Тежестта на скафандъра

Сами

В седем без пет седях напълно облечен на леглото си в моята мъничка спалня и съзнателно разсейвах мислите си. Не исках чрез инстинктивна концентрация да попреча на ръката да се появи отново. Какво точно очаквах, всъщност сам не знаех. Едно повторение на видението би ме объркало. Досега повторения нямаше, затова бях, общо взето, спокоен за психическото състояние на моите астронавигатори, пък и на моето собствено. Точното повторение би означавало създаден вече комплекс, ако не решим, че на оная синьорозова планета седи някой, който си представя все едно и също и го праща телепатически на един и същ човек — нещо, поне за нашите възможности изключено, когато не съществува предварителна взаимна тренираност на индуктора с перцепиента. Защо тогава гледах в огледалото?

То отразяваше част от стаята и половината от могъщите метални гърди на Рони, който стоеше в своя ъгъл. Тия гърди ми вдъхваха както обикновено чувство за сигурност, макар тази сутрин да бях изключил психоробота. Временно бях го умъртвил, за да си спестя неприятния електрически шок. Разбира се, за това бе необходимо решение на астронавигаторския съвет. Без негово съгласие не можеше да бъде изключен нито един психоробот на кораба, защото те са толкова важни и необходими, колкото и самите хора. Изключването им е равнозначно на убийство на член от екипажа. Отворите на двигателната им апаратура са бронирани и с индивидуални, секретни ключалки, чиито ключове се съхраняват в главния сейф на кораба. Този сейф пък може да бъде отворен само от Гемо, след като той получи съответния сигнал от всичките девет лични компютъра, тоест от целия екипаж. Не бива да мислите, че това е така устроено поради липса на доверие в хората. Психическите разстройства при продължителни полети извън нашия звездолет, който ни предлага почти всички земни условия за живот, са все още твърде чести и тази мярка е само една от хилядите, осигуряващи безопасността — на всеки разузнавателен полет.

Не, не биваше да гледам и в огледалото! Това все пак е някакво, макар и минимално съсредоточаване. Часовникът вече показваше седем и една минута. Какво ли правят сега на звездолета, какво правех аз на звездолета по това време? Два месеца само, откак бяхме излетели, а ми се струваше, че са минали години. С такова напрежение бяха изпълнени тия месеци, с такова неистово очакване на срещата с петата планета. Защото единствено откъм нея звездолетът бе зарегистрирал някакво излъчване от неприроден произход. То ставаше все по-силно с приближаването ни, нарастваше и радостта ни, докато влязохме в първата карантинна орбита. Като приветствени салюти полетяха сондите ни към нея, за да изсипят след началните, запалили ни до възторг данни, един поток от неясни сигнали, пълни с тревогата на негостоприемното неизвестно. Беше някаква каша от неразличими звукове и повредени фотоизображения, която изливаха върху радостта ни тия наши сонди. А предавателите им бяха достатъчно мощни, за да се допусне, че незначителното магнитно поле на планетата би могло да им попречи. Очевидно някаква силна станция веднага улавяше дължината на вълната им и се вмесваше със смущаващи сигнали на същата вълна, докато след няколко часа успееше с неизвестни средства да накара сондата изобщо да замлъкне.

Монида казваше, още когато бяхме твърде далеч от планетата: „Имам чувството, че около нея се движи още нещо, че тя не е само с една луна, просто го усещам.“ Координаторът му вярваше, защото знаеше, че нашият евристик никога не се е лъгал в предчувствията си. Или самата му професия бе изострила до невероятност тая негова способност инстинктивно да предугажда феномените, или пък именно тя бе предпоставката за това високо и рядко призвание. Без тая способност евристиката въпреки най-съвършените математически методи и помощта на конгениалните електронни мозъци би си останала безкрила като наука. Седмица по-късно, когато бяхме толкова наближили, че точността на изследванията ни позволяваше това, апаратите регистрираха присъствието на още едно материално тяло, което обикаляше в променлива кръгова орбита само на около 70 000 километра над планетата. Масата му беше незначителна — от порядъка на половин милион тона — и ние още не можехме да го видим без помощта на сондите, а те като че ли полудяваха, щом го наближеха, и ни пращаха само своя безумен, несвързан брътвеж. Но ние продължавахме да чувствуваме присъствието на това тяло, вече всички до един, и все по-живо и по-осезаемо, така както аз чувствувах сега зад себе си безшумните движения на Рони, без да го гледам в огледалото.

Движения? Та той бе изключен! Огледалото отразяваше неподвижната половина на гърдите му. И все пак нещо се движеше в стаята ми. Завъртях бързо глава наляво, надясно и при всичката си подготвеност не успях да изпусна въздуха от гърдите си, който доста преди това бях поел. Една издължена и сплесната глава, глава на някакво влечуго, но поне десет пъти по-голяма от моята, се измъкваше между отворените врати на стенния гардероб. Люлееше се, както съм виждал по учебните филми да люлеят главите си големите змии или питоните, и тихо пръхтеше през конските си ноздри. „Аха! — успях да изрека с част от напиращия до пръсване в дробовете ми въздух и моментално улових китката на лявата си ръка. Това се казваше пулс, да му се възхитиш! — Спокойно, спокойно! — казах си, а сърцето ми лупаше така, че навярно можеха да го чуят чак на звездолета. — Само не го гледай в очите, ужасни очи, такива очи да имаш, можеш да хипнотизираш цялото население на една планета. Внимавай сега, само внимавай! И не в очите… не ставай смешен де, та това чудовище не съществува, нали преди малко извади дрехите си от гардероба! А затвори ли вратата? Виж, това в такъв момент е трудно да си спомниш, но защо те е страх от автохипнозата, след като бе решил именно с автохипноза да го прогониш. Леле, че врат! Всеки жираф би се спукал от завист!“

Врат ли бе това всъщност, или самото му тяло, нашарено с чернозелени и жълти петна? То се източваше бавно и се извиваше в полуобръч покрай стената, главата продължаваше да се люлее, сякаш душеше стените, а от отворената й паст на светкавични импулси се показваше един огненочервен полуметров език, чийто размит връх приличаше на пламъче от експлозия или на огнена четка. Очите на чудовището въпреки своята неподвижност отново и непрекъснато бяха втренчени в мене, макар самото му движение из стаята, приличащо на опипване и търсене, да показваше, че то още не ме е открило. Но… как така не ме е открило? Та не беше ли то вътре в мене? Стисках китката си до посиняване, виждах я как посинява, мъчех се да закова погледа си в цифрите на хронометъра и с всичко усещах, че чудовището не е в мен, а около мен. Чувах го, чувах го все по-силно — диханието му, пълзенето по стените, приближаването на тая смазващо огромна и плътна маса, която сякаш изместваше въздуха от стаята. Достатъчно е пак да погледна и… не бива да гледам, няма никакво животно в стаята, сам съм, с Рони, с моя верен Рони, стаята е празна, сега ще почнат прегледите, трябва да помисля за… не гледай, не гле… дай… Махай се! Хей, хей!… Майчице!…

Не помня какво още съм крещял, как съм ритал и махал с ръце, как съм се търкалял по пода. Сигурно съм се търкалял, бягайки от чудовището, защото се намерих сврян чак в тясното пространство между стената и изправения до нея психоробот, бях прегърнал в отчаянието си металическите му крака. Продължаваше да ме тресе така, че тялото ми подскачаше по пода. В гърлото ми нещо виеше и скимтеше и се молеше за пощада. Чудовището беше си отишло, но сега аз го виждах вече вътре в себе си, такова, каквото го запомних в оня миг, когато… когато сигурно съм паднал на пода или съм хукнал да бягам, тоест, когато въпреки всичките ми усилия бях изтървал контрола над съзнанието си. Два гигантски мамутови крака стояха пред стенния гардероб, туловището не бе успяло да излезе, та и как ще се побере в мъничката стая! Шията бе опасала като обръч стените и огнените ноздри се люлееха на педя пред лицето ми. При тая близост би трябвало да не мога да виждам очите му, тия кошмарно безизразни плочи, които ме пробиваха като лазерен лъч, но аз ги виждах — и тях, и трионестата челюст, и сякаш виждах още по-навътре, чак в самата утроба на чудовището, виждах себе си там, сдъвкан и омотан, както съм изглеждал навярно в тоя миг в краката на Рони.

— Рони, помагай!

Треската се уталожва, но нямам сили да се изправя. Опирам долната си челюст върху метала на едното му ходило, за да спра хлопането на зъбите си, и скимтя:

— Рони! Рони!

Той не помръдва. И ужасът отново се връща в мен. Какво е станало с него, с моя непобедим и неумъртвим железен покровител? Изкрещявам още веднъж името му и едва тогава се сещам, че той е изключен. Просвам се по гръб и лежа така няколко минути, докато окончателно дойда на себе си. Изправям се като болник, който не е ставал с години от кревата. Студено ми е, целият треперя. В това треперене почва да се промъква някакъв весел звън, почва някак си да ми става все по-студено и все по-весело, но като че ли са се запазили у мен достатъчно сили, за да съобразя, че това е опасно. Само една хистерия ми липсва още! Завличам се до автомата за инжекции в кабинета, който е в съседство със стаята ми. Пъхвам вътре оголената си до лакътя ръка и протягам другата към първия бутон, изпречил се пред погледа ми. Едва не сбърках. Очите ми блуждаят и аз дълго се мъча да ги спра върху нужния ми бутон със съответната формула на него. Докосвам го, но студът не ми позволява да усетя проникването на медикамента. Готов съм отново да изпадна в ужас — повреден ли е апаратът? И — аха да натисна втори път — съзирам, че бутонът е променил своя цвят. Без малко да си вкарам двойна доза, която направо би ме направила идиот за няколко часа. Стискам зъби и чакам бутонът отново да възвърне цвета си. Това трае секунди, но на мен ми се струва безкрайно бавно. Най-после изваждам ръката си и вече съм друг, лекарството е почнало да действува. Още пробягват ледени тръпки по гърба ми като стъпките на закъснели след колоната си босоноги джудженца, но вече мога да мисля.

Странно! Почти съм сигурен, че не бях позволил на съзнанието ми да ме изостави и все пак не смогнах да затворя вратата към мрачните подземия на мозъка си, откъдето бе изпълзяло това кошмарно чудовище. Що за сила бе това? И откъде тъкмо такова видение? През живота си не съм виждал друго животно освен тия в селекционния парк на звездолета и, разбира се, всичко онова, което съм изучавал заедно с историята на Земята по холограмните филми. Но нима едно холограмно изображение може така дълбоко да заседне в нас? Има ли на тая планета подобни чудовища, та жителите й ни внушават такива представи? Или просто се отключва подсъзнанието ни, все още обитавано от всички зверове, които някога са се подвизавали по Земята?

Сещам се за Рони и ми става страшно, защото без него съм сам, безпощадно сам. Връщам се при него, отварям гръдния щит, главният ключ на двигателя е разположен доста надълбоко, зад още два предпазни клапана. Завъртвам го. Стрелката до него лежи на цифрата IV. Това е нормата на включените функции или, както я наричаме, медицинска готовност номер четири. Премествам стрелката на три. Изкушавам се да я бутна още по-нататък, към две, но нямам право да го извърша без разрешението на астронавигаторския съвет. Но на три имам право. Това означава, че Рони ще придобие още по-голяма самостоятелност за сметка на моята. От този миг нататък той няма да се отделя при никакви обстоятелства от мен, дори да му заповядам. Защото аз вече съм решил, че не мога да гарантирам за умственото си състояние. От този миг той ще ме пази така, както нищо друго не е в състояние да ме пази. Нито аз самият. Но ще трябва да поискам още един робот за лично обслужване, защото при това положение Рони отказва да изпълнява някои предишни задължения.

Заключвам гръдния щит и толкова ми олеква, че отново се чувствувам слаб. Облягам се неволно на металическия гръден кош, долепям буза до бронята. Ухото ми долавя тихия шум на заработилата апаратура — токовете са тръгнали по умопомрачителните лабиринти на печатните схеми, затоплят ги, оживяват ги. Защо и ние не сме такива печатни схеми? Завиждам на Рони — няма подсъзнание, няма чудовища в мозъка му! Така ми е добре на гърдите му, че ми се иска да му кажа нещо хубаво, нещо, което се казва на майка или на любима жена, но той все едно няма да ме разбере. От нежност той не разбира, нито от признателност. Дори не мога едно човешко изречение да му кажа, ей тъй, импулсивно — на него трябва да се говори така, както говори и той самият, като машина. Ругал съм го, когато нещо ме е било яд, подигравал съм му се, всъщност така правят и другите със своите психороботи, но за наше щастие те не реагират на това, иначе кой знае как биха се сърдили на глупавата ни неблагодарност.

Продължавам да се притискам като бито дете към него й всичко в мене утихва, защото знам, че сега Рони ме опипва със своите изумителни сетива, всичко в мен опипва — мозъка ми, чувствата ми, биотоковете на мускулите, горещия поток на кръвта ми. Преценява ги, опипва ги, сякаш ги гали, и аз ставам още по-спокоен.

— Рони, как съм? — питам го почти глезено, защото знам, че вече съм добре, и поглеждам отдолу нагоре към неговото „лице“, което не представлява нищо друго освен една равна плоскост с десетина индикаторни лещи по нея.

— Нормално — отвръща той и аз потръпвам от щастие, чул отново гласа му. — Десет минути почивка.

— Не съм изморен. Остави ме! Остави ме, ти казвам, имам си работа! — продължавам аз да се държа като дете, защото също като децата знам, че той, възрастният, по-силният, няма да ме послуша.

Шестте му ръце са ме обхванали нежно — но тая нежност е измамна, от нея не можеш се изтръгна — и ме отнасят към леглото.

— Дай ми тоник! — блажено се протягам аз, но той не помръдва. Стои на половин метър от леглото, невъзмутим, отпуснал, разперил, кръстосал шестте си ръце като древночовешкия бог Шива.

— Аха, на̀ ти готовност номер три! Сега ще трябва сам да се обслужвам. Или да свиквам на още един робот. Ще взема да върна стрелката, докато ключът е още у мен! Какво пък толкова, някакви въображаеми чудовища.

— Почивай! — заповядва Рони, усетил по интензивността на биотоковете ми, че мозъкът ми ще се отплесне нанякъде.

Спускам клепачи и правя „отпускането“ — полека, полека, главата ми почва да тежи на възглавницата, после престава да тежи, дишам бавно и равномерно, виждам съня да изпълзява като облак, като непрозирна мъгла някъде иззад тилната част на мозъка ми и да се разстила постепенно в целия череп. Но едновременно с това тая мъгла се разредява, разредява и аз отварям очи. Сигурно са минали десетте минути. На вратата на кабинета се чука. Като че ли отдавна се чука, но аз едва сега го чувам. Ставам и Рони не ме спира, но тръгва веднага подире ми. Това е досадно и ще става все по-досадно, по дяволите и ония с техните чудовища! Колко ли ще трае тая история! А ако се върнем на предишната орбита? Там ги нямаше. Вече се блъска на вратата неудържимо. Това може да бъде само координаторът, макар още да не е време за прегледите. След такова чудовище да видиш едно човешко лице е радост, па макар и да е на началника ти.

Той ме огледа изпитателно:

— Защо си заключил кабинета?

— За да не избягам.

Моята веселост го направи подозрителен. Той мина през кабинета, надникна в спалнята ми. Върна се, попипа гърба на Рони, сякаш го потупваше насърчително, и седна зад пулта на диагностичната апаратура.

— И Рони си включил.

— Току-що.

Не казах нищо повече. Той чакаше аз пръв да заговоря за експеримента, аз пък го чаках да издаде нетърпението си или да покаже следите на преживяното от него самия по същото време. С този човек от първия ден на качването ни на кораба влязохме в едно мъчително и напрегнато психическо състезание. То започна, когато научих, че е протестирал, загдето му дават в екипа най-младия лекар на звездолета. Аз, естествено, не се заех да му доказвам, че е сбъркал, че въпреки възрастта си съм достатъчно способен и знаещ — това най-малко приляга на характера ми. Аз чисто и просто започнах да го дебна, за да открия слабите страни в психиката му. Направих го неволно и продължавам да го правя неволно, но съм сигурен, че открия ли ги, при първия подходящ повод ще му ги натрия на мутрата. А той бе достатъчно чувствителен, за да схване това веднага, и също така достатъчно ревнив към координаторския си авторитет, за да приеме състезанието. Ситуацията, в която се намирахме, беше най-неподходяща за тия дребнави дебненици и нервите ни бяха нужни сега за по-важни неща, но аз трябваше да си отмъстя някому за преживяното преди малко.

— Включих го засега на трета — добавих аз чак след като пръстите му започнаха да барабанят по пулта. — Налага се и твоят робот да бъде превключен.

Не зная дали му се е случвало друг път да превключват личния му робот — неговият и моят робот са единствените от най-висока категория, но сега бе готов да избухне, по всичко личеше, че е готов. Та аз направо го обявявах за невменяем! Но нали преди това бях обявил и себе си за такъв?

Горкият, трябва да е било много страшно преживяването му, а не искаше да си го признае, за да му олекне. Тая мисъл изведнъж ме смири. По дяволите, наистина си имахме сега по-важна работа!

— Разбирам, че ти е неприятно да делиш властта си с мен — казвам аз с колкото се може по-безобидно-закачлив тон. — Но обстоятелствата го искат, не аз. Ще поискам от съвета да включим всички лични роботи на втора степен.

— Толкова страшно ли беше? — запита ме той и аз виждах как си възвръща нечовешкото спокойствие.

— При тебе не беше ли страшно?

— Кошмарно! Ако не беше роботът, щях да изпочупя всичко около себе си.

Спокойствието му си беше такова, каквото го познавах, но сега като че ли не можех вече да имам предишното доверие в него.

— Ще подкрепиш ли предложението ми за втора степен?

Той помисли малко и кимна. Реших да не го унижавам с разпит за виденията му. Сигурно са били ужасни, за да се съгласи веднага с нещо, което му е органически противно. Втората степен означаваше, че от мига на включването й ще заработят скритите наблюдателни устройства на кораба, че и най-интимното движение на хората ще бъде контролирано от моя Рони, който вече ще е поел командата над всички психороботи, че Рони ще се превърне в един истински диктатор с почти неограничена власт над целия екипаж. Който познава отблизо нашия координатор, веднага би разбрал какво означава неговото съгласие да се постави във властта на роботите.

— Ще ме прегледаш ли?

Отидох докрай във великодушието си, защото отново бях принуден да се възхитя на тая негова воля, която съумяваше да подчини властния му характер на чувството за отговорност. Отвърнах:

— Не е нужно. И така виждам, че всичко е наред.

— Значи не успя да се справиш без Рони — рече той съвсем не като въпрос. — Какво ще правим, докторе? Тия приятели са способни да ни обезвредят, когато си пожелаят, трябва да се измисли нещо!

Беше приел и хипотезата ми, но сега никак не бе подходящ моментът да се чувствувам горд. Върху мене лягаше задължението да намеря противодействие, а как щеше да стане това, един космос знае! Ако се касаеше за страхова психоза, за маниакални или каквито и да било други явления, щях лесно да се справя — имах достатъчно средства под ръка. Но тук се сблъсках с едно внезапно, постигнато от външни сили изключване на съзнанието, за което не знаех нито кой, нито как го прави. Засега то траеше кратко, но щом може да трае кратко, нищо не му пречи да трае и дълго. С помощта на психороботите ние щяхме да се опазим, разбира се, от психически увреждания. Някаква реална заплаха за здравето на екипажа от това още не съществуваше, но в края на краищата не сме дошли тука, за да се крием в изокамерите и в прегръдките на роботите си!

Цяла нощ не бях мигнал в очакване на срещата си с чудовището. Без да мисля за него, без да мисля за това, което е всъщност пряката ми задача — търсене на средства за борба с това нелепо явление, което изведнъж ни спря по пътя към тая очевидно населена планета. Вместо това бях въздишал, загдето човечеството толкова столетия вече се готви за срещата си с друга цивилизация, а пък се оказва неподготвено. Бях прехвърлял през ума си всички трудове върху възможните опасности при срещите ни с друг органичен свят — трудове, които бях „зубкал“ до видиотяване и в които бях вярвал. А те не представляваха нищо друго освен предписания, как да се предпазим от някоя болест, за която не знаем съществува ли изобщо. От една седмица непрекъснато преразглеждах целия медицински кодекс и насън мога да го издекламирам, а все повече ми се струваше, че нещо е изпуснато в него, и то — най-важното. И се чувствувах като пред изпит. Ония ужасни минути пред изпита! Вярно, преподавателното устройство ти е наблъскано безотказно всички знания в мозъка, но едно не е в състояние да ти преподаде — увереност в знанията ти. Изправех ли се пред изпитната машина, аз се вцепенявах, защото никога не знаех дали го има в главата ми онова, за което тя ще ме запита. Въпреки че ако светнеше червено, не аз щях да бъда виновният за това. Просто мозъкът ми не е възприел преподаденото му и ще трябва отново да легна в креслото за възприемане. Но сега вече нито аз, нито някой друг от нас можеше просто да се върне и да повтори урока си. Сега, ако „светнеше червено“, щеше да означава гибел за всички ни.

Координаторът очевидно не чакаше отговор на въпроса си; беше го задал просто ей тъй, да смъкне малко градуса на своята тревога, която така и не искаше да допусне до лицето си.

— Звездолетът се изтегля извън планетната система — съобщи ми той неочаквано с равен, почти уморен глас. — Забраняват ни всякакви насочени предавания.

— Ха, миличките! — не се сдържах аз. — Толкова ли са се изплашили?

Той отмина ироничното ми възмущение:

— Пращат ни на помощ „Плутон“, който си бил свършил работата около деветата планета. Всички други се прибират.

— Чудесно!

— Но „Плутон“ няма да пристигне по-рано от три седмици, защото ще се движи с изключени двигатели, по орбитален път, и ще остане в далечен тил. Не ни се разрешава друга връзка с него освен пеленгаторен сигнал през дълги интервали. И, разбира се, в случай че сме реално застрашени от нещо.

— Точно така! Засега нищо не ни застрашава!

В гнева си аз не забелязах, че всичко това потвърждаваше възгледите ми, които вчера бях изложил толкова разпалено на съвета. Всъщност не се бе случило нищо друго освен спазване на инструкцията за среща с друга цивилизация. Звездолетът се готвеше преди всичко за конфликт. Ние можем да загинем, но той няма право да загине, той трябва да си остане незабелязан. Затова ни предоставя сами на себе си. Сега цялата отговорност за първия контакт лягаше върху нас.

Координаторът стана от креслото, а аз все още не можех да преглътна нито съобщението му, нито това, че го прави най-напред пред мене, а не пред съвета.

— Ти май не си съгласен! — рече той без подигравка, по-скоро добродушно. — Все пак, след като се самопоканихме на планетата им, не бива да създаваме у нашите бъдещи домакини впечатлението за масирано нападение, не мислиш ли?

— И… и… какво ще правим сега? — проломотих аз все още объркан.

— Свършвай прегледите и ела да се боксираме! — рече той на излизане.

И аз видях, че е доволен, съвсем не разтревожен, а доволен, проклетникът, загдето го изоставяха, загдето ни казваха направо, че ще ни пожертвуват, без да им мигне окото. Дори и от тия дяволски видения като че ли беше доволен. Заради бъдещия паметник ли, който се надяваше да му издигнат? Ще види той един паметник!