В капана на времето

22 КРАЛСКАТА КОНЮШНЯ

Каретата подскачаше бавно по един особено лош участък от пътя, надупчен и нащърбен от зимните ледове и пролетните порои. Годината беше влажна; дори сега, в началото на лятото, под тучните храсти бодливо грозде от двете страни на пътя имаше кални локви.

Джейми седеше до мен на тясната тапицирана пейка. Фъргъс се беше изтегнал в ъгъла на отсрещната и спеше, главата му подскачаше и се люшкаше от движението на каретата като на механична кукла с пружина вместо врат. Беше задушно и малки златни струи прах нахлуваха през прозорците, щом минехме по суха земя.

Отначало разговаряхме разсеяно за околния пейзаж, за кралските конюшни в Аржентан, към които се бяхме отправили, и за клюките, които съставляваха всички разговори в двора и търговските кръгове. Можех да поспя, унесена от друсането на каретата и топлия ден, но променящите се контури на тялото ми правеха седналото положение неудобно и гърбът ме болеше от подскачането. Бебето ставаше все по-активно, пърханията му бяха прераснали в доста осезаеми побутвания; приятни, но разсейващи.

— Май че трябваше да си останеш у дома, сасенак — каза Джейми и се смръщи леко, когато се извих, за да се наглася отново.

— Добре съм — отвърнах с усмивка. — Просто се намествам. А и щеше да е жалко да пропусна всичко това. — Махнах към прозореца, зад който се простираха сияещи като смарагди полета между заслоните на тъмни, прави тополи. Макар и прашен, свежият въздух в провинцията беше богат и oпияняващ след зловонията на града и болницата.

Луи се бе съгласил, като жест на предпазлива дружелюбност към английските дипломатически увертюри, да позволи на херцог Сандрингам да купи четири кобили першерон за разплод от кралските конюшни в Аржентан, с които да облагороди малкото стадо впрегатни коне, което Негова Светлост имаше в Англия. Негова Светлост тръгна за Аржентан днес и покани Джейми, за да го посъветва кои кобили да избере. Поканата беше отправена на вечеря и така, от дума на дума, това посещение се превърна в мащабна пикник експедиция, включваща четири карети и няколко дами и господа от двора.

— Това е добър знак, не мислиш ли? — попитах аз и се озърнах, за да се уверя, че никой не ни чува. — Че Луи разреши на херцога да купи коне. Щом прави такива жестове на англичаните, вероятно не симпатизира на Джеймс Стюарт — поне не и открито.

Джейми поклати глава. Той категорично отказа да носи перука и дръзката му окълцана прическа предизвика голямо вълнение в двора. В момента обаче имаше своите преимущества; макар че в основата на дългия му прав нос блестеше пот, той изобщо не се пържеше като мен.

— Не, вече съм почти сигурен, че Луи не иска да има нищо общо със Стюартите, поне що се отнася до тяхната реставрация. Мосю Дюверне ме увери, че съветът е категорично против подобно нещо. Луи може накрая да отстъпи пред натиска на папата и да приеме донякъде Чарлс, но това не означава, че е готов да удостоява Стюартите с някакво положение във Франция, докато Джорди наднича над рамото му. — Беше с карираното си наметало, прикрепено с брошка на рамото — тя беше подарък от сестра му и имаше формата на два препускащи елена, чиито тела образуваха кръг, а главите и опашките им се докосваха. Той издърпа края му и избърса лицето си с него.

— Мисля, че през последния месец съм говорил с всеки значим банкер в Париж и всички показват пълна липса на интерес. — Усмихна се лукаво. — Парите не растат по дърветата и никой не иска да инвестира в толкова несигурно начинание.

Изпънах гръб със стон.

— Значи остава Испания.

Джейми кимна.

— Така е. И Дугал Макензи. — Изглеждаше самодоволен, а аз се поизправих заинтригувана.

— Имаш ли новини от него? — Въпреки първоначалната предпазливост Дугал беше приел Джейми като другар якобит и обичайната реколта от кодирани писма бе допълнена от серия тайни бележки, изпратени от Дугал от Испания, които Джейми трябваше да прочете и да предаде на Чарлс Стюарт.

— Всъщност, да. — По изражението му разбрах, че новините са добри, иначе казано — лоши за Стюартите.

— Филип е отказал да помогне на Стюартите — каза Джейми. — Получил вест от Светия престол да стои настрана от въпроса за шотландския трон.

— А знаем ли защо? — Последните писма, които бяхме откраднали от папския куриер, бяха адресирани до Джеймс или Чарлс Стюарт и не споменаваха нищо за преговори между Негово Светейшество и Испания.

— Дугал смята, че знае — засмя се Джейми. — Той е възмутен! Казва, че цял месец висял в Толедо и не постигнал нищо повече от неясно обещание за помощ „когато му дойде времето, по Божията воля”. — Гласът му наподоби съвършено набожната интонация и аз се засмях.

— Бенедикт иска да избегне търкания между Франция и Испания; не иска Филип и Луи да пилеят пари, които той може да използва — рече Джейми цинично. — Не е редно да се говори тъй за папа, но Бенедикт явно се съмнява дали един католически крал вече би могъл да управлява Англия. Шотландия има своите католически вождове на кланове сред планинците, но Англия от доста време не е имала католически крал и вероятно скоро няма да има. По Волята божия — ухили се той.

Почеса се по главата и разроши късите червеникавозлатисти косъмчета над слепоочието си.

— Положението на Стюартите не е добро, сасенак, и това са чудесни новини. Те няма да получат помощ от монарсите Бурбони. Сега ме притеснява единствено онази инвестиция на Чарлс Стюарт с граф Сен Жермен.

— Значи не смяташ, че е само търговско начинание?

— Е, търговско е — смръщи се той, — но има и още нещо. Чух това-онова.

Банкерските фамилии в Париж не бяха склонни да приемат сериозно младия претендент за трона на Шотландия, но ситуацията бързо щеше да се промени, ако Чарлс Стюарт внезапно се сдобиеше с пари за инвестиции.

— Негово Височество ми каза, че преговаря с Гоблен — каза Джейми. — Сен Жермен го представил; иначе нямаше да му обърнат внимание. Старият Гоблен го смята за глупак и пройдоха, един от синовете му също. Другият обаче не е толкова категоричен; ако Чарлс успее в това начинание, може да му се отворят и други възможности.

— Това не е добре.

Джейми поклати глава.

— Не. Пари при пари отиват. Ако той успее в една-две големи сделки, банкерите ще започнат да му обръщат внимание. Той не е голям умник — добави с крива усмивка, — но е много очарователен човек; може да убеди хората в какво ли не. Въпреки това няма да напредне без малко капитал, а ще го има, ако това начинание успее.

— Хм. — Пак се наместих и размърдах пръстите на краката си в горещия им кожен затвор. Обувките вече започваха да ми стягат, защото краката ми се подуваха, а копринените чорапи бяха мокри от пот. — Можем ли да направим нещо по въпроса?

Джейми сви рамене с крива усмивка.

— Да се молим в Португалия времето да е лошо. Честно да ти кажа, не виждам как ще се провалят, освен ако корабът не потъне. Сен Жермен вече има договори за продажба на целия товар. С Чарлс ще утроят вложението си.

Потреперих при споменаването на графа. Нямаше как да не си спомня думите на Дугал. Не бях казала на Джейми, че Дугал е идвал у нас, нито за неговите предположения за среднощните похождения на графа. Не ми харесваше да имам тайни от него, но Дугал бе настоял да мълча като отплата за помощта му по въпроса с Джонатан Рандал и аз нямах избор.

Джейми се усмихна и протегна ръка.

— Ще измисля нещо, сасенак. Дай си краката сега! Джени казваше, че много ѝ помага, когато ѝ ги разтривах.

Не спорих, а измъкнах крака от горещите обувки и ги извих в скута му с въздишка на облекчение, защото въздухът от прозореца охлади мократа коприна по стъпалата ми.

Ръцете му бяха големи, а пръстите — силни и нежни. Той прокарваше кокалчета по извивката на стъпалото ми и аз се облегнах назад с тих стон. Пътувахме в мълчание няколко минути, а аз изпаднах в състояние на истинско блаженство.

Свел глава над зелените ми пръсти, Джейми рече:

— Това не е истински дълг.

— Кое? — Унесена от слънцето и масажа, аз не разбрах за какво говори.

Той спря да ме разтрива и ме погледна. Изражението му беше сериозно, но в очите имаше намек за усмивка.

— Каза, че ти дължа живота си, сасенак, защото си ме спасила. — Хвана единия ми палец и го извъртя. — Но не съм сигурен, че е точно така. Мисля, че сме по-скоро наравно.

— Какво имаш предвид? — Опитах да освободя крака си, но той го държеше здраво.

— Каза, че си ми спасила живота, и е така, но и аз спасих твоя, и то също неведнъж. Спасих те от Джак Рандал във Форт Уилям и те измъкнах от тълпата в Крейнсмюир, нали?

— Така е — отвърнах предпазливо. Нямах представа накъде бие, но знаех, че това не са празни приказки. — И съм ти благодарна, разбира се.

Той изсумтя гърлено.

— Не става дума за благодарност, сасенак, нито от твоя страна, нито от моя — искам да кажа само, че не става дума и за дълг. — Усмивката изчезна от очите му и той стана съвсем сериозен. — Няма да ти дам живота на Рандал като отплати за моя — първо, няма да е честно. Затвори си устата, сасенак — добави практично, — ще влезе някоя муха. — В каретата наистина имаше мухи, три бяха кацнали на ризата на Фъргъс, несмущавани от издигането и спадането на гърдите му.

— Тогава защо се съгласи? — Спрях да се дърпам, той обгърна краката ми с ръце и прокара бавно палци по петите ми.

— Ами, не беше заради твоите причини. А колкото до Франк… Е, аз му взех жената и ми е жал за него… понякога добави с безсрамно вдигната вежда. — Все пак какво щеше да по-различно, ако ми беше съперник тук и сега? Ти имаше избор и избра мен, макар че всички удобства бяха на негова страна. Ох! — Освободих единия си крак и го изритах в ребрата. Toй се изправи и го хвана тъкмо навреме преди следващия ритник.

— Съжаляваш ли за избора си?

— Още не — отвърнах, — но може и да съжаля. Продължавай.

— Не разбирах защо това, че си избрала мен, да ме задължава някак към Франк Рандал. Освен това ще ти призная, че доста ревнувам от него.

Изритах го с другия крак, като се прицелих по-ниско. Той го хвана преди удара и изви ловко глезена ми.

— А дали трябва да му спася живота — продължи, без да обръща внимание на опитите ми за бягство, — това е въпрос, на който може да отговори само брат Анселм от абатството. Аз определено не бих убил хладнокръвно невинен човек, но съм убивал мъже в битка. Това различно ли е?

Спомних си войника и момчето в снега, което бях убила при бягството ни от затвора. Вече не се измъчвах с мисли за тях, но знаех, че никога няма да ме напуснат.

Той поклати глава.

— Не, може да се намерят всякакви доводи, но в крайна сметка изборът се свежда до едно: убиваш, когато се налага, и после живееш с това. Помня лицето на всеки от мъжете, които съм убил, и винаги ще ги помня. Но аз съм жив, а те не са и това е единственото ми оправдание.

— В случая то не важи — изтъкнах аз. — Това не е въпрос на живот и смърт.

Той поклати глава и мухата, кацнала на косата му, отлетя.

— Ето тук бъркаш, сасенак. Онова, което стои между мен и Джак Рандал, може да се разреши само със смърт, а вероятно и тя няма да е достатъчна. Има и други начини да убиеш, освен с нож или пистолет, и има по-лоши неща от физическата смърт. — Гласът му омекна. — В абатството ти ме избави не само от една смърт и не мисли, че не го знам. — Поклати глава. — Може би все пак ти дължа повече, отколкото ти на мен.

Пусна краката ми и изпъна своите.

— Това ме кара да мисля и за твоята съвест. Все пак ти нямаше представа какво ще се случи, когато направи избора си, и едно е да изоставиш мъж, а съвсем друго да го осъдиш на смърт.

Това описание на действията ми изобщо не ми се понрави, но не можех да отрека фактите. Аз наистина бях изоставила Франк и макар че не съжалявах за избора си, все още съжалявах, че ми се наложи да избирам. Следващите думи на Джейми прозвучаха като зловещо ехо на мислите ми.

— Ако знаеше, че това ще доведе до смъртта на Франк, вероятно щеше да избереш друго. А след като избра мен, аз имам ли право да влошавам още повече последиците от действията ти?

Той беше така потънал в мислите си, че не виждаше какъв ефект имат думите му върху мен. Сега ме погледна и веднага замълча.

— Не разбирам как твоята постъпка може да е грях, Клеър — каза накрая и сложи ръка на крака ми. — Аз съм твой законен съпруг, колкото и той е бил или ще бъде. Ти дори не знаеше дали ще можеш да се върнеш при него; можеше да идеш още по-назад или пък напред във времето. Ти направи каквото смяташе, че трябва да направиш и това е най-доброто решение. — Вдигна глава и очите му сякаш се вгледаха в душата ми.

— Ще ти призная, че не ме интересува дали е правилно или грешно, Клеър, важното е, че си тук с мен. Ако е било грях да ме избереш… тогава аз ще ида право при Дявола и ще му благодаря, че те е изкушил да го сториш. — Вдигна крака ми и нежно целуна палеца.

Сложих ръка на главата му; късата коса беше щръкнала но мека, като бодлите на много малко таралежче.

— Не мисля, че е грешно — казах тихо. — Но ако е… тогава аз ще дойда при Дявола с теб, Джеймс Фрейзър.

Той затвори очи и сведе глава над крака ми. Стискаше го толкова силно, че усещах как тънките костици се притискат една към друга; все пак не се отдръпнах. Притиснах пръсти към главата му и дръпнах леко косата.

— Тогава защо, Джейми? Защо реши да не убиваш Джак Рандал?

Той още държеше крака ми, отвори очи и ми се усмихна.

— Ами, мислех си за много неща, докато вървях напред-назад онази вечер. Първо си казах, че ти ще страдаш, ако убия мръсното копеле. Готов съм на много да ти спестя страданията, сасенак, но трябва ли да поставям твоята съвест пред моята чест?

— Не. — Поклати отново глава. — Всеки от нас може да отговаря само за своите дела и за своята съвест. Стореното от мен но може да тежи на теб, каквито и да са последствията. — Примигна, очите му се бяха насълзили от прашния вятър. Прекара ръка през косата си в неуспешен опит да я приглади. Кичурчетата на лизнатото на темето му стърчаха като непокорен фонтан.

— Тогава защо? — настоях и се наведох напред. — Обясни ми какво не би те спряло. А какво те спря?

Той се поколеба, после срещна дръзко очите ми.

— Чарлс Стюарт, сасенак. Засега няма никакви шансове, но ако инвестицията му успее, той ще може да поведе армия към Шотландия. А тогава… е, ти знаеш по-добре от мен какво може да стане.

Така беше и тази мисъл ме смрази. Спомних си описанията на историците за съдбата на планинците при Калоден — „окървавените тела на мъртвите лежали на три пласта под дъжда”.

Планинците, зле командвани и гладуващи, но яростни до самия край, щяха да бъдат пометени само за половин час. Телата им щяха да гният на купчини под студения априлски дъжд, а каузата, за която се бяха борили сто години, щеше да умре заедно с тях.

Джейми посегна внезапно напред и хвана ръцете ми.

— Мисля, че няма да се случи, Клеър; мисля, че ние ще го спрем. А дори да не успеем, пак не мисля, че нещо ще се случи с мен. Но ако… — Сега беше съвсем искрен, говореше тихо и настоятелно: — Ако се случи, искам да има къде да идеш; искам да има при кого да идеш, ако аз… не съм тук, за да се грижа за теб. Ако няма да съм аз, нека поне е мъж, който те обича. — Стисна още по-силно пръстите ми и двата пръстена се впиха в плътта ми.

— Клеър, знаеш какво ми струва да направя това за теб — да пощадя Рандал. Обещай ми, че ако времето настъпи, ще се върнеш при Франк. — Гледаше ме трескаво, с дълбоки сини очи като небето зад тях. — Вече два пъти се опитах да те върна там. И слава на Бог, че не отиде. Но ако пак се наложи, обещай ми, че ще се върнеш при него, при Франк. Защото затова отложих смъртта на Джак Рандал с година — заради теб. Обещай ми, Клеър.

— Allez! Allez! Montez![18] — извика кочияшът над нас, подканяше конете по склона. Вече пристигахме.

— Добре — казах накрая. — Обещавам.

Конюшните в Аржентан бяха чисти и просторни, ухаеха на лято и на коне. В едно открито отделение Джейми обикаляше като муха около кобила першерон.

— О, ама каква си ми хубава! Ела, скъпа, нека огледам тази красива дебела задница. О, да, великолепна!

— Ще ми се съпругът ми да ми говореше така — отбеляза херцогиня Дьо Нев и дамите, наредени на централната пътека, се изкикотиха.

— Вероятно ще го направи, мадам, ако и вашата задница събуждаше такъв възторг. Но вероятно вашият съпруг не споделя възхищението на лорд Брох Туарах от добре оформените задници. — Граф Сен Жермен ме погледна с пренебрежително веселие. Опитах да си представя как тези черни очи светят през процепите на маска и успях — и то много добро. За нещастие дантелата на маншета му покриваше кокалчетата на пръстите и не можех да видя сгъвката на палеца.

Джейми се облегна свойски на широкия гръб на кобилата, само главата и раменете му се издигаха над нея.

— Лорд Брох Туарах оценява красотата във всичките ѝ форми, мосю графе, и в животно, и в жена. За разлика от някои хора обаче, съм способен да направя разлика между тях. — Ухили се злобно на Сен Жермен и потупа кобилата по врата за сбогом, а всички избухнаха в смях.

Джейми ме хвана за ръка и ме поведе към следващата конюшня, следван бавно от останалите.

— О! — възкликна, щом вдиша миризмата на коне, хамути, тор и слама. — Толкова ми липсваше миризмата на конюшня, а и провинцията ме кара да тъгувам по Шотландия.

— Не прилича много на Шотландия — казах аз, присвила очи на яркото слънце след сумрака в конюшнята.

— Не, но е природа — рече той, — чиста, зелена и без дим вън въздуха или мръсотия по земята. Ако не броим конските фъшкии.

Слънцето сияеше над покривите на Аржентан, сгушено сред вълнистите зелени хълмове. Кралските конюшни бяха близо до града, много по-солидно построени от домовете на поданиците му. Плевните и конюшните бяха от камък с каменни подове, плочи на покривите и в тях се поддържаше чистота, която не се постигаше дори в Болницата на Ангелите.

Иззад ъгъла на конюшнята долетя вик и Джейми закова на място точно когато Фъргъс изскочи пред нас като изстрелян от прашка. Преследваха го двама коняри. Зеленикава следа от тор по лицето на единия ни подсказа каква е причината за тази суматоха.

Със забележително самообладание Фъргъс удвои скоростта, откъсна се от преследвачите си, втурна се сред гостите и намери укритие зад полата на Джейми. Щом видяха, че жертвата им е намерила закрила, преследвачите се озърнаха плахо към приближаващата фаланга от придворни и рокли, спогледаха се, после се обърнаха и отпрашиха.

Фъргъс подаде глава иззад полата ми и извика нещо на гърлен френски, което му спечели перване по ухото от Джейми.

— Я да млъкваш! И спри да хвърляш конски ябълки по хора, дето са по-едри от теб. Хайде, върви и не прави бели — Той подкрепи съвета си с един здравословен шамар по задника на Фъргъс, който го запрати в посока, обратна на тази, в която бяха изчезнали преследвачите му.

Аз не бях много съгласна да вземаме Фъргъс на това пътуване, но повечето дами имаха пажове, които вършеха разни задачи, носеха кошниците с храна и други такива по време на екскурзии. А и Джейми искаше да покаже на момчето провинцията. Смяташе, че си е заслужило една ваканция. Това добре, но Фъргъс никога не беше излизал от Париж и се превъзбуди от чистия въздух, светлината и красивите огромни животни. Направо обезумя и не спря да прави щуротии.

— Господ знае какво ще натвори сега — казах мрачно, загледана след отдалечаващата се фигурка. — Вероятно ще подпали нещо.

Джейми не се притесни от предположението ми.

— Ще се оправи. Всички момчета се замерят с тор.

— Така ли? — Обърнах се и огледах Сен Жермен — безупречен в белия лен, бялата вълна и бялата коприна и сведен любезно към херцогинята, която се клатушкаше бавно през осеяния със слама двор. — Ти може и да си се бил, но не и той. За епископа също имам съмнения. — Чудех се дали тази екскурзия е добра идея, поне що се отнася до мен. Джейми беше в стихията си сред огромните коне и херцогът беше впечатлен от него, но гърбът ужасно ме болеше от пътуването, краката ми бяха горещи и подути, а кожените обувки страшно ми убиваха.

Джейми ме погледна усмихнат и стисна ръката ми на лакътя си.

— Малко остана, сасенак. Водачът иска да ни покаже ограждението за разплод и след това ти и другите дами ще седнете да хапнете, а мъжете ще се пъчат около вас и ще си мерят оная работа.

— Така ли става, след като си гледал как се чифтосват коне? — попитах смаяна.

— При мъжете е така; не знам какво им става на дамите. Ослушвай се и после ми кажи.

Сред нашата компания наистина се усещаше потисната възбуда, когато се натъпкахме в и без това тясната конюшня за разплод. Тя също беше каменна, но не разделена на отделни ясли, а имаше малко ограждение с отделения от двете страни, нещо като улей в задната част и няколко портички, които можеха да се отварят и затварят, за да се контролират движенията на конете.

Самата сграда беше светла и просторна благодарение на огромните прозорци в двата края, които разкриваха гледка към тревистите пасища навън. Видях няколко огромни кобили першерон да пасат в края на едното, после препуснаха в тръс, като клатеха глави и гриви с пронизително цвилене. В отговор от едното отделение в края на конюшнята се чу силно цвилене и преградата се разтресе от ритника на обитателя ѝ.

— Той е готов — прошепна глас зад мен. — Чудя се коя ще е късметлийката.

— Най-близката до портата — предположи херцогинята, винаги готова да се обзаложи. — Залагам пет ливри.

— О, не! Грешите, мадам, тя е твърде спокойна. Ще е онази дребната под ябълковото дърво, която върти очи като кокетка. Виждате ли как тръска глава? Аз залагам на нея.

Всички кобили бяха спрели при цвиленето на жребеца. Вдигнаха муцуни и ушите им запотрепваха. По-неспокойните мятаха глава, а една проточи врат и изцвили силно.

— Тази ще е — каза тихо Джейми. — Чуваш ли как го вика?

— И какво казва, милорд? — попита епископът с блясък в очите.

Джейми тръсна сериозно глава.

— Това е песен, милорд, но мъж с дрехи е глух за нея — или поне би трябвало — добави той и отново избухна смях.

Наистина беше кобилата, която призова жребеца. Щом се озова вътре, тя закова на място, вдигна глава и започна да души въздуха. Жребецът също я надуши и цвиленето му отекна в гредите на тавана така, че заглуши всички разговори.

И без това вече никой не говореше. Въпреки всички болежки дори аз усетих тръпката на възбуда в гърдите си и стягане в издутия корем, когато кобилата отново отговори на зова на жребеца.

Першероните бяха много големи коне. По-едрите стигаха до метър и петдесет височина до холката, а задницата на една добре гледана кобила бе широка почти метър, бледа, опъстрена в сиво или лъскаво черна, украсена с водопад от черна, дебела колкото ръката ми грива.

Жребецът изригна от ограждението си и се втурна към кобилата така внезапно, че всички се отдръпнаха стреснати. Огромните копита избиха облачета прах от спечената пръст, от отворената муцуна пръскаше слюнка. Конярят, който беше отворил портичката на ограждението, отскочи встрани, дребен и незначителен на фона на величествената ярост, която беше освободил.

Кобилата се изправи на задни крака и изцвили уплашено, но жребецът вече беше върху нея и зъбите му се забиха в шията ѝ. Принудиха я да сведе покорно глава. Дългата ѝ опашка се размаха високо и я откри за похотта му.

— Господи! — прошепна мосю Прудом.

Продължи съвсем кратко, но сякаш цяла вечност гледахме люшкането на потъмнелите от пот хълбоци и играта на светлината по лъскавата козина над огромните мускули, напрегнати в агонията на чифтосването.

Когато излязохме, всички мълчаха. Накрая херцогът се засмя, сръга Джейми и рече:

— Вие сте свикнали с такива гледки, нали, лорд Брох Туарах?

— Да — отговори Джейми. — Виждал съм го много пъти.

— Нима? Кажете тогава, милорд, как ви кара да се чувствате тази гледка, след като имате опит?

Устните на Джейми леко потрепнаха, но лицето му остани сериозно.

— Смирен, Ваша Светлост.

— Каква гледка само! — каза херцогиня Дьо Нев. Счупи замечтано една бисквита и задъвка бавно. — Много възбуждащо, нали?

— И още как! — обади се мадам Прудом. — Ще ми се Филибер да имаше такъв. А не… — Тя изви вежда към чинията с малки наденички, дълги вероятно пет сантиметра, и дамите, настанени върху одеялото за пикник, се разкикотиха.

— Може ли малко пилешко, Пол? — рече графиня Сен Жермен на пажа си. Тя беше млада и неприличните приказки на по-възрастните дами я караха да се изчервява. Чудех се що за брак е техният; той никога не я водеше в обществото, само при такива случаи, когато присъствието на епископа му пречеше да се появи с някоя от любовниците си.

— Нееее — обади се мадам Монтресор, придворна дама, чийто съпруг беше приятел на епископа. — Размерът не е всичко. Какво значение има дали му е като на жребец, ако свършва бързо като него? По-малко от две минути? Каква полза има, питам ви? — Тя държеше корнишонче и деликатно го облиза с острия си розов език. — Казвам само, че няма значение какво крият в гащите, а как го използват.

Мадам Прудом изсумтя.

— Е, ако откриете такъв, дето знае да прави с него нещо друго, освен да го навре в най-близката дупка, кажете ми. Ще ми е много интересно да видя за какво още може да служи туй нещо.

— На вашите поне още им се иска — намеси се херцогиня Дьо Нев и хвърли презрителен поглед към съпруга си, който стоеше с другите мъже до ограждението и гледаше една оседлана кобила.

— Не и тази нощ, скъпа моя — имитира тя съвършено носовия глас на съпруга си. — Изтощен съм. — Хвана се за челото и извъртя очи. — Работата ме изцежда. — Окуражена от кикота на дамите, тя продължи с имитацията. Отвори ужасено очи и се прекръсти: — Какво? Ама пак ли? Ти знаеш ли, че постоянното изтощаване на мъжката сила води до болести? Не ми ли стига, че се съсипах да угаждам на капризите ти, Матилд? Да не искаш да получа удар!

Дамите вече се превиваха от смях и привлякоха вниманието на епископа, който ни помаха великодушно усмихнат и предизвика нов изблик на веселие.

— Поне не изтощава мъжката си сила в бардаците или някъде другаде — каза мадам Прудом и изгледа със съжаление графиня Сен Жермен.

— Не — рече мрачно Матилд. — Той я пази като злато. Ще си помислиш, че… О, Ваша Светлост! Ще желаете ли малко вино? — Тя се усмихна очарователно на херцога, който беше приближил тихо зад тях. Усмихна се на дамите, извил леко вежда. Ако беше чул разговора, с нищо не го показваше.

Настани се до мен на одеялото и започна да говори с дамите. Странният му писклив глас не се отличаваше много от техните. Забелязах обаче, че очите му периодично се отклоняват към малката група мъже до ограждението. Килтът на Джейми се отличаваше дори сред пъстрите кадифени и копринени дрехи.

Не ми се искаше да се срещаме пак с херцога. Все пак последната ни визита бе завършила с ареста на Джонатан Рандал след моето обвинение в изнасилване. Но херцогът си остана все така благоразположен към нас и нито веднъж не спомена за братята Рандал. По принцип всички мълчаха за този арест. Каквато и да беше дипломатическата мисия на херцога, явно беше достатъчно важна, за да заслужи подобна дискретност.

Нямах нищо против появата на херцога сред дамите. Защото неговото присъствие им попречи да ме разпитват — както често се случваше на приеми — дали са верни слуховете за онова, което шотландците крият под полите си. Като се имаше предвид сегашното настроение, не мислех, че ще се измъкна с отговор: „Ами, каквото имат и другите мъже”.

— Съпругът ви разбира от коне — каза херцогът, освободен за миг от херцогиня Дьо Нев, която се наведе над одеялото да говори с мадам Прудом. — Каза ми, че баща му и чичо му са имали малка, но много хубава конюшня в Шотландия.

— Да, вярно е. — Отпих от виното. — Но вие сте посещавали Колъм Макензи в замъка Jleox; сигурно сте ги виждали. — Всъщност бях срещнала херцога за първи път в Леох преди година, макар и за кратко; той поведе ловна дружина точно преди да ме арестуват за вещерство. Предполагах, че е научил и за това, но с нищо не го показваше.

— Разбира се. — Малките присвити сини очи се стрелнаха наляво, после надясно, за да се увери, че никой не ни наблюдава, и каза на английски: — Тогава вашият съпруг ми каза, че не живее от своите имоти заради злощастно — и погрешно — обвинение в убийство, отправено срещу него от англичаните. Чудех се, милейди, дали това обвинение още е в сила?

— Все още има награда за главата му — отвърнах безцеремонно.

Изражението на любезен интерес не се промени. Херцогът посегна разсеяно към една наденичка.

— Това не е непоправимо — рече тихо. — След срещата ми с вашия съпруг в Леох аз поразпитах — о, разбира се, дискретно, уверявам ви, скъпа милейди — и мисля, че въпросът може да се уреди без особена трудност, ако се прошепнат правилните думи в правилните уши… и от когото трябва.

Това беше интересно. Джейми беше казал на херцога за положението си по съвет на Колъм Макензи, който се надяваше, че херцогът ще се намеси в случая. Джейми всъщност не беше извършил престъплението и срещу него нямаше доказателства; затова херцогът, който имаше влияние сред английската аристокрация, можеше да помогне за свалянето на обвиненията.

— Защо? — попитах аз. — Какво ще искате в замяна?

Почти невидимите руси вежди се стрелнаха нагоре. Херцогът се усмихна и показа малки бели зъби.

— Господи, много сте пряма! Не може ли просто да съм благодарен за съветите и помощта му при избора на коне и защото искам да се върне там, където знанията и уменията му ще са от полза?

— Може, но не е така — отвърнах. Видях, че мадам Прудом ни наблюдава зорко. Усмихнах му се любезно. — Защо?

Той набута цялата наденичка в устата си и задъвка бавно, кръглото му лице изразяваше единствено наслада от хубавия ден и храната. Най-сетне преглътна и потупа деликатно устни със салфетката.

— Е… само като предложение, нали разбирате…

Кимнах и той продължи:

— Само като предложение… вероятно можем да очакваме, че приятелството на съпруга ви с… една определена личност, наскоро пристигнала от Рим… Да, виждам, че ме разбирате. Да. Да предположим, че това приятелство е повод за известни притеснения у хора, които предпочитат въпросната особа да се върне тихо и кротко в Рим… или да се установи във Франция, но Рим е за предпочитане. По-безопасно е. Нали разбирате?

— Разбирам. — И аз си взех наденичка. Беше с много подправки и при всяка хапка ме лъхаше на чесън. — Нима тези хора приемат дотолкова сериозно това приятелство, че са готови да предложат сваляне на обвиненията срещу моя съпруг в замяна на тази малка услуга? Защо? Съпругът ми не е много влиятелен човек.

— Засега — съгласи се херцогът. — Но може да стане. Той има връзки с влиятелни френски банкери и търговци. Освен това е приеман в двора и Луи се вслушва в думите му. Иначе казано, ако понастоящем не разполага със значително богатство и влияние, вероятно скоро ще ги придобие. Освен това е член не на един, а на два могъщи шотландски клана. А хората, които искат въпросната особа да се върне в Рим, не без основание се опасяват, че подобно влияние може да бъде упражнено в нежелани посоки. Затова ще е много по-добре, ако съпругът ви се завърне — с изчистено име — в своите земи в Шотландия. Не мислите ли?

— Трябва да помисля — отвърнах аз. Това беше подкуп и то примамлив. Да прекъсне всякакви отношения с Чарлс Стюарт и да се върне в Шотландия и Лалиброх без риск да бъде обесен. Предложението беше много изгодно и за англичаните — щяха да се отърват от един поддръжник на Стюартите без никакви разходи за Короната.

Погледнах херцога, опитах да отгатна каква точно е неговата роля в цялата тази игра. Уж пратеник на Джордж II, електор на Хановер и крал на Англия — стига Джеймс Стюарт да си останеше в Рим, — той вероятно имаше двойна мисия във Франция. Да играе с Луи тънката игра на любезности и заплахи, каквато представляваше дипломацията, и едновременно с това да унищожи призрака на ново якобитско въстание? Напоследък неколцина от обичайните сподвижници на Чарлс бяха изчезнали под претекст, че имат неотложни дела зад граница. Дали бяха подкупени или наплашени?

Празното изражение не издаваше с нищо мислите му. Той побутна перуката над оплешивяващото си чело и се почеса несъзнателно по главата.

— Помислете, скъпа моя. И след като помислите, поговорете със съпруга си.

— А защо не говорите направо с него?

Той сви рамене и си взе още наденички, този път три наведнъж.

— Установил съм, че мъжете са по-склонни да приемат съвет, даден в домашна обстановка от човек, на когото вярват. Иначе го приемат като натиск и чуждо давление. — Усмихна се. — Трябва да мислим за гордостта им, да подходим внимателно. А внимателният подход се удава повече на дамите. Не мислите ли?

Нямах време да отговоря, защото вик откъм главната конюшня стресна всички.

Един кон приближаваше към нас по тясната алея между главната конюшня и дългото открито ограждение. Беше першерон, съвсем млад, може би на две-три години, ако се съди по окраската на задницата му. Но дори младите першерони са големи, а този изглеждаше огромен, докато се носеше в бавен тръс и размахваше опашка. Явно още не беше оседлаван, защото раменете му потрепваха от усилието да се отърват от малката фигурка, обкрачила врата му и вкопчила ръце в гъстата черна грива.

— Господи, това е Фъргъс!

Дамите вече бяха станали и го гледаха заинтригувани.

Не бях забелязала, че мъжете са дошли при нас, докато една жена не каза:

— Изглежда опасно! Момчето ще се пребие, ако падне!

— Ако не се пребие, аз ще го пребия, когато ми падне в ръчичките — рече мрачен глас зад мен. Обърнах се и видях, че Джейми се взира над главата ми към бързо приближаващия кон.

— Ще го свалиш ли?

Той поклати глава.

— Не, ще оставя конят да се погрижи.

Всъщност конят като че ли беше повече изненадан, отколкото изплашен от странната тежест на гърба си. Петнистото му сиво тяло потрепваше, като нападнато от рояци мухи, а главата се тресеше объркано, сякаш от недоумение.

Колкото до Фъргъс, краката му бяха разкрачени почти под прав ъгъл на широкия гръб на першерона; явно успяваше да се задържа единствено вкопчен в гъстата грива. Все пак можеше някак да се плъзне долу или дори да се претърколи невредим, ако жертвите от боя с лайна не бяха привели в действие плана си за отмъщение.

Двама-трима коняри следваха коня на безопасно разстояние и блокираха алеята зад него. Друг пък го изпревари и отвори портата към празното ограждение до нас. Тя беше между две групи гости в края на алеята. Изглежда, намерението им беше да приберат коня в ограждението, където той щеше да стъпче Фъргъс или пък не, но поне там щеше да се успокои и да не се нарани.

Преди това да бъде изпълнено обаче, една глава се подаде от малко таванско прозорче над алеята. Всички гледаш коня и единствена аз я забелязах. Момчето горе се отдръпна и се появи отново, награбило огромна бала слама. След ката прецени момента до съвършенство, то я пусна точно когато Фъргъс и жребчето минаваха под него.

Получи се нещо като експлозия. Сламата се взриви там върху Фъргъс, а жребчето изцвили от ужас, вдигна се на задните си крака и препусна диво право към малката групичка придворни, които се разпиляха във всички посоки, крякащи като гъсоци.

Джейми се хвърли към мен, избута ме настрани и ме повали на земята. После се надигна и изпсува на келтски. Без да спре, за да се поинтересува от състоянието ми, той хукна след жребчето.

Конят се изправяше и се мяташе ужасен, риташе към конярите, които бяха изгубили професионалното си спокойствие при мисълта, че един от ценните кралски коне се съсипва пред очите им.

С небивала упоритост, или от страх, Фъргъс още се крепеше на мястото си. Кльощавите крака се мятаха, докато той се плъзгаше и подскачаше по гърба на коня. Конярите му крещяха да се пусне, но той стискаше здраво очи и стискаше гривата като в спасително въже. Един от конярите държеше вила и я размаха заплашително към него. Мадам Монтресор изпищя.

Писъкът не успокои особено жребчето. То танцуваше, пързаляше се и отстъпваше от хората, които вече го обграждаха. Не мислех, че конярят наистина възнамерява да свали Фъргъс с вилата, но имаше реална опасност детето да бъде стъпкано при падането — и не виждах как ще избегне тази участ. Конят внезапно се втурна към няколко дръвчета близо до ограждението; или търсеше убежище от тълпата, или бе решил, че клоните ще съборят демона от гърба му.

Когато мина под първите клони, аз зърнах червено каре сред зеленината и после го мярнах отново, защото Джейми скочи от короната на дървото. Стовари се върху жребеца и се претърколи на земята с пърхащо наметало и голи крака, което разкри на наблюдателния зрител, че точно този шотландец не носи нищо под килта си.

Придворните се втурнаха като един към падналия лорд Брох Туарах, а конярите последваха препускащия между дърветата кон.

Джейми лежеше по гръб под буковете, лицето му беше мъртвешки зеленикаво, а очите и устата — отворени. Ръцете му стискаха здраво Фъргъс, който се беше вкопчил в гърдите му като пиявица. Джейми примигна към мен и направи вял опит да се усмихне. Тихото жужене от отворената му уста се засили до плитко дишане и аз се отпуснах с облекчение; само си беше изкарал въздуха.

След като осъзна, че вече не е в движение, Фъргъс надигна предпазливо глава. Изправи се на корема на господаря си и каза с ентусиазъм:

— Беше много забавно, милорд! Ще го направим ли пак?

Джейми беше разтегнал мускул на бедрото си при спасителната акция в Аржентан и куцаше силно, когато се върнахме в Париж. Изпрати Фъргъс — който не беше пострадал нито от ездата, нито от кавгата след това — да вечеря в кухнята, отпусна се в кресло пред огнището и започна да разтрива подутия си крак.

— Много ли боли? — попитах със съчувствие.

— Малко. Трябва му само почивка. — Изправи се и се протегна с наслада. Дългите му ръце почти достигнаха почернелите дъбови греди над камината. — Схванах се в каретата; предпочитам да яздя.

— Аз също. — Потърках кръста си, болеше ме от пътуването.

Болката като че ли се спускаше надолу, през таза към краката. Предположих, че ставите ми се разхлабват заради бременността.

Прокарах ръка по крака на Джейми и посочих към леглото.

— Ела и легни настрани. Имам много хубав мехлем, ще ти намажа крака. Може да успокои болката.

— Щом нямаш нищо против. — Надигна се сковано, легна на лявата си страна и вдигна килта над коляното си.

Отворих сандъчето с лекарства и зарових из кутийките и шишенцата. Агримония, червен бряст, лековита разваленка… о, ето го. Извадих малкото синьо стъклено шишенце, което мосю Форе ми беше дал, и отвъртях капачката. Помирисах го предпазливо; мехлемите бързо гранясваха, но този изглежда беше смесен с много сол за консервация. Имаше приятен, мек аромат и красив цвят — наситеното жълтеникавобяло на прясна сметана.

Загребах малко и го размазах по дългия мускул на бедрото, като надигнах килта над хълбока на Джейми. Плътта му беше топла; но не с топлината на инфекция, а с топлината на младо мъжко тяло, загрято от усилието и от пулса на крепко здраве. Втрих внимателно мехлема в кожата му, усещах издутината на силния мускул. Джейми изсумтя тихо, когато натиснах.

— Боли ли?

— Аха, малко, но не спирай. Имам чувството, че ми помага. — Изсмя се. — Не бих го признал пред друг, сасенак, но наистина беше забавно. Не се бях разкършвал така от месеци.

— Радвам се, че си се забавлявал — отвърнах сухо и добавих още мехлем. — Аз също не скучах. — Без да спирам масажа, му разказах за предложението на Сандрингам.

Той изсумтя в отговор и се смръщи, защото докоснах по-чувствително място.

— Значи Колъм беше прав, че този човек може да помогне за сваляне на обвиненията.

— Така изглежда. Предполагам, че въпросът е дали искаш да го направи? — Опитах да не сдържам дъха си, докато чакам отговора. Първо, знаех какъв ще бъде той; Фрейзър бяха прочути с упоритостта си и въпреки че майка му беше Макензи, Джейми бе Фрейзър до мозъка на костите си. Щом беше решил да спре Чарлс Стюарт, нищо не бе в състояние да го спре. Все пак предложението беше изкушаващо — за мен, а също и за него: да се върне у дома в Шотландия, да живее спокойно.

Но ако се върнехме там и оставехме плановете на Чарлс да следват своя ход, мирът в Шотландия нямаше да продължи дълго.

Джейми пак изсумтя, явно мислеше същото.

— Знаеш ли, сасенак? Ако мислех, че Чарлс Стюарт може да успее — да освободи Шотландия от властта на англичаните, — щях да жертвам всичко — и земите, и свободата си, и живота си, за да му помогна. Може да е глупак, но е кралски глупак и не е лош човек, струва ми се. — Въздъхна. — Но аз го познавам добре, говорил съм с него и с всички якобити, които са се били за баща му. А и като се има предвид какво твърдиш, че ще се случи, ако пак има въстание… Нямам друг избор, освен да остана, сасенак. Щом го спрем, може пак да имаме шанс да се върнем — а може би не. Сега обаче трябва да отклоня любезното предложение на Негова Светлост.

Потупах леко бедрото му.

— Точно това очаквах да кажеш.

Усмихна ми се, после погледна жълтеникавия крем по пръстите ми.

— Какво е туй нещо?

— Даде ми го мосю Форе. Не му знам името. Не мисля, че има някакви активни съставки, но е приятно, мазничко.

Тялото под ръцете ми се скова и Джейми се озърна през рамо към синьото шишенце.

— Дал ти го е мосю Форе?

— Да — отвърнах, изненадана. — Какво има? — Той отблъсна намазаните ми с мехлема ръце, свали крака от канапето и посегна за кърпа.

— Има ли лилия на капака, сасенак? — попита, докато бършеше крака си.

— Да, има. Джейми, какъв е проблемът? — Изражението му беше странно — смес от изумление и веселие.

— О, не бих казал, че има проблем, сасенак — рече накрая. Търкаше така силно крака си, че къдравите косъмчета щръкнаха по зачервената кожа. Хвърли кърпата настрани и затвори усърдно шишенцето.

— Явно мосю Форе има много високо мнение за теб, сасенак. Това е доста скъпо.

— Но…

— Не че не го оценявам — побърза да ме увери. — Но мисълта, че мога да се превърна в една от съставките му, леко ме изнервя.

— Джейми! — повиших глас аз. — Какво е това нещо? Грабнах кърпата и трескаво започнах да бърша ръцете си.

— Мас от обесен — отвърна той неохотно.

Не можех дори да продумам, само се взирах в него.

— Какво… — Ръцете ми настръхнаха и косъмчетата по тях щръкнаха като топлийки по игленик.

— Ами да. Мазнина от обесени престъпници. — Говореше небрежно, възвръщаше самообладанието си със скоростта, с която аз губех моето. — Казват, че много помага при ревматизъм и болки в ставите.

Спомних си колко прилежно мосю Форе събираше остатъците след операциите в Болницата на Ангелите и как странно го изгледа Джейми, когато той ме придружи до дома. Коленете ми се подкосиха и стомахът ми се превъртя като палачинка.

— Джейми! Кой, за бога, е мосю Форе? — почти изкрещях аз.

Сега веселието определено взимаше връх в изражението му.

— Той е публичният екзекутор на пети арондисман, сасенак. Мислех, че знаеш.

Джейми се върна мокър и измръзнал от конюшнята, където отиде да се изкъпе, защото тамошното корито беше по-голямо от ваната в спалнята ни.

— Не се тревожи, отми се — увери ме той, докато събличаше ризата си и се плъзгаше гол под завивките. Тялото му беше настръхнало от студа и той потрепери, когато ме взе в прегръдките си.

— Какво има, сасенак? Още ли мириша? — попита ме, защото аз се свих сковано под завивките.

— Не, изплашена съм, Джейми. Кървя.

— Господи! — Усетих тръпката на страх, която мина през него, идентична на тази, която пълзеше през мен. Той ме прегърна по-плътно и започна да ме гали по косата и врата, но и двамата се чувствахме напълно безпомощни пред лицето на огромното бедствие, което ни заплашваше. Колкото и да беше силен, нямаше как да ме защити; колкото и да искаше, не можеше да ми помогне. За първи път не се почувствах в безопасност в прегръдката му и тази мисъл ужасяваше и двама ни.

— Мислиш ли, че… — започна той, но млъкна и преглътна. Усетих тръпката, която мина през гърлото му. — Зле ли е положението, сасенак? Имаш ли представа?

— Не. — Прегърнах го по-здраво, сякаш да намеря опора. — Не знам. Кървенето не е силно, поне засега.

Още не бяхме угасили свещта. Джейми ме погледна с потъмнели от тревога очи.

— Да доведа ли някого, Клеър? Някоя жена от болницата?

Поклатих глава и облизах пресъхналите си устни.

— Не. Недей… не мисля, че могат да сторят нещо. — Това беше последното, което исках да кажа; повече от всичко ми се искаше да имаше някой, който може да помогне. Но си спомних за началото на сестринското ми обучение, дните, които прекарах в акушеро-гинекологичното отделение, и думите на един от лекарите, който сви рамене, след като прегледа пациентка след спонтанен аборт. — Наистина нищо не може да се направи. Ако е писано да изгуби детето, ще го изгуби, каквото и да опитваш. Може да помогне само почивка, но често и това не е достатъчно.

— Може би няма проблем — казах, за да успокоя и двама ни. — Понякога се случва леко кървене по време на бременността. — Не беше нещо необичайно — през първите три месеца. Но аз вече бях в петия и в никакъв случай не беше нормално. Все пак кървенето можеше да е причинено от много неща, а не всички бяха сериозни.

— Може би няма проблем. — Сложих ръка на корема си и притиснах леко. Веднага усетих реакция от обитателя му: лениво побутване, от което ме заля такава вълна благодарност, че в очите ми избиха сълзи.

— Сасенак, какво мога да сторя? — прошепна Джейми. Ръката му ме обгърна и легна върху моята.

Аз я захлупих с другата си длан и казах:

— Моли се, Джейми! Моли се за нас!

23 ХИТРИ ПЛАНОВЕ

Кървенето спря до сутринта. Надигнах се много внимателно, но всичко си беше наред. Все пак бе очевидно, че е дошъл моментът да се откажа от работата в Болницата на Ангелите. Затова изпратих Фъргъс с бележка до майка Хилдегард. Той се върна и каза, че тя ще се моли за мен и ми изпраща най-добрите си пожелания, както и шишенце кафеникав еликсир, много ценен — според придружаващата бележка — от лечителките за предотвратяване на помятане. След мехлема на мосю Форе вече не смеех да използвам никакво лекарство, което не съм приготвила сама, но внимателно го помирисах и установих, че поне съставките са чисто растителни.

След доста колебания изпих една лъжица. Течността беше горчива и остави гаден вкус в устата ми, но самият факт, че правя нещо — дори да го смятах за безполезно, — ме накара да се чувствам по-добре. Прекарах голяма част от деня на канапето в стаята си. Четях, дремех, шиех или просто се взирах в нищото с ръце на корема.

Когато Джейми си беше у дома, стоеше много при мен, разговаряхме как е минал денят му или обсъждахме последните якобитски писма. Крал Джеймс явно беше научил за инвестицията на сина си в портвайн и я одобряваше изцяло: „… звучи многообещаващо, надявам се да е чудесен начин да се сдобиеш със средствата, които ще ти помогнат да се установиш във Франция.”

— Значи Джеймс смята, че парите ще отидат за издръжката на Чарлс и ще му създадат положение тук. — казах аз. — Мислиш ли, че наистина е така? Луиз идва следобед и каза, че Чарлс я посетил миналата седмица — настоял да я види, въпреки че тя отначало отказала. Бил много развълнуван и доволен, но не ѝ обяснил защо. Все намеквал загадъчно за нещо голямо, което щял да направи. „Голямо приключение”, така се изрази. Това не ми звучи като обикновена инвестиция в портвайн.

— Така е. — Джейми изглеждаше мрачен.

— Хм… Е, по всичко личи, че Чарлс не възнамерява да се установи с печалбите от сделката и да се превърне в изтъкнат парижки търговец.

— Ако обичах облозите, не бих заложил на това — каза Джейми. — Въпросът сега е как ще го спрем.

***

Отговорът дойде след няколко дни, след много разговори и безполезни предположения. Мърто беше с нас в спалнята, беше ми донесъл няколко топа плат от пристанището.

— Говори се, че в Португалия е избухнала зараза от шарка — каза той, като стовари на леглото скъпото моаре, сякаш беше конско зебло. — Тази сутрин пристигнал кораб с желязо от Лисабон и началникът на пристанището го претърсил здравата с трима помощници. Ама не открил нищо. — Видя бутилката с бренди на масата, наля си половин чаша и започна да го пие като вода — на големи глътки. Гледах това изпълнение с отворена уста, единствено възклицанието на Джейми ме откъсна от спектакъла.

— Шарка?

— Да — рече Мърто между глътките. — Едра шарка. — Вдигна пак чашата и продължи с освежаването.

— Шарка — прошепна Джейми. — Шарка.

Смръщеното му лице бавно се отпусна и вертикалната бръчка между веждите изчезна. Погледна ме замислено, после се облегна в креслото с ръце зад врата и се втренчи в Мърто. На широката уста играеше лека усмивка.

Мърто наблюдаваше този процес със скептично примирение. Беше пресушил чашата и се сгърби на стола си, а Джейми рязко се изправи и започна да го обикаля, свиркайки беззвучно през зъби.

— Предполагам, че ти хрумна нещо? — попитах аз.

— О, да — отвърна той и се засмя тихо. — О, да! Хрумна ми.

Обърна се към мен, с дяволито светнали очи.

— Имаш ли нещо в сандъчето си, от което човек може да получи треска? Или пък да се изрине?

— Ами, да — казах бавно. — Имам розмарин. Или кайен. И каскара, разбира се, за диария. Защо?

Той погледна широко ухилен Мърто, разроши косата му и тя щръкна на черни бодлички. Мърто го изгледа яростно, беше заприличал на любимата маймунка на Луиз.

— Слушайте! — каза Джейми и се наведе заговорнически към нас. — Ами ако корабът на граф Сен Жермен донесе от Португалия едра шарка?

— Ти да не полудя? — попитах любезно. — И какво, ако донесе?

— Ами, ако донесе, ще изгубят товара си — намеси се Мърто. — Ще го изгорят или ще го изхвърлят в пристанището, така е по закон. — В малките черни очички блесна интерес.

— И как ще го уредиш, момко?

Вълнението на Джейми малко поутихна, макар че светлината в погледа му не угасваше.

— Още не съм го измислил съвсем, но за начало…

Последваха няколко дни разговори и проучвания, за да изгладим плана, но накрая успяхме. Каскарата беше отхвърлена поради твърде бързото ѝ действие. Обаче аз открих няколко добри заместители в едно от пакетчетата, които мастър Раймон ми беше дал.

Мърто, въоръжен с кесийка с есенция от розмарин, сок от коприва и корен от брош, щеше да тръгне в края на седмицата за Лисабон, където щеше да разузнае сред моряците в кръчмите, да открие кораба, нает от граф Сен Жермен, да си уреди място на борда и междувременно да изпрати вест в Париж за името му и датата на отплаване.

— Не, това е нещо обичайно — каза Джейми, когато го попитах дали капитанът няма да се усъмни. — Почти всички товарни кораби взимат и пътници; колкото могат да сместят, А Мърто ще има достатъчно пари, за да си осигури добър прием, дори да се наложи да му дадат капитанската каюта. Размаха повелително пръст към него. — И да вземеш каюта, разбра ли? Не ме интересува колко ще струва; ще ти трябва място, където да смесиш билките. Ще те видят, ако вземеш хамак в трюма. — Огледа критично кръстника си. — Имаш ли свястно палто? Ако се качиш на борда с вид на просяк, ще те изхвърлят в пристанището, преди да разберат какво носиш в спорана си.

— Хмфм — изсумтя Мърто. Той обикновено не допринасяше много за разговора, но продумаше ли, винаги беше на място. — И кога да го изпия?

Извадих лист хартия, на който бяха написала указанията и дозите.

— Две супени лъжици корен от брош, ето това — потупах по малко стъклено шишенце, пълно с тъмнорозова течност, — няколко часа преди момента, в който трябва да се проявят симптомите. Взимай по още една супена лъжица през два часа след първата доза. Не знаем колко дълго ще се наложи да поддържаш симптомите.

Подадох му второто шишенце, то беше от зелено стъкло и в него имаше лилаво-черна течност.

— Това е концентриран екстракт от листа на розмарин. Те действат бързо. Изпий една четвърт от шишенцето половин час преди да се покажеш; трябва да започнеш да се зачервяваш до половин час. Ефектът отминава бързо, затова трябва да вземеш още, без да те усетят. — Извадих малко мускалче от сандъчето си. — А когато получиш хубава треска, натъркай сока от коприва по ръцете и лицето си, за да избият мехури. Искаш ли да вземеш указанията?

Той поклати решително глава.

— Не, ще запомня. По-опасно е да ги открият, отколкото ако забравя колко да изпия. — Обърна се към Джейми.

— Ти ще посрещнеш кораба в Орвието, нали, момко?

Джейми кимна.

— Да, той трябва да акостира там; всички кораби с вино спират там, за да заредят прясна вода. Ако по някаква случайност този не го направи, тогава… — сви рамене. — Ще трябва да наема лодка и да се опитам да го настигна. Успея ли да се кача на борда преди Хавър, всичко ще е наред. Но най-добре да го направим, докато е още близо до бреговете на Испания. Не искам да прекарам в морето повече време от необходимото. — Вирна брадичка към шишенцето в ръката на Мърто.

— Изпий го, когато ме видиш да се качвам на борда. Ако няма свидетели, капитанът може да реши въпроса, като те хвърли в морето през нощта.

Мърто изсумтя.

— Да, може да опита. — Докосна дръжката на кинжала си.

Джейми се намръщи.

— Не се самозабравяй! Ти ще си болен от шарка. Ако имаме късмет, никой няма да посмее да те докосне, но само за всеки случай… изчакай, докато се появя и сме вече далеч от брега.

Мърто изсумтя.

Гледах ту единия, ту другия. Колкото и рисковано да беше, можеше да се получи. Ако успеехме да убедим капитана на кораба, че един от пътниците е болен от едра шарка, той при никакви обстоятелства нямаше да вкара кораба в пристанището на Хавър, където френските закони изискваха унищожаването му. Изправен пред необходимостта да върне товара си в Лисабон и да изгуби цялата печалба от курса, или да изгуби две седмици в Орвието, докато изпрати вест в Париж, той вероятно щеше да е повече от доволен да продаде товара на богатия шотландски търговец, който тъкмо се е качил ни борда.

Най-важно беше да се създаде впечатлението, че на кораба има болен от едра шарка. Джейми се беше предложил за опитно свинче при тестването на билките и при него резултатът бе великолепен. Светлата му кожа стана тъмночервена за минути, а сокът от коприва изду хубави мехури, които лесно можеха да минат за обрив пред корабен лекар или паникьосан капитан. А ако останеше някакво съмнение, коренът от брош оцветяваше урината и създаваше илюзията, че болният пикае кръв, сякаш шарката е ударила в бъбреците.

— Господи! — беше възкликнал Джейми при първата демонстрация на ефекта от билките.

— О, прекрасно! — възкликнах аз, докато надничах над рамото му в бялото порцеланово нощно гърне и аленото му съдържание. — Надхвърля очакванията ми.

— Тъй ли?! И кога ще отмине? — попита той, поглеждаше нервно надолу.

— Мисля, че до няколко часа. Защо? Неприятно ли ти е?

— Ами, сърби малко.

— Това не е от билката — намеси се кисело Мърто. — Нормално е за момче на твоите години.

Джейми се усмихна на кръстника си.

— Че ти спомняш ли си чак дотам?

— Помня още когато те нямаше на тоя свят, момко — отвърна Мърто, клатейки глава.

Дребният шотландец сега прибираше шишенцата в спорана си, като методично увиваше всяко в парче мека кожа, за да не се счупи.

— Ще изпратя вест за кораба при първа възможност. Ще се видим след месец в Испания. Ще имаш ли парите дотогава?

Джейми кимна.

— Да. Мисля, че още следващата седмица. — Търговията на Джаред просперираше под управлението на Джейми, но парите в брой не бяха достатъчни за покупката на цял корабен товар с портвайн. Партиите шах обаче дадоха плод не само в едно отношение и мосю Дюверне-младши, изтъкнатият банкер, с готовност отпусна значителен заем на приятеля на баща си.

— Жалко, че няма да можем да докараме виното в Париж — каза Джейми по време на планирането, — но Сен Жермен със сигурност ще го надуши. Предполагам, че ще трябва да го продадем чрез посредник в Испания — познавам един в Билбао. Печалбата ще е по-малка, отколкото във Франция, и данъците са по-високи, но какво да се прави.

— Ще стигне да върнеш заема на Дюверне — казах аз. — А като стана дума за заеми, какво ще прави синьор Манцети, ако Чарлс Стюарт не му върне парите?

— Ще ги отпише, предполагам — отвърна ведро Джейми. — И ще съсипе репутацията на Стюартите пред всеки банкер на континента.

— Малко ми е мъчно за горкия стар Манцети.

— Е, и на мен. Ама не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата, както казва старата ми баба.

— Ти нямаш стара баба — изтъкнах аз.

— Нямам — призна той, — но ако имах, точно туй щеше да каже. — След това за миг игривостта го напусна. — Няма да е много честно и към Стюартите. Всъщност ако някой от якобитите разбере какво върша, ще го сметне за предателство и ще е прав. — Потърка челото си и поклати глава.

— Няма друг начин, сасенак. Ако си права — а аз съм заложил живота си на това, — изборът е между амбициите на Чарлс Стюарт и ада, който очаква много шотландци. Не обичам крал Джорди — ами че той обяви награда за главата ми, — но не виждам какво друго мога да сторя.

Намръщи се и прокара ръка през косата си, както винаги когато мислеше или беше разстроен.

— Ако имаше поне някакъв шанс Чарлс да успее… тогава щеше да е друго. Благородно е да поемеш риск, но ти казваш, че той няма да успее, и като го знам що за човек е, явно си права. Тук става дума за моя народ и моето семейство и на цената за техния живот е златото на един банкер… Ами на мен не ми се струва по-голяма жертва от моята собствена чест.

Сви рамене отчаяно и полуразвеселено.

— Вече минавам от кражба на пощата на Негово Височество към банков обир и пиратство в открито море, но какво да се прави…

Помълча малко, гледаше ръцете си, които бяха вкопчени една в друга на писалището. После се обърна усмихнат към мен,

— Като момче все исках да стана пират. Жалко, че не мога да препаша една къса сабя сега.

Лежах в леглото с ръце на корема си и мислех. Вече почти не се случваше да кървя и се чувствах добре. Все пак всяко кървене на този етап беше притеснително. Чудех се какво ли ще стане, ако нещо се случи, след като Джейми тръгне за Испания, но нямаше смисъл от тези тревоги. Той трябваше да отиде; на този товар с вино беше заложено твърде много, за да се намесват и притеснения от лично естество. А ако всичко минеше по план, Джейми щеше да се върне, преди бебето да се роди.

Да, сега не беше време за такива тревоги. Чарлс, неспособен да удържа вълнението си, беше споделил с Джейми, че скоро ще му трябват два кораба — дори повече — и искаше съвета му какъв да е корпусът и какви да са лафетите за оръдията. В последните писма от баща му имаше леко въпросителна интонация — със своя остър бурбонски нюх за политика Джеймс Стюарт беше надушил нещо, но явно засега не беше информиран за плановете на сина си. Джейми, затънал в кодирани писма, смяташе, че вероятно Филип Испански още не му е споменал за машинациите на Чарлс или за интереса на папата, но Джеймс също имаше шпиони.

След известно време забелязах лека промяна в поведението на Джейми. Озърнах се към него и видях, че още държи книгата на коленете си, но не прелиства страниците — нито пък ги гледа. Очите му бяха вперени в мен; или по-конкретно там, където нощницата се отваряше на няколко пръста под мястото, където скромността повеляваше, но скромност рядко е необходима, когато си в леглото със собствения си съпруг.

Очите му бяха някак разсеяни, потъмнели от копнеж, и аз осъзнах, че скромността в съпружеското легло е съвсем излишна.

Той видя, че го гледам. Изчерви се и пак заби нос в книгата. Аз се обърнах настрани и сложих ръка на бедрото му.

— Интересна ли е книгата? — попитах. Започнах да го галя.

— Ъ? Ами да. — Червенината се засилваше, но той не откъсваше очи от страницата.

Усмихнах се и плъзнах ръка под завивките. Той пусна книгата.

— Сасенак! Знаеш, че не можеш…

— Не, но ти можеш.

Той твърдо отблъсна ръката ми.

— Не, сасенак. Не е редно.

— Защо? Защо да не е?

Размърда се смутено, не смееше да ме погледне.

— Ами… няма да ми е хубаво, сасенак. Ти да ми доставяш удоволствие, а аз да не мога на теб… Не ми се струва редно.

Избухнах в смях и облегнах глава на бедрото му.

— Джейми, толкова си сладък!

— Не съм сладък — рече възмутено. — Но не съм и толкоз себичен. Клеър, престани!

— Възнамеряваш да чакаш още няколко месеца? — попитах, без да спирам.

— Бих могъл — отвърна с огромно достойнство. — Чакал съм двайсет и две години, мога да…

— Не, не можеш — казах аз, отметнах завивките и се възхитих на издутината под нощната му риза. Докоснах я и тя помръдна леко и нетърпеливо. — Господ явно не те е създал за монах, Джейми Фрейзър.

Вдигнах нощната му риза.

— Ама… — започна той.

— Двама сме срещу един — отвърнах и се наведох. — Ти губиш.

През следващите няколко дни Джейми работи усилено, искаше търговията да върви добре по време на отсъствието му. Все пак намираше време да поседи с мен следобед и така се случи, бяхме заедно, когато дойде посетител. Често ни посещаваха; Луиз идваше през ден, за да побъбрим за бременността и да се жалва за изгубената си любов — макар да подозирах, че харесва Чарлс повече сега, отколкото когато ѝ беше любовник. Беше обещала да ми донесе турски сладки и аз очаквах пълното ѝ розово лице да надникне през вратата.

За моя изненада посетителят беше мосю Форе. Самият Магнус го въведе в дневната и взе шапката и наметалото му с почти суеверна почтителност.

Джейми изглеждаше изненадан, но се изправи да поздрави любезно палача и да му предложи питие.

— Аз обикновено не пия алкохол — каза мосю Форе с усмивка. — Но не мога да пренебрегна гостоприемството на мой изтъкнат колега. — Поклони се официално към канапето, на което се бяха излегнала. — Надавам се, че сте добре, мадам Фрейзър?

— Да — отвърнах предпазливо. — Благодаря ви. — Чудех се на какво дължа честта за това посещение. Мосю Форе се радваше на престиж и богатство благодарение на официалните си задължения, но не мислех, че получава много покани за вечери. Внезапно се зачудих дали един палач е приеман в обществото.

Той прекоси стаята и сложи малко пакетче на канапето до мен, сякаш стар лешояд носеше в гнездото храна на малките си. Не бях забравила маста от обесен, затова поех предпазливо пакетчето и го претеглих на дланта си. Миришеше доста силно.

— Малък дар от майка Хилдегард — обясни той. — Доколкото разбрах, това е любимото лекарство на лечителките. Написала е указания за употребата му. — Извади сгънато и запечатано с восък писмо от вътрешния си джоб и ми го подаде.

Аз помирисах пакетчето. Листа от малина и каменоломка; имаше и още нещо, което не разпознавах. Надявах се, че майка Хилдегард е включила и списък на съставките.

— Моля, благодарете ѝ от мое име — казах аз. — А как са другите в болницата? — Работата много ми липсваше, монахините и странния асортимент от лекари също. Поговорихме известно време за болницата и персонала ѝ. Джейми понякога се обаждаше, но предимно слушаше с любезна усмивка или — когато темата станеше твърде медицинска — забиваше нос в чашата с вино.

— Колко жалко — казах аз, когато мосю Форе ми разказа за наместването на счупена лопатка. — Никога не съм виждала как се прави. Хирургичната работа много ми липсва.

— Да, и на мен ще ми липсва — кимна той и отпи малко вино. Чашата му беше почти пълна, явно не се беше шегувал за въздържанието си.

— Напускате Париж? — попита изненадан Джейми.

Мосю Форе сви рамене и гънките на дългото му палто изшумоляха като пера.

— Само за известно време. Ще отсъствам поне два месеца. Всъщност, мадам — наклони глава към мен, — точно затова ви посетих днес.

— Така ли?

— Да, отивам в Англия и ми хрумна, че ако желаете, за мен няма да е никаква трудност да предам някакво съобщение. Ако там има човек, с когото бихте искали да се свържете — добави с обичайната си прецизност.

Озърнах се към Джейми, чието изражение внезапно се беше променило и от открит любезен интерес беше застинало в усмихната маска, която скриваше мислите му. Друг не би видял разликата, но аз я виждах.

— Не — отвърнах колебливо. — Нямам приятели или роднини в Англия. Опасявам се, че не ми останаха никакви близки там, откакто… овдовях. — Усетих леко пробождане при мисълта за Франк.

Дори това да се стори странно на мосю Форе, той с нищо не го показа. Само кимна и остави недопитата чаша вино.

— Разбирам. В такъв случай е много хубаво, че имате приятели тук. — В гласа му се усещаше някакво предупреждение, но той не ме погледна, когато се наведе да изпъне чорапа си. — Ще ви навестя след завръщането си и се надявам да ви заваря в добро здраве.

— Какво ви води в Англия, мосю? — попита направо Джейми.

Мосю Форе се обърна към него с лека усмивка. Наклони глава със светнали очи и аз отново бях поразена от приликата му с голяма птица. Сега не приличаше на лешояд, по-скоро на ястреб.

— Каква друга работа може да има човек с моята професия, мосю Фрейзър? Наеха ме да изпълнявам обичайните си задължения, на Смитфийлд.

— Явно случаят е от голяма важност — каза Джейми. — Щом се нуждаят от човек с вашите умения, имам предвид. — Гледаше зорко, но лицето му изразяваше само любезен интерес.

Очите на мосю Форе светнаха още повече. Той се надигна бавно, загледан в Джейми, който седеше до прозореца.

— Така е, мосю Фрейзър. Определено става дума за умения. Да задушиш човек в края на примката — ха! Това всеки го може. За да се счупи вратът му още при увисването, се изисква преценка на теглото и падането му, както и известен опит в поставянето на въжето. Но когато се касае за екзекуция на предател — там вече наистина са нужни големи умения.

Устата ми внезапно пресъхна и аз посегнах към чашата си.

— Екзекуция на предател? — Имах чувството, че не искам да чувам отговора.

— Бесене, изкормване и разчленяване — каза рязко Джейми. — Това имате предвид. Нали, мосю Форе?

Палачът кимна. Джейми се изправи, сякаш против волята си, и застана пред кльощавия, облечен в черно гост. И двамата бяха високи и се гледаха право в очите. Мосю Форе пристъпи към него със странно разсеяно изражение, сякаш смяташе да прави някаква медицинска демонстрация.

— О, да. Това е смъртта на предателя. Първо, човекът трябва да се обеси, както споменахте, но така, че вратът му да не се счупи и трахеята да не се прекърши. Трябва само да се задушава.

— Разбирам — отвърна тихо Джейми с лека подигравка и аз го погледнах изумена.

— Нима, мосю? — Мосю Форе се усмихна леко, но продължи, без да дочака отговор. — След това най-важното е да улучиш момента; прави се оглед. Лицето ще потъмнее от кръв почти веднага — по-бързо, ако осъденият е със светла кожа — и при задушаването, езикът ще се подаде от устата. Тълпата много обича това, както и изцъклянето на очите. Но трябва да се следи за зачервяване в ъгълчетата на очите, когато малките кръвоносни съдове се пукат. Когато това се случи, трябва веднага да дадете знак да отрежат въжето — важно е да имаш надежден помощник, както се досещате — поизвърна се към мен, за да ме включи в този зловещ разговор, и аз кимнах с усилие.

— После — продължи той и се обърна пак към Джейми — трябва да приложите стимулант, за да съживите осъдения, докато му махат ризата. Трябва да настоявате тя да се отваря на предницата; трудно е да се съблече през главата. — Дългият му тънък пръст посочи средното копче на ризата на Джейми, но не докосна бялата тъкан.

— Предполагам — каза Джейми.

Мосю Форе отдръпна ръка и кимна одобрително.

— Помощникът трябва да е запалил огъня предварително; това е под достойнството на палача. И тогава идва време за ножа.

В стаята се спусна пълна тишина. Изражението на Джейми не се беше променило, но видях, че по врата му блести пот.

— Тук вече е нужно огромно умение — обясни мосю Форе и вдигна пръст. — Трябва да се действа бързо, иначе осъденият ще умре, преди да си приключил. Доза от стимулант, който свива кръвоносните съдове, осигурява още няколко секунди, но не много.

Той забеляза сребърния нож за хартия на масата и го взе. Хвана го за дръжката, притисна палец към горната част на острието и го насочи към лъскавата орехова маса.

— Точно тук — рече почти замечтано. — В основата на гръдната кост. И бързо, до слабините. В повечето случаи костта се забелязва лесно. — Ножът проблесна първо на една страна, после на друга, бързо и деликатно като лъкатушен полет на колибри. — После следваш извивката на ребрата. Не бива да забиваш дълбоко, за да не пробиеш обвивката на вътрешностите. Все пак трябва да пронижеш кожа, мазнина и мускул, и то с един замах. Това — рече доволно, втренчен в отражението си на масата — е изкуство.

Остави внимателно ножа и се обърна към Джейми. Той сви леко рамене.

— Другото е въпрос на бързина и известна сръчност, но ако си прецизен, не е особено трудно. Вътрешностите са запечатани от ципа, която прилича на торба. Ако не я срежеш случайно, е съвсем лесно да бръкнеш под мускулния слой и да я извадиш цялата. Един бърз разрез на стомаха и ануса — той се озърна към ножа за писма — и вътрешностите могат да бъдат хвърлени в огъня.

— А ако си бърз и прецизен — вдигна пак пръст, — ще имаш миг за отдих, защото големите кръвоносни съдове още не са срязани.

Призля ми, макар че бях седнала, и видях, че Джейми също пребледнява, но се усмихна и попита:

— А… осъденият… ще живее ли още известно време?

— Да, мосю. — Черните очи на палача плъзнаха по тялото на Джейми. Огледаха широките рамене и мускулестите крака. — Ефектът от подобен шок е непредвидим, но съм виждал силен мъж да живее още четвърт част в подобно състояние.

— Предполагам, че на него му се е сторило доста повече — отвърна сухо Джейми.

Мосю Форе се престори, че не го е чул, взе отново ножа за писма и го размаха.

— Когато смъртта наближи, трябва само да бръкнеш в тялото, за да изтръгнеш сърцето. Тук отново се изисква умение. Сърцето се отдръпва назад, когато извадите вътрешностите, и често се издига доста нагоре. Освен това е много хлъзгаво. — Обърса в пантомима едната си ръка в полите на жакета си. — Но най-трудно е да прережеш много бързо големите кръвоносни съдове над него, за да го извадиш, докато още бие. Трябва да зарадваш тълпата — обясни той. — Да им остане хубав спомен. А останалото — сви пренебрежително рамо. — То си е чиста касапска работа. Отиде ли си животът, умения вече не са нужни.

— Да, предполагам — казах немощно.

— Но вие сте пребледняла, мадам! Не биваше да ви изморявам така с разговори! — възкликна той. Посегна към ръката ми и аз една устоях на силния порив да я отдръпна. Неговата беше хладна, но устните, които докоснаха моята, бяха така топли, че стиснах ръката му от изненада. Той също ме стисна леко и се обърна да се поклони официално на Джейми.

— Сега трябва да тръгвам, мосю Фрейзър. Надявам се да се срещна с вас и очарователната ви съпруга отново… пак при такива приятни обстоятелства. — Очите им се срещнаха за секунда. Тогава мосю Форе си спомни за ножа, който още държеше. Възкликна от изненада и го вдигна на отворената си длан. Джейми изви вежда и хвана внимателно ножа за острието.

— Приятно пътуване, мосю Форе — каза той. — И ви благодаря — изкриви леко устни — за много поучителното гостуване.

Настоя да го изпрати до вратата и щом останах сама, аз се надигнах и отидох до прозореца, където започнах упражнения по дълбоко дишане, докато тъмносинята карета изчезваше зад ъгъла на Рю Гамбож.

Вратата се отвори и Джейми влезе в стаята. Още държеше ножа за писма. Тръгна решително до голямата ваза, която стоеше на камината, пусна ножа в нея с дрънчене, после се обърна към мен и опита да се усмихне.

— Това предупреждение беше много впечатляващо.

Потреперих.

— Нали?

— Кой го изпраща според теб? Майка Хилдегард?

— Предполагам. Тя ме предупреди, когато разшифровахме музиката. Каза, че това е много опасно. — Не бях осъзнавала колко опасно е преди визитата на палача. От известно време нямах сутрешно гадене, но усещах как ми призлява. Ако якобитите разберат какво правя, ще го сметнат за предателство. И какво ли щяха да сторят?

Всички смятаха Джейми за поддръжник на якобитите; именно в това си качество той посещаваше Чарлс, канеше граф Маришал на вечеря и беше приеман в двора. Досега успяваше много умело, в партиите шах, в кръчмите, на запоите, да подкопава каузата на Стюартите, докато привидно я подкрепя. Освен нас двамата само Мърто знаеше, че се опитваме да предотвратим въстание — и дори той не знаеше защо, просто приемаше думата на своя вожд, че така е правилно. Тази преструвка беше важна във Франция, но пак тя щеше да превърне Джейми в предател, ако стъпеше на английска земя.

Знаех го, разбира се, но в невежеството си си въобразявах, че няма голяма разлика между това да те обесят като престъпник и да те екзекутират като предател. Мосю Форе се беше погрижи да ме лиши от тези илюзии.

— Много си спокоен — казах аз. Сърцето ми още бумтеше трескаво, а дланите ми бяха потни и студени. Обърсах ги в роклята и ги пъхнах между коленете си, за да ги стопля.

Джейми сви леко рамене и ме погледна с крива усмивка.

— Има хиляди неприятни начини да умреш, сасенак, и няма да съм доволен, ако ми се падне някой от тях. Но въпросът е дали ще се уплаша толкова, че да спра да действам? — Седна на канапето до мен и взе ръката ми. Дланите му бяха топли и успокояващо крепки. — Известно време мислих за това, сасенак, докато се лекувах в абатството. После пак, когато дойдохме в Париж. И пак, когато срещнах Чарлс Стюарт. — Поклати глава и се наведе над преплетените ни ръце.

— Да, виждам се на ешафода. Видях бесилото в Уентуърт. Казах ли ти?

— Не, не си.

Той кимна и очите му потъмняха от спомена.

— Изкараха ни във вътрешния двор, всички от килията на смъртниците. Накараха ни да застанем в редици и да гледаме екзекуция. Онзи ден обесиха шестима мъже. Гледах как всеки от тях изкачва стъпалата, дванайсет стъпала, застава с вързани зад гърба ръце и гледа към двора, докато му слагат примката. Тогава се запитах как аз ще изкача тези стълби. Дали ще плача и ще се моля като Джон Сътър, или ще стоя гордо изправен като Уили Маклауд и ще се усмихвам на някой приятел долу?

Поклати внезапно глава като куче, което се отърсва от вода, и ми се усмихна леко печално.

— Е, мосю Форе не ми каза нищо ново, но вече е твърде късно. — Той сложи ръка върху моята. — Да, страх ме е, но щом не мога да се откажа от всичко това, за да се върна у дома и да бъда свободен, няма да се откажа и заради страха. Не, любов моя. Твърде късно е.

24 БУЛОНСКИЯТ ЛЕС

Посещението на мосю Форе се оказа първото от цяла поредица необичайни събития.

— Долу чака някакъв италианец, мадам — информира ме Магнус. — Не пожела да се представи. — Беше свил засегнат устни и аз разбрах, че макар да не се е представил, гостът е произнесъл не малко думи по негов адрес.

Това, заедно с „някакъв италианец”, ми подсказа кой може да е посетителят, така че не се изненадах особено, когато заварих Чарлс Стюарт до прозореца в салона.

Той се обърна към мен, стиснал шапката си. Явно очакваше Джейми, защото отвори за секунда уста, но бързо се овладя и се поклони.

— Милорд Брох Туарах не си ли е у дома?

— Няма го. Ще желаете ли нещо за пиене, Ваше Височество?

Огледа богато обзаведения салон с интерес, но поклати глава. Доколкото знаех, беше идвал в къщата само веднъж, когато пристигна по покривите след любовна среща с Луиз. И двамата с Джейми смятахме, че не е подходящо да го каним на вечери тук; той още не беше приет от Луи и френските благородници страняха от него.

— Не, благодаря, мадам Фрейзър. Няма да остана; слугата ми чака отвън, а до дома ми има много път. Ще ми се само да отправя една молба към моя приятел Джеймс.

— Ами… добре, сигурна съм, че съпругът ми с радост ще ви услужи Ваше Височество. Ако може… — добавих предпазливо. Чудех се що за молба ще е това. Вероятно заем. Фъргъс напоследък ни носеше доста нетърпеливи писма от шивачи, обущари и други кредитори.

Чарлс се усмихна и изражението му стана изненадващо симпатично.

— Знам. Не мога да изразя, мадам колко високо ценя предаността и услугите на вашия съпруг. Единствено неговото вярно лице сгрява сърцето ми в сегашната ми самота.

— О, така ли?

— Няма да искам голяма услуга — увери ме той. — Но направих малко вложение в товар бутилиран портвайн.

— Така ли? Колко интересно. — Мърто беше тръгнал за Лисабон сутринта със сока от коприва и корена от брош в спорана.

— Нищо особено — махна величествено с ръка Чарлс, за да изрази пренебрежението си към всеки цент от взетата назаем сума. — Но ми се ще моят приятел Джейми да се заеме с разтоварването, когато корабът акостира. Не е прието, нали разбирате — изпъна рамене и вирна нос почти несъзнателно, — човек с моето… положение да се занимава с търговия.

— Да, разбирам, Ваше Височество — прехапах устна аз. Чудех се дали е изразил това си схващане и пред своя партньор Сен Жермен — който без съмнение смяташе младия претендент за шотландския трон за по-незначителен от всички френски благородници, които не се свеняха да си „цапат” ръцете с търговия и да забогатяват от нея.

— А Ваше Височество сам ли се е захванал с това начинание? — попитах най-невинно.

Той се смръщи леко.

— Не, имам съдружник, но той е французин. Предпочитам да се доверя на сънародник. Освен това — добави замислено — чух, че скъпият ми приятел Джеймс е много способен търговец. Вероятно ще успее дори да повиши стойността на инвестицията ми, като уреди продажбата на стоката.

Предположих, че който и да му беше казал за способностите на Джейми, не си е направил труда да го информира, че вероятно няма друг търговец на вино в Париж, когото Сен Жермен да мрази повече. Все пак, ако всичко минеше по план, това нямаше да има значение. А ако не минеше, Сен Жермен сигурно щеше да разреши всичките ни проблеми, като удуши Чарлс Стюарт собственоръчно, когато разбереше, че е поверил половината от неговия безценен портвайн на най-омразния му съперник.

— Сигурна съм, че съпругът ми ще стори всичко по силите си това начинание да донесе значителна печалба за всички участващи в него — казах аз съвсем искрено.

Негово Височество ми благодари любезно, като принц, който приема услугите на верен поданик. Поклони се, целуна официално ръката ми и си тръгна, като продължаваше да изразява благодарността си към Джейми. Магнус, невпечатлен от кралската визита, затвори вратата след него.

Тази вечер Джейми се прибра, след като бях заспала, но на закуска му разказах за появата на Чарлс и молбата му.

— Господи, дали Негово Височество ще каже на графа? — попита той. След като се погрижи за червата си с една хубава доза овесена каша, той продължи с френска закуска от кифлички с масло и горещ шоколад. При мисълта за реакцията на графа на лицето му се появи широка усмивка.

— Чудя се дали ще се осмели да удари един принц в изгнание? Е, надявам се Негово Височество да е в компанията на Шеридан или Болхелди, когато му съобщи новината.

По-нататъшните предположения по въпроса бяха прекъснати от гласове в коридора. След миг Магнус се появи с бележка на сребърен поднос.

— Моля за извинение, милорд — рече с поклон, — но приносителят на това съобщение настоя да ви бъде представено веднага.

Джейми вдигна вежди и взе бележката от подноса. Отвори я и я прочете.

— О, по дяволите! — възкликна с отвращение.

— Какво има? От Мърто ли е?

Поклати глава.

— Не, от калфата в склада.

— Проблеми на пристанището?

На лицето му се изписа странна смесица от емоции; раздразнението се бореше с веселие.

— Не съвсем. Нашият човек е загазил в един бардак. Смирено моли за прошка — размаха иронично бележката, — но се надява, че ще склоня да намина и да му помогна. С други думи — преведе той и смачка салфетката, когато се изправи — дали ще му платя сметката.

— А ще я платиш ли? — попитах развеселена.

Изсумтя и изтупа трохите от скута си.

— Налага се, иначе трябва да наглеждам склада сам, а нямам време за това. — Челото му се сбърчи, явно мислеше за задачите си за деня. Това щеше да му отнеме известно време, а на писалището му чакаха поръчки, капитани на кораби чакаха на пристанището, а в склада — чакаха сандъци.

— Най-добре да взема Фъргъс да разнася съобщения — каза примирено. — Може да го пратя в Монмартър, ако не ми стигне времето.

— Доброто сърце е злато — казах на Джейми, когато застана до писалището си и печално запрелиства внушителната купчина чакащи документи.

— О, тъй ли? И кой го казва?

— Алфред, лорд Тенисън, струва ми се — казах аз. — Не вярвам да си го чувал, но е поет. Чичо Ламб имаше книга с прочути британски поети. В нея имаше и стихотворение от Бърнс, той е шотландец — обясних аз. — Казва се „Свободата и уискито са неразделни”.

Джейми изсумтя.

— Не знам дали е поет, ама със сигурност е шотландец.

— Усмихна се и се наведе да ме целуне по челото. — Ще се върна за вечеря. Да се пазиш!

Приключих със закуската, изядох и препеченото хлебче на Джейми, а после се качих в спалнята да подремна. От първото кървене насам прокървих леко още няколко пъти, макар и само по една-две капки, но не се беше случвало от седмици. Все пак предимно лежах и слизах в салона само да приемам посетители или да обядвам и вечерям с Джейми. Когато слязох за обяд обаче, открих масата сервирана за един.

— Милорд не се ли е прибрал? — попитах изненадана. Възрастният иконом поклати глава.

— Не, милейди.

— Сигурно ще се върне скоро; погрижете се храната да е готова. — Бях твърде гладна, за да го чакам, гаденето се завръщаше, ако не се нахранех навреме.

След обяда легнах отново. Сега, когато съпружеските взаимоотношения бяха временно преустановени, нямаше какво толкова да се прави в леглото, освен да се чете или спи, което означаваше, че правех по много и от двете. Не можех да спя по корем, а ми беше неудобно да спя по гръб, защото бебето започваше да шава. Затова легнах настрани и се свих над нарастващия си корем като скаридка. Рядко заспивах дълбоко, обикновено дремех и оставях ума си да се носи към леките помръдвания на детето.

Понякога насън ми се струваше, че усещам Джейми до себе си, но когато отворех очи, стаята беше празна и аз пак ги затварях, унасях се и сякаш и аз започвах да плувам безтегловна в топло море.

Събудих се късния следобед от тихо почукване по вратата.

— Влез — извиках и примигнах сънено. Беше Магнус, който се извини и обяви, че имам посетители.

— Принцеса Дьо Роан, мадам. Тя пожела да изчака да се събудите, но после дойде и мадам Дьо Орбанвил и аз реших, че вероятно…

— Всичко е наред, Магнус. — Седнах и си свалих крака от леглото. — Ще сляза.

Радвах се на гостите. Бяхме спрели да се забавляваме през последния месец и разговорите и оживлението ми липсваха, колкото и глупави да бяха. Луиз често идваше да поседи с мен и да ме извести за последните събития в двора, но не бях виждала от доста време Мари дьо Орбанвил. Чудех се какво ли я води насам.

Вече бях тромава и слизах бавно по стълбите. Вратата на салона беше затворена, но аз чух ясно гласа вътре:

— Мислиш ли, че тя знае?

Въпросът, зададен с тихия тон на сплетничеството, стигна до мен точно когато щях да вляза в салона. Спрях на прага и изчаках.

Говореше Мари дьо Орбанвил. Добре дошла навсякъде заради положението на възрастния ѝ съпруг и твърде общителна дори за френските стандарти, тя научаваше всичко, което си струваше да се научи на територията на Париж.

— Какво да знае? — попита Луиз. Във високия ѝ глас се усещаше съвършената самоувереност на родената аристократка, която не я е грижа кой какво е чул.

— О, ама ти не знаеш ли?! — Мари се хвърли към възможността като коте към мишка. — Господи! Но, разбира се, аз самата чух само преди час.

И веднага изтича при мен, за да ми го разкажеш, помислих си. Каквото и да беше „то”. Реших, че ще е най-добре да чуя непречистената версия от позицията си в коридора.

— Лорд Брох Туарах — каза Мери и не ми трябваше да я виждам, за да си представя как се е навела напред, зелените очи се стрелкат наляво-надясно и бляскат от удоволствие. — Тази сутрин е предизвикал един англичанин на дуел — заради курва!

— Какво! — викът на Луиз заглуши моето ахване. Хванах се за една малка масичка и пред очите ми се завъртяха черни петна. Сякаш светът започна да се разпада.

— О, да! — казваше Мари. — Жак Винсен е бил там; той каза на съпруга ми! Станало в онзи бардак близо до рибния пазар — представи си, да ходиш в бардак в такъв ранен час! Мъжете са много странни. Както и да е, Жак бил на питие при мадам Елиз, която върти онова място, когато внезапно от горния етаж се чул ужасен писък, а после удари и викове.

Тя замълча да си поеме дъх — и за драматичен ефект, — после чух, че отпива от нещо.

— Та значи, Жак веднага се втурнал по стълбите — е, поне той така казва; аз си мисля, че по-скоро се е скрил зад дивана, защото е голям страхливец — и след още викове и удари се чул страшен трясък и един английски офицер бил запратен надолу по стълбите полугол и с накривена перука. И кой мислиш се появил на върха на стълбището, като Божий отмъстител, ами нашият малък Джеймс!

— Не! Можех да се закълна, че той е последният мъж, който… Но продължавай! Какво е станало после?

Чашата с чай звънна тихо върху чинийката, последвана oт гласа на Мари, която освободи развълнуваната си тирада от модулациите на поверителността.

— Ами, мъжът стигнал до края на стълбите, като по някакво чудо още се държал на крака, обърнал се и погледнал към лорд Туарах. Жак казва, че бил много овладян за човек, който току-що е изритан по стълбите със свлечени гащи. Усмихнал се — не истински, разбира се, ами гадно — и казал: „Нямаше нужда от насилие, Фрейзър; можеше просто да си изчакаш реда. Мислех си, че получаваш достатъчно у дома, но явно на някои хора им харесва да си плащат.”

Луиз ахна шокирана.

— Какъв ужас! Какъв негодник! Но, разбира се, това в никакъв случай не може да се отнася до милорд Туарах… — Чух напрежението в гласа ѝ, докато приятелството се сражаваше с порива да сплетничи. И — нищо чудно — поривът победи. — Милорд Туарах в момента не може да се наслаждава на услугите на съпругата си; тя носи дете и бременността ѝ е опасна. Затова, разбира се, би облекчил нуждите си в бардак.

Какво друго да стори един джентълмен? Но продължавай, Мари! Какво е станало после?

— Ами — Мари си пое дъх, защото наближаваше кулминацията на историята. — Милорд Туарах хукнал по стълбите, хванал англичанина за гърлото и го разтърсил като плъх!

— Не! Не може да бъде!

— О, да! Трима от слугите на мадам едва го удържали — та той е такъв прекрасен здравеняк, нали? Изглежда толкова яростен!

— Да, но какво станало после?

— Ами, Жак казва, че англичанинът хриптял известно време, после се изправил и казал на милорд Туарах: „За втори път едва не ме уби, Фрейзър. Някой ден може и да успееш.” — После милорд Туарах започнал изревал нещо на шотландски — аз не разбирам и дума, а ти? — освободил се от мъжете, които го удържали, ударил англичанина през лицето — Луиз ахна — и казал: „Утре призори ще те видя мъртъв!” После се обърнал и хукнал нагоре по стълбите, а англичанинът си тръгнал. Джон каза, че бил много пребледнял. И нищо чудно! Представи си само!

Аз си представях, много добре си представях.

— Добре ли сте, мадам? — разтревоженият глас на Магнус заглуши възклицанията на Луиз. Аз протегнах ръка, той веднага я пое и ме хвана с другата под лакътя.

— Не, не съм добре. Моля те… кажи на дамите… — махнах немощно към салона.

— Разбира се, мадам. След малко, но сега ми позволете да ви отведа до стаята ви. Насам, скъпа мадам… — Той ме поведе по стълбите, като ми шепнеше утешително и ме поддържаше. Настани ме на канапето и каза, че ще изпрати веднага прислужница да се погрижи за мен.

Не исках да се грижат за мен, първоначалният шок отминаваше и вече се справях и сама. Станах и тръгнах през стаята към малкото сандъче с лекарства на тоалетката ми. Не мислех, че ще припадна, но там имаше шишенце е амонячни соли и исках да ми е подръка, за всеки случай.

Отворих капака и се втренчих кутията. За миг умът ми отказа да регистрира това, което виждаха очите ми; сгънато бяло квадратче хартия, внимателно пъхнато между цветните шишенца. Забелязах, че пръстите ми треперят, когато го извадих; не успях да го разгъна от първия път.

Съжалявам.

Думата беше изписана с дръзки черни букви в средата на листа, а отдолу внимателно беше допълнено: ДЖ. А под него още една дума, изписана набързо, като отчаян послепис:

Трябва!

— Трябва — промърморих на себе си и коленете ми поддадоха. Лежах на пода, а резбованите греди на тавана мъждукаха смътно над мен. Винаги бях смятала, че склонността към припадъци на дамите от осемнайсети век се дължи на стегнатите корсети; сега обаче ми се струваше, че се дължи по-скоро на глупостта на мъжете от осемнайсети век.

Някъде наблизо се чу вик, нечии ръце ме вдигнаха и аз усетих поддаващата мекота на пълния с вълна дюшек под себе си, студени кърпи на челото и китките ми и миризма на оцет.

Скоро се съвзех, но нямах никакво желание да говоря. Уверих слугините, че съм добре, и ги напъдих от стаята. После се отпуснах на възглавниците и се опитах да помисля.

Бил е Джак Рандал, разбира се, и Джейми щеше да го убие. Това бе единствената ясна мисъл в мочурището от ужас и предположения в главата ми. Но защо? Какво го е накарало да наруши обещанието си?

Опитах да премисля внимателно събитията, разказани от Мари, и реших, че е било нещо повече от шока при случайната среща. Познавах капитана, познавах го много по-добре, отколкото ми се искаше. И ако бях сигурна в нещо, то бе, че не е отишъл в бардака за обичайните услуги — не бяха в природата му. Той всъщност се възбуждаше от болката, страха и унижението.

Тези услуги, разбира се, също можеха да се купят, на по-висока цена. Бях видяла достатъчно в Болницата на Ангелите, за да знам, че има и проститутки, които не си изкарват хляба с това между краката си, а разчитаха на здравите си кости и нежната скъпа кожа над тях, неведнъж разкъсвана от камшици и юмруци.

А ако Джейми — чиято кожа също носеше белезите от страстта на Рандал — беше налетял на капитана, докато той се е забавлявал по подобен начин с някоя от дамите във въпросното заведение, вероятно бе забравил всякакви обещания и задръжки. Вляво на гърдите му имаше белег, точно под зърното; малка белезникава издутина, където беше изрязал от кожата си клеймото, което Джонатан Рандал бе оставил с нагорещения си пръстен. Гневът, който го беше накарал да изтърпи болката, вместо да носи позорния знак, явно се бе отприщил отново, за да унищожи мъчителя си — и неговото беззащитно потомство.

— Франк — прошепнах аз и лявата ми ръка неволно се сви над златната венчална халка. — О, боже мой, Франк! — За Джейми Франк беше само един призрак, смътно убежище за мен, в случай на слабо вероятна необходимост. За мен Франк беше мъжът, с когото бях живяла и с когото бях споделяла леглото и тялото си… когото бях изоставила, за да бъда с Джейми Фрейзър.

— Не мога — прошепнах на малкото човече, което лениво се протягаше и въртеше в мен, несмущавано от тревогите ми. — Не мога да му позволя да го направи!

Следобедната светлина изтляваше до сив сумрак и стаята като че ли се изпълни с всичкото отчаяние на света. Утре призори ще те видя мъртъв. Нямаше надежда да открия Джейми тази нощ. Знаех, че няма да се прибере; не би оставил бележката, ако щеше да се върне. Не би лежал до мен през нощта, като знае какво ще стори на сутринта. Не, със сигурност беше отишъл в някой хан или кръчма, където да се подготви да въздаде справедливост.

Мислех си, че знам къде ще се проведе екзекуцията. Заради случилото се на първия му дуел той беше отрязал косата си. Споменът за него щеше да го споходи отново, сигурна бях, когато избира мястото на срещата с врага си. Булонският лес, близо до пътя на Седемте светци. Там често се провеждаха дуели, сред гъстата зеленина, която криеше участниците от властите. Утре една от сенчестите полянки щеше да стане свидетел на сблъсъка между Джейми Фрейзър и Джак Рандал. Аз също.

Лежах в леглото, без да се събличам или дори да се завия, скръстила ръце на корема си. Гледах как здрачът угасва до черно и знаех, че няма да заспя. Търсех някаква утеха в леките движения на невидимия обитател на корема ми, а ехото от думите на Джейми звънтеше в ушите ми: Утре призори ще те видя мъртъв.

Булонският лес представляваше не много обширна почти девствена гора, издигаща се съвсем неуместно в края на Париж. Говореше се, че там има вълци, лисици и язовци, но това не обезкуражаваше тайните любовници да се въргалят по тревата под клоните. Булонският лес беше убежище от шума и мръсотията на града и единствено заради отдалечеността му не се бе превърнал в любимо място на благородниците. Но пък често беше посещаван от хората, които живееха наблизо и обичаха да почиват под сянката на огромните дъбове или бледи брези, както и от онези, които търсеха уединение.

Гората беше малка, но все пак беше трудно да я прекосиш пеша и да търсиш полянка, подходяща за дуел. През нощта заваля и зората се пукна неохотно, намусена на облачното небе. Гората шепнеше нещо, тихото трополене на дъжда по листата се смесваше с шумоленето на листа и клони.

Каретата спря на пътя, който водеше през Булонския лес, близо до последната групичка порутени къщи. Бях обяснила на кочияша какво да прави. Той слезе от капрата, спря конете и изчезна сред сградите. Хората, които живееха наблизо, знаеха какво се случва в гората. Надали имаше много подходящи за дуел места.

Облегнах се назад и се загърнах по-плътно с наметалото, защото треперех от студа на ранното утро. Чувствах се ужасно, умората от безсънната нощ ме влачеше надолу, а оловната тежест на страха и мъката се беше настанила в стомаха ми. Над всичко това гореше гняв, който се опитвах да отблъсна, за да не ми попречи.

Той обаче все се завръщаше и кипваше, ако свалях защитата си, както стана и сега. Как можа да ми го причини? — не спираше да мърмори съзнанието ми. Не биваше да съм тук, трябваше да съм у дома и да лежа до него. Не биваше да ме кара да го преследвам, да го възпирам, да се боря с гнева и изтощението. Болката от пътуването се беше свила на възел на кръста ми. Да, сигурно беше много разстроен, разбирах това. Но тук ставаше дума за живот, за бога! Как така проклетата му гордост ще е по-важна от човешки живот? И да ме остави без никакво обяснение! Да ме остави да науча от клюките на съседите.

— Ти ми обеща, Джейми, проклет да си, обеща ми! — прошепнах аз. Гората беше тиха, мокра и потънала в мъгла. Дали бяха вече тук? Ами ако бях сбъркала?

Кочияшът се появи с един младеж, вероятно на четиринайсет години, който скочи сковано на капрата до него и махна с ръка напред, а после наляво. Камшикът изплющя, чу се цъкане с език и конете поеха в бавен тръс. Свърнахме от пътя към сенките на пробуждащата се гора.

Спирахме два пъти, младежът скачаше от капрата и се втурваше през дърветата, но се появяваше след малко и клатеше глава. На третия път дотича развълнуван и изражението му беше толкова красноречиво, че аз отворих вратата на каретата, преди да е доближил достатъчно, за да извика на кочияша.

Вече стисках парите в ръката си; подадох му ги и го хванах за ръкава.

— Заведи ме! Бързо, бързо!

Почти не забелязвах клоните, които ме шибаха по пътя, нито влагата, която попи в наметалото ми. Пътеката беше мека от паднали листа и вървяхме съвсем безшумно, аз следвах сянката на парцаливата риза на водача си.

Чух ги преди да ги видя; бяха започнали. Мокрите храсталаци приглушаваха звъна на метал, но все пак го чувах съвсем ясно. Тази сутрин не пееха птици, само смъртоносният глас на битката звънтеше в ушите ми.

Поляната беше голяма и дълбоко в гората, но до нея водеше пътека от пътя. Беше достатъчно широка за сериозен дуел. Двамата бяха по ризи, биеха се в дъжда и мокрият плат лепнеше по раменете и гърбовете им.

Джейми бе казал, че е по-добър с шпагата; може и така да беше, но Джонатан Рандал също не се справяше зле. Той замахваше и нападаше лек като змия, шпагата удряше като сребърен зъб. Джейми също беше бърз, смайващо грациозен за толкова висок човек, стъпваше леко и ударите му бяха стабилни. Гледах като вкоренена, страх ме беше да извикам, за да не го разсея. Те се въртяха в кръг, краката им танцуваха леко по земята.

Стоях вкаменена и гледах. Бях дошла тук още по тъмно, за да ги спра. Бях ги открила, а сега не можех да се намеся, за да не се окаже намесата ми фатална. Можех само да чакам и да видя кой от тях ще загине.

Рандал вдигна шпагата си да отбие удар, но не успя да посрещне свирепия замах, който я изби от ръката му.

Аз отворих уста да извикам. Щях да изкрещя името на Джейми, да го спра в мига преди да нанесе смъртоносния удар върху обезоръжения си противник. И наистина изкрещях, но викът ми прозвуча задавен и немощен. Защото, докато стоях там и ги гледах, неприятната болка в гърба се беше засилила и сега ме стискаше като юмрук. Усетих как нещо в мен се скъса, сякаш юмрукът пусна онова, което държеше.

Посегнах трескаво към най-близкия клон. Видях лицето на Джейми, застинало в спокоен триумф, и осъзнах, че няма да чуе нищо. Той нямаше да види нищо друго, освен целта си, докато битката не свърши. Рандал отстъпваше пред неумолимото острие, плъзна се на тревата и падна. Изви гръб в опит да се изправи, но тревата беше много хлъзгава. Главата му политна назад с мокра от дъжда тъмна коса и открито гърло, като вълк, който моли за милост. Но тук нямаше да има милост и шпагата не се устремяваше към оголения врат.

През чернилката, която се изливаше пред очите ми, видях как шпагата на Джейми се спусна надолу, грациозно и смъртоносно, студена като смъртта. Върхът ѝ докосна колана на бричовете от еленска кожа, заби се в него и продължи надолу със завъртане, а бричовете потъмняха от внезапно рукналата кръв.

Кръвта рукна гореща и по бедрата ми, а студът по кожата ми нахлу навътре към костите. Имах чувството, че тазовата ми кост се разкъсва. Усещах прилива на всяка болка, която като мълния се врязваше в гръбнака ми и експлодираше между бедрата, опустошителна мълния, която оставяше само пепелища след себе си.

Имах чувството, че се разпадам. Нищо не виждах, не знаех дори дали все още съм с отворени очи; всичко се въртеше в мрака, разкъсван от време на време от шарките, които виждаш нощем като дете, след като си притиснал ръце към затворените си клепачи.

Дъждовните капки биеха по лицето, гърлото и раменете ми. Всяка ме връхлиташе студена, после се разтваряше в миниатюрна топла струйка, която се спускаше по ледената ми кожа. Усещах, ги съвсем ясно въпреки ужасната агония, която настъпваше и се оттегляше в слабините ми. Опитах да откъсна вниманието си от тихото гласче в ума ми, което казваше безстрастно: „Получаваш кръвоизлив, разбира се. Вероятно си скъсала плацентата, ако се съди по количеството кръв. Почти винаги е фатално. Изтръпването на ръцете и краката е заради загубата на кръв, причерняването — също. Казват, че последен си отива слухът; изглежда е вярно.”

Където и да се бяха дянали другите ми сетива, слухът определено беше още тук. Защото чух разтревожени гласове, някои призоваваха към спокойствие, но всички говореха на френски. Една дума разбрах съвсем ясно — собственото ми име, някой крещеше името ми някъде много далеч. „Клеър! Клеър!”

— Джейми — опитах се да кажа, но устните ми бяха сковани и изтръпнали от студа. Не можех да помръдна. Суматохата до мен се поуспокои; беше се появил някой, който поне си даваше вид, че знае какво да направи.

Вероятно наистина знаеше. Подгизналата ми от кръв пола се отлепи леко от бедрата ми и между тях беше пъхната дебела превръзка. Нечии ръце ме обърнаха наляво и вдигнаха коленете към гърдите ми.

— Отведете я в болницата — каза глас до ухото ми.

— Няма да стигне жива — рече друг. — Може да изчакаме няколко минути и тогава да дойдат да я изнесат.

— Не — настоя другият. — Кървенето спира, може да оживее. Освен това я познавам; виждал съм я в Болницата на Ангелите. Отведете я при майка Хилдегард.

Събрах всички сили, които ми бяха останали, за да прошепна:

— Майко.

После се предадох и потънах в мрака.

25 РАЙМОН ЕРЕТИКА

Високият сводест таван над мен беше поддържан от архитектурни елементи от четиринайсети век, чиито четири ребра се издигаха от върховете на колоните, за да се слеят в двойни кръстосани арки.

Леглото ми беше под един от тях и тънкият балдахин беше спуснат. Центърът на арките обаче не беше над мен, а на няколко стъпки от леглото. Това ме дразнеше, когато погледнех нагоре. Все ми се искаше да преместя леглото със силата на волята си, сякаш центрирането ми под тавана щеше да ми помогне да се центрирам и вътрешно.

Ако изобщо още имах център. Тялото ми беше разранено и насинено като след побой. Ставите ме боляха и ги усещах разхлабени, подобно на зъби на болен от скорбут. Покриваха ме няколко дебели одеяла, но те не можеха да сторят друго, освен да пазят топлината ми, каквато вече нямах. Хладът на дъждовното утро се беше просмукал в костите ми.

Отбелязах съвсем обективно всички тези физически симптоми, сякаш ставаше дума за някой друг; иначе не чувствах нищо. Малкият, хладен логически център в мозъка ми си беше там, но обвивката от чувство, през която обикновено преминаваха мислите ми, беше изчезнала; мъртва, парализирана или просто вече я нямаше. Не знаех и не ме беше грижа. Бях в Болницата на Ангелите вече пети ден.

Дългите пръсти на майка Хилдегард ме опипваха леко през памучната нощница, натискаха корема ми, търсеха острите ръбове на контрахираща матка. Плътта обаче беше мека като зрял плод и нежна под пръстите ѝ. Смръщих се, когато те потънаха по-дълбоко, тя също се смръщи и промърмори нещо под нос.

Дочух име и попитах:

— Раймон? Познавате мастър Раймон? — Едва ли можех да си представя по-странна двойка от тази непреклонна монахиня и малкия гном от пещерата с черепите.

Тя вдигна изумена гъстите си вежди.

— Мастър Раймон ли казахте? Еретикът шарлатанин? Боже опази!

— Стори ми се, че изрекохте името му.

Пръстите подновиха работата си, опипваха сгъвката на слабините ми в търсене на бучки на увеличени лимфни възли, които биха подсказали за наличието на възпаление. И те бяха там, знаех го; сама ги напипвах, докато прокарвах нещастно ръце по празното си тяло. Усещах треската, болката и студа дълбоко в костите си, който лумваше в пламък, щом стигнеше до кожата ми.

— Призовавах свети Раймон Нонат да ни помогне — обясни ми майка Хилдегард, като накисна кърпа в студена вода. — Той е най-ценният помощник на бъдещите майки.

— Каквато аз вече не съм. — Бръчка се появи между веждите ѝ за миг, докато монахинята попиваше челото ми, мокреше бузите ми и горещата, влажна от потта шия.

Потреперих от студената вода, тя веднага спря и сложи замислено ръка на челото ми.

— Свети Раймон не е толкова придирчив — рече леко укорително. — Аз самата помагам, където има нужда. Препоръчвам и вие да правите така.

— Аха. — Затворих очи и се оттеглих в убежището на сивата мъгла. Сега в нея като че ли имаше слаби светлинки, кратки пропуквания като искри в гръмоносни облаци на летен хоризонт.

Чух тракането на зърната на броеницата, когато майка Хилдегард се изправи, и тихия глас на една от сестрите, викаше я за поредния спешен случай. Майка Хилдегард стигна почти до вратата, обърна се и тежките ѝ поли изшумоляха. Тя посочи с пръст към пода до леглото ми и рече:

— Бутон! Стой там! Почивай!

Кучето, което не се помайваше, също като стопанката си, се извърна бързо насред крачка и скочи на края на леглото ми. Размеси малко завивките с лапи, завъртя се три пъти, сякаш си омагьосваше място, легна в краката ми и положи нос върху лапите си с дълбока въздишка.

Доволна, майка Хилдегард промърмори за сбогом:

— Бог да те пази, детето ми! — И изчезна.

През сгъстяващата се мъгла и ледената скованост, която ме обгръщаше, аз смътно осъзнах жеста ѝ. Не можеше да положи дете в прегръдките ми, затова ми даваше своя най-добър заместител.

Рошавата тежест в краката ми наистина ми донесе някаква утеха. Бутон лежеше неподвижно като кучетата в краката на кралете, изобразени на плочите над гробниците им в Сен Дени. Топлината му пропъждаше мраморния хлад от краката ми, а присъствието му беше за предпочитане пред самотата и човешката компания, защото той не искаше нищо от мен. Нищо, точно това чувствах и нямах какво друго да предложа.

Бутон пръдна тихичко и се унесе. Аз дръпнах завивките към носа си и също се опитах да заспя.

Накрая потънах в сън. И сънувах. Трескави сънища за изтощение и опустошение, за невъзможна задача, повтаряна до безкрай. Несекващо болезнено усилие насред някаква каменна пустош. Гъста сива мъгла, в която загубата ме преследваше като демон.

Събудих се внезапно и видях, че Бутон го няма, но не съм сама.

Косата на Раймон растеше някак в права линия, равна черта над широко чело, сякаш прокарана с чертожен инструмент. Гъстата посивяваща коса беше наресана назад и стигаше до раменете, затова огромното чело изпъкваше като каменен блок и напълно засенчваше останалата част от лицето. Сега то се рееше над мен, надвиснало над трескавите ми очи като надгробна плоча.

Линии и гънки се раздвижиха леко, когато той заговори на сестрите, и аз реших, че приличат на букви точно под повърхността на камъка, които се опитват да избият нагоре, за да изпишат името на мъртвия. Бях сигурна, че след миг името ми вече ще се чете по тази бяла плоча и аз наистина ще умра. Извих гръб и изпищях.

— Ето, видя ли! Тя не те иска, отвратителен старец — разстройваш я. Махай се веднага! — Майка Хилдегард го стисна повелително за ръката и го задърпа от леглото. Той устоя, непоклатим като каменен гном на морава, но сестра Селест добави значителните си усилия и двете го вдигнаха от земята и го понесоха навън. Той риташе трескаво и изгуби едното си сабо.

Сабото лежеше на една страна, точно по средата на излъскания каменен под. С типичната за треската фиксация, аз не можех да откъсна очи от него. Проследявах отново и отново невъзможно гладката извивка на износения край, то отклоняваше погледа ми от мрака в мен. Ако се оставех на мрака, душата ми щеше да потъне в него. Заради него отново чувах звуците от преминаването във времето през каменния кръг, разпервах ръце, вкопчвах се трескаво в завивките и търсех някаква опора срещу замайването.

Внезапно една ръка се стрелна през драпериите и грабна обувката и изчезна. Лишено от фокус, поразеното ми от треската съзнание се завъртя около вдлъбнатините по плочите, а после, успокоено от геометричния им ритъм, се извърна навътре и се катурна към съня като отсечено дърво.

Но в сънищата ми нямаше покой, препъвах се изтощена през лабиринти от повтарящи се фигури, безкрайни лупинги и въртопи. Затова, когато най-сетне видях неправилните черти на човешко лице, се изпълних с огромно облекчение.

То наистина изглеждаше неправилно, страховито смръщено, със стиснати устни. Едва когато усетих натиска на ръка върху устните си, осъзнах, че вече не спя.

Широката гаргойлска уста без устни надвисна над ухото ми.

— Тихо, скъпа моя! Ако ме открият пак тук, свършено е с мен! — Големите тъмни очи се стрелкаха наляво-надясно, зорко следяха за някакво движение в драпериите.

Кимнах бавно и той пусна устата ми. Пръстите му оставиха лек дъх на амоняк и сяра. Някак си беше намерил — или откраднал, предположих унесено — парцалива сива престилка от зебло, с която да покрие мръсното кадифе на аптекарската си роба, а качулката скриваше издайническата сребърна коса и чудовищното чело.

Трескавите видения постепенно отстъпваха, заменени от останките любопитство в мен. Бях твърде слаба, за да произнеса нещо повече от „Какво…”, когато той отново сложи пръст на устните ми и отдръпна завивката от тялото ми.

Гледах с удивление как бързо развързва връзките на ризата ми и я отваря до кръста. Движенията му бяха бързи и делови, напълно лишени от похот. Не че можех да си представя някой, който би изпитал похот към едно пламнало в треска тяло като моето, особено в обсега на действие на майка Хилдегард. Но все пак…

Гледах с дистанцирано удивление как той сложи ръце на гърдите ми. Широки, почти четвъртити ръце; пръстите бяха с еднаква дължина, с необичайно дълги и гъвкави палци, които се извиха около гърдите ми със смайваща нежност. Докато ги гледах, си припомних съвсем живо как Мариан Дженкинсън, момиче, с което се обучавах в Пембрук, разказва в претъпканото общежитие на сестрите, че размерът и формата на палците на мъжете са сигурна индикация за качеството на техния по-интимен израстък.

— Вярно е, кълна се — обяви Мариан, като клатеше драматично русата си коса. Но когато я притиснахме за някакви примери, тя само се кикотеше и въртеше очи към лейтенант Ханли, който много приличаше на горила, ако и да имаше доста внушителни палци.

Големите палци притиснаха леко, но твърдо плътта ми и аз усетих как подутите ми зърна се надигат под дланите му, студени, в сравнение с пламналата ми кожа.

— Джейми — казах аз и през мен мина тръпка.

— Тихо, мадона — рече Раймон. Гласът му беше нисък и мил, но някак разсеян, сякаш не ми обръщаше внимание.

Тръпката се завърна; като че ли топлината преминаваше от мен към него, но ръцете му не се сгряваха. Пръстите оставаха хладни, а аз мръзнех и треперех от пристъпите на треската.

Следобедната светлина проникваше приглушена през балдахина около леглото ми, ръцете на Раймон тъмнееха на голите ми гърди. Сенките между дебелите мръсни пръсти обаче не бяха черни. Те бяха… сини.

Затворих очи и се вгледах в многоцветните вихри, които веднага се появиха зад клепачите ми. Щом ги отворих отново, сякаш малко от цвета им остана и покри ръцете на Раймон.

Треската отстъпи и умът ми се проясни. Аз примигнах и опитах да надигна глава, за да го видя по-добре. Той натисна леко, за да ме накара да легна отново, и аз се отпуснах на възглавницата и загледах косо гърдите си.

Значи все пак не си бях въобразила — или пък не? Ръцете на Раймон не се движеха, но по тях проблясваше цветна светлина, която хвърляше розови и бледосини отблясъци по бялата ми кожа.

Гърдите ми започнаха да се затоплят, но с топлината на здравето, а не с огъня на треската. Течението от отворената врата си проправи път през драпериите и вдигна един мокър кичур от слепоочието ми, но вече не ми беше студено.

Раймон стоеше със сведена глава и потънало в качулката лице. Сякаш след много време вдигна ръце от гърдите ми, прокара ги съвсем бавно по ръцете ми и стисна леко ставите на раменете, лактите, китките и пръстите. Болката намаля и ми се стори, че мярвам бледа синя линия от вътрешната страна на ръката ми. Сияеше като призрак на костта.

Без да бърза, той прокара ръце обратно до вдлъбнатината на ключицата и надолу по тялото ми, като извиваше длани по ребрата ми.

Най-странно от всичко беше, че не бях смаяна. Струваше ми се съвсем естествено, а измъченото ми тяло се предаваше с благодарност на твърдите му ръце, топеше се и се преоформяше като восък.

Сега от тези широки четвъртити ръце на работник се излъчваше странна топлина. Те се движеха съвсем бавно по тялото ми и аз усещах как умират бактериите в кръвта ми, малките експлозии при изчезването на всяка частица от инфекцията. Усещах всеки свой орган триизмерен и го виждах така добре, сякаш беше пред очите ми. Ето я кухината на стомаха, ето я извивката на черния дроб и всяка завъртулка на червата, обгърнати от сияйната мрежа на стомашната ципа. Топлината сияеше и се разливаше във всеки орган, озаряваше го като малко слънце в мен, после продължаваше нататък.

Раймон поспря, ръцете му притискаха двете страни на издутия ми корем. Стори ми се, че се смръщи, но не бях сигурна. Извърна глава, заслуша се, но се чуваха само обичайните болнични шумове, без приближаващи към нас стъпки.

Аз ахнах и неволно помръднах, когато едната ръка се спусна още надолу и се сви между бедрата ми. Другата ръка засили натиска си и ме предупреди да мълча, а късите пръсти проникнаха в мен.

Затворих очи и зачаках. Усещах как вътрешните ми стени се настройват към това странно нахлуване, а възпалението полека отстъпваше пред напредващата ръка.

Сега той докосваше центъра на загубата ми и болезнен спазъм сви дебелите стени на възпалената ми матка. Изстенах тихо и стиснах устни, защото той поклати глава.

Другата му ръка се плъзна успокояващо на корема ми, докато пръстите докосваха утробата ми. Тогава той застина, обгърнал с ръце източника на болката ми, сякаш беше кристална сфера, тежка и крехка.

— Сега — рече тихо. — Призови го. Призови червенокосия. Призови го.

Натискът на пръстите в мен и на дланта му се засили и аз притиснах крака към леглото, за да се преборя с него. Но не ми беше останала никаква сила и неумолимият натиск продължи, пропукваше кристалната сфера, освобождаваше хаоса в нея.

Умът ми се изпълни с образи, по-лоши от тези в трескавите сънища, защото бяха по-истински. Печал, загуба и страх ме разкъсваха, а прашната воня на смърт и бял талк изпълваше ноздрите ми. Докато посягах наслуки за помощ към шарките в ума си, чувах гласа му да шепне търпеливо, но повелително: „Призови го”. И аз се устремих към своята котва.

— Джейми! ДЖЕЙМИ!

Жега се стрелна през корема ми, от едната ръка към другата, като стрела през центъра на таза ми. Натискът отслабна, оттегли се и ме изпълниха лекота и хармония.

Леглото потрепери, когато той се промуши под него. Точно навреме.

— Милейди! Добре ли сте? — Сестра Анжелик се появи през драпериите, кръглото ѝ лице беше разкривено от тревога. Загрижеността в погледа ѝ беше подплатена с примирение; сестрите знаеха, че скоро ще умра — ако това щеше да е последната ми битка, тя бе готова да извика свещеника.

Малката ѝ твърда ръка докосна за миг бузата ми, после бързо се премести на челото и се спусна обратно. Завивката още беше смачкана около бедрата ми, а нощницата беше отворена. Ръцете ѝ се плъзнаха под нея към подмишниците ми, останаха за миг там и се отдръпнаха.

— Слава тебе Господи! — извика тя с навлажнени очи. — Треската е отминала! — Внезапно разтревожена, тя се наведе, за да се увери, че треската не е отминала поради простия факт, че съм мъртва. Аз ѝ се усмихнах немощно.

— Добре съм. Кажи на майката.

Тя кимна с готовност, поспря само да ме завие и изтича навън. Драпериите едва бяха спрели да се люлеят след нея, когато Раймон се появи изпод леглото.

— Трябва да вървя — рече той и сложи ръка на главата ми. — Всичко хубаво, мадона.

Колкото и да бях слаба, се надигнах и стиснах ръката му. Плъзнах длан по нея, но не открих нищо. Кожата му беше съвсем гладка чак рамото. Той се вгледа изумен в мен.

— Какво правите, мадона?

— Нищо. — Отпуснах се разочарована назад. Бях твърде изтощена и замаяна, за да си меря думите. — Исках да проверя дали имате белег от ваксинация.

— Ваксинация? — Вече много ме биваше в разчитането на изражения и щях да забележа и най-слабия признак на разбиране, колкото и добре да беше скрит. Нямаше такъв.

— Защо още ме наричате мадона? — попитах. Ръката ми спря на леката вдлъбнатина на стомаха ми съвсем нежно, сякаш да не засегне пустотата вътре. — Изгубих детето си.

Той изглеждаше изненадан.

— О, но аз не ви наричам мадона, защото сте с дете, милейди.

— А защо? — Не очаквах да отговори, но той го направи. И двамата бяхме изтощени, сякаш сме били затворници някъде, където не съществува време и нищо няма значение. Затова сега между нас нямаше място за друго, освен за истината.

Той въздъхна.

— Всеки има някакъв цвят — каза простичко. — Около себе си, като облак. Вашият е син, мадона. Като робата на Девата. Като моя собствен.

Тънката завеса потрепна за миг и той изчезна.

26 ФОНТЕНБЛО

Спах няколко дни. Не знаех дали е част от физическото ми възстановяване или упорит отказ да се върна в реалността, но се събуждах неохотно само да хапна малко и пак се унасях в ступор, сякаш малката топла тежест на бульона в стомаха ми беше котва, която ме теглеше надолу през мътните дълбини на съня.

След няколко дни се събудих от настоятелни гласове и от допира на ръце, които ме вдигнаха от леглото. Те бяха силни и мъжествени и за миг ме изпълни радост. Тогава се събудих съвсем, немощно борейки се с миризмата на тютюн и евтино вино, която ме заля. Видях, че съм в прегръдките на Юго, огромния лакей на Луиз дьо ла Тур.

— Пусни ме! — сопнах му се немощно. Той като че ли се стресна от това внезапно възкресение и едва не ме изтърва, но висок повелителен глас рече:

— Клеър, скъпата ми приятелка! Не се страхувай, мила, всичко е наред. Водя те във Фонтенбло. Чист въздух и добра храна — това ти трябва. И почивка, трябва ти почивка…

Примигнах на светлината като новородено агънце. Кръглото розово лице на Луиз изглеждаше разтревожено и се рееше наблизо, подобно на херувимче върху облак. Майка Хилдегард стоеше зад нея, висока и строга като ангел пред портите на рая, а райската илюзия се подсилваше от факта, че и двете бяха застанали пред витража в преддверието на болницата.

— Да — рече тя и дълбокият глас придаде на тази едничка дума повече влияние от цялото чуруликане на Луиз. — Ще е добре за вас. Довиждане, скъпа моя.

След това бях понесена по стъпалата на болницата и натъпкана криво-ляво в каретата на Луиз, но нямах сили да протестирам.

Подскачането на каретата по дупки и корени ме държа будна по целия път до Фонтенбло. Както и постоянното дърдорене на Луиз, което вероятно имаше за цел да ме успокоява. Отначало правех замаяни опити да отговоря, но осъзнах, че не ѝ трябват отговори и говори по-лесно без тях.

След дните в студената сива каменна обител на болницата аз се чувствах като току-що размотана мумия и се свих пред атаката на толкова много светлина и цветове. Беше ми по-лесно да се справя с тях, като се отдръпна леко и ги оставя да се леят покрай мен, без да се опитвам да отличавам съставните им части.

Тази стратегия свърши работа, докато стигнахме до малка горичка точно преди Фонтенбло. Дънерите на дъбовете бяха тъмни и дебели, с ниско надвиснали широки корони, които засенчваха земята под тях от слънчевата светлина, и цялата гора сякаш се люшкаше леко на вятъра. Смътно се възхищавах на този ефект, когато забелязах, че нещо, което бях взела за дърво, всъщност се движи и се върти много бавно напред-назад.

— Луиз! — извиках и стиснах ръката ѝ така, че тя замлъкна насред дума.

Протегна се през мен да види какво гледам, после плесна с длан по стената на каретата, подаде глава през прозореца и извика нещо на кочияша.

Спряхме с плъзгане и сред облак прах точно до гората. Бяха трима, двама мъже и една жена. Високият развълнуван глас на Луиз продължи да дърдори, заповядваше, задаваше въпроси, накъсвани от опитите на кочияша да обясни или да се извини, но аз не им обръщах внимание.

Те леко се въртяха и дрехите им се развяваха, но иначе бяха съвсем неподвижни, по-неподвижни сякаш от самите дървета. Лицата бяха почернели от задушаването; мосю Форе не би одобрил това, казах си, през мъглата на шок. Аматьорска екзекуция, но ефективна. Вятърът се надигна и ни лъхна миризма на гнило.

Луиз изпищя и заудря възмутено по рамката на прозореца. Каретата потегли рязко и я изстреля назад.

— По дяволите! — извика тя и започна да вее на пламналото си лице. — Този глупак! Да спре точно тук! Какъв идиот! Шокът е опасен за бебето. Сигурна съм, че и ти, скъпата ми… о, скъпа моя Клеър! Съжалявам, не исках да ти припомням… как ще ми простиш, толкова съм нетактична…

За щастие притеснението ѝ, че ме е разстроила, ме накара да забравя ужаса си при вида на телата, но беше страшно изморително да я накарам да престане с извиненията. Най-сетне, отчаяна, отново насочих разговора към обесените.

— Кои са те? — Това свърши работа. Тя примигна, спомни си, че организмът ѝ е в шок, извади шишенце амонячни соли, смръкна здравата и кихна.

— Хуге… апчих! Хугеноти — рече, подсмърчайки. — Протестанти еретици. Така каза кочияшът.

— Още ли ги бесят? — Някак бях решила, че тези религиозни преследвания са останали в по-ранни времена.

— Е, не точно задето са протестанти, макар че и това е достатъчно — подсмръкна Луиз. Попи деликатно носа си с бродирана носна кърпичка, огледа критично резултатите и пак я залепи за носа си, за да се издуха звучно.

— О, така е по-добре. — Пъхна кърпичката в джоба си и се облегна с въздишка. — Вече съм по-добре. Какъв ужас! Да ги бесят — хубаво, но трябва ли да е точно на пътя, че дамите да стават свидетели на подобни низости? Усещаш ли миризмата? Пфу! Това е земята на граф Медар; ще му изпратя много възмутено писмо по въпроса, да видим няма ли да му изпратя!

— Но защо са обесили тези хора? — прекъснах я аз брутално, защото не можеш иначе да прекъснеш Луиз.

— Вероятно за вещерство. Нали виждаш, че има и жена. Обикновено жените ги бесят за вещерство. Ако бяха само мъже, сигурно щяха да са обвинени в подклаждане на размирици или ерес, но жените не проповядват. Виждаш ли с какви грозни черни дрехи са? Ужас! Толкова е потискащо постоянно да носиш тъмни дрехи; що за религия ще кара последователите си да обличат подобни ужасии? Явно е дяволско дело, видно е за всеки. Те се страхуват от жените и затова ги карат…

Затворих очи и се облегнах в седалката. Надявах се да не сме много далеч от провинциалната къща на Луиз.

Освен маймунката, с която тя не искаше да се разделя, къщата на Луиз съдържаше и други украси със съмнителна естетическа стойност. В Париж вероятно бе следван вкусът на съпруга ѝ и баща ѝ, защото къщата им беше обзаведена богато, но в приглушени тонове. Жул рядко идваше в провинциалната вила, беше твърде зает в града, затова вкусът на Луис бе вилнял тук на воля.

— Това е най-новата ми играчка, не е ли прекрасна? — изгука тя и прокара нежно ръка по резбованото дърво на миниатюрна къщичка, която стърчеше нелепо от стената до позлатен бронзов стенен свещник, изобразяващ Евридика.

— Прилича на часовник с кукувичка? — възкликнах смаяна.

— Ама виждала ли си такъв? Не мисля, че ги има в Париж! — Тя се нацупи леко при мисълта, че новата ѝ играчка не е уникална, но се разведри, щом завъртя стрелките на часовника на следващия час. Изправи се гордо до него и цялата засия, когато малката птичка показа глава и изкука няколко пъти.

— Не е ли съкровище? — Докосна главата на птичето, преди то да изчезне в скривалището си. — Берта, икономката ми тук, ми го уреди. Брат ѝ го донесе чак от Швейцария. Каквото щеш казвай за швейцарците, но много ги бива в дърворезбата. Не е ли така?

Исках да кажа, че не е така, но само изразих тихо възхищението си.

Подскачащият ум на Луиз се прехвърли на следващата тема, вероятно отключена от мисълта за прислужницата швейцарка.

— Знаеш ли, Клеър — рече тя с известен упрек, — наистина трябва да идваш на служба в параклиса всяка сутрин.

— Защо?

Тръсна глава към вратата, покрай която минаваше една слугиня с поднос.

— Мен изобщо не ме е грижа, но слугите — те са много суеверни тук, в провинцията. А един лакей от парижката къща имаше глупостта да разкаже на готвачката нелепата история за Бялата дама. Аз им обясних, че няма такова нещо, разбира се, и заплаших да уволня всички, ако ги хвана да разнасят клюката, но… Е, може да помогне, ако идваш на службата. Или поне да се молиш на глас от време на време, за да те чуват.

Не бях вярваща и реших, че ежедневните посещения на службата във фамилния параклис са прекалени, но леко развеселена се съгласих да направя всичко по силите си, за да уталожа страховете на слугите. След това с Луиз четохме цял час псалми и рецитирахме Отче наш в унисон — и височко. Нямах представа какъв е ефектът от това представление върху слугите, но мен ме изтощи, затова се качих горе и спах без сънища чак до сутринта.

Често заспивах трудно, вероятно защото, когато бях будна, се чувствах като насън. Нощем лежах и се взирах в белия таван с гипсови плодове и цветя. В мрака той сякаш надвисваше над мен като сива форма, олицетворение на депресията, която поглъщаше ума ми през деня. Когато затворех очи, сънувах. Не можех да блокирам сънищата със сивота, те идваха ярки, за да ме измъчват в мрака. Затова рядко спях.

Нямаше вест от Джейми. Не знаех какво му е попречило да дойде в болницата, вината или нараняване, но не дойде и във Фонтенбло. Сигурно вече беше тръгнал за Орвието. Понякога се чудех кога — и дали — ще го видя отново и какво щяхме да си кажем. Но през повечето време предпочитах да не мисля за това. Оставях дните да се изнизват, един по един, и се пазех от мисли за бъдещето и миналото, живеех само в настоящето.

Лишен от идола си, Фъргъс залиня. Все го виждах през прозореца си как седи безутешно под един глог в градината, прегръща коленете си и се взира в пътя към Париж. Накрая реших да отида при него. Спуснах се тежко по стълбите и тръгнах по градинската пътека.

— Не можеш ли да си намериш занимание, Фъргъс? — попитах го. — Със сигурност някой коняр ще се зарадва на помощта ти.

— Да, милейди — съгласи се колебливо той. Почеса се замислено по задника. Наблюдавах поведението му с дълбоко подозрение.

— Фъргъс — скръстих ръце, — да нямаш бълхи? — Той зачеса трескаво ръката си.

— О, не, милейди!

Наведох се и го изправих. Подуших го леко и пъхнах пръст в яката му, колкото да разкрия мръсния обръч на врата му.

— Баня — рекох строго.

— Не! — Отскочи, но аз го хванах за рамото. Изненадах се от яростната му реакция. Той не си падаше по къпането, като всички парижани — те се отнасяха към къпането с неохота, граничеща с ужас, — но все пак не можех да позная обикновено послушното дете в тази малка хала, която се гърчеше и извиваше под ръката ми.

Нещо се съдра, той се освободи и скочи през къпинака като заек, бягащ от невестулка. Листата зашумоляха, чу се драпане по камъни и Фъргъс изчезна зад стената, устремен към пристройките в края на имението.

Тръгнах през лабиринта от паянтови бараки зад замъка, като проклинах под нос и прескачах локви и купчини боклуци. Внезапно се чу пискливо свистене, защото облак мухи се надигна от купчина тор на крачка пред мен и те засвяткаха сини на слънчевата светлина.

Не бях достатъчно близо, за да съм ги разбунила аз. Нещо шаваше в тъмния вход до купчината тор.

— Аха! — извиках. — Хванах те, мръсен малък негоднико! Излез веднага!

Никой не се появи, но отвътре се чу шум и ми се стори, че нещо се бялна в мрака. Стиснах нос, прекрачих купчината тор и влязох в бараката.

Последваха две ужасени ахвания; моето, защото видях Дивака от Борнео, залепен до задната стена, и неговото — защото видя мен.

Светлината се процеждаше през процепите между дъските и беше достатъчна да се огледаме добре, щом очите ми свикнаха със сумрака. Все пак не беше чак толкова ужасен, колкото ми се стори отначало, но и не изглеждаше особено добре. Брадата му беше гъста и сплъстена като косата, която се спускаше по раменете, облечени в парцалива като на просяк риза. Беше бос и ако изразът санкюлоти[19] все още не беше влязъл в употреба, той нямаше вина за това.

Не се изплаших, защото очевидно той се изплаши от мен. Притискаше се към стената, сякаш се опитваше да премине през нея чрез осмоза.

— Всичко е наред — казах успокояващо. — Няма да ви нараня.

Вместо да се успокои обаче, той се изправи рязко, посегна към пазвата си и извади дървено разпятие на кожена каишка. Вдигна го към мен и започна да се моли с треперещ от ужас глас.

— О, Боже! — сопнах се аз. — Не и тоя! — Поех дълбоко дъх. — Отче наш, Който си на Небесата… — Той се ококори и продължи да стиска разпятието, но поне спря да се моли.

— Амин! — заключих с въздишка. Вдигнах ръце и ги размахах пред лицето си. — Виждате ли? Казах я цялата. Дори не си заключих пръстите. Затова няма как да съм вещица, нали?

Мъжът бавно свали кръста и се втренчи зяпнал в мен.

— Вещица ли? — Изглеждаше, сякаш мислеше мен за луда, което ми се стори доста нагло при дадените обстоятелства.

— Не сте ме взели за вещица? — Вече се чувствах пълна глупачка.

Нещо като усмивка се появи сред плетеницата на брадата му

— Не, мадам. Свикнал съм хората да обвиняват мен в такива неща.

— Така ли? — Огледах го по-внимателно. Освен че беше парцалив и мръсен, той явно умираше от глад. От ръкавите му стърчаха тънички като на дете китки. В същото време говореше като образован човек, с някакъв странен акцент.

— Е, ако сте вещер, не ви бива много. Кой сте, по дяволите?

Страхът се завърна в очите му. Заозърта се за път за бягство, но бараката беше солидно изградена и нямаше друг вход освен този, пред който стоях. Накрая, явно събрал някакви резерви от смелост, той се изправи в целия си ръст — около педя под моя — и се представи с достойнство:

— Преподобният Валтер Лоран от Женева.

— Вие сте свещеник? — Бях поразена. Не можех да проумея какво е довело един свещеник — швейцарец или не — до това състояние.

Отец Лоран изглеждаше не по-малко ужасен.

— Свещеник ли? — попита той. — Папист? Никога!

Тогава се сетих.

— Хугенот! Вие сте протестант, нали? — Спомних си увисналите в гората тела. Това обясняваше всичко.

Устните му потрепнаха, но той ги стисна здраво миг преди да отговори:

— Да, мадам. Аз съм пастор; проповядвам в тази околия от месец. — Облиза устни и ме погледна. — Моля за извинение, мадам, но май не сте французойка?

— Англичанка съм — отвърнах и той внезапно се отпусна, сякаш някой измъкна бастуна от задника му.

— Пресвети Отче Небесни! Значи и вие сте протестантка?

— Не, аз съм католичка, но не много ревностна — добавих бързо, защото видях, че пак се притесни. — Не се тревожете, няма да кажа на никого къде сте. Предполагам, че сте дошли да откраднете малко храна? — попитах със съчувствие.

— Кражбата е грях! — възмути се той. — Не, мадам. Но… — Стисна пак устни и озъртането към замъка го издаде.

— Значи някой от слугите ви носи храна. Значи позволявате на тях да крадат заради вас. Но предполагам, че им опрощавате греха, затова няма проблем. По доста тънък морален лед ходите, ще ме прощавате — добавих укорително, — но това не е моя работа.

В очите му светна надежда.

— Значи няма да ме предадете, мадам?

— Разбира се, че не. Аз симпатизирам на преследваните от закона, защото се разминах на косъм с изгаряне на клада. — Не знам защо се разприказвах толкова; вероятно заради облекчението от срещата с интелигентен човек. Луиз беше мила, предана и добра, но имаше мозък колкото на кукувичката в салона ѝ. Като се сетих за швейцарския часовник, внезапно осъзнах кои може да са тайните енориаши на пастор Лоран.

— Вижте, ако искате да останете, ще ида в замъка и ще кажа на Берта или Морис, че сте тук.

Горкият човек беше кожа и кости. Всяка негова мисъл се отразяваше в големите кафяви очи. Сега явно реши, че онзи, който е искал да ме изгори на клада, е имал някакви основания.

— Чух — започна той бавно и пак посегна към разпятието, — че парижаните наричат някаква англичанка Бялата дама. Съратница на Раймон Еретика.

Въздъхнах.

— Да, аз съм. Макар че не съм съратница на мастър Раймон. Той ми е само приятел. — Пасторът присви очи със съмнение и аз пак започнах: — Отче наш…

— Не, не, мадам, моля ви. Аз също познавам мастър Раймон, от Женева. Той беше уважаван лекар И билкар. Но, уви, насочи се към по-тъмни материи, макар че, разбира се, нищо не е доказано.

— Доказано? Какво да е доказано? И защо го наричат Раймон Еретика?

— Не знаете ли? — Тънките вежди се извиха над кафявите очи. — О, значи наистина нямате общо с неговите… занимания. — Видимо се успокои.

„Занимания” ми се струваше твърде слабо описание на начина, по който Раймон ме беше излекувал, затова поклатих глава.

— Не, но бих искала да ми кажете какви са те. О, но аз не бива да стоя тук и да бърборя, ще ида да кажа на Берта да донесе храна.

Той махна гордо с ръка.

— Няма нищо спешно, мадам. Желанията на тялото не са важни пред желанията на душата. Дори да сте католичка, вие бяхте добра с мен. А и щом не сте свързана с окултните занимания на мастър Раймон, е редно да ви предупредя навреме.

Без да обръща внимание на мръсотията и треските по пода, той присви крака и седна до стената. Любезно ми направи знак да се присъединя. Заинтригувана, аз се стоварих пред него и прибрах полите си, за да не се изцапат.

— Чували ли сте за човек на име Дю Карфур, мадам? — попита пасторът. — Не? Е, това име е добре известно в Париж, уверявам ви, но по-добре не го споменавайте никога. Този човек беше организатор и водач на група неизразимо зли и покварени хора, които се занимаваха с най-долни окултни дела. Не бих могъл да ви опиша някои от церемониите, които се извършваха тайно сред благородничеството. А наричат мен вещер! — добави почти шепнешком.

Вдигна кокалестия си пръст, сякаш да възпре неизреченото ми възражение.

— Съзнавам, мадам, че подобни клюки често се разпространяват, без да имат нищо общо с истината — та кой знае това по-добре от нас? Но заниманията на Дю Карфур и неговите следовници бяха общоизвестни, защото той беше съден заради тях, хвърлен в затвора и накрая изгорен на площада на Бастилията заради престъпленията си.

Спомних си беглата забележка на Раймон „В Париж никой не е изгарян на клада… през последните двайсет години” и потреперих въпреки топлото време.

— И вие казвате, че мастър Раймон е свързан с този Дю Карфур?

Пасторът се намръщи и почеса разсеяно сплъстената си брада. Вероятно имаше не само бълхи, но и въшки, затова се поотдръпнах леко.

— Трудно е да се каже. Никой не знае откъде е дошъл мастър Раймон. Той говори няколко езика без никакъв акцент. Много загадъчен, но — готов съм да се закълна в името Божие — добър човек.

Усмихнах се.

— И аз така мисля.

Той кимна и продължи:

— Та така, мадам. Мастър Раймон поддържаше кореспонденция с Дю Карфур от Женева. Знам го лично от него. Доставял му разни неща: растения, еликсири, сушени животински кожи. Дори някаква риба — много странно и плашещо създание, за което мастър Раймон твърдеше, че е извадено от най-тъмните дълбини на морето. Ужасно същество, като че цялото от зъби, но с много страшни малки… светлинки… като мънички фенери под очите.

— Нима! — възкликнах смаяна.

Пастор Лорен сви рамене.

— Всичко това може да е било съвсем невинно, разбира се, просто търговия. Той изчезна от Женева точно когато Дю Карфур беше заподозрян, и няколко седмици преди екзекуцията му се заговори, че мастър Раймон се преместил в Париж и е поел част от заниманията му.

— Хм. — Мислех си за тайната стаичка на Раймон и шкафа с кабалистичните символи. За да държат настрана онези, които вярват в тях. — И какво друго?

Преподобният Лоран изви вежди и отвърна вяло:

— Нищо, мадам. Нищо друго, доколкото знам.

— Е, аз определено не се занимавам с такива неща.

— Така ли? Това е добре — каза той колебливо. Помълча малко, сякаш взимаше решение, после сведе любезно глава към мен.

— Моля да ме извините, мадам, но Берта и Морис ми споменаха за загубата ви. Много съжалявам.

— Благодаря ви — отвърнах, вгледана в ивиците слънчева светлина по пода.

Пак настана мълчание, после пастор Лорен каза деликатно:

— А съпругът ви, мадам? Той не е ли тук?

— Не — отвърнах, все още забила очи в пода. Мухи се мярнаха за миг в светлината и изчезнаха. — Не знам къде е.

Не исках да казвам нищо повече, но вдигнах глава към дребния парцалив проповедник.

— Той е загрижен повече за честта си, отколкото за мен, за детето си или за един невинен човек — казах с горчивина. — Не ме интересува къде е, не искам да го виждам отново!

Наведох се, цялата треперех. Не го бях изричала дори пред себе си. Но беше истина. Между нас имаше огромно доверие и Джейми го наруши, за да търси отмъщение. Разбирах го; бях виждала силата на онова, което го движеше, и знаех, че не може да го отрича вечно, но аз го бях помолила само за няколко месеца и той ми обеща. А после, неспособен да чака, престъпи думата си и така пожертва всичко между нас. Дори нещо повече: застраши онова, което бяхме започнали. Можех да разбера, но не и да простя.

Пастор Лорен сложи ръка върху моята. Беше мръсна, покрита с вкоравена кал, а ноктите му бяха черни и изпочупени, но аз не се отдръпнах. Очаквах някакви банални утешения, а той мълчеше; само държа дълго и нежно ръката ми, докато слънцето пълзеше по пода, а мухите бръмчаха лениво около главите ни.

— Най-добре вървете — рече накрая. — Ще ви търсят.

— Предполагам. — Поех дълбоко дъх, вече се чувствах по-стабилна, ако не по-добре. Бръкнах в джоба на роклята си и извадих малка кесийка.

Поколебах се, не исках да го обиждам. Все пак в неговите очи аз бях еретичка.

— Ще ми позволите ли да ви дам малко пари? — попитах внимателно.

Той се замисли, после се усмихна и светлокафявите очи светнаха.

— При едно условие, мадам. Ще ми позволите ли да се моля за вас?

— Става — отвърнах и му подадох кесийката.

27 АУДИЕНЦИЯ ПРИ НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО

Докато дните минаваха във Фонтенбло, аз постепенно възвръщах силите си, но умът ми продължаваше да се рее и да бяга от всякакви спомени или действия.

Имахме малко посетители; провинциалната къща беше убежище, където трескавият социален живот в Париж ми се струваше като поредния неприятен сън. Затова се изненадах, когато една прислужница ме повика в салона, защото имам посетител. За миг си помислих, че е Джейми, и веднага ми се зави свят. После разумът се завърна; Джейми вече трябваше да е в Испания, нямаше да се върне преди края на август. А когато се върнеше?

Не можех да мисля за това и все пак ръцете ми трепереха, докато пристягах роклята, за да сляза долу.

За моя изненада посетителят беше Магнус, икономът на Джаред.

— Моля за извинение, мадам — каза той и ми се поклони дълбоко. — Не исках да се натрапвам… не знам колко е важно… а и господаря го няма… — Величествен в свои води, той изглеждаше много неуверен на чужда територия. Отне ми известно време да измъкна някаква разбираема информация от него, но накрая ми подаде писмо с печат, адресирано до мен.

— Почеркът е на мосю Мърто — каза Магнус с полуотвратено страхопочитание. Това обясняваше колебанието му. Слугите в парижката къща се отнасяха с почтителен ужас към Мърто, който се беше засилил след събитията на Рю дю Фабор Сен Оноре.

Магнус обясни, че писмото пристигнало преди две седмици. Не знаел какво да прави с него, обсъждали го със слугите, но накрая решил, че трябва да го видя.

— След като господарят си отиде — повтори той. Този път обърнах внимание на израза.

— Отиде си? — Писмото бе смачкано и изцапано от дългото си пътуване. Беше леко като листо в ръката ми. — Искаш да кажеш, че Джейми е заминал, преди писмото да пристигне? — Нищо не разбирах; та нали с това писмо Мърто трябваше да съобщи името на кораба и кога ще отплава с портвайна на Чарлс Стюарт от Лисабон. Джейми не би могъл да тръгне за Испания, преди да е получил тази информация.

Сякаш за да се уверя в това, аз разчупих печата и разгънах писмото. Беше адресирано до мен, защото Джейми бе решил, че така е по-безопасно. Беше изпратено от Лисабон преди почти месец, нямаше подпис, но и не се нуждаеше от такъв.

„Саламандър” отплава от Лисабон на 18 юли

Изненадах се колко ситен и четлив е почеркът на Мърто; някак очаквах безформени драсканици.

Погледнах нагоре и видях, че Магнус и Луиз се споглеждат много странно.

— Какво има? — попитах рязко. — Къде е Джейми? — Бях отдала отсъствието му от болницата след помятането ми на чувството му за вина заради безразсъдството, което беше убило нашето дете и Франк, и едва не отне и моя живот. Тогава не ме беше грижа; не исках да го виждам. Но сега започнах да подозирам, че има по-зловещо обяснение за липсата му.

Луиз изпъна заоблените си рамене и най-сетне отвърна:

— Той е в Бастилията. — Пое дълбоко дъх. — Заради дуела.

Коленете ми се подкосиха и аз седнах на най-близкия стол.

— Защо не ми каза, по дяволите? — Не знаех какво изпитвам: шок или ужас, или страх, или дори малко задоволство?

— Аз… не исках да те разстройвам, скъпа — заекна Луиз, притеснена от реакцията ми. — Ти беше толкова слаба… а и какво можеше да направиш? Пък и не си ме питала — изтъкна накрая.

— Но какво… как… на колко е осъден? — Каквото и да изпитах в началото, сега бях завладяна от усещане за неотложност. Писмото на Мърто беше пристигнало на Рю Тремулин преди две седмици. Джейми трябваше да тръгне още щом го получи — но не го беше сторил.

Луиз извика слугите и поръча вино и амонячни соли. Явно съм изглеждала доста зле.

— Задържаха го по заповед на краля — каза тя. — Ще остане там, докато той реши.

— Господи!

— Цяло щастие е, че малкият Джейми не уби противника си — добави бързо Луиз. — Тогава присъдата щеше да е много по-… Ой! — Извъртя раираните си поли точно навреме, за да избегне водопада от шоколад и бисквити, когато аз обърнах подноса със закуските. Той изтрака на пода, но аз виждах само нея. Притисках ръце към ребрата си, дясната заслоняваше златната халка на лявата ръка. Тънкият метал като че ли гореше кожата ми.

— Значи не е мъртъв? — попитах като насън. — Капитан Рандал… е жив?

— Ами да! — Тя се взираше смаяна в мен. — Не знаеше ли? Ранен е тежко, но казват, че се възстановява. Добре ли си, Клеър? Изглеждаш… — Не чух нищо повече заради бученето в ушите ми.

— Претовари се твърде скоро — каза Луиз строго, докато дърпаше завесите. — Нали ти казах? Нали?

— Сигурно. — Седнах и свалих крака от леглото. Внимавах да не ми призлее отново. Не, главата ми не се маеше, ушите не пищяха, не виждах двойно и нямаше опасност да падна на пода. Жизнените показатели бяха в норма.

— Трябва ми жълтата рокля. После ще повикаш ли каретата, Луиз?

Тя ме погледна ужасена.

— Не мислиш да ходиш някъде, нали? Глупости! Мосю Клузо идва да те прегледа! Изпратих човек да го доведе!

Новината, че мосю Клузо, изтъкнат парижки лекар, идва от Париж да ме прегледа, беше достатъчна мотивация да стана от леглото, ако се нуждаех от допълнителна такава.

От осемнайсети юли бяха изминали десет дни. С бърз кон при добро време и повечко упоритост, от Париж до Орвието се стигаше за шест дни. Това означаваше, че имам четири дни да измъкна Джейми от Бастилията, така че нямах време да се занимавам с мосю Клузо.

— Хм. — Огледах замислено стаята. — Тогава извикай прислужницата да ме облече. Не искам мосю Клузо да ме завари по нощница.

Тя още ме гледаше с подозрение, но това звучеше правдоподобно. Повечето дами в двора биха станали и от смъртния си одър, за да се облекат подобаващо за случая.

— Добре — съгласи се Луиз и се обърна към вратата. — Но ти стой в леглото, докато Ивон дойде. Разбра ли?

Жълтата рокля беше най-хубавата, която имах. Беше скроена в модерния стил — с подплънки отстрани, голямо, поръбено с къдри деколте, широки ръкави и мъниста по предницата. Най-сетне напудрена, фризирана и парфюмирана, аз оглеждах обувките, които Ивон беше сложила пред краката ми. Въртях глава и се мръщех.

— Не, не. Не тези. Ще обуя онези с червените токчета.

Прислужницата огледа със съмнение роклята ми, сякаш си представяше какъв ще е ефектът на червеното под тази жълта коприна, но послушно отиде да рови в огромния гардероб.

Аз тихо се приближих на пръсти зад нея, блъснах я с главата напред в гардероба и затръшнах вратата. Завъртях ключа, пуснах го в джоба си и мислено се поздравих. Браво, Бюшамп! Всички тези политически интриги те научиха на неща, за които не си и сънувала в сестринското училище.

— Не се тревожи — казах на пищящия гардероб. — Предполагам, че скоро някой ще те освободи. Може да кажеш на принцесата, че не си ме пускала да излизам.

От гардероба се чу отчаян вой, в който май се споменаваше името на мосю Клузо.

— Кажи му да прегледа маймунката — извиках през рамо. — Май е крастава.

***

Успехът при сблъсъка с Ивон повдигна духа ми. Щом се озовах в каретата, която затрополи към Париж обаче, отново станах унила.

Вече не бях толкова ядосана на Джейми, но все още не исках да го виждам. Изпитвах истински вихър от чувства и нямах намерение да ги изследвам внимателно. Твърде много болеше. Имаше мъка и ужасно усещане за провал, а над всичко — усещане за предателство; от негова и от моя страна. Той не биваше да ходи в Булонския лес; аз не биваше да тръгвам след него.

И двамата бяхме постъпили според природата си и според повелята на чувствата си и заедно бяхме причинили смъртта на детето си. Нямах желание да се виждам със своя съучастник в това престъпление, още по-малко да му показвам мъката си или да меря вината си с неговата. Бягах от всичко, което ми напомняше за онази дъждовна сутрин в Булонския лес; бягах от всеки спомен за Джейми, какъвто го видях за последно: изправен над жертвата си със светнало от мъст лице, мъст, която скоро щеше да се стовари и върху неговото семейство.

Не можех да помисля за това, без да усетя ужасно стягане в стомаха, което връщаше призрака на болката от преждевременното раждане. Притиснах юмруци към синьото кадифе на седалката и се надигнах, за да успокоя въображаемата болка в гърба.

Обърнах се към прозореца с надеждата да се разсея, но не виждах нищо. Умът ми все се завръщаше към пътуването ми. Каквото и да изпитвах към Джейми, без значение дали щяхме да се видим отново, без значение какви щяхме да бъдем, или да не бъдем, един за друг — все пак оставаше фактът, че той е в затвора. Можех да си представя как се чувства сега там, със спомените за Уентуърт, с посягащите ръце, които го измъчваха насън, и каменните стени, които се стоварваха отгоре му.

Но по-важно беше друго — корабът от Португалия и Чарлс; заемът от мосю Дюверне и Мърто, който щеше да тръгне от Лисабон към срещата в Орвието. Залозите бяха твърде високи, за да позволя на чувствата си да вземат връх. Заради шотландските кланове, заради самите планинци, заради семейството и хората на Джейми в Лалиброх, заради хилядите, които щяха да умрат при Калоден и след това — трябваше да опитаме. А за целта Джейми трябваше да е на свобода. Аз не можех да го сторя сама.

Не, нямаше никакво съмнение, че трябва да направя всичко възможно, за да го освободя от Бастилията.

А какво точно?

Гледах просяците, които посягаха към прозорците, когато поехме по Рю дю Фабор Сен Оноре. Когато не знаеш пътя, казах си, питай по-висша инстанция.

Почуках по стената на каретата. Тя се плъзна със стържене и през отвора надникна мустакатото лице на кочияша на Луиз.

— Мадам?

— Наляво. Към Болницата на Ангелите.

Майка Хилдегард потропа замислено с дебелите си пръсти по един нотен лист, сякаш отмерваше ритъма на някоя трудна част. Седеше пред масата в частния си кабинет срещу хер Герстман, призован да се присъедини към спешния ни съвет.

— Е, да — рече той с колебание. — Мисля, че мога да уредя частна аудиенция с Негово Величество, но… вие сигурна ли сте, че съпругът ви… ъъъ… — Учителят по музика срещаше необичайни затруднения с изразяването, което ме накара да заподозра, че евентуална молба към краля да освободи Джейми може да се окаже по-сложно начинание, отколкото предполагах. Майка Хилдегард потвърди това подозрение с реакцията си.

— Йоханес! — възкликна тя толкова възмутена, че заряза официалните обръщения. — Тя не може да направи това! Все пак мадам Фрейзър не е придворна дама. Тя е добродетелна жена!

— О, благодаря — обадих се любезно. — Ако нямате нищо против обаче… какво точно би застрашило моята добродетелност, ако помоля краля да освободи Джейми?

Монахинята и учителят по пеене се спогледаха, ужасени от моята наивност, и като че ли нямаха желание да я разсейват. Накрая майка Хилдегард, по-смелата от двамата, изплю камъчето:

— Ако отидете да молите краля за подобна услуга, той ще очаква да легнете с него — каза тя направо. След всички тези уговорки не бях особено изненадана, но погледнах хер Герстман за потвърждение. Той кимна неохотно.

— Негово Величество е много благосклонен към молбите на дами, които се отличават с обаяние — обясни деликатно, внезапно заинтригуван от един мотив в дърворезбата на писалището.

— Но за такива молби си има цена — добави Майка Хилдегард не чак толкова деликатно. — Повечето придворни дори са доволни, ако съпругите им привлекат кралското внимание; ползите им се струват достойни за жертвата на добродетелта. — Широката уста се изви подигравателно, после се изправи в обичайната строга линия. — Вашият съпруг обаче не ми прилича на толкова услужлив човек. — Дебелите вежди се извиха като въпросителна в края на изречението и аз поклатих глава в отговор.

— Да, едва ли. — Всъщност това беше възможно най-голямото подценяване на нещата. „Услужлив” не беше чак последната дума, която ти идва на ум, щом се сетиш за Джейми Фрейзър, но със сигурност бе съвсем в края на списъка. Опитах да си представя какво би си помислил, казал или направил, ако научи, че съм легнала с друг мъж, та дори и той да е кралят на Франция.

Тази мисъл ми припомни за доверието, което съществуваше между нас почти от деня на сватбата ни, и ме заля ужасно усещане за сиротност. Затворих очи, прималяваше ми, но трябваше да се справя някак с това.

— Е — поех дълбоко дъх, — има ли друг начин?

Майка Хилдегард смръщи вежди към хер Герстман, сякаш очакваше да измисли нещо. Дребният учител по музика сви рамене и на свой ред се смръщи.

— Нямате ли някой влиятелен приятел, който да се застъпи за съпруга ви пред Негово Величество? — попита той предпазливо.

— Едва ли. — Бях обмислила всички подобни възможности и се наложи да призная, че няма кого да помоля за подобно посредничество. Заради незаконния и скандален характер на дуела — защото, разбира се, Мари дьо Орбанвил беше пръснала мълвата из цял Париж, — никой от познатите ми французи не би се забъркал в това. Мосю Дюверне се съгласи да ме приеме и беше любезен, но не ми даде надежди. Посъветва ме да чакам. След няколко месеца, когато скандалът отшуми, можело да направим постъпки пред Негово Величество. Но сега…

Херцог Сандрингам, който беше толкова загрижен за своите деликатни дипломатически машинации, че беше изгонил личния си секретар само защото изглеждаше забъркан в скандал, никога не би помолил Луи за подобна услуга.

Вгледах се в инкрустираната повърхност на масата. Едва виждах сложните извивки на емайла между геометричните цветни фигури. Показалецът ми проследи една завъртулка и осигури крехка котва за препускащите ми мисли. Щом беше наложително да освободя Джейми от затвора, за да предотвратя якобитска инвазия в Шотландия, значи трябваше да го сторя по всеки възможен начин и каквито и да бяха последствията.

Най-сетне вдигнах глава и срещнах погледа на учителя по музика.

— Трябва — казах тихо. — Няма друг начин.

Настъпи тишина. Хер Герстман се озърна към майка Хилдегард.

— Тя ще остане тук — обяви тя твърдо. — Може да ѝ изпратите вест за деня и часа на аудиенцията.

Обърна се към мен.

— Опасявам се, че ако наистина възнамерявате да предприемете нещо подобно, скъпа приятелко… — Устните ѝ се притиснаха още по-плътно една в друга, после се отвориха, за да добави: — Ще е грях да ви помагам да извършите прелюбодейство. Все пак ще го направя. Знам, че имате основателни за вас причини, каквито и да са те. И вероятно грехът ще си струва цената на вашето приятелство.

— О, майко! — Имах чувството, че кажа ли още нещо, ще се разплача, затова само стиснах голямата загрубяла от работа ръка, която лежеше на рамото ми. Прииска ми се да хвърля на врата ѝ и да заровя лице в покритите с черна вълна гърди, но ръката ѝ напусна рамото ми и посегна към дългата броеница, която потракваше в гънките на полата ѝ.

— Ще се моля за вас — рече майка Хилдегард и ме дари с усмивка, която би показала вълнение на някое не така солидно издялано лице. Изражението ѝ веднага се промени и стана загрижено. — Все пак се питам — добави замислено тя — на кой точно светец покровител да се моля при тези обстоятелства?

Мария Магдалена, за нея се сетих, когато вдигнах ръце над главата си, за да може тясното скеле роклята да се плъзне по раменете ми и да се спусне до бедрата. Или Мата Хари, но бях почти сигурна, че тя не е канонизирана за светица. Не бях сигурна и за Магдалена, ако става въпрос, но една разкаяла се проститутка ми се струваше най-вероятният ми небесен застъпник в предстоящото начинание.

Надали Метохът на Ангелите някога бе виждал подобни приготовления. Макар че преди обета си послушниците бяха обличани като невести на Христос, червената коприна и пудрата със сигурност не присъстваха в церемонията.

Много символично, помислих си, когато алените дипли се плъзнаха над извърнатото ми лице. Бяло за чистота, а червено за… каквото и да беше там. Сестра Минерв, младичка и от богато благородно семейство, беше избрана да ми асистира. Тя фризира косата ми със значителни умения и размах, като забучи в нея кичозни щраусови пера, осеяни с перли. Среса внимателно веждите ми, потъмни ги с малко оловно гребенче и начерви устните ми с перце, натопено в руж. То така ме гъделичкаше, че едва сдържах истеричния смях, който и без това напираше в мен.

Сестра Минерв посегна към ръчното огледало. Спрях я, не исках да се поглеждам в очите. Поех дълбоко дъх и кимнах.

— Готова съм. Извикайте каретата.

Никога не бях влизала в тази част на двореца. Всъщност след няколко завоя по осветените от свещи и покрити с огледала коридори вече не бях сигурна колко от мен присъства тук, камо ли къде точно се намирам.

Дискретният и анонимен камериер ме отведе до малка дървена врата в ниша. Почука веднъж, поклони ми се и си тръгна, без да дочака отговор. Вратата се отвори навътре и аз влязох.

Кралят още беше облечен. Този факт забави препускащото ми сърце достатъчно и вече не ми се струваше, че всеки миг ще повърна.

Не знаех какво точно съм очаквала, но действителност малко ме успокои. Той беше облечен неофициално, с риза и бричове, и беше наметнат е кафяв копринен халат. Дланта му беше топла — бях очаквала да е лепкава — и аз опитах да се усмихна.

Опитът явно не беше съвсем успешен, защото той ме потупа сърдечно по ръката и каза:

— Не се страхувайте от мен, скъпа мадам. Аз не хапя.

— Да, разбира се.

Изглеждаше много по-спокоен от мен. Разбира се, че ще е спокоен, казах си, прави го постоянно. Поех дълбоко дъх и опитах да се овладея.

— Ще пийнете ли малко вино, мадам? — Бяхме сами; нямаше слуги, но виното вече беше налято в две чаши на масата, които сияеха като рубини на светлината на свещите. Стаята бе разкошна, но много малка. Освен масата и два стола с овални облегалки, в нея имаше само луксозно тапицирано със зелено кадифе канапе. Опитах се да не гледам към него, когато поех чашата и измърморих нещо в благодарност.

— Седнете, моля. — Луис се настани на единия стол и ми посочи другия. После добави усмихнат: — А сега, ако обичате, ми кажете какво мога да направя за вас.

— Мо-моят съпруг — заекнах аз. — Той е в Бастилията.

— Разбира се — прошепна кралят. — Заради дуел, доколкото си спомням. — Хвана ръката ми и пръстите му легнаха леко на пулса ми. — Какво очаквате да сторя, скъпа мадам? Знаете, че това е сериозно престъпление. Вашият съпруг наруши мой декрет. — Един пръст погали вътрешната страна на китката ми и изпрати лека тръпка по ръката ми.

— Да, разбирам. Но той беше… провокиран. — Хрумна ми нещо. — Нали знаете, че е шотландец; а мъжете там — опитах да измисля подходящ синоним на „озверяват” — стават много яростни, когато някой засегне честта им.

Луи кимна и сведе глава, явно погълнат от ръката ми. Виждах мазната лъскавина по кожата му и надушвах парфюма му. Теменужки. Силна, сладка миризма, но не достатъчно силна, за да прикрие острата миризма на мъж.

Той пресуши виното на две дълги глътки и остави чашата, за да стисне по-здраво ръката ми в своите. Показалецът с къс нокът проследи извивките и цветовете магарешки бодил по венчалния ми пръстен.

— Така е — рече и вдигна ръката ми, сякаш да разгледа пръстена. — Така е, мадам. Но…

— Аз ще съм ви… много благодарна, Ваше Величество — прекъснах го и той вдигна глава. Срещнах очите му — тъмни и питащи. Сърцето ми забумтя като барабан. — Изключително… благодарна.

Той имаше тънки устни и развалени зъби; усещах дъха му, лъхаше на лук и гнило. Опитах да сдържа своя, но това беше само временна мярка.

— Ами… — рече бавно, сякаш премисляше въпроса. — Бих могъл да склоня на някаква милост, мадам…

Издишах рязко и пръстите му стиснаха предупредително моите.

— Но как да ви кажа, има известни усложнения.

— Така ли?

Той кимна, очите му не се откъсваха от лицето ми. Пръстите му плъзнаха леко по опакото на дланта ми, проследяваха вените.

— Англичанинът, който е имал нещастието да обиди милорд Брох Туарах… Той е служител на… един човек — на много влиятелен английски благородник.

Сандрингам. Сърцето ми подскочи при споменаването му, колкото и косвено да беше то.

— Този благородник е ангажиран — как да се изразя? — в… преговори, заради които не може да бъде пренебрегнат. — Тънките устни се извиха в усмивка и подчертаха властната извивка на носа над тях. — Въпросният благородник лично се поинтересува от случая с дуела между вашия съпруг и англичанина капитан Рандал. Опасявам се, че беше много настоятелен съпругът ви да изтърпи изцяло наказанието за това си престъпление, мадам.

Мръсен кучи син! Разбира се — Джейми беше отказал да бъде подкупен с амнистия, как иначе да му попречи да се „замеси” в делата на Стюартите, освен като се погрижи да лежи в затвора поне няколко години? Дискретно и евтино; любимият метод на херцога.

От друга страна, Луи все още дишаше тежко над ръката ми, което приех за знак, че не всичко е изгубено. Ако смяташе да отхвърли молбата ми, едва ли щеше да очаква да легна с него — а ако очакваше, го чакаше неприятна изненада.

Събрах сили за нов опит и попитах дръзко:

— Нима Ваше Величество приема заповеди от англичани?

Очите му се разшириха от изненада. После се усмихна дяволито, защото разбра какво целя. Все пак го бях жегнала; видях лекото потрепване на раменете му, сякаш царствено намяташе невидима мантия.

— Не, мадам, не приемам — отвърна с известна студенина. — Но вземам предвид… различни съображения. — Тежките клепачи се спуснаха над очите му за миг, но той още държеше ръката ми. — Чух, че съпругът ви се интересува от делата на един мой братовчед.

— Ваше Величество е добре информиран — отвърнах любезно. — В такъв случай знае, че моят съпруг не поддържа реставрацията на Стюартите на трона на Шотландия. — Молех се точно това да иска да чуе.

Познах. Той се усмихна, вдигна ръката ми към устните си и я целуна.

— Така ли? Защото чух… доста противоречиви неща за съпруга ви.

Поех дълбоко дъх и устоях на порива да отдръпна ръката си.

— Това са само делови отношения. Братовчедът на моя съпруг, Джаред Фрейзър, е ревностен якобит. Джейми — съпругът ми — няма как да покаже истинското си отношение по въпроса, след като е съдружник на Джаред. — Видях, че съмнението изчезва от лицето му, и побързах да добавя: — Попитайте мосю Дюверне. Той добре познава истинските пристрастия на съпруга ми.

— Направих го. — Луи дълго гледа пръстите си, тъмни и дебели, които описваха нежно кръгове по опакото на дланта ми.

— Толкова е бледа — прошепна той. — Толкова нежна. Струва ми се, че виждам как кръвта тече под кожата.

Пусна ръката ми и се вгледа в мен. Бях много добра в разчитането на изражения, но Луи беше непроницаем. Внезапно осъзнах, че е крал от петгодишен; способността да крие мислите си се беше превърнала в част от него, като бурбонския нос или сънливите черни очи.

Тази мисъл беше последвана от друга, която ме смрази до мозъка на костите. Той беше кралят. Парижаните нямаше да се разбунтуват още поне четиридесет години; сега властта му беше абсолютна. Той можеше да освободи Джейми само с една дума — или да го убие. Можеше да прави с мен каквото пожелае; нямаше къде да избягам. Едно кимване и хазната на Франция щеше да изсипе толкова злато, че да изстреля Чарлс Стюарт като смъртоносна мълния право в сърцето на Шотландия.

Той беше кралят. Щеше да направи каквото пожелае. А аз се взирах в тъмните, потъмнели от размисъл очи и трепереща чаках да чуя какво е кралското желание.

— Кажете, скъпа мадам — рече накрая. — Ако уважа молбата ви и освободя вашия съпруг… — замълча.

— Да?

— Той ще трябва да напусне Франция. — Вдигна предупредително вежда. — Това ще е условието за освобождаването му.

— Разбирам. — Сърцето ми биеше толкова бързо, че почти заглуши думите му. Значи това искаха. Джейми да напусне Франция. — Но той е в изгнание от Шотландия…

— Мисля, че това може да се уреди.

Колебаех се, но като че ли нямах избор, освен да се съглася от името на Джейми.

— Добре.

— Хубаво — кимна доволен кралят. Очите му се върнаха на мен, спряха на лицето, плъзнаха се по шията и гърдите. — Но ще поискам една малка услуга, мадам — рече тихо.

Погледнах го право в очите. После сведох глава.

— Аз съм изцяло на ваше разположение, Ваше Величество.

— О… — Стана, като отметна халата от раменете си и го остави да се свлече на облегалката на стола. Усмихна се и ми подаде ръка. — Добре тогава, скъпа моя. Елате с мен.

Затворих очи и призовавах коленете си да се задействат. Два пъти си омъжвана, за бога, казах си. Спри да се превземаш толкова.

Станах и поех ръката му. За моя изненада той не тръгна към кадифеното канапе, а ме поведе към вратата в другия край на стаята.

Когато ме пусна, за да отвори, ме споходи смразяваща яснота.

Проклет да си, Джейми Фрейзър! Проклет да си!

Стоях на прага и примигвах. Предположенията ми относно кралското дворцово разсъбличане бяха заменени от крайно изумление.

Стаята беше тъмна, осветявана само от миниатюрни газени лампи, поставени по пет в ниши по стената. Самата стая беше кръгла, като огромната маса в центъра ѝ, и тъмното дърво отразяваше точиците светлина. Около масата седяха хора — приведени тъмни силуети в сумрака.

При появата ми се чу шепот, който бързо затихна, защото видяха краля. Когато очите ми свикнаха с тъмното, с ужас осъзнах, че хората около масата са с качулки. Най-близкият се обърна към мен и зърнах проблясъка на очите му през дупки в кадифето. Това приличаше на събор на палачи.

Явно аз бях почетният гост. С притеснение се зачудих какво очакват от мен. От намеците на Раймон и Маргьорит си бях представяла кошмарни окултни церемонии с жертвоприношения на деца, церемониални изнасилвания и всякакви подобни сатанистки ритуали. Обаче тези представи рядко отговаряха на истината и се надявах случаят да не прави изключение.

— Чухме за големите ви умения, мадам, и за вашата… репутация — усмихна се Луи, но в очите му проблесна предпазливост, сякаш не беше съвсем сигурен какво ще сторя. — Ще сме ви много задължени, скъпа моя, ако ни ги демонстрирате тази вечер.

Кимнах. Много задължени, значи? Е, хубаво, исках да ми е задължен. Но какво очакваше да направя? Един слуга сложи огромна восъчна свещ на масата и тя заля с меката си светлина лакираното дърво. Беше украсена със символи като онези в тайната стаичка на мастър Раймон.

— Хайде, мадам. — Кралят ме подхвана под лакътя и насочи вниманието ми отвъд масата. Сега, на светлината на свещта, видях две фигури сред потрепващите сенки. Втренчих се в тях и кралят стисна по-здраво ръката ми.

Там стояха граф Сен Жермен и мастър Раймон, един до друг, разделени само от пет-шест крачки. Раймон с нищо не показваше, че ме познава. Стоеше неподвижно и се взираше встрани с черните си жабешки очи.

Графът ме видя и се ококори от изумление, после се намръщи. Беше облечен много изискано, целият в бяло, както обикновено: бял сатенен жакет над кремава копринена жилетка и бричове. Малки перли украсяваха маншетите и реверите му и блещукаха на светлината на свещта. Въпреки това изящество графът изглеждаше доста зле — лицето му беше изопнато и напрегнато, дантелата на жабото му беше увиснала, а яката тъмнееше от пот.

Раймон обаче изглеждаше спокоен като буца лед. Беше пъхнал длани в ръкавите на вечната си опърпана кадифена роба, а широкото плоско лице изглеждаше невъзмутимо.

— Тези двама мъже са обвинени, мадам — каза Луис и посочи към графа и Раймон. — Във вещерство, магьосничество и заради порочния си интерес към черното изкуство. — Гласът му беше студен и мрачен. — Подобни практики са процъфтявали по времето на дядо ми, но вече не страдаме от тази поквара.

Кралят щракна с пръсти към една от закачулените фигури, пред която имаше перо, мастилница и купчина хартия.

— Прочетете обвиненията, ако обичате!

Закачуленият мъж се изправи покорно и започна да чете от един документ. Обвиняваха ги в зверщини и скверни жертвоприношения, че са проливали кръвта на невинни, че са осквернили най-свещения ритуал на месата като са осквернили светия олтар, че са провеждали дяволски ритуали върху Божия олтар — за миг се запитах как ли би им изглеждало онова, което Раймон направи с мен в болницата, и изпитах огромна благодарност, че не го разкриха.

Чух името „Дю Карфур” и преглътнах внезапно надигналата се жлъчка. Какво беше казал пастор Лоран? Магьосникът Дю Карфур бил изгорен в Париж само преди двайсет години, точно по обвинения, каквито чувах и сега: „… призоваване на демони и силите на мрака, предизвикване на болест и смърт срещу заплащане” — сложих ръка на корема си, щом си спомних за каскара саграда — „от страна на зложелателни членове на кралския двор, обезчестяване на девици…” — погледнах графа, който слушаше с каменно лице и здраво стиснати устни.

Раймон беше неподвижен, сребърната коса се спускаше до раменете му. Изглеждаше, сякаш слуша нещо съвсем незначително, като песента на дрозд в храстите. Бях виждала кабалистичните символи по шкафа му, но не можех да повярвам, че човекът, когото познавах — състрадателен отровител и вещ аптекар — е извършил подобни престъпления.

Накрая обвинението приключи. Закачуленият се озърна към краля и щом получи разрешение, седна на стола си.

— Беше проведено щателно разследване — каза ми кралят. — Бяха открити доказателства и получихме показания от много свидетели. Доказа се — обърна студения си поглед към двамата обвиняеми, — че тези мъже са изучавали писанията на древни философи и са правили прорицания чрез изчисляване движението на небесните тела. Все пак… — Сви рамене. — Това не е престъпление. До знанието ми стигна — озърна се към едрия мъж с качулката, който вероятно беше епископът на Париж, — че това не е точно в противоречия с ученията на Църквата; дори блаженият свети Августин се е занимавал с мистериите на астрологията.

Смътно си спомних, че свети Августин наистина се беше позанимавал с астрология и след това я бе отхвърлил като пълна глупост. Все пак се съмнявах, че Луи е чел „Изповеди”, а тази линия на защита беше много подходяща за обвинен в магьосничество човек. Звездобройството изглеждаше съвсем безобидно в сравнение с жертвоприношенията на бебета и оргии.

Започвах да се чудя, с все по-нарастваща тревога, какво точно правя на това събрание. Дали все пак някой не беше видял мастър Раймон при мен в болницата?

— Ние не сме против знанието и търсенето на мъдрост — продължи кралят назидателно. — От древните философи може много да се научи, ако се подхожда с предпазливост и смирен дух. Но е вярно също и че в техните писания се крие твърде много зло и непорочното търсене на мъдрост може да се изврати в желание за власт и богатство.

Огледа отново обвинените магьосници. Явно се питаше кой от тях е склонен към точно тази перверзия. Графът още се потеше, по бялата коприна на жакета му избиваха тъмни петна.

— Не, Ваше Величество! — каза той, като клатеше тъмнокосата си глава и впери пламнал поглед в мастър Раймон. — Вярно е, че по света вилнеят зли сили — те са навсякъде около нас! Но подобна поквара не се крие в гърдите на най-предания ви поданик. — Халоса се по гърдите, да не би да не сме разбрали. — Не, Ваше Величество! Ако търсите поквара и скверни ритуали, трябва да погледнете отвъд своя двор. — Не обвини пряко мастър Раймон, но погледът му беше красноречив.

Кралят не се трогна от този изблик.

— Такива извращения са процъфтявали по времето на моя дядо — рече той тихо. — Изкоренявахме ги усилено; унищожавахме заплахата от подобно зло навсякъде във владенията си. Заклинатели, вещици, които извращаваха учението на Църквата… Господа, не бива да позволяваме тази поквара да надигне отново глава.

— Затова! — Плесна леко с ръце по масата и се изправи. Още се взираше в Раймон и графа, но посочи към мен. — Довел съм свидетелка — обяви той. — Непогрешим съдник на истината и на човешките сърца!

Издадох тих, задавен звук, който накара кралят да ме погледне.

— Бялата дама — добави той тихо. — Бялата дама не може да лъже; тя вижда в сърцето и душата на човек и може да го обърне към доброто… или да го разруши.

Усещането за нереалност, което изпитвах досега, се пукна като балон. Слабото замайване от виното отмина и аз съвсем изтрезнях. Отворих уста, затворих я и осъзнах, че не знам какво да кажа.

Ужасът плъзна като змия по гръбнака ми и се сви в корема, докато кралят даваше нареждания. На пода бяха начертани две пентаграми, в които трябваше да застанат магьосниците. Всеки от тях щеше да даде показания за своите действия и мотиви. А Бялата дама щеше да отсъди казват ли истината.

— Господи! — прошепнах под нос.

— Мосю графе? — Кралят посочи към първата пентаграма, нарисувана на килима. Само крал можеше да се отнесе така с един истински обюсонски килим.

Графът мина покрай мен, за да заеме мястото си, и ми прошепна съвсем тихо:

— Предупреждавам ви, мадам. Не действам сам. — Застана в пентаграмата и се обърна към мен с ироничен поклон.

Намекът му беше повече от ясен; ако го обвиня, неговите последователи щяха своевременно да ми отрежат зърната и да изгорят склада на Джаред. Облизах сухите си устни, проклинайки Луи. Защо просто не легна с мен?

Раймон пристъпи небрежно в своята пентаграма и ми кимна сърдечно. Не видях нищо повече в кръглите черни очи.

Нямах никаква представа какво да сторя. Кралят ми даде знак да застана срещу него, между двете пентаграми. Закачулените мъже се изправиха и се наредиха зад гърба му — безлика страховита тълпа.

После всичко притихна. Димът от свещта се стелеше като плащаница под позлатения таван, само по някоя струйка се проточваше от течението. Всички гледаха мен. Накрая, повече от отчаяние, се обърнах към графа и кимнах.

— Може да започвате, мосю графе.

Той се усмихна — поне се опита — и започна да обяснява основите на кабалата, продължи със значенията на двайсет и трите букви от еврейската азбука и се спря на дълбокия им смисъл. Звучеше съвсем научно, напълно безвредно и адски скучно. Кралят се прозина, без да покрие устата си.

Междувременно аз прехвърлях възможностите в ума си. Този човек ме беше заплашил и нападнал, беше се опитал да убие Джейми — от лични или по политически причини, нямаше голяма разлика. Вероятно беше и водачът на изнасилвачите, които нападнаха мен и Мери. Освен всичко това и освен слуховете, които се носеха за него, той беше основната заплаха пред опита ни да спрем Чарлс Стюарт. Щях ли да го оставя да се измъкне? Да го оставя да настройва краля на страната на Стюартите или да броди по тъмните улици на Париж с бандата си маскирани злодеи?

Виждах зърната си, щръкнали от страх, да изпъкват съвсем ясно през коприната на роклята ми. Но се окопитих, вдигнах глава и го прекъснах:

— Момент. Това, което казахте досега, е истина, мосю графе, но виждам сянка зад думите ви.

Графът зина от изумление. Луи, внезапно заинтригуван, спря да се изляга на масата и изправи гръб. Затворих очи и притиснах клепачите си с пръсти, сякаш се взирам навътре.

— Виждам едно име в ума ви, мосю графе. — Говорех полузадавено от страх, но нямаше как. Отпуснах ръце и го погледнах. — Следовници на злото. Какво общо имате със Следовниците, мосю графе?

Той наистина не умееше да крие чувствата си. Очите му изскочиха, а лицето му побеля. Усетих яростен пристъп на задоволство някъде под страха.

Явно и кралят беше чувал за Следовниците на злото, защото сънливите тъмни очи внезапно се присвиха.

Графът може да беше мошеник и шарлатанин, но не беше страхливец. Съвзе се, изгледа ме кръвнишки и отметна глава назад.

— Тази жена лъже — извика той така категорично, както когато информираше публиката си относно факта, че буквата алеф символизира кръвта на Христос. — Тя не е истинска Бяла дама, а слугиня на Сатаната! Заедно със своя господар, известния магьосник и чирак на Дю Карфур! — посочи драматично Раймон, който изглеждаше леко изненадан.

Един от закачулените мъже се прекръсти, а аз чух прошепната молитва някъде в сенките.

— Мога да го докажа — заяви графът и посегна към гърдите си, а аз си спомних за кинжала, който беше извадил от ръкава си у нас, и се напрегнах. Но той не извади нож.

— Светото писание казва „Ще хващат змии с голи ръце — рече гръмовно той. — И по туй ще познаете истинските Божи слуги!”

Може би беше малък питон. Дълга около три стъпки гладка, бляскава ивица в златно и кафяво, хлъзгава като намаслено въже и със страховити златни очи.

Появата му беше посрещната с дружно ахване и двама от закачулените съдии бързо отстъпиха назад. Самият Луи се притесни и се озърна към охранителя си, който стоеше оцъклен до вратата.

Змията подаде веднъж-дваж език, за да вкуси въздуха. Явно реши, че смесицата от восък и благовония не става за ядене, обърна се и направи опит да се върне в топлия джоб, от който така внезапно беше извадена. Графът я хвана умело зад главата и я протегна към мен.

— Виждате ли? — рече триумфално. — Жената се свива от страх! Тя е вещица!

Всъщност, в сравнение с един от съдиите, който се свиваше до отсрещната стена, аз бях направо непоклатима, но трябваше да призная, че отстъпих неволно назад, щом видях змията. Сега пак пристъпих напред с намерението да я взема от ръката му. Проклетото нещо не беше отровно все пак. Може би щяхме да проверим доколко безобидна е, като я увия на врата му.

Преди да го достигна обаче, мастър Раймон заговори. В цялата тази суматоха почти го бях забравила.

— Не само това е писано в Светото писание, мосю графе. — Не повиши глас, широкото жабешко лице беше безизразно. Все пак гласовете стихнаха и кралят се обърна към него.

— Да, мосю?

Раймон кимна вежливо, че му дават думата, и посегна към робата си. Измъкна малка манерка от един джоб, а от друг — чаша.

— „Ще хващат змии, и, ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди.” — Вдигна чашата и сребърната ѝ вътрешност засия на свещите. После наклони манерката към нея, готов да излее съдържанието ѝ. — Щом и двамата с милейди Брох Туарах сме обвинени — озърна се към мен, — предлагам тримата да се подложим на това изпитание. Ще разрешите ли, Ваше Величество?

Луи изглеждаше смутен от бързото развитие на събитията, но кимна и тънка струйка кехлибарена течност плисна в чашата. Вътре веднага почервеня и започна да кипи.

— Драконова кръв — уведоми ни Раймон и размаха чашата. — Напълно безобидна за чистото сърце. — Усмихна се беззъбо и окуражаващо и ми я подаде.

Май нямах голям избор, освен да я изпия. Драконовата кръв изглежда беше някаква форма на натриев бикарбонат; имаше вкус на бренди със сода. Отпих две-три средно големи глътки и му я върнах.

Раймон отпи много церемониално. Отдръпна чашата, за да покаже порозовелите си устни и се обърна към краля.

— Мога ли да помоля Бялата дама да подаде чашата на мосю графа? — попита той и посочи белите линии около краката си, за да подскаже, че не може да излезе извън защитата на пентаграмата.

Кралят кимна, аз взех чашата и се обърнах механично към графа. Той беше може би на пет-шест крачки от мен. Направих първата стъпка, после още една, коленете ми трепереха силно като в малкия будоар на краля.

Бялата дама вижда истинската същност на човека. Дали? Дали наистина знаех нещо за тях, за Раймон или за графа?

Можех ли да предотвратя това? По-късно си задавах този въпрос стотици, хиляди пъти. Можех ли да постъпя иначе?

Спомних си мисълта, която прекоси ума ми при първата ми среща с Чарлс Стюарт; колко удобно щеше да е за всички, ако вземе че умре. Но не можеш да убиеш човек заради убежденията му, дори ако тези убеждения означават смъртта на невинни, нали?

Не знаех. Не знаех дали графът е виновен, не знаех дали Раймон е невинен. Не знаех и дали преследването на благородна кауза оправдава неблагородни методи. Не знаех колко струва нечий живот — или хиляда. Не знаех истинската цена на отмъщението.

Но знаех, че чашата, която държа в ръцете си, е смърт. Белият кристал на шията ми напомняше за отровата. Не бях видяла Раймон да слага нищо вътре, никой не го видя, но нямаше нужда да потапям кристала в кървавочервената течност, за да разбера какво съдържа сега.

Графът прочете това по лицето ми. Бялата дама не може да лъже. Поколеба се, вгледан в кипящата чаша.

— Пийте, мосю — каза кралят. Тъмните очи отново бяха притворени, не издаваха нищо. — Или ви е страх?

Графът може да имаше хиляди недостатъци, но страхът не беше сред тях. Лицето му бе спокойно и бледо, когато срещна погледа на краля и леко се усмихна.

— Не, Ваше Величество.

Взе чашата от ръцете ми и я изпи, втренчен в лицето ми. Очите му се взираха в мен дори когато се изцъклиха от знанието за идващата смърт. Бялата дама може да обърне душата ти към доброто или да я унищожи.

Графът се строполи на пода, загърчи се и от закачулените зрители се надигна цял хор викове и писъци. Петите му удариха безшумно по покрития с под килим; тялото му се изви и се отпусна безжизнено. Змията, вече много недоволна, се освободи от гънките на белия сатен и се шмугна да търси убежище в краката на Луи.

Настана истински ад.

28 ПРИШЕСТВИЕ НА СВЕТЛИНАТА

Върнах се от Париж в къщата на Луиз във Фонтенбло. Не исках да ходя на Рю Тремулин — или някъде другаде, където можеше да срещна Джейми. Той нямаше време; трябваше да тръгне за Испания веднага, иначе рискуваше планът му да се провали.

Луиз, както винаги добра приятелка, ми прости бягството и — трябва да ѝ се признае — не ме попита къде съм била, нито какво съм правила там. Аз също не говорех много. Стоях си в стаята, хапвах по малко и се взирах в гипсовите орнаменти по тавана. Нуждата да отида в Париж ме беше стимулирала за известно време, но сега нямаше какво да правя. Без посока, аз пак започнах да се рея безцелно.

Все пак понякога полагах усилия. Подтиквана от Луиз, слизах на вечери или пиех чай с някой гостуващ приятел. Опитвах се да обръщам внимание на Фъргъс, единствения човек на света, към когото все още изпитвах някаква отговорност.

Затова, когато чух гласът му да се издига от другата страна на една пристройка, докато прилежно се разхождах следобед, аз се почувствах длъжна да проверя какво става.

Той се беше изправил пред един от конярите — по-голямо, намусено и широкоплещесто момче.

— Затваряй си устата, тъпа жаба такава — тъкмо казваше конярят. — Не разбираш какви ги плещиш!

— Аз знам по-добре от теб — прасе такова! — Фъргъс пъхна пръсти в ноздрите си, вирна носа си нагоре, после затанцува и загрухтя.

Момчето, което наистина имаше вирнат хобот, не губи време в спорове, ами налетя със стиснати юмруци и замахна. До секунди вече се търкаляха по калната земя, пищяха като котки и си късаха дрехите.

Докато се чудех дали да се намеся, конярят се претърколи върху Фъргъс, хвана го за врата с две ръце и започна да блъска главата му в земята. От една страна, смятах, че Фъргъс вероятно си е изпросил подобно внимание. От друга, видях, че лицето му става тъмночервено и не ми се щеше да си отиде без време. След още малко колебания аз се приближих до тях.

Конярят беше яхнал Фъргъс и го душеше, задникът му беше точно пред краката ми. Аз го изритах точно в шефа на панталоните. Той изгуби равновесие и се катурна с вик върху жертвата си. Претърколи се настрани и се изправи със стиснати юмруци, но ме видя и избяга.

— Какви ги вършиш? — Издърпах Фъргъс, който се давеше и плюеше. Започнах да изтупвам дрехите му и почистих по-големите буци кал.

— Виж се! — казах обвинително. — Скъсал си не само ризата си, но и панталоните. Трябва да помолим Берта да ги зашие. — Обърнах го и подръпнах скъсания плат. Конярят явно го беше хванал за колана на панталоните и ги беше съдрал по страничния шев. Твърдият плат висеше на слабите му хълбоци и оголваше едното бедро.

Внезапно замълчах и се вгледах смаяна. Не гледах голото дупе, а малкият червен белег, който го украсяваше. Беше с размера на монета от половин пени и бе тъмночервен, с цвета на скорошно изгаряне. Докоснах го и Фъргъс подскочи уплашен. Ръбовете на белега бяха изпъкнали; онова, което го бе оставило, беше потънало в плътта. Аз сграбчих момчето за ръката, за да не избяга, и се наведох да огледам.

Белегът беше овален и в него имаше неясни форми, вероятно букви.

— Кой ти направи това, Фъргъс? — Гласът ми прозвуча странно дори в собствените ми уши; неестествено спокоен и студен.

— Нищо ми няма, мадам; одрах се, като скачах от оградата. Просто треска. — Големите черни очи се стрелкаха напред-назад, търсеха убежище.

— Това не е треска. Знам какво е, Фъргъс. Но искам да разбера кой го направи. — Бях виждала вече нещо подобно, но този беше скорошен, макар и леко заздравял. И все пак не можех да го сбъркам.

Той разбра, че няма да се откажа, и спря да се бори. Облиза устни, поколеба се, после раменете му увиснаха и аз разбрах, че се е предал.

— Беше… един англичанин, милейди. С пръстен.

— Кога?

— Преди много време, мадам! През май.

Поех дълбоко дъх, пресмятах. Три месеца. Преди три месеца Джейми беше излязъл от вкъщи, за да отиде в бардака заради калфата от склада. В компанията на Фъргъс. Преди три месеца Джейми беше срещнал Джак Рандал в публичния дом на мадам Елиз и бе видял нещо, което го накара да забрави всякакви обещания и да обяви дуел на Джак Рандал. Преди три месеца той си тръгна — и не се върна.

С огромно търпение и като стисках здраво ръката на Фъргъс, някак успях да изтръгна историята от него.

Когато пристигнали в публичния дом на мадам Елиз, Джейми му казал да го чака, а той се качил горе да уреди нещата. Това щяло да отнеме известно време, затова Фъргъс се разхождал из големия салон, където няколко негови познати млади дами си „почивали”, говорели си и си оправяли косите в очакване на клиенти.

— Сутрин няма много работа — обясни ми той. — Освен във вторник и петък, когато рибарите идват по Сена да продават улова си на сутрешния пазар. Тогава имат пари и мадам Елиз печели доста, затова младите дами трябва да се приготвят още след закуска.

Повечето „момичета” били всъщност по-стари служителки във въпросното заведение; рибарите не били много придирчиви и им се падали по-нежеланите проститутки. Сред тях имало много приятелки на Фъргъс обаче и той прекарал четвърт час в компанията им. Появили се неколцина ранни клиенти, избрали си жена и се оттеглили в стаите горе — къщата на мадам Елиз имаше четири тесни етажа.

— Тогава влезе англичанинът с мадам Елиз. — Фъргъс замълча и преглътна.

Фъргъс, който бил виждал достатъчно пияни и възбудени мъже, разбрал, че капитанът е гулял цяла нощ. Бил зачервен и раздърпан, с кървясали очи. Той пренебрегнал опитите на мадам Елиз да го насочи към една от проститутките, откъснал се от нея и тръгнал из салона, за да огледа стоката. Тогава очите му спрели на Фъргъс.

— Той рече: „Ти, ела насам” и ме хвана за ръката. Аз се дърпах, мадам, казах му, че господарят ми е горе и не мога, но той не ме слушаше. Мадам Елиз ми прошепна, че трябва да ида с него, а тя ще ми даде половината пари. — Фъргъс сви рамене и ме погледна беззащитно. — Знам, че онези, които харесват момчета, свършват бързо и реших, че ще свърши много преди господарят да се появи.

— Господи! — Пръстите ми се огънаха и се плъзнаха безжизнени по ръкава му. — Фъргъс, да не казваш, че си го правил и преди?

Изглеждаше, сякаш ще заплаче. Аз също.

— Не много често, мадам — каза той, сякаш ме молеше да разбера. — Има си специални домове за това и тези мъже ходят там, но се е случвало някой клиент да ме види и да ме хареса… — Носът му протече и той го избърса с опакото на дланта си.

Извадих кърпичка от джоба си и му я подадох. Той вече подсмърчаше.

— Беше много по-голям, отколкото очаквах. Попитах го дали не иска с уста, но той… той искаше да…

Придърпах го към мен и притиснах главата му към рамото си. Крехките лопатки на гърба му бяха като на птиче под ръката ми.

— Не ми казвай нищо повече. Недей. Всичко е наред, Фъргъс. Не съм ти ядосана. Но не ми казвай повече.

Той обаче вече не можеше да спре да говори, след толкова дни на страх и мълчание.

— Аз съм виновен за всичко, мадам! — избухна момчето и се отдръпна. Устните му трепереха, сълзите се събираха в очите му. — Трябваше да мълча; не биваше да викам! Но не можах да издържа и милорд ме чу и… и… връхлетя вътре… и… о, мадам, не биваше, но толкова се зарадвах да го видя, че изтичах към него, а той ме избута зад себе си и удари англичанина по лицето. А когато англичанинът стана от пода, грабна една табуретка и я хвърли, аз толкова се изплаших, че изтичах от стаята и се скрих в дрешника в дъното на коридора. После чувах крясъци и удари, страшно трещене и още крясъци. След това спряха, милорд отвори дрешника и ме изведе оттам. Държеше дрехите ми и ме облече сам, защото аз не можех да закопчея копчетата — пръстите ми трепереха.

Той се вкопчи в полата ми с две ръце. Така неистово искаше да му повярвам, че лицето му се беше сгърчило в маймунска скръбна маска.

— Аз съм виновен, мадам, но аз не знаех! Не знаех, че ще набие англичанина. А сега милорд го няма и никога няма да се върне!

Вече плачеше с глас и падна по очи в краката ми. Плачеше толкова силно, че едва ли щеше да ме чуе, но все пак се наведох и казах:

— Не си виновен ти, Фъргъс. Не съм виновна и аз — но ти си прав; той си отиде.

След признанието на Фъргъс потънах в още по-дълбока апатия. Сивият облак, който ме обгръщаше от помятането насам, се приближи и ме пови плътно с диплите си, които помрачаваха светлината и на най-яркия ден. Звуците достигаха до мен приглушени, като далечно писукане на шамандура в мъгливо море.

Луиз стоеше пред мен и ме гледаше смръщена от тревога.

— Твърде слаба си — скара ми се тя. — И бяла като варено шкембе. Ивон каза, че пак не си яла на закуска!

Не можех да си спомня кога за последно съм изпитвала глад. Струваше ми се маловажно. Много преди Булонския лес, много преди пътуването ми до Париж. Втренчих се в камината и се унесох в завъртулките на резбата в стил рококо. Гласът на Луиз продължаваше, но аз не я слушах; той беше просто шум в стаята, като стържене на клон по каменната стена на замъка или като бръмченето на мухите, привлечени от недокоснатата ми закуска.

Вгледах се в една от тях, как се издигна рязко от яйцата, щом Луиз плесна с ръце. Побръмча разярена в кръг и се спусна пак върху храната. Чух зад себе си забързани стъпки, после рязка заповед от Луиз и послушно: „Да, мадам”, внезапното „пляс!” на мухобойката, когато прислужницата започна да трепе мухите една по една. Тя пускаше всяко малко трупче в джоба си, вдигаше го от масата и бършеше петното с края на престилката си.

Луиз се наведе и навря лице в полезрението ми.

— Виждам костите по лицето ти! Ако не искаш да ядеш, поне излез малко навън! — рече изнервена. — Дъждът спря; ела да видим има ли грозде. Може да хапнеш поне от него.

Навън или вътре, беше ми все едно. Меката сковаваща сивота още ме изпълваше, размиваше очертанията и лишаваше от облик всяко място. Но като че ли беше важно за Луиз, затова станах послушно и тръгнах с нея.

Близо до портата на градината обаче готвачката я спря с въпроси и оплаквания относно менюто за вечерята. Бяха поканени гости, за да се поразсея, и трескавите приготовления предизвикваха малки домашни експлозии цяла сутрин.

Луиз въздъхна мъченически и ме потупа по гърба.

— Ти върви! Ще изпратя лакей с наметалото ти.

Денят беше хладен за август, защото през нощта беше валяло. По чакълестите алеи имаше локвички, а от дърветата още се сипеше вода.

Небето беше сиво, но вече незатулено от тъмните дъждовни облаци. Обгърнах с длани лактите си. Слънцето сигурно щеше скоро да изгрее, но още беше студено и имах нужда от наметалото си.

Когато чух стъпки по пътеката зад мен, се обърнах и видях Франсоа, втория лакей, но той не носеше нищо. Изглеждаше притеснен, сякаш не беше сигурен дали търси точно мен.

— Мадам, имате посетител.

Въздъхнах; не исках да полагам усилия за любезни разговори.

— Кажи им, че съм неразположена, моля те. — Обърнах се да продължа. — А когато си тръгнат, ми донеси наметалото.

— Мадам — каза той зад мен, — търси ви сеньор Брох Туарах — вашият съпруг.

Извърнах се бързо към къщата. Вярно беше. Високата фигура на Джейми вече завиваше зад ъгъла. Обърнах се, престорих се, че не съм го видяла, и продължих към беседката. Тук храстите бяха гъсти, вероятно щях да успея да се скрия.

— Клеър! — Дотук с преструвките; беше ме видял и вървеше към мен. Аз също ускорих ход, но нямаше да му избягам. Задъхах се още на половината път до беседката и се наложи да забавя. Не бях в състояние да полагам големи физически усилия.

— Клеър, чакай!

Леко се извърнах; той беше точно зад мен. Меката сивота потрепери и аз усетих паника при мисълта, че появата му ще я разкъса. Тогава ще умра, казах си, като личинка, извадена от почвата и хвърлена да се гърчи на камък, гола и беззащитна под слънцето.

— Не! Не искам да говоря с теб. Махай се. — Той се поколеба и аз тръгнах бързо по пътеката към беседката. Чух стъпките му по чакъла зад мен и почти се затичах.

Спрях да се провра през арката, той внезапно се хвърли напред и ме сграбчи за китката. Опитах да се освободя, но не ме пускаше.

— Клеър! — Борех се, все още извърната от него. Ако не го гледах, можех да се залъгвам, че го няма. Щях да съм в безопасност.

Той пусна китката ми, но ме хвана за раменете и се наложи да вдигна глава, за да запазя равновесие. Лицето му беше отслабнало и потъмняло от слънцето, около устата се впиваха дълбоки бръчки, а очите бяха потъмнели от болка.

— Клеър — рече още по-тихо. — Клеър — това беше и мое дете.

— Да, беше — и ти го уби! — Откъснах се от него и се хвърлих през тясната арка. Спрях от другата страна, запъхтяна като ужасено куче. Не бях осъзнавала, че тя води в малко, покрито с лози ограждение. Сега решетките ме затваряха от всички страни — бях в капан. Зад мен притъмня, когато той се изправи пред арката.

— Не ме докосвай! — Отстъпвах, втренчена в земята. Махай се! — мислех си трескаво. — Моля те, остави ме на мира, за бога! Усещах как сивият ми покров неумолимо се развива и малки, ярки струйки болка се стрелнаха през мен като мълнии през облак.

Той спря. Аз се запрепъвах сляпо към решетестата стена и се свлякох на една дървена пейка. Затворих очи и останах там трепереща. Вече не валеше, но през решетката към тила ми нахлуваше студен влажен вятър.

Той не се приближи. Усещах го как стои там и ме гледа. Чувах накъсаното му дишане.

— Клеър! — каза почти отчаяно. — Клеър, не разбираш ли… Клеър, трябва да говориш с мен! За бога, Клеър, аз дори не знам дали е момче или момиче!

Седях вкаменена, ръцете ми стискаха грубата пейка. След миг нещо изхрущя силно на земята пред мен. Отворих очи и го видях да сяда на мокрия чакъл в краката ми. Сведе глава, дъждът беше обсипал с пайети потъмнялата от влагата коса.

— Да те моля ли искаш? — попита той.

— Беше момиче — казах след малко. Гласът ми беше странен, дрезгав и грапав. — Майка Хилдегард я кръсти. Фейт. Фейт Фрейзър. Майка Хилдегард има странно чувство за хумор.

Сведената глава не помръдна.

— Ти видя ли детето?

Очите ми се отвориха напълно. Взирах се в коленете си, където капките, стичащи се от лозите, създаваха мокри петна по коприната.

— Да. Акушерката каза, че трябва да я видя, и ме накараха. — Чух отново тихия, делови тон на мадам Бонер, най-уважаваната сред акушерките в Болницата на Ангелите.

— Дайте ѝ детето, по-добре е да го види. За да не си въобрази нещо.

И аз не си въобразих. Запомних я.

— Тя беше съвършена — казах тихо, сякаш на себе си. — Толкова мъничка. Главата ѝ се събра в шепата ми. Ушичките ѝ бяха малко щръкнали и виждах как светлината сияе през тях.

Светлината сияеше и през кожата ѝ, по извивките на бузките и дупето, както сияят перли; студени и неподвижни, запазили в себе си нещо от водния свят.

— Майка Хилдегард я уви в бял сатен. — Гледах юмруците си в скута ми. — Очите ѝ бяха затворени. Тя още нямаше мигли, но очите ѝ бяха леко дръпнати. Казах, че са като твоите, но те казаха, че на всички бебета били такива.

Десет пръстчета на ръцете, десет на краката. Без нокти, но малките стави, капачките на коленете и костите на пръстчетата сияеха като опали, като скъпоценните кости на самата земя. Не забравяй, човече, пръст си и пръст…

Помнех далечните шумове в болницата, където животът още продължаваше, и тихия шепот на майка Хилдегард и мадам Бонер по-наблизо, говореха за свещеника, който щеше да отслужи специална меса по молба на майка Хилдегард. Помнех и спокойната оценка в очите на мадам Бонер, когато се обърна към мен и видя слабостта ми. Вероятно видя и признаците на наближаващата треска; обърна се пак към майка Хилдегард и заговори още по-тихо — може би ѝ предлагаше да изчакат; щеше да има още едно погребение.

И в пръст ще се превърнеш.

Но аз се бях завърнала от мъртвите. Единствено хватката на Джейми над тялото ми беше достатъчно силна да ме върне от последната преграда и мастър Раймон го беше разбрал. Знаех, че само Джейми може да ме върне в света на живите, и точно затова бях избягала от него, точно затова сторих всичко възможно да не го виждам и да се уверя, че няма да ме доближи отново. Не исках да се връщам, не исках да чувствам. Не исках да чувствам пак обич само за да ми я отнемат отново.

Но беше твърде късно. Знаех го, въпреки че се борех да задържа сивия покров около себе си. Борбата обаче само ускори изчезването му; сякаш посягаш към облак, който се стапя в студена мъгла между пръстите ти. Усещах завръщането на светлината — ослепителна и изпепеляваща.

Той се изправи пред мен. Сянката му падна на коленете ми, сигурен знак, че облакът се е разкъсал; сянка не пада без светлина.

— Клеър — прошепна той. — Моля те, позволи ми да те утеша.

— Утеха? И как ще го направиш? Ще ми върнеш ли детето?

Той пак коленичи, но аз не вдигах глава. Взирах се в извърнатите си ръце, които лежаха празни в скута ми. Усетих, че посегна да ме докосне, но се отдръпна, после посегна отново.

— Не — каза той едва чуто. — Не, не мога. Но… с Божията милост… мога да ти дам друго?

Ръката му закръжи над моята, достатъчно близо, за да усетя топлината му. Усетих и други неща: мъката, която едва удържаше, гнева и страха, които го давеха, и смелостта, която го караше да говори въпреки всичко. Събрах своята и се обгърнах с нея — крехък заместител на плътния сив покров. Взех ръката му и вдигнах глава, за да видя лицето му на слънцето.

Седяхме, хванати за ръце, и се притискахме един към друг на пейката. Не помръдвахме, не говорехме, седяхме така сякаш от часове, студеният вятър шептеше мислите ни в листата на лозите над нас. Капки се сипеха отгоре ни след него, сякаш и той скърбеше за загубата ни.

— Ще настинеш — прошепна накрая Джейми и ме загърна с наметалото си и със своята топлина. Аз се притиснах бавно към него и затреперих още повече от стряскащата му солидност, от внезапната му топлина.

Сложих предпазливо ръка на гърдите му, сякаш щеше да ме изгори, и продължихме да седим така, като оставихме листата на лозите да говорят вместо нас.

— Джейми — казах тихо накрая. — О, Джейми. Къде беше?

Ръката му се стегна около мен, но той не отговори веднага.

— Мислех, че си мъртва — каза толкова тихо, че едва го чух над шума на листата.

— Видях те там — на земята. Господи! Беше толкова бледа и полите ти бяха подгизнали от кръв… Опитах да дойда при теб, още щом те видях — хукнах към теб, но стражата ме хвана.

Преглътна с усилие и през него мина тръпка.

— Борех се с тях… молех ги… но те не ме отведоха. Хвърлиха ме в килия и ме оставиха там… да мисля, че си мъртва, Клеър; да мисля, че аз съм те убил.

Тръпката продължи и аз разбрах, че плаче. Колко ли дълго беше седял в мрака на Бастилията съвсем сам, само с миризмата на кръв и празната черупка на отмъщението?

— Всичко е наред — казах аз и притиснах по-силно ръка към гърдите му, сякаш да успокоя препускащото му сърце.

— Джейми, всичко е наред. Не беше… не беше по твоя вина.

— Опитах да си разбия главата в стената — само за да спра да мисля — каза той шепнешком. — Затова ме вързаха, ръцете и краката. А на следващия ден Дьо Роан дойде и ми каза, че си жива, но едва ли ще изкараш дълго.

Замълча, но аз усещах болката му, остра като кристални ледени копия.

— Клеър, съжалявам.

Съжалявам. Тези думи беше написал в бележката, преди да разбие света ми. Но вече ги разбирах.

— Знам. Джейми, знам. Фъргъс ми каза. Знам защо си го направил.

Той пое дълбоко дъх.

— Да, но…

Оставих ръката си да падне измръзнала и мокра от дъжда върху грубия плат на бричовете за езда.

— Казаха ли ти защо те пускат? — опитах да успокоя дишането си, но не се получи.

Бедрото му се стегна под ръката ми, но гласът му вече беше овладян.

— Не. Само че е по заповед на Негово Величество… — каза го с такава ярост, че ми стана съвсем ясно — той знаеше какво означава това освобождаване.

Прехапах устна, исках да му обясня.

— Каза ми майка Хилдегард — продължи той. — Веднага отидох в Болницата на Ангелите, за да те търся. Майка Хилдегард ми даде бележката, която си оставила за мен. Тя… ми каза.

— Да, отидох при краля…

— Знам! — Ръката му стисна моята и по дишането му разбрах, че е стиснал зъби.

— Но Джейми… когато отидох…

— Господи! — Внезапно изправи гръб, за да ме погледне. — Не знаеше ли какво ще… Клеър! — Затвори очи и пое дълбоко дъх. — По целия път до Орвието го виждах; виждах ръцете му върху бялата ти кожа, устните му по шията ти, виждах… виждах оная му работа… и виждах как това мръсно, гадно нещо се плъзга… Господи, Клеър! В затвора те мислех за мъртва, а по пътя към Испания съжалявах, че не си!

Кокалчетата на ръката, с която стискаше моята, побеляха и моите изпукаха.

Издърпах ръката си.

— Джейми, чуй ме!

— Не! Не искам да слушам…

— Чуй ме, проклет да си!

Той замълча и аз бързо започнах да му разказвам за случилото се при краля; за мъжете с качулките, тъмната стая, дуела между магьосниците и смъртта на граф Сен Жермен.

Докато говорех, червенината по бузите му си отиваше и изражението му омекваше — от мъка и гняв до изумление и постепенно — до смайване и приемане.

— Господи! О, пресвети Боже!

— Не предполагаше какво ще стане, когато измисли онази глупава история, нали? — Бях изтощена, но успях да се усмихна. — Е… графът… всичко е наред, Джейми. Него… вече го няма.

Той не каза нищо, но ме дръпна нежно към себе си, челото ми легна на рамото му, а сълзите ми попиваха в ризата му. След минута обаче изправих гръб, погледнах го и избърсах носа си.

— Просто си помисли, Джейми! Онзи портвайн, инвестицията на Чарлс Стюарт… щом графът е мъртъв…

Той поклати глава и се усмихна.

— Не, всичко е наред.

Усетих огромно облекчение.

— Слава Богу! Значи си успял? Билките дадоха ли ефект при Мърто?

— Ами, не — усмихна се още по-широко, — но дадоха ефект при мен.

Освободена едновременно от гнева и страха, аз се чувствах замаяна. Миризмата на измити от дъжда гроздове беше силна и сладка. Беше ми хубаво да се облягам на него, да усещам топлина и утеха, а не заплаха и да слушам историята с портвайна.

— Някои хора са родени за морето, сасенак, но аз не съм от тях.

— Знам, прилоша ли ти?

— Рядко съм бил толкова зле — увери ме той.

Морето край Орвието било бурно и до час станало ясно, че Джейми няма да може да изпълни първоначалния план.

— Лежах в хамака и стенех. — Сви рамене. — Тъй че можех да мина и за болен от шарка.

С Мърто набързо си сменили ролите и на едно денонощие път от Испания капитанът на „Саламандър” открил с ужас, че на борда има зараза.

Джейми се почеса замислено по врата, сякаш още усещаше ефектите от копривата.

— Когато разбраха, искаха да ме хвърлят в морето и трябва да кажа, че идеята ми се стори много добра. — Ухили се криво. — Някога да си имала морска болест, докато си нажулена с коприва?

— Не. — Потреперих при тази мисъл. — Мърто ли ги спря?

— О, да! Беше много яростен нашият Мърто. Спеше на прага на каютата с ръка на кинжала, докато не стигнахме до Билбао.

Както и очаквахме, капитанът на „Саламандър”, изправен пред перспективата да изгуби товара си в Хавър или да се върне в Испания и да чака новината да стигне до Париж, решил да продаде товара си на новия, изпратен му от съдбата купувач.

— Но се пазари здравата — добави Джейми и се почеса по ръката. — Половин ден се опъва, а аз умирах в онзи хамак, пикаех кръв и си изповръщах червата!

Все пак сделката била сключена, портвайнът и болният били стоварени в Билбао и — освен че още пикаел в червено — Джейми се възстановил бързо.

— Продадохме портвайна на посредник в Билбао. Изпратих веднага Мърто в Париж, за да плати на мосю Дюверне, а аз… дойдох тук.

Погледна ръцете си, които лежаха в скута му.

— Не можех да реша — рече тихо. — Да дойда или не. Вървях, за да си дам време да помисля. Изминах пеша целия път от Париж до Фонтенбло и почти целия обратно. Връщах се десетина пъти, обвинявах се, че съм убиец и глупак. Не знаех кого да убия — себе си или теб…

Въздъхна и ме погледна, очите му бяха потъмнели от сенките на потрепващите листа.

— Трябваше да дойда — каза простичко.

Аз не отговорих, само сложих ръка върху неговата. Земята беше покрита с паднали листа и миризмата от ферментацията им обещаваше забравата на виното.

Премреженото от облаци слънце залязваше и озареният в златно огромен силует на Юго се извиси пред арката.

— Моля за извинение, мадам. Господарката иска да знае дали господинът ще остане за вечеря?

Погледнах Джейми. Той седеше неподвижен и чакаше. Слънчевите лъчи, проникващи през листата, нашарваха косата му и лицето му тънеше в сенки.

— Мисля, че няма да е зле — казах аз. — Ужасно си отслабнал.

Той ме погледна с лека усмивка.

— Ти също, сасенак.

Стана и ми предложи ръката си. Аз я поех, тръгнахме заедно към вечерята и оставихме лозовите листа да продължат своя тих разговор.

Лежах до Джейми, ръката му лежеше на бедрото ми. Той спеше. Аз се взирах в мрака на стаята, вслушвах се в дишането му и поемах жадно свежия аромат на влажната нощ, примесен с аромат на глициния.

Кончината на граф Сен Жермен беляза края на вечерта за всички, освен за Луи. Когато всички се приготвяха да си тръгнат, все още разговарящи оживено, той хвана ръката ми и ме поведе към малката врата.

Стигнахме до зеленото канапе, той накара ме да легна и вдигна полите ми, преди да успея да кажа нещо. Не ме целуна, не ме желаеше. Просто ритуално си взимаше заплащането, на което се бях съгласила. Луи го биваше в пазарлъците и не беше човек, който ще опрости дълг, без значение дали цени отплатата. Все пак може би я ценеше; защото в приготовленията му се долавяше вълнение, примесено с лек страх — кой, освен краля, ще посмее да вземе в прегръдките си Бялата дама?

Аз бях затворена и суха, не бях готова. Нетърпелив, той взе флаконче розово масло от масата и го втри между краката ми. Лежах неподвижна, не издавах и звук, когато той бързо измъкна пръста си и го замени с малко по-голям член. „Страдание” не беше точната дума, нито ме болеше, нито се чувствах унизена — това беше транзакция. Изчаках и след няколко бързи тласъка той пак се изправи с пламнало от възбуда лице и започна да пристяга бричовете си над малката издутина. Не искаше да рискува появата на копеле с почти кралско, почти магическо потекло; не и когато мадам Дьо ла Турел беше готова — много по-готова от мен, надявах се — и го очакваше в спалнята си надолу по коридора.

Бях му дала обещаното, сега той можеше да изпълни молбата ми, без да се чувства ощетен. А аз отвърнах на любезния му поклон, хванах го под ръка, за да ме отведе до вратата, и напуснах стаята за аудиенции само няколко минути след като бях влязла в нея, с уверението на краля, че заповедта за освобождаването на Джейми ще бъде издадена още на сутринта.

Камериерът ме чакаше в коридора. Поклони ми се и аз отвърнах, после го последвах по Коридора с Огледалата, като усещах как мазните ми бедра се търкат едно в друго и от тях се разнася силен аромат на рози.

Щом портата на двореца се затръшна след мен, аз затворих очи и си помислих, че вече никога няма да видя Джейми. Ако все пак го видех, щях да натрия носа му в аромата на рози, докато пукне.

А сега ръката ми беше на бедрото му и се вслушвах в дълбокото му дишане в мрака до мен. И аз оставих вратата на стаята за аудиенции да се затвори завинаги.

29 НАКАЗАНИЕ С КОПРИВА

— Шотландия — въздъхнах аз, мислех си за хладните кафяви потоци и тъмните борови гори на Лалиброх. — Готови ли сме да се върнем у дома?

— Предполагам, че се налага — отвърна той. — Кралят ме помилва при условие, че напусна Франция до средата на септември, иначе се връщам в Бастилията. Сигурно го е уредил с англичаните и те няма да ме обесят още щом сляза от кораба в Инвърнес.

— Можем да идем в Рим или в Германия — предложих плахо. Повече от всичко исках да се върнем у дома, в Лалиброх, и да се излекуваме в покоя на шотландските планини. Сърцето ми се свиваше при мисълта за придворни и интриги, за постоянните опасности и несигурност. Но ако Джейми решеше, че…

— Не, или Шотландия, или Бастилията. Дори са ни запазили места на кораб. — Изправи се и отметна косата от очите си. — Предполагам, че херцог Сандрингам — и вероятно крал Джордж — искат да съм на сигурно място у дома, където ще могат да ме държат под око. А не да шпионирам в Рим или да печеля пари в Германия. Предполагам, че ми отпускат три седмици заради Джаред. Дават му време да се прибере, преди да замина.

Седях на пейката до прозореца на спалнята си и гледах развълнуваното зелено море на гората. Горещият неподвижен летен въздух като че ли ме притискаше и изсмукваше силите ми.

— Не бих казала, че съм недоволна. — Въздъхнах и притиснах буза към стъклото в търсене на малко хладина. Вчерашният дъжд бе оставил наследство от тежка влага, която караше косата и дрехите да лепнат по кожата ми. — Но мислиш ли, че е безопасно? Дали Чарлс ще се откаже след смъртта на графа и изгубените пари на Манцети?

Джейми се намръщи и потърка челюстта си, за да прецени колко е брадясала.

— Ще ми се да знаех дали е получил писмо от Рим през последните две седмици. И ако е получил, какво пише в него. Но, да, мисля, че успяхме. Нито един банкер в Европа няма да отпусне и петак на Стюартите; Филип Испански си има други цели, а Луи… — Той сви рамене и изви иронично устни. — Като се имат предвид мосю Дюверне и херцог Сандрингам, всякакви шансове на Чарлс в тази насока са повече от нищожни. Да се обръсна ли, какво ще кажеш?

— Не и заради мен. — Този небрежен интимен въпрос внезапно ме смути. Бяхме прекарали нощта заедно, но бяхме изтощени и деликатната мрежа, изтъкана между нас в беседката, като че ли още беше твърде крехка, за да издържи на някакъв опит да правим любов. Прекарах нощта болезнено съзнаваща топлата му близост, но реших, че трябва да оставя първия ход на него.

Сега гледах играта на светлината по раменете му, когато се обърна да вземе ризата си, и усетих желание да го докосна; да го почувствам, гладък и твърд, нетърпелив.

Главата му се подаде през яката на ризата и очите му внезапно срещнаха моите. Той поспря, но не заговори. Сутрешните шумове в двореца се чуваха съвсем ясно извън мехура от тишина около нас; суетнята на слугите, тънкият висок глас на Луиз, който гълчеше някого.

Не тук — казаха очите му. — Не и сред толкова много хора.

Сведе поглед и внимателно закопча ризата си.

— Луиз има ли ездитни коне? На няколко мили оттук има скали, може да пояздим дотам, сигурно ще е по-хладно.

— Мисля, че има. Ще я питам.

Стигнахме до скалите точно преди пладне. Те бяха просто щръкнали варовикови колони сред жълтеещата трева на хълмовете, подобно на руини на древен град. Бяха разцепени и набраздени от вятъра, дъжда и годините, осеяни с хиляди странни малки растения, които се бяха вкопчили във всяка педя ерозирала почва.

Оставихме конете да пасат и се изкачихме до широкия плосък корниз от варовик, покрит с туфички груба трева, точно под най-високите грамади. Опърпаните храсти не осигуряваха достатъчно сянка, но на тази височина подухваше ветрец.

— Господи, колко е горещо! — каза Джейми. Откопча токата на килта си, остави го да се свлече и започна да съблича ризата.

— Какво правиш, Джейми? — попитах почти през смях.

— Събличам се. Ти защо не се събличаш? Сигурно си по-подгизнала и от мен, а тук никой няма да ни види.

След миг колебание го послушах. Мястото беше съвсем изолирано; бе твърде чукаресто за овцете и едва ли някой овчар би дошъл насам. А сега, сами и голи, далеч от Луиз и безбройните ѝ слуги… Джейми постели наметката си на грубата земя, докато аз свалях мокрите си от пот дрехи.

Той се излегна лениво и събра ръце зад главата си, напълно нехаещ за любопитните мравки, парченцата чакъл и грубите треви.

— Сигурно имаш задник на коза — отбелязах аз. — Как лежиш така на голата земя? — Разсъблечена като него, аз се настаних удобно на дебелото наметало, което беше постелил за мен.

Сви рамене, затворил очи под топлото следобедно слънце. Светлината го позлатяваше, караше го да сияе червеникавозлатист на фона на тъмните груби треви под него.

— Ами, така. — От толкова близо чувах дишането му над тихия вой на вятъра, който бръснеше скалите над нас.

Обърнах се по корем, облегнах брадичка на скръстените си ръце и се вгледах в него. Беше широк в раменете и тесен в бедрата, с дълги, мощни крака, по които се очертаваха мускулите, напрегнати дори когато лежеше. Лекият топъл бриз рошеше вече изсъхващите меки косъмчета с цвят на канела под мишниците му и меднозлатистите над китките му — там, където изчезваха под главата му. Вятърът беше приятен, защото слънцето още пламтеше по раменете и прасците ми.

— Обичам те — казах тихо, не за да ме чуе, а просто защото ми беше хубаво да го изрека.

Той обаче чу и устата му се изви леко в усмивка. Претърколи се по корем на наметалото до мен. По гърба и задника му бяха полепнали стръкчета трева. Изтърсих нежно едно и кожата му настръхна под допира ми.

Наведох се да го целуна по рамото, да се насладя на топлия аромат на кожата и на леко соления ѝ вкус.

Вместо да ме целуне обаче, той се отдръпна, подпря се на лакът и се вгледа в мен. В изражението му имаше нещо непонятно, което ме притесни.

— За какво мислиш? — Прокарах пръст по вдлъбнатината на гръбнака му. Той се отдръпна и пое дълбоко дъх.

— Ами чудех се… — започна, после спря. Гледаше надолу и си играеше с едно малко цвете, щръкнало сред тревата.

— Какво се чудиш?

— Какво ли е било… с Луи?

Стори ми се, че сърцето ми спира за миг. Знаех, че кръвта се е смъкнала от лицето ми, защото устните ми изтръпнаха и едва продумах:

— Какво… е… било?

Той вдигна очи и направи неуспешен опит да се усмихне.

— Ами, все пак той е крал. Някак си очакваш да е… различно. Нали знаеш… може би специално?

Усмивката изчезна и лицето му пребледня като моето. Пак гледаше надолу, избягваше потресения ми поглед.

— Може би се питам дали… дали е по-различен от мен? — Видях го да прехапва устна, сякаш искаше да спре думите, но беше вече твърде късно.

— Как разбра, по дяволите? — Бях замаяна и уязвима, претърколих се по корем и се притиснах към земята.

Той поклати глава. Зъбите му още се впиваха в долната устна. Когато най-сетне я освободи, по нея останаха дълбоки червени следи.

— Клеър — рече тихо. — О, Клеър! Ти ми се отдаде цялата още в самото начало, не скри нищо от мен. Никога не си крила. Когато те помолих да бъдеш честна с мен, ти казах, че не умееш да лъжеш. Когато те докосвах… — Ръката му легна на задника ми и аз потрепнах, не го очаквах.

— Откога те обичам? — попита много тихо. — От година? Откакто те срещнах. И колко пъти съм любил тялото ти — стотици, нали? — Пръстът му ме докосна нежно като пеперудени крачка, проследи линията на ръката и рамото и се плъзна по ребрата ми, докато не потреперих и се обърнах към него.

— Никога не си се свивала при допира ми — каза той. Гледаше пръста си, който вече следваше извивката на гърдите ми. — Дори първия път, когато нямаше да се изненадам. Но ти не го направи. Даде ми всичко още първия път; не ми отказа нищо от себе си.

— Но сега… — отдръпна ръката си. — Отначало си помислих, че е заради загубата на детето и може би се срамуваш от мен или се чувстваш странно след дългата раздяла. После разбрах, че не е това.

Настъпи много дълга тишина. Усещах болезненото бумтене на сърцето си върху студената земя и чувах разговора на вятъра с боровете долу. Малки птички се провикваха някъде далече. Искаше ми се да съм една от тях. Или поне да съм далеч.

— Защо? — попита ме тихо. — Защо ме излъга? Когато и без това си мислех, че го знам.

Взирах се в ръцете му, сключени под брадичката ми, и преглътнах.

— Ако… — преглътнах отново, — ако ти бях казала, че съм позволила на Луи… ти щеше да ме разпитваш. Нямаше да го забравиш. Дори да ми простиш, нямаше да забравиш и това винаги щеше да стои между нас. — Преглътнах отново. Ръцете ми бяха студени въпреки жегата, а в стомаха ми имаше ледена топка. Но щом бях започнала с истината, трябваше да я кажа цялата.

— Ако ме беше разпитвал — а ти го направи, Джейми! Трябваше да говоря за това, да го преживея отново, а се страхувах… — Не можех да продължа, но той не се отказа.

— От какво се страхуваше?

Извърнах леко глава, но без да срещам очите му, видях само тъмните му очертания на слънцето зад блещукащата завеса на косата си.

— Страхувах се, че ще ти кажа защо го направих. Джейми… трябваше, за да те освободя от Бастилията — бих сторила и по-страшни неща, ако се наложи. Но тогава… и след това… почти се надявах някой да ти каже и да разбереш. Толкова ти бях ядосана — заради дуела и бебето. И защото ме принуди да го направя… да ида при Луи. Исках нещо да те отблъсне завинаги, да съм сигурна, че няма да те видя отново. Направих го… донякъде… защото исках да те нараня — прошепнах аз.

В ъгълчето на устата му едно мускулче се сви, но той продължи да се взира в сключените си ръце. Бездната между нас, над която бяхме прокарали съвсем крехък мост, отново зейна, този път непроходима.

— Аха! Е, успя.

Стисна устни и не проговори доста време. Накрая обърна глава да ме погледне. Исках да избегна очите му, но не можах.

— Клеър — рече тихо. — Какво почувства, когато аз отдадох тялото си на Джак Рандал? Когато му позволих да го направи в Уентуърт?

През мен премина шок, от скалпа чак до пръстите на краката. Не очаквах да чуя точно този въпрос. Отворих и затворих няколко пъти уста, преди да намеря отговор.

— Не… знам — казах немощно. — Не съм мислила. Гняв, разбира се. Бях бясна — обезумяла. И болка. Страх ме беше за теб. И… те съжалявах.

— Ревнуваше ли? Когато след това ти казах, че той ме възбуди, макар че не исках?

Поех дълбоко дъх, усещах гъделичкането на тревата под гърдите си.

— Не. Не и тогава. Все пак ти… не си го искал. — Облизах устни и погледнах надолу.

Гласът му беше тих и съвсем спокоен:

— Ти също не си искала да легнеш с Луи, нали?

— Не!

Той хвана внимателно стръкче трева и съсредоточено и бавно започна да го изкоренява.

— И аз бях ядосан. И ме болеше, и те съжалявах. — Тревата се измъкна от земята с тихо скрибуцане. — Когато се случи с мен — продължи почти шепнешком, — си мислех, че не би го понесла и нямаше да те виня. Знаех, че трябва да се откажеш от мен, и се опитах да те отпратя, за да не виждам отвращението и болката по лицето ти. — Затвори очи и вдигна тревичката към устните си. — Но ти не си тръгна. Прегърна ме и се погрижи за мен. Ти ме излекува. Ти ме обича въпреки всичко. Пое дълбоко дъх и обърна глава към мен. Очите му бяха светнали от сълзи, които не искаха да се спуснат по бузите. — Мислех си, че и аз мога да го направя за теб. Затова дойдох във Фонтенбло.

Примигна, за да прочисти очите си.

— Когато ти ми каза, че нищо не е станало — за миг ти повярвах, защото много исках да е така. Но после… разбрах, Клеър. Не можех да го крия от себе си и знаех, че си ме излъгала. Реших, че ми нямаш доверие или… че си го искала и се страхуваш да не разбера.

Пусна тревата и сведе глава на ръцете си.

— Каза, че си искала да ме нараниш. Е, мисълта, че си легнала с краля, ми причинява повече болка от клеймото на гърдите ми и дори от ударите на камшика. Но при мисълта, че не ми се довери, се чувствам като свален от бесилото, за да бъда изкормен. Клеър… — Устата му се отвори беззвучно, после се затвори за миг, докато той намери сили да продължи: — Не знам дали раната е смъртоносна, но… но наистина усещам как сърцето ми кърви, когато те погледна.

Тишината между нас нарасна и стана по-дълбока. Жуженето на насекомите в скалите вибрираше във въздуха.

Джейми беше неподвижен като камък, взираше се безизразно в земята. Не можех да понеса това празно изражение и онова, което вероятно се криеше зад него. Бях видяла за миг отчаяния му гняв в беседката и сърцето ми се сви при мисълта, че железният контрол, който удържаше този гняв, спира не само него, но и доверието и радостта.

Отчаяно исках някак да разчупя тишината, която ни разделяше; да сторя нещо, което ще върне загубеното доверие. Джейми седна и се извърна към долината.

По-добре жестокост, отколкото тишина. Посегнах през бездната между нас и хванах ръката му. Беше топла от слънцето, жива под допира ми.

— Джейми, моля те…

Той извърна бавно глава към мен. Лицето му още изглеждаше съвсем спокойно, макар че очите се присвиха. Накрая стисна китката ми.

— Да не искаш да те набия? — попита тихо. Хватката му се засили толкова, че неволно се отдръпнах. Той ме издърпа грубо през жилавата трева.

Усетих как треперя, ръцете ми настръхнаха, но успях да отговоря:

— Да.

Изражението му беше неразгадаемо. Без да откъсва очи от моите, той посегна по камъните, докато не напипа стрък коприва. Пое рязко дъх, щом докосна жилещите стъбла, но стисна зъби и ги изкорени.

— Селяните в Гаскония бият неверните си жени с коприва. — Бръсна ме леко с копривата по едната гърда. Аз ахнах от ужилването и на кожата ми избиха червени петна.

— Да го направя ли? — попита той. — Да те накажа ли така?

— Ако… ако искаш. — Устните ми трепереха толкова силно, че едва изрекох думите. Няколко бучици пръст от корените на копривата паднаха между гърдите ми; едната се търколи по ребрата и спря до бумтящото сърце. Гърдата ми пламтеше като огън. Затворих очи и съвсем ясно си представих какво е да те нашибат със стрък коприва.

Внезапно желязната хватка на китката ми отслабна. Отворих очи. Той седеше с кръстосани крака до мен, а копривата лежеше захвърлена на земята. На устните му играеше лека, печална усмивка.

— Веднъж те бих, и то с право, сасенак, а ти заплаши да ме изкормиш със собствения ми кинжал. Сега пък искаш да те нашибам с коприва? — Поклати бавно глава и ръката му сякаш сама посегна към бузата ми. — Толкова ли много цениш гордостта ми?

— Да! Да, проклет да си! — Седнах, хванах го за раменете и двамата се изненадахме, когато го целунах силно и непохватно.

След първото неволно сепване той ме придърпа към себе си, обгърна с ръка гърба ми и устата му отвърна на моята. После ме притисна на земята, тежестта му ме обездвижи. Раменете му затулваха небето, а ръцете му притискаха моите до тялото ми, държаха ме в плен.

— Добре — прошепна. — Добре. Щом искаш, ще те накажа. — Притисна властно бедра в мен и аз усетих как краката ми се отварят за него, портите се отваряха широко за нападението.

— Никога — шепнеше той. — Никога! Никога друг освен мен! Погледни ме! Кажи го! Погледни ме, Клеър! — И влезе в мен силно. Аз изстенах и щях да извърна глава, но той държеше лицето ми и ме принуждаваше да го гледам в очите — да видя широката, сладка уста, разкривена от болка.

— Никога — каза още по-тихо. — Защото си моя. Моя жена, мое сърце, моя душа. — Тежестта му ме притискаше като канара, но търкането на телата ни ме накара да се издигна към него, за още. И още.

— Мое тяло — каза той, задъхан, докато ми даваше това, което исках. Аз се гърчех под него, сякаш да избягам, гърбът ми се извиваше и ме притискаше към тялото му. После легна отгоре ми, почти неподвижен, и най-интимната ни връзка сякаш стана още по-плътна заради сливането на кожите ни.

Тревата беше остра и ме бодеше, прекършените стъбла миришеха силно като мъжа над мен. Гърдите ми се бяха сплескали под него и усещах гъделичкането на космите по неговите гърди, докато се люлеехме напред-назад. Размърдах се, за да го предизвикам към грубост, и усетих как бедрата му ме притиснаха.

— Никога — прошепна ми той.

— Никога — казах аз и извърнах глава. Затворих очи, за да избягам от погледа му.

Нежен, неумолим натиск обърна отново лицето ми към него, докато ритмичните движения продължаваха.

— Не, сасенак. Отвори очи! Гледай ме! Защото това е твоето наказание, не моето. Виж какво ми причини, както аз знам какво причиних на теб. Гледай ме.

И аз го гледах — затворница под него. Гледах как свали и последната маска и ми показа дълбините си и раните в душата си. Ако можех, щях да заплача заради неговата и моята болка. Но очите му приковаваха моите отворени и сухи, безкрайни като соленото море. Тялото му ме държеше в плен и ме привличаше със силата си като западен вятър в корабни платна.

Аз потеглих към него и той потъваше в мен, а когато последните бури на любовта ме разтърсиха, той извика и се понесохме по вълните като една плът, докато се виждахме в очите на другия.

Следобедното слънце прежуряше силно по белите варовикови скали, хвърляше дълбоки сенки в процепите и кухините. Най-сетне открих онова, което търсех, растеше в един тесен процеп на гигантска канара, въпреки липсата на почва. Откъснах стръка алое, разцепих месестото листо и размазах хладния зелен гел по подутините на дланта на Джейми.

— По-добре ли е?

— Много. — Той сви ръка и изкриви лице. — Господи, тази коприва ужасно жили!

— Така е. — Издърпах надолу деколтето си и намазах малко алое на гърдите си. Веднага ми олекна.

— Много се радвам, че не ме послуша — казах аз и се озърнах към стръка цъфнала коприва.

Той се ухили и ме потупа по задника със здравата си ръка.

— Беше на косъм, сасенак. Не биваше да ме изкушаваш така. — После се наведе и ме целуна нежно. — Не, любима. Веднъж ти се заклех и държа на клетвата си. Няма да ти посегна от гняв, никога. Все пак — добави тихо и се извърна — вече достатъчно те нараних.

Свих се от болка при спомена, но аз също трябваше да съм справедлива към него.

— Джейми — казах с треперещи устни. — Бебето… Не си виновен ти. Мислех, че си виновен, но не е така. Мисля… мисля, че така или иначе щеше да се случи.

— Така ли? О… — Ръката му беше топла и успокояваща около мен. Притиснах глава към рамото му. — От това малко ми олеква. Но аз говорех повече за Франк. Мислиш ли, че ще можеш да ми простиш? — Сините му очи ме погледнаха тревожно.

— Франк ли? — изненадах се аз. — Но… няма какво да ти прощавам. — Той вероятно не знаеше, че Джак Рандал е още жив. Все пак го бяха арестували веднага след дуела. Но ако не знаеше… поех дълбоко дъх. Така или иначе щеше да разбере; по-добре да е от мен. — Ти не си убил Джак Рандал, Джейми.

Той не изглеждаше шокиран или изненадан. Поклати глава, следобедното слънце караше косата му да искри. Все още не беше достатъчно дълга, за да я връзва, но в затвора беше пораснала и той все я отмяташе от очите си.

— Знам, сасенак.

— Така ли? Тогава… какво…

— Ама ти… не знаеш ли? — попита смутено.

Студ плъзна по ръцете ми въпреки жаркото слънце.

— Какво да знам?

Той прехапа долната си устна и ме погледна неохотно. Накрая пое дълбоко дъх и каза с въздишка:

— Не го убих, но го раних.

— Да, Луиз каза, че си го ранил лошо, но се възстановявал. — Внезапно видях отново последната сцена в Булонския лес, преди да ми причернее. Острието на шпагата на Джейми се плъзга през еленската кожа. Кръв руква и панталоните потъмняват… а острието проблясва от силата, която го плъзга надолу.

— Джейми! — гледах го ужасена. — Те нали не си… Джейми, какво си направил!

Той сведе поглед и потърка ужилената си длан в килта. Поклати глава, сякаш също се чудеше.

— Бях голям глупак, сасенак. Не можех да го пусна ненаказан след онова, което стори на момчето… и през цялото време си повтарях: „Не убивай мръсното копеле, обещал си. Не го убивай.” — Усмихна се тъжно и се вгледа пак в петната по дланта си. — Главата ми беше като кипнало гърне и се бях вкопчил за тази мисъл: „Не го убивай.” И не го убих. Но бях обезумял от гняв, кръвта пееше в ушите ми — не помнех защо не трябва да го убивам, освен че ти бях обещал. И когато той падна пред мен, си спомних за Уентуърт и Фъргъс, и острието само…

Усетих как кръвта се смъква от главата ми и седнах тежко на една издатина в скалата.

— Джейми…

Той сви рамене.

— Ами, сасенак, какво да ти кажа — избягваше да ме погледне, — много е гадно да те ранят там.

— Исусе! — Седях неподвижна, смаяна от това откровение. Джейми седеше тихо до мен и изучаваше опаката страна на огромните си длани. На дясната имаше малък розов белег. Джак Рандал беше забил гвоздей в нея, в Уентуърт.

— Мразиш ли ме за това? — Говореше тихо, почти колебливо.

Поклатих глава със затворени очи.

— Не. — Отворих ги и видях съвсем близо лицето му, много угрижено. — Не знам какво да мисля вече, Джейми. Наистина не знам, но не те мразя. — Стиснах леко ръката му. — Само че… остави ме сама за малко, става ли?

Облечена отново с вече сухата рокля, аз положих ръце върху бедрата си. Един сребърен и един златен пръстен. И двата венчални пръстена още бяха там, но нямах представа какво означава това.

Джак Рандал вече нямаше да стане баща. Джейми изглеждаше сигурен в това. А аз още носех пръстена на Франк и помнех мъжа, който беше мой пръв съпруг. Можех да си го спомня ясно — какъв беше и какво правеше. Как беше възможно това, след като изобщо нямаше да съществува?

Поклатих глава и прибрах изсушените от вятъра къдрици зад ушите си. Не знаех и вероятно никога нямаше да разбера. Но без значение дали можеш да промениш бъдещето — а изглежда ние го бяхме направили, — бях сигурна в едно: не можеш да промениш близкото минало. Стореното — сторено и това е. Джак Рандал нямаше да има деца.

Един камък се търкулна по склона зад мен, подскочи и предизвика малки ручейчета от чакъл. Обърнах се да погледна нагоре.

Свлачището беше станало наскоро. Бялата повърхност показваше къде се е отчупил варовиковият къс и там бяха поникнали само дребни растения, за разлика от гъстите храсталаци, които покриваха останалата част от скалата.

Джейми се приближаваше към него, търсеше къде да се хване. Видях го да заобикаля една огромна канара и чух тихото стържене на кинжала му по камъка.

После той изчезна. Очаквах да се появи от другата страна на скалата, но не стана така и след малко започнах да се тревожа. Може би се беше подхлъзнал и си бе ударил главата в скалата.

Като че ли цяла вечност развързвах обувките с високи токчета, а него още го нямаше. Събрах полите си и тръгнах по склона, като внимателно пристъпвах боса по горещите скали.

— Джейми!

— Тук съм, сасенак — каза той зад мен и ме стресна. Едва не изгубих равновесие. Той ме хвана за ръката и ме издърпа надолу към малко чисто пространство между острите паднали камъни.

Обърна ме към скалната стена, която беше покрита със следи от вода и дим. И с още нещо.

— Виж! — каза тихо той.

Видях гладката стена на пещерата и ахнах.

Нарисувани зверове препускаха по камъка пред мен, копитата им летяха във въздуха, устремени към светлината горе. Бизон и елен препускаха заедно с вдигнати опашки, а в края на скалния шелф деликатни птици бяха разперили криле над устрема на зверовете.

Те бяха нарисувани в червено, черно и охра с изящество, което използваше линиите по скалата като акценти. Зверовете трополяха беззвучно, с изопнати от усилието хълбоци, крилете се рееха през пукнатините в камъка. Те бяха живели с мрака на пещерата, осветявани единствено от пламъците на създателите си. Сега, озарени от слънцето след срутването на заслоняващия ги покрив, изглеждаха съвсем живи.

Бях толкова погълната от тях, че забравих за Джейми, докато не ме извика.

— Сасенак! Ела тук. — В гласа му имаше нещо странно и аз забързах към него. Той стоеше на входа на малка странична пещера и се взираше надолу.

Те лежаха зад издатина в скалата, сякаш скрили се тук от вятъра, който преследваше бизона.

Бяха двама и лежаха заедно на спечената пръст на пода на пещерата. Костите бяха издържали на сухия въздух в пещерата, но плътта отдавна беше станала на прах. Малки остатъци от кафеникава кожа висяха по извивките на единия череп, а почервенял от годините кичур коса се люлееше леко от течението.

— Господи! — казах тихо, сякаш да не ги събудя. Притиснах се към Джейми и ръката му плъзна на кръста ми.

— Мислиш ли, че… са убити тук? Може би жертвоприношение?

Джейми поклати глава, гледаше замислено малката купчинка крехки кости.

— Не. — Обърна се и вдигна ръка към стената зад нас, където еленът летеше, а жеравите се рееха над него.

— Не. Хора, които могат да нарисуват такива зверове… не са способни на подобни неща. — Обърна се пак към двата скелета в краката ни. Клекна и проследи линията на костите с пръст, като внимаваше да не ги докосва.

— Виж как са легнали. Не са паднали тук и никой не е положил телата им. Сами са легнали. — Ръката му плъзна над дългите кости на ръцете на по-големия скелет, тъмната ѝ сянка запърха като огромна пеперуда над купчината.

— Той я е прегръщал. Притиснал е бедра към нея и я е прегръщал здраво, главата му е на рамото ѝ.

Ръката му прелетя над костите, озаряваща, показваща, обличаща ги отново с въображаема плът, и аз ги видях прегърнати за последно и завинаги. Малките костици на пръстите се бяха разпаднали, но тези на дланите още бяха по местата си. Крехките фаланги се припокриваха; бяха преплели ръце в последното си очакване.

Джейми се изправи и огледа пещерата. Слънцето оцветяваше стените ѝ с пръски алено и охра.

— Там. — Посочи място близо до входа. Скалата беше покафеняла от праха и времето, но не беше ръждива от водата и ерозията. — Това е бил входът. Срутила се е скала и го е запечатала. — Обърна се и сложи ръка на скалната издатина, която заслоняваше влюбените от светлината.

— Сигурно са търсили друг изход на сляпо, хванати за ръце — казах аз. — Търсили са път навън в мрака.

— Да. — Облегна чело на камъка и затвори очи. — А светлината е изчезнала и въздухът е свършил. Затова са легнали в тъмното да умрат. — Сълзите оставяха мокри следи по прашните му бузи. Аз също обърсах лицето си и го хванах за ръка, внимателно преплетох пръсти в неговите.

Той се обърна към мен, издиша рязко и ме притисна към себе си. Ръцете ни посягаха в угасващата светлина на залязващото слънце, нетърпеливи да усетят топлината и утехата на плътта на другия, а невидимите кости под нея напомняха колко кратък е животът.