги Чарлс. И това беше. Почти.

— Джеймс, приятелю! Почакай, искам да поговорим насаме. — Негово Височество се извърна след кратка словесна схватка с лорд Питслиго и дългата му упорита брадичка леко омекна, щом махна на Джеймс.

Явно не бях включена в поканата, но нямах намерение да си тръгвам и се заковах още по-здраво в едно от златистите кресла, докато лордовете и вождовете излизаха, мърморейки.

— Ха! — Чарлс щракна възмутено с пръсти, след като вратата се затвори. — Бабички! Ще видят те. Ще види и братовчедът Луи, и Филип — не ми трябва тяхната помощ! Ще им покажа на всички. — Видях как бледите пръсти с поддържани нокти докосват леко място над гърдите му. През коприната на дрехата му прозираше правоъгълна форма. Той носеше миниатюра на Луиз; бях я виждала.

— Желая на Ваше Височество голям успех в това начинание — каза Джейми, — но…

— О, благодаря ти, скъпи Джеймс! Ти поне ми вярваш! — Чарлс го стисна сърдечно за раменете. — Съсипан съм, че няма да ме последваш, че няма да си до мен, докато приемам приветствията на поданиците си по пътя към Англия.

— Няма ли? — смаяно попита Джейми.

— Уви, мой скъпи приятелю, дългът изисква от теб голяма саможертва. Знам как копнее голямото ти сърце за битката, но за теб имам друга задача.

— Така ли?

— Каква? — попитах аз рязко. — Чарлс ме погледна с неприязън, после се обърна към Джейми и продължи:

— Много важна задача, скъпи Джеймс, която само ти можеш да изпълниш. Вярно е, че мъжете се стичат под знамето на баща ми; все повече с всеки изминал ден. Все пак е рано да се отпускаме, нали? Имахме късмет и кланът Макензи ще се присъедини към мен, но ти си свързан с още един род, нали?

— Не — отвърна Джейми, гледаше го ужасен.

— Но да — настоя Чарлс, пак го стисна за раменете и се усмихна: — Ще идеш на север, в земята на предците си и ще се върнеш при мен като предводител на мъжете от клана Фрейзър!

40 ЛЕГОВИЩЕТО НА ЛИСИЦАТА

— О, ти познаваш добре дядо си? — попитах аз и прогоних с ръка една конска муха, която като че ли не можеше да реши кое е по-вкусно — аз или конят.

Джейми поклати глава.

— Не. Чувал съм, че е ужасно дърто чудовище, но не бива да се страхуваш от него. — Усмихна се, когато пернах мухата с края на шала си. — Аз ще съм до теб.

— Свадливите старци не ме плашат — уверих го аз. — Виждала съм много такива по мое време. Отвътре повечето са меки като памук. Предполагам, че дядо ти също е такъв.

— Ммм, не — отвърна той замислено. — Той наистина е ужасно старо чудовище. И ако види, че те е страх от него, става още по-зъл. Като звяр, който надушва кръв.

Погледнах напред, далечните хълмове, които скриваха замъка Бофорт, внезапно ми се сториха зловещи. Конската муха се възползва от разсейването ми и осъществи набег покрай лявото ми ухо. Аз изпищях и се наклоних настрани, а конят се сепна от рязкото ми движение.

— Хей! Успокой се! — Джейми бързо се наведе да хване юздите ми, като пусна своите. По-добре обучен от моя кон, неговият изсумтя, но само размърда уши с превъзходство.

Джейми заби колене в коня си и дръпна моя да го спре.

— Така — присви очи към лъкатушещата във въздуха конска муха. — Стой спокойно, сасенак, и аз ще я хвана. — Зачака, вдигнал в готовност ръце и присвил очи срещу слънцето.

Аз седях като нервна статуя, почти хипнотизирана от заплашителното жужене. Тежкото крилато телце забави полет, забръмча лениво около ушите на коня и моите собствени. Ушите на коня потрепваха, напълно го разбирах.

— Ако това нещо кацне на ухото ми, Джейми. Ще… — започнах аз.

— Шт! — Наведе се напред, свил лявата си ръка в шепа. — Още малко и ще я хвана.

Точно тогава видях тъмно петно да се вдига от рамото му. Още една конска муха търсеше плячка. Отворих пак уста.

— Джейми…

— Тихо! — Той плесна триумфално ръце върху моя мъчител точно преди другата конска муха да се впие във врата му.

Шотландските вождове се биеха според древните си традиции. Пренебрегваха стратегия, тактика и всякакви други такива, те имаха само един метод — нападението. Щом видеха врага, хвърляха наметалата, вадеха мечовете и се спускаха напред с адски викове. И този метод често беше успешен. Като видеха тези рошави пищящи чудовища с голи крака да се устремяват към тях, враговете губеха кураж и хукваха да бягат.

Но колкото и добре обучен да беше, конят на Джейми не бе готов за това върховно изпитание — страховит вик, който се разнесе над главата му. Той опъна уши назад и побягна като подпален.

Аз и моят кон седяхме като хипнотизирани насред пътя и гледахме демонстрацията на шотландско ездаческо умение, докато Джейми, изпуснал юздите, висеше от седлото на диво препускащия кон, издърпваше се отчаяно нагоре и посягаше към гривата. Наметалото му пърхаше около него на вятъра и конят съвсем се паникьоса.

Джейми вече беше стиснал гривата с една ръка и мрачно се издигаше на седлото. Дългите крака стиснаха тялото на коня, пренебрегвайки стремената, които танцуваха под корема му. Лекият вятър довяваше откъслеци от келтски, които дори аз успях да разбера — толкова бяха изразителни.

Чух някакво похлопване и се обърнах към Мърто, който водеше товарен кон и вече преваляше малкото възвишение, по което ние се спускахме. Той се приближи до мен, спря коня и засенчи очи, за да огледа Джейми и паникьосаното животно, които тъкмо изчезваха зад следващия хълм.

— Конска муха — обясних аз.

— Да, не си помислих, че се е разбързал така към дядо си и те е зарязал насред пътя — отбеляза Мърто, кисел както обичайно. — Не че като заведе жена си, ще получи по-различно посрещане.

Пришпори понито си, а товарният кон послушно го последва. Моят, ободрен от компанията и успокоен от временното отсъствие на конски мухи, също пристъпи почти ведро напред.

— Дори англичанка? — попитах любопитно. От малкото, което бях подочула, не смятах, че лорд Ловат би се зарадвал на нещо английско.

— Англичанка, французойка, холандка или германка. Няма никакво значение; Старата лисица ще яде дроба на горкото момче за закуска, не твоя.

— Какво искаш да кажеш? — Взирах се в киселия дребен шотландец, който много приличаше на някой от вързопите, така беше омотан с наметалото си. Каквито и дрехи да облечеше Мърто, колкото и добре да бяха скроени, все приличаше на нещо измъкнато от боклука.

— В какви отношения е Джейми с лорд Ловат?

Той ме изгледа накриво с черните си очи, после извърна глава към замъка Бофорт. Сви рамене от примирение или раздразнение.

— Ами в никакви, досега. Момчето никога не е говорило с дядо си.

— А откъде знаеш как ще го посрещне?

Вече разбирах неохотата на Джейми да търси помощта на дядо си. След като се присъединихме към него и вече укротения кон, Джейми беше толкова ядосан, че Мърто го изгледа замислено и предложи да язди напред с животните, а ние двамата да спрем да хапнем до пътя.

След като се ободрихме с ейл и овесени питки, Джейми най-сетне ми каза, че дядо му, лорд Ловат, не одобрявал избора на сина си за жена и нито им дал благословията си, нито му проговорил повече — както и на децата му, — още от брака на Брайън Фрейзър и Елън Макензи преди повече от трийсет години.

— Много съм чувал за него — каза Джейми, докато дъвчеше сирене. — Той е от хората, които оставят силно впечатление, ако ме разбираш.

— Да, разбирам. — Старият Тулибардин, един от парижките якобити, вече беше изказал пред мен нецензурното си мнение за водача на клана Фрейзър и аз реших, че вероятно Брайън Фрейзър не е бил чак толкова покрусен от мълчанието на баща си. Казах това на Джейми и той кимна.

— О, да. Не помня татко да е казвал добра дума за него, макар че не се изразяваше непочтително. Просто не говореше често за него. — Потърка врата си, където вече се появяваше червено петно от ухапването на конската муха. Времето беше странно топло и той беше постелил наметалото си да седна. Тази делегация беше сметната за достойна за известни инвестиции и Джейми беше с нов килт с военна кройка, а на рамото му имаше ново наметало. Макар и не така подходящо за студа като старото, това много по-лесно се замяташе.

— Чудя се — каза той замислено — дали баща ми беше толкова добър баща именно заради начина, по който старият Саймън се е отнасял с него. Тогава не го осъзнавах, разбира се, но е необичайно един мъж да показва чувствата си към синовете си.

— Мислил си много за това. — Подадох му още една манерка с ейл и той я пое с усмивка, по-сгряваща от есенното слънце.

— Да. Мислил съм. Чудех се що за баща ще съм аз за моите дечурлига, а татко беше най-добрият пример, който съм имал. Все пак знам, от думите му и от Мърто, че неговият баща е бил съвсем друг. Сигурно затова той е искал да прави всичко различно.

Въздъхнах и оставих парчето сирене.

— Джейми. Наистина ли мислиш, че ние…

— Да, мисля — отвърна той и не ме остави да довърша. Наведе се да ме целуне по челото. — Знам го, сасенак, ти също го знаеш. Ти си родена за майка, а аз няма да позволя някой друг да стане баща на децата ти.

— Е, това е добре. Аз също.

Той се засмя и вдигна брадичката ми, за да ме целуне по устните. Аз отвърнах, после посегнах да изтупам трохите от наболата брада около устата му.

— Трябва да се обръснеш. В чест на първата среща с дядо ти.

— Вече съм го виждал веднъж — рече той небрежно. — И той ме е виждал, де. Така че ще ме гледа какъвто съм, дяволите да го вземат.

— Но Мърто каза, че не си го срещал!

Той изсумтя и изтупа останалите трохи от ризата си. Смръщи се леко, сякаш се чудеше колко да ми каже. Накрая сви рамене и легна в сянката на един прещип, събра ръце под главата си и се втренчи в небето.

— Ами не сме се срещали. Не точно. Беше…

На седемнайсет години младият Джейми Фрейзър бе отплавал за Франция, за да довърши образованието си в университета в Париж и да научи разни неща, дето ги няма в книгите.

— Отплавах от Боли — каза той, кимна към следващия хълм, където тясна сива ивица на далечния хоризонт бележеше края на Морей Фърт. — Можех да тръгна и от други пристанища — например от Инвърнес, — но татко реши да е оттук. Дойде с мен, за да ме изпрати по широкия свят, така да се каже.

Брайън Фрейзър рядко напускал Лалиброх и с радост показвал на сина си околностите на пътя, където ловувал като дете и младеж.

— Но с приближаването на Бофорт ставаше все по-мълчалив. При това пътуване не продума и веднъж за дядо ми и аз знаех, че не бива да питам нищо, бях наясно, че е решил да тръгна от Боли по някаква причина.

Няколко малки врабчета приближаваха предпазливо, подскачаха по ниските храсти, готови да се стрелнат назад при най-малката опасност. Джейми ги видя и посегна към остатъците от хляба. Хвърли ги забележително точно насред птичките и те се разлетяха като шрапнели.

— Ще се върнат — каза той. Сложи ръка на лицето си, сякаш да се скрие от слънцето, и продължи: — По пътя от замъка се чу тропот на коне и когато се обърнахме, видяхме шестима ездачи и една каруца. Единият държеше знамето на Ловат, така разбрах, че дядо ми е с тях. Погледнах бързо към баща си, за да видя дали смята да стори нещо, но той само се усмихна, стисна бързо рамото ми и каза: „Да се качваме на борда, сине”.

— Усещах очите на дядо си, докато се спусках към брега. Косата и ръстът ми просто крещяха „Макензи” и бях доволен, че съм с най-хубавите си дрехи и не приличам на просяк. Не се обърнах, а изправих гръб и бях горд, че съм с една глава по-висок от всеки мъж там. Баща ми вървеше до мен, мълчеше и не поглеждаше настрани, но аз усещах, че и той се гордее с мен.

Усмихна ми се криво.

— Тогава беше последният път, когато бях сигурен, че се гордее с мен, сасенак. После често се съмнявах, но тогава бях сигурен.

Той събра ръце около коленете си и се вгледа напред, сякаш преживяваше отново онзи ден на кея.

— Качихме се на кораба, запознахме се с капитана, после застанахме до перилата и заговорихме за това-онова, но и двамата внимавахме да не поглеждаме към хората от замъка, които товареха някакви вързопи, нито към конниците на брега. Тогава капитанът даде заповед за отплаване. Аз целунах баща си и той прескочи перилата и тръгна към коня си. Не погледна назад, докато не се качи на седлото, а тогава корабът вече беше потеглил към залива.

— Аз му помахах, той ми отвърна, обърна се, повел моя кон, и потегли обратно към Лалиброх. А конниците от Бофорт се обърнаха и се взираха в него. Виждах дядо си начело, изправил гръб на седлото. След това потеглиха, баща ми и дядо ми, на двайсет ярда един от друг, нагоре по хълма, превалиха го, изчезнаха от поглед и нито веднъж не се обърнаха.

Извърна глава към пътя, сякаш търсеше някакви признаци на живот откъм замъка.

— Срещнах погледа му — рече тихо. — Веднъж. Изчаках татко да стигне до коня си, тогава се обърнах и погледнах към лорд Ловат възможно най-дръзко. Държах да знае, че не искаме нищо от него и не ме е страх. — Усмихна се накриво. — Но ме беше страх.

Сложих ръка върху неговата и погалих кокалчетата на пръстите му.

— Той погледна ли те?

Изсумтя.

— Да. Сигурно не беше свалял очи от мен, откакто слизахме по хълма чак докато корабът отплава; усещах ги как се впиват в гърба ми като свредели. А когато го погледнах, видях очите под гъстите вежди да се взират в мен.

Замълча, загледан в замъка, и аз настоях:

— Как изглеждаше тогава?

Той откъсна поглед от тъмната грамада на хоризонта, за да ме погледне. Обичайната веселост я нямаше в очите и в извивката на устните му.

— Студен като камък, сасенак. Студен като камък.

Имахме късмет с времето; по целия път от Единбург беше топло.

— Няма да е задълго — предсказа Джейми, беше присвил очи към морето. — Виждаш ли онези облаци там? До довечера ще са над сушата. — Подуши въздуха и придърпа наметалото на раменете си. — Усещаш ли? Бурята идва.

Не бях толкова опитна в старомодната метеорология, но все пак реших, че наистина я надушвам. Влагата във въздуха засилваше обичайните миризми на сухи треви и борова смола, със слаб дъх на водорасли от далечния бряг.

— Чудя се дали мъжете вече са се върнали в Лалиброх.

— Съмнявам се — поклати глава Джейми. — Техният път е по-кратък, но са пеша. — Изправи се на стремената, заслони очи и се вгледа в далечните облаци. — Надявам се да е само дъжд, но така или иначе няма да е голяма буря. Вероятно няма да стигне далече на юг.

Аз придърпах карирания шал на раменете си в отговор на надигащия се бриз. Бях решила, че няколкото топли дни са добро предзнаменование, надявах се да не съм се излъгала.

След заповедите на Чарлс Джейми цяла нощ седя до прозореца в Холируд, а на сутринта отиде при принца, за да му каже, че ще тръгнем сами за Боли, придружавани единствено от Мърто, за да поднесем на лорд Ловат почитанията на Негово Височество и молбата му за подкрепа.

След това Джейми извика ковача Рос в стаята ни и му даде заповеди така тихо, че едва ги чувах от мястото си до огъня. Видях как едрите рамене на ковача се надигнаха и сковаха.

Армията на планинците не пътуваше особено дисциплинирано, а по-скоро като тълпа, която едва ли би могла да се нарече „военна колона”. През деня мъжете от Лалиброх трябваше да се изнизват един по един, сякаш искат да си починат в храстите или да се облекчат, но трябваше да се измъкнат незабелязано и да продължат сами, докато не се съберат отново с останалите от Лалиброх. А тогава, под командването на ковача Рос, щяха да продължат към дома.

- Съмнявам се, че някой ще забележи отсъствието им — каза Джейми, докато обсъждахме плана. — Дезертирането е в разгара си в цялата армия. Юън Камерън ми каза, че е изгубил двайсет души от полка си през последната седмица. Идва зима и мъжете искат да приготвят домовете си и земята за пролетната сеитба. Така или иначе няма да пратят никого след тях, дори да забележат отсъствието им.

— Значи се отказваш, така ли, Джейми? — попитах го аз и сложих длан на ръката му.

Той потърка уморено лицето си, преди да отговори:

— Не знам, сасенак. Може да е твърде късно, може би не. Не знам. Глупаво е да тръгваме на юг преди зимата; и още по-глупаво е да губим време в обсада на Стърлинг. Но Чарлс не е победен и вождовете — някои от тях — идват да го подкрепят. Макензи, а и други ще дойдат. Войската е вече два пъти по-голяма, отколкото при Престън. До какво ще доведе това? — Вдигна ръце от безсилие. — Не зная. Няма опозиция. Англичаните са ужасени. Е, нали видя прокламациите. — Усмихна се безрадостно. — Ние нанизваме дечица на шиш и ги печем на огъня, обезчестяваме съпруги и дъщери на доблестни мъже. — Изсумтя с отвращение. Кражбите и неподчинението бяха често срещани сред армията на планинците, но изнасилванията бяха нещо нечувано.

Той въздъхна гневно.

— Камерън чул слух, че крал Джорди се готви да бяга от Лондон. Страх го е, че армията на принца ще превземе скоро града. — Така беше, този слух бе стигнал до Камерън чрез мен и Джак Рандал. — А Килмарнок, Камерън, Лохиел, Балмерино, Дугал с клана Макензи — все смели бойци. Ако и Ловат изпрати хора, може да се окажат достатъчно. Господи, ако тръгнем към Лондон… — Прегърби рамене, после ги изпъна рязко, сякаш ризата отново му убиваше.

— Но не мога да рискувам — каза просто. — Не мога да ида в Боли и да оставя хората си тук, за да ги отведат бог знае къде. Ако бях тук да ги водя — щеше да е друго. Но проклет да съм, ако ги оставя на Чарлс или на Дугал, че да ги хвърлят срещу англичаните, докато съм на сто мили от тях.

И така, това беше уредено. Хората от Лалиброх — включително Фъргъс, който яростно протестира — щяха да дезертират и да се отправят незабелязано към дома. Щом ние приключехме със задачата си в Боли, щяхме да се върнем при Чарлс — и тогава щяхме да му мислим.

— Ето защо взимам Мърто с нас — обясни Джейми. — Ако всичко изглежда наред, ще го пратя в Лалиброх да ги доведе. — Усмивка озари мрачното му лице. — Той не е голям хубавец на коня, но е добър ездач. Бърз е като светкавица.

В момента не ми изглеждаше такъв, но пък сега не бързахме за никъде. Дори се движехме по-бавно от обичайното; щом превалихме хълма, го видях в подножието му — дръпна юздите и спря коня си. Когато го настигнахме, беше слязъл от седлото и се взираше в товарния кон.

— Какво става? — Джейми понечи да слезе от коня си, но Мърто му махна.

— Нищо, нищо. Един ремък се е скъсал. Вие вървете.

Джейми само кимна и продължихме напред.

— Не е много весел днес — отбелязах аз. Всъщност дребният шотландец ставаше все по-кисел, колкото повече приближавахме замъка. — Предполагам, че не е очарован от срещата с лорд Ловат?

Джейми се усмихна и се озърна към Мърто, който се беше навел и съсредоточено връзваше ремъка.

— Не, Мърто не е пръв приятел със Стария Саймън. Той обичаше много баща ми — изкриви леко уста — и майка ми. Не му харесваше как Ловат се отнася с тях. Нито пък отношението на Ловат към жените. Майката на Мърто е ирландка, но е роднина на Примроуз Кембъл по майчина линия — каза той, сякаш това обясняваше всичко.

— Коя е Примроуз Кембъл? — попитах аз.

— О… — Почеса се по носа. Вятърът от морето се засилваше и развяваше кичури коса покрай лицето му. — Тя беше третата жена на Ловат — сигурно още е, макар че го напусна преди няколко години и се върна при баща си.

— Явно е популярен сред жените.

Джейми изсумтя.

— Може и така да се каже. Взел е първата си жена насила. Грабнал овдовялата лейди Ловат от леглото ѝ посред нощ, оженил се за нея веднага и после я вкарал в леглото си. Все пак — добави той, — тя след това решила да го обикне, така че вероятно не е бил чак толкова зъл.

— Или поне го е бивало в леглото — добавих весело. — Изглежда се предава по наследство.

Той ме погледна почти шокиран, после се усмихна свенливо. Скоро прислужниците на лейди Ловат се оплакали от него, Саймън бил обявен за престъпник и избягал във Франция.

О, бракове по принуда и бягство? Въздържах се от по-нататъшни сравнения, но тайно се надявах Джейми да не последва стъпките на дядо си и по отношение на следващите съпруги. Явно на Саймън една не му е била достатъчна.

— Той посетил крал Джеймс в Рим и се заклел във вярност на Стюартите — продължи Джейми, — после се извъртял и отишъл право при Уилям Оранжски, крал на Англия, който по това време бил във Франция. Първо получил от Джеймс обещание да му върне титлата и имението при евентуална реставрация на династията, а после — бог знае как — получил пълна амнистия от Уилям и се върнал в Шотландия.

Сега беше мой ред да вдигна вежди. Изглежда, дядо му беше атрактивен не само за жените.

Саймън продължил с приключенията, като се върнал във Франция — този път за да шпионира якобитите. Разкрили го и го хвърлили в затвора, но избягал, върнал се в Шотландия, събрал няколко клана уж като ловна дружина през 1715 година — а после успял да си спечели доверието на английската корона, задето бил потушил възникналото в резултат на неговите действия въстание.

— Стар хитрец — казах аз, вече силно заинтригувана. — Макар че тогава не е бил стар; едва на четиридесет. — Знаех, че лорд Ловат кара седемдесетте и очаквах да видя изнемощял старец, но едва ли щеше да е такъв.

— Моят дядо — рече равно Джейми — според всеобщото мнение е способен да се измъкне от всичко. Така или иначе — продължи той, като махна с ръка — после се оженил за Маргарет Грант, дъщеря на Грант O’Грант. След смъртта ѝ се оженил за Примроуз Кембъл. Сигурно е била на осемнайсет тогава.

— Старият Саймън принудил ли е някак семейството ѝ да я дадат? — попитах съчувствено.

— Нищо подобно, сасенак. — Спря да отметне косата от лицето си и прибра кичурите зад ушите си. — Той много добре знаел, че тя няма да го иска, дори да е богат като Крез — а той не бил, — затова ѝ изпратил писмо, че майка ѝ е болна в Единбург и тя трябва бързо да иде при нея на еди-кой си адрес.

Младата и красива госпожица Кембъл хукнала към Единбург, но не заварила там майка си, а стария находчив Саймън Фрейзър, който я информирал, че това е дом за удоволствия и единственият начин да опази доброто си име е да се омъжи веднага за него.

— Трябва да е била голяма тъпачка да се върже — казах цинично аз.

— Била е много млада — защити я Джейми, — а и не било празна заплаха. Ако му откажела, той щял да съсипе репутацията ѝ, без да се замисли. Така или иначе се омъжила за него — и съжалила за това.

— Хм… — Започнах да пресмятам. Бракът с Примроуз Кембъл явно се беше случил преди няколко години. Тогава… — Коя е баба ти, първата лейди Ловат или Маргарет Грант?

Високите му скули бяха загрубели от слънцето и вятъра, но въпреки това внезапно станаха тъмночервени.

— Нито едната — каза той. Не ме погледна, взираше се право напред, към замъка. Беше стиснал здраво устни.

— Баща ми е копеле — рече накрая. Седеше изправен като меч на седлото, а кокалчетата му бяха побелели от стискането на юздата. — Признат, но все пак копеле. От една от прислужниците в замъка Доуни.

— О… — Не знаех какво да добавя.

Той преглътна с усилие.

— Трябваше да ти кажа — рече сковано. — Съжалявам.

Посегнах да докосна ръката му, беше твърда като стомана.

— Това няма значение, Джейми. — Но знаех, че каквото и да кажа, няма да променя нищо. — За мен няма никакво значение.

— Тъй ли? — попита след малко, все още втренчен напред. — Е… за мен има.

Освежаващият вятър откъм Морей Фърт шумолеше в черните борове на хълма. Местността беше странна комбинация от планински склон и морски бряг. Гъсти гори от елши, лиственици и брези се простираха от двете страни на тясната пътека, която следвахме, но с приближаването на тъмната грамада на замъка Бофорт, надделяваше миризмата на мочурища и водорасли.

Всъщност ни очакваха; въоръжените със секири пазачи на портата не помръднаха, когато минахме покрай тях. Огледаха ни с любопитство, но сякаш без враждебност. Джейми седеше изпънат като крал на седлото. Кимна на пазача от неговата страна и получи кимване в отговор. Имах чувството, че навлизаме в замък, развял бяло знаме в знак на примирие; но не знаех колко дълго ще продължи то.

Прекосихме безпрепятствено двора на замъка Бофорт, който не беше особено голям, но все пак внушителен, построен от местен камък. Не беше толкова добре укрепен като замъците на юг, но изглеждаше способен да устои на нападение. В основата на външните стени имаше амбразури за оръдия, а в двора се издигаше голяма конюшня.

Няколко понита надничаха над дървените вратички, за да приветстват нашите коне. Близо до стената лежаха няколко вързопа, явно скоро разтоварени от тях.

— Ловат е извикал някого за срещата с нас — мрачно отбеляза Джейми, щом видя вързопите. — Предполагам, роднини. — Сви рамене. — Поне в началото ще са добре настроени.

— Откъде знаеш?

Той слезе от коня и посегна да ми помогне.

— Оставили са мечовете при багажа.

Подаде юздите на коняря, който излезе от конюшнята да ни посрещне и бършеше ръце в бричовете си.

— Е, сега какво? — попитах тихо Джейми. Нямаше и помен от иконом или майордом; нищо подобно на внушителната фигура на госпожа Фицгибънс, която ни посрещна в замъка Леох преди две години.

Неколцината коняри и помощниците им ни поглеждаха, а си вършеха работата, както и слугите, които прекосиха двора, натоварени със сандъци с пране, торф и всякакви други неща, необходими за замъка. Изгледах одобрително един изпотен прислужник, който носеше две огромни медни ведра с вода. Каквито и проблеми с гостоприемството да имаше замъкът Бофорт, поне разполагаше с вана.

Джейми застана в средата на двора, беше скръстил ръце на гърдите си и оглеждаше мястото като купувач, който храни сериозни съмнения относно канализацията.

— Сега ще чакаме, сасенак. Стражите ще съобщят, че сме тук. Или някой ще слезе при нас… или няма.

— Аха. Е, да се надяваме, че скоро ще вземат решение. Гладна съм и искам да се измия.

— Да, няма да е зле — съгласи се той и ме огледа с усмивка.

— Имаш кал на носа и в косата ти са се оплели осили. Не, остави ги — добави, когато вдигнах смаяна ръка към главата си. — Хубава си така. Нарочно ли го направи?

Определено не беше нарочно, но ги оставих. Засега. Все пак отидох до близкото корито с вода за конете, за да инспектирам външния си вид и да сторя нещо по въпроса.

Щом беше замесен старият Саймън Фрейзър, ситуацията бе деликатна. Наведох се над коритото и опитах да установя кои от петната по лицето ми са истински и кои са плаващи във водата сламки.

От друга страна, Джейми беше официален пратеник на Стюартите. Ако Ловат искрено беше обещал помощ, вероятно щеше да се чувства длъжен да се държи любезно с пратеника на принца.

И все пак този пратеник беше негов незаконен внук, който, макар и да не се беше опозорил, със сигурност не бе уважаван член на семейството. А вече бях добре запозната с факта, че при планинците подобни неща не се забравят с времето.

Прокарах влажна ръка по затворените си очи и по слепоочията, за да пригладя щръкналите кичури. Все пак не вярвах, че лорд Ловат ще ни остави да стърчим на двора. Но можеше да ни остави тук достатъчно дълго, за да осъзнаем, че не сме съвсем желани.

Е, кой знае? Вероятно щеше да ни посрещне лейди Франсис, една от лелите на Джими, която беше вдовица и се грижеше за домакинството на баща си. Или ако лорд Ловат решеше да ни посрещне като дипломатически пратеници, а не като роднини, може би сам щеше да излезе, съпроводен от секретари, пазачи и прислуга.

Това ми се струваше най-вероятно с оглед на забавянето; все пак не поддържаш в постоянна готовност добре облечен антураж — трябва време, за да ги събереш. Щом си представих издокарания граф, аз размислих относно осилите в косата си и се наведох над коритото.

В този момент бях прекъсната от стъпки в прохода зад яслите. Един набит възрастен мъж с отворена риза и разкопчани бричове излезе в двора и отблъсна подразнено с лакът една едра кестенява кобила. Въпреки възрастта си, имаше гръб като таран, а в раменете беше широк почти колкото Джейми.

Той спря до коритото за поене на конете и огледа двора, сякаш търсеше някого. Погледът му мина по мен, без да ме забележи, после внезапно се върна сепнат. Приближи се, издал главата си напред. Сивата му брада стърчеше като таралеж.

— Коя си ти, по дяволите?

— Клеър Фрейзър, ъъъ, лейди Брох Туарах — отвърнах, като с малко закъснение се сетих за титлата си. Окопитих се и избърсах водата от брадичката си. — А кой сте вие, по дяволите?

Силна ръка ме стисна за лакътя и чух глас над главата си:

— Това, сасенак, е моят дядо. Милорд, мога ли да ви представя съпругата си?

— О… — Лорд Ловат ме удостои със студения си син поглед. — Чух, че си взел англичанка. — Тонът му ясно показваше, че най-лошите му опасения по отношение на внука, който не познаваше, са се оправдали.

Вдигна гъста сива вежда към мен и впи острия си поглед в Джейми.

— Явно нямаш повече ум от баща си.

Видях как ръцете на Джейми потрепнаха, потискаше порива да ги стисне в юмруци.

— Поне не ми се налага да насилвам жените, за да се омъжат за мен — отвърна спокойно.

Дядо му изсумтя, несмутен от обидата. Стори ми се, че устните му потрепнаха, но не бях сигурна.

— Да, личи си, че си се примирил с първата срещната — отвърна той. — Тази поне не е толкоз скъпа като фустата, след която хукна Брайън. Ако англичанката не ти е донесла нищо, поне изглежда, че не ти струва много. — Скосените сини очи, същите като на Джейми, огледаха изцапаната от пътуването рокля и забелязаха разпорения подгъв и пръските кал по полата.

Усетих как през Джейми мина тръпка, не знаех дали от гняв, или от смях.

— Благодаря — отвърнах с дружелюбна усмивка. — Аз и не ям много, но бих се поизмила. Само с вода; не ми давайте сапун, ако ще излезе твърде скъпо.

Този път устните със сигурност потрепнаха.

— А, ясно — рече Негово Благородие. — Ще изпратя една слугиня да те заведе до стаята ви. И ще ти дам сапун. Ще те чакаме в библиотеката преди вечеря… момче — добави на Джейми, обърна се и изчезна пак в прохода.

— Кои ще те чакат? — попитах аз.

— Вероятно е младия Саймън — отвърна Джейми. — Наследникът на Негово Благородие. Един-двама братовчеди, както и доверени хора от клана, ако се съди по конете в двора. Ако Ловат смята да изпраща войници на Стюарт, хората му сигурно ще участват в решението.

— Виждала ли си малък червей, заобиколен от пилета? — прошепна, когато тръгнахме по коридора след около час, предвождани от един слуга. — Това съм аз — или ние. Не се отделяй от мен.

Явно всички разклонения на клана Фрейзър се бяха събрали. Когато ни въведоха в библиотеката на замъка, там ни чакаха повече от двайсет души.

Джейми беше представен и направи официално обръщение от името на Стюартите, като поднесе почитанията на принц Чарлс и крал Джеймс към лорд Ловат, както и тяхната молба за помощ, на което старецът отговори кратко, красноречиво и уклончиво. Съгласно порядките, аз също бях представена и общата атмосфера леко се поразведри.

Бях обградена от неколцина джентълмени планинци, които се изредиха да ми поднесат почитанията си, докато Джейми говореше с някой си Греъм, който сигурно беше братовчед на лорд Ловат. Големците ме гледаха резервирано, но всички бяха любезни — с едно изключение.

Младият Саймън, който много приличаше на баща си, но беше с почти петдесет години по-млад, пристъпи напред и се поклони над ръката ми. Изправи се и ме огледа почти безцеремонно.

— Жената на Джейми? — Той също имаше скосените очи на баща си и на своя племенник, но бяха кафяви и мътни като блатна вода. — Значи трябва да ви наричам „племеннице”? — Беше горе-долу на възрастта на Джейми и няколко години по-млад от мен.

— Ха-ха — отвърнах любезно и той се засмя на шегата си. Опитах да издърпам ръка, но не я пускаше. Усмихна се и пак ме огледа.

— Чувал съм за вас. Носи ви се славата сред планинците, мадам.

— Така ли? Колко мило! — Отдръпнах ръка, а той я стисна още повече, почти болезнено.

— О, да! Чух, че сте много обичана сред хората на съпруга ви — усмихна се така, че очите му почти се затвориха. Наричали ви нео геймнидх меала. Това означава „госпожа Медени устни”.

— Е, благодаря ви… — започнах аз, но не успях да продължа, защото юмрукът на Джейми се стовари в челюстта му, а Саймън политна към масата, разпиля сладкишите и приборите по плочите на пода с ужасен трясък.

Беше облечен като джентълмен, но имаше инстинкти на побойник. Превъртя се на колене, стисна юмруци и замръзна. Джейми стоеше над него съвсем неподвижен и затова още по-страховит.

— Не — рече той, — тя не знае келтски. И след като го доказа пред всички, би ли се извинил на жена ми, преди да съм ти вкарал зъбите в гърлото. — Младия Саймън го гледаше кръвнишки, после се озърна към баща си, който кимна едва забележимо, като че ли подразнен от това прекъсване. Черната коса на сина му се беше освободила от връвта, с която бе прихваната, и сега висеше като дървесен мъх по лицето му. Той погледна Джейми, но със странна развеселеност, примесена с уважение. Избърса уста с опакото на дланта си и ми се поклони сериозно, все още не колене.

— Моите извинения, госпожо Фрейзър, съжалявам, ако съм ви засегнал.

Не можах да направя друго, освен да кимна, преди Джейми да ме изведе в коридора. Бяхме стигнали почти до последната врата по него, когато се обърнах назад, за да се уверя, че няма никого, и попитах:

— Какво точно означава нео геймнидх меала? — И го дръпнах за ръкава, за да забави крачка. Той ме погледна, сякаш изненадан.

— А? Ами наистина означава „медени устни”. Донякъде.

— Но…

— Но не става дума за тези на устата, сасенак — добави сухо.

— Какво… — понечих да се върна библиотеката, но той ме хвана здраво.

— Спокойно, спокойно — прошепна в ухото ми. — Не се тревожи, сасенак. Те само ме изпитваха. Всичко ще бъде наред.

Бях оставена на грижите на лейди Франсис, сестра на Младия Саймън, а Джейми се върна в библиотеката, изпънал рамене и готов за битка. Надявах се да не бие други свои роднини; макар че, като цяло, Фрейзър не бяха такива здравеняци като Макензи, но изглеждаха доста сприхави.

Лейди Франсис беше млада, може би на двайсет и две, и ме гледаше с нещо като ужасeн интерес, сякаш щях да ѝ се нахвърля, ако не ме тъпче постоянно с чай и сладкиши. Опитах се да изглеждам възможно най-приятна и безопасна и след време тя се отпусна дотам, че ми призна, че никога не е срещала „англичанка”. „Англичанката” явно беше екзотичен и опасен звяр.

Много внимавах да не правя резки движения и след известно време тя се успокои толкова, че ми представи срамежливо сина си — здраво тригодишно детенце, поддържано в неестествено чисто състояние от зорка и строга прислужница.

Тъкмо разказвах на Франсис и по-малката ѝ сестра Ейлин за Джени и семейството ѝ, които те не познаваха, когато в коридора се чу силен трясък и вик. Скочих на крака и стигнах до вратата точно навреме, за да видя как една раздърпана купчина се надига на крака в коридора. Тежката врата на библиотеката беше отворена и четвъртитата фигура на Саймън Фрейзър-старши стоеше на прага ѝ, зловеща като жаба.

— И по-лошо ти се пише, моето момиче — рече той. Тонът му не беше точно заплашителен; просто оповестяваше факт. Сгърбената фигура надигна глава и аз видях странно ъгловато красиво лице и тъмни очи над червените петна по скулите. Тя ме видя, но не ми обърна внимание, само се изправи и се отдалечи бързо. Беше много висока, изключително слаба, движеше се със странната леко непохватна грация на жерав, а сянката ѝ я последва по камъните.

Взирах се в Стария Саймън, чийто силует се очертаваше на светлината от огъня в библиотеката. Той усети, че го гледам, и се обърна към мен. Старите сини очи бяха студени като сапфири.

— Добър вечер, скъпа моя — рече и затвори вратата.

Аз останах да се взирам недоумяваща в нея.

— Какво беше това? — попитах Франсис, която се приближи зад мен.

— Нищо — облиза нервно устни тя. — Ела, братовчедке. — Оставих я да ме отведе, но реших да разпитам Джейми какво се е случило в библиотеката.

Стигнахме до стаята, където щяхме да спим, и Джейми любезно освободи малкия ни водач, като го погали по главата.

Аз седнах на леглото и се озърнах безпомощно.

— Ами сега? — Вечерята беше преминала в почти пълно мълчание, но аз от време на време усещах тежкия поглед на Ловат.

Джейми сви рамене и започна да съблича ризата си през главата.

— Проклет да съм, ако знам, сасенак. Питаха ме за армията на планинците, за състоянието на войниците и за плановете на Негово Височество. Казах им. И те пак ме разпитваха. Дядо ми никога не вярва, че човек казва истината — добави сухо. — Мисли си, че всички са коварни като него и имат скрити мотиви.

Поклати глава и хвърли ризата на леглото до мен.

— Не знае дали го лъжа за състоянието на армията на планинците. Защото ако искам да се присъедини към Стюартите, може да му кажа само хубави неща, но ако ми е все едно, ще му кажа истината. А той не смята да предприеме нещо, докато не разбере каква е моята позиция.

— Как точно възнамерява да разбере дали му казваш истината? — попитах скептично.

— Той има пророчица — отвърна небрежно, сякаш това беше нещо съвсем нормално за всеки замък. И доколкото знаех — беше нормално.

— Така ли? Да не е онази странна жена, която той изхвърли в коридора?

— Да. Казва се Мейзри и има дарбата, откакто е родена. Но тя не можа да му каже нищо — или не пожела. Беше ясно, че знае нещо, но само поклати глава и рече, че не вижда. Тогава дядо изгуби търпение и я удари.

— Проклет старец! — възмутих се аз.

— Е, да, не е особено галантен — съгласи се Джейми.

Наля вода в легена и започна да плиска лицето си. Погледна ме, стреснат от възклицанието ми.

— Какво?

— Коремът ти… — посочих аз. Кожата между гръдната кост и килта беше покрита с големи пресни синини.

Джейми погледна надолу.

— О, това ли… — и продължи да се мие.

— Да, това. — Приближих се да го огледам. — Какво стана?

— Не е важно — отвърна иззад кърпата. — Малко си отпуснах езика този следобед и дядо ми накара Младия Саймън да ми даде урок.

— И какво? Двама са те държали, докато той те е удрял в корема? — попитах аз, призляваше ми.

Той хвърли кърпата и посегна към нощната риза.

— Много мило от твоя страна да предполагаш, че двама са ме държали — каза и се ухили, щом главата му се подаде от яката. — Всъщност бяха трима, един ме душеше отзад.

— Джейми!

Засмя се, клатейки глава, докато отмяташе завивката на леглото.

— Не знам какво ти има, сасенак, но все ми се ще да се перча пред теб. Някой ден ще ме убият, докато се опитвам да те впечатля. — Въздъхна и леко приглади ризата на корема си. — Това беше само за пред другите, сасенак, не се тревожи.

— Моля? Господи, Джейми!

— Не си ли виждала как глутницата приема ново куче, сасенак? Всички го душат, хапят го по краката, ръмжат му, за да видят дали е страхливо или ще им отвърне. И понякога се стига до бой, друг път — не, но накрая всички в глутницата си знаят мястото и кой е водачът. Стария Саймън иска да е сигурен, че знам кой е водачът на тази глутница. Нищо повече.

— О? И ти разбра ли? — Легнах и зачаках да дойде в леглото. Той взе свещта, усмихна ми се и очите му проблеснаха в синьо на потрепващия пламък.

— Джаф. — И духна свещта.

През следващите две седмици виждах Джейми почти само нощем. През деня той все беше с дядо си, на лов или на езда — защото Ловат беше много жизнен човек, въпреки възрастта си — или пък пиеха в кабинета, докато Старата лисица бавно си вадеше заключения и взимаше решения.

Аз прекарвах повечето време с Франсис и другите жени. Извън сянката на баща си, тя събираше кураж да говори каквото мисли и се оказа интелигентен и интересен събеседник. С лекота ръководеше домакинството и персонала в замъка, но когато баща ѝ се появеше на сцената, тя се свиваше и сякаш изчезваше; едва смееше да вдигне очи и говореше съвсем тихо. Не знам дали можех да я виня.

Две седмици след пристигането ни Джейми дойде да ме вземе от салона, където бях с Франсис и Ейлин, защото лорд Ловат искал да ме види.

Стария Саймън махна небрежно към гарафите на масата до стената, после се настани в широко кресло от резбован орех с продънена тапицерия от синьо кадифе. Креслото пасваше на ниската, набита фигура, сякаш беше правено за нея; дори се запитах дали наистина не е така, или от дългата му употреба самият лорд Ловат беше възприел формата на креслото.

Седнах кротко в ъгъла с чаша портвайн и мълчах, докато Саймън отново разпитваше Джейми за ситуацията около Чарлс Стюарт и неговите перспективи.

За двайсети път тази седмица Джейми търпеливо повтори колко са войниците, как е структурирано командването — доколкото имаше такова, — какво е въоръжението, в какво състояние е — ужасно — и какви са изгледите към Чарлс да се присъединят лорд Луис Гордън или кланът Фаркуарсън, какво е казал Гленгари след Престънпанс и какво знае или смята Камерън за маневрите на англичаните, защо Чарлс е решил да поеме на юг и така нататък, и така нататък. Осъзнах, че клюмам над чашата си, и рязко се изправих точно преди да я разлея по полата си.

— …. А лорд Джордж Мъри и Килмарнок смятат, че ще е най-добре Негово Височество да се оттегли в Северна Шотландия през зимата — заключи той и се прозина широко. Беше се схванал в тясното кресло, затова стана, протегна се и сянката му потрепна по светлите завеси, които покриваха каменните стени.

— А ти самият какво мислиш? — Очите на Стария Саймън проблеснаха под полуспуснатите клепачи, когато той се облегна в креслото си. Огънят гореше силно и ярко; Франсис беше угасила огъня в главния салон, като го покри с торф, но този беше разпален отново по заповед на Ловат, и то с цепеници. Силният аромат на борова смола се смесваше с плътната миризма на дим.

Сянката на Джейми се издължи по стената, когато той се обърна неспокойно, не искаше да сяда отново. Кабинетът беше малък и мрачен, с покрит през нощта прозорец — много различен от слънчевото гробище, в което Колъм му беше задал същия въпрос. А и ситуацията беше друга; Чарлс, който вече не беше голям любимец на вождовете, по-скоро изпращаше към тях призив да изпълнят задълженията си. Все пак проблемът си оставаше същият — мрачен, безформен и надвиснал като сянка над всички ни.

— Вече толкова пъти ти казах какво мисля — отвърна рязко Джейми. Размърда нетърпеливо рамене, сякаш дрехата пак му стягаше.

— О, да, каза ми. Но мисля, че този път трябва да чуя истината.

Старецът се настани още по-удобно в креслото си и събра ръце на корема.

— Така ли? — изсмя се Джейми и се обърна към него. Облегна се на масата, стиснал ръце зад гърба си. Въпреки различната поза и фигура, нещо в напрежението между двамата мъже подсказваше за недоловима прилика. Единият висок, а другият нисък и набит, но и двамата силни, упорити и решени да спечелят този сблъсък.

— Нима не сме родственици? Нима не съм твой вожд? Нима нямам право на твоята лоялност?

Значи това беше проблемът. Колъм, толкова свикнал с физическата слабост, знаеше как да обърне слабостта на другите в своя полза. Саймън Фрейзър, силен и жизнен дори на тази възраст, беше свикнал да получава своето по по-директен начин. Виждах от киселата усмивка на Джейми, че и той мисли за контраста между молбата на Колъм и настояването на дядо си.

— Така ли? Не помня да съм ти се клел във вярност.

По веждите на Саймън имаше няколко щръкнали косъмчета, както става при старците. Те потрепнаха на светлината на огъня, но не разбрах дали от възмущение, или от развеселеност.

— Клетва ли? Та нима във вените ти не тече кръвта на Фрейзър?

Джейми изкриви уста, преди да отговори:

— Казват, че бащата никога не е сигурен, нали? Майка ми беше Макензи; само в това съм сигурен.

Лицето на Саймън се зачерви и той сбърчи вежди. После отвори уста и се разсмя гръмогласно. Смя се, докато не стана от креслото, наведе се напред и започна да плюе задавен. Накрая, като удряше с ръка по облегалката, все още не успокоен, бръкна с другата в устата си и извади изкуствените си зъби.

— Боше… — зафъфли, пъхтейки и свистейки. По лицето му се стичаха сълзи и слюнка. Той посегна към малката масичка зад креслото и пусна зъбите в една чинийка от сладкиш. Кривите му пръсти напипаха ленена салфетка и я притиснаха към лицето му, но той продължи да издава приглушено сумтене.

— Ишуше, момше — рече накрая. — Дай ми уишкито.

Вдигнал вежди, Джйми взе гарафата от масата зад него и я подаде на дядо си, който извади тапата и изпи значително количество, без да си прави труда да налива в чаша.

— Смяташ, ще не ши Фрейшър? — попита, щом свали гарафата и пое рязко въздух. — Ха! — Облегна се отново, а коремът му се издигаше и спадаше бързо. Посочи с костеливия си пръст Джейми.

— Башта ти штоеше тошно там, когато ши тръгна от шамъка и ми каша тошно съштото. — Старецът вече се успокояваше; изкашля се няколко пъти и избърса пак лице. — Шнаеш ли, ще опитах да попреша на брака на родителите ти, като обявих, ще детето на Елън не е от Брайън?

— Да, знам. — Джейми се облегна пак на масата и огледа с присвити очи дядо си.

Лорд Ловат изсумтя.

— Не мога да каша, че винаги шъм се рашбирал шъш шиновете ши, но ги пошнавам добре. Внушите също — добави натъртено. — И шъм шигурен, ще и те като мен не могат да бъдат рогоношчи.

Джейми не помръдна, но аз усетих, че се взирам в изкуствените зъби на стареца, потъмнялото дъбово дърво лъщеше влажно сред трохите от сладкиша. За щастие лорд Ловат не забеляза това.

Продължи, вече по-сериозно:

— Дугал Макенши от Леох е отишъл при Чарлш. Него ли наричаш швой гошподар? Това ли ми кашваш — дал си му клетва?

— Не. Не съм се клел на никого.

— Дори на Чарлш? — Старецът беше умен и се хвърли като котка върху мишка. Почти видях как опашката му потрепва, докато се взираше в Джейми, дръпнатите очи блестяха под тежките клепачи.

Джейми се взираше в пламъците, сянката му беше неподвижна на стената.

— Той не го е поискал. — Вярно беше. Чарлс не беше си направил труда да иска това от Джейми — сам беше включил името му в Съглашението. Все пак знаех, че фактът, че не се е клел във вярност на Чарлс, има значение за Джейми. Ако се наложеше да предаде някого, предпочиташе да не е онзи, на когото се е клел във вярност. А че целият свят си мисли противното, като че ли не го интересуваше.

Саймън пак изсумтя. Без изкуствените зъби носът и брадичката му се сближаваха и странно скъсяваха долната част на лицето му.

— Тогава ништо не ти преши да ме пришнаеш за вошд на твоя клан — рече тихо. Потрепващата опашка вече не беше така видима, но още бе там. Почти чувах мислите в главата му, как се прокрадват крадешком. Ако Джейми му се закълнеше във вярност, силата на Ловат щеше да нарасне. Както и богатството му, с дял от приходите на Лалиброх, които щяха да му се падат по право. Така се доближаваше до възможността да стане херцог.

— Само собствената ми воля — отвърна Джейми. — Но има една малка пречка, нали? — Очите му се присвиха още повече.

Ловат изсумтя, почти затворил своите, и поклати бавно глава настрани.

— О, да, момше, ти ши шин на башта си. Упорит като пън и тошно толкош глупав. Трябваше да се шетя, че Брайн ще навъди само глупаци от оная улишница.

Джейми посегна напред и взе дървените зъби от чинията.

— Най-добре ги сложи, стари глупако — рече грубо. — Не ти разбирам и дума.

Устата на дядо му се разтегли в мрачна усмивка и показа единствения оцелял жълт зъб на долната челюст.

— Тъй ли? А шделка ще рашбереш ли? — Погледна към мен и видя още един участник в своята пиеса. — Твоята клетва срешту чешта на шена ти?

Джейми се засмя гръмогласно, все още стиснал зъбите в ръка.

— О, тъй ли? Да не казваш, че ще я насилиш пред очите ми, дядо? — Отдръпна се отвратен. — Давай, а когато приключи с теб, ще извикам леля Франси да помете парчетата.

Дядо му го гледаше спокойно.

— Не аз, момше. — Беззъбата му уста се изкриви в усмивка, когато ме погледна. — Макар ще обишам курви. — Студената заплаха в тъмните очи ме накара да придърпам наметалото върху гърдите си; за нещастие не носех такова.

— Колко мъше има тук? Колко от тях ще откашат да оправят тая английшка вештиса? Не мошеш да я пазиш ден и ношт.

Джейми бавно се изправи, огромната сянка повтаряше движенията му. Втренчи се безизразно в дядо си.

— Няма нужда да се тревожа, дядо — рече тихо. — Защото моята жена не е коя да е. Тя е особена. Тя е Бяла дама, като Алисет.

Лорд Ловат явно добре го разбра, защото се втренчи ококорен в мен. Отвори уста, но преди да заговори, Джейми продължи със съвсем явна заплаха:

— Ако някой я докосне против волята ѝ, топките му ще се съсухрят като измръзнали ябълки — рече той с наслада, — а душата му ще гори вечно в ада. — Озъби се на дядо си и вдигна ръка. — Ето така. — Дървените зъби се приземиха в огъня с пльокане и веднага засъскаха.

41 ПРОКЛЯТИЕТО НА ПРОРОЧИЦАТА

Повечето шотландци от низините бяха станали презвитерианци преди два века. Част от планинските кланове също, но други, като Фрейзър и Макензи, бяха запазили католическата си вяра. Особено Фрейзър, които имаха силни родствени връзки с католическа Франция.

В замъка Бофорт имаше малък параклис, за да се черкуват графът и семейството му, но Ловат бяха погребвани в абатството Боли. То вече беше съвсем порутено, а подът на останалата без покрив църква бе покрит с надгробни плочи.

Тук цареше покой и понякога идвах въпреки студа и неприятното време. Нямах представа дали Стария Саймън ме заплаши сериозно и думите на Джейми, че съм била като Алисет — която се оказа легендарна „бяла жена” или лечителка, шотландският еквивалент на Бялата дама — са го стреснали достатъчно. Но реших, че никой няма да посмее да ме нападне сред гробниците на мъртвите Фрейзър.

Един следобед, няколко дни след сцената в кабинета, минах през отвор в порутената стена на абатството и внезапно установих, че не съм сама. Високата жена, която бях видяла пред кабинета на Ловат, седеше на червеникава надгробна плоча. Беше се обгърнала с ръце да се стопли, а дългите ѝ крака бяха изпънати като на щъркел.

Понечих да се извърна, но тя ме видя и ми даде знак да се приближа.

— Вие сте лейди Брох Туарах? — В мекия ѝ глас обаче не се усещаше въпросителна интонация.

— Аз съм. А вие сте… Мейзри?

Лека усмивка озари лицето ѝ. То беше много интересно, леко асиметрично като картина на Модилиани, а дългата черна коса, която се спускаше по раменете ѝ, беше опъстрена с бяло, макар че тя ми се струваше още млада. Пророчица, значи? Да, приличаше.

— Да, имам Дарбата — каза тя и усмивката ѝ се разшири.

— И четете мисли?

Засмя се и вятърът, който стенеше между порутените стени, поде смеха ѝ.

— Не, милейди. Но чета по лицата…

— А моето е отворена книга. Знам — отвърнах с примирение.

Постояхме така, взирахме се в калните пръски по камъните и в гъстата трева, избуяла в църковния двор.

— Казват, че сте бяла дама — рече внезапно Мейзри. Усещах, че ме гледа внимателно, но без притеснение.

— Да, така казват.

Тя замълча, просто се взираше в краката си, дълги и елегантни, с вълнени чорапи и кожени сандали. Моите стъпала бяха по-защитени, а вече се сковаваха и реших, че пръстите ѝ трябва да са измръзнали съвсем.

— Какво правите тук? — попитах аз. Абатството беше красиво и спокойно място в хубаво време, но не даваше завет от зимната суграшица.

— Дойдох да помисля. — Усмихна се леко, но изглеждаше задълбочена. За каквото и да мислеше, не беше особено приятно.

— За какво? — попитах и се настаних на надгробната плоча до нея. На камъка имаше избледняло изображение на рицар, който стискаше меча на гърдите си, а дръжката образуваше кръст над сърцето му.

— Искам да знам защо! — избухна тя. Финото ѝ лице пламна от възмущение.

— Какво защо?

— Защо? Защо мога да видя какво ще стане, когато няма как да го променя или спра? Каква полза има от такава дарба? Това не е дарба, това е проклятие, а не съм го заслужила с нищо!

Обърна се и се втренчи яростно в Томас Фрейзър, притихнал под шлема си и стиснал здраво меча с две ръце.

— Може би това е твоето проклятие, стар глупак! Ти и останалите от проклетото ти семейство. Мислила ли сте някога за това? — обърна се внезапно към мен. Веждите се извиха над кафявите очи, в които светеше остър ум.

— Мислила ли сте, че вероятно не нашата съдба ни прави каквито сме? Може би имаме Дарбата или власт само защото това е нужно другиму и няма нищо общо с нас — само дето е наша и трябва ние да страдаме заради нея.

— Не знам — отвърнах бавно. — Да, понякога съм се чудила. Защо аз? Но никога не съм намирала добър отговор. Смятате, че имате Дарбата заради проклятие върху рода Фрейзър — да виждате смъртта им във времето?

— Точно така — съгласи се тя горчиво. Облегна се на саркофага и се вгледа в суграшицата по върха на порутената стена.

— Как мислите? — попита внезапно. — Да му кажа ли?

Сепнах се.

— На кого? На лорд Ловат?

— Да, на Негово Благородие. Той пита какво виждам и ме бие, когато му кажа, че не виждам нищо. Знае; разбира по лицето ми, когато виждам. Но аз имам само тази власт — да мълча. — Дългите бели пръсти се подадоха от наметалото и се заиграха нервно с мокрите му дипли.

— Винаги има някакъв шанс, нали? — Главата ѝ се сведе така, че качулката закри лицето. — Винаги има шанс да стане друго. Понякога се случва. Казах на Локлан Гибънс, когато видях зет му покрит с водорасли, а в ризата му се гърчеха змиорки. Локлан ме послуша; отиде право при лодката на зет си и я проби. — Тя се засмя при спомена. — Боже, каква кавга стана тогава! Но когато дойде голямата буря следващата седмица, трима се удавиха, а зетят на Локлан си беше у дома и още оправяше лодката си. Когато го видях после, ризата му беше суха и в косата му нямаше водорасли.

— Значи може да се случи. Понякога.

— Понякога — кимна тя, все още втренчена в земята. В краката ѝ лежеше лейди Сара Фрейзър. Нейната плоча беше украсена с череп и кръстосани кости. „Моят ред е днес, твоят иде утре.”

— Понякога не става. Когато видя човек в саван, той се разболява — и нищо не може да се направи.

— Вероятно — казах аз. Погледнах ръцете си на камъка до мен. Без лекарства, без инструменти, без познания — да, болестта е смърт и нищо не може да се направи. Но ако наблизо има лечител, който разполага с лекарства… дали беше възможно Мейзри да вижда сянката на идващата болест като истински — макар и невидим — симптом? И само липсата на медицински грижи да превръща тази болест в смъртна присъда? Нямаше как да разбера.

— Никога няма да разберем — казах и се обърнах към нея. — Не знаем. Ние знаем неща, които другите не знаят, но не защо или как. Но си права, това е проклятие. Все пак, ако имаш знание и то може да възпре беда… мислиш ли, че може и да нанесе вреда?

Тя поклати глава.

— Не зная. Ако знаеш, че скоро ще умреш, ще сториш ли нещо? И то добро ли ще е, или ще се опиташ да навредиш на враговете си — вреда, която иначе не би се случила?

— Проклета да съм, ако знам. — Мълчахме известно време и гледахме как суграшицата се превръща в сняг, снежинките се въртяха през резбованите прозорци на стената.

— Понякога знам, че ще стане нещо — каза внезапно Мейзри, — но мога да не го поглеждам. Като онова за господаря; знаех, че има нещо, но успях да не го видя. А когато ме накара да го видя и ми нареди да изрека заклинанието, за да стане по-ясно видението, аз го сторих. — Качулката ѝ се смъкна, когато наклони глава да огледа стената на абатството над нас в охра, бяло и червено, с олющен хоросан между камъните. Черната коса с бели кичури се разля по гърба ѝ.

— Той стоеше там, пред огъня, но беше ден и се виждаше ясно. Един мъж стоеше зад него, неподвижен като дърво, лицето му почернено. Над лицето на господаря падаше сянката на секира.

Говореше съвсем спокойно, но по гърба ми мина тръпка. Тя въздъхна и се обърна към мен.

— Тогава ще му кажа и да прави каквото ще. Нито ще го обрека на смърт, нито ще го спася. Изборът е негов — и Господ да му помага.

Тя се плъзна от гробницата и стъпи върху плочата на лейди Сара.

— Мейзри. — Тя се обърна да ме погледне с черни като сенките между гробниците очи.

— Да?

— Какво виждаш, Мейзри? — попитах и зачаках с отпуснати до тялото ръце.

Тя се вгледа усилено в мен, над мен, под мен, зад мен и встрани. Накрая се усмихна и кимна.

— Нищо не виждам, освен вас, милейди — рече тихо. — Няма нищо друго освен вас.

Обърна се и изчезна по пътечката между дърветата, а аз останах сред завихрените снежинки.

Смърт или спасение. Не бях способна на това, защото нямах друга власт освен знанието си, не умеех да подчинявам хората на волята си, нито да ги възпра да сторят, каквото са решили. Бях само аз.

Изтърсих снега от наметалото си и се обърнах да последвам Мейзри по пътеката, напълно споделяйки нейната горчивина — бях само аз, сама. И това не беше достатъчно.

Стария Саймън се държеше съвсем нормално през следващите две-три седмици, но аз предполагах, че Мейзри е изпълнила намерението си да му каже за виденията. Той ту бе готов да извика хората си, за да тръгнат на война, ту внезапно се отказваше и твърдеше, че няма нужда от бързане. Това много вбесяваше Младия Саймън, който изгаряше от нетърпение да тръгне на война и да се покрие със слава.

— Няма нужда да се бърза — рече Стария Саймън за десети път. Взе една овесена питка, помириса я и я остави. — Сигурно ще е най-добре да изчакаме пролетната сеитба.

— Те може да са в Лондон дотогава! — Младия Саймън гледаше гневно баща си над масата и посегна за маслото. — Ако не щеш да тръгнеш сам, позволи ми да поведа хората!

Лорд Ловат изсумтя.

— Нетърпелив си като Дявола, но нямаш неговия ум. Никога ли няма да се научиш да чакаш?

— Времето за чакане отдавна мина! — избухна Саймън. — Камерън, Макдоналд, Макгиливри — всички са там от самото начало. Ние до края ли ще се мотаем, за да се окажем просяци и по-долни от Кланраналд и Гленгари? Ще видиш тогава едно херцогство!

Ловат имаше широка, изразителна уста; дори на тази възраст тя показваше ироничност и чувственост. Но те не личаха в момента. Той стисна устни и огледа мрачно наследника си.

— Жениш се набързо, цял живот да страдаш — рече той. — А това важи още повече, когато избираш господар, а не жена. Жената можеш да натириш.

Младия Саймън изсумтя и погледна към Джейми за подкрепа. През последните два месеца първоначалната му враждебност се беше превърнала в неохотно уважение към неговия незаконен родственик, който явно разбираше от военно изкуство.

— Джейми казва… — започна той.

— Знам какво казва — прекъсна го Стария Саймън. — Той достатъчно го повтаря. Ще взема решение, когато му дойде времето. Но не забравяй, момко — опре ли до война, никога не губиш, задето си изчакал.

— Да видиш кой ще победи — прошепна Джейми, който усърдно обираше чинията си със залък хляб. Старецът го изгледа остро, но явно реши да си замълчи.

— Ти даде дума на Стюартите — продължи упорито Младия Саймън, без да обръща внимание на раздразнението на баща си. — Сега ще я престъпиш ли? Какво ще кажат хората?

— Същото, което казаха през петнайсета година — отвърна спокойно баща му. — Повечето от тези, дето тогава приказваха, сега са мъртви, разорени или просяци във Франция. А аз съм още тук.

— Но… — Младия Саймън се беше зачервил, обичайният резултат от разговорите с баща му.

— Достатъчно — прекъсна го рязко старият граф. Поклати глава, стиснал неодобрително устни. — Господи! Понякога ми се ще Брайън да беше жив. Може и да беше глупак, но поне знаеше кога да млъкне.

И Джейми, и Младия Саймън пламнаха от гняв, но след като се спогледаха, насочиха вниманието си към храната.

— А ти какво зяпаш? — изрева лорд Ловат, когато видя, че го гледам.

— Вас — рекох дръзко. — Не изглеждате добре. — Така си беше, дори за мъж на неговите години. Беше среден на ръст, леко приведен и напълнял от възрастта, но изглеждаше солиден заради широките гърди. Напоследък обаче сякаш бе започнал да се съсухря. Торбичките под очите му тъмнееха, а кожата беше добила нездрав оттенък.

Той изсумтя.

— Че как иначе? Нямам мира ни денем, ни нощем. Нищо чудно, че не мязам на младоженец.

— О, напротив, татко — рече злобно Младия Саймън, видял шанс да си отмъсти. — Младоженец, ама в края на медения месец, кога са му изпили мъзгата.

— Саймън! — възкликна лейди Франсис. Все пак около масата премина вълна от смях, дори устните на лорд Ловат потрепнаха.

— Тъй ли? Е, от туй по-скоро ще ми смъди, моето момче. — Размърда се на мястото и избута чинията с варена ряпа. Посегна към чашата с вино, вдигна я до носа си да я помирише, после мрачно я остави. — Невъзпитано е да се втренчваш така — каза ми студено. — Или англичаните имат други порядки?

Изчервих се леко, но не свалих очи от него.

— Просто се питах — нямате апетит, не ви се пие. Някакви други признаци на заболяване?

— Що не дойдеш да провериш сама? — облегна се лорд Ловат в стола си и скръсти ръце на големия си корем като престаряла жаба. — Лечителка си била, тъй каза внукът. Бяла дама, а? — Хвърли змийски поглед към Джейми, който просто ядеше и не му обръщаше внимание. Ловат изсумтя и наклони иронично глава към мен. — Е, не пия, уважаема, щото не мога да пикая, а не ща да се издуя като свински мехур. Не спя, щото ставам по десет пъти да се изпикая, ама нищо не излиза. Какво ще кажеш на туй, лейди Алисет?

— Татко — обади се тихо лейди Франсис, — наистина не мисля, че…

— Може да е възпаление на пикочния мехур, но прилича повече на простатит — отвърнах аз. Вдигнах чашата с вино, отпих и го задържах в устата си, преди да преглътна. Усмихнах се скромно на Негово Благородие и я оставих.

— О, тъй ли? — Вдигна вежди. — И какво е туй, ако смея да попитам?

Дръпнах нагоре ръкавите си и вдигнах ръце. Разкърших пръсти като магьосник преди представление и вирнах левия си показалец.

— Това е простатата при мъжете — казах аз, — тя е увита около уретрата — тръбичката, която излиза от пикочния мехур. — Оформих с пръстите на дясната ръка кръгче около левия си показалец. — Когато простатата се възпали или увеличи, това се нарича простатит. Тя притиска уретрата. — Свих кръгчето около пръста си — и прекъсва изтичането на урината. Много често се случва при по-възрастните мъже. Разбрахте ли?

Лейди Франсис, която не бе успяла да впечатли баща си с мнението си относно възпитаните разговори на вечеря, трескаво шепнеше нещо на по-младата си сестра и двете ме гледаха с по-силно подозрение от обичайното.

Лорд Ловат беше заинтригуван от моята демонстрация.

— Ясно — рече той. Котешките очи се присвиха, загледани в пръстите ми. — Като си толкова веща, знаеш ли какво трябва да се направи?

Замислих се. Всъщност не бях виждала — камо ли да лекувам — случай на простатит, тъй като не се срещаше сред младите войничета. Все пак бях чела по въпроса и помнех какво е лечението, защото то предизвика голямо оживление сред обучаващите се сестри, които се взираха с ужас и интерес в илюстрациите в учебника.

— Ами да, като се изключи операцията, могат да се направят две неща. Можете да вкарате метална пръчка през пениса до пикочния мехур, за да отворите уретрата — забих палец през кръгчето, — или да масажирате самата простата, за да спадне подуването. През ректума.

Чух задавен звук до мен и се озърнах към Джейми. Очите му още бяха приковани в чинията, но червен прилив пълзеше по шията му и връхчетата на ушите му пламтяха. Той потрепери леко. Огледах масата и видях много изумени погледи, вперени в мен. Лейди Франсис, Ейлин и другите жени ме гледаха с най-различни изражения — от любопитство до отвращение, а мъжете бяха единодушни в ужаса си.

Изключение на тази обща реакция правеше самият лорд Ловат, който потъркваше замислено брадичката си с притворени очи.

Изсумтя и рече:

— Голям избор, няма що. Да си набучиш пръчка в чепа или да ти бъркат с пръст в задника, а?

— По-добре с два или три пръста. Няколко пъти. — Усмихнах му се благоприлично.

— О… — Той отвърна на усмивката и бавно вдигна поглед. Втренчи в мен сините си очи, в които блестеше подигравка и предизвикателство.

— Това звучи… обнадеждаващо — каза той тихо. Скосените очи се плъзнаха към ръцете ми. — Имаш хубави ръце, скъпа моя. Добре поддържани и с такива дълги и тънки пръсти.

Джейми свали своите под масата с трясък и стана. Наведе се и почти завря лице в дядо си.

— Ако имаш нужда от подобни услуги, дядо — рече той. — Аз ще се погрижа лично. — Разпери ръце на масата — огромни, с дълги, дебели като дулото на пищов пръсти. — Няма да е голямо удоволствие да си навирам пръстите в косматия ти дърт задник, но мой синовен дълг е да те спася от опасността да се взривиш във фонтан от пикня, нали?

Франсис изквака тихо.

Лорд Ловат огледа с неприязън внука си, после се надигна бавно от масата.

— Не се тревожи — рече рязко. — Ще накарам някоя слугиня да го направи. — Махна към останалите, за да продължим вечерята. До вратата спря и огледа замислено едно младо момиче, което носеше поднос с нарязан фазан. Тя се ококори и се извърна да се промъкне покрай него.

След оттеглянето на Негово Благородие на масата настъпи пълна тишина. Младия Саймън ме гледаше с отворена уста. После се озърна към Джейми и я затвори. Прокашля се и рече:

— Би ли ми подал солта, ако обичаш?

— … и поради моята прискърбна немощ, която ме възпрепятства да се присъединя лично към Негово Височество, аз изпращам своя син и наследник, за да докажа предаността си — не, не, пиши „почитта” — за да докажа почитта, която отдавна храня към Негово Величество и Ваше Височество. — Лорд Ловат замълча, смръщен на тавана.

— А какво ще му изпратим, Гидиън? — попита секретаря си. — Нещо скъпо, но не чак толкова, че после да не мога да кажа, че е било просто знак на внимание.

Гидиън въздъхна и попи лицето си с носна кърпа. Едър мъж на средна възраст с оредяваща коса и червени бузи, той трудно понасяше топлината в спалнята.

— Пръстенът, който Ваше Благородие получи от граф Map? — предложи той, но без големи надежди. Пот се стече от двойната му брадичка по писмото и той усърдно попи петното с ръкав.

— Не е достатъчно скъп — прецени лорд Ловат — и събужда твърде много политически асоциации. — Обсипаните с петна пръсти потупаха по покривката на леглото.

Стария Саймън умееше да постига правилния ефект. Той беше с най-хубавата си нощна риза и седеше в леглото. До него имаше поднос с внушителен набор лекарства и бе под грижите на личния си лекар, доктор Мензис — дребен, късоглед човек, който винаги ме гледаше с огромно съмнение. Предполагам, че старецът не се доваряваше на въображението на Младия Саймън и беше устроил тази живописна картина, за да може неговият наследник с чиста съвест да докладва на принц Чарлс, че здравето на лорд Ловат е много крехко.

— Ха! — възкликна лордът със задоволство. — Ще му изпратим златния комплект за пикник. Достатъчно скъп е, но е твърде фриволен, за да бъде възприет като политическа подкрепа. Освен това — добави практично — лъжицата е изкривена. Добре тогава, да продължаваме: „Както Ваше Височество знае…”

Погледнах Джейми, който ми се усмихна в отговор.

— Мисля, че му даде каквото му трябваше, сасенак — рече ми, докато се събличахме за лягане седмица след съдбоносната вечеря.

— И какво е то? — попитах аз. — Извинение да тормози слугините?

— Съмнявам се, че има нужда от извинение за подобно нещо — рече сухо Джейми. — Не, даде му начин да излезе от ситуацията — както обикновено. Ако е болен от нещо с впечатляващо име, което го принуждава да лежи, не могат да го обвинят, че не е отишъл лично, както е обещал. В същото време изпраща наследника си на война, затова Стюартите ще сметнат, че все пак е изпълнил обещанието си, а ако нещо се обърка, Старата лисица ще твърди пред англичаните, че не е възнамерявал изобщо да помага на Стюартите и Младия Саймън е тръгна на своя глава.

— Ще кажеш ли на Гидиън как се пише „простатит”, жено? — извика лорд Ловат и прекъсна мислите ми. — И да го напишеш четливо, ей, искам Негово Височество да го разбере.

Издиктувах го буква по буква на Гидиън.

— А как сте тази сутрин? — попитах, като застанах до леглото на лорда.

— Много по-добре, благодаря — отвърна той, ухили се и ми показа изкуствените си зъби. — Искаш ли да видиш как пикая?

— Друг път, благодаря — казах аз любезно.

В един ясен, студен ден в средата на декември ние напуснахме Боли, за да се присъединим към Чарлс Стюарт и армията на планинците. Принцът беше продължил към Англия, въпреки времето, здравия разум и своите генерали. Но при Дарби генералите бяха надделели, вождовете на планинците бяха отказали да продължат и армията се бе върнала на север. В писмото си до Джейми Чарлс ни призоваваше да се отправим на юг „без забавяне”, за да се срещнем с него при завръщането му в Единбург. Младия Саймън, който приличаше на истински вожд на клан с аленото каре, яздеше начело на колоната. Следваха го конници и по-голяма група пешаци.

Ние щяхме да яздим със Саймън, докато стигнем Комър. Там щяхме да се разделим, Саймън и войниците от клана Фрейзър щяха да поемат към Единбург, а Джейми щеше да ме съпроводи до Лалиброх, преди да се върне в Единбург. Той, разбира се, не възнамеряваше да се връща, но това не влизаше в работата на Саймън.

В средата на сутринта аз излязох от малката горичка край пътя, където нетърпеливо ме чакаше Джейми. Войниците бяха изпратени с горещ ейл и аз, макар че го сметнах за доста добра закуска, установих, че има забележителен ефект върху бъбреците ми.

Джейми изсумтя.

— Жени! Защо се бавите толкова за едно просто пикане? Същата си като дядо ми.

— Ела другия път да гледаш — сопнах се аз. — Сигурно ще предложиш полезни подобрения.

Той само изсумтя и се обърна към колоната мъже, които се изнизваха покрай нас, но въпреки това се усмихна. Ясният ден беше повдигнал духа на всички, но Джейми беше в особено добро настроение тази сутрин. И нищо чудно — прибирахме се у дома. Знаех, че не се заблуждава, че всичко ще е наред, войната нямаше да ни подмине, но макар че не бяхме спрели Чарлс, все още можехме да спасим малкото късче от Шотландия, в което се намираше и Лалиброх. Това вероятно още беше възможно.

Погледнах изнизващата се колона.

— Двеста мъже изглеждат впечатляващо.

— Сто и седемдесет — поправи ме разсеяно Джейми и посегна към юздите на коня си.

— Сигурен ли си? Лорд Ловат каза, че изпраща двеста. Чух как го диктува на секретаря.

— Е, не изпраща толкоз. — Джейми се извъртя в седлото, после се надигна на стремената и посочи към склона пред нас и малката точица в далечината — знамето на Фрейзър с герба с конска глава се развяваше начело на колоната.

— Преброих ги, докато те чаках. Трийсет конници със Саймън, петдесет души с мечове и щитове — тези сигурно са от местната стража, — а после селяните, препасани с каквото им е попаднало, от коси до чукове. Те са деветдесет.

— Сигурно дядо ти разчита, че принц Чарлс няма да ги преброи лично — казах цинично. — Опитва се да получи повече, отколкото е заслужил.

— Да, но имената им ще бъдат вписани в армейските регистри, когато стигнат в Единбург — рече смръщен Джейми.

Последвах го бавно. Конят ми беше на двайсетина години и бе способен единствено на умерен тръс. Този на Джейми беше доста по-жизнен, макар че не можеше да се мери с Донас. Огромният жребец беше останал в Единбург, защото принц Чарлс искаше да го язди при тържествени случаи. Джейми някак беше склонил, защото се съмняваше, че Стария Саймън ще пропусне възможността да отмъкне великолепен жребец като Донас.

Ако се съдеше по колоната пред нас, не беше сбъркал в преценката си. Сега Джейми яздеше до писаря на Младия Саймън и като че ли започна разгорещен скандал. Джейми се наведе от седлото, сграбчи юздите на писаря и издърпа коня му от колоната към края на калния път.

Двамата слязоха и се изправиха един срещу друг, готови за свада. Младия Саймън видя това, слезе от коня си и даде знак на останалите да продължат. Последва голяма разправия; лицето на Саймън беше пламнало от ярост, писарят изглеждаше много угрижен, а Джейми размахваше разпалено ръце.

Гледах с интерес тази пантомима. Писарят сви примирено рамене, развърза торбата си от седлото, бръкна в нея и извади няколко листа пергамент. Джейми ги грабна и ги прегледа набързо. Извади един, пусна другите на земята и го завря в лицето на Саймън Фрейзър. Младата лисица изглеждаше стъписана. Взе документа и го погледна със смайване. Джейми го изтръгна от ръцете му, разкъса го по дължина, после на ширина и натъпка парчетата в спорана си.

Аз спрях моето пони, за да попасе хилавите растения покрай пътя. Тилът на Младия Саймън беше яркочервен, когато се върна на коня си, и аз реших да не му се пречкам. Джейми също се качи на седлото и се върна към мен. Червената му коса се развяваше като знаме на вятъра, а очите блестяха от гняв над стиснатите устни.

— Мръсен дърт задник! — изсъска той.

— Какво е направил? — попитах аз.

— Вписал е моите хора в неговите регистри. Така ги превръща в част от полка на Фрейзър. Мръсна, гадна твар! — Обърна се с копнеж назад. — Жалко, че се отдалечихме толкова; щях да се върна и да удуша дъртия мръсник.

— Но защо го е направил? Само за да изглежда, че изпраща повече хора?

Джейми кимна и червенината на лицето му леко избледня.

— Ами, да. Да се представи по-добре, без да му струва нищо. Но не само това. Този извратен дъртак иска моята земя — иска я, откакто е бил принуден да я даде на родителите ми след сватбата им. Сега си мисли, че ако всичко мине добре и го направят херцог на Инвърнес, може да твърди, че Лалиброх е негов и аз съм само наемател — доказателството ще е, че той е пратил хората от имението да се бият за Стюартите.

— Възможно ли е подобно нещо? — попитах със съмнение.

Джейми пое дълбоко дъх, изпусна го и от ноздрите му излязоха облачета като на дракон. Усмихна се мрачно и потупа спорана на кръста си.

— Вече няма да може.

От Боли до Лалиброх бяха два дни път в хубаво време със здрави коне и суха земя, ако не спираш, освен да хапнеш, да спиш и да се измиеш. Но един от конете окуця на шестата миля от Боли, заваля сняг и суграшица, изви се вятър, мочурливата земя замръзна и се покри с хлъзгав лед. Измина цяла седмица, докато се озовем на последния склон преди Лалиброх — измръзнали, изморени, гладни и много мръсни.

Бяхме само двамата. Мърто беше тръгнал за Единбург с Младия Саймън и войниците от Бофорт, за да прецени как стоят нещата с армията на планинците.

Къщата се издигаше солидна сред пристройките, бяла като снега, който покриваше нивите около нея. Спомних си ясно какво почувствах, когато я видях за първи път. Тогава тя беше обляна от сиянието на есенен ден, а не забулена от пелената на снега, но дори сега изглеждаше като убежище. Силата и спокойствието, които излъчваше, се подсилваха от топлата светлина, струяща от прозорците на долния етаж — меко жълто в сивото на ранната вечер.

Усещането за убежище се засили, когато последвах Джейми през входната врата и ме посрещна прекрасен аромат на печено месо и пресен хляб.

— Вечеря — рече Джейми, затвори с наслада очи и вдиша. — Господи, мога да изям кон! — Лед се топеше от подгъва на наметалото му и мокреше дървения под.

— Аз си мислех, че наистина ще се наложи да изядем някой кон — отбелязах, докато развързвах наметалото и изтръсквах снега от косата си. — Онова бедно създание, което продаде в Киркънмил, едва ходеше.

Чуха се гласове, вратата над нас се отвори, последва трополене и радостен вик, когато младият Джейми забеляза чичо си.

Суматохата привлече вниманието на останалите в къщата и преди да се усетим, вече ни прегръщаха Джени, бебето, малката Маги, Иън, госпожа Крук и прислужниците.

— Много се радвам да те видя, скъпи мой! — каза за трети път Джени, която стоеше на пръсти и целуваше Джейми. — Такива новини чухме за армията, че се страхувах, че няма да се върнеш още няколко месеца.

— Да — рече Иън. — Върна ли хората или идваш само на гости?

— Да ги върна ли? — Джейми, който държеше племенницата си, се втренчи в зет си. После усети, че тя го скубе, целуна я разсеяно и ми я подаде.

— Как така? Мъжете трябваше да се върнат преди месец. Не се ли прибраха?

Стисках здраво малката Маги и ме обземаше ужасно предчувствие, докато гледах как усмивката изчезва от лицето на Джейми.

— Никой не се е връщал, Джейми — каза бавно Иън, дългото му добродушно лице изглеждаше угрижено. — Не сме ги виждали, нито сме ги чували, откакто ти ги поведе.

Отвън, където Роби Макнаб прибираше конете, прозвуча вик. Джейми се извърна към вратата, отвори я и пусна вътре бурята.

Над рамото му видях конник сред снега. Не различих лицето му, но не можех да сбъркам дребната фигура, която се крепеше като маймунка на седлото. „Бърз като мълния”, беше казал Джейми и наистина: да изминеш пътя от Боли до Единбург, а после до Лалиброх само за седмица беше огромно постижение. Конникът беше Мърто и не ми трябваше дарбата на Мейзри, за да разбера, че носи лоши новини.

42 НОВИ СЪЮЗИ

Пребледнял от гняв, Джейми отвори рязко вратата на утринния салон. Юън Камерън рязко се изправи и събори мастилницата. Саймън Фрейзър, господар на Ловат, се беше настанил от другата страна на масата и само вдигна гъстите си вежди при появата на племенника си.

— По дяволите! — Юън зарови в ръкава си за кърпа, за oа попие мастилото. — Какво ти става на Фрейзър? О, добро Утро, госпожо Фрейзър — добави, щом ме видя зад Джейми.

— Къде е Негово Височество? — попита рязко Джейми.

— В замъка Стърлинг — отвърна Камерън, който още не откриваше кърпичката. — Имаш ли кърпа, Фрейзър?

— Ако имах, щях да те удуша с нея — рече Джейми. Отпусна се леко, след като установи, че Чарлс Стюарт не е тук, но устните му още бяха здраво стиснати. — Защо си позволил хората ми да бъдат задържани в Тулбут? Току-що ги видях, там не става дори за свине! Можеше да направиш нещо!

Камерън се зачерви, но издържа на погледа му.

— Опитах се. Казах на Негово Височество, че според мен това е грешка — да, откриха ги на трийсет мили от армията, но все пак! Дори да са искали да дезертират, не можем да се лишим от толкова хора. Само това го спря да не ги обеси на място — добави, вече също разгневен. — Господи, измяна е да Дезертираш по време на война!

— Така ли? — попита скептично Джейми. Кимна на Младия Саймън и избута стол към мен, преди сам да се настани. — А даде ли заповед да обесят двайсет от твоите хора, които се прибраха у дома, Юън? Или вече са четиридесет?

Камерън се изчерви още повече и сведе поглед, концентрира се върху поливането на мастилото с кърпата, предоставена му от Саймън Фрейзър.

— Тях не ги хванаха — промърмори накрая. Озърна се към Джейми, изглеждаше искрен. — Върви при Негово Височество в Стърлинг. Беше вбесен заради дезертирането, но все пак той те изпрати в Боли и хората ти останаха без надзор, нали? А и те смята за приятел, Джейми. Може да ги помилва, ако го помолиш.

Огледа изцапаната с мастило кърпа, промърмори извинение и излезе да я изхвърли. Явно изгаряше от нетърпение да се отърве от Джейми.

Джейми се беше изтегнал в креслото, дишаше през зъби с тихо свистене и се взираше в малкия гоблен на стената, изобразяващ герба на Стюартите. Двата сковани пръста на дясната му ръка потропваха бавно по масата. Той беше в това състояние, откакто Мърто пристигна в Лалиброх с новината, че трийсетимата от отряда на Джейми са заловени и затворени в прочутия единбургски затвор Тулбут със смъртна присъда.

Аз лично не смятах, че Чарлс смята да ги екзекутира. Както Юън Камерън изтъкна, армията на планинците имаше нужда от всеки боеспособен мъж. Набегът към Англия, който Чарлс бе замислил, се оказа скъпо начинание, а притокът на подкрепа от английската провинция така и не се появи. А да екзекутира хората на Джейми в негово отсъствие щеше да е огромна политическа глупост и лично предателство, на което дори Чарлс Стюарт не беше способен.

Не, предполагах, че Камерън е прав и хората ще бъдат помилвани. Без съмнение Джейми също го разбираше, но това не беше голяма утеха за него, защото не бе успял да спаси хората си от тази обречена кампания, а заповедите му ги бяха изпратили в един от най-страшните затвори в цяла Шотландия, опозорени като страхливци и заплашени от бесило.

Това, както и фактът, че ще трябва да ги остави в мрака и мръсотията, за да иде до Стърлинг и да се унижава да моли Чарлс, напълно обясняваше изражението му — на човек, който тъкмо е закусил с натрошено стъкло.

Младия Саймън мълчеше смръщен.

— Аз ще дойда с теб при Негово Височество — заяви рязко той.

— Така ли? — Джейми се озърна изненадан към него и присви очи. — Защо?

Саймън се усмихна леко.

— Защото сме една кръв. Или си мислиш, че се опитвам да ти отмъкна хората като истински Фрейзър?

— Ще ги отмъкнеш ли?

— Бих могъл — отвърна Саймън искрено, — ако смятах, че ще ми донесе някаква полза. Но едва ли. Нямам желание да се бия с Макензи — или с теб. — Усмивката му се разшири. — Колкото и да е богат, Лалиброх е далеч от Боли и ще е много трудно да го удържа със сила или със съдебни дела. Казах го на баща си, но той не искаше да чуе.

Младият мъж поклати глава и нагласи колана на кръста си.

— Ще има достатъчно плячка в тази война, но за да се повтори победата от Престън, ще е нужен всеки войник. Ще дойда с теб — повтори твърдо.

Джейми кимна и се усмихна.

— Благодаря ти, Саймън. Това ще от полза.

Саймън кимна.

— Да, няма е зле да помолиш и Дугал Макензи да дойде. Той е в Единбург.

— Дугал Макензи? — вдигна вежди Джейми. — Да, сигурно няма да навреди, но…

— Да навреди ли? Човече, какво говориш? Дугал Макензи е най-големият любимец на принц Чарлс. — Саймън се изтегна в креслото и погледна подигравателно племенника си.

— Как така? — попитах аз. — Какво толкова е направил? — Дугал беше довел двеста и петдесет въоръжени мъже да се бият за Стюарт, но други вождове бяха допринесли с много повече.

— Десет хиляди паунда — рече Саймън, наслаждавайки се на всяка дума. — Десет хиляди паунда в злато. Толкова положи Дугал Макензи в краката на своя суверен. И това не остана незабелязано — добави той. — Камерън току-що ми каза, че Чарлс свършвал парите от испанците, а от английските му привърженици идвали съвсем малко. Десетте хиляди от Дугал щели да осигурят оръжие и храна за армията поне за още няколко седмици, а с малко късмет дотогава щял да получи още от Франция. — Най-сетне осъзнал, че безразсъдният му братовчед отвлича прекрасно вниманието на англичаните, Луи неохотно се беше съгласил да кихне малко пари. Но те още не бяха дошли.

Взирах се в Джейми, изглеждаше смаян. Откъде, за бога, Дугал Макензи беше взел толкова пари? Внезапно си спомних, че бях чувала тази сума да се споменава и преди — в ямата в Крейнсмюир, където прекарах три безкрайни дни и нощи в очакване да бъда съдена за вещерство.

— Гейлис Дънкан! — възкликнах аз. Изтръпнах при спомена за онзи разговор, проведен в смрадливия мрак. Тук, в салона, беше топло, но аз се загърнах по-плътно с наметалото.

„Събрала съм почти десет хиляди паунда — каза ми Гейлис, докато се хвалеше как е ограбвала покойния си съпруг. Артър Дънкан, данъчен инспектор на окръга, когото беше отровила. — Десет хиляди паунда за каузата на якобитите. Когато дойде въстанието, ще знам, че съм помогнала.”

— Тя ги открадна — казах аз, ръцете ми трепереха при мисълта за Гейлис Дънкан, обвинена във вещерство и умряла сред пламъците под клоните на една калина. Гейлис Дънкан, която бе успяла да избяга от смъртта, докато роди детето, което бе заченала от своя любовник — Дугал Макензи. — Тя ги открадна и ги даде на Дугал; или той ги е взел от нея, не знам точно. — Изправих се и закрачих напред-назад пред огъня. — Копеле! Значи затова беше в Париж преди две години!

— Какво? — Джейми ме гледаше смръщен, а Саймън ме зяпаше с отворена уста.

— Ходил е при Чарлс Стюарт. Отишъл е да разбере дали Чарлс възнамерява да започне метеж. Може би му е обещал парите още тогава, може точно това да е накарало Чарлс да дойде в Шотландия — обещаните пари на Гейлис Дънкан. Но Дугал не е можел да му ги даде открито, докато Колъм е бил жив — Колъм щеше да задава въпроси. Той беше твърде честен човек, за да се възползва от крадени пари, без значение кой ги е откраднал.

— Разбирам — кимна Джейми, притворил очи. — Но сега Колъм е мъртъв и Дугал Макензи е любимецът на принца.

— Което е само в твоя полза, както вече казах — обади се Саймън, явно подразнен от разговора за хора, които не познава, и неща, които почти не разбира. — Върви при него; сигурно е в „Края на света” по това време на деня.

— Мислиш ли, че ще говори с принца в твоя защита? — попитах притеснена Джейми. Дугал се беше грижил за него навремето, но отношенията им не бяха особено стабилни. Дугал вероятно не би рискувал благоразположението на принца заради някакви си страхливци и дезертьори.

Младата лисица нямаше опита на баща си, но определено притежаваше неговата проницателност. Тъмните черни вежди потрепнаха нагоре.

— Макензи все още искат Лалиброх, нали? А ако Дугал си мисли, че баща ми и аз сме му хвърлили око, с радост ще ти помогне да си върнеш хората. Ще му излезе много по-скъпо да се бие с нас, отколкото да се разбере с теб след края на войната. — Кимна и радостно задъвка горната си устна, докато обмисляше ситуацията. — Ще ида да размахам под носа му копие от списъка на Фрейзър, преди да говориш с него. Ти влез и му кажи, че по-скоро би се продънил в ада, отколкото да ми дадеш хората си, а после ще идем заедно в Стърлинг. — Ухили се на Джейми.

— Сега разбирам защо на шотландците им се носи такава слава?

— Моля? — И двамата ме погледнаха сепнати.

— Нищо, нищо — поклатих глава.

Останах в Единбург, а Джейми и неговите чичовци поеха към Стърлинг, за да оправят проблема. При тези обстоятелства не можех да остана в Холируд, затова си наех жилище в една уличка над Кенънгейт. Стаята беше малка и студена, но и без това не се застоявах много в нея.

Затворниците от Тулбут не можеха да излязат на свобода, но посетителите им влизаха свободно. С Фъргъс ходехме в затвора всеки ден и с помощта на малки подкупи успявах да им осигуря храна и лекарства. На теория нямах право да говоря с тях, но отново благодарение на тази система, успях да си издействам да остана насаме с ковача Рос и с неколцина от останалите.

— Аз съм виновен, лейди — каза той още щом ме видя. — Трябваше да се сетя да накарам мъжете да се движат на групи по двама-трима, а не всички заедно. Страх ме беше да не изгубя някого; повечето не са се отдалечавали на пет мили от дома си досега.

— Не се обвинявай. Доколкото чух, е било просто лош късмет. Не се тревожи; Джейми отиде при принца в Стърлинг и ще ви измъкне бързо.

Той кимна и изморено отметна кичур коса. Беше мръсен, раздърпан и като че ли малко смален, не беше едрият корав ковач, когото познавах. Все пак се усмихна и ми благодари за храната.

— Не ни е излишна. Тук ни дават само помия. А дали… — Поколеба се. — А дали ще успеете да донесете няколко одеяла, милейди? Не бих молил, но четирима имат треска и…

— Ще го уредя.

Излязох от затвора, като се чудех как точно ще го уредя. Голяма част от армията беше на юг, за нападението над Англия, но Единбург още беше окупиран. С толкова войници, офицери и всякакви други хора, стоките не достигаха и наличните бяха много скъпи. Одеяла и дебели дрехи се намираха, но на огромна цена, а аз разполагах едва с десет шилинга.

В Единбург имаше един банкер, господин Уотърфорд, който навремето беше правил инвестиции в Лалиброх, но Джейми бе изтеглил всичките си средства от банката му преди месеци, защото се страхуваше, че могат да бъдат конфискувани от англичаните. Обърна парите в злато, част от тях изпрати на Джаред във Франция на отговорно пазене, а останалите скри в къщата в Лалиброх. Така че аз нямах достъп до тях в момента.

Спрях на улицата да помисля, тълпата кипеше около мен. Нямах пари, но имах ценни вещи. Кристалът, който Раймон ми беше дал в Париж — сам по себе си той не беше скъп, но златният обков и верижката бяха. Венчалните ми пръстени — не, не можех да се разделя с тях дори временно. Но перлите… бръкнах в джоба си, за да напипам огърлицата, която Джейми ми беше дал в деня на сватбата ни. Тя беше зашита в шева на полата ми.

Усетих я, неправилните зрънца на сладководните перли бяха твърди и гладки под пръстите ми. Не бяха така скъпи като ориенталските, но огърлицата беше красива, със златни филигранни дискчета между всяка перла. Беше принадлежала на Елън, майката на Джейми. Реших, че тя би искала огърлицата да бъде използвана за хората от Лалиброх.

— Пет паунда — казах твърдо. — Струва десет и мога да ѝ взема шест, но не ми се ходи по хълма до друг магазин.

— Нямах представа дали е така, но посегнах уж да взема огърлицата от тезгяха и да тръгна към следващата заложна къща. Господин Самюълс бързо я покри с ръка и аз разбрах, че е трябвало да поискам шест паунда като за начало.

— Три паунда — рече той. — Ще ме доведете до просешка тояга, но за такава изискана дама…

Малкото звънче зад мен се обади, защото вратата се отвори и чух колебливи стъпки по износените дъски.

— Извинете — каза момичешки глас и аз се обърнах, напълно забравила за огърлицата, защото в сенките стоеше Мери Хокинс. Беше пораснала за последната година и се беше по-наляла. В поведението ѝ се усещаше зрялост и достойнство, но все още бе съвсем млада. Тя примигна, после се хвърли към мен с радостен вик и ме прегърна.

— Какво правиш тук? — попитах, след като се откопчих от нея.

— Сестрата на татко живее тук. Аз с-с-съм при нея. Или ти питаш защо с-с-съм тук? — Махна с ръка към магазина на господин Самюълс.

— Да, това също, но може да почака. — Обърнах се към него. — Четири паунда и шест шилинга, или отивам при друг. Решавайте, че бързам.

Той започна да мърмори нещо, но се наведе и извади кутията с парите изпод тезгяха. Аз се обърнах към Мери.

— Трябва да купя одеяла. Ще дойдеш ли с мен?

Тя се озърна навън, където един дребен мъж с ливрея на лакей я чакаше до вратата.

— Да, ако след това дойдеш с мен. О, Клеър, толкова се радвам да те видя! Той ми изпрати писмо — довери ми тя, когато тръгнахме надолу по хълма. — Алекс. Един приятел ми донесе писмото. — Лицето ѝ сияеше, но между веждите ѝ имаше малка бръчка. — Когато разбрах, че е в Единбург, аз н-н-накарах татко да ме изпрати на гости на леля Милдред. Той нямаше нищо против — добави горчиво. — Пр-р-ризлява му само като ме гледа, след случилото се в Париж. Доволен е, че не съм у дома.

— Значи си се видяла с Алекс? — попитах аз. Чудех се как ли е младият духовник. Чудех се и как е намерил кураж да пише на Мери.

— Да, той не ме молеше да дойда — добави тя бързо. — Аз д-д-дойдох сама. — Вдигна дръзко брадичка, но гласът ѝ леко потрепери, когато продължи: — Той… не би ми писал, но мислел, че умира и ис-с-скал да знам… да знам… — Прегърнах я през раменете и я обърнах бързо към една пресечка, за да излезем от оживлението на главната улица.

— Всичко е наред — казах ѝ, докато я галех и си мислех, че нищо няма да е наред. — Дошла си, видяла си го, това е важно.

Тя кимна и си издуха носа.

— Да — рече накрая. — Ние имахме… два месеца. Аз в-в-все си казвах, че е повече, отколкото имат някои хора, два месеца щастие… но изгубихме толкова време, което можехме да и-и-имаме… не е достатъчно. Клеър, не е достатъчно!

— Не — казах тихо. — Цял живот не е достатъчен за такава любов. — Внезапната болка ме накара да се запитам къде е Джейми и как ли се справя.

Мери се поуспокои, хвана ме за ръкава.

— Клеър, ще дойдеш ли с мен при него? Знам, че не можеш да направиш много… — Замълча и се успокои с огромно усилие. — Но може да… помогнеш. — Видя, че гледам към лакея, който стоеше в края на пресечката. — Аз му плащам — рече тя. — Леля мисли, че с-с-е разхождам всеки следобед. Ще дойдеш ли?

— Да, разбира се. — Озърнах се между високите сгради, за да погледна слънцето над хълма. Имаше поне час до мръкване; исках да занеса одеялата в затвора, преди да стане нощ и влажните камъни в Тулбут да станат още по-студени. Обърнах се към Фъргъс, който стоеше търпеливо до мен и гледаше Мери с интерес. Той се беше върнал в Единбург с мъжете от Лалиброх, но бе избегнал затвора заради френското си поданство и беше преживявал някак благодарение на обичайния си занаят. Открих го да се върти около затвора, където носеше храна на другарите си.

— Вземи тези пари — казах му и му подадох кесията — и намери Мърто. Кажи му да купи одеяла и да ги занесе на надзирателя в Тулбут. Той вече е подкупен, но да запази няколко шилинга за него, за всеки случай.

— Но, мадам — възрази той, — обещах на милорд да не ви оставям сама…

— Милорд не е тук — отрязах го аз. — Върви, Фъргъс.

Той погледна първо мен, после Мери, явно реши, че не е голяма заплаха за мен, и си тръгна, като свиваше рамене и мърмореше на френски относно упоритостта на жените.

Малката стаичка на последния етаж се беше променила значително от последното ми посещение. Първо, беше чиста и излъскана. В долапа имаше храна, на леглото — пухен юрган, и изобщо на пациента бяха осигурени още много дребни удобства. Мери ми довери по пътя, че тихомълком залагала бижутата на майка си, за да се погрижи някак за Алекс Рандал.

И все пак не всичко зависеше от парите — лицето на Алекс засия като пламъка на свещ, когато Мери влезе в стаята.

— Доведох Клеър, скъпи мой. — Тя остави наметалото си на един стол, коленичи до него и стисна тънките, осеяни със сини вени ръце.

— Госпожо Фрейзър. — Гласът му беше съвсем немощен, но той ми се усмихваше. — Хубаво е да видя отново приятелско лице.

— Да, така е. — Усмихнах му се и полусъзнателно забелязах бързия, пърхащ пулс на шията му и прозрачната кожа. Лешниковите очи бяха меки и топли, събрали почти всичкия живот, останал в крехкото тяло.

Без лекарства не можех да сторя нищо за нещо, но го прегледах внимателно и видях, че това го успокои. Устните му посиняха леко от усилието при прегледа.

Скрих тревогата си и му обещах да дойда на следващия ден с някакво лекарство, което ще му помогне да спи. Той почти не ме чу; цялото му внимание беше насочено към Мери, която седеше неспокойна до него и държеше ръката му. Видях я да се озърта към прозореца. Навън бързо притъмняваше и аз осъзнах какво я тревожи; трябваше да се върне в къщата на леля си преди мръкване.

— Аз ще тръгвам — казах на Алекс и излязох възможно най-тактично, за да им ги оставя насаме.

Той ме погледна и ми се усмихна с благодарност.

— Бог да ви благослови, госпожо Фрейзър.

— Ще се видим утре — казах аз и излязох с надеждата наистина да го видя отново.

През следващите няколко дни бях много заета. Оръжията на мъжете бяха конфискувани при ареста, разбира се, и аз се опитах да ги възстановя чрез подкупи, заплахи и дори понякога пусках в действие чара си. Заложих две брошки, които Джаред ми беше дал като прощален подарък, и купих достатъчно храна, за да се хранят не по-зле от другите войници — макар и не съвсем достатъчно.

Успявах да проникна до килиите и да лекувам всякакви болежки, от скорбут и недохранване, типични за зимата, до рани от натъртване и измръзване, артрит и всякакви респираторни заболявания.

Обикалях всички вождове и благородници, които бяха още в Единбург — а те не бяха много, — с надеждата да помогнат на Джейми, ако посещението му в Стърлинг се провалеше. Не мислех, че ще стане така, но реших да взема мерки.

Освен всичко това посещавах и Алекс Рандал веднъж на ден. Опитвах се да е сутрин, за да не преча на срещите му с Мери. Той спеше малко и неспокойно; затова все беше изморен и сутрин дремеше и не искаше да говори, но винаги се усмихваше при появата ми. Аз му давах смес от мента и лавандула с няколко капки сироп от мак и това обикновено му помагаше да поспи няколко часа, за да е по-бодър, когато Мери дойде следобеда.

Освен мен и Мери като че ли никой друг не го посещаваше. Затова се изненадах, когато една сутрин се качих до стаята му и чух гласове зад вратата.

Почуках веднъж, както се бяхме разбрали, и влязох. Джонатан Рандал седеше до леглото на брат си облечен с капитанска униформа в червено и бежово. Стана при появата ми и се поклони със студено изражение.

— Мадам.

— Капитане. — Стояхме смутени в центъра на стаята и се взирахме един в друг, никой не искаше да продължи.

— Джони — рече дрезгаво Алекс някак настоятелно и брат му сви подразнено рамене.

— Брат ми ме повика, за да ви предам информация — рече капитанът през стиснати устни. Тази сутрин не носеше перука, тъмната коса беше вързана на тила и приликата с брат му бе поразяваща. Алекс, блед и крехък, приличаше на призрака на Джонатан.

— Вие и господин Фрейзър бяхте много добри с Мери — каза Алекс, като се извърна настрани, за да ме вижда. — Както и с мен. Аз… знам за уговорката на брат ми с вас — бузите му леко порозовяха, — но знам и какво вие и съпругът ви сторихте за Мери… в Париж. — Облиза устни, които бяха сухи и напукани от топлината в стаята. — Мисля, че трябва да чуете новините, които Джони е научил в Замъка вчера.

Джак Рандал ме погледна с неприязън, но удържа на думата си.

— Хоули поема командването от Коуп, както ви казах, че може да стане — рече той. — Хоули има някаква дарба за водач и хората му се доваряват сляпо. Дали това ще свърши повече работа от оръдията на Коуп… — Сви рамене нетърпеливо. — Така или иначе генерал Хоули тръгна на север, за да превземе замъка Стърлинг.

— Така ли? А знаете ли колко голяма е войската му?

Рандал кимна рязко.

— Осем хиляди пешаци и хиляда и триста кавалеристи. Освен това очаква пристигането на шест хиляди есенци. — Смръщи се замислен. — Чух, че вождът на клана Кембъл изпраща хиляда мъже в негова подкрепа, но не знам дали е истина. Шотландците са непредсказуеми.

— Разбирам. — Това беше сериозно; армията на планинците към момента наброяваше шест хиляди и седемстотин мъже. Можеха да устоят срещу Хоули, но без очакваните подкрепления. Беше лудост да чакат, докато дойдат есенците и хората на Кембъл, да не говорим, че бойните умения на планинците бяха по-скоро в нападение, отколкото в защита. Тези новини трябваше веднага да стигнат до лорд Джордж Мъри.

Гласът на Джак Рандал ме откъсна от мислите.

— Желая ви приятен ден, мадам — каза той, официален както винаги, но красивите му черти не изразяваха и капка топлина, когато се поклони, преди да си тръгне.

— Благодаря — казах на Алекс Рандал и изчаках Джонатан да се спусне по дългото вито стълбище, преди и аз да изляза. — Много благодаря.

Той кимна. Сенките под очите му бяха потъмнели още повече. Поредната неспокойна нощ.

— Няма защо — отвърна простичко. — Предполагам, че ще ми оставите някакви лекарства? Вероятно няма да ви видя скоро.

Спрях, поразена от предположението му, че ще отида лично в Стърлинг. Точно това исках да направя с цялото си същество, но трябваше да се грижа за хората в Тулбут.

— Не зная, но ще ви оставя лекарства.

Тръгнах бавно към моето жилище, мислите се въртяха в главата ми. Явно трябваше да изпратя вест на Джейми веднага. Вероятно по Мърто. Джейми щеше да ми повярва, разбира се, но дали щеше да убеди лорд Джордж, херцог Пърт или другите командири?

Не можех да му кажа откъде знам това, а дали командирите щяха да повярват на думите на една жена? Дори толкова популярна жена, която уж има свръхестествени сили? Внезапно си спомних за Мейзри и потреперих. Това е проклятие — беше казала тя. Да, но какъв избор имах? Имам силата само да кажа каквото знам. Да, и аз я имах, но щях ли да рискувам да я използвам.

За моя изненада вратата на малката ми стая беше отворена и вътре се чуваше някакъв шум. Бях складирала върнатото оръжие под леглото си, а когато там се препълни, започнах да редя мечове и ножове до камината. Накрая почти не остана място на пода, освен малко квадратче, където бе постелята на Фъргъс.

Спрях на стълбите, смаяна от сцената, която се виждаше през отворената врата. Мърто седеше на леглото и раздаваше оръжия на мъжете, които изпълваха стаята до пръсване — мъжете от Лалиброх.

— Мадам! — обърнах се и видях Фъргъс до лакътя ми, ухилен до уши — квадратните зъбчета стърчаха на изпитото му лице. — Мадам! Не е ли прекрасно? Милорд е успял да издейства помилване за хората си. Един куриер дойде от Стърлинг тази сутрин със заповед да ги освободят и трябва веднага да отидем при милорд в Стърлинг!

Прегърнах го усмихната.

— Наистина е прекрасно, Фъргъс. — Неколцина от мъжете ме забелязаха, започнаха да се обръщат усмихнати към мен и да подръпват другарите си за ръкавите. В малката стая цареше въодушевление. Мърто, щръкнал на леглото като гномски крал върху гъба, ме видя и се усмихна — изражението, което го преобразяваше до неузнаваемост.

— Господин Мърто ли ще отведе хората до Стърлинг? — попита Фъргъс. Той също беше получил един къс меч и сега се упражняваше да го вади от ножницата.

Срещнах погледа на Мърто и поклатих глава. Все пак, казах си, щом Джени Камерън беше повела хората на брат си към Гленфинан и аз можех да поведа хората на съпруга си към Стърлинг. И нека само лорд Джордж и Негово Величество посмеят да не приемат на сериозно новините, които им носех лично.

— Не — отвърнах. — Аз ще го направя.

43 ФОЛКЪРК

Усещах хората в мрака наоколо. До мен вървеше гайдар; чувах как гайдата проскърцва под мишницата му и виждах очертанията на ручилата зад него. Те помръдваха при всяка негова крачка, все едно носеше малко, унило борещо се в хватката му животно.

Познавах го, казваше се Лабриун Макиън. Гайдарите на клановете се редуваха да възвестяват утрото в Стърлинг и обикаляха лагера с ритмична крачка, за да стигне воят на гайдата до всички палатки и да ги призове за битката на новия ден.

Вечерта отново излизаше гайдар — вървеше бавно из двора и лагерът замираше, за да слуша, гласовете притихваха, докато сиянието на залеза изтляваше. Пискливият звук призоваваше сенките над полето и когато секнеше, нощта беше паднала.

Вечер или сутрин Лабриун Макиън свиреше със затворени очи, пристъпваше бавно и сигурно през двора, притиснал с лакът меха, а пръстите му играеха по дупките в дървото. Въпреки студа понякога сядах да го погледам и да оставя звукът да забие копията си в сърцето ми. Макиън вървеше напред-назад, забравил за всичко друго, обръщаше се на пета и изливаше цялото си същество през гайдата.

Имаше малки ирландски гайди, с които се свиреше на закрито, и големи северняшки гайди, които звучаха на угощения или призоваваха воините от клановете да се строят или да влязат в битка. Макиън свиреше на голяма северняшка гайда.

Една вечер, когато той приключи, аз се надигнах от мястото си, изчаках и последния звук да затихне в мрака, после тръгнах с него през портите на Стърлинг, като кимнах на пазача.

— Добра ви вечер, госпожо — рече Макиън. Гласът му беше мек като очите — вече отворени и съвсем омекнали от омаята на музиката, която още го държеше в плена си.

— Добра вечер и на теб, Макиън. Питах се защо свириш със затворени очи?

Той се усмихна и се почеса по главата, но ми отговори веднага:

— Ами, сигурно защото ме е учил дядо, госпожо, а той беше сляп. Когато свиря, винаги го виждам как крачи по брега, брадата му се вее на вятъра, а слепите очи са затворени срещу жилещия пясък. Чува как звукът се връща при него откъм скалите и знае накъде да върви.

— Значи го виждаш и ти също свириш на скалите и морето? Откъде си, Макиън? — попитах аз. Речта му беше гърлена и дори по-носова от говора на повечето планинци.

— Аз съм от Шетландс, госпожо — отвърна той, но прозвуча като „Зетландс”. — Далеч е оттук. — Пак се усмихна и ми се поклони, когато стигнахме до крилото за гости, където щяхме да се разделим. — Но си мисля, че вие сте от още по-далеч, мадам.

— Вярно е — отвърнах. — Лека нощ, Макиън.

По-късно тази седмица се питах дали умението му да свири, без да вижда, ще му помогне тук, в тъмното. Придвижването на толкова много хора вдигаше доста шум, колкото и да се стараеха да са тихи, но аз предполагах, че ехото ще бъде удавено във воя на засилващия се вятър. Нощта беше безлунна, небето бе побеляло от облаци, ледена суграшица се сипеше от него и жилеше бузите ми.

Мъжете от армията на планинците се движеха на групи от по десет-двайсет души, сякаш по полето бяха изникнали малки хълмчета или горички от лиственици и елши се бяха запътили нанякъде в тъмното. Моите новини не бяха пренебрегнати; шпионите на Юън Камерън също докладваха за движението на армията на Хоули и сега шотландците бяха тръгнали да я посрещнат някъде южно от замъка Стърлинг.

Джейми настояваше да се върна. Бях му обещала да не се пречкам, но ако щеше да има битка, трябваше да има и лечители. Видях как вниманието му се насочи към хората му и онова, което ги очакваше. Той седеше изправен на гърба на Донас, видим дори в тъмното, и когато протегна ръка, две по-малки сенки се откъснаха от групата и се приближиха до стремето му. Последва тих разговор; после той се изправи в седлото и се обърна към мен.

— Съгледвачите казаха, че англичаните са ни видели. Постовите са хукнали към Календар Хаус, за да предупредят генерал Хоули. Няма да чакаме повече, ще заобиколим хората на Дугал до другия край на Фолкърк Хил. Ние ще се спуснем оттам, а Макензи от запад. Ти ще останеш при една църква на хълма, на около четвърт миля оттук. Там ще стоиш, сасенак. Тръгвай веднага. — Посегна за ръката ми в тъмното и я стисна. — Ще дойда за теб при първа възможност, или ще изпратя Мърто. Ако нещо се обърка, потърси убежище в църквата. Само това успях да измисля.

— Не се тревожи за мен. — Устните ми бяха студени, надявах се гласът ми да не трепери. Преглътнах „Пази се” и се задоволих само да докосна леко студената му, твърда като метал буза и да отметна кичур коса — хладен и гладък като еленска кожа.

Отклоних се вляво и напредвах бавно, докато хората се изливаха около мен. Скопецът се изнервяше, тръскаше глава, пръхтеше и шаваше под мен. Държах юздите здраво, както Джейми ме беше научил, и ги опънах още повече, когато внезапно поехме по склона. Озърнах се назад, но Джейми беше изчезнал в нощта, а аз трябваше да открия църквата в тъмното.

Тя беше мъничка, каменна, със сламен покрив, привела се в малка падина насред хълма като изплашено животно. Стори ми се странно близка. Огньовете на англичаните се виждаха, блещукаха през суграшицата, и аз чух викове в далечината — на шотландци и англичани.

Тогава зазвучаха гайдите — пронизителни, зловещи писъци в бурята. Представях си гайдарите, как надувах меховете, гърдите им се издигат на резки пориви, сините устни са впити в духалата, скованите пръсти потрепват, за да превърнат дъха в музика.

Почти усещах упоритата съпротива на кожения мях, останал топъл и гъвкав под наметалото, но неохотно издувайки се, после внезапно оживява, превръща се в част от тялото на гайдаря, като трети бял дроб, диша вместо него, когато вятърът краде дъха му, сякаш се изпълва от виковете на другарите му.

Виковете станаха по-силни и стигаха до мен на вълни, когато вятърът се обърна и понесе на пориви суграшица. Църквата нямаше портал, в който да се скрия, а по хълма не растяха дървета. Конят ми се извърна, сведе глава срещу вятъра и гривата му зашиба лицето ми.

Църквата предлагаше убежище не само от англичаните, но и от стихиите. Бутнах вратата и поведох коня вътре.

Беше тъмно, само един прозорец с намаслена кожа смътно светлееше в чернотата над олтара. Беше топло в сравнение със студа отвън, но задушно от миризмата на застояла пот. Нямаше пейки, където да вържа коня, нищо — освен малко светилище в стената и самият олтар. Усетил силната миризма на хора, конят застина и изсумтя. Без да го изпускам от поглед, аз се върнах до вратата и надникнах навън.

Не знаех какво се случва на Фолкърк Хил. Искрите от изстрелите просветваха в мрака. Чувах слаб звън на метал и тътен на експлозия. От време на време се издигаше писък на ранен, пронизителен като звук на гайда и съвсем различен от бойните викове. След това вятърът се обърна и вече не чувах нищо, само ми се струваше, че долавям гласове, но беше единствено писъкът на вятъра.

Не бях видяла битката при Престънпанс; подсъзнателно свикнала на сблъсъка на огромни армии с танкове и артилерия, досега не бях осъзнавала колко бързо може да се случи всичко в битка от по-малък мащаб, в близък бой, с леки оръжия.

Първо дойде викът, сякаш съвсем отблизо. Тулах Ард!^[13] Оглушавана от вятъра, не ги бях чула да се изкачват по хълма. Тулах Ард! Това беше бойният вик на клана Макензи; част от войниците на Дугал бяха принудени да отстъпят към моето убежище. Аз се прибрах вътре, но оставих вратата отворена, за да виждам.

Те идваха по хълма, малка група бягащи мъже. Планинци, ако се съдеше по виковете и вида им — с развяващите се карирани наметала и бради, те приличаха на черни облаци по тревистия склон, пришпорвани от вятъра.

Отскочих назад, когато първият нахлу през вратата. В тъмното не виждах лицето му, но разпознах гласа му, когато налетя на коня ми.

— Исусе!

— Уили! — извиках аз. — Уили Колтър!

— Пресвети Исусе! Кой е?

Нямах време да отговоря, защото вратата се блъсна в стената и още два черни силуета влетяха в църквата. Конят ми отстъпи изплашен, изцвили и се вдигна на задните си крака. Новодошлите се разкрещяха, явно не очакваха да заварят някого тук.

Появата на още неколцина мъже засили суматохата и аз се отказах от намеренията си да укротявам коня. Свих се между олтара и стената и зачаках положението да се уталожи от само себе си.

След малко един глас се извиси над останалите.

— Тихо! — изкрещя той със заповеден тон. Всички овен коня се подчиниха и когато глъчката утихна, дори той се поукроти и заотстъпва към ъгъла с пръхтене и процвилване.

— Тук е Макензи от Лeox — рече властният глас. — Вие кои сте?

— Аз съм Джорди, Дугал, и брат ми е с мен — обади се глас, изпълнен с облекчение. — Донесохме Рупърт, той е ранен. Господи, реших, че сме налетели на самия дявол!

— Гордън Маклауд от Ардсмюир — изрече друг, непознат за мен глас.

— И Юън Камерън от Кинок. Чий е този кон?

— Мой. — Измъкнах се предпазливо иззад олтара. Гласът ми предизвика нова суматоха, но Дугал я прекрати веднага, като изкрещя:

— ТИХО, проклети да сте! Ти ли си, Клеър Фрейзър?

— Е, не е кралицата — отвърнах аз. — И Уили Колтър е тук, или поне беше преди малко. Някой има ли огниво?

— Никаква светлина! — наред Дугал. — Англичаните едва ли ще пропуснат това място, ако са ни последвали, но няма смисъл да привличаме вниманието им, ако не са.

— Ясно — прехапах устна. — Рупърт, можеш ли да говориш? Кажи нещо, за да разбера къде си. — Не знаех дали мога да сторя нещо за него в тъмното; не знаех дори къде е сандъчето с лекарствата. Все пак не можех да го оставя да кърви до смърт на пода.

От другата страна на църквата се чу кашлица и дрезгав глас:

— Тук съм, жено.

Тръгнах опипом натам, като проклинах под нос. От гъргоренето в кашлицата разбрах, че положението е сериозно; толкова сериозно, че нямах нужда от сандъчето. Наведох се и изминах с патешка походка последните няколко метра, размахвайки ръце пред себе си.

Напипах топло тяло и една голяма ръка се вкопчи в мен. Трябваше да е Рупърт; чувах дишането му — хъркащо и гъргорещо.

— Тук съм. — Потупах го невиждащо по рамото, надявам се. Явно не уцелих, защото той се изсмя, изви нагоре бедра и притисна ръката ми към себе си.

— Направи го пак, жено, и ще забравя, че съм прострелян.

Отдръпнах рязко ръка и отвърнах сухо:

— Може би по-късно — Посегнах нагоре в търсене на главата. Острата четина ми подсказа, че съм открила целта си, и аз зарових с пръсти из гъстата растителност, за да напипам пулса на шията. Бърз и лек, но все още относително ритмичен. Челото му лепнеше от пот, а ризата бе влажна под пръстите ми. Върхът на носа му беше измръзнал.

— Жалко, че не съм куче — рече той и се изсмя между хриповете. — Студеният нос е добър знак при кучетата.

— По-добър знак ще е, ако млъкнеш — отвърнах. — Къде те уцелиха? Не, не ми казвай, само сложи ръката ми върху раната… и ако я сложиш някъде другаде, Рупърт Макензи, ще умреш тук като куче.

Усетих как широките гърди вибрират от потиснат смях. Той извади бавно ръка изпод наметалото и притисна моята към тялото си.

— Ясно, разбрах — прошепнах аз. Напипвах разкъсаната и мокра от кръвта риза, хванах я с две ръце и я разпорих напълно. Спуснах съвсем леко пръсти по хълбока му и усетих как кожата настръхва под тях, след това напипах малката дупчица на входната рана. Стори ми се твърде малка в сравнение с огромното тяло на Рупърт.

— Излезе ли отнякъде? — прошепнах. В църквата беше тихо, само конят шаваше в ъгъла. При затворена врата шумът от битката се чуваше съвсем приглушено.

— Не — отвърна той и се закашля отново. Усетих как ръката му се вдигна към устата и я последвах с крайчеца на наметалото. Очите ми вече бяха свикнали с мрака, но още го виждах само като черен силует на пода. За някои неща и допирът е достатъчен. Около раната нямаше много кръв, но платът, който притиснах към устата му, се навлажни и затопли.

Куршумът беше пронизал поне единия бял дроб, може би и двата, и гърдите му се пълнеха с кръв. Можеше да изкара няколко часа, вероятно дори ден, ако единият дроб продължеше да функционира. Но ако беше засегнат и перикардът, щеше да си отиде по-скоро. Единствено операция можеше да го спаси, и то такава, на която аз не бях способна.

Усетих нечие присъствие зад мен и чух нормално дишане. Посегнах назад и той хвана ръката ми. Дугал Макензи.

Застана до мен и положи длан на изпруженото тяло на Рупърт.

— Как си, човече? — попита тихо. — Можеш ли да вървиш? — Другата ми ръка беше още върху Рупърт и усетих, че клати глава в отговор. Мъжете в църквата зад нас започнаха да си шепнат.

Ръката на Дугал притисна рамото ми.

— Какво ти трябва, за да му помогнеш? Онази кутия? На коня ли е? — Беше се изправил, преди да му кажа, че нищо от кутията не може да помогне на Рупърт.

Внезапен силен трясък откъм олтара накара всички да замлъкнат, последва бързо движение и мъжете грабнаха оръжията си от пода. Още едно пукане, после нещо се съдра и намаслената кожа, която покриваше прозореца, пропусна студен порив и вихър от снежинки.

— Сасенак! Клеър! Тук ли си? — Тихият глас от прозореца ме накара да забравя за Рупърт.

— Джейми! — Около мен се чу колективна въздишка и оръжията отново изтракаха на пода. Светлината отвън беше затулена за миг от главата и раменете на Джейми. Той се спусна леко от олтара и силуетът му се очерта на фона на прозореца.

— Кой е тук? — попита тихо, като се озърташе. — Дугал, ти ли си?

— Да, аз съм, момче. Жена ти и още неколцина. Има ли англичани навън?

Джейми се изсмя.

— А защо влязох през прозореца? Има двайсетина в подножието на хълма.

Дугал изръмжа гърлено.

— Това са копелетата, които ни откъснаха от войската.

— Явно са те. — Джейми изрече нещо на келтски и конят ми, чул познат глас сред тази лудница, вирна нос и изцвили силно за поздрав.

— Тихо, глупако! — изръмжа му Дугал. — Да не искаш да ни чуят?

— Е, него англичаните няма да го обесят — отбеляза тихо Джейми. — А не им трябват уши, за да разберат, че сте тук, стига да имат очи на главите си. Склонът отвън е разкалян и стъпките ви ясно личат в снега.

Дугал изсумтя и се озърна към прозореца, но Джейми вече клатеше глава.

— Няма смисъл, Дугал. Армията е вече на юг, лорд Джордж Мъри тръгна да я посрещне, но няколко отряда на англичаните са останали от тази страна. Част от тях ме преследваха по хълма, но аз се отклоних встрани и пълзях по корем през тревата дотук. Сигурно още претърсват хълма. — Протегна ръка към мен и аз я поех. Беше студена и влажна от пълзенето в тревата, но на мен ми стигаше, че го докосвам, че е тук.

— Пълзя, значи? И как смяташ да се измъкнеш? — попита Дугал.

Усетих, че Джейми сви рамене. Наклони глава към коня ми.

— Мислех си да препусна с коня и да ги отклоня по хълма. Сигурно поне Клеър ще успее да се измъкне в суматохата.

Дугал изсумтя.

— Да, и ще те катурнат от коня като зряла ябълка.

— Няма значение — отвърна сухо Джейми. — Но колкото и шум да вдигна, едва ли ще успеете всички да се измъкнете незабелязано оттук.

Сякаш в потвърждение, Рупърт изстена силно до стената. С Дугал коленичихме до него, следвани от Джейми.

Не беше мъртъв, но не беше и добре. Ръцете му бяха ледени и дъхът му свистеше.

— Дугал — прошепна той.

— Тук съм, Рупърт. Спокойно, скоро ще се оправиш. — Вождът на Макензи бързо свали наметалото си, сгъна го като възглавница и после го подпъхна под главата и раменете на Рупърт. Това сякаш му помогна да диша, но щом го докоснах под брадата, усетих мокри петна по ризата. Все още му бяха останали някакви сили; протегна се и стисна ръката на Дугал.

— Ако… така или иначе ще ни открият… запали огън — каза той задъхано. — Искам да видя още веднъж лицето ти, Дугал.

Усетих шока, който премина през Дугал при тези думи и скритото в тях значение. Той извърна рязко глава към мен, но, разбира се, не виждаше лицето ми. Промърмори заповед през рамо и след малко някой донесе стиска слама, усукана като факла. Удариха огнивото и я запалиха. Тя гореше бързо, но успях да огледам Рупърт, докато мъжете опитваха да откършат дълга треска от гредите на покрива, за да послужи като по-стабилна факла.

Той беше побелял като платно със сплъстена от пот коса, по пълната му долна устна имаше кръв. Тъмни капчици блестяха и в лъскавата черна брада, но той ми се усмихна леко, щом се наведох да проверя пак пулса му По-лек и много бърз, вече пропускаше удари. Пригладих косата от лицето му, а той докосна с благодарност ръката ми.

Усетих ръката на Дугал на лакътя си и се отдръпнах да го погледна. Веднъж вече го бях поглеждала така, над тялото на смъртно ранен от мечка мъж. Тогава той ме попита: „Ще оцелее ли?” и аз видях как споменът за онзи ден прекосява лицето му. В очите му прочетох същия въпрос, но сега в тях светеше и страх от отговора. Рупърт беше най-близкият му приятел, който яздеше до него и пазеше дясната му страна, както Иън пазеше Джейми.

Не отговорих, Рупърт го направи вместо мен.

— Дугал — каза той и се усмихна, когато приятелят му се наведе разтревожен над него. Затвори очи за миг и пое колкото можа дъх, за да събере сили.

— Дугал — рече отново, отваряйки очи. — Не скърби за мен.

Лицето на Дугал се разкриви. Видях го как се готви да отрече смъртта, но преглътна думите.

— Аз съм твой вожд — рече с треперлива усмивка. — Няма да ми заповядваш; ще скърбя за теб колкото ми душа иска. — Хвана ръката му, която лежеше на гърдите, и я стисна здраво.

Рупърт се изсмя тихо и хрипливо, после пак се закашля.

— Е, скърби тогава, ако щеш — рече накрая. — Туй ще ме радва. Ама изчакай първо да умра, а? Искам да умра от твоята ръка, мо караид, не от чужда.

Дугал потрепна и с Джейми се спогледахме ужасени зад гърба му.

— Рупърт… — започна безпомощно Дугал, но той го прекъсна, стисна ръката му и леко я разлюля.

— Ти си мой вожд, това е твой дълг — прошепна Рупърт.

— Хайде. Направи го. Умирането е мъчително, Дугал, искам да се свършва. — Неспокойният му поглед спря върху мен. — Ще ми държиш ли ръката, докато си отивам, жено? Ще ми е хубаво.

Като че ли не можех да сторя друго. Посегнах бавно, като насън, и хванах широката, обрасла с черни косми ръка в моите, стиснах я с всички сили, за да я стопля.

Рупърт изсумтя, размърда се настрани и погледна към Джейми, който седеше до главата му.

— Ако имаше избор, тя щеше да вземе мен, момче — изхриптя той. — Ти си пройдоха, но сполай ти. — Едното му око се присви в намигване. — Люби я и заради мен, момко.

Черните очи се върнаха на мен и последна усмивка се разля на лицето му.

— Сбогом, хубавице.

Кинжалът на Дугал се заби под гръдната му гост рязко и силно. Едрото тяло се сгърчи, изви се на страни и изкашля за последно кръв, но мъчителният стон дойде от Дугал.

Вождът на Макензи остана вкаменен за миг, със затворени очи, стискаше дръжката на кинжала. Джейми стана, хвана го за раменете, обърна го към себе си и му зашепна нещо на келтски. После ме погледна, кимна ми и аз разтворих ръце. Той обърна нежно Дугал към мен и аз го прегърнах, докато той ридаеше, коленичил на пода.

Сълзи имаше и по лицето на Джейми, чувах въздишките и пресекващия от ридания дъх на другите мъже. Но може би беше по-добре да плачат за него, отколкото за себе си. Ако англичаните наистина бяха близо, всички щяхме да бъдем обесени за измяна. По-лесно беше да скърбим за Рупърт, който вече си бе отишъл от ръката на приятел.

Те не дойдоха през тази студена зимна нощ. Ние чакахме, сгушени до стената и завити с наметалата. Аз дремех, облегната на рамото на Джейми, а Дугал се беше свил от другата ми страна. И двамата не спяха, бдяха над трупа на Рупърт, който беше притихнал под карираното наметало до стената на църквата, от другата страна на бездната, която отделяше живи от мъртви.

Не говорехме много, но знаех, че и те се чудят като мен дали англичаните са си тръгнали, за да се присъединят към останалите при Календар Хаус, или още чакат отвън зората, за да нападнат и за да не можем да избягаме под прикритието на мрака.

Всичко стана ясно с първите лъчи на слънцето.

От склона под нас дойде вик:

— Хей, вие в църквата! Излезте и се предайте!

Мъжете в църквата се разшаваха, а конят, който дремеше в ъгъла, вдигна рязко глава и изпръхтя сепнато. Джейми и Дугал се спогледаха, после, сякаш се бяха наговорили, застанаха рамо до рамо пред затворената врата. Джейми ми кимна рязко да ида в дъното на църквата, в моето убежище зад олтара.

Втори вик отвън беше посрещнат с тишина. Джейми извади пищов от колана си и провери небрежно дали е зареден, сякаш разполагаше с всичкото време на света. После падна на коляно и се прицели във вратата.

Джорди и Уили пазеха при задния прозорец с готови мечове и пищови. Но нападението вероятно щеше да дойде отпред; хълмът зад църквата беше много стръмен и между склона и стената можеше да се провре само един човек.

Чух проскърцване на стъпки по калта и лекия звън на оръжия, приближаваха се към вратата. Спряха на известно разстояние и гласът отново прозвуча, по-близо и по-високо:

— В името на Негово Величество крал Джордж, излезте и се предайте! Знам, че сте там!

Джейми стреля и изстрелът отекна оглушително в малката църква. Вероятно направи впечатление и на онези отвън, защото чух как отстъпват и проклинат. Куршумът отвори малка дупка във вратата и Дугал се примъкна до нея, за да надникне.

— По дяволите! — прошепна. — Много са.

Джейми се озърна към мен, после стисна устни и започна да презарежда оръжието. Явно шотландците нямаха намерение да се предават. Също толкова явно беше, че англичаните нямат желание да нападат църквата. Надали възнамеряваха да ни обсаждат, докато умрем от глад. Армията на планинците със сигурност щеше да изпрати хора да търсят ранени в битката. Ако пристигнеха преди англичаните да са докарали оръдие, с което да превземат църквата, щяхме да бъдем спасени.

За нещастие сред англичаните имаше умник. Пак чух стъпки, после равен, властен глас произнесе:

— Имате една минута да излезете и да се предадете, или ще подпалим църквата.

Вдигнах ужасена очи. Стените бяха каменни, но сламеният покрив щеше да изгори бързо, макар и подгизнал от дъжда и суграшицата, а тогава пламъците и димящите греди щяха да се стоварят отгоре ни. Спомних си колко бързо изгоря стиската слама през нощта; черните ѝ останки още лежаха на пода до покрития труп на Рупърт като страховит символ в сивкавата светлина на утрото.

— Не! — изкрещях аз. — Проклети да сте! Това е църква! Не знаете ли, че е убежище?

— Кой е там? — попита рязко гласът. — Англичанка ли има вътре?

— Да! — извика Дугал и хукна към вратата. Открехна я и изкрещя на войниците на склона: — Да! Държим в плен една английска дама! Ако подпалите църквата, тя ще умре с нас!

Отвън се надигнаха гласове и мъжете в църквата се размърдаха. Джейми се извърна смръщен към Дугал:

— Какво….

— Това е единственият ни шанс — изсъска той. — Да им я дадем в замяна на свободата ни. Те няма да я наранят, ако я смятат за наша заложница, а по-късно ще я измъкнем!

Излязох от скривалището си, отидох при Джейми и го дръпнах за ръкава.

— Направи го! — настоях. — Дугал е прав, това е единственият ни шанс!

Той ме погледна безпомощно, изглеждаше ужасeн и изплашен, но под всичко това видях и искрица хумор заради иронията на ситуацията.

— Аз все пак съм сасенак.

Той докосна лицето ми с мрачна усмивка.

— Да, мо дуин. Ти си моят сасенак. — Обърна се към Дугал, изпъна рамене, пое дълбоко дъх и кимна. — Добре. Кажи им, че сме я пленили — прекара ръка през косата си и добави: — По пътя към Фолкърк късно вчера.

Дугал кимна и веднага се промъкна през вратата, като развяваше бяла кърпа над главата си.

Джейми се обърна смръщен към мен и се озърна към вратата, откъдето се чуваха гласовете на войниците, но не различавахме думите.

— Не знам какво да им кажеш, Клеър; най-добре се преструвай на толкова ужасена, че не можеш да говориш. По-добре, отколкото да ги излъжеш нещо, защото ако разберат коя си… — замълча и потърка лицето си.

Ако разберяха коя съм, щяха да ме отведат в Лондон, в Тауър — а след това вероятно ме чакаше бърза екзекуция. Но в прокламациите, посветени на „Вещицата на Стюарт” не се споменаваше, че съм англичанка.

— Не се тревожи — казах аз, веднага осъзнах колко глупави са тези думи, но не можах да измисля нищо друго. Сложих ръка на ръкава му и усетих бързия пулс на китката. — Ти ще ме освободиш, преди да са разбрали каквото и да било. Мислиш ли, че ще ме отведат в Календър Хаус?

Кимна, вече овладян.

— Да. Опитай се да застанеш сама до някой прозорец точно след мръкване. Ще дойда тогава.

Нямаше време за друго. Дугал се върна и затвори внимателно вратата след себе си.

— Готово — погледна мен, после Джейми. — Даваме им жената и те ще ни оставят да си тръгнем. Няма да ни преследват. Ще задържим коня. Ще ни трябва, за Рупърт — каза ми почти извинително.

— Разбира се — отвърнах. Погледнах към вратата и към малката черна дупчица от куршума, същата като дупката в тялото на Рупърт. Устата ми пресъхна и преглътнах с усилие. Аз щях да бъда кукувичето яйце в чуждото гнездо. Тримата стояхме пред вратата и не смеехме да направим последната крачка.

— Най-добре да вървя. — Опитвах се да овладея треперещите си крайници. — Ще се чудят защо се бавим.

Джейми затвори очи за миг, кимна и пристъпи към мен.

— Престори се на припаднала, сасенак. Сигурно ще е по-лесно. — Наведе се, взе ме на ръце и ме изнесе през вратата, която Дугал отвори.

Сърцето бумтеше в ушите ми и усещах как ръцете му треперят под мен. След задушната църква, вмирисана на пот, кръв, барут и конски фъшкии, свежият въздух на утрото секна дъха ми и аз се сгуших трепереща в Джейми. Ръцете му се стегнаха под коленете и раменете ми, сякаш в обещание, че няма да ме изостави.

— Господи! — рече тихо, а после стигнахме до тях. Резки въпроси, промърморени отговори и той неохотно ме положи на земята. После се чуха отдалечаващи се в мократа трева стъпки. Бях сама, в ръцете на непознати.

¹³ Tulach ard (келтски) - „Високият хълм”. — Бел. прев.

44 ВСИЧКО СЕ ОБЪРКВА

Свивах се до огъня и протягах ръце към него да ги стопля. Бяха мръсни от стискането на юздите през целия ден и аз се зачудих дали да ида до потока да ги измия. Поддържането на добра хигиена при липсата на каквито и да било удобства понякога ми се струваше напразно усилие. Нищо чудно, че хората често боледуваха. Умираха най-вече от мръсотия и невежество.

Мисълта за смърт от мръсотия ме накара да се изправя, колкото и да бях уморена. Малкото ручейче, което минаваше покрай лагера, имаше мочурливи брегове и обувките ми затъваха дълбоко в тях. Вече с чисти ръце, но с мокри крака, аз заджавках обратно към огъня, където ме чакаше ефрейтор Роуботъм с купа с нещо, което представи като яхния.

— От капитана, мадам — рече, като подръпваше перчема си, — и рече да ви кажа, че утре ще сме в Тависток. Там има хан. — Поколеба се, кръглото приятно лице изглеждаше угрижено, когато добави: — Капитанът се извинява за липсата на удобства, мадам, но ви разпънахме палатка за тази нощ. Не е кой знае какво, но ще ви спаси от дъжда.

— Благодарете на капитана, ефрейтор — отвърнах възможно най-изискано. — Благодаря и на вас — добавих по-сърдечно. Добре съзнавах, че капитан Мейнуаринг ме смята за ненужно бреме и изобщо не се е сетил да ми урежда подслон. Палатката — парче непромокаемо платно, внимателно опънато над дървесен клон и закрепено от двете страни с колчета — без съмнение беше идея на самия ефрейтор Роуботъм.

Той си тръгна, а аз се настаних и бавно изядох прегорелите картофи и жилавото телешко. Бях открила близо до потока стръкче късен синап с повехнали и покафенели листа. Прибрах шепа от тях в джоба си при няколкото плодчета на синя хвойна, които бях откъснала по пътя през деня. Листата на синапа имаха странен и много горчив вкус, но успях да ги преглътна покрай картофите. За десерт хапнах от плодчетата. Стисках ги със зъби, после ги поглъщах със семената. От тях ми запари на гърлото и очите ми се насълзиха, но прочистиха езика ми от вкуса на мазнина и прегоряло и вероятно, заедно със синапените листа, щяха да ме предпазят от скорбут.

Имах голям запас от сушени папратови връхчета, шипки, сушени ябълки и семена копър в по-голямото от двете сандъчета с лекарства. Бях ги събрала като защита срещу хранителни дефицити по време на дългите зимни месеци. Надявах се Джейми да ги яде.

Сведох глава на коленете си; едва ли някой ме гледаше, но не исках да виждат лицето ми, докато мисля за Джейми.

На Фолкърк Хил се преструвах на припаднала възможно най-дълго, но накрая се надигнах, защото един драгун се опита да излее бренди в гърлото ми. Тъй като не знаеха какво да ме правят, моите „спасители” ме отведоха в Календар Хаус и ме връчиха на щаба на генерал Хоули.

Дотук всичко вървеше по план. До час обаче нещата съвсем се объркаха. Следобеда, докато седях кротко и слушах какво става около мен, аз осъзнах, че това, което бях сметнала за главната битка, всъщност е било само малък сблъсък между Макензи и полк английски пешаци по пътя им към основната войска. А тя все още се събирала, за да посрещне очакваното нападение на планинците при Фолкърк Хил. Оказа се, че битката, която си мислех, че съм преживяла, тепърва предстоеше!

Самият генерал Хоули надзираваше приготовленията и като че ли никой нямаше представа какво да прави с мен, затова бях поверена на един млад редник, с изчерпателно писмо относно обстоятелствата по спасяването ми, и изпратена във временния щаб на полковник Кембъл в Кърс. Младият редник, набит екземпляр на име Добс, изпълняваше задълженията си с притеснително усърдие и не успях да се измъкна от него по пътя.

Пристигнахме в Кърс, но полковникът не беше там, призовали го в Ливингстън.

— Виж сега — предложих аз на своя пазач, — явно полковник Кембъл няма да има време или желание да говори с мен, а и аз нямам какво да му кажа. Защо не си намеря някакво жилище в града, докато уредя пътуването си до Единбург? — При липса на по-добра идея, аз бях пробутала на англичаните в общи линии същата история, която бях пробутала и на Колъм Макензи преди две години: че съм вдовица от Оксфорд, тръгнала съм на гости при роднини в Шотландия, но група планинци са ме отвлекли по пътя.

Редник Добс поклати упорито глава и се изчерви. Едва ли беше на повече от двайсет години и не бе много умен, но влезеше ли му нещо в главата — край.

— Не мога да ви позволя, госпожо Бюшамп — рече той, защото се бях представила с моминското си име. — Капитан Бледсоу ще ми изтръгне черния дроб, ако не ви предам на полковника.

И така, ние тръгнахме към Ливингстън с две от най-жалките кранти, които съм виждала през живота си. Там най-сетне се отървах от ескорта си, но обстоятелствата не се подобриха. Затвориха ме в стая на горния етаж на една къща, където отново и отново повтарях историята си на някой си полковник Гордън Маклийш Кембъл, шотландец от низините, който командваше един от полковете на Негово Величество.

— Да, разбирам — рече той с тон, който подсказваше, че нищо не разбира. Беше дребен човек с лукава физиономия и оплешивяваща червеникава коса, наресана назад от слепоочията. Присви още повече очи и се вгледа в смачканото писмо на попивателната.

— Тук пише — свали половинките очилца на носа си и се втренчи по-внимателно в листа, — че един от похитителите ви, госпожо, е от клана Фрейзър: много едър, с червена коса. Това вярно ли е?

— Да — отвърнах. Чудех се накъде бие.

Наклони глава така, че очилата се плъзнаха по носа му, за да ме огледа по-добре над тях.

— Мъжете, които са ви спасили близо до Фолкърк, твърдят, че един от похитителите ви е бил не друг, а прочутият вожд от планинците, наричан Червения Джейми. Доколкото ми е известно, госпожо Бюшамп, вие сте били… как да кажа, разстроена? — устните му се извиха леко, при тази дума, но не в усмивка — по време на вашето пленничество и вероятно не сте били в състояние да направите някакви по-внимателни наблюдения, но случайно да забелязахте дали другите мъже се обръщаха към него с това име?

— Да, наричаха го Джейми. — Не можех да си представя как това ще му навреди; прокламациите съвсем ясно представяха Джейми като поддръжник на каузата на Стюарт. Появата му на бойното поле във Фолкърк вероятно представляваше интерес за англичаните, но едва ли можеше да го инкриминира още повече.

Не могат да ме обесят два пъти, беше казал той. Но веднъж щеше да е повече от достатъчно. Погледнах към прозореца. Нощта беше паднала преди половин час и фенерите сияеха на улицата под нас, носени от войниците на караул. Джейми щеше да ме търси до някой прозорец в Календар Хаус.

Внезапно ме обзе абсурдната увереност, че ме е последвал, че някак е разбрал къде отивам и сега чака на улицата.

Станах рязко и отидох до прозореца. Долу нямаше никого, само един продавач на маринована херинга седеше на столчето си с фенер в краката и чакаше купувачи. Не беше Джейми, разбира се. Нямаше как да ме намери тук. Никой от лагера на Стюарт не знаеше къде съм; бях съвсем сама. Внезапно паникьосана, аз притиснах ръце към стъклото.

— Госпожо Бюшамп! Добре ли сте? — попита разтревожено полковникът.

Стиснах устни, за да спрат да треперят, и вдишах дълбоко няколко пъти. Дъхът ми замъгли стъклото и улицата изчезна. Привидно спокойна, аз се обърнах към полковника.

— Добре съм. Ако сте приключили с въпросите, бих искала да си тръгвам.

— Нима? Хм. — Погледна ме със съмнение, после поклати решително глава. — Ще останете тук тази нощ. На сутринта ще ви изпратим на юг.

Усетих как всичко в мен се стяга.

— На юг! Но защо?

Червеникавите му вежди се извиха от удивление, а устата му се отвори. Той се разтърси леко, затвори уста и после каза:

— Имам заповед да изпращам всяка информация относно престъпника, наричан Червения Джейми Фрейзър. Както и всички свързани с него.

— Аз не съм свързана с него! — Освен че бях женена за него, разбира се.

Полковникът остана невъзмутим. Обърна се към писалището и прелисти няколко депеши.

— Да, ето го. Капитан Мейнуаринг ще е офицерът, който ще ви ескортира. Ще дойде да ви вземе призори. — Позвъни с малко сребърно звънче във формата на гоблин, вратата се отвори и през нея надникна ординарецът му. — Гарви, изпрати дамата до стаята ѝ и заключи вратата. — Обърна се към мен и се поклони официално. — Мисля, че няма да се срещнем отново, госпожо Бюшамп. Желая ви приятна почивка и Бог да е с вас. — И това беше.

Не знаех дали Бог е с нас, но отрядът на капитан Мейнуаринг не бързаше особено. Те охраняваха няколко каруци с провизии, отправили се към Ланарк. След като ги доставеха там, трябваше да продължат на юг, за да отнесат не особено важни депеши. Аз явно влизах в категорията на не особено спешната информация, защото вече цяла седмица пътувахме и все още не беше ясно къде точно трябва да бъда доставена.

„На юг.” Това Лондон ли означаваше? — питах се за хиляден път. Капитан Мейнуаринг не ми беше казал къде ме води, но аз си мислех, че надали ще е другаде.

Вдигнах глава и видях един от драгуните от другата страна на огъня да се взира в мен. Погледнах го втренчено, той се изчерви и сведе очи над купата в ръцете си. Бях свикнала да ме зяпат така, макар че този беше особено дързък.

Започна се още в началото, с резервираното смущение на идиота, който ме отведе до Ливингстън. Отне ми известно време да осъзная, че това дистанцирано отношение от страна на английските офицери всъщност не е подозрение, а смесица от отвращение и ужас с малко съжаление и чувство за дълг, което ги караше да не показват мислите си.

Бяха ме спасили от банда свирепи, мародерстващи шотландци. Бях прекарала цяла нощ в помещение с много мъже, които според всички правоверно мислещи англичани бяха „свирепи зверове, грабители, изнасилвани” и какво ли още не. Затова беше немислимо една млада англичанка да е прекарала цяла нощ в подобна компания и да е останала непокътната.

Мрачно установих, че вероятно това впечатление се е засилило, когато Джейми ме изнесе изпаднала в несвяст. Без съмнение това беше убедило напълно англичаните, че той — и другите шотландци — са си поиграли добре с мен. И благодарение на подробното писмо, съчинено от капитана на моите спасители, вече всички, които го бяха чели или чували за него, знаеха за това. Имах опит в парижкото общество и добре разбирах механизмите на клюките.

Ефрейтор Роуботъм със сигурност беше чул тези истории, но продължаваше да се държи с мен любезно и не виждах на лицето му подигравателното замислено изражение, което често забелязвах при другите войници. Ако имах навика да се моля преди лягане, със сигурност щях да включа името му в молитвите си.

Изправих се, изтупах наметалото си и тръгнах към палатката си. Ефрейтор Роуботъм също стана, заобиколи дискретно огъня и седна пак до другарите си, с гръб към входа на палатката ми. Когато дойдеше време да си легнат, той със сигурност щеше да избере място на уважителна дистанция от нея, но все пак достатъчно близо, за да може да се отзове. Беше го направил предишните три нощи, без значение дали бяхме в хан, или на полето.

Преди три нощи аз пак опитах да избягам. Капитан Мейнуаринг добре съзнаваше, че съм с тях по принуда, и макар че не му бях притрябвала, държеше да изпълни воинския си дълг. Назначи ми двама пазачи, които не се отделяха от мен през целия ден.

Нощем охраната се разхлабваше, вероятно защото капитанът не вярваше, че ще посмея да избягам пеша в мрака из пустите полета посред зима. И беше прав. Нямах намерение да се самоубивам.

Но въпросната нощ минахме през малко селце, около два часа преди да устроим лагера. Бях сигурна, че ще успея да стигна до него до зазоряване. То имаше малка спиртоварна, от която се изпращаха бъчви с алкохол до няколко градове в региона. Видях бъчвите натрупани в двора ѝ и реших, че с малко късмет мога да се скрия там и да потегля с първата каруца.

Затова, след като лагерът притихна и войниците захъркаха под одеялата си около огъня, аз се надигнах от мястото си в края на една върбова горичка и тръгнах съвсем безшумно през вейките.

Когато излязох от горичката, ми се причу някакво шумолене. Реших, че е вятърът, но една тежка ръка падна на рамото ми.

— Не викайте! Не искате капитанът да разбере, че си тръгвате, нали? — И аз не извиках, но само защото бях останала без дъх от страх. Войникът, висок мъж с буйни руси къдрици, наричан Джеси от другарите си, ми се усмихна и аз отвърнах с треперлива усмивка.

Очите му се спуснаха към гърдите ми. Въздъхна, вдигна поглед и пристъпи към мен. Аз направих бързо три крачки назад.

— Вече няма значение, нали, скъпа? — усмихна ми се лениво. — Не и след това, което ти се е случило. Какво ще ти стане от още веднъж? А и аз съм англичанин, не някакъв мръсен шотландец.

— Остави горката жена, Джес! — рече ефрейтор Роуботъм, който се появи тихо между върбите зад него. — Достатъчно е страдала. — Говореше тихо, но Джеси го изгледа кръвнишки и явно се отказа от намеренията си, защото се обърна и изчезна.

Ефрейторът изчака да вдигна наметалото си от земята и ме изпрати до лагера. Отиде да си вземе одеялото, после седна на шест стъпки от мен и се наметна с одеялото като индианец. Колкото пъти се събудих през нощта, все го виждах да седи там, втренчен невиждащо в огъня.

Тависток наистина имаше хан, но не разполагах с достатъчно време да разгледам забележителностите. Пристигнахме по пладне и капитан Мейнуаринг веднага тръгна да отнесе реколтата си от депеши. Върна се след час и ми каза да си взема наметалото.

— Защо? — учудих се аз. — Къде отиваме?

Погледна ме с безразличие и отговори:

— В имението Белхърст.

— Ясно. — Звучеше малко по-внушително от настоящото ми обкръжение, което се състоеше от неколцина войници, които играеха на зарове на пода, един пълен с бълхи мелез, който спеше пред огъня и силна миризма на хмел.

Въпреки красотата на околността имението упорито беше обърнало гръб на ливадите и гледаше към скалите.

Пътят към него беше прав, къс и обрасъл с трева, за разлика от лъкатушните алеи към френските имения. Но входът беше съоръжен с две каменни колони, украсени с герба на собственика. Вгледах се в тях, докато конят преминаваше помежду им. Котка — вероятно леопард? — с лилия в лапата. Беше ми познат. Но чий беше?

Нещо се размърда във високата трева до портата и аз зърнах бледи сини очи, когато една прегърбена парцалива фигура се устреми към сенките, далеч от копитата на конете. Нещо в този просяк ми се стори познато. Вероятно просто ми се привиждаше; вкопчвах се във всичко, което не приличаше на английски войник.

Ескортът ми изчака в предния двор, без дори да слязат от конете, докато се изкачвах по стълбите с капитан Мейнуаринг. Той удари мандалото на вратата и аз зачаках, чудейки се какво ли има от другата ѝ страна.

— Госпожо Бюшамп? — Икономът, ако беше такъв, изглеждаше, сякаш е очаквал най-лошото. Без съмнение беше прав.

— Да — отвърнах. — Чия е тази къща?

Точно тогава вдигнах поглед и се вгледах в сумрачния коридор. В мен се взираха големи тъмни, изплашени очи.

Мери Хокинс.

Момичето отвори уста, аз също отворих моята. И изпищях колкото сили имах. Хванат неподготвен, икономът отстъпи крачка, спъна се в едно канапе и се катурна настрани като кегла. Чух как войниците отвън извикаха и тръгнаха по стълбите.

Аз събрах поли и запищях:

— Мишка! Мишка! — Хукнах към салона, врещяща като банши.

Заразена от явната ми истерия, Мери също се разпищя и ме хвана през кръста, когато връхлетях отгоре ѝ. Аз я повлякох назад към салона.

— Не казвай на никого коя съм — прошепнах в ухото ѝ. — На никого! Животът ми зависи от това! — Реших, че съм мелодраматична, но това беше самата истина. Бракът ми с Червения Джейми Фрейзър щеше да ме осъди на смърт.

Мери успя само да кимне замаяно, когато вратата в другия край се отвори и влезе един мъж.

— Какъв е този ужасен шум, Мери? — попита той. Пълен, самодоволен на вид, той имаше решителна брадичка и тънки устни на човек, който е доволен от живота, защото обикновено става на неговата.

— Н-нищо, татко — заекна от притеснение Мери. — С-с-са-мо една мишка.

Баронетът затвори очи и вдиша дълбоко, явно събираше търпение. След като събра някакво, отвори очи и ги втренчи в дъщеря си.

— Кажи го отново, дете! — нареди ѝ той. — Но правилно. Спри да пелтечиш. Поеми си дълбоко дъх, успокой се. Хайде, кажи го!

Мери се подчини и вдиша така дълбоко, че връзките на корсета ѝ се изпънаха. Пръстите ѝ се впиха в коприната на полите в търсене на опора.

— Б-беше мишка, татко. Госпожа Ф…, тази дама се изплаши от една мишка.

Недоволен от опита ѝ, баронетът пристъпи напред и ме огледа с интерес.

— О? И коя сте вие, мадам?

Капитан Мейнуаринг, пристигнал с малко закъснение, защото беше търсил митичната мишка, се появи до лакътя ми и ме представи, като предаде на баронета писмо от полковник Маклийш.

— Хм… Значи Негова Светлост ще бъде ваш домакин, мадам, поне временно. — Подаде писмото на иконома и пое шапката, която той свали от близката закачалка. — Съжалявам, че ще трябва да ви оставя, госпожо Бюшамп, но сега заминавам. — Погледна през рамо към късо стълбище, което разделяше коридора. Икономът, възвърнал самообладанието си, вече се изкачваше по него с поднос, на който лежеше писмото. — Виждам, че Уолмизли отива да съобщи на Негова Светлост за пристигането ви. Аз трябва да тръгвам, иначе ще изпусна пощенската карета. Адио, госпожо Бюшамп.

Обърна се към Мери, която се свиваше до облицованата с дърво стена.

— Довиждане, дъще. Опитай се да… е както и да е. — Ъгълчетата на устата му се извиха нагоре, вероятно в бащинска усмивка. — Довиждане, Мери.

— Довиждане, татко — промърмори тя, забила очи в земята. Гледах ту единия, ту другия. Какво правеше тук Мери Хокинс? Явно живееше в тази къща; сигурно собственикът беше свързан някак със семейството ѝ.

— Госпожо Бюшамп? — Дребен дебел слуга се поклони до лакътя ми. — Негова Светлост ще ви приеме, мадам.

Мери ме хвана за ръкава, когато се извърнах към лакея.

— Н-н-но… — започна тя. В това си състояние нямах нерви да я чакам да се изкаже. Усмихнах ѝ се леко и потупах ръката ѝ.

— Да, да, не се тревожи, всичко ще е наред.

— Н-н-о това е моят…

Лакеят се поклони и отвори вратата в дъното на коридора. Светлината вътре разкриваше брокат и лакирано дърво. На гърба на едно кресло беше избродиран семеен герб; по-ясна версия на каменното изображение, което бях видяла отвън.

Леопард, който държи в лапата си букетче лилии — или пък бяха минзухари? В главата ми зазвъня аларма, когато мъжът в креслото се изправи и сянката му падна върху лакираната каса на вратата. Мери най-сетне изкара думата:

— Моят кръстник!

- Негова Светлост херцог Сандрингам — обяви лакеят.

— Госпожо… Бюшамп? — зяпна от смайване херцогът.

— Ами… нещо такова — отвърнах вяло аз.

Вратата на салона се затвори зад мен и останах насаме с Негова Светлост. За последно видях Мери ококорена насред коридора, отваряше и затваряше уста като златна рибка.

Покрай прозорците върху инкрустирани масички бяха наредени огромни китайски вази. Бронзова Венера позираше кокетно на камината в компанията на две поръбени със злато купи и посребрен свещник, в който сияеха свещи от пчелен восък. Килимът, керманшахски, покриваше почти целия под, а в единия ъгъл клечеше клавесин; малкото свободно пространство на пода беше заето от инкрустирани мебели и няколко статуи.

— Хубаво местенце си имате — отбелязах любезно. Херцогът стоеше пред камината с ръце зад гърба и ме гледаше някак предпазливо развеселен.

— Благодаря — рече с пронизителния си тенор, който никак не подхождаше на едрите му гърди. — Вашето присъствие го украсява, скъпа моя. — Явно предпазливостта отстъпи и той се усмихна обезоръжаващо. — Защо Бюшамп? Да не би това да е истинското ви име?

— Моминското ми име — отвърнах аз. Гъстите руси вежди се извиха.

— Вие сте французойка?

— Не. Англичанка съм, но не можех да се представя като Фрейзър, нали?

— Разбирам. — С все така вдигнати вежди, той кимна към малко, тапицирано с брокат канапе, за да се настаня.

То имаше разкошна резба и красиви пропорции, достойно за музей, като всичко в тази стая. Отметнах подгизналата си пола настрани възможно най-елегантно, без да обръщам внимание на калните петна и конските косми, и деликатно се настаних върху сатена.

Херцогът закрачи бавно напред-назад пред огъня, като ме гледаше все така леко усмихнат. Борех се с топлината, която се разливаше в изморените ми крака и заплашваше да ме повлече към бездната на изтощението. Не беше време да свалям защитите.

— Каква сте вие? — попита внезапно херцогът. — Отвлечена англичанка, предана якобитка или френски шпионин?

Разтрих леко челото си между веждите. Правилният отговор беше „нито едно от посочените”, но не мислех, че ще ме отведе много далеч.

— Гостоприемството на този дом като че ли леко отстъпва на обстановката — казах възможно най-високомерно. Все пак уроците на Луиз не бяха отишли съвсем напразно.

Херцогът се засмя високо и някак пискливо, като прилеп.

— Моля за извинение, мадам. Права сте. Трябваше да ви предложа нещо за пиене, преди да премина към въпросите. Колко несъобразително от моя страна.

Промърмори нещо на лакея, който се появи в отговор на звънеца, после зачака кротко пред огъня да донесат подноса. Аз също мълчах и оглеждах стаята, понякога дръзвах да хвърля поглед и на домакина си. И двамата нямахме намерение да се впускаме в празни любезности. Въпреки привидната му искреност това беше само временно примирие и ние го знаехме.

Но исках да разбера защо. Не беше чудно, че всички се питаха коя съм, аз пък се питах какво общо има херцогът с всичко това. Или какво мисли за моята поява. Беше ме срещал два пъти, като госпожа Фрейзър, съпруга на господаря на Лалиброх. Сега се появявах на прага му като отвлечена англичанка на име Бюшамп, наскоро спасена от банда шотландци якобити. Това би учудило всеки, но засега той показваше единствено леко любопитство.

Чаят пристигна заедно с кифлички и сладкиши. Херцогът взе чашата си, даде ми знак да взема своята и ние започнахме да пием чай в тишина. Някъде в другия край на къщата чувах приглушени удари като от чук. Лекото потракване на чашката на херцога върху чинийката даде знак за подновяване на бойните действия.

— Е — каза той толкова твърдо, колкото се удаваше на мъж, който звучи като Мики Маус. — Да започваме, госпожо Фрейзър. Може ли да ви наричам така? Благодаря. Нека започна с това, че вече знам доста за вас и възнамерявам да науча още. Ще бъдете ли така любезна да ми отговаряте изчерпателно и без колебание. Трябва да кажа, госпожо Фрейзър, че сте изумително трудна за убиване — сведе леко глава с усмивка, — но съм уверен, че може да се постигне при наличието на достатъчно решителност.

Взирах се неподвижна в него; не от някакво вродено хладнокръвие, а от най-обикновена скованост. Отново си спомних за маниерите на Луиз, вдигнах питащо вежди, отпих от чая и попих деликатно устни със салфетката с монограм.

— Опасявам се, че ще ме помислите за глупава, Ваша Светлост — рекох любезно, — но нямам никаква представа за какво говорите.

— Нима, скъпа моя?

Малките ведри сини очи не примигваха. Той посегна към посребреното звънче на подноса и го разлюля.

Мъжът сигурно беше чакал пред вратата, защото се появи мигновено. Висок, слаб, с тъмни дрехи и хубава риза на високопоставен слуга, той се приближи до херцога и се поклони дълбоко.

— Ваша Светлост? — Говореше на английски, но френският акцент ясно личеше. Лицето му също беше френско: дълъг нос и бели тънки устни, ушите му стърчаха от главата като малки крилца, а връхчетата им бяха тъмночервени. Слабото му лице пребледня още повече, когато ме забеляза, и отстъпи неволно крачка назад.

Сандрингам изгледа това смръщен от раздразнение, после се обърна към мен.

— Познавате ли го?

Понечих да поклатя глава, но видях как дясната ръка на мъжа помръдна внезапно върху плата на панталоните. Опитваше се да направи незабелязано знака, прогонващ злото, със свити средни пръсти, и вирнати към мен показалец и кутре. Тогава разбрах, а след миг получих и потвърждение — малката бенка между палеца и показалеца.

Нямаше никакво съмнение: това беше мъжът с петнистата риза, който беше нападнал мен и Мери в Париж. И очевидно бе служител на херцога.

— Ах ти, проклет мръсник! — Скочих от мястото си, преобърнах подноса с чая, грабнах първото, което ми попадна — резбована алабастрова кутия за тютюн, — и я запратих към главата му. Той се обърна и хукна да бяха, а кутията профуча на сантиметри от него и се заби в касата на вратата.

Вратата се затръшна точно когато понечих да го последвам, и аз спрях задъхана. Извърнах се към Сандрингам с ръце на хълбоците.

— Кой е той?

— Моят камериер — отвърна спокойно херцогът. — Албер Дантон. Много го бива с шалчетата и чорапите, но е малко нервен, като всички французи. И невероятно суеверен. — Смръщи се неодобрително към затворената врата. — Проклетите паписти с техните светци, благовония и тем подобни. Не може да се разчита на тях.

Дишането ми започна да се успокоява, но сърцето още блъскаше в решетката от китови кости на корсета. Не можех да си поема дълбоко дъх.

— Ах ти мръсен, отвратителен, гнусен… перверзник!

Херцогът като че ли се отегчаваше и кимна небрежно.

— Да, да, скъпа моя. Такъв съм, и дори повече. Освен това нямах късмет, поне в този случай.

— Нямали сте късмет? Така ли го наричате? — Тръгнах към канапето и отново се настаних. Ръцете ми трепереха от нерви, стиснах ги здраво и ги скрих в гънките на полата си.

— Да, скъпа моя. Ами, помислете само! — Той разпери ръце. — Изпратих Дантон да ви отстрани, а той и приятелчетата му решили първо да се позабавляват. Е, това хубаво, но взели, че ви видели, най-безотговорно стигнали до заключението, че сте някаква вещица, напълно откачили и хукнали да бягат. Но не и преди да изнасилят кръщелницата ми, която присъствала случайно, и така съсипаха отличния брак, който с такива усилия ѝ уредих. Каква ирония само!

Ударите ме връхлитаха бързо и силно, вече не знаех на кой да отвърна първо. Все пак в тази реч имаше нещо особено поразително.

— Как така да ме „отстранят”? — попитах аз. — Да не казвате, че сте се опитали да ме убиете? — Стаята леко се разлюля и аз отпих от чая, тъй като нямаше от какво друго. Беше ужасно неефективен.

— Ами, да — отвърна любезно Сандрингам. — Точно това се опитвам да кажа. Скъпа моя, бихте ли искали чаша шери?

Огледах го с присвити очи. Току-що беше заявил, че се е опитал да ме убие, и очакваше да приема шери от ръцете му?

— Бренди. Много — отвърнах.

Той се изкикоти пискливо и тръгна към бюфета, като подхвърли през рамо:

— Капитан Рандал каза, че сте изключително интересна жена. А от неговата уста това е голяма оценка. Той не се интересува особено от жени, макар че те се тълпят около него. Сигурно заради външността; надали е заради маниерите.

— Значи Джак Рандал наистина работи за вас — казах аз и поех чашата. Бях го гледала как налива брендито в двете чаши и бях сигурна, че не е пуснал нищо вътре. Отпих голяма и страшно необходима глътка.

Херцогът направи същото и примигна, докато преглъщаше.

— Разбира се. Често най-добрият инструмент е и най-опасен. Човек не спира да го използва заради това, просто взима предпазни мерки.

— Опасен, така ли? А колко точно знаете за Джак Рандал? — попитах аз.

Херцогът се изсмя.

— О, мисля, че всичко, скъпа моя. Вероятно доста повече от вас. Не бива да наемаш подобен човек, без да разполагаш със средства, с които да го контролираш. Парите са добър оглавник, но слаба юзда.

— За разлика от изнудването? — попитах сухо.

Той се облегна в креслото, събра ръце на издутия си корем и се вгледа в мен с интерес.

— О, мислите си, че изнудването може да работи двупосочно, предполагам? — Поклати глава и изтупа две зрънца енфие, които се спускаха по копринената му жилетка. — Не, скъпа моя. Първо, моето и неговото положение се различават съществено. Един подобен слух би засегнал репутацията ми в известни кръгове, които не са от огромно значение за мен. Докато за нашия капитан — е, армията не гледа с добро око на неестествените наклонности. Всъщност наказанието често е смърт. Не, не може да става сравнение, наистина. — Той наклони глава настрани, доколкото му позволяваха многобройните брадички. — Но не обещанието за богатство или заплахата от разкриване обвързва Джон Рандал към мен. — Малките воднистосини очички сияеха. — Той ми служи, защото мога да му дам каквото иска.

Изгледах дебелите му телеса с нескрито отвращение и Негова Светлост се разтресе от смях.

— Не, не това. Капитанът има по-префинен вкус. Не като моя.

— Така ли?

— Мъчения — рече тихо. — Но вие го знаете, нали? Или поне съпругът ви го знае.

Почувствах се мръсна само заради присъствието му.

Изправих се. Парчетата от алабастровата кутия за тютюн лежаха на пода и аз изритах едно. То се блъсна в стената, отскочи и се изтъркаля под канапето, с което ми напомни за Дантон.

Изобщо не бях сигурна, че искам да обсъждам опита за убийството ми, но в момента тази тема ми се струваше за предпочитане.

— Защо искахте да ме убиете? — попитах рязко и се извърнах към него. Огледах бързо предметите по една масичка, търсех подходящо оръжие за защита, в случай че той още има подобно желание.

Като че ли нямаше. Вместо това се наведе напред, вдигна чайничето — останало по чудо здраво — и го остави на масичката.

— Тогава изглеждаше целесъобразно — рече спокойно. — Разбрах, че вие и съпругът ви се опитвате да осуетите нещо, от което имах интерес. Мислех да премахна съпруга ви, но това изглеждаше твърде опасно заради близките му връзки с две от най-влиятелните семейства в Шотландия.

— Мислили сте да го премахнете? — Започваше да ми просветва — една от многото светкавици, които се взривяваха в главата ми като фойерверки. — Вие ли изпратихте онези моряци да нападнат Джейми в Париж?

Херцогът кимна небрежно.

— Изглеждаше най-простия метод, макар и грубичък. Но тогава Дугал Макензи се появи в Париж и аз се запитах дали пък вашият съпруг наистина не работи за Стюартите. Вече не бях сигурен какъв е точно интересът му.

Аз пък се чудех какъв точно е интересът на херцога. От тези странни излияния започвах да си мисля, че вероятно е таен якобит — а в такъв случай наистина много го биваше да крие тайните си.

— И тогава — продължи той, като внимателно постави капачето на чайника — вие започнахте да се сближавате с крал Луи. Дори съпругът ви да не успееше с банкерите, Луи можеше да даде на Чарлс Стюарт онова, от което се нуждаеше — стига вие да не навирате красивото си носле в тази работа.

Смръщи се на кифлата, която държеше, изтупа две трохички, после се отказа да я яде и я хвърли на масата.

— Щом стана ясно какво се случва, аз се опитах да накарам съпруга ви да се върне в Шотландия с предложението за помилване; много скъпо, между другото — добави замислено. — И всичко това за нищо! Тогава си спомних колко много е привързан към вас — почти трогателно — добави с блага усмивка, която ми се стори особено отвратителна. — Предположих, че трагичната ви кончина може да го поразсее от начинанието, в което се беше впуснал, без тя да провокира интереса, който неговото убийство би провокирало.

Внезапно се сетих за нещо и се обърнах към клавесина в стаята. На пюпитъра имаше нотни листа, изписани със ситен, ясен почерк. Петдесет хиляди паунда, ако Ваше Височество стъпи на английска земя. Подписано със „С”, разбира се — Сандрингам. Херцогът се засмя с явна наслада.

— Това беше много умно от ваша страна, скъпа моя. Трябва да сте били вие, наясно съм колко чужд е на музиката съпругът ви.

— Всъщност не съвсем — отговорих аз и се извърнах от клавесина. Масичката до мен не съдържаше нищо полезно, като например ножове за писма или някакви тежки предмети, но аз грабнах една ваза и зарових лице в букета парникови цветя. Не смеех да вдигна поглед, защото изражението ми щеше да ме издаде.

Зад рамото на херцога бях видяла някакъв кожен предмет с формата на тиква, обрамчен от зелените кадифени завеси като още един от екзотичните предмети на изкуството. Отворих очи, вгледах се любопитно през цветчетата и широката щърба уста се разтвори в зловеща усмивка.

Бях обзета едновременно от ужас и облекчение. Да, оказа се, че наистина познавам просяка до портата. Това беше Хю Мънро, стар другар на Джейми от дните му на беглец. Бивш учител, той беше пленен от турците в морето, обезобразен от мъчения и превърнат в просяк и джебчия — занаяти, към които беше добавил и шпионски умения. Бях чула, че е агент на армията на планинците, но не предполагах, че действа толкова на юг.

Откога ли стоеше там, кацнал като птичка на бръшляна пред прозореца на втория етаж? Не смеех да му направя някакъв знак; можех само да се взирам над рамото на херцога, сякаш втренчена невиждащо в пространството.

Херцогът ме наблюдаваше с интерес.

— Така ли? Със сигурност не е бил Герстман, нали? Не мисля, че притежава толкова изобретателен ум.

— За разлика от мен? Поласкана съм. — Не вадех нос от цветята и говорех разсеяно на един божур.

Фигурата отвън разхлаби хватката си върху бръшляна и протегна ръка. Сарацините му бяха отрязали езика, затова Хю Мънро говореше с ръце. Вгледа се напрегнато в мен, посочи ме, после посочи себе си, а накрая настрани. Широката ръка се наклони и първите два пръста се превърнаха в бягащи на изток крачка. Последно смигване, стиснат в поздрав юмрук и той изчезна.

Аз се разтреперих леко от облекчение, поех дълбоко дъх, кихнах и оставих цветята.

— Значи сте якобит?

— Не непременно — отвърна искрено херцогът. — Въпросът е вие каква сте, скъпа моя? — Той съвсем несъзнателно свали перуката, почеса се по оплешивяващата глава и пак сложи перуката. — В Париж се опитвахте да попречите на усилията за реставрацията на крал Джеймс. Когато не успяхте, със съпруга ви изчезнахте и сега се появявате като най-верните поддръжници на Негово Височество. Защо? — Малките сини очички показваха само лек интерес, но не вярвах, че подобен лек интерес е довел до опита за убийството ми.

Откакто разбрах кой всъщност е домакинът ми, аз усилено се опитвах да си спомня какво казаха веднъж за него Франк и Преподобният. Беше ли якобит? Доколкото си спомнях, присъдата на историята — в лицето на Франк и Преподобния — не беше категорична. Аз също.

— Нямам намерение да ви кажа — отвърнах бавно.

Едната руса вежда се изви, херцогът взе малка емайлирана кутийка от джоба си и извади щипка от съдържанието ѝ.

— Сигурна ли сте, че е мъдро от ваша страна, скъпа моя? Дантон още е наблизо.

— Дантон не би ме докоснал и с лайняна пръчка — отвърнах рязко. — Вие също, ако става въпрос. Не и в този смисъл — добавих бързо, когато видях, че отваря уста. — Толкова много искате да разберете на чия страна съм, че няма да ме убиете, преди да сте узнали, нали?

Херцогът се задави с енфието и здравата се закашля, заблъска се по покритите с бродирана жилетка гърди. Аз станах и се втренчих високомерно в него, докато той хриптеше и плюеше.

— Опитвате се да ме изплашите, за да ви кажа нещо, но няма да стане — казах с престорена увереност.

Сандрингам попи леко насълзените си очи с кърпичка. Накрая си пое дъх и издиша през дебелите си устни, втренчен в мен.

— Добре тогава — рече съвсем спокойно. — Предполагам, че моите хора вече са приготвили стаята ви. Ще повикам една прислужница да ви заведе дотам.

Сигурно съм го гледала тъпо, защото се усмихна подигравателно, когато стана от креслото.

— За момента няма значение. Каквато и да сте всъщност и каквато и информация да притежавате, вие все пак имате едно ценно качество като гостенка в този дом.

— И какво е то? — Той спря с ръка на звънчето и се усмихна.

— Вие сте жената на Червения Джейми — каза тихо. — А той ви обича, скъпа моя, нали?

Колкото до затвори, бях виждала и по-лоши. Стаята беше към трийсет стъпки във всяка посока и бе обзаведена с разкош, надминаван единствено от салона долу. Леглото стоеше на малък подиум и от ъгълчетата на плътните му завеси се подаваше балдахин от щраусови пера. Две брокатени кресла бяха настанени удобно пред огромна камина.

Прислужницата, която ме придружи до стаята, остави легена и каната, които носеше, и побърза да запали вече стъкнатия огън. Лакеят остави поднос с вечеря на масата до вратата, после застана там и опроверга предположението ми, че вероятно ще мога да се измъкна бързо по коридора. Не че щеше да има полза, казах си мрачно; щях да се изгубя из огромната къща още след първия завой. Тя беше голяма като Бъкингамския дворец.

— Негова Светлост се надява да ви е удобно, мадам — каза прислужницата и направи красив реверанс на излизане.

— О, със сигурност — отвърнах грубо аз.

Вратата се затвори след нея с депресиращо силен тътен и стърженето на големия ключ в ключалката свали и последната изолация от изопнатите ми нерви.

Трепереща от студ в огромната стая, аз обгърнах лактите си, тръгнах към огъня и се настаних на едното кресло. Първият ми импулс беше да се възползвам от самотата, за да си устроя един хубав малък истеричен пристъп. От друга страна, се опасявах, че ако позволя изява на чувствата си, никога няма да ги овладея отново. Затворих силно очи и се вгледах в червеното потрепване на огъня от вътрешната страна на клепачите ми, за да се успокоя.

Все пак в момента не бях в опасност и Хю Мънро беше на път към Джейми. Дори Джейми да ми беше изгубил следите по време на седмицата митарства, Хю щеше да го намери и да го доведе тук. Хю Знаеше познаваше къща и къщурка, всяка ферма и имение в четири енории. А едно послание от него щеше да пропътува по новинарската и клюкарската мрежа бързо като облаците над планините. Ако беше успял да слезе от бръшляна и да се измъкне незабелязано от имението на херцога.

— Не ставай глупава — казах на глас, — той е професионален джебчия. Разбира се, че е успял. — Ехото на думите ми отекна в украсения с гипсови мотиви таван и някак ме успокои.

— А тогава — продължих твърдо — Джейми ще дойде.

Именно, и хората на Сандрингам ще го чакат. Вие сте жена на Червения Джейми — бе казал херцогът. Това беше единственото ми ценно качество. Аз бях примамка.

— Аз съм мюре! — възкликнах и изправих гръб в креслото. Този позорен образ породи малък, но приятен порив на гняв, който отблъсна малко страха. Опитах да го разгоря, като станах и закрачих напред-назад и измислях обиди, с които щях да нарека херцога при следващата ни среща. Бях стигнала до „коварен педераст”, когато нещо отвън прошумоля и привлече вниманието ми.

Отдръпнах тежките кадифени завеси от прозореца и видях, че херцогът не си поплюва. Прозорецът беше закован с дебели греди на кръст, които бяха така близо една до друга, че не можех да провра дори ръката си между тях. Но пък можех да виждам.

Беше мръкнало и сенките под дърветата в парка чернееха. Викът идваше оттам и му отвърнаха други от конюшните. Внезапно се появиха две-три фигури с факли.

Те хукнаха към гората, огънят от боровите факли се стелеше назад и пламтеше оранжев на студения влажен вятър. Когато стигнаха края на парка, видях, че няколко души се търкалят на тревата пред къщата. Земята беше влажна и те оставяха дълбоки черни следи по мъртвата през зимата морава.

Повдигнах се на пръсти, вкопчих се в дъските и притиснах глава към дървото, за да видя нещо повече. Светлината на деня беше изтляла съвсем и на факлите различавах единствено някой размахан крайник в суматохата долу.

Не можеше да е Джейми, казах си и опитах да преглътна буцата в гърлото си. Не и толкова скоро. Не и сам, със сигурност не би дошъл сам, нали? Защото вече виждах, че всички биеха един човек, който беше на колене, сгърбен под юмруците и тоягите на конярите на херцога.

Приведената фигура се просна на земята и виковете притихнаха, макар че го удариха още няколко пъти, за всеки случай. След това слугите се отдръпнаха. Размениха няколко думи, които не успях да чуя, двама се наведоха и вдигнаха падналото на земята тяло. Когато минаваха под прозореца ми към задната част на къщата, факлите осветиха обути в груби сандали крака и парцалива дреха. Не беше Джейми.

Един от конярите тичаше покрай тях, триумфално понесъл кожена торба. Отгоре не можех да чуя потракването на малките метални украшения по ремъка ѝ, но те проблясваха на светлината на факлите и ръцете ми прималяха от ужас и отчаяние.

Това не бяха монети и копчета. И габерлунджи. Малките метални плочки, които се раздаваха на просяците като разрешение да молят за милостиня из дадена енория. Хю Мънро имаше четири такива заради мъките, които бе изтърпял в ръцете на турците. Не беше Джейми, беше Хю.

Треперех толкова силно, че краката не ме държаха, но хукнах към вратата и задумках по нея с всички сили.

— Пуснете ме! — изкрещях. — Трябва да се видя с херцога! Пуснете ме!

Крещях и удрях, но не последва отговор и аз се върнах до прозореца. Долу вече всичко беше спокойно; момче с факла светеше на един от градинарите, който беше коленичил в края на моравата и прилежно поставяше на местата им изровените при схватката чимове.

— Хей! — изревах аз. Не можех да отворя прозореца, затова изтичах през стаята, грабнах един тежък сребърен свещник и разбих с него стъклото.

— Помощ! Ехо, вие там! Кажете на херцога, че искам да го видя! Веднага! Помощ! — Стори ми се, че една от фигурите извърна глава към мен, но не тръгна към къщата, а продължиха с работата си, сякаш бяха чули само крясък на нощна птица в мрака.

Върнах се пак при вратата, блъсках и крещях, после при прозореца — и пак при вратата. Крещях, умолявах и заплашвах, докато не прегракнах и юмруците ми се разраниха, но никой не дойде. Сякаш бях съвсем сама в огромната къща. В коридора цареше пълна тишина, беше тихо като в гробница. Страхът отново ме превзе, аз се свлякох на колене до вратата и се разплаках.

Събудих се измръзнала, скована и със силно главоболие, а нещо широко и твърдо ме избутваше по пода. Отворих сепната очи и видях как отварящата се врата притиска бедрото ми.

Извиках, превъртях се тежко, после се надигнах на четири крака с увиснала пред лицето ми коса.

— Клеър! О, моля те т-т-тихо! Скъпа, боли ли те нещо? — С шумолене на поли, Мери коленичи до мен. Зад нея вратата се затвори и аз чух как изщрака ключалката.

— Да — всъщност не. Добре съм — отвърнах замаяно. — Но Хю… — Стиснах устни и разтърсих глава, за да я прочистя. — Какво става тук, по дяволите?

— Под-подкупих икономката да ме пусне — прошепна тя. — Трябва ли да говориш толкова високо?

— Няма значение — отвърнах. — Вратата е толкова дебела, че през нея ще чуят само футболен мач.

— Какво?

— Няма значение. — Главата ми започваше да се прояснява, очите ми бяха лепкави и подути, а главоболието не отминаваше. Изправих се и тръгнах към умивалника, за да наплискам лицето си със студена вода.

— Подкупила си икономката? — попитах, докато бършех лицето си с кърпа. — Но ние пак сме заключени, нали? Чух как завъртяха ключа.

Мери беше бледа в сумрака на стаята. Свещта беше догоряла, докато бях спала на пода, и сега светеше само алената жарава в огнището. Тя прехапа устна.

— Само това можах да сторя. Госпожа Гибсън се страхува от херцога и не ми даде ключ. Съгласи се само да ме заключи вътре с теб и да ме пусне на сутринта. Реших, че може да ис-с-скаш компания — добави кротко.

— O, да… благодаря ти. Много мило от твоя страна. — Взех една свещ от чекмеджето и отидох да я запаля от огнището.

Свещникът беше пълен с восък от предишната свещ; аз го изсипах върху масата и сложих новата свещ, без да ме е грижа за щетите по мебелите на херцога.

— Клеър— каза Мери. — Ти… в беда ли си?

Прехапах устна, за да не отвърна прибързано. Все пак тя беше едва на седемнайсет и невежеството ѝ относно политиката вероятно бе по-голямо от невежеството ѝ по отношение на мъжете.

— Ами да. В голяма беда съм, опасявам се. — Умът ми пак се задействаше. Дори да не можеше да ми помогне да избягам, Мери поне щеше да ми даде някаква информация за кръстника си и за домакинството му.

— Чу ли суматохата в гората по-рано? — попитах я аз. Тя поклати глава. Започваше да трепери; в такава голяма стая топлината от огъня умираше дълго преди да стигне до леглото.

— Не, но чух как една прислужница от кухнята казва, че пазачите са хванали бракониер в парка. Ужасно е студено. Може ли да се качим на леглото?

Тя вече пълзеше по него и ровеше под възглавницата, за да напипа края на покривката. Дупето ѝ беше мъничко и заоблено, съвсем детско под бялата нощна риза.

— Не беше бракониер — казах аз. — Всъщност беше, но той е приятел. Беше тръгнал да намери Джейми, за да му каже къде съм. Знаеш ли какво се е случило, след като го хванаха?

Мери се обърна, лицето ѝ се белееше в сенките на балдахина. Дори на тази светлина виждах, че тъмните ѝ очи стават огромни.

— О, Клеър! Толкова съжалявам!

— Е, аз също — отвърнах нетърпеливо. — Знаеш ли къде е той сега? — Ако Хю беше затворен на някое достъпно място, например в конюшните, имаше малък шанс Мери да го освободи някак на сутринта.

Трябваше да се досетя по силното треперене на устните ѝ. Но думите, щом ги откри, проникнаха право в сърцето ми — остри и внезапни като хвърлен кинжал.

— Т-т-те го обеси-си-ха. До пор-пор-тата.

Мина известно време, преди да се съвзема отново. Прилив на ужас, мъка, страх и разбита надежда ме заливаше и давеше. Едва усещах малката ръка на Мери, която галеше рамото ми, и гласът ѝ, който ми предлагаше кърпички и да пия вода. Бях се свила на топка, не говорех, треперех и чаках отчаянието най-сетне да отпусне хватката, с която стискаше като юмрук стомаха ми. Накрая отворих очи.

— Ще се оправя — казах аз, седнах и избърсах неприлично нос с ръкава си. Поех предложената кърпа, за да попия очите си с нея. Мери кръжеше притеснена над мен и аз стиснах успокоително ръката ѝ. — Наистина. Вече съм добре много се радвам, че си тук. — Тогава ми хрумна нещо, пуснах кърпата и се вгледах с любопитство в нея. — Като стана дума, ти защо си тук? Имам предвид в тази къща?

Тя сведе изчервена очи и започна да чопли покривката на леглото.

— Херцогът ми е кръстник.

— Да, разбрах. Обаче се съмнявам, че просто е решил да се порадва на компанията ти.

Тя се усмихна.

— Н-не. Но той — херцогът — мисли, че ми е намерил друг с-с-съпруг. — От усилието да го произнесе цялата се зачерви. — Татко ме доведе да се срещна с него.

От поведението ѝ разбрах, че положението май не е за честитене.

— Ти познаваш ли го?

Оказа се, че само по име. Господин Айзъксън, търговец на вносни стоки от Лондон. Бил твърде зает да пътува до Единбург, както възнамерявал, затова се съгласил да дойде до Белхърст, където щяла да се състои сватбата, ако двете страни се разберат.

Взех сребърната четка за коса от масичката до леглото и разсеяно започнах да се реша. Значи, след като не беше успял да уреди брак с френското благородничество, херцогът възнамеряваше да продаде кръщелницата си на богат евреин.

— Имам нов чеиз — каза ми Мери и опита да се усмихне. — Четиридесет и три бродирани фусти — две със з-з-латна нишка. — Замълча, стисна здраво устни и се втренчи невиждащо в голата си лява ръка. Аз сложих длан върху нея и опитах да я окуража:

— Може да е добър човек.

— Точно от това се с-с-страхувам. — Избегна въпросителния ми поглед, извърна се и започна да кърши ръце в скута си. — Те не казаха на господин Айзъксън — за П-п-париж. Казаха и аз да не му казвам. — Лицето ѝ се сгърчи. — Доведоха една ужасна старица, която ми обясни какво да правя в първата бр-р-рачна нощ. Как да се преструвам, че ми е за първи път, но аз… о, Клеър, как бих могла? — започна да вие тя. — И Алекс — не съм му казала, не можах! Такава съм страхливка, дори не се сбогувах!

Тя се хвърли в прегръдките ми и аз започнах да я галя по гърба, като поизоставих своята мъка, за да успокоя нейната. Накрая утихна и седна хълцаща да пийне вода.

— Ще го направиш ли? — попитах аз. Тя ме погледна, миглите ѝ бяха влажни и слепнали.

— Нямам избор — рече простичко.

— Но… — замълчах.

Тя беше права. Младо момиче без никакви средства и без мъж, който да дойде да я спаси, нямаше какво друго да стори, освен да се подчини на желанието на баща си и кръстника си и да се омъжи за непознатия господин Айзъксън от Лондон.

С натежали сърца и двете нямахме желание да хапнем от храната на подноса. Свихме се под завивките, за да се стоплим, и Мери, изтощена от емоции, заспа след няколко минути. Аз също бях изтощена, но не можех да заспя, скърбях за Хю, тревожех се за Джейми и бях любопитна за херцога.

Чаршафите бяха студени и усещах краката си като буци лед. За да не се измъчвам повече, насочих мислите си само към Сандрингам. Какво беше неговото място в тази афера?

По всичко личеше, че е якобит. Беше готов, по собственото му признание, на убийство — или да плати за убийство, — за да е сигурен, че Чарлс ще получи необходимата подкрепа, за да тръгне към Шотландия. И случаят с музикалния шифър красноречиво показваше, че именно херцогът го беше подтикнал да отплава през август с обещание за помощ.

Определено имаше хора, които усърдно криеха симпатиите си към якобитите; наказанието за измяна беше жестоко, така че в това нямаше нищо странно. А херцогът щеше да изгуби повече от мнозина, ако каузата се провалеше.

Все пак Сандрингам не ми приличаше на ентусиазиран поддръжник на Стюартите. Предвид думите му за Дантон, едва ли би хранил симпатии към монарх католик. И защо ще чака толкова дълго, за да осигури подкрепата си, когато Чарлс се нуждаеше отчаяно от пари сега — и всъщност още откакто пристигна в Шотландия?

Сещах се само за две логични обяснения на поведението на херцога и двете не бяха особено подобаващи за джентълмен, но пък доста подхождаха на характера му.

Можеше наистина да бе якобит, който е готов да се примири с един крал католик в замяна на бъдещи ползи, които би очаквал като поддръжник на монархията на Стюартите. Херцогът не се отличаваше с принципност, но добре разбираше интересите си. Вероятно чакаше Чарлс да стигне до Англия, за да не си изгуби парите преди последния сблъсък в Лондон. Всеки, който познаваше Чарлс Стюарт, би разбрал, че не е разумно да му се поверяват големи суми наведнъж.

Или херцогът чакаше Стюартите да съберат значима подкрепа, преди да се ангажира финансово с тях. Все пак да подпомогнеш въстание не означава, че сам трябва да издържаш цяла армия.

От друга страна, виждах и много по-зловеща причина за условията, които херцогът беше поставил. С изискването към Чарлс да стъпи на английска земя, преди да получи парите, той го подтикваше да се изправи срещу все по-засилващата се опозиция на собствените си военачалници и да води една неохотна и недоволна армия все по на юг, далеч от убежището на планините, в които можеха да намерят укритие.

Така че, ако херцогът щеше да се облагодетелства заради помощта си към Стюартите, не можеше ли да очаква и ползи от хановерската династия, задето беше примамил Чарлс Стюарт в лапите им — задето беше предал и него, и последователите му в ръцете на английската армия?

Историята мълчеше по въпроса за истинските пристрастия на херцога. Това ми се струваше странно; все някога е трябвало да ги разкрие. Разбира се, Старата лисица, лорд Ловат, беше успял да изиграе и двете страни по време на предишното якобитско въстание. Известно време Джейми правеше същото. Може би не бе чак толкова трудно да скриеш истинските си пристрастия във вечно променящото се блато на политиката.

Студът вече пълзеше по краката ми и аз ги размърдах. Когато потърках прасците си един в друг, почти не усетих кожата си. Краката определено не осигуряваха толкова добро триене като сухите съчки и не произведоха никаква топлина.

Докато лежах будна, неспокойна и студена, внезапно дочух тихо и ритмично пукане до мен. Извърнах глава и се заслушах, после се надигнах на лакът и се вгледах смаяна в момичето. Тя се беше свила настрани, нежната кожа беше поруменяла от съня и приличаше на разцъфнало парниково цвете, а палецът ѝ беше пъхнат между меките розови устни. Долната ѝ устна се раздвижи и го засмука леко.

Не знаех да се смея ли или да плача. Накрая не направих нито едно от двете; просто издърпах нежно палеца и оставих отпуснатата ѝ ръка върху гърдите. Духнах свещта и се сгуших до Мери.

Дали заради този невинен жест, който събуждаше спомени за доверие и сигурност, или заради простата утеха на тялото до мен, или пък заради изтощението от мъката и скръбта, краката ми се разледиха, аз най-сетне се отпуснах и заспах.

Увита в топлия пашкул на завивките, аз потънах в дълбок сън без сънища. Затова и събуждането дойде така неочаквано и ме изтръгна рязко от тихия мрак на забравата. Още беше тъмно — всъщност черно като в рог, тъй като огънят беше догорял, — но не беше нито тихо, нито спокойно. Нещо тежко се стовари върху леглото, удари ръката ми и явно започна да убива Мери.

Леглото се разлюля, матракът се килна рязко под мен, а дървената рамка затрепери от силата на схватката. Чувах съвсем отблизо сумтене и прошепнати заплахи, една ръка се размаха — на Мери, може би — и ме халоса по окото.

Станах бързо, спънах се в подиума и паднах по очи на пода. Шумът от борбата над мен се засили, чу се ужасен, писклив звук и аз реших, че Мери се опитва да изпищи, докато я душат.

Дълбок мъжки глас възкликна сепнато, последва нова суматоха сред завивките и пищенето рязко спря. Бързо намерих огнивото на масата и запалих свещта. Полюшващият се пламък се стабилизира, издигна се и разкри онова, което вече подозирах от енергичните келтски възклицания — Мери, беше невидима, ако не се брояха диво драскащите ѝ ръце, с лице под възглавницата и приплескано под моя огромен и развълнуван съпруг тяло.

Решен да подчини Мери, той не погледна нагоре на светлината на свещта, а продължи да се опитва да хване ръцете ѝ, като едновременно с това държеше възглавницата върху лицето ѝ. Потиснах истеричния смях, който ме напуши, и оставих свещта. Наведох се над леглото, за да го потупам по рамото.

— Джейми?

— Исусе! — Той подскочи като сьомга, отдръпна се от леглото и приклекна на пода с полуизваден от ножницата кинжал. Тогава ме видя, отпусна се от облекчение и затвори за миг очи. — Господи, сасенак! Не го прави отново, чу ли? Тихо — сопна се на Мери, която се беше освободила от възглавницата и сега седеше ококорена на леглото и пелтечеше.

— Не исках да те нараня — каза ѝ той. — Взех те за жена си. — Заобиколи целеустремено леглото, хвана ме за раменете и ме целуна силно, сякаш да се увери, че вече е уцелил жената. Беше и аз му отвърнах с голяма готовност, наслаждавайки се на бодящата набола брада и топлия му остър мирис — на влажен лен и вълна и силен дъх на мъжка пот.

— Обличай се! — каза, щом ме пусна. — Проклетата къща е пълна със слуги. Като мравки пъплят навсякъде.

— Как влезе тук? — попитах, докато се оглеждах за роклята.

— През вратата, разбира се — отвърна той нетърпеливо. — Ето. — Взе роклята ми от облегалката на един стол и ми я хвърли. Огромната врата наистина зееше отворена и от ключалката висеше връзка ключове.

— Но как…

— После — рече рязко той. Забеляза Мери, която беше станала от леглото и обличаше халата си. — Ти се връщай в леглото, момиче. Подът е студен.

— Идвам с вас. — Думите бяха приглушени от диплите на дрехата, но решителността ѝ ясно пролича, щом главата се подаде през яката на халата рошава и непокорна.

— Не, по дяволите! — Джейми я гледаше кръвнишки и аз забелязах пресните драскотини по бузата му. Но когато видя как се разтрепериха устните ѝ, той се укроти с усилие и заговори утешително: — Не се сърди, момиче, но ти не си в беда. Ще заключа вратата след нас и на сутринта ще разкажеш на всички какво е станало. Никой няма да те обвинява.

Мери нахлузи бързо пантофите си и хукна към вратата.

— Хей! Какво си мислиш, че правиш? — Стреснат, Джейми тръгна след нея, но не успя да я спре. Тя застана решително насред коридора.

— Идвам с вас! — каза яростно. — Ако не ме вземете, ще хукна по коридора и ще викам с всички сили.

Джейми се взираше в нея, косата му сияеше в медено на светлината на свещите, кръвта се вдигаше към лицето му. Явно се разкъсваше от нуждата да пази тишина и порива да я убие с голи ръце и сред доста шум. Мери го гледаше дръзко, прихванала полите си и готова да тича. Вече облечена, аз го побутнах в ребрата и наруших концентрацията му.

— Ще я вземем — казах. — Да тръгваме.

Той изгледа и мен кръвнишки, но не се колеба дълго. Кимна, хвана ме за ръката и тримата хукнахме по студения и мрачен коридор.

Досега притихналата къща изведнъж се изпълни с шум; дъски скърцаха под краката ни, дрехите ни шумоляха като понесени от буря листа. Стените като че ли дишаха и тихи, едва дочути звуци отвъд коридора приличаха на шумолене на животни под земята. А над всичко това беше дълбоката и плашеща тишина на голяма, тъмна къща, потънала в сън, който не бива да бъде нарушаван.

Мери стискаше здраво ръката ми, докато се прокрадвахме по коридора след Джейми. Той се движеше тихо като сянка но бързо.

Когато подминахме една врата, чух тихи стъпки другата страна. Джейми също ги чу, долепи се до стената и даде знак да минем пред него. Стената беше студена под дланите ми, когато опитах да се притисна гърбом към нея.

Вратата се отвори предпазливо, една глава с бяла нощна шапчица надникна и огледа коридора в другата посока,

— Ехо? — прошепна главата. — Ти ли си, Албер? — По гърба ми се стичаше студена пот. Прислужница, явно очакваше посещение от камериера на херцога, който очевидно поддържаше репутация си на французин.

Не мислех, че тя ще сметне един въоръжен планинец за достоен заместител на липсващия си любовник. Усетих как Джейми се напрегна до мен и опитва да преодолее скрупулите си срещу удрянето на жена. След миг тя щеше да се обърне, да го види и да се разпищи.

Отделих се от стената и казах извинително:

— Не, опасявам се, че съм аз.

Прислужницата се сепна и аз минах пред нея, за да не види Джейми зад гърба си.

— Съжалявам, че те изплаших — казах усмихната. — Не можах да заспя, но бих пийнала малко топло мляко. Ще ми кажеш ли накъде е кухнята?

— Ъ? — Прислужницата, пухкава госпожица на двайсетина години, ме зяпаше с отворена уста, която разкриваше доказателства за притеснителна небрежност по отношение на денталната хигиена. За щастие не беше прислужницата, която ме бе завела до стаята; тази може и да не знаеше, че съм затворница, а не гостенка.

— Аз съм гост в къщата — казах за всеки случай и следвайки принципа, че най-добрата защита е нападението, се вгледах обвинително в нея. — Албер, значи? А Негова Светлост знае ли, че имаш навика да забавляваш мъже в стаята си нощем? — Явно попадна в целта, защото тя пребледня, падна на колене и се вкопчи в полата ми. Опасността от разкритие така я изплаши, че дори не се запита защо една гостенка ходи по коридорите преди съмнало, и то не само напълно облечена, но и с пътническо наметало.

— О, госпожо! Моля ви, не казвайте нищо на Негова Светлост! Виждам, че сте добра жена, госпожо, нали не искате да ме изгонят? Смилете се над мен, милейди, имам шест братчета и сестрички у дома и…

— Стига, стига — потупах я по рамото. — Не се тревожи за това. Няма да кажа на херцога. Ти се върни в леглото и… — И така, говорейки ѝ утешително като на дете или на психично болен, аз я подкарах навътре в малката стаичка.

Затворих вратата и се облегнах на нея. Лицето на Джейми се извисяваше ухилено в сенките над мен. Не каза нищо, но ме погали за награда по главата, после ме хвана за ръка и ме поведе отново по коридора.

Мери чакаше под прозореца на площадката и халатът ѝ се белееше на лунната светлина, която проникна за миг през облаците отвън. Идеше буря и аз се запитах дали това ще ни помогне или ще затрудни бягството ни.

Когато Джейми стъпи на площадката, Мери се вкопчи в наметалото му.

— Тихо! Някой идва!

И наистина идваше — чувах тихото тупане на приближаващи стъпки, слаба светлина заля стълбището. С Мери се озърнахме паникьосани, но нямаше къде да се скрием. Това беше задно стълбище, само за слугите, и по площадката нямаше абсолютно никакви мебели или завеси.

Джейми въздъхна примирено. Даде ни знак да се върнем в коридора, после извади кинжала си и зачака в сенките в ъгъла на площадката.

Пръстите на Мери се преплетоха в моите и стиснаха силно. Джейми имаше и пищов на колана си, но не можеше да го използва в къщата — един прислужник също щеше да осъзнае това, така че нямаше смисъл да го заплашва с него. Налагаше се да използва нож. Стомахът ми се сви от жалост за безпомощния човек, който след малко щеше да се изправи пред огромния шотландец и черната стомана.

Тъкмо мислех, че мога да отделя една от фустите си за превръзки, когато сведената глава на човека със свещта се появи. Тъмната коса беше разделена на път и зализана с някаква лъхаща на сладко помада, която върна спомена за тъмна парижка уличка и за жестоко извитите тънки устни под маската.

Ахнах при вида му, Дантон вдигна рязко глава, беше на едно стъпало под площадката. В следващия миг Джейми го хвана за врата и го запратен към стената с такава сила, че свещта излетя от ръката му.

Мери също го позна.

— Това е той! — извика тя и в ужаса си забрави, че трябва да шепне и да заеква. — Мъжът от Париж!

Джейми притискаше с една ръка вяло съпротивляващия се камериер към стената. Лицето на Дантон, което ту се мяркаше, ту изчезваше, когато облаците затулваха луната, беше призрачно бледо. И стана още по-бледо след миг, когато Джейми притисна кинжала в гърлото му.

Аз пристъпих на площадката, не знаех какво ще стори Джейми, нито какво ми се иска да стори. Дантон изпъшка задавено, когато ме видя, и направи неуспешен опит да се прекръсти.

— Бялата дама! — прошепна той, втренчен ужасен в мен.

Джейми го хвана за косата, дръпна главата му рязко назад и я халоса в стената.

— Ако имах време, щеше да умреш бавно — рече той тихо, но много убедително. — Благодари на Бог, че нямам. — Издърпа главата на Дантон толкова назад, че видях как адамовата ябълка подскача при всяко конвулсивно преглъщане. Още беше втренчен изплашено в мен.

— За теб е Бялата дама — каза Джейми през зъби. — Но на мен ми е жена! И нейното лице ще е последното, което ще видиш на тоя свят!

Ножът разпори гърлото с такава сила, че Джейми изсумтя от усилието, и тъмната кръв рукна по ризата на Дантон. Вонята на смърт изпълни площадката, а хриптенето и гъргоренето на свлечената на пода купчина като че ли продължи много дълго.

Някакъв шум зад мен ме върна към реалността: Мери повръщаше в коридора. Първата ми свързана мисъл беше, че слугите ще заварят ужасна гадост за чистене на сутринта. Втората ми мисъл беше за Джейми, когото зърнах за миг на лунната светлина. Лицето му беше опръскано с кръв, косата му беше сплъстена. Дишаше тежко, сякаш и той щеше да повърне.

Обърнах се към Мери и видях далеч зад нея по коридора да се открехва врата. Някой идваше да разбере какъв е този шум. Хванах я за халата, избърсах грубо устата ѝ и я повлякох към площадката.

— Хайде! Да се махаме оттук! — Сепнат от съзерцанието си на трупа на Дантон, Джейми се съвзе и се обърна към стълбите.

Като че ли знаеше къде отиваме, защото ни водеше без колебание по тъмните коридори. Мери се препъваше до мен, пухтеше и дишаше тежко като парен локомотив.

До вратата на миялната Джейми спря внезапно и изсвири тихо. Веднага последва изсвирване в отговор, вратата се отвори в мрака и зад нея видях неясни форми. Едната се отдели и забърза напред. Прошепнаха си нещо и мъжът — който и да беше — посегна към Мери и я дръпна в сенките. Студено течение ми подсказа, че някъде отпред има отворена врата.

Джейми сложи ръка на рамото ми, за да ме насочва в мрака през помещението за миене на съдове и някаква по-малка стая, която приличаше на килер; одрах прасеца си в нещо, но преглътнах възклицанието от болка.

Най-сетне се озовахме навън, вятърът задърпа наметалото ми и го изду в огромен балон. След напрегнатия преход през тъмната къща имах чувството, че мога да се вдигна и да заплавам към небето.

Мъжете около мен като че ли споделяха облекчението ми; чуваха се тихи думи и потиснат смях, бързо потушени от Джейми. Един по един, те прелитаха през откритото пространство пред къщата — само сенки под танцуващата луна. Джейми до мен гледаше как изчезват сред дърветата в парка.

— Къде е Мърто? — прошепна сякаш на себе си накрая. — Сигурно е отишъл да търси Хю — отвърна си сам. — Знаеш ли къде може да е той, сасенак?

Преглътнах и усетих как студеният вятър ме хапе под наметалото, споменът убиваше вълнението от свободата.

— Да. — Съобщих му лошата новина възможно най-лаконично. Изражението му помътня под кървавата маска и стана твърдо като камък.

— Цяла нощ ли ще стоите тук? — попита глас зад нас. — Или да се развикаме, че да знаят къде да ни търсят?

Лицето на Джейми се проясни, щом видя Мърто да се появява от сенките зад нас тих като призрак. Носеше увит в плат вързоп под мишница; вероятно беше отмъкнал месо от кухните, ако се съдеше по кръвта по плата. Впечатлението ми беше потвърдено от голямото парче шунка под другата му мишница и наниза наденички на врата му.

Джейми сбърчи нос и се усмихна леко.

— Миришеш на касапин. Никога ли не спираш да мислиш за ядене?

Мърто наклони глава и го огледа.

— По-добре да приличам на касапина, отколкото на стоката му, момче. Ще тръгваме ли?

Преходът през парка беше тъмен и страховит. Тук дърветата бяха високи и могъщи, но между тях имаше фиданки, които внезапно се преобразяваха в страховити форми на пазачи на слабата светлина. Облаците обаче се сгъстяваха още повече и пълната луна рядко се показваше, за което ѝ бяхме благодарни. Когато стигнахме края на парка, заваля.

Трима мъже чакаха при конете. Мери вече беше качена на седлото пред единия от тях. Явно смутена, че ще язди разкрачена, тя все подпъхваше халата под бедрата си в немощен опит да скрие факта, че има крака.

По-опитна, но все така подразнена от тежките поли, аз ги вдигнах, стъпих на ръката на Джейми и се стоварих експертно на седлото. Конят изсумтя и присви уши.

— Извинявай — казах съчувствено. — Ако си мислиш, че това е зле, почакай той да се качи.

Озърнах се за въпросния той и го видях под едно дърво. Беше сложил ръка на рамото на четиринайсетинагодишно момче.

— Кой е този? — попитах, като се наведох да привлека вниманието на Джорди Пол Фрейзър, който стягаше ремъка на седлото си.

— А, той ли? — Озърна се към момчето, после отново се върна към непослушния ремък. — Това е Юън Гибсън. Най-големият доведен син на Хю Мънро. Явно е бил с баща си, когато пазачите на херцога са го хванали. Момчето избягало и ние го открихме близо до края на полето. То ни доведе тук. — Опъна за последно ремъка и се втренчи заплашително в него, сякаш го предизвикваше да му отвърне нещо. После ме погледна.

— Да знаеш къде е баща му? — попита рязко.

Кимнах, той явно прочете отговора на лицето ми, защото се обърна към момчето. Джейми го прегръщаше до гърдите си и го тупаше по гърба. После го отдръпна от себе си, сложи ръце на раменете му и каза нещо, като го гледаше в лицето. Не чух думите му, но след малко момчето изправи гръб и кимна. Джейми също кимна, потупа го отново по рамото и го обърна към един от конете, от който Джордж Макклъри вече посягаше да му подаде ръка. Джейми тръгна към нас със сведена глава, краят на наметалото му се развяваше след него въпреки студения вятър и силния дъжд.

Джорди се изплю на земята.

— Горкият нещастник — рече, без да конкретизира кого има предвид, и се качи на седлото.

Спряхме близо до югоизточния край на парка, конете пристъпваха на място и потрепваха, докато двама от мъжете изчезнаха назад сред дърветата. Едва ли изминаха повече от двайсет минути, но ми се стори, че се върнаха след цяла вечност.

Сега яздеха заедно на единия кон, защото вторият кон носеше дълга, просната на седлото форма, увита с наметало на клана Фрейзър. Конете явно не я харесаха. Моят вирна глава и ноздрите му потрепериха, когато конят с трупа на Хю се приближи. Джейми дръпна юздата, каза гневно нещо на келтски и конят се укроти.

Усетих как Джейми се качва зад мен и поглежда назад, сякаш да преброи членовете на бандата си. После ме хвана през кръста и потеглихме на север.

Яздихме цяла нощ, спирахме само за кратко да си починем. При една от тези почивки, под короната на един конски кестен, Джейми посегна да ме прегърне, но внезапно спря.

— Какво има? — попитах с усмивка. — Страх те е да целунеш жена си пред мъжете.

— Не — и го доказа, после отстъпи усмихнат. — Не, за миг се изплаших, че ще се разкрещиш и ще ми издереш лицето. — Попипа леко драскотините, оставени от Мери по бузата му.

— Горкичкият — засмях се аз. — Не получи очакваното посрещане, а?

— Е, случва се. — Беше взел две наденички от врата на Мърто и ми подаде едната. Не можех да си спомня кога съм яла за последно, но трябваше да е било отдавна, защото дори страхът от ботулизъм не ме възпря да изям мазното месо.

— Защо го направи? Реши, че няма да те позная след седмица раздяла?

Той поклати глава усмихнат и преглътна хапка от наденичката.

— Не. Като влязох в къщата, знаех къде си заради решетките на прозореца ти. — Изви вежда. — Явно си направила силно впечатление на Негова Светлост.

— Така е — отвърнах лаконично, не исках да мисля за херцога. — Продължавай.

— Ами — отхапа пак и премести залъка в бузата си, за да говори: — Знаех стаята, но ми трябваше ключ, нали?

— О, да. Това е интересно.

Подъвка и преглътна.

— Взех го от икономката, но не се даде лесно. — Потърка се леко на няколко пръста под пояса. — Явно вече я бяха будили няколко пъти тази нощ и не очакваше повторение.

— О, разбирам. — Представих си го. — Предполагам, че си ѝ се сторил като рядък и освежаващ плод.

— Много се съмнявам, сасенак. Разпищя се като банши и ме изрита в топките, после ме халоса с един свещник по главата, докато се превивах от болка.

— Ти какво направи?

— Цапардосах я едно хубаво — в момента не бях много кавалерски настроен — и я вързах с вървите на нощната ѝ шапка. После ѝ набутах една кърпа в устата, за да спре да ме обижда и претърсих стаята ѝ за ключовете.

— Браво на теб — казах аз, но ми хрумна нещо: — Но как разбра коя е нейната стая?

— Не разбрах — отвърна спокойно той. — Перачката ми каза… след като ѝ съобщих кой съм и заплаших да я изкормя, а после да я изпека на шиш. — Усмихна ми се коварно. — Както вече ти казах, сасенак, има си предимства да те мислят за дивак. Сигурно вече всички са чували за Червения Джейми Фрейзър.

— Е, ако не са — ще чуят. — Огледах го колкото можах на слабата светлина. — А какви поражения ти нанесе перачката?

— Оскуба ме за косата — отвърна замислено. — Изтръгна цял кичур. Знаеш ли, сасенак; ако някога реша да си cменя занаята, не мисля, че ще се захвана с нападения на жени това е много труден начин да си изкарваш прехраната.

Призори заваля суграшица, но ние продължихме да яздим, докато Юън Гибсън не спря внезапно понито си, изправи ce на стремената да се огледа и махна към един склон вляво.

В тъмното беше невъзможно да подкараме конете по стръмното. Трябваше да слезем и да ги водим пеша по калната земя, по една почти невидима пътечка, която криволичеше през треви и гранит. Небето започваше да просветлява, когато спряхме да починем на билото на хълма. Хоризонтът не се виждаше от облаци, но мътно сиво от невидим източник замени по-тъмното сиво на нощта. Вече можех да видя студените поточета, в които нагазвах до глезените, и да избягвам по-големите камънаци и храсти, които срещахме надолу по хълма.

В подножието му имаше малка махаличка от шест къщи — макар че „къщи” е твърде силно казано за грубите постройки, които клечаха под листвениците. Сламените покриви стигаха почти до земята и скриваха каменните стени.

Спряхме пред една от тях. Юън погледна към Джейми, поколеба се, после кимна, наведе се и влезе под ниския покрив в къщурката. Аз се приближих до Джейми и го докоснах по ръката.

— Това е къщата на Хю Мънро — каза тихо той. — Водя го у дома, при жена му. Момчето отиде да ѝ каже.

Откъснах поглед от тъмната ниска врата на къщата към отпуснатия вързоп, който двама мъже тъкмо сваляха от коня. Усетих как по ръката на Джейми премина тръпка. Той затвори очи за миг и устните му се раздвижиха; после пристъпи напред и посегна да носи вързопа. Поех дълбоко дъх, отметнах косата от лицето си и го последвах, като се наведох, за да мина през ниската врата.

Вътре не беше чак толкова зле, колкото очаквах, но достатъчно зле. Жената, вдовицата на Хю, мълчеше и слушаше тихите думи, които Джейми изричаше със сведена глава. Сълзите се стичаха по лицето ѝ като дъжд. Тя посегна плахо към наметалото, сякаш да го свали от тялото, но куражът я изостави и тя отпусна немощно ръка върху вързопа, а с другата придърпа едно малко дете до бедрото си.

До огъня се бяха скупчили още деца — доведените деца на Хю — и нещо шаваше в грубо скована люлка близо до огнището. Усетих лека утеха при вида на бебето; поне нещо щеше да остане от Хю. После утехата си отиде, заменена от студен страх, защото видях мръсните личица на децата в сенките. Знаех, че Хю е бил единствената им опора. Юън беше смел, но бе едва на четиринайсет, а следващото най-голямо дете беше момиченце на дванайсетина години. Как щяха да се справят?

Лицето на жената беше изпито и сбръчкано, почти беззъбо. Осъзнах със смайване, че е само няколко години по-голяма от мен. Тя кимна към единичното легло и Джейми остави внимателно тялото на него. Заговори ѝ отново на келтски, а тя поклати безнадеждно глава, загледана в трупа.

Джейми коленичи до леглото, сведе глава и докосна тялото. Говореше тихо, но ясно и дори аз успях да разбера думите.

— Заклевам ти се, приятелю, и нека Всемогъщият Бог ми е свидетел. Заради обичта ти към мен никога няма да оставя близките ти в нищета. — Остана коленичил за миг. Къщата беше притихнала, само торфът пропукваше в огнището и дъждът трополеше леко по сламения покрив. Капки влага блестяха като скъпоценни камъни по карираното наметало на Джейми. После той стисна ръка в юмрук за сбогом и стана.

Поклони се на госпожа Мънро и се обърна да хване ръката ми. Преди да си тръгнем обаче, кравешката кожа, която висеше на ниската врата, се отметна встрани и аз отстъпих, за да направя път на Мери Хокинс и Мърто.

Мери беше съвсем разрошена и смаяна, мокрото наметало лепнеше по раменете ѝ, а калните домашни пантофи се подаваха под влажния подгъв на халата. Щом ме видя, тя е притисна към мен, сякаш благодарна от присъствието ми.

— Не ис-с-ках да влизам — прошепна ми и се озърна смутено към вдовицата на Мънро, — но господин Мърто настоя.

Джейми вдигна питащо вежди, когато Мърто кимна почтително на вдовицата и ѝ каза нещо на келтски. Той изглеждаше сериозен и уверен, както винаги, но забелязах нещо по-тържествено в поведението му. Носеше издута торба. Вероятно прощален дар за госпожа Мънро.

Мърто остави торбата на пода в краката ми, изправи се, погледна първо мен, след това Мери и жената на Хю Мънро. Накрая се обърна към Джейми, който беше не по-малко объркан от мен. След като се увери, че има вниманието на публиката си, Мърто ми се поклони официално и на челото му падна мокър черен кичур.

— Отмъстих за вас, милейди — каза тихо той, не го бях чувала да говори така. Изправи се и наклони глава към Мери и госпожа Мънро. — И въздадох справедливост заради стореното на вас.

Мери кихна и избърса бързо носа си с наметалото. Взираше се ококорена и объркана в Мърто. Аз се взирах в издутата торба и внезапно ме обзе студ, който нямаше нищо общо с лошото време. Но именно вдовицата на Хю Мънро коленичи на пода, отвори торбата и извади от нея главата на херцог Сандрингам.

45 ПРОКЛЕТИ ДА СА ВСИЧКИ РАНДАЛ

Пътуването към Шотландия беше мъчително. Трябваше да се крием, за да не ни разпознаят като планинци, не можехме да купим или изпросим храна и крадяхме по нещо от неохранявани навеси или изравяхме ядливи корени по полето.

Бавно и полека напредвахме на север. Нямахме представа къде се намира армията на шотландците сега, освен че е на север. Решихме да тръгнем към Единбург; там поне щяхме да научим нещо за военните действия. От няколко седмици нямахме вести; аз знаех, че англичаните не са успели да превземат Стърлинг, Джейми знаеше, че битката при Фолкърк е завършила е победа за шотландците, но какво беше станало после?

Когато най-сетне поехме по сивите павета на Кралската миля, Джейми веднага отиде в щаба на армията, а ние с Мери се отправихме към Алекс Рандал. Бързахме по улицата почти без да говорим, изплашени какво ще да заварим там.

Той беше жив и аз видях как коленете на Мери поддадоха, щом влезе в стаята. Тя се свлече до леглото му, а той се сепна от дрямката си, отвори очи и примигна. После лицето му се озари, сякаш беше видял ангел.

— О, Господи! — не спираше да шепне в косата ѝ. — О, Господи! Мислех си… о, Господи, молех се… да те видя още веднъж. Само веднъж. О, Господи!

Знаех, че не е достатъчно само да се извърна, затова излязох на площадката и седях на стълбите половин час, облегнала глава на коленете си.

Когато реших, че вече може да вляза, аз се върнах в малката стая, която отново беше станала мръсна и мрачна заради отсъствието на Мери. Прегледах Алекс, като докосвах леко изпитата му плът. Бях изненадана, че е издържал досега, но едва ли щеше да устиска още дълго.

Той видя истината на лицето ми и кимна, не беше изненадан.

— Аз чаках — рече тихо и се отпусна изтощен на възглавниците. — Надявах се… че тя ще дойде още веднъж. Молех се… И получих отговор на молитвата си. Сега ще умра спокоен.

— Алекс! — Измъченият вик изригна от нея, сякаш думите му я удариха като юмрук.

Той се усмихна, стисна ръката ѝ и прошепна:

— Знаем го отдавна, любима. Не се отчайвай. Аз винаги ще бъда до теб, ще те гледам и ще те обичам. Не плачи, скъпа моя. — Тя обърса послушно розовите си бузи, но не можеше да спре сълзите, които продължиха да се стичат по тях. Въпреки отчаянието ѝ не я бях виждала толкова красива.

— Госпожо Фрейзър — каза Алекс, явно събрал сили да помоли за последна услуга. — Може ли да ви помоля… утре… да дойдете със съпруга си? Важно е.

Поколебах се. Каквото и да научеше, Джейми щеше да иска да напусне незабавно Единбург, за да се присъедини към армията и да намери останалите от хората си. Но вероятно един ден нямаше да е от решаващо значение за изхода на войната — не можех да откажа на молбата, с която ме гледаха двата чифта очи.

— Ще дойдем.

— Аз съм глупак — изръмжа Джейми, докато крачеше по стръмните павирани улици към къщата, в която живееше Алекс Рандал. — Трябваше да тръгнем вчера, още щом откупи перлите си! Знаеш ли колко път има до Инвърнес? А разполагаме само с кранти, за да стигнем дотам?

— Знам — казах нетърпеливо. — Но му обещах. И ако го видиш… ще го видиш след малко и ще разбереш.

Той изсумтя, отвори ми вратата и ме последва по витото стълбите на порутената сграда, без да се оплаква повече.

Мери почти се беше излегнала на леглото. Все още бе с парцаливите дрехи, прегръщаше Алекс и го притискаше силно към гърдите си. Сигурно бе стояла при него цялата нощ.

Щом ме видя, той се освободи нежно от прегръдката ѝ, като погали ръцете ѝ. Надигна се на лакът, беше по-блед от чаршафите.

— Госпожо Фрейзър. — Усмихна се леко, въпреки че сивото му потно лице издаваше скорошен тежък пристъп. — Радвам се, че дойдохте — добави, леко задъхан. Погледна покрай мен. — Съпругът ви… с вас ли е?

Сякаш в отговор, Джейми пристъпи в стаята. Мери, разсеяна за миг от нещастието си заради появата ни, погледна мен, после Джейми, стана и го хвана леко за ръката.

— Аз… ние… с-се нуждаем от вас, лорд Туарах. — Мисля, че по-скоро заекването, отколкото официалното обръщение трогна Джейми. Още беше мрачен, но напрежението го напускаше. Сведе любезно глава към нея.

— Помолих жена ви да ви доведе, милорд. Аз умирам, както виждате. — Алекс Рандал се надигна и седна на ръба на леглото. Тънките му пищяли се белееха като кост под опърпания подгъв на нощната риза. Пръстите на краката му — дълги и тънки — синееха от лошото оросяване.

Бях виждала смъртта във всичките ѝ форми, но това винаги беше най-страшното: човек, който я посреща съзнателно и с кураж, след като усилията на лечителя вече са безполезни. Безполезни или не, аз бръкнах в сандъчето си за дигиталина, който му бях приготвила. Имах няколко разтвора с различна сила: стъклени мускалчета, пълни с кафеникава течност. Без колебание избрах най-тъмното от тях, защото чувах как дъхът му гъргори от водата, която се беше събрала дробовете.

Сега обаче не дигиталинът, а решителността поддържаше Алекс Рандал и го изпълваше със сияние така, сякаш свещ гореше под восъчната кожа на лицето му. Бях виждала и това; мъж — или жена, — чиято воля е толкова силна, че успява да забави повелите на плътта.

Помислих си, че вероятно така са се появили някои призраци; волята и решителността оцеляваха, въпреки че крехката плът се беше предала и вече не можеше да поддържа живота. Не ми се искаше да бъда преследвана от призрака на Алекс Рандал; донякъде и заради това доведох Джейми в стаята му днес.

Той като че ли също беше стигнал до подобни заключения.

— Да, разбирам. Мога ли да помогна с нещо?

Алекс кимна и затвори за миг очи. Вдигна мускалчето, което му подадох, изпи го, потрепервайки леко от горчивината. Отвори очи и се усмихна на Джейми.

— Само с присъствието си. Обещавам, че няма да ви бавя дълго. Чакаме още един човек.

Докато чакахме, сторих каквото можах за Алекс Рандал, което при сегашните обстоятелства не беше много. Пак му дадох отвара от напръстник и малко камфор, за да облекчи дишането му. Той като че ли се почувства по-добре, но когато притиснах импровизирания си стетоскоп към хлътналите му гърди, чух усилните удари на сърцето, прекъсвани от толкова чести припърхвания, че очаквах да спре всеки момент.

Мери не пускаше ръката му, а той не откъсваше очи от нея, сякаш за да запомни всяка черта на лицето ѝ. Чувствахме се почти като натрапници в стаята.

Вратата се отвори и на прага застана Джак Рандал. Той погледна смаян към мен и Мери, после очите му се извърнаха към Джейми и се вкамениха. Джейми го изгледа, без да трепне, обърна се и кимна към леглото.

Щом видя измъченото лице на брат си, Джак Рандал прекоси бързо стаята и падна на коляно до него.

— Алекс! Господи, Алекс…

— Всичко е наред — каза брат му. Обхвана лицето му с крехките си длани и му се усмихна окуражаващо. — Всичко е наред, Джони.

Хванах Мери за лакътя и леко я издърпах от леглото. Какъвто и да беше Джак Рандал, заслужаваше да размени няколко последни думи с брат си насаме. Изтръпнала в отчаянието си, тя не се възпротиви, а дойде с мен в другия край на стаята и аз я настаних на една табуретка. Налях малко вода от каната, за да намокря кърпичката си. Опитах се да я накарам да промие очите си с нея, но тя само седеше и я стискаше безжизнено. Въздъхнах, взех кърпата, избърсах лицето ѝ и пригладих колкото можах косата.

Тих, задавен звук зад мен ме накара да погледна към леглото. Джак, още на колене, беше заровил лице в скута на брат си, а Алекс галеше главата му и стискаше ръката му.

— Джон, ти знаеш, че не ми е лесно да поискам това от теб. Но заради обичта ти към мен… — Закашля се и бузите му се зачервиха от усилието.

Почувствах как Джейми се скова още повече, ако подобно нещо беше възможно. Джонатан Рандал също се скова, усетил силата на погледа му, но не се обърна.

— Алекс — каза тихо той и сложи ръка на рамото на брат си, сякаш да успокои кашлицата му. — Не се тревожи за нищо, Алекс. Знаеш, че не е нужно да ме молиш; ще направя каквото поискаш. Заради момичето ли? — Извърна се към Мери, но не можа да се накара да я погледне.

Алекс кимна, още кашляше.

— Всичко е наред — каза Джон. Хванах го за раменете и опита да го накара да легне. — Няма да я оставя в нужда. Бъди спокоен за това.

Джейми ме погледна с широко отворени очи. Поклатих бавно глава и усетих как косъмчетата по тила ми настръхват. Вече всичко добиваше смисъл; руменината по бузите на Мери, въпреки отчаянието ѝ, и явната ѝ готовност да се омъжи за богатия евреин от Лондон.

— Не е за пари — казах аз. — Тя носи дете. Той иска… — замълчах и се прокашлях. — Мисля, че иска да се ожениш за нея.

Алекс кимна със затворени очи. Пое тежко дъх за миг, после ги отвори — светещи лешникови езера, втренчени в смаяното и втрещено лице на брат му.

— Да. Джон… Джони, трябва да се погрижиш за нея вместо мен. Искам… моето дете да носи името Рандал. Ти можеш… да им осигуриш някакво положение — много по-добре от мен. — Протегна ръка, Мери я сграбчи и я притисна към гърдите си, сякаш така щеше да съхрани живота му. Той ѝ се усмихна нежно и посегна да погали лъскавите черни къдрици, които скриваха лицето ѝ.

— Мери. Искам… е, ти знаеш какво искам, скъпа моя; толкова много неща. За толкова неща съжалявам, но не съжалявам за нашата любов. След като познах тази радост, щях да умра доволен, ако не се страхувах, че може да бъдеш опозорена и посрамена.

— Не ме е грижа! — избухна тя. — Не ме е грижа кой знае!

— Но мен ме е грижа за теб — каза тихо Алекс. Протегна ръка към брат си, който я пое след миг колебание. Алекс сложи ръката на Мери в неговата. Нейната беше отпусната и неподвижна, а ръката на Джак Рандал бе скована като парче дърво, но Алекс ги притисна една към друга.

— Обричам ви един на друг, скъпи мои — каза тихо. Погледна първо към нея, после към него. Те бяха ужасени и съсипани от мъка.

— Но… — За първи път, откакто го познавах, видях Джак Рандал да остава без думи. — Добре — прошепна той. Алекс отвори очи и изпусна дъха, който беше сдържал. Усмихна се на брат си. — Няма много време. Ще ви венчая сам. Сега. Затова помолих госпожа Фрейзър да доведе съпруга си. Ще станете ли свидетели, сър? — Погледна към Джейми, който след миг вцепенение кимна автоматично.

Не мисля, че съм виждала други толкова нещастни трима души.

Алекс беше така слаб, че брат му, с каменно лице, му помогна да върже свещеническата бяла якичка на врата си. Джонатан не изглеждаше много по-добре от него. По изпитото му лице бръчките се бяха вдълбали много силно и го състаряваха, а очите му бяха хлътнали в орбитите си като в пещери от кост. Както винаги, безупречно облечен, той приличаше на нескопосано направен шивашки манекен с небрежно издялани в дървото черти.

А Мери, тя седеше нещастно на леглото, плачеше безпомощно в гънките на наметалото си, а косата ѝ беше разрошена и щръкнала от статичното електричество. Погрижих се за нея колкото можах, изпънах роклята и сресах косата ѝ. Тя седеше, подсмърчаше и се взираше в Алекс.

Той опря ръка на писалището, порови в чекмеджето и извади голям молитвеник. Беше твърде тежък за него, за да го държи отворен пред себе си. Не можеше да стои прав, затова седна тежко на леглото и отвори книгата на коленете си. Затвори очи, пое с мъка въздух и една капка пот тупна на страницата.

— Скъпи младоженци — започна Алекс, а аз се надявах, заради него и всички останали, че ще избере краткия вариант на церемонията.

Мери беше спряла да плаче, но носът ѝ лъщеше зачервен на бялото лице и под него имаше малка влажна диря. Джонатан видя това, напълно безизразно извади голяма кърпа от ръкава си и ѝ я подаде.

Тя я взе, кимна леко, без да го поглежда, и небрежно попи лицето си.

— Да — отвърна, когато настъпи моментът, но сякаш нямаше никакво значение за нея.

Джак Рандал изрече обета си със стабилен, но някак откъснат глас. Имах чувството, че виждам венчавката на двама души, които не съзнават напълно присъствието на другия; цялото им внимание беше насочено към мъжа, който седеше пред тях и се взираше в книгата си.

Свърши се. Поздравленията за новобрачната двойка изглеждаха неуместни, затова настана неловка тишина. Джейми ме погледна питащо и аз свих рамене. След нашата венчавка аз бях припаднала и като че ли Мери имаше намерения да последва примера ми.

Изпълнил намерението си, Алекс поседя неподвижно за миг. Усмихна се леко и огледа стаята. Очите му спираха за малко на всяко лице. Джонатан, Джейми, Мери и аз. Видях сиянието в меките лешникови очи, когато срещна погледа ми. Свещта вече догаряше, но пламъкът ѝ се издигна ярък и силен за секунда.

Алекс погледна лицето на Мери, после затвори очи, сякаш това му беше непосилно, и чух бавното накъсано дишане. Сиянието по кожата му изтляваше, свещта догаряше.

Без да отваря очи, той протегна ръка. Джонатан я стисна, прихвана го през раменете и го отпусна бавно на възглавниците. Дългите, гладки като на момче ръце потрепериха, бяха по-бели от ризата, върху която лежаха.

— Мери — прошепнаха сините устни и тя сграбчи ръцете му и ги притисна към гърдите си.

— Тук съм, Алекс. О, Алекс, тук съм! — Наведе се към него и зашепна в ухото му. Джонатан Рандал се отдръпна от леглото и остана там, втренчен безизразно в пода.

Тежките клепачи се вдигнаха отново, само наполовина този път, очите потърсиха едно лице и го намериха.

— Джони. Беше… толкова добър с мен. Винаги, Джони.

Мери се наведе над него и косата ѝ скри лицето му. Джонатан Рандал стоеше неподвижно като камък, гледаше брат си и жена си. В стаята се чуваше единствено шепотът на огъня и тихите ридания на Мери Рандал.

Нещо ме докосна по рамото. Вдигнах глава към Джейми. Той кимна към Мери и каза тихо:

— Остани с нея. Сигурно няма да е задълго?

— Да.

Кимна. После пое дълбоко дъх, изпусна го бавно и прекоси стаята до Джонатан Рандал. Обгърна с ръка скованата фигура и внимателно я обърна към вратата.

— Ела, човече — рече му тихо. — Ще те заведа до вас.

Изкривената врата изскърца след Джейми, който отвеждаше Джак Рандал към мястото, където щеше да прекара първата си брачна нощ, сам.

Затворих вратата на стаята ни в хана и се облегнах на нея, бях изтощена. Тъкмо беше мръкнало и виковете на нощната стража отекваха по улицата.

Джейми стоеше до прозореца, чакаше ме. Веднага тръгна към мен и ме прегърна, преди да съм свалила наметалото си. Аз се отпуснах на него, бях благодарна за топлината и силата му. Той пъхна ръка под коленете ми и ме отнесе до пейката под прозореца.

— Пийни малко, сасенак. Изглеждаш изтощена и нищо чудно. — Взе манерката от масата и смеси нещо, което приличаше на бренди с вода, но може и да нямаше вода.

Прекарах изморено ръка през косата си. Бяхме отишли в стаята на Лейдиуок Уинд още след закуска, сега беше малко след шест, но сякаш бяха изминали дни.

— Не издържа още дълго, горкото момче. Сякаш беше чакал само да я види омъжена. Изпратих вест в къщата на леля ѝ; лелята и две братовчедки дойдоха да я вземат. Те ще се погрижат за… него. — Отпих с благодарност от брендито. То изгори гърлото ми и изпаренията се издигнаха в главата ми като мъгла над мочурище, но не ми пукаше.

— Е — опитах да се усмихна, — поне знаем, че въпреки всичко Франк е в безопасност.

Джейми ме гледаше, свъсил гъстите си вежди.

— Проклет да е Франк! — извика яростно. — Проклети да са всички Рандал! Проклет да е Джак Рандал, проклета да е Мери Хокинс Рандал и проклет да е Алекс Рандал… Бог да се смили над душата му, исках да кажа — добави бързо и се прекръсти.

— Нали нямаше нищо против… — започнах аз, а той ме изгледа кръвнишки.

— Излъгах.

Хвана ме за раменете и ме разтърси леко.

— И ти да си проклета, Клеър Рандал Фрейзър, като съм ви започнал! Естествено, че имам против! Мразя всеки твой спомен, в който мен ме няма, всяка сълза, която си проляла за друг, и всяка секунда, която си прекарала в леглото на друг мъж! Проклета да си! — Той изби чашата от ръката ми, вероятно неволно, притисна ме към себе си и ме целуна.

Отдръпна ме, за да ме разтърси отново.

— Ти си моя, проклета да си, Клеър Фрейзър! Моя и няма да те деля нито с мъж, нито със спомен, с нищо и никого, докато смъртта ни раздели. Няма да споменаваш отново името на онзи мъж. Чу ли? — Целуна ме яростно, за да схвана по-добре. — Чу ли ме?

— Да — отвърнах с известно усилие. — Ако спреш… да ме тресеш… така, може да ти отговоря.

Малко смутен, той пусна раменете ми.

— Извинявай, сасенак. Аз само… Господи, ти защо… е, да, разбирам защо… но трябваше ли… — прекъснах тази несвързана реч, като го хванах за тила и го придърпах към себе си.

— Да — казах твърдо. — Трябваше. Но вече свърши. — Развързах наметалото си и го оставих да падне на пода. Той се наведе да го вдигне, но аз го спрях.

— Джейми, изморена съм. Ще легнеш ли с мен?

Той пое дълбоко дъх и го изпусна бавно. Взираше се в мен, очите му бяха хлътнали от изтощение и напрежение.

— Да — каза тихо накрая. — Ще го направя.

Отначало беше мълчалив и груб, все още гневен.

По някое време изохках.

— Господи, съжалявам, любима. Не мога да…

— Няма нищо — прекъснах го, устните ми се впиваха в неговите и усещах как яростта отстъпва пред нежността между нас. Той не прекъсна целувката, но остана неподвижен, леко изследваше устните ми, галеше ги с език.

Докоснах езика му с моя и обхванах лицето му. Не се беше бръснал от сутринта и усещах леко наболите червеникави косъмчета под пръстите си.

Той се наведе, извъртя се настрани, за да не ме смаже с тежестта си, и продължихме да се докосваме, преплели тела и езици.

Бяхме живи и едно цяло. Бяхме едно цяло и докато се обичахме, смъртта нямаше да ни достигне. „Гробът е място тихо и усамотено, но няма там кой да те прегърне.” Алекс Рандал лежеше студен в леглото си, Мери Рандал беше сама в своето. Но ние бяхме заедно и никой и нищо друго нямаше значение.

Той стисна бедрата ми с топлите си длани и ме придърпа към себе си. Тръпката, която мина през мен, продължи през него, сякаш бяхме една плът.

Събудих се посред нощ още в прегръдките му и разбрах, че не спи.

— Заспивай, любима. — Гласът му беше тих, мек и утешителен, но усетих нещо в него, което ме накара да вдигна ръка и да напипам влагата по бузите му.

— Какво има, любими? Джейми, наистина те обичам.

— Зная — отговори тихо. — Наистина го знам. Нека ти кажа в съня ти колко те обичам. Защото когато си будна, не мога да кажа много, само повтарям едни и същи думи отново и отново. Когато спиш в ръцете ми, мога да ти кажа неща, които няма да прозвучат глупаво, и в съня си ти ще разбереш, че са истина. Заспивай, любима.

Извърнах се, за да докосна с устни шията му, където пулсът биеше бавно под малкия триъгълен белег. После отпуснах глава на гърдите му и му поверих сънищата си.

46 TIMOR MORTIS CONTRUBAT ME^[14]

Бяхме обградени от мъже и дирите им по пътя на север, докато напредвахме след отстъпващата армия на планинците. Подминавахме малки групи пешаци, които вървяха със сведени глави срещу носения от вятъра дъжд. Други лежаха встрани под храстите, твърде изтощени да продължат. Вещи и оръжия бяха захвърлени по пътя; там — обърната каруца и чувалите с брашно — бяха разсипани и мокри от дъжда, тук — малка кулверина лежеше под дърво и двойното дуло сияеше мрачно в сенките.

Времето беше лошо през целия път и ни забавяше. Беше тринайсети април и аз яздех или вървях с постоянно, мъчително свито от ужас сърце. Лорд Джордж и вождовете на кланове, принцът и неговите съветници — всички бяха в Калоден Хаус, или поне така ни каза един от клана Макдоналд, когото срещнахме по пътя. Не знаеше нищо повече и ние не настоявахме; той се отдалечи в мъглата, движейки се като зомби. Дажбите бяха малки още преди месец, когато ме плениха англичаните, но явно нещата се бяха влошили още повече. Мъжете, които срещахме, вървяха бавно, едва пристъпваха от изтощение и глад. Но все пак упорито напредваха на север според заповедите на принца. Вървяха към място, което шотландците наричаха Друмоси Мур. Към Калоден.

По някое време пътят стана твърде лош за изморените понита. Трябваше да ги преведем покрай малка горичка през мократа пролетна трева към мястото, където отново ставаше проходимо.

— Ще е по-бързо през гората — каза ми Джейми и пое юздите от изтръпналата ми ръка. Кимна към малката гора от бор и дъб, където сладките, хладни ухания на мокрите листа се надигаха от подгизналата земя. — Ти върви натам, сасенак. Ще се срещнем от другата страна.

Бях твърде изморена, за да споря. Местех крака с голямо усилие и наистина щеше да ми е по-лесно по слоя от листа и паднали борови иглички в гората, отколкото през разкаляното поле.

В гората беше спокойно, воят на вятъра тук утихваше в клоните на боровете. Дъждът, който успяваше да проникне през тях, трополеше тихо по дебелия слой дъбови листа, които шумоляха под краката ми, макар и мокри.

Той лежеше само на няколко крачки от края на гората, до една голяма сива канара. Бледозелените лишеи по камъка бяха с цвета на тартана му, а кафявото по него се сливаше с падналите листа, които вятърът беше навял отгоре му. Приличаше на част от гората и едва не се препънах в него, ако не ме бе спряло едно яркосиньо петно.

Мек като кадифе, странният лишей се беше разпрострял по голите, студени бели крайници. Следваше извивката на кости и сухожилия и протягаше малки треперещи филизи като тревите и горите в гората, които превземат гола земя.

Беше електрическо яркосин, смайващ и неестествен. Никога не бях виждала такова нещо, но бях чувала за него от един стар войник, за когото се грижех като сестра — беше се бил в окопите през Първата световна война.

— Наричахме го трупна свещ — каза ми той. — Синя, яркосиня. Не можеш да го видиш никъде другаде, освен на бойното поле, по мъртъвците. — Погледна ме, очите му бяха объркани под бялата превръзка. — Винаги съм се чудил къде живее между войните.

Във въздуха, вероятно. Невидимите му спори чакат своя шанс. Цветът беше ярък, странен, като багрилото, с което предците на този мъж бяха боядисвали лицата си, преди да тръгнат на война.

Вятър премина през гората и разроши косата на мъртвия. Тя се развя и се надигна, копринена и сякаш жива. Зад гърба ми се чу хрущене на листа и аз се сепнах от транса си.

Джейми застана до мен и погледна надолу. Не каза нищо; само ме хвана за лакътя и ме изведе от гората, като оставихме тялото зад нас, облечено в мъртвешките багри на война и саможертва.

Пристигнахме в Калоден Хаус в средата на утрото на петнайсети април, след като бяхме пришпорвали и себе си, и понитата отвъд предела на силите си. Приближихме от юг и навлязохме сред първите сгради. По пътя гъмжеше от хора, но конюшните бяха странно пусти.

Джейми слезе от седлото и подаде юздите на Мърто.

— Чакайте тук. Това не ми изглежда наред.

Мърто се озърна към вратата на конюшнята, която стоеше леко открехната, и кимна. Фъргъс, който седеше зад един от мъжете, искаше да последва Джейми, но Мърто го спря.

Скована от ездата, аз слязох от коня си и тръгнах с Джейми през калния двор на конюшнята. Наистина нещо не беше наред. Още щом влязох вътре, осъзнах какво е то — бе твърде тихо.

В конюшнята беше студено и сумрачно, без обичайните топлина и движение. Все пак мястото не беше напълно лишено от живот — една тъмна фигура помръдваше в мрака и беше твърде едра, за да е плъх или лисица.

— Кой е там? — извика Джейми и пристъпи напред, като автоматично ме избута зад себе си. — Алек? Ти ли си?

Фигурата в сеното надигна бавно глава и пак падна назад. Главният коняр на замъка Лeox имаше само едно око, другото беше загубил при злополука преди много години и го закриваше с черна превръзка. Обикновено едното око му стигаше; ярко и стряскащо синьо, то успяваше да изиска подчинение от конярите и конете, а също и от ездачите.

Сега окото на Алек Макмахан Макензи беше потъмняло като прашна каменна плоча. Едрото, някога жизнено тяло беше превито, а бузите провисваха от дългото гладуване.

Джейми знаеше, че старецът страда от артрит във влажно време, затова клекна до него, за да не е нужно той да се изправя.

— Какво става? Сега идваме. Какво става тук?

На Стария Алек като че ли му отне много време да осмисли въпроса и да оформи отговора си в думи; вероятно прозвучаха кухо заради празната, сенчеста конюшня:

— Всичко отиде по дяволите. Тръгнаха към Наирн преди две нощи и се върнаха вчера. Негово Височество казва, че ще се бият при Калоден. Лорд Джордж е тук с всички останали войници.

Не успях да потисна тихото стенание при името Калоден. Значи това беше. Въпреки всичко щеше да се случи и ние бяхме тук.

Тръпка премина през Джейми; видях как червените косъмчета по ръцете му настръхнаха, но гласът не издаде тревогата му.

— Войниците нямат провизии, за да се бият. Лорд Джордж не разбира ли, че им трябва почивка и храна?

Стария Алек изхриптя странно, вероятно опита да се засмее.

— Няма никакво значение какво разбира Негово Благородие, момко. Негово Височество командва армията. И Негово Височество казва, че ще се бием с англичаните на Друмоси. А храната… — Старецът имаше гъсти рошави вежди, които бяха побелели съвсем за изминалата година и от тях стърчаха дълги косми. Едната сега се изви бавно, сякаш дори тази промяна в изражението го изтощаваше. Изкривената ръка помръдна в скута му и посочи към празните ясли.

— Изядоха конете миналия месец — рече простичко. — Оттогава няма почти нищо за ядене.

Джейми се изправи рязко и се облегна на стената, свел смаян глава. Не виждах лицето му, но тялото му беше сковано.

— Ясно — каза накрая. — Моите хора — получиха ли своя дял от месото? Донас… той беше… едър кон. — Говореше тихо, но от резкия поглед, който му хвърли Алек, разбрах, че и той е усетил усилието, с което Джейми удържа гласа си.

Старецът се надигна бавно от сеното и тръгна към него. Сложи кривата си ръка на рамото му; поразените от артрита пръсти не можеха да се свият, но ръката си остана там — като успокояваща тежест.

— Те не взеха Донас. Запазиха го — за принц Чарлах, да го язди при победното си завръщане в Единбург. О’Съливан каза, че няма да… подобава… Негово Височество да ходи пеша.

Джейми покри лицето си с длани и се разтрепери.

— Какъв съм глупак! — каза накрая, опитваше да си поеме дъх. — О, Господи, какъв глупак съм! — Отпусна ръце, сълзите се спускаха по мръсните от пътуването бузи. Прокара опакото на дланта си по едната, но влагата продължи да се стича от очите му, сякаш извън неговия контрол. — Каузата е загубена, хората ми са водени на заколение, в гората гният мъртъвци… а аз плача за един кон! О, Господи! — прошепна и поклати глава. — Какъв съм глупак!

Стария Алек въздъхна и плъзна длан по ръката му.

— Добре е, че още можеш да плачеш, момко. Аз вече не мога.

Той присви едното си коляно и се отпусна пак надолу. Джейми постоя така за миг, гледаше го. Сълзите още се стичаха по лицето му, но като дъжд, който мие плоча от полиран гранит. После ме хвана за лакътя и ме обърна към вратата, без да каже и дума.

Аз се озърнах към Алек, когато стигнахме до изхода. Той седеше неподвижно — тъмна, сгърбена фигура, увита с наметалото, синьото око не виждаше нищо, като другото.

Мъжете се бяха проснали из къщата, крайно изтощени, в опит да потънат в забрава и да не усещат силния глад, да не мислят за неизбежното бедствие. Тук нямаше жени; бяха ги отпратили на сигурно място — наближаващата участ хвърляше дълга сянка.

Джейми ми прошепна да чакам пред вратата на временните покои на принца. Присъствието ми нямаше да помогне с нищо. Аз тръгнах тихо из къщата, огласявана от тежкото дишане на спящите мъже, въздухът беше натежал от отчаяние.

На последния етаж открих малък килер. Беше пълен с боклуци и стари мебели, но нямаше никого. Промъкнах се сред вехториите като малък плъх, който търси убежище от свят, в който са се отприщили огромни и мистериозни разрушителни сили.

Имаше малко прозорче, изпълнено със сивотата на утрото. Поизтърках едното стъкло с края на наметалото си, но не се виждаше нищо — само всепоглъщаща мъгла. Облегнах чело на студеното стъкло. Някъде там беше полето Калоден, но аз виждах единствено неясното си отражение.

Новината за печалната и мистериозна смърт на херцог Сандрингам беше стигнала до принц Чарлс; чувахме я от почти всеки, когото заговорехме по пътя на север. Какво точно бяхме сторили? Дали не бяхме обрекли каузата на якобитите завинаги само с едно среднощно приключение, или неволно бяхме спасили Чарлс Стюарт от английски капан? Прокарах със скърцане пръст по замъгленото стъкло — още един въпрос, на който никога нямаше да науча отговора.

Сякаш след много дълго време чух стъпки по голото стълбище пред убежището ми. Отидох до вратата и видях, че Джейми се изкачва към площадката. Изражението му беше красноречиво.

— Алек е прав — каза той направо. Скулите му бяха изпъкнали, защото лицето му беше изпито от глад и изопнато от гнева. — Войниците тръгват към Калоден. Не са спали и не са яли от два дни, нямат снаряди за оръдията, но тръгват. — Гневът избухна внезапно и той стовари юмрук върху една паянтова масичка. Фонтан от малки метални съдове от купчината с вехтории изпълни таванското помещение с отекващ трясък.

Джейми направи рязък жест, извади кинжала от колана си и го заби в масата. Той остана там, потрепващ от силата на удара.

— Хората казват, че ако видиш кръв на кинжала си, това значи смърт. — Пое дъх със свистене. — Е, аз я видях! Те също. Всичко го знаят — Килмарнок, Лохиел и останалите. Но каква полза!

Сведе глава, стиснал с две ръце масата, взираше се в кинжала. Изглеждаше някак твърде едър в малката стая, гневно присъствие, което може внезапно да избухне в пламъци. Вдигна рязко ръце, стовари се на една очукана пейка и зарови глава в дланите си.

— Джейми — казах аз и преглътнах. Не знаех как ще изрека следващите думи, но трябваше. Знаех какви новини ще донесе и бях мислила какво може да се направи. — Джейми. Остана само едно — само една възможност.

Беше опрял чело на кокалчетата на пръстите си. Поклати глава, без да ме поглежда.

— Невъзможно е. Той е непреклонен. Мъри се опита да го вразуми, Лохиел и Балмерино също. Аз. Но хората вече са на полето. Къмбърланд е тръгнал към Друмоси. Няма начин.

Изкуството на лечението е могъщо и всеки вещ в употребата на веществата, които лекуват, познава и силата на онези, които вредят. Бях дала на Колъм цианида, който той не беше имал време да използва, затова взех смъртоносното мускалче от масата до леглото му. Сега беше в сандъчето ми — мътни кафеникаво бели кристалчета, измамно безобидни.

Устата ми беше така пресъхнала, че не можах да заговоря при първия опит. Беше останало малко вино в манерката ми; изпих го, киселият вкус ухапа езика ми.

— Има един начин. Само един.

Главата му си оставаше потънала в ръцете. Пътуването беше изморително, а шокът от новините го беше изтощил напълно. Бяхме обикаляли да открием хората му, поне повечето от тях — нещастни, парцаливи, измършавели също като мъжете от клана Фрейзър, които бяха с тях. Разговорът с Чарлс беше последната капка.

— Да? — попита той.

Поколебах се, но заговорих. Трябваше да изтъкна тази възможност, без значение дали той — или аз — бяхме способни да го направим.

— Чарлс Стюарт — той е в основата на всичко. Битката, войната — всичко зависи от него.

— Да? — Джейми ме погледна със зачервени, питащи очи.

— Ако умре… — прошепнах накрая.

Той затвори очи и последните капки кръв се смъкнаха от лицето му.

— Ако той умре… сега. Днес. Или тази нощ. Джейми, без Чарлс няма да има за какво да се бият. Няма да има кой да ги поведе към Калоден. Няма да има битка.

Дългите мускули на шията му подскочиха, когато преглътна. Отвори очи и се втренчи отвратен в мен.

— Господи! — прошепна. — Господи, не говориш сериозно!

Ръката ми се сви около кристала със златен обков на шията ми.

Бяха ме повикали да се погрижа за принца преди Фолкърк. О’Съливан, Тулибардин и другите. Негово Височество беше болен — неразположение, по техните думи. Аз прегледах гърдите и раменете му, устата и бялото на очите.

Имаше скорбут и няколко други заболявания, причинени от лошото хранене. Казах им го.

— Глупости! — разгневи се Шеридан. — Негово Височество не може да страда от такива болести като прост селянин!

— Но той се храни като селянин — сопнах се аз. — И дори по-зле. — „Селяните” бяха принудени да ядат лук и зеле, защото нямаха друго. Негово Височество отминаваше с презрение подобни храни, той и съветниците му ядяха месо — и почти нищо друго. Огледах обръча от изплашени, отвратени лица и видях само неколцина без симптоми от липсата на прясна храна. Разклатени или опадали зъби, меки кървящи венци, гнойни сърбящи фоликули под разкошните дрехи на Негово Височество.

Не исках да се лишавам от скъпоценния си запас от шипки и сушени горски плодове, но предложих неохотно да му направя чай от тях. Той ми отказа почти безцеремонно и аз разбрах, че е повикал Арчи Камерън с неговите пиявици и скалпели, за да провери дали малко пускане на кралска кръв ще облекчи кралския сърбеж.

— Аз мога да го направя — казах. Сърцето ми биеше силно в гърдите, едва дишах. — Мога да му направя отваря. Мисля, че ще го убедя да я изпие.

— И ако умре веднага след като я изпие? Господи, Клеър! Те ще те убият на място!

Пъхнах длани под мишниците си, за да ги стопля.

— Има ли значение? — Отчаяно опитвах да успокоя гласа си. Всъщност имаше значение. Точно сега моят живот тежеше доста повече от стотиците, които можех да спася. Стиснах юмруци, трепереща от ужас, като мишка в челюстите на капан.

Джейми веднага дойде при мен. Краката не ме държаха, той почти ме отнесе до счупената пейка и ме накара да седна. Прегърна ме.

— Смела си като лъвица, любима — прошепна в ухото ми.

— Като мечка, като вълк! Но знаеш, че няма да ти позволя да го направиш.

Треперенето малко отслабна, но още ми беше студено и ми призляваше от ужас.

— Трябва да има и друг начин — казах аз. — Сигурно няма да е трудно да добавим нещо в храната му, без да забележи. Тук цари пълен хаос. — Така беше; офицерите спяха по маси и по пода из цялата къща, твърде изморени, за да свалят оръжието и ботушите си. В къщата цареше хаос, постоянно някой влизаше и излизаше. Лесно щях да разсея слугата, колкото да добавя смъртоносен прах към вечерята на принца.

Първоначалният ужас започна бавно да отстъпва, но злокобността на предложението ми се застоя като отрова и смразяваше кръвта ми. Ръката на Джейми се стегна за миг на раменете ми, после се отдръпна. Той обмисляше ситуацията.

Смъртта на Чарлс Стюарт нямаше да сложи край на въстанието; нещата бяха стигнали твърде далеч. Лорд Джордж Мъри, Балмерино, Килмарнок, Лохиел, Кланраналд — всички ние бяхме предатели и животът и имуществото ни щяха да бъдат отнети от Короната. Армията на планинците беше в развалини; без Чарлс, който да ги пришпорва, всички щяха да се стопят като дим. Англичаните, унизени при Престън и Фолкърк, нямаше да се поколебаят да преследват бегълците, за да отмъстят за честта си и да отмият обидата с кръв.

Малко вероятно беше Хенри Йоркски, набожният по-малък брат на Чарлс, вече обвързан с църковни обети, да заеме мястото на брат си и да продължи борбата за реставрация. Катастрофата беше неизбежна и нищо не бе в състояние да я предотврати. Сега можехме само да спасим живота на хората си, за да не умрат на бойното поле на следващия ден.

Чарлс беше решил да се бият при Калоден, Чарлс, който заради ината и глупостта си отхвърли съветите на генералите си и тръгна да напада Англия. А предложението на Сандрингам, истинско или не, беше умряло заедно с него. Нямаше да има подкрепа от юг; предполагаемите якобити там пропуснаха да се стекат под знамената на своя крал. Принуден да отстъпи, Чарлс бе решил да направи последен упорит опит и да хвърли зле въоръжените си, изтощени и измъчени от глад хора в битка на подгизнало от дъжд поле, за да се изправят срещу яростния оръдеен огън на Къмбърланд. Ако Чарлс Стюард беше мъртъв, битката при Калоден нямаше да се състои. Един живот срещу две хиляди живота. Един живот — но пък кралски и отнет не в битка, а хладнокръвно.

В малката стая имаше огнище, но не и огън — нямаше дърва. Джейми се взираше в него, сякаш търсеше отговор в невидимите пламъци. Убийство. Не просто убийство, а кралеубийство. Не просто убийство, а убийство на някогашен приятел.

И все пак шотландците вече трепереха на полето в нестройни редици, докато битката се планираше и все повече мъже се стичаха към тях. Сред тях бяха и Макензи от Леох, Фрейзър от Боли, четиристотин мъже от кръвта на Джейми. И трийсетима от Лалиброх, неговите хора.

Лицето му беше безизразно и неподвижно, но ръцете, събрани на коляното му, се впиваха силно една в друга. Осакатените и здравите пръсти бяха преплетени. Аз седях до него и не смеех да дишам, чаках решението му.

Накрая той въздъхна съвсем тихо и се обърна към мен. В очите му прочетох неизразима мъка.

— Не мога — прошепна и обхвана бузата ми с длан. — Бог ми е свидетел, сасенак, не мога.

Вълната от облекчение ме заля с такава сила, че останах без думи, но той видя какво чувствам и стисна ръцете ми.

— О, Господи, Джейми, толкова се радвам! — прошепнах аз.

Той сведе глава над ръцете ми. Аз извърнах своята, за да положа буза върху косата му, и застинах.

На прага стоеше и се взираше с крайно отвращение в нас Дугал Макензи.

Последните месеци го бяха състарили. Смъртта на Рупърт, безсънните нощи на безполезни спорове, усилието от тежките кампании, а сега и горчивината от неизбежното поражение. В червеникавата брада имаше сиви косми, сивееше и кожата му — дълбоки бръчки прорязваха лицето. Аз смаяна осъзнах, че е заприличал на брат си Колъм. Беше искал да води. Е, сега получи водачеството и си плащаше за това.

— Мръсна… предателска… покварена… вещица!

Джейми се изправи като прострелян, лицето му побеля. Скочих от мястото си и преобърнах пейката с трясък, който отекна в цялата стая.

Дугал Макензи тръгна бавно към мен и отметна настрани наметалото си, за да достигне дръжката на меча. Не бях чула вратата да се отваря; сигурно е била открехната. Откога ли стоеше там и слушаше?

— Ти — рече тихо той, — трябваше да се досетя още щом те видях, трябваше да се досетя. — Взираше се в мен с ужас и ярост в замъглените зелени очи.

Джейми ме стисна за ръката и ме издърпа зад себе си.

— Дугал. Не е каквото си мислиш…

— Така ли? — Погледът му се откъсна за секунда от мен и аз се свих с благодарност зад Джейми.

— Не било каквото си мисля? — продължи той тихо. — Чух как жена ти те подтиква към мръсно убийство — да убиеш своя принц! Не само към убийство, а и към предателство! И ти ми казваш, че не било това? — Поклати глава, оплетените къдрици висяха мазни по раменете му. Като всички останали и той беше измършавял; лицето му беше изпито, но очите горяха в тъмните си орбити. — Не те обвинявам, момко — продължи изморено и аз си спомних, че вече е на петдесет. — Не си виновен ти, Джейми. Тя те е омагьосала, всички го виждат. — Устата му се изкриви, когато погледна към мен. — Да, много добре те разбирам. Тя стори същото и с мен навремето. — Очите му плъзнаха горящи по тялото ми. — Коварна, лъжлива уличница, хваща мъжа за оная му работа и го води към участта му, забила ноктите си дълбоко в топките му. Така те омагьосват, момче — тя и другите вещици. Водят те в леглото си и ти крадат душата, докато спиш на гърдите им. Отнемат ти душата и изяждат мъжеството ти, Джейми.

Езикът му се стрелна навън и навлажни устните. Той още се взираше в мен, ръката му стисна по-здраво дръжката на меча.

— Отмести се, момче. Ще те освободя от тази курва сасенак.

Джейми пристъпи пред мен и за миг скри Дугал от погледа ми.

— Изморен си, Дугал — заговори той спокойно и утешително. — Изморен си и ти се причуват неща. Иди да си легнеш. Аз ще…

Не успя да довърши. Дугал не го слушаше; хлътналите зелени очи се впиваха в лицето ми, докато издърпа кинжала от ножницата на колана си.

— Ще ти прережа гърлото — уведоми ме тихо. — Трябваше да го направя още когато те видях. Щях да спестя голяма мъка на всички ни.

Може и да беше прав, но не възнамерявах да му позволя да го направи. Отстъпих бързо три крачки и се вкопчих здраво в масата.

— Махай се! — Джейми се хвърли пред мен и вдигна ръка пред Дугал.

Вождът на клана Макензи поклати глава като бик, зачервените му очи не се откъсваха от мен.

— Тя е моя! — рече дрезгаво. — Вещица! Предателка! Отстъпи, момче! Няма да те нараня, но ако я защитаваш, ще убия и теб, нищо че си ми като син.

Той се хвърли покрай Джейми и ме хвана за ръката. Макар и изтощен, измършавял и остарял, Дугал още беше страховит мъж. Пръстите му се впиха в плътта ми.

Извиках от болка и го изритах, когато ме дръпна към себе си. Той ме хвана за косата и издърпа главата ми назад. Усещах горещия му кисел дъх. Изпищях, ударих го и забих нокти в бузата му в опит да се освободя.

Въздухът излетя от дробовете на Дугал при първия удар на Джейми в ребрата му. Ръката му в косата ми се отпусна, когато юмрукът на Джейми се заби в рамото му и я обезсили. Внезапно освободена, аз паднах назад към масата, като скимтях от ужас и болка.

Дугал се извърна към Джейми и приклекна с вдигнат нагоре кинжал.

— Така да бъде. — Дишаше тежко. Олюля се леко, премести тежестта си, търсеше предимство. — Кръвта си е кръв. Проклетото семе на Фрейзър. Предателството тече във вените ти. Ела тук, коварна лисицо! Ще те убия бързо, заради майка ти.

В малката таванска стая нямаше много място. Нямаше достатъчно пространство да извадиш меч, а кинжалът на Джейми беше забит в масата. Той приклекна като Дугал и се вгледа в страховитото острие.

— Остави го, Дугал! Щом ти е мила майка ми, изслушай ме заради нея!

Макензи не отговори, а замахна рязко нагоре.

Джейми отскочи, после пак, защото Дугал замахна от другата страна. Джейми имаше предимството на пъргавината на младостта — но Дугал държеше ножа.

Дугал скочи внезапно напред, а кинжалът се плъзна нагоре по хълбока на Джейми, разкъса ризата и прокара тъмна бразда по кожата му. Той изсъска от болка, отскочи назад и хвана китката на Дугал точно когато той замахна отново.

Мътното сияние на острието проблесна веднъж и изчезна между борещите се тела. Те се бяха вкопчили един в друг като любовници и замириса на гняв и мъжка пот. Острието се надигна отново, две ръце стискаха здраво дръжката му. Потрепери, подскочи, чу се сумтене от усилие и друго — от болка. Дугал отстъпи назад, по сгърченото му лице се стичаше пот, а дръжката на кинжала стърчеше в основата на гърлото му.

Джейми почти се свлече на земята и се облегна на масата. Очите му бяха потъмнели от шока, косата му беше мокра от пот, разкъсаната риза висеше окървавена.

Дугал издаде ужасен задавен звук. Джейми го подхвана, когато той политна, и от тежестта му се свлече на колене. Главата на Дугал лежеше на рамото му и Джейми прегръщаше втория си баща.

Аз също коленичих до тях и посегнах да помогна, но вече беше късно. Едрото тяло се отпусна, сгърчи се и се изплъзна от ръцете на Джейми. Дугал се свлече на пода, мускулите му запотрепваха в спазми и той се замята като риба на сухо.

Главата му лежеше на бедрото на Джейми. При един спазъм се извърна и аз видях разкривеното почервеняло лице и притворените очи. Устата се движеше, казваше нещо, но излизаше единствено гъргорещо хриптене.

Джейми беше посивял; явно все пак бе разбрал думите на Дугал. Отчаяно се опитваше да задържи мятащото се тяло. То се разкриви в последен спазъм, след това се чу страховито хриптене и Дугал Макензи замря. Джейми го стискаше за раменете, сякаш да му попречи да се надигне отново.

— Свети Майкъл, смили се над нас! — чу се дрезгав шепот от вратата. Беше Уили Колтър Макензи, един от хората на Дугал. Взираше се ужасен в тялото на господаря си. Малка локвичка урина пълзеше изпод карираното наметало. Мъжът се прекръсти, но не отместваше очи.

— Уили! — Джейми се изправи и прекара трепереща ръка по лицето си. — Уили! — Мъжът беше потресен, погледна го с пълно недоумение и отворена уста. — Трябва ми само един час, човече. — Джейми сложи ръка на рамото му и го издърпа в стаята. — Един час, за да се погрижа за жена си. После ще се върна да отговарям за това. Давам ти думата си, залагам честта си. Но ми трябва един час. Един. Ще ми дадеш ли един час, преди да проговориш?

Уили облиза сухите си устни, погледна мъртвия си господар, после неговия племенник. Беше изгубил ума и дума. Накрая кимна, вероятно защото не знаеше какво друго да стори и реши да изпълни тази молба.

— Добре. — Джейми преглътна тихо, избърса лице с наметалото си и потупа Уили по рамото. — Остани тук! Моли се за душата му — кимна към неподвижното тяло на пода, но не го погледна — и за моята. — Наведе се покрай Уили да вземе кинжала си от масата, после ме избута пред себе си през вратата и по стълбите.

По средата на стълбището спря и се облегна на стената със затворени очи. Дишаше дълбоко и накъсано, сякаш щеше да припадне. Сложих ръце на гърдите му. Сърцето му биеше като барабан и той целият трепереше, но след миг се изправи, кимна ми и ме хвана за ръка.

— Трябва ми Мърто.

Намерихме го отвън, увит в наметалото си заради дъжда, той седеше на сушина под стрехите на къщата. Фъргъс се беше свил до него и спеше, изморен от дългото пътуване.

Мърто само погледна лицето на Джейми и се изправи — мрачен и намусен, готов на всичко.

— Убих Дугал Макензи — рече Джейми направо.

Мърто го изгледа неразбиращо за миг, после обичайното мрачно изражение се завърна.

— Ясно. Какво ще правим?

Джейми бръкна в спорана си и извади сгънат лист хартия. Ръцете му трепереха, когато се опита да го отвори, затова аз го взех и го отворих под стрехите.

Това беше кратък документ, само от няколко реда, който присъждаше титлата господар на имението, наричано Брох Туарах, на Джеймс Джейкъб Фрейзър Мъри, като имотът се поверяваше за управление на родителите му, Джанет Фрейзър Мъри и Иън Гордън Мъри, до навършването на пълнолетие на Джеймс Мъри. Отдолу беше подписът на Джейми и имаше две празни места, до всяко от които беше изписана думата — „свидетел”. Датата бе от 1 юли 1745 година — месец преди Чарлс Стюарт да започне въстанието от бреговете на Шотландия и да превърне Джейми Фрейзър в предател на Короната.

— Трябва да подпишете това, ти и Клеър — каза той, взе документа от мен и го подаде на Мърто. — Но това е лъжесвидетелство, така че сами решете, нямам право да ви принуждавам.

Черните очички на Мърто прочетоха бързо документа.

— Така е, нямаш — рече сухо Мърто. — А и няма нужда. — Побутна с крак Фъргъс, момчето рязко се изправи и примигва. — Иди вътре и донеси мастило и перо за господаря — нареди му Мърто. — Бързо!

Фъргъс поклати глава да я проясни, обърна се към Джейми за потвърждение и след като получи кимване, хукна.

Водата капеше от стрехите по тила ми. Потреперих и придърпах вълненото наметало на раменете си. Чудех се кога Джейми е написал този документ. Благодарение на фалшивата дата имуществото се прехвърляше преди той да стане предател, защото иначе щяха да го конфискуват. И ако това прехвърляне не бъдеше оспорено, имотът щеше да бъде наследен от малкия Джейми. Поне семейството на Джени щеше да е в безопасност и щеше да запази земите и къщата.

Джейми се беше погрижил за това и все пак не го беше узаконил, преди да напуснем Лалиброх. Беше се надявал да се върне и да заеме отново мястото си. Сега това бе невъзможно, но имението все още можеше да бъде спасено. Нямаше как да се разбере кога всъщност е подписан документът — освен чрез свидетелите, мен и Мърто.

Фъргъс се върна запъхтян с малка стъклена мастилница и проскубано перо. Подписахме документа, като изтръскахме хубаво перото, за да не покапе. Мърто го подписа първи; видях, че второто му име е Фицгибънс.

— Искаш ли да го занеса на сестра ти? — попита той, докато развявах документа, за да изсъхне.

Джейми поклати глава. Дъждът мокреше наметалото му и блестеше по миглите му като сълзи.

— Не. Фъргъс ще го занесе.

— Аз? — Момчето се ококори от удивление.

— Ти. — Джейми взе документа от мен, сгъна го, после клекна и го пъхна в ризата на Фъргъс.

— Трябва да го занесеш на сестра ми — мадам Мъри — на всяка цена. Струва повече от живота ми… и от твоя.

Останал без дъх от огромната отговорност, която му се поверяваше, Фъргъс се изпъна и сложи ръце на гърдите си.

— Няма да ви проваля, милорд!

Лека усмивка прекоси устните на Джейми и той го докосна по косата.

— Знам и съм ти благодарен. — Свали пръстена от лявата си ръка, пръстена с рубин, който имаше от баща си. — Ето — подаде го на Фъргъс. — Върви в конюшните и го покажи на стареца там. Кажи му, че съм заръчал да ти даде Донас. Вземи коня и препускай към Лалиброх. Не спирай за друго, освен за да спиш, когато много се измориш. И се крий добре.

Фъргъс беше онемял от тревога и вълнение, но Мърто го погледна смръщен.

— Мислиш ли, че детето ще може да язди опърничавия ти кон?

— Да, може — каза твърдо Джейми. Още смаян, Фъргъс заекна, после коленичи и целуна трескаво ръката му. Изправи се, хукна към конюшните и малката му фигурка изчезна в мъглата.

Джейми облиза сухите си устни, затвори за миг очи и се обърна към Мърто.

— А ти, мо караид, трябва да събереш мъжете.

Веждите на Мърто се стрелнаха нагоре, но той само кимна.

— Ясно.

Джейми се обърна към мен, после към кръстника си.

— Те сега са на полето с Младия Саймън. Просто ги събери заедно. Аз ще заведа жена си на безопасно място и… — Поколеба се и сви рамене. — Ще ви намеря. Чакайте ме!

Мърто кимна отново и се обърна. После спря и пак погледна Джейми. Тънката уста потрепна, преди да каже:

— Едно ще поискам от теб, момко — нека бъдат англичаните. Не твоите хора.

Джейми потрепна леко, но само за миг и кимна. После, без да каже нищо повече, протегна ръце към Мърто. Прегърнаха се кратко и яростно и Мърто се отдалечи с развяващо се прокъсано наметало.

Явно аз бях последната точка в дневния ред.

— Хайде, сасенак. — Хвана ме за ръката. — Трябва да тръгваме.

Никой не ни спря; по пътя имаше много хора и почти не усетихме как наближихме полето. Малко по-нататък, когато напуснахме главния път, вече нямаше кой да ни види.

Джейми мълчеше, концентриран върху задачата си. Аз не му казах нищо, бях прекалено шокира и ужасена.

„Ще заведа жена си на безопасно място.” Не знаех какво има предвид, но до два часа стана очевидно, защото той обърна коня на юг, към стръмния зелен хълм, наречен Крейг на Дун.

— Не! — извиках, щом разбрах къде отиваме. — Джейми, не! Няма да ида!

Той не ми отговори, само пришпори коня и препусна напред. Нямах друг избор, освен да го последвам.

В мен бушуваха всякакви чувства; освен страхът от битката и ужасът от смъртта на Дугал, сега ме измъчваше и мисълта за камъните. Този прокълнат кръг, през който бях дошла тук. Явно Джейми искаше да ме отпрати обратно към моето време — ако изобщо беше възможно.

Не, да иска каквото си ще, казах си, и стиснах зъби, докато го следвах по тясната пътечка през тревата. Няма сила на земята, която да ме накара да го изоставя сега.

Стояхме заедно на склона, в малкото дворче на порутена къща точно под билото. Тя беше изоставена от години; местните смятаха хълма за обитаван от феи.

Джейми почти ме довлече дотук, без да обръща внимание на протестите ми. Спря пред къщата и седна задъхан на земята.

— Всичко е наред — каза накрая. — Сега имаме малко време. Никой няма да ни намери тук.

Беше се увил плътно с наметалото си. Засега дъждът беше спрял, но от планините, чиито върхове още бяха покрити със сняг, духаше студен вятър. Джейми отпусна изтощен глава на коленете си.

Седнах до него, свих се в наметалото си и слушах как дъхът му постепенно се успокоява. Седяхме дълго така, в мълчание, не смеехме да помръднем над кипящия долу хаос. Хаос, за който бях помогнала и аз.

— Джейми — казах накрая. Посегнах да докосна ръката му, но не посмях. — Джейми… съжалявам.

Той продължи да се взира в тъмната бездна на полето под нас. За миг си помислих, че не ме е чул. Той затвори очи, после тръсна леко глава.

— Не. Няма защо.

— Има. — Мъката ме давеше, но трябваше да го кажа, трябваше да му кажа, че съзнавам какво му причиних. — Трябваше да се върна. Джейми, ако се бях върнала, когато ти ме доведе тук от Крейнсмюир… може би…

— Да, може би — прекъсна ме той. Извърна се рязко към мен и видях очите му. В тях имаше копнеж и мъка, също като в моите, но не и гняв, нито обвинение.

Поклати пак глава.

— Не. Знам за какво говориш, любима. Но не е така. Ако си беше тръгнала тогава, можеше пак да стане така. Или пък не. Можеше да се случи по-скоро. Или някак иначе. Никой не знае, никой. Не само ние сме замесени в това и аз няма да ти позволя да поемеш сама вината.

Докосна косата ми и я приглади назад от очите. Една сълза се спускаше по бузата ми и той я улови с пръст.

— Не е за това. — Посочих в мрака към войските и Чарлс, към мъртвия в гората, към предстоящата касапница. — Не за това. А за онова, което причиних на теб.

Тогава той се усмихна с огромна нежност и ме погали по бузата.

— Така ли? А аз какво причиних на теб, сасенак? Отделих те от родното ти място, преведох те през бедност и изгнание, през бойни полета, рискувах живота ти. Ти сърдиш ли ми се за това?

— Знаеш, че не.

Усмихна се.

— Е, и аз не се сърдя, моя сасенак. — Усмивката изчезна от лицето му, когато погледна към билото на хълма над нас. Камъните не се виждаха, но аз усещах заплашителното им присъствие.

— Няма да ида, Джейми — повторих упорито. — Оставам с теб.

— Не! — Поклати глава. Говореше внимателно, но твърдо и безпрекословно. — Аз трябва да се върна, Клеър.

— Джейми, не! — Стиснах здраво ръката му. — Джейми, те сигурно вече са намерили Дугал! Уили Колтър сигурно вече е казал на някого.

— Да, казал е. — Потупа ме по рамото. Беше стигнал до решението по пътя към хълма; виждах го на измореното му лице. На него имаше мъка, но и решителност. Сега не беше време за скръб.

— Можем да се опитаме да избягаме във Франция. Джейми, трябва да опитаме! — Но знаех, че няма да го разубедя.

— Не — повтори тихо той. Обърна се и вдигна ръка към тъмната долина под нас. — Страната кипи, сасенак. Пристанищата са затворени; O’Брайън от три месеца се опитва да намери кораб, за да спаси принца и да го отведе във Франция. Дугал ми каза… преди. — Тръпка премина по лицето му и внезапен спазъм на мъка сбърчи веждите. Той я прогони и продължи със спокоен глас: — Него го преследват само англичаните, а мен ще ме търсят и англичаните, и клановете. Аз съм двоен предател, бунтовник и убиец. Клеър… — потърка тила си и продължи нежно: — Клеър, аз съм мъртвец.

Сълзите замръзваха по бузите ми и оставяха ледени следи, които изгаряха кожата.

— Не — повторих, но напразно.

— Аз не съм съвсем незабележим — опита да се пошегува той и прекара ръка през червеникавите си кичури. — Червения Джейми няма да стигне далеч, но ти… — Докосна устата ми и проследи устните. — Теб мога да спася, Клеър, и ще го направя. Това е най-важното. А след това ще се върна за хората си.

— За мъжете от Лалиброх? Но как?

Джейми се намръщи, пръстите му разсеяно си играеха с дръжката на меча.

— Мисля, че мога да ги измъкна. Долу ще е хаос, ездачи ще препускат насам-натам, ще се крещят заповеди; битките са голяма суматоха. А дори да са разбрали какво… какво направих — продължи той и гласът му пресекна за миг, — никой няма да ме спре, ако англичаните са вече насреща и битката трябва да започне. Да, мога да го направя. — Гласът му укрепна и той сви решително юмруци. — Те ще ме последват със сигурност — за Бога, нали аз ги доведох тук! Мърто ще ги е събрал и аз ще ги изведа от бойното поле. Ако някой се опита да ме спре, ще кажа, че искам да водя хората си в битката; дори Младия Саймън няма да ми откаже това право.

Пое дълбоко дъх и събра вежди, явно си представяше сцената на бойното поле призори.

— Ще ги отведа далеч. Полето е достатъчно голямо и всички ще решат, че се придвижваме към друга позиция. Ще ги изведа на пътя към Лалиброх.

Замълча, сякаш само дотам стигаше планът му.

— А после? — попитах. Не исках да чувам отговора, но не можах да се спра.

— Тогава ще се върна на Калоден — издиша той и ми се усмихна. — Не ме е страх да умра, сасенак. — Устните му се изкривиха леко. — Е… не много. Някои от начините наистина са… — Потрепери, но продължи да се усмихва. — Съмнявам се, че ще ме удостоят с услугите на истински професионалист, но дори да стане така, вероятно мосю Форе ще го сметне за… неуместно. Все пак да изтръгнеш сърцето на човек, с когото си пил вино…

Аз изстенах и го прегърнах, стиснах го с всички сили.

— Не се тревожи — прошепна в косата ми. — Не се тревожи, сасенак. Може да е куршум. Може да е острие. Но ще е бързо.

Знаех, че лъже; бях виждала достатъчно получени в битка рани и достатъчно умиращи войници. Вярно беше само, че е за предпочитане пред това да очакваш примката на палача. Ужасът, който не ме напускаше от срещата със Сандрингам, отново се надигна и ме удави. Ушите ми звънтяха от ударите на сърцето, гърлото ми се сви и не можех да дишам.

Тогава изведнъж страхът си отиде. Не можех да го оставя, не можех.

— Джейми — казах в гънките на наметалото му. — Връщам се с теб.

Той се сепна и ме погледна.

— Не!

— Връщам се. — Бях съвсем спокойна, без капка съмнение.

— Ще направя килт от наметалото си; в армията има достатъчно млади момчета, ще мина за едно от тях. Сам каза, че ще е суматоха. Никой няма да забележи.

— Не! Не, Клеър! — Стисна зъби, гледаше ме с гняв и ужас.

— Щом теб не те е страх, и мен не ме е страх — заявих аз. — Ще… свърши бързо. Ти го каза. — Брадичката ми започна да трепери въпреки решителността. — Джейми… аз не мога… не мога да живея без теб. Това е!

Той отвори безмълвен уста, затвори я и поклати глава. Светлината над планините угасваше и оцветяваше облаците с мътно червено сияние. Най-сетне той посегна и ме придърпа към себе си.

— Да не мислиш, че не знам? — попита тихо. — Знам, че на мен се пада лесното сега. Защото ако чувстваш това, което аз изпитвам към теб, значи те карам да си изтръгнеш сърцето и да живееш без него. — Погали ме по косата, грубите кокалчета се закачаха в кичурите. — Но трябва да го направиш, милата ми. Моята смела лъвица. Трябва!

— Защо? — Отдръпнах се да го погледна. — Когато ме спаси от кладата в Крейнсмюир… тогава каза, че си щял да умреш с мен, щял си да изгориш на кладата заедно с мен!

Стисна ръцете ми и ме погледна със спокойни сини очи.

— Да, щях, но не аз носех дете.

Казах си, че е заради вятъра, че треперя от студ, че студът отнема дъха ми.

— Не се знае, рано е да се каже.

Той изсумтя и очите му просветнаха дяволито.

— Сасенак, кръвта никога не ти е закъснявала и с ден, откакто за първи път ме прие в леглото си. Сега не си кървила от четиридесет и шест дни.

— Копеле! — изкрещях вбесена. — Броил си ги! Насред проклетата война — ти си ги броил!

— А ти не си ли?

— Не! — Не бях. Твърде много се страхувах да не би да получавам твърде късно онова, за което толкова се молех.

— А и това — продължих, все още се опитвах да отрека тази възможност — не означава нищо. Може да стане и от глад, често се случва.

Той вдигна вежда и сви нежно ръка на гърдата ми.

— Да, ти си слабичка, но колкото и да си слаба, гърдите ти са пълни, а зърната им са с цвета на тъмно грозде. Забрави ли, че вече съм те виждал такава? Аз нямам съмнение — ти също.

Опитах се да потисна гаденето — което така лесно бях приписвала на страха и глада, — но чувствах малката тежест, която внезапно пламна в утробата ми. Прехапах силно устна, гаденето продължаваше.

Джейми пусна ръцете ми и се изправи пред мен. Силуетът му се очерта на притъмняващото небе.

— Клеър — каза тихо. — Утре аз ще умра. Детето… само то ще остане от мен. Моля те, Клеър, умолявам те, спаси го!

Стоях неподвижно, нищо не виждах. И в този момент чух как се разби сърцето ми. Тих, но ясен звук — все едно си откъснал стъблото на цвете.

Накрая сведох глава към него, вятърът плачеше в ушите ми.

— Добре — прошепнах. — Добре. Ще си ида.

Беше почти тъмно. Той мина зад мен и ме вдигна. Аз се облегнах на него и погледнах през рамо към долината. Там вече се появяваха огньове — малки сияещи точици в далечината. Останахме така много време. На хълма беше тихо; не чувах нищо друго, освен равното дишане на Джейми. Всеки дъх беше скъпоценен звук за мен.

— Ще те намеря — прошепна той в ухото ми. — Обещавам. Дори да чакам двеста години в чистилището, двеста години без теб. Нека това да е наказанието за престъпленията ми. Защото съм лъгал, убивал съм и съм крал; предавал съм. Но едно нещо имам за отплата. Когато се изправя пред Бог, ще му го кажа и то ще натежи пред всичко останало. „Боже — ще му кажа — ти ми даде удивителна жена и о, Боже, аз много я обичах.”

Той беше бавен и внимателен; аз също. Трябваше да се насладя и запомня всяко докосване, всеки миг, да ги пазя като талисмани в лишеното от него бъдеще.

Аз докоснах всяка мека вдлъбнатинка, всяко скрито местенце по тялото му. Усещах изяществото и силата на всяка кост, чудото на твърдите мускули, изопнати и гъвкави по раменете, гладки и солидни по гърба, твърди и потъмнели като дървесина по бедрата.

Вкусих солената пот във вдлъбнатинката на шията му, помирисах топлия мускус на космите между краката му, сладостта на меката широка уста, която имаше вкус на сушена ябълка с леката горчивина на плодове на хвойна.

— Толкова си красива — шепнеше ми той, докосваше хлъзгавината между краката ми и нежната кожа по вътрешната страна на бедрата.

Главата му беше тъмно петно върху белотата на гърдите ми. Дупките по покрива пропускаха съвсем слаба светлина от небето над нас; тихият тътен на пролетна гръмотевица не спираше да мърмори в хълмовете отвъд нашите крехки стени. Той беше твърд в ръката ми, толкова твърд от желание, че допирът ми го накара да изстене.

Когато вече не можеше да чака повече, той влезе в мен като нож в ножницата си и ние се задвижихме силно, притискахме се, искахме се, отчаяно се нуждаехме от този миг на сливане и се страхувахме да го достигнем, защото знаехме, че след това ще дойде вечната раздяла.

Той ме водеше отново и отново до върха, сдържаше се, спираше, стенеше и трепереше на ръба. Докато най-сетне не докоснах лицето му, плъзнах пръсти в косата, притиснах го към себе си и се извих отдолу.

— Сега — казах му тихо. — Сега. Ела с мен, ела с мен, сега. Сега!

Той ми се отдаде и аз на него в страст, примесена с отчаяние. Виковете ни сякаш утихнаха бавно и зазвъняха в мрака на студената каменна къща.

Лежахме, притиснати един в друг, неподвижни, тежестта му беше благословия, щит и утеха. Толкова солидно тяло, толкова изпълнено с топлина и живот; как бе възможно да спре да съществува само след часове?

— Чуй — каза той тихо. — Чуваш ли?

Отначало не чух нищо, освен вятъра и дъжда, който капеше през дупките в покрива. Тогава го долових — бавното туптене на сърцето му до моето, биеха заедно в ритъма на живота. Кръвта течеше през него, през нашата крехка връзка, през мен и обратно.

Лежахме така, топли под наметалата, върху постеля от дрехите ни, преплетени един в друг. После той се отдръпна, обърна ме с гръб към него, сложи ръка на корема ми и дъхът му стопли тила ми.

— Поспи малко, любима! — прошепна. — Искам да поспя още веднъж така — да те прегръщам, теб и бебето.

Мислех, че няма да мога да заспя, но бях твърде изтощена и се плъзнах под повърхността почти веднага. Призори се събудих. Джейми още ме прегръщаше. Лежах, гледах как нощта прелива в ден и копнеех да върна обратно мрака, нашето убежище.

Превъртях се настрани и се надигнах, за да видя как светлината докосва лицето му невинно в съня и как изгряващото слънце озарява косата му с пламъци — за последен път.

Вълна от мъка се разби в мен, беше толкова силна, че сигурно съм изстенала, защото той отвори очи. Усмихна се и се вгледа в лицето ми. Знаех, че запомня чертите ми, както аз неговите.

— Джейми. — Гласът ми беше дрезгав от съня и надебелял от сълзите. — Джейми. Искам да ме бележиш.

— Какво? — сепна се той.

Малкият нож, който носеше в чорапа си, беше наблизо. Гравираната рогова дръжка тъмнееше върху дрехите ни. Взех го и му го подадох.

— Порежи ме! — казах бързо. — Достатъчно дълбоко, за да остане белег. Искам да отнеса със себе си докосването ти, да имам нещо от теб, което ще бъде винаги с мен. Не ме е грижа, че ще боли, нищо не може да боли повече от раздялата ни. Поне, когато го докосвам, където и да съм, ще усещам отново допира ти.

Той сложи ръка върху моята над дръжката на ножа. След миг я стисна и кимна. Поколеба се, аз протегнах дясната си ръка. Под наметалата беше топло, но дъхът му излизаше на струйки, видим в студената къща.

Той изви дланта ми нагоре, огледа я внимателно, после я вдигна към устните си. Целуна я във вдлъбнатината, ухапа силно и засмука основата на палеца. Отдръпна се и бързо поряза изтръпналата плът. Усетих само леко парене, но кръвта потече веднага. Той пак вдигна дланта ми към устата си и я задържа там, докато кръвотечението отслабне. Превърза вече жилещата рана с носна кърпа, но не и преди да видя, че раната е във формата на малко, леко изкривено „J”.

Вдигнах очи и осъзнах, че ми подава ножа. Взех го и колебливо приех ръката, която ми подаваше.

Той затвори очи за миг и стисна устни, но изсумтя леко от болка, когато притиснах върха на ножа в месестата възглавничка в основата на палеца. Хълмът на Венера; хълмът на страстта и любовта.

Едва след като изрязах малкия полукръг, осъзнах, че ми е дал лявата си ръка.

— Трябваше да е другата. Сега ще те боли, докато стискаш меча.

Той се усмихна.

— Не искам нищо повече от това да усещам твоя допир в последната си битка.

Аз свалих окървавената кърпичка от ръката си и притиснах моята рана към неговата, пръстите ни се преплетоха. Кръвта беше топла и хлъзгава, но още не лепнеше между ръцете ни.

— Кръв от кръвта ми… — прошепнах аз.

— … плът от плътта ми — отвърна тихо той. И двамата не можахме да довършим клетвата — „докато смъртта ни раздели”, но неизреченото увисна болезнено между нас. Накрая той се усмихна накриво.

— Дори след смъртта — каза твърдо и ме привлече отново към себе си.

— Франк — каза накрая с въздишка. — Е, ти ще решиш какво ще му кажеш за мен. Вероятно няма да иска да слуша, но ако все пак поиска, ако решиш, че можеш да му кажеш за мен, както каза на мен за него, тогава му кажи… че съм благодарен. Кажи, че му вярвам и че… — Ръцете му стиснаха раменете ми и той заговори през смях и абсолютно искрено: — Кажи му, че го мразя и в червата!

Бяхме се облекли и зората вече минаваше в ден. Нямахме храна, нямаше с какво друго да продължим момента. Нищо не беше останало… и нямаше повече какво да кажем.

Сега той трябваше да ме напусне и да стигне до Друмоси Мур навреме. Това беше последната ни раздяла и не знаехме как да се сбогуваме.

Накрая той се усмихна, наведе се и ме целуна нежно по устните.

— Казват… — започнах аз и замълчах, за да се прокашлям, — казват, че в стари времена, когато мъж се отправял да върши велики дела, първо намирал магьосница и я молел да го благослови. Заставал в посоката, в която щял да поеме, тя минавала зад него и изричала молитвата си. После той тръгвал веднага и не поглеждал назад, защото това щяло да му донесе лош късмет.

Той докосна лицето ми и се обърна към отворената врата. Утринното слънце се изливаше през нея и осветяваше косата му с хиляди пламъци. Изправи рамене, пое дълбоко дъх и каза тихо:

— Благослови ме тогава, магьоснице, и тръгвам.

Сложих ръка на рамото му, търсех думи. Джени ме беше научила на няколко древни келтски защитни молитви; опитах да си ги спомня.

— Исусе, син на Мария — заговорих дрезгаво, — в Твоето име, в името на Твоя обичан апостол Йоан, и в името на всички светии в Небесното Ти царство, пази този мъж в битката, която предстои…

Прекъсна ме някакъв шум по склона — гласове и стъпки.

Джейми се скова за миг и рамото му се втвърди под ръката ми. Обърна се да ме избута към дъното на къщата, където стената беше почти срутена.

— Бягай! Англичани са! Клеър, бягай!

Хукнах към отвора в стената, сърцето ми се беше качило в гърлото. Той се обърна към вратата с ръка на меча. Спрях само за миг, за да го видя за последно. Той извърна глава, видя ме, после внезапно се озова до мен и ме избута отчаяно до стената. Прегърна ме яростно. Усетих как твърдият му член се притиска в корема ми, а дръжката на кинжала се забива в хълбока ми.

Заговори дрезгаво в косата ми:

— Още веднъж. Трябва! Но бързо! — Избута ме към стената и аз вдигнах бързо полите си. Това не беше любене; той влезе бързо и силно и свърши за секунди. Гласовете приближаваха, едва на стотина метра от нас.

Целуна ме отново, но толкова силно, че усетих вкуса на кръв.

— Кръсти го Брайън, на баща ми. — После ме блъсна към отвора в стената. Аз изтичах през него, озърнах се назад и го видях да стои пред вратата с меч в лявата ръка и кинжал в дясната.

Англичаните не знаеха, че в къщата има някого, затова не се бяха сетили да пратят човек да огледа отзад. Склонът зад нея беше пуст и аз хукнах през него към гората от елши под билото.

Проправях си път през храсти и клони, препъвах се в камъни, заслепена от сълзи. Зад себе си чувах викове и звън на стомана. Бедрата ми бяха хлъзгави и влажни от семето на Джейми. Като че ли никога нямаше да стигна до билото; цял живот щях да тичам през тези преплетени дървета.

В храстите зад мен нещо изпращя. Някой ме беше видял да бягам от къщата. Избърсах сълзите и задрапах нагоре сякаш в продължение на часове, склонът ставаше все по-стръмен. Вече бях на открито, на гранитния корниз, който помнех.

Храстите дрян бяха тук, както и купчината малки канари.

Спрях на ръба на каменния кръг и погледнах надолу в отчаян опит да разбера какво се случва. Колко ли войници бяха влезли в къщата? Дали Джейми беше успял да се отърве от тях и да достигне до окуцелия си кон долу? Без него никога нямаше да се добере навреме до Калоден.

Изведнъж храстите под мен се отвориха и видях нещо червено. Английски войник. Обърнах се, хукнах с всички сили по торфа в каменния кръг и се хвърлих в процепа на скалата.

¹⁴ „Страх от смъртта измъчва ме.” (лат.) — Бел. прев.