Тежестта на скафандъра

Даал

Вече трета седмица висяхме неподвижно над планетата, тоест въртяхме се с нейната скорост около оста й. Координаторът настоя да изменим режима си съобразно денонощния й цикъл — това щяло да ни държи подготвени за евентулни изненади. Не зная дали ни правеше подготвени, но към душевните ни мъки сега се прибави и една постоянна сънливост. Защото „нощта“ си траеше за нас толкова, колкото и преди — не можеш изведнъж току-така да почнеш да спиш по-дълго, а „денят“ ни стана близо два пъти по-дълъг поради голямата ни височина над планетната повърхност. През нашите прозорци-екрани за пряко наблюдение можехме да се любуваме за твърде кратко време на изгрева и на залеза на тукашното слънце. Един грамаден плазмен балон без лъчи и протуберанси се изтъркулваше зад кръглата плоча на планетата, като само за няколко минутки запалваше нейния край, който лумваше с могъщото очарование на гигантски пожар. В същото време от другия край сякаш някой тичешком дърпаше черна завеса, която, още неуспяла да покрие изцяло плочата, лумваше там, дето бе започнала да се разгъва. Този нов пожар отново се превръщаше в кървавочервения балон, който бързо се понасяше сред звездите, променяйки цвета и големината си. А планетата под нас засияваше с безброй великолепни дъги, но съществата на нея сигурно не ги виждаха, защото си спяха спокойно, неподозирайки нашето присъствие, и защото небето над тях си оставаше нощно черно.

Но наистина ли не подозираха нашето присъствие, или техните нощи бяха станали също такива кошмарни като нашите? Някога Земята след дълги спорове бе отхвърлила значително по-евтината възможност да търси връзка с другите цивилизации, като изпраща сигнали-призиви. Бе поискала да запази спокойствието на своето небе, криейки неговия адрес. Вместо това скъпо струващи звездолети бавно обхождаха сферата от трийсет светлинни години около нашето слънце и по сложни обходни пътища с голямо закъснение й съобщаваха своите открития. Въпреки смъртната опасност, която човечеството виждаше за себе си от един възможен контакт с друга цивилизация, то не бе се отказало да го търси. Защо тогава тази хубава планета се отказваше от него? Тя ли се отказваше изобщо, или тая странна станция около нея? Възможно ли бе на планетата да няма живот, той да е концентриран или останал само на станцията й?

Стояхме пред нашите прозорци-екрани и се питахме. Не се питаше като че ли само Крамер, нашият планетолог. През цялото време на експедицията той сякаш нито веднъж не се развълнува от нещо. Нито веднъж не го видях да стои без работа. Отначало изучаваше луната-спътник на планетата, докато напълни стотици касетки със сведения за нея и състави подробната й карта. После се зае със самата планета. Станцията като изкуствено тяло сякаш не съществуваше за него. И ако за нещо се ядосваше, то бе, че от тая височина трябваше да си служи само с телескопи и радарни средства. Наистина, те бяха достатъчни, за да направи една добра карта на континентите и океаните, да изучи метеорологичните условия и тектоничния живот на нейната кора. Но друг живот — органичен — освен широките зелени площи без нашите сонди не можеше да бъде установен.

Питахме го често какво мисли, той само вдигаше рамене:

— Като слезем, ще видим. Ако бързате, пуснете сонди!

И ние стояхме пред нашите екрани-прозорци и питахме планетата — нейните многоцветни дъги, облаците й, нейния ден и нейната нощ. Прекалено дълго стояхме пред тия „прозорци“, които всъщност не служеха за нищо друго освен за развлечение на екипажа. Те представляваха обикновени екрани, само че едно мъничко кристалче в обвивката на кораба посредством система от остроумно разположени лещи прожектираше върху тях точно такъв откъс от околното пространство, какъвто се вижда с просто око през прозореца с размери трийсет на шейсет сантиметра.

Подхвърлих на координатора, че е необходимо да закрием тия прозорци. Сигурно съм го направил по-скоро в пристъп на гняв към самия себе си, отколкото от осъзнати лекарски мотиви. Но той ми се изсмя ядосано:

— За толкова вредни ли ги смяташ? Човек има нужда понякога да си въобрази, че вижда нещата със собствените си очи.

Това не ми беше съвсем понятно, защото не познавах нищо друго освен звездолета, където съм се родил, и още от рождение разглеждах Космоса само с могъщите изкуствени сетива на неговите уреди. В жилищата на звездолета също има такива прозорци, дори са по-големи, но те никога не бяха ме удовлетворявали като наблюдателно място. Най-много да погледна през тях ей тъй, за куриоз, както обръщаме понякога ръчния далекоглед от обратната му страна, за да видим нещата стократно по-малки.

— Хората са отчаяни — възразих аз настойчиво, сякаш отчаянието им се дължеше на тия глупави прозорци.

— Мислиш ли? — вяло се усмихна той.

— Убеден съм.

— Да ти направя ли едно признание? И аз съм отчаян.

Очевидно той искаше да се пошегува, но аз чувствувах какво се крие зад тая шега и му отвърнах съвършено сериозно:

— Знам. И се боя да не направиш някоя глупост.

— Нали това ти е работата, да ме предпазваш — рече той с неприсъща за него злоба и ми обърна гръб.

Безпокойството ми за настроението на хората за щастие ми пречеше сам да потъна окончателно в нашето общо униние. Или по-скоро аз несъзнателно изострях това свое безпокойство, за да нямам време за собствени преживявания и размисли. Предписвах поголовно двойни дози възбуждащи средства и разигравах пред другарите си безгрижие и оптимизъм. Така е, лекарят в космоса по-често е принуден да се държи като палячо вместо като лекар. Навярно съм играл ролята си доста добре или пък те просто не си правеха труда да ме наблюдават, потънали в оная всепоглъщаща резигнация, обхванала кораба, защото, вместо да ми се изсмеят направо или да ме обявят за луд, те реагираха с оня коктейл от снизхождение и завист, с който възрастните черпят децата: „Той е малък още, затова така, той още не разбира истински нещата…“ Даал направо ми го каза:

— Завиждам ти, докторе, че си толкова млад и че не познаваш Земята…

— Да не мислиш, че като съм се родил на звездолета, съм се родил идиот, за когото най-голямото щастие е да гледа онези все едни и същи мутри, които го заобикалят от рождението му? — отвърнах аз.

Той ми се извини, но пак не беше съвсем убеден, че аз изживявам нещата с такава сила, както другите.

Това стана, когато ние все пак решихме, ей тъй за провокация, да пратим отново сонда към планетата. Пратихме я през нощта, наблюдавайки как ще реагира станцията-пазителка. Но тя все не реагираше и изведнъж на холограмния екран в главната зала за управление потекоха реки, в които се отразяваше луната, заплискаха се черносребърни морски вълни, прелетя връх, който изригваше огън. Никакъв признак на живот не зърнахме, но някой шумно изпъшка:

— Съвсем като Земята!

Огледах поред осмината и не познах кой беше — лицата им светеха в еднакво мъчително напрежение и очите им с ненормална острота се забиваха в екрана.

Тъй като не искахме да жертвуваме сондата, не бяхме я програмирали за повече обиколки и тя се върна. Всички бурно настояха да се пратят нови. Аз ги надвих:

— Какво пък толкова видяхте? Съвсем като Земята била! Не съм бил на Земята, но всичките филми за нея съм гледал и за щастие тя съвсем не прилича на тая планета. Може Земята да е била такава преди много хилядолетия, но трябва да ви кажа, че никак не ми е интересна една планета, която само ще ми покаже нашето далечно минало. Имаме си достатъчно материали за него.

Така бяха сащисани, че дълго никой не се реши да ми възрази. Пръв Вейо, моят най-добър приятел, подхвърли в своя си стил:

— Странно, че Рони още не го е замъкнал в изолационната! Да не е повреден?

— Повредени сте вие — разкрещях се аз наистина като луд. — Сега да си отвличате вниманието с някакви сантиментални изгледи от планетата, когато ония от станцията сигурно ни дебнат, за да ни анихилират като предишната сонда!

— Той се е уплашил — пошепна някому Велидо.

— Не съм се уплашил. Просто забранявам да се праща втора сонда! — рекох аз и гласът ми се пречупи, мъчейки се да стане авторитетно нисък. — Като лекар имам право на това.

— Лекарят има само обикновен глас при определянето на научните задачи — заяви координаторът. — Но…

— Единствената ни задача сега е да установим мирен контакт със станцията! — озъбих се и нему аз.

Той спокойно продължи:

— Докторе, ти ме прекъсна. Точно това щях да кажа и аз.

Той улови най-после погледа ми, който дотогава упорито криех от всички, за да не издам истинските си мотиви, и аз прочетох в станалите му прозрачни очи: „Разбирам те много добре, само че по-спокойничко, защото току-виж дигнали бунт!“

— Нека не се увличаме, момчета — рече координаторът, след като дълго-дълго и, струва ми се, като че ли с известна признателност бе ме гледал. — Представете си, че тая свобода, която ни дадоха сега, е някаква уловка! Забравихте ли, те ни заявиха твърде недвусмислено, че ще ни унищожат? Нека да си гледаме работата, както досега, нямаме нито време, нито нерви за излишни дискусии…

— Време имаме — прекъсна го насмешливо Вейо.

Координаторът реши, че е уместно да се засмее, за да успокои атмосферата. Но смехът му излезе твърде изкуствен:

— Вярно, драги щурмане, време имаме дяволски много! Дайте тогава по-добре да помислим с какво друго да го запълним!

— С какво по-добре, отколкото с изучаването на планетата — измърмори Крамер.

— Крамер, аз разбирам мъките ти — повиши леко тон координаторът. — Но ще ви кажа на всички: дори лекарят да няма право на тая забрана, аз съм готов да й се подчиня.

Думите му означаваха всъщност, че той издава тая забрана и просто моли да не го принуждават да я изрича в грубата й форма. Корел и Велидо се размърдаха едновременно, готвейки се да кажат нещо, и той побърза да добави:

— И на една забрана да се дискутира по въпроса също бих се подчинил. Съвземете се, момчета! Ние не предвидихме в изработената оня ден програма пращането на сонди към планетата, въпреки че обсъждахме и тоя въпрос. Направихме го по изключение. Но единодушно сме гласували за програма на поведение без тия сонди и нямаме основание сега да я променяме.

Тази програма беше резултат на една свирепа многочасова дискусия, в която всеки бързаше да излее яда си от повторното прекъсване на контакта със станцията. И яда си и… своя страх! Някой предложи, по моему твърде разумната идея, да се изтеглим на по-далечно разстояние, за да не ни изненада някой внезапен удар. Монида беше съставил вече математически модел на унищожението на нашата сонда и ни доказваше, че това е станало навярно със стабилизиран поток антиматерия. Друго обяснение не би могъл да даде. А ако те са в състояние да пращат такъв плътен лъч антиматерия на осем-десет километра… Зонен възрази, че разликата в енергийната мощ, нужна за тия две разстояния, била гигантска. „Ето, изчислил съм я! — разпали се старецът. — За нашите представи наистина е невероятно да имат на станцията такива мощности, но ние не знаем на какъв принцип стабилизират антиматерията. Едва ли е като нашия!“

Тогава аз бях изцяло на страната на Монида. Нашият кораб, колкото и голям и съвършен да бе, не можеше да си позволи лукса да има оръдие, стрелящо с античастици. Дори бойният ни лазер изискваше толкова енергия, че винаги бихме се сериозно замислили дали да го употребим. Ако в продължение на следващите няколко месеца нямаше да имаме възможността да попълним енергийните си запаси, щяхме да заприличаме на пчелата, която, ужилвайки врага си, е обречена да умре. Звездолетът притежаваше едно-единствено анихилационно оръдие, но и неговата поразяваща мощ се простираше на не повече от хиляда километра разстояние. Разбира се, аз тука нямам предвид онова чудовищно оръжие, което представляваха главните двигатели на звездолета. Избълваната от тях отработена материя можеше да подпали цяла планета. Но те обикновено прикриваха само гърба ни, бяха толкова неповратливи, колкото самия звездолет, и аз не зная при какви случаи бихме ги употребили като оръжие. Навярно само ако една цяла цивилизация хукнеше да гони звездолета ни, за да стигне подир него до Земята. А тази станция тук беше порядъчно голяма и достатъчно близо до своите енергийни източници, за да може да притежава подобен анихилатор като звездолетния.

Координаторът отсече:

— Не вярвам. Биха го употребили досега. Ще си останем тук, близостта действува не само на нас. Ние сме предизвикващите и сме длъжни да имаме по-здравите нерви!

Отново му се възхищавах въпреки съзнанието, че той се намираше в положение като моето — постът и отговорността бяха именно ония фактори, които поддържаха сега активния му дух, бяха възвърнали привичната му разсъдливост и спокойствие.

— А ако те изобщо нямат? — рече тогава Вейо. — За нервите става дума. Може не само анихилаторите им да са изградени на друг принцип, нали?

— Вейо, остави тия твои вечни шеги! — ядоса се координаторът. — Ако имаш някакво друго предложение, казвай!

Теоретиците ни Монида и Даал тогава вече разработваха в няколко варианта модели на нашите тайнствени противници, изхождайки от твърде оскъдните данни, получени главно при съставянето на езика. Тези модели ги определяха като същества от хуманоиден тип, но забележката на Вейо би могла и да не бъде шега — едно действие, което прилича на човешко, не е задължително да произхожда непременно от същество, устроено като човека.

Спомням си, че тогава Вейо направи едно предложение, което също отначало ни се видя много разумно, а после отхвърлихме. Той предложи да извикаме „Плутон“ и заедно с него да се установим на естествения спътник. Да се укрепим там вече за неограничено време и оттам да оказваме натиск на планетата и нейната станция-страж. Даал тогава пръв възрази и с една настойчивост, в която аз за съжаление не видях нищо подозрително по простата причина, че той имаше право: Това щеше да представлява обявяване на война. Луната си беше тяхна, въпреки че не са я заселили…

Сега си въобразявам, че ако още тогава бях обърнал внимание на начина, по който Даал оспори предложението, ако още тогава бях предприел някакво лечение, той може би нямаше да доразвие в себе си тая налудничава идея. Но и угризенията ми са неясни и неоформени, тъй като аз все още не знам какви мерки е трябвало да взема.

Много невъздържан бях в тоя спор около изпращането на нови сонди към планетата, въпреки че координаторът така категорично ме подкрепи. И едва репликата ми към Даал за моето раждане на звездолета и за мутрите, които ми е омръзнало да гледам, ме стресна. Та аз обиждах всички и едновременно назовавах нещо, което най-малкото аз биваше да си позволя като лекар пръв да назова открито — омръзването. Но тая злобно-хаплива реплика стресна и другите. Може би и те разбраха, че ме обиждат, като ме отделят от себе си. Настъпиха няколко мига тишина. Всички навярно мислеха повече за мене и за моята реакция, отколкото за поставения от координатора въпрос, как да запълним излишното време. И в тая тишина Даал каза:

— Аз смятам, че ние просто трябва да си вървим.

Сякаш хвърли бомба в средата на залата и ние я гледахме вцепенени, и чакахме тя да избухне най-сетне, осъзнали с рефлексите си безсмислието на всякакъв опит да се скрием от нея. Дори не свързахме думите му с темата на нашия разговор.

— Толкова ли страшно ви се вижда? — продължи Даал малко стеснително. — Заявиха ни го хората, не искат контакт и толкоз! Нима нашият морал ни позволява да им се натрапваме? Помолиха ни за това, на мене поне като молба ми прозвуча, и то твърде убедителна: моментът на тяхната еволюция не позволявал външна намеса. Какво повече искате? Представете си, че на Земята й се случи нещо подобно!…

Бомбата бе вече избухнала в душите на всички ни — никой до този момент не бе допускал в себе си тая възможност! Та как ще си отидем? Ей тъй да си отидем, без нищо да сме разбрали, без да сме ги видели дори? След като толкова сме копнели за тях, след като на този наш мъничък кораб е събран целият хилядолетен копнеж на човечеството за тая среща?

Координаторът каза с изумителна кротост и несигурност:

— Но, Даал, ти знаеш, че ние няма да си позволим никаква намеса! Ние търсим само интелектуалната връзка, не материалната, не близостната… — не можеше той да намери точната дума. — Само един интелектуален обмен на определени знания…

— Нито ние, нито те — повиши по-уверено глас Даал — сме сигурни, че тази интелектуална връзка няма да послужи за едно поробване. Тъй като те засега нямат възможността да покорят Земята, която не знаят дори къде е, значи опасността произтича единствено от нас. Щом не можем и пред себе си да дадем гаранция за това, какво ще предприеме по-нататък Земята спрямо тия същества, то сме длъжни да се оттеглим и да се освободим от отговорността. Аз не се решавам да поема отговорността за една евентуална гибел на тая цивилизация…

Не зная как бихме отвърнали на такива доводи, ако моят проклет приятел Вейо не бе събудил навреме своята хапливост:

— Май че засега става дума само за нашата евентуална гибел.

— Именно! — подхвана с подозрително облекчение координаторът и бързо-бързо заизлага някакви нови съображения по програмата на нашето сегашно поведение спрямо станцията и по защитата на кораба.

А само преди малко бе отхвърлил всякакъв опит да бъде променена установената програма! Ние с не по-малко подозрителна жар се впуснахме да обсъждаме неговите предложения, сякаш никой никога не бе споменавал нещо за връщане. Дори когато Даал с наведена глава напусна залата, ние се направихме, че не сме възприели това като демонстрация, че той просто излиза по някаква своя си неотложна работа. И едва няколко минути по-късно аз хукнах да го търся, осъзнал цялата пагубност на случилото се. Даал трябваше на всяка цена да бъде обезвреден. И то веднага! Ония от станцията не биха могли да си пожелаят по-ефикасно оръжие против нас от едно морално разложение.

Рони шляпаше подире ми из коридорите и по стълбищата с пластмасовите си ходила и аз си мислех, че така неотстъпно ще трябва да вървя подир душата на Даал, за да я избавя от собствената й слабост. Потърсих го най-напред в библиотеката — сам не зная защо там, макар че той наистина напоследък киснеше все в нея. А в кабинета си щях веднага да го открия чрез екрана за наблюдения. Библиотеката беше празна, но нещо ме накара да поседна в креслото пред справочника. Тук всичко беше красиво направено. Малкото кръгло помещение представляваше един свят на ювелирно изкуство, нелишен от известно разточителство сред конструктивния практицизъм на всички други помещения. Дори хилядите касетки, вградени в стените чак до тавана и съдържащи микрозаписите на такова количество научни и художествени произведения, за които два живота не биха стигнали да им се насладиш, бяха оформени като кутии за скъпоценности. Портретите на човешките гении те караха да се чувствуваш тук като в пантеон. И седнал сред него, аз изведнъж се усетих много слаб, за пръв път се запитах имам ли право да налагам волята си над другия. Кой съм аз, какво съм аз? Потомък на тези великани? Или една жалка тяхна издънка, пръкнала се на светлинни години разстояние от мястото, където те са творили? Имам ли изобщо нещо общо с тях? Не съм ли рожба на някоя тяхна случайна заблуда в търсенето на истините?

От историята знаех как някога хората са коленичили в своите храмове, как са се молили на боговете си да им пратят знание и помощ. Прищя ми се да направя същото — да падна на колене върху тъмночервения килим, да вдигна ръцете си към кристалния таван… Но присъствието на Рони ми напомни, че в моето квадратче на екрана в кабинета ми щеше да се отрази и странната ми молитва. „Даал — казах му тогава в себе си, — нямам сили, приятелю мой, да те превърна в пациент, но може би моята слабост ще те убеди, че не си прав. Ще си поговорим, нали? Ще си поговорим като приятели и човеци, които са еднакво безпомощни и смутени. Ето тука, тука ще дойдем! Ще седим, ще гледаме спокойните лица на земните мъдреци, ще четем мъдрите мисли под портретите им… Виж какво е казал някога тоя древен поет: «Открий пространствата за милиони хора, макар в несигурност, свободно трудейки се да живеят.»1 Виж преди колко века го е изпял, а как още…“

По пътя за кабинета се мъчех да съставя оня план за психическо въздействие, който чрез приятелско събеседване трябваше неусетно да изведе пациента до най-дълбокия смисъл на неговото поведение, до смисъла на живота му изобщо, в който той се е обезверил или който е загубил. И търсех място за тия думи на Гьотевия Фауст, изстрадани като никоя друга човешка истина. Правех го, макар да знаех отнапред, че нямаше да ми стигне умението да придобия онова лично очарование, задължително за психиатъра при този вид терапия. Даал не беше само два пъти по-стар от мен, той беше и двайсет пъти по-умен, повече знаещ. А аз съм се упражнявал само над ония младоци на звездолета, на които трябваше да помагам да намерят себе си в тая загубила се сред звездите микроскопична метална черупка, съществуваща единствено благодарение на смешното си упорство да вярва в своята правота и непобедимост.

За да отложа още малко срещата, аз се залисвах из кабинета си — подреждах го, донапомпах двете кресла, поставих ги едно срещу друго и все поглеждах към екрана за наблюдения на екипажа. Другите още спореха в главната зала за управление. Даал седеше в своето квадратче с гръб към мене, наведен напред, навярно подпрял лакти на коленете си и захлупил лице в отчаяние или размисъл. Изведнъж без всякакъв повод си спомних, че неговият психоробот е от по-ниска класа, а защо на него именно бе разпределен такъв психоробот, не можах да си спомня, макар сам да участвувах в разпределението им още преди отлитането ни от звездолета. Трябваше да проверя мотивите в дневника на експедицията, но сега нямах време, а отново пламналата ми тревога ме накара да го повикам веднага. Наложи се няколко пъти да извиквам името му към визиофона.

— Даал — казах му, — много те моля да ми отделиш малко време! Ако обичаш, ела при мен!

Той се усмихна с меланхолична ирония:

— За болен ли ме обяви? Не съм болен, бъди спокоен! И нищо няма да направя, за да преча на намеренията ви, в това също можеш да бъдеш уверен.

На устата ми бе да му кажа, че едно дезертьорство в такъв момент е предостатъчна пречка, но аз отпуснах лице вече в искрена безпомощност, защото окончателно разбрах, че едва ли ще постигна нещо. „Никаква дискусия! — повтарях си аз. — Никаква дискусия!“, а към визиофона рекох:

— Ние всички сме болни, Даал, вече всички сме болни. А аз може би най-много, защото съм по-млад и по-незнаещ от вас. Имам нужда от помощта ти, за да оформя и аз позицията си.

— Тъкмо от моята помощ ли? — засмя се недоверчиво той, но се хвана на въдицата ми, а когато влезе в кабинета, когато седна в бухналото кресло, което в старанието си бях пренапомпал, аз му казах:

— Нима ме смяташ за свой противник? Не видя ли, че аз пръв се обявих против пращането на нови сонди, против нашата груба намеса в живота на тая цивилизация?

— Не го ли направи, защото се боеше тия изгледи да не деморализират екипажа? — учуди се той.

Аз преспокойно излъгах, но неговата доверчивост ме трогна и отново обърка. А планът ми съвсем отиде по дяволите, защото не с такъв въпрос мислех да започна:

— Какво възнамеряваш да предприемеш по-нататък?

— Не зная — отвърна той съвършено откровено; впрочем аз изобщо не помня да съм улавял в него дори и нотка на неискреност. — Не зная още. Но в едно съм сигурен: ще направя всичко възможно да снема поне от себе си отговорността.

— Отговорността за какво?

— За цялата тая история.

— Когато тръгвахме за насам, не допускаше ли такъв вариант на тая „история“?

— Нима не помниш ентусиазма, с който хукнахме от звездолета? Кой е допускал…

— Чак толкова наивни не бяхме, Даал.

— Разбира се, отчитахме задължителния период на взаимно недоверие, но…

— И само защото тоя период трае по-дълго, отколкото ни се иска ли? — прекъснах го отново аз.

Той разтърка с длани лицето си, сякаш за да се разсъни, а аз още веднъж си напомних: „Никаква дискусия, внимавай, разговорът тръгва натам!“

— Не, докторе, не затова. Просто междувременно видях нещата откъм другата им страна. Очевидно ние сме по-силните; щом сме тука, щом те са само на тая своя планета, значи ние сме по-силните. А аз винаги съм вземал страната на по-слабите, такова е възпитанието ми.

— Виж, Даал, въпросът, който сега ще ти задам, не означава, че не одобрявам твоята позиция към по-слабия. Но нали тя е била валидна на Земята и на звездолета, тя е човешка позиция за сред човеци? А в случая ти се отвръщаш от човечеството, за да застанеш на страната на нещо, което дори не ни е известно какво е.

Благородните черти на лицето му леко се втвърдиха:

— Докторе, отношението Човек-Космос не е само общ за човечеството проблем, то е и проблем за всяка личност поотделно. То е както някогашният религиозен проблем — и нравствен, и философски, и въпрос на вътрешна потребност.

— Но все пак частно отражение на общото! — настоях аз, леко загубвайки търпение.

— И степента на това отражение е индивидуален въпрос. Зная, че най-силното, което може да ми бъде противопоставено сега, е нашият земен патриотизъм. Но нека да ми бъде позволено да преразгледам за себе си поне стойността на тоя патриотизъм в момента, когато се е появила една друга страна, имаща същото право на патриотизъм, а нашият патриотизъм се превръща в акт на агресия!

— Даал, мене са ме учили, че без агресивността на белтъка спрямо околната среда нямаше да има изобщо живи организми.

— Нека не си четем примитивни нравоучения! — каза той, усетил навярно промяната в държанието ми. — Както виждаш, аз също не правя нищо, за да те убеждавам в моите позиции.

Извиних му се и бях ядосан на себе си, че не успявах да дам на разговора планираната насока, че не намирах място за Гьотевия цитат.

— Но ако сега се оттеглим, Даал, и звездолетът дори ако се оттегли, това няма нищо да означава. Самото съществование на тая планета ще бъде едно вечно предизвикателство към човечеството.

Той отново омекна и рече с безкрайно тъжната си и уморена усмивка:

— Именно! Виждаш ли колко добре го каза! Вечно предизвикателство! Сам съзнаваш неизбежността на конфликта. Ето, аз просто не искам да участвувам в него, не искам да чувствувам съществуването на другите като предизвикателство към себе си.

Загледах се в неговия робот, който стоеше като неподвижен часовой зад креслото му, и отново си спомних, че този психоробот е от по-ниска класа. Но замяната сега би била лична обида за Даал.

— Даал — запитах го все още с безпокойството в себе си. — Какво би направил, ако можеше да действуваш от името на цялото човечество?

— Бих им съобщил местонахождението на Земята, бих им казал още: когато почувствувате нужда от нас, заповядайте, ще ви се зарадваме! След което бих си отишъл.

Нямаше нищо ненормално в този отговор. В края на краищата една среща в Космоса е действително полезна и безопасна само когато и двете страни са готови в еднаква степен за нея! Но нима щеше някога да се случи такова идеално положение изобщо? Та то би предполагало абсолютно еднаквото начало и абсолютно еднаквата еволюция на двете цивилизации!

Погледнах часовника си и ядосано видях, че беше крайно време да се отдам на други свои задължения.

— Даал — рекох му, — прости ми, че ще се върна към първия си въпрос! А какво би направил, действувайки само от свое име?

Пак същата тъжна, тъжна и уморена, уморена усмивка:

— За съжаление най-ограничени са възможностите на човека, когато той действува само от свое име. Пък и силата му е най-малка. Бих молил навярно да ме изстрелят към „Плутон“, а оттам към звездолета.

Помислих си, че бих помолил от своя страна Рони веднага да го замрази като консерва, докато си свършим работата, но съзнах, че моето внезапно озлобление произтича от това, че думите му бяха ми прозвучали толкова убедително и че аз, като лекар на експедицията, нямах правото да си позволя такава позиция. Аз трябваше да бъда войнствуващ човек и да си остана такъв докрай, защото всяка клетка в организма ми крещеше със своя млад глас: ти си роден със зъби и с нокти да доказваш своето човешко право над природата; насилието над нея е твоята форма на живот, откажеш ли се от него, ще се откажеш от себе си и от живота изобщо!

— Даал — казах му съвсем предпазливо, — ти може би не чу последните ни решения, защото излезе. Решихме да не пускаме силовото поле около кораба. Това ще ни струва прекалено много енергия, пък и станцията ни праща сигналите си само на прости вълни. Полето ще ги погълне или разсее и няма да ги уловим, ако отново ни повика. Но за да не бъдем съвсем беззащитни, ще поставим една твърде гъста завеса от сонди, патрони и ракети пред кораба, да отклонят евентуалния лазерен или анихилационен удар. Така че, боя се, едва ли ще се намери излишна ракета.

— Виж, докторе, не съм си правил илюзии, че ще ми разрешите да напусна кораба. Отговорих ти какво бих направил. Но единственото, което ще направя, е да помоля да съобщите за моята позиция на звездолета. Не искам, ако корабът загине, да ми бъде вдигнат паметник като участник в тази експедиция.

Сега и аз намерих сили да се усмихна:

— Искаш да кажеш: като подпалвач на първата война в Космоса?

— Именно! — отвърна той сериозно.

— Даал — помолих го, — аз трябва по план-графика си да се позанимая сега с регенерационните системи. Ще ми позволиш ли да те потърся пак, когато ще съм размислил вече над думите ти?

— Разбира се, докторе, но както вече ти казах, аз нямам нито намерение, нито желание да ти влияя. Изобщо ще се мяркам колкото се може по-малко пред очите ви. Би ли ми дал нещо за сън, ама по-крепко?

Автоматът изсипа няколко таблетки от най-силното сънотворно. Подадох му ги с любезна усмивка и с вътрешен вик: спи, плазмодий такъв, спи колкото си искаш, само не ми разлагай хората!