Тежестта на скафандъра

Мълчанието

Не зная дали „тях“ плашехме, но себе си измъчвахме по най-жесток начин, защото, обявявайки „им“ тая блокада на мълчание, ние сякаш я обявихме и помежду си. Престанахме да разговаряме за каквото и да било освен за най-необходимите неща. Хората се изпокриха в стаите и кабинетите си. Настъпи нещо, което приличаше на всеобща и взаимна сръдня. Проучванията ми се сблъскаха с нежеланието дори да отговорят на въпросите ми. — „Какво искаш, докторе, нали трябва да мълчим? Да мълчим и да чакаме…“ — По самопринудата, с която се мъчех нещо да направя, за да възстановя психическото статукво на кораба, познах колко много сме си дотегнали един на друг. Това омръзване нямаше да се прояви още дълго, ако не бяхме се пренастроили за съвсем друг разговор. Какво да разговаряме помежду си, когато всичко вече е изприказвано през тия месеци! Сега ни се разговаря с другите, а вие ни го забранявате. Това обвинение изпълваше помещенията, сякаш бе настъпила повреда в климатизаторите и те насищаха въздуха със студ.

Вейо най-точно и по своя си начин изрази онова, което би ми казал всеки от старите астронавти:

— Мълча. Това правя. — Беше загубил чувството си за хумор.

— Мълчиш ли, или разговаряш с ония?

— Ти не разговаряш ли с тях?

— Разговарям — признах си. — И какво им казваш?

— Сигурно същото.

— Защо ми се сърдиш?

— Има си хас да не знаеш!

Знаех го, разбира се. Всички вече ми се сърдеха заради моята хипнотична принуда над Даал, макар да не можеха да я докажат. Дори ония, които първи гласуваха за мълчанието, сега хвърляха вината върху мен. Като гледах лицата им, меланхоличните им движения, аз все повече осъзнавах вината си. Психороботите им екранизираха в моя кабинет непрекъсвания филм на тяхното денонощие. Гледах тия филми и страдах заради тях — хората вяло извършваха ония неща, които бяха длъжни да извършат в своите си работни сектори, хранеха се сами, без апетит, лежаха, загледани към ниските тавани на спалните си, стояха с часове пред своите екрани-прозорци, които им показваха в естествена видимост космическото пространство около кораба. От време на време някой от тях ще се упъти, уж ей така, по някаква своя си работа към главното управление, ще мине покрай регистриращите уреди да провери дали не е записано нещо. Но „ония“ също мълчаха и аз нямаше нужда да се осведомявам специално за това, защото го прочитах в болезнения спазъм върху лицата на тия, които наблюдавах.

Единствен Даал се поотпусна на малък разговор с мен. Той имаше най-голямо основание да ми се сърди, а дори не ме запита защо съм го направил. Рече:

— Докторе, никога не ме е потискало толкова много мълчанието. Помня при оная катастрофа, ти трябва да си бил дете тогава… прекарах четири месеца в единичен авариен патрон, докато ме прибраха, и пак не ми беше толкова тежко както сега.

— Това е двумилиардогодишното мълчание на земния белтък, което ни връхлетя изведнъж — рекох аз дълбокомислено, отбягвайки да спирам виновните си очи върху мекото му лице на древен мъдрец. — Тогава си разговарял със себе си, а сега ние, земните хора, вече престанахме да бъдем способни да разговаряме със себе си, защото разбрахме, че има и други.

— Да, да, наистина, това трябва да е — измърмори той и побърза да си тръгне, отблъснат от моите момчешки нравоучения.

„Добре, мили приятели — казвах им аз; не на другарите си, а на ония, които продължаваха да се носят в своята метална топка долу под нас. — Добре, очевидно вие не сте по-глупави от нас, може би не сте така силни, макар и то да не е сигурно, но глупави не сте. Тогава защо не дойдете насреща ни в нашите опити да излезем от задънената улица на тоя първи контакт? С общи усилия все ще намерим някакъв изход, приемлив и за двете страни. Или вашият страх е оня наш страх, за който някога ми говореше баща ми!“

Питах го някога, много отдавна беше, а пък помнех отговорите му, сякаш преди час бяхме разговаряли. Татко, питах го с досадната за възрастния детска настойчивост, какво ще стане, ако срещнем други хора като нас? Той ми отвръщаше търпеливо: Ще се съберем, ще се учим един от друг и заедно, като си помагаме, ще живеем по-леко във Всемира, ще пътуваме по-далеч, заедно с тях ще станем още по-силни. Татко, питах го аз, а ако те нямат звездолети и не могат да летят? Той въздишаше, но аз тогава още не можех да тълкувам въздишките му: Тогава ние ще ги научим да си строят звездолети и да летят, и на всичко ще ги научим, което ние знаем, а те не знаят… Какво друго да ми отговори, когато е баща и трябва едновременно с това да ме възпитава? Но аз продължавах да му досаждам: Татко, ами ако пък те са по-силни от нас, ако са еййй толкова по-силни и знаят много, много повече от нас? Тогава… — отвръщаше баща ми, — тогава ще трябва да се пазим от тях. Не винаги този, който е по-силен, е и по-добър, момчето ми, запомни го това. Нас трябва да ни е страх от тях. Ние няма да бягаме, защото ще се опитваме да научим нещо повече за Космоса, но ще трябва да се опитаме да ги сдобрим, да им докажем, че ние също имаме право на живот, да не ни унищожават. Или пък просто да ги накараме да ни обърнат внимание. Може да се случи те да са толкова напред, милиони години пред нас, че ние за тях да представляваме само някакви мушици. А пък ние няма да знаем как да говорим с тях, както и мушиците не знаят да говорят с нас…

Той беше се поувлякъл и ми каза тогава неща, които аз не разбирах, но сигурно все пак съм ги усетил инстинктивно, защото няколко часа по-късно ме завари да плача в своя си ъгъл. „Защото… защото… сме мушици… — заревах аз още по-силно, мъчейки се да му обясня болката си. — И те хич не искат да знаят за нас!“

Той обаче бързо ме утеши именно с това, с което може да бъде утешено едно дете: Ние не сме мушици, детето ми, няма по-силни от нас, ние сме най-силните в целия, в целия Космос!

Но кой нормално мислещ астронавт можеше да бъде утешен по този начин?

Когато се изморявах да следя на екрана тъжните действия или състояния на другарите си, аз също гледах през своя екран-прозорец. И ми се струваше, че черното мълчание отвъд стените на кораба е пълно със същите въпроси. Че тия невидими потоци от енергийни частици, които го пронизваха, са пулсиращите от болка вопли на звездите една към друга: Аз по-силна ли съм от тебе? А аз по-силна ли съм? Ти си по-голяма и по-стара си, но аз съм най-силната тука. Защото ти не можеш да дойдеш и аз си оставам най-силната. Ела при мене, за да не бъда повече най-силната! Защо не можеш да дойдеш? Защо аз не мога да дойда при тебе? Защо е това безсмислено пространство между нас, което ни осъжда да бъдем най-силните, да бъдем единствените, да бъдем сами, да си задаваме въпроси, на които никога не ще получим отговори?

Безгласната топка си стоеше под нас като положен върху синьосиво или черно кадифе едър скъпоценен камък. Скоростите ни бяха абсолютно изравнени, така че висяхме над една постоянна точка над планетата и сякаш нямаше вече никакво движение — нито на планетата, нито на тайнствения й спътник, нито на кораба. Само мракът, който настъпваше периодически, ни показваше, че заедно с планетата сме обърнали гръб на слънцето. А станцията засияваше тогава още по-ярко върху черното кадифе на планетната нощ, улавяйки от височината си разсеяните слънчеви лъчи. Този блясък беше ярък, но много по-нежен, отколкото когато слънцето пряко го изтръгваше от металната й повърхност. И в тая нежност имаше толкова мир и спокойствие, че тогава ние още повече изтръпвахме от болката заради безсмислието на това наше и тяхно мълчание.

Координаторът също бе се затворил в ядовитостта си. Не ми поиска обяснение за случая с Даал, а трябваше или да ми благодари, или — още по-справедливо — да ме накаже за своеволието. Но той се опитваше да се скрие в една непрекъсната и излишна деятелност. Проверяваше механизми, които само преди час бе проверил, занимаваше се с дублиращите системи на кораба, а те си бяха в изправност, тъй като изобщо досега не бяха влизали в действие. Застояваше се пред командния лост за силовото поле, сякаш ей сега щеше да го пусне, за да обгради кораба с невидимата, но непристъпна стена, непристъпна и за позивните сигнали, които с такава жажда очаквахме. Може би искаше с тая деятелност да даде пример на другите как да се борят с мълчанието, но никой не последва примера му. Всички бяхме излезли от релсите на нашето корабно ежедневие, въпреки че външно се спазваше, както и преди, строгата програма на деня. Сега сякаш всеки употребяваше цялата си умствена енергия за това, да намери скрити вратички, та да излезе от разписанието, да събере неконтролираните минутки и се отдаде с мазохистична свирепост на своето мълчание.

Сега, когато съм принуден да възпроизвеждам в някаква убедителна последователност нашата експедиция, аз още усещам това мълчание, траяло две денонощия и половина, като най-тежкия неин момент, въпреки че по-късно имаше и истински нещастни случаи.

Беше към 14 часа бордово време, когато аз, излизайки от кабинета към спалното си помещение, за да полегна малко, неволно хвърлих един последен и незаинтересуван вече поглед към разделения на девет квадратчета екран, в който се движеше или седеше, или лежеше по едно мъничко човече — екранът, наблюдаващ непрекъснато хората на кораба. Всред общата вялост и статичност на деветте картинки изведнъж някакво рязко движение ме закова в рамката на вратата. Едно от човечетата беше внезапно полудяло, виеше се насам-натам, размахваше ръце и крещеше нещо. Толкова бързо правеше тия движения, че не успявах да различа физиономията му и само номерът на квадратчето ми каза, че това е моят приятел Вейо. Миг след това познах, че той се намира в залата на главното управление, а още по-късно репродукторът над главата ми затрещя:

— Говоряяят! Говоряяят! Обадиха се! Ето ги! Чува те ли ги? Включил съм, чувате ли ги, ейййй!

Но никой не ги чуваше, както не ги чувах и аз, защото никой не бе намерил сили да остане в стаята си и да слуша по репродуктора.

Вейо лежеше обезсилен в пневматичното кресло. Навярно така бе се тръшнал в него, че бе повредил клапаните му и то още изпускаше въздуха от възглавниците на страничните облегалки. Сега той седеше почти на пода, облегнал се върху останалата издута част, дишаше тежко към тавана и се хилеше с разширени и бляскави очи.

Струпахме се около лингвистичния кибер, но Корел доста грубо ни разблъска с лактите си и го обсеби. Дори ни изрева:

— Я се дръпнете, че ще повредите нещо!

Пръстите му заиграха нервно по клавиатурата, не успяха веднага да налучкат верните места, залата се изпълни с писукания и електрически пукот, после той отметна с една ръка падналата над челото му коса, притвори за миг очи и отново се наведе над апарата. Тихият шум на записаното шейсетчасово мълчание изтичаше като пясъка в пясъчен часовник.

— Ускори го де! — викна му някой, но Корел бе скръстил ръце на гърдите си и не помръдна.

— Спокойно! — обадих се аз строго. — Я се съвземете, баби такива! Може и да не е толкова приятно това, което ще чуем.

Компютърът на Корел беше така преустроен, че да трансформира изображенията, които получаваше от втория телевизионен канал в човешки говор. Думите, вложени в него, бяха още отчайващо малко, но сега все пак щяхме да ги чуем може би в нещо свързано. И ето след пясъчния шум на магнитната струна се появи първата, след нея — втората, третата, четвъртата. Четири думи, само четири, в един сякаш безкраен ред:

— Какво, какво, какво, какво — заповтаря машинният глас зад решетчицата на репродуктора — искате, искате, искате, искате… — съскаше и стържеше този металически глас — от, от, от, от… нас, нас, нас, нас… — И пак отначало: — Какво, какво, какво… искате, искате… от, от… нас, нас, нас… — И пак: — Какво, какво, какво…

Слушахме го с упоение, без никой още да съзнава смисъла на тия четири думи. После един се обади:

— Само това ли?

— Като ти е малко, поискай си още! — отвърна му Вейо от своето смачкано кресло.

И изведнъж избухна в смях, в такъв идиотски смях, че ние се втрещихме ужасени в него. Но не беше той, той само се хилеше както преди към тавана. Беше Даал!

— Даал! — изкрещях му и видях как неговият психоробот се приближава бавно към него, бавно и колебливо, как колебливо размърдва шестте си ръце, готови да го сграбчат. — Даал, престани!

— Момчетааа! — превиваше се той в своя смях и се изправяше и размахваше дългите си ръце. — Момчетааа, те… те… те ни питат… питат ни… какво искаме от тях! Разбирате ли, те ни питат…

— Спри това кречетало! — избухна и координаторът, но викът му се отнасяше за Корел и неговата продължаваща да повтаря четирите си думи машина. — Сядайте по местата си!

Психороботът на Даал се отдръпна от него, сякаш съжаляваше, че се е лишил от удоволствието да посмачка своя господар. Даал бършеше сълзите си, но вече не крещеше, а шепнеше:

— Чухте ли ги? Сладките! Питат ни какво искаме от тях! Може ли някой да ми каже какво всъщност искаме от тях? Ха да ви видя как ще им отговорите!

— Стига, Даал! — помолих го, а той погледна насреща ми с мокрите си очи и примига, сякаш се чудеше защо съм тук.

— А, докторе! Ти сигурно знаеш отговора, ти всичко знаеш! Нали ще ни позволиш сега да го чуем?…

Дали не беше се добрал до някакъв опиат? Не, вървежът му беше спокоен и уравновесен, доколкото можеше да бъде в тая минимална гравитация. Движенията на краката и ръцете му не се отличаваха от движенията на останалите астронавти. Изведнъж помръкнали, те заемаха без желание местата си зад компютрите. Къде беше останала радостта им? Идиотският смях на Даал ли я прогони, или тия четири думички? Един въпрос стоеше пред нас, студен като метала, който го произнасяше, и всепроникващ като донеслите го вълни. А какъв щеше да бъде отговорът?

— Дзъннн — каза мелодично сигналът за приканване към внимание под пръстите на координатора, а след него той рече: — Както виждате, поработили са през това време, не са си губили времето като нас.

Да, те бяха извършвали своята езикова конструкторска работа, без да ни уведомяват. Въпросът бе съставен по закона на нашия език.

— По-хубаво от това не може и да искаме — възкликна Монида. — Значи мълчанието ни все пак донесе някаква полза. Извини ме, че гласувах против него.

— Извини се пред доктора — отвърна му координаторът, но това беше закачка, не язвителност или отмъщение.

И евристикът, този най-умен мъж на нашия кораб, почтително кимна към мене. Би трябвало да го взема за подигравка, ако не знаех, че той никога не се подиграваше на хората. Сигурно съм се изчервил, защото той побърза да се обърне към другите:

— Извинете ме още, че ще започна със смеха на нашия уважаван другар Даал! Той ни озадачаваше до момента, когато ние най-после сами осъзнахме действителните граници на зададения въпрос…

Сериозността, с която той започна да анализира реакцията на Даал и съдържанието на въпроса, сега вече наистина приличаше на тънка подигравка или на маниера на Вейо, който умееше с погребална физиономия да разказва най-смешните неща. Но Монида не беше Вейо и аз си помислих, че той просто е оглупял от неочаквания въпрос, че това е неговата пък реакция на върховния трагикомизъм на положението.

— Монида — прекъснах го, — изправени сме пред избора или да се смеем, или да си отидем разплакани. Не предрешавай проблема!

Аз не съм от остроумните, но когато на човек му се ще да избяга от някой въпрос или да поотложи отговора, може дори и остроумен да стане. Евристикът примига объркано — колкото беше бърз аналитичният му ум, толкова ставаше безпомощен пред някой обикновен виц. Това развесели всички и аз можех вече да си припиша заслугата, че съм помогнал на хората да преодолеят своята стъписаност.

И така… какво трябваше да им отговорим? От една страна, въпросът граничеше с вицовата нелепост на оная известна ситуация, в която жената пита мъжа какво иска от нея. От друга страна, зададен, когато за пръв път се срещат две цивилизации, освен своята нелепост той съдържа и всички въпроси, отправени към смисъла на съществованието изобщо. Примерният устав за нашите космически пътешествия отговаряше по всеизвестния начин: Ние сме друга цивилизация, ние искаме да проумеем Космоса, за това ни е нужна и вашата помощ. За да разберем себе си, трябва да опознаем вас и вашия произход, и вашия път на развитие. Ние сме готови да ви предоставим всички наши знания срещу всички ваши знания. Ние ви предлагаме нашата дружба, за да можем и ние, и вие още по-успешно да се развиваме по своя си специфичен път…

Но в тази си точка нашият примерен устав засягаше нещо… безпримерно. Това всъщност не беше никакъв отговор; той само поставяше нашите изконни човешки питания към Вселената, пред другата цивилизация, която се е надявал да срещне. Но ако тая друга цивилизация, вместо да се зарадва на появяването ни — това би било вече отговор поне на част от нашите въпроси към Космоса, — ако тя още в първите мигове ни отправя този най-безграничен и същевременно най-глупав въпрос, то означава, че тя няма намерение да търси от нас отговорите на собствените си въпроси.

Около такова едно предположение се въртеше нашата дискусия тогава. Тя също е протоколирана, та нищо не налага да я излагам тук цялата. Координаторът я прекрати с предложението да им отговорим по устава и да изчакаме след това как ще се развие диалогът. Разбира се, отговорът ни стана ужасно примитивен поради малкото думи в нашия вече общ речник, но все пак електронният мозък ги разположи в оптималния вариант, така че се надявахме той да бъде разбран.

След около три часа лингвистичният кибер ни каза със своя нечовешки глас:

— Вървете си!

Очаквахме тези думи — съдържаха се още във въпроса им, — но стократно повторени от машината, те ни пронизаха като картечния импулс на ядрен пистолет.

Наивни ли бяха тези „хора“? Глупави ли бяха? Та и ние, и те се намирахме вече в онова положение, което нашите прадеди са изразявали твърде духовито със сравнението „да хванеш тигъра за опашката“ — нямаш сили да го удържиш, а не бива да я пускаш, защото ще те изяде! Предложихме им три цикъла време на завъртане на тяхната планета за дообогатяване на оная част от речника, необходима да изясним позициите си. През този период се задължавахме да не предприемаме никакви действия, а, за да демонстрираме още веднъж нашето миролюбие, веднага след сложна обходна маневра прибрахме аварийната ракета на кораба. И те приеха.

Корел, Монида и Даал отново потънаха до гуша в работа. Тя напрягаше и нашите нерви до скъсване поради своята изкуствена усложненост, защото, както и преди, станцията се пазеше да не изтърве някоя дума, която би могла да ни издаде нещо по-съществено за цивилизацията й. А още преди да изтече напълно определеното време, тя обяви край на размяната и ни заяви, вече с оная свобода, която позволяваше обогатеният с още стотина понятия речник:

— Вървете си! Няма да правим нищо, за да научим местоположението на вашата цивилизация.

Какво друго ни оставаше, освен да стискаме опашката на тигъра?

— Не сте в състояние да ни дадете гаранция. Ние не познаваме вашите възможности, да проследите нашия обратен път.

— Ако не си отидете, ще ви унищожим.

— Вашето местоположение е съобщено на нашата цивилизация. Ако ни унищожите, ще дойдат други.

— Съобщете й, че не желаем контакта!

— Той е установен и вече не може да бъде прекъснат.

Продължаваха ли да се правят на глупави, за да печелят време, или наистина не разбираха, че след като знаем вече за съществуването на другите, и те, и ние никога вече не ще бъдем спокойни и сигурни за себе си? Че в това неспокойствие лежи оная неунищожимост на контакта, за която им говорим?

— Вашата намеса — отвърнаха ни те — ще наруши естествения ход на еволюцията ни.

Казахме им по устава:

— Няма да се намесваме във вашата еволюция. Търсим само размяна на познания. А тя е полезна и за вас.

Те ни възразиха така, както преди бяхме им възразили ние:

— Не можете да ни дадете гаранция за ненамеса в бъдещето.

Навярно се налага още веднъж да напомня, че начинът, по който тук предавам нашия първи диалог с непознатата цивилизация, не съвпада по форма с протоколите. Там той е много по-опростен, в кибернетичен вид, а сега за нас е важно съдържанието му.

И така ние наистина също не бяхме в състояние да дадем подобна гаранция. Та кой би могъл изобщо да гарантира за действията на поколенията след него? Но тигърът ръмжеше и ние още по-силно стискахме опашката му:

— Тъкмо формата, която ще дадем на нашия контакт, ще бъде гаранцията за бъдещето.

— Принципите на нашата еволюция — заявиха те — не позволяват размяна на информация.

Навярно искаха да кажат, че техният светоглед не допуска това. И то бе напълно естествено. Всеки втори мислещ човек на Земята също би отговорил, че ползата от полученото не по собствения еволюционен път знание е твърде съмнителна за развитието на всяка цивилизация. Че може да стане гибелно, ако попадне в злосторни ръце. Но нима, след като две цивилизации са научили за съществуването си, е възможно да се зазидат в собствената си еволюция, отбягвайки и най-елементарната среща?

На това електронният преводач отвърна с равнодушния си металически тембър:

— Край на контакта! Вървете си!

Седяхме, отпуснали ръце на компютрите — обезсилени, смазани, незнаещи какво да предприемем по-нататък. А Даал отново се смееше. Този път беззвучно и ако човек гледаше само ситното тресене на раменете му, можеше да помисли, че това е плач. Но той се смееше, смееше, смееше и аз, събуждайки се от вцепенението си, казах, че Даал не е добре, че трябва да внимавам за Даал.

Монида стана от надуваемото кресло край лингвистичния кибер, отиде до кранчето за вода — движеше се съвсем бавно, с омекнали крайници, — изцеди една след друга две огромни порции в гърлото си и въздъхна съкрушено:

— Е, какво… ще мълчим и ние тогава. Ще мълчим, докато ги накараме пак да проговорят или докато се сбием.

Координаторът избухна:

— А защо да не повикаме „Плутон“? Да им демонстрираме малко сила?

— „Плутон“ няма да дойде — обясни тъжно Вейо нещо, което бе известно на всички ни. — Няма да дойде без разрешение на звездолета, а връзката с него му е забранена. Не можем да обявим опасност, защото нищо още не ни заплашва.

— Да опитаме пак с мълчанието — настоя Монида за оня вариант, против който преди бе гласувал. — Запаси имаме достатъчно.

— Запаси имаме — изпъшка координаторът. — Но сили и нерви откъде да вземем?

И гледаше към мен. Сигурно беше случайно, а на мен тогава ми се стори, че ме питаше дали ще мога да им доставя нужните сили и нерви.