Тежестта на скафандъра

Тежестта на скафандъра

Стадият на флирта, както бе го нарекъл Вейо, ни струваше живота на един от нас — какво ли щеше да ни донесе дипломацията? При твърде демократичния статут на звездолета тя съществуваше, разбира се, в някакви свои си форми, но какво ли знае за нея млад човек като мен, който при това е лекар — професия, най-малко служеща си с прийомите на дипломацията? Чувал съм, че била изкуство или наука, или двете заедно, а сега тя ми се представи като една истинска война на нерви, в която нещата само биваха наричани с други имена. И победата, и поражението тук искаха да се скрият под неутралната дума компромис, а страхът като доминиращ над всички фактори съответно на това си избираше от речника най-различни, но все красиви имена от рода на деликатност, коректност, предупредителност, зачитане правата на другия и т.н. Изобщо сблъсках се с едно явление, което беше чуждо на привичните ми отношения с хората, та в последна сметка бях склонен да направя извода, че ако дипломацията е изкуство, то тя е изкуството да удължаваш краткото и да усложняваш простото. А ако е наука, то е науката как непрекъснато да дебнеш другия и да му хвърляш прах в очите дотогава, докато потънете така в облаци „прах“, че престанете изобщо да се виждате и опипом най-после успеете да срещнете ръцете си в някакво облекчително и за двама ви ръкостискане.

Преговорите водеха координаторът, Монида и Корел, но ние естествено почти не се отделяхме от тях, пък и те нямаха никакво желание сами да носят отговорността за изхода им. Водеха се преговори за неща, които засягаха не само нашата експедиция, а може би и съдбата на цялото човечество. Записът на този наш „дипломатически период“ също се намира сред документите на експедицията и ако някой си направи труда да го проучва, сигурно ще открие грешки, ще види нашата неопитност, би ни обвинил навярно и за случилото се след това. Пряк участник във всичко, аз естествено не съм способен да им дам обективна оценка, пък и задачата ми, както вече казах, е друга — да опиша как ние, неколцината земни мъже, преживяхме нещата. А за това, какво е било в действителност, си има съответната безпристрастна и педантична документираност на всяка минута от тези наши месеци, изпълнени с чудовищно напрежение на чувствата и мисълта. Но аз все пак не бих се уплашил да запитам един такъв бъдещ наш критик: А ти, драги мой, какво би направил, като ти се сервира условието: или война, или еднократна среща на представители, която да завърши с подписването на договор, задължаващ двете цивилизации да избягват какъвто и да било контакт в продължение на сто и петдесет земни години?

По най-примитивните рефлекси на дипломацията ние решихме, че щом другата страна ни предлага преговори, то тя се чувствува по-слаба. Те се опитаха да ни унищожат предпазливо, без да оставят следи, за да не се превърне това в предизвикателство към цялото човечество, видяха, че няма друг начин да ни се изплъзнат, и търсят компромис, който би защитил планетата им от нашето нашествие за срок, даващ им вероятно възможност да ни посрещнат след това подготвени. Това предположение ни вдъхна кураж и ние контрирахме:

— Представете доказателства, че сте част от планетата и имате право да говорите от името на нейните обитатели!

Преди да почне тоя „любезен“ разговор, естествено пак се наложи да се обогатява общият език. Но този път станцията стана по-словоохотлива. Намеренията й да проведе разговора като че ли бяха искрени, или пък зад всичко това се криеше някаква много дълбоко законспирирана клопка.

— Вие също в този момент не можете да говорите от името на цялата ваша цивилизация. Предайте й нашето условие, нека тя ни изпрати отговора! — отвърнаха ни те и ние разбрахме още веднъж, че имаме работа с хитър противник.

Хвърлянето на прах в очите бе започнало още с първите реплики. Те едва ли щяха да се доверят на предлагания от самите тях договор, но след едно такова споразумение ще сме длъжни да си отидем, давайки им все пак някакво време за подготовка! А ние още от началото бяхме им заявили, че желаем само обмяна на информация, и нямахме основание да се отмятаме от нещо, което действително беше закон в нашия кодекс за космическото право.

Чрез „Плутон“ ние се опитахме да разясним на звездолета положението ни, но приехме само едно напомняне че сме длъжни да действуваме според кодекса и, както и преди, да не търсим връзка. Явно, трябваше да смекчим тона си, ако искахме разговорът да продължи с някаква полза. Пък и изкушението да видим най-после ония бе твърде голямо. И така заявихме, че ако получената информация ни удовлетвори, сме готови да поемем съответното договорно задължение, че сме законни представители на нашата цивилизация, натоварени именно с такава мисия, и поискахме те да ни изложат условията. По този начин фактически подписахме първото си поражение, отказвайки се да научим дали станцията произхожда от планетата, или пък е дошла от другаде.

Въобразявах си, че сме проявили великодушие, а се оказа, че по законите на дипломацията, когато предоставяш на другия да направи предложенията, фактически искаш да го принудиш пръв да се разкрие. Разбира се, те ни отвърнаха със същото: Нека преговорите бъдели напълно равноправни; те ще направят предложенията за част от условията, ние — за другата част. Те ще предложат мястото, ние да предложим броя на представителите, те ще предложат времето, ние пък — начина, по който да се стигне до мястото, и т.н. Анализирайте този ред и ще видите стойността на тяхното пък „великодушие“! От предложенията, които те искаха да направят, ние нямаше да научим нищо, а от нашето предложение за броя на делегацията можеха да съдят за това, колко изобщо сме на кораба, от предложения начин за пристигане на мястото щяха да преценят какви са ни възможностите. Накратко казано, след като употребихме няколко дена за уточняване на понятията, после цяла седмица се замервахме с тия понятия, докато определим само така наречените процедурни въпроси, свързани с воденето на преговорите. Но на края, както се казва на тоя дипломатически език, който и без това винаги нарича нещата със съвсем различни от истинските им имена, добрата воля надделя. Споразумяхме се срещата да стане на планетната луна, мястото да бъде избрано от нас, нашият кораб да се изтегли на същото разстояние от нея, на каквото се намира станцията, представителите да бъдат по двама и да пристигнат в съгласуваното време с други летателни средства.

Щурманът Вейо и планетологът Крамер веднага отлетяха, за да търсят подходящо място, а ние се заехме да приберем всички сонди, които бяхме наредили около станцията като предпазен щит. Това беше едно от предварителните им условия. Другото тяхно ултимативно искане — да им съобщим къде се намира нашата цивилизация — ние отхвърлихме. Позовахме се на забраната да съобщаваме местопроизхождението си в такъв стадий на контакт с друга цивилизация. Една малка отстъпка все пак бяхме принудени да направим дори заради собственото си чувство за справедливост, и те се задоволиха с принципното описание на нашата планетна система, с посочване характера, класата и възрастта на нашето Слънце. Разбира се, и тук според законите на дипломацията ние поизлъгахме, а и те, както казваше Вейо, умееха да се правят на ударени или познаваха достатъчно устройството на Галактиката, за да могат от верните данни да съобразят кои са лъжливите и какви биха били истинските.

Крамер и Вейо прекараха на луната четири дни, макар че ние отдавна имахме доста точни знания за нея. През месеците, докато обсаждахме планетата, двамата няколко пъти слизаха на нейния естествен спътник и нашият планетолог бе съставил не само цял куп топографски, сеизмологически, геоложки и какви ли не карти, но и една твърде убедителна теория за неговия произход. Неговият релеф, съставът на повърхностния слой и лъчевите сондажи доказваха, че той е представлявал някога самостоятелна планета. По неизвестни причини тя е била изтласкана от своята орбита и е попаднала в гравитационната примка на своята значително по-голяма съседка. Това е предизвикало страхотни катаклизми и върху двете. Планетата, превърнала се в луна, загубила своята атмосфера, изсмукана като от гигантска вакуумна помпа, за да остане беззащитна под убийствения дъжд на космическата и слънчевата радиация. Рязкото забавяне на околоосното й въртене и загубването почти изцяло на магнитното поле не са позволили на собствените й гравитационни и центробежни сили да задържат равновесната форма на сфероид. Попаднала под силното въздействие на по-голямата си сестра, тая форма не отговаряла вече на новото околоосно въртене, но понеже кората на бившата планета не е била достатъчно еластична, промяната се изразила в гигантски катастрофи, предизвикали най-напред срутването на всички изпъкнали части в областта на бившия й екватор. Изригналата при тия срутвания лава изпълнила дъната на моретата и океаните, чиято вода е била изчезнала заедно с изсмукването на атмосферата.

В едно от тези морета, сега вече огромна равнина, покрита със застинала лава, двамата определиха мястото за бъдещата среща. Главните им съображения бяха през цялото време то да се намира в рамките на дългия лунен ден и да бъде сеизмологически сравнително спокойно, но лунотръси все пак щеше да има, защото луната беше в период на сближение с планетата. Това щеше да рече, че нашите делегати трябваше да водят преговорите под преките лъчи на тяхното слънце, при една температура на нагряване от 117 до над хиляда градуса и максимално корпускулярно облъчване. Надявахме се да изплашим партньорите си, а те веднага се съгласиха с избраното място, което ни потвърди, че не само познават добре своята луна, но и не се боят от тежките й условия. Вече нямаше съмнение, че щяхме да се срещнем с извънредно високоразвити същества, а това отново противоречеше на хипотезата ни за равнището на планетната цивилизация. Според нас, катастрофалното съединяване на двете планети в планета и луна е забавило появата на органичния живот. Приливите и отливите на планетата както в океаните, така и в нейните недра под влиянието на прекалено голямата луна в сравнение със земните трябва да са опустошително огромни, което рязко стеснява площите, където може да възникне и се развие висшият организъм. Но ние се отказахме да си блъскаме повече главите с това противоречие, очаквайки то да ни бъде разкрито от самите обитатели на станцията при размяната на определения обем информация.

Предложенията им и въпросите, на които те искаха отговор, бяха напълно логични и като че ли не криеха в себе си зла умисъл. Сигурно бяха стигнали до убеждението, че това е единственият разумен начин да се отърват от нас.

Отначало много ни удиви, а после и развесели намерението им да придадат на срещата състезателен характер. Те искаха двамата представители да демонстрират бързина на движението и способност да носят тежести, а следващият етап, в който трябваше да се обмени информацията, от само себе си придобиваше облика на състезание по умствени качества. Освен това предвиждаха още едно надбягване: със средства за движение по твърда площ, ако притежаваме такива, и с летателните апарати, с които щяхме да пристигнем. Монида, нашият гений, си призна: „Това не мога да проумея! Да предположим, че са толкова уверени в превъзходството си като индивиди над нас, та искат да ни сплашат, но нали все пак това не е сигурно, все пак има един риск? После… не се предвиждат, така да се каже, никакви награди за победившия, никакви условия не свързват с изхода от това състезание. Твърде наивно е при такава съдбоносна среща да се мисли само за голия престиж. Изобщо…“

— Изобщо — обадих се аз — засега те вече ни демонстрираха превъзходството си поне в областта на съобразяването. Те са се сетили преди нас, че в една дипломатическа среща можеш да лъжеш и да заблуждаваш колкото си щеш. А в едно състезание не можеш да излъжеш. Защото то е преди всичко сравняване на определени качества, които позволяват да се съди за общото устройство на съответния организъм, за интелектуалния ръст и така нататък.

— Хубаво! — скара ми се координаторът. — Но защо, докторе, трябва всяко свое съображение да превръщаш в атака срещу нашия евристик? Сега емоциите ни са нужни за друго.

Прав беше, разбира се! Щеше да бъде прав, ако речеше и да ме накаже, загдето изострях напрежението на кораба с моята открита неприязън. Стиснах зъби така, че изскърцаха, и успях да обещая това да не се повтаря. А координаторът, видимо задоволен от самокритиката ми, добави добродушно:

— Оправи си нервите, иначе няма да предложа ти да отидеш на срещата. Току виж, вместо да се надбягваш, си почнал да се боксираш с колегата си от станцията.

Не можах да се засмея, както другите, защото дъхът ми заседна някъде в трахеята. Само безпомощно и криво се усмихнах. Значи… аз щях да бъда този, който?… Всъщност това бях вече го мислил, бях вече търсил начин да се самопредложа, чувствувайки как израствам в собствените си очи — та нали цялата среща лесно би могла да се превърне в някаква клопка, най-малкото ония можеха да ни хипнотизират и отвлекат като заложници! Но, излязло от устата на координатора, предложението мигновено доби за мен друг оттенък: отчитайки риска, той искаше да прати най-малоценния от екипажа. Доста усилия положих да не се издам, да намеря спасителния дипломатически отговор:

— Аз не смятам, другари — заявих им, — че съм заслужил честта да бъда първият човек, който ще се срещне с представители на друга цивилизация. Всеки един от вас с десетократно по-голямо право и с по-голям успех би представил земната цивилизация на тази среща-състезание, но моята научна специалност е, която ме определя задължително…

— Знам, знаем — рече координаторът. — Точно затова сме се спрели на теб.

А, значи, в мое отсъствие те бяха решили вече въпроса? Добре, че Зонен ме избави от неудобството да реагирам!

— Да помислим още веднъж! — предложи той. — Защо да рискуваме? Докторът спокойно може да си остане в ракетата, а на срещата да се яви един психоробот, съответно програмиран, разбира се. Те не знаят как изглеждаме.

— А ако и те направят същото? — попита по-скоро себе си Монида. — Вариантите са четири: робот срещу робот, докторът срещу техен робот, техен човек срещу наш робот и… най-достойният, разбира се, човек срещу човек. Трябва да изготвим моделите на четирите варианта, но ще ни е нужно…

— Малко етика! — кипнах аз отново, вбесен от спокойната му разсъдъчност.

— Докторе! Пак ли почваш! — викна координаторът.

— Пак! — озъбих му се аз. — Но този път с основание. Сега не мога да бъда обвинен поне в страх. А ме е страх, защо да крия? Но в мене има и едно човешко честолюбие, което е по-силно. То не позволява някакъв робот да ме представлява където и да било, каквато и изгода да имам от това. Пък и лъжата ми е достатъчно чужда.

— Тя е чужда на всички ни — рече остро обиденият от избухването ми Зонен. — Но когато ни принуждаваше да се боксираме, ти ни учеше, че всички средства са позволени в тая среща-състезание на цивилизациите. Идеята за лъжата аз от тебе взех!

— Значи, остава само честолюбието? — засмя се пресилено координаторът, искайки да ни сдобри. — Но то не е малък проблем. В края на краищата нали това проклето човешко честолюбие ни е довело чак тука! Аз предлагам, Монида, все пак да моделираме само двата варианта: човек срещу човек и докторът срещу техен робот.

Докато Вейо и Крамер търсеха мястото, всички електронни и човешки мозъци на кораба денонощно разработваха тактиката на предстоящата среща. Съгласуваните предварително въпроси, на които трябваше да дадем и да получим отговор, бяха пет и аз ще си позволя да ги цитирам, за да спестя излишните главоблъсканици на ония мои читатели, които нямат възможност да се запознаят с научните отчети на експедицията ни, а са в достатъчна степен любопитни за какво може да се питат една друга две цивилизации, когато за пръв път се срещнат в Космоса. Ето ги въпросите:

1. Основни принципи на устройството и видовете органичен живот на планетата с представяне на нагледни доказателства само за низшите и средните форми на живот.

2. Принципна схема на организма на състезателя и биологичната среда, в която той живее без специални защитни средства.

3. Общи закони на съвместния живот на висшите индивиди.

4. Официална теория за произхода на цивилизацията.

5. Официална представа за бъдещото развитие на цивилизацията и за нейното място в Космоса.

Наблюдателният читател веднага ще забележи, че тези въпроси, колкото и общи да изглеждат на пръв поглед, обхващат всичките биологични, социални и философски страни на съществованието на една цивилизация. Когато ги съгласувахме, и ние, и те се стремяхме упорито да не дадем на противника си да ни излъже, а по този начин изключвахме тази възможност и за себе си. И ето формулировката и редът на въпросите станаха такива, че ако искаш да заблудиш другия, би трябвало да съчиниш с абсолютна убедителност цяла една планета с всичко на нея — от амебата до председателя на планетарния й съвет. А това, както е известно, не е по силите дори на най-гениалния научен фантаст. Още повече че към всеки един от предварително поставените въпроси двете страни имаха право да зададат на място други пет подвъпроса за уточняване и проверка. А ако единият от партньорите се усъмнеше в отговора и успееше да докаже по логически път неговата лъжливост, автоматически добиваше правото да формулира по друг начин същия основен въпрос с нови пет подвъпроса.

На това място при уточняването им се разви бурна дискусия, защото станцията предлагаше при уличаване в лъжа правото да се прекъсне контактът. Но ние изложихме подозрението си, че те искат да използуват такава клауза, за да прекратят преждевременно срещата, и те се примириха с тържественото задължение да бъдат изпълнени всички условия. На края съгласувахме втори, два пъти по-дълъг списък от въпроси, които пък… не биваше да бъдат задавани, защото засягаха безопасността на цивилизациите и техните представители. Така, отказвайки се по принцип от измамата, ние трябваше да решаваме една неразрешима задача — хем да казваме истината, хем да скрием уязвимите места на човечеството, а заедно с това да извлечем от техните отговори всичко онова, което те биха се опитали да скрият.

На първо време аз поне бях освободен от това мъчително занимание. Отговорите на петте основни въпроса щяха да ми бъдат дадени готови, а останалите отговори, на двайсет и петте неизвестни подвъпроса, въпреки че Гемо бе моделирал няколко хиляди техни възможни варианта, се предоставяха на мен. Експедицията — и цялото човечество — трябваше да разчитат само на моята интелигентност. А тая интелигентност никаква я нямаше. Седях в тренажерната, пъшках зад стъклото на шлема, потех се така, че регенераторът не успяваше да изсмуче противната влага, която обливаше кожата ми, и се усещах по-тъп от ботуша на скафандъра си.

В тренажерната зала бе създадена обстановката на мястото, където щеше да се състои срещата — температура, гравитация, радиация, вакуум. На тия параметри издържаха нашите обикновени скафандри, но тъй като не биваше да нося никакви уреди в ръцете си, трябваше да нахлузя най-тежкия изследователски скафандър, с който можеше да се влезе дори в гърлото на вулкан. В неговата специална броня бе вградена цяла лаборатория със съответните снимачни, записващи, предавателно-приемателни и бойни средства. Та с този научен институт на гърба си аз трябваше да се надбягвам, да скачам, да вдигам някакви тежести, а отгоре на всичко да проявявам и интелигентност! Тоест да доказвам пред нечии изпитателни очи превъзходството на човешката раса. Съгласете се, че това едва ли е в състояние да въодушеви някого!

Осведомените читатели, разбира се, веднага ще ме уличат в тенденциозно преувеличение. Те знаят, че за да облечеш такъв скафандър, предварително те привързват към един механичен скелет, командуван от биотоковете на мускулите ти, който те прави десет пъти по-силен, по-бърз и по-сръчен, но аз ги моля въпреки всичко да ми повярват. Първо, за да свикнеш на тоя бионичен скелет, при който така и не можеш да разбереш той ли движи тялото ти, или тялото ти движи него, е потребно също така десет пъти повече тренировъчно време, отколкото имах на разположение. Второ, аз нямаше да слизам в гърлото на неизвестен вулкан — вулканите обикновено си приличат — аз щях да сляза в погледа на едно неизвестно същество. И трето… трето, този скафандър бе пълен не само с оловото на неизвестните двадесет и пет въпроса, които щяха да бъдат изстреляни срещу мен, той бе пълен с още хиляди и хиляди въпроси. Как нямаше да ми се струва стократно по-тежък и неудобен?

Аз по рождение съм умерено тщеславен, но отначало съзнателно си инжектирвах бодрост с видения за бъдещата слава. Та нали щях да бъда първият човек, който ще се срещне лице с лице с представител на друга висша цивилизация! Това средство се оказа твърде слабо. Опитах да си впръсна хладнокръвие с разсъждения за отговорността: от моето поведение, от моята интелигентност зависеше как ще се представи човечеството, зависеше може би и това, дали един ден то ще воюва с тази цивилизация, или ще се побратими с нея. Аз щях да донеса нови познания на човечеството, щях… Глупости! Нищо не зависеше от мене. Рони чудесно би свършил същата работа. Аз бях само едно инструментче на колективния ум на нашата експедиция, на звездолета, на цялата Земя. А отговорността беше обща. Опитите ми да си представя някак своя бъдещ партньор на срещата също не успяха да ме развлекат, нито пък ми даваха някаква реална психическа подготовка. Те доведоха само до това, че сънищата ми се изпълниха с най-чудати и опасни зверове, та се наложи да прибягвам до електросън, за да мога да си почивам, защото иначе щях съвсем да оглупея от сънотворните препарати. И така, след като бе готова програмата за биологически и психологически наблюдения, която трябваше лично да изпълня по време на срещата, след като проучих съставения от Гемо списък на възможните подвъпроси, аз съвсем се разплух под смазващата тежест на скафандъра, материализираща по десет часа в денонощие трагизма на тази първа среща.

Чувството за безсмислие ме нападна отново, когато всички други на кораба бяха вече го преодолели. То се втурна при мен в самотата на тренажерната зала и ме намери гол и беззащитен въпреки специалния скафандър. Този път то не беше индуктирано, не можех да виня другиго за него освен собствения си наивитет, който продължаваше да стене мелодраматично: Защо трябва по този начин да се срещаме, защо трябва да се гледаме като смъртни врагове?… Когато бях се нахвърлил с обидни думи върху другарите си заради тяхното разколебаване, когато единствен се зарадвах на предстоящата среща, в мен бе говорило чудесното лекомислие на младостта. Но то не е лекомислието на пакостника, то е лекомислието на ПАТОСА — единствения верен глас на изконното борческо начало у човека. Наречете това начало инстинкт за самоутвърждение, наречете го загадъчен двигател на развитието, наречете го, ако щете, спортен дух, щом пред неговата свободна игра няма никаква задължителна полезна цел — във всички случаи то и само то е, което твори човешките чудеса. И ги твори благодарение на своето вълшебствуващо лекомислие. Защото нито геройствата, нито чудесата се творят по предварителен, колективно премислен план, те са плод на „лекомисления патос“ на индивида.

А мен той бе ме напуснал, бе се изпарил във вакуума на тренажерната. Определяха ми уж ролята на герой, но ми предписваха да потисна предварително в себе си всичко, което ражда героизмът. Вместо възторжен аз трябваше да бъда предпазлив, вместо самопожертвователен — хитър, вместо с гръмогласието на патоса трябваше да говоря с мърморенето на скептика. И аз успях, твърде лесно успях, да ме глътнат квазарите, както се изразява моят приятел Вейо! Но съмнителната заслуга за това съвсем не беше моя.

Седях в тренажерната, сред адската й жега, под ослепителната й светлина, мъчех се да тичам, да скачам, да вдигам някакви идиотски тежести или просто стоях и се потях като в парна баня и си виках: „Е, добре, ще се срещнете, а после? Та ние и сега вече знаем, че има друга високоразвита цивилизация, но… е, добре, ще научим и какво точно представлява, да речем, че ще го научим!… Какво от това? Ще идеш, ще го наблюдаваш няколко часа и… и ще си отидеш. Завинаги. За теб поне завинаги! Ще се върнеш пак да гледаш, може би до края на живота си, все тия едни и същи физиономии на звездолета…“ От такава една отправна точка тръгваха всичките ми мисли в тренажерната и аз се надявах те да ми бъдат простени.

Струва ми се, че те могат да бъдат простени на един млад човек, който се е родил на някакъв си звездолет и не е виждал през трите си десетилетия живот никаква друга живинка, за когото дори самата Земя с нейното човечество е една не по-малко чужда цивилизация, защото той не знае вече в каква степен на развитие се намира тя и има ли той право да се числи към нея. И ето, изпречил се е пред него един цял свят от живи, мислещи същества! Той е толкова близко, за разлика от Земята, докосваемо близко! Би могъл да се приобщи към него, защото до болка нетърпимо му се иска да излезе от черупката на звездолета и се приобщи към необятността на някакъв свят, но… не му се дава нито правото, нито възможността да се приобщи. Тогава не е ли по-разумно да си отидеш предварително, преди да си го поглеждал? Да си отидеш, без да се обръщаш назад, за да не се превърнеш в солен стълб, както в онова предание от древността на човечеството? — в соления от сълзите на твоето неизцелимо човешко страдание камък!?

Такъв облик имаше за мен този път безсмислието в адския казан на тренажерната, който ме превари и сякаш ме направи друг човек, стопявайки цялата ми предишна войнственост и завоевателското ми самочувствие. И ето, както се казва, настъпи историческият час! Като си го припомням сега, аз виждам най-напред колко много дължа на нашия щурман. За мое щастие именно Вейо бе определен да води космолета, да осигурява безопасността ми и технически да осъществява размяната на информация. Не мога да си представя в какво състояние бих пристигнал на срещата, ако не беше неговото умение да разкрива с поведение и остроумно слово простите съставки на нещата. Не да ги опростява, а именно, разчленявайки ги на простите им съставки, да дава тяхната реалистична картина, обикновено оцветена с непобедимото му чувство за хумор. Когато му доверих страданията си, той неочаквано не ми се присмя, а с подозрителна разпаленост ме увери, че мислел и чувствувал съвсем същото. Не можех да му вярвам, защото той си оставаше вечно зареден със смехотворни глупости, но тогава от несериозната му уста излезе една много странна приказка:

— Виж какво — отвърна ми той. — Има индивидуален героизъм, но има и колективен героизъм. Не си прав да го отричаш. Има го, само че той е доста различен от индивидуалния. Колективният героизъм на човечеството се състои в постоянната му победа над липсата на общия смисъл. За да се приобщи отделният човек към този героизъм, той просто трябва да си гледа работата. В случая нас не ни пращат, за да ставаме герои, праща ни героизмът на човечеството. Нека бъдем малко по-скромни и да се задоволим с удовлетворението, което носи чувството за изпълнен дълг!

В космолета ние вече не се върнахме към този разговор. Пък и Вейо нямаше никак време, защото условието да пристигнем едновременно за срещата изискваше много често да прибягва към сложни и непредвидени маневри, да следи непрекъснато данните от пеленгаторния сигнал на нашите партньори. Аз нямах работа из пътя. Всичко беше стократно репетирано — всяка манипулация, всеки въпрос и всеки отговор с възможните му варианти. Само едно-единствено нещо не бях репетирал; амбицията си да победя в състезанието-демонстрация. Защото нямах такава амбиция, въпреки упражненията по бокс, въпреки моята привързаност към спортния дух. И аз знаех вече на какво се дължи това. То се дължеше на измамата, заложена в моя скафандър, на хилядите остроумни прибори и приспособления. С тях аз щях да демонстрирам може би превъзходството на човешкия ум и неговата изобретателност, но нямаше да демонстрирам качествата на своето земно тяло. И в часовете на празномислие, припомнил си неочаквано няколко изгледа от планетата, станали тогава причина да ругая другарите си заради сантименталното им размекване, и предвкусвайки чудесната скорост, с която щях да бягам благодарение на механичния скелет по тая неизвестна за мен луна, аз неволно промених веднъж думата „бягам“. Стана ми страшно весело отначало — какво ли би било, ако избягам при ония? Ей тъй, бягайки, да свия към тяхната ракета и да разперя ръце и да им кажа: Ето идвам при вас като брат при своите братя! Приемете ме или… или ме убийте, ако не сте в състояние да ме приемете! Но не ме пускайте да се връщам при ония там! Ужасно са ми омръзнали и координаторът с неговия машинен мозък, и старческите мъдрости на Монида, и всичките тия гении, дето са на звездолета. Искам да живея сред обикновени същества, не сред гении, а на вашата красива планета сигурно има милиони такива чудесни, обикновени същества. Много е тежко да живееш сред гении, които дори не боледуват, а аз съм един обикновен млад лекар. Но съм способен лекар и мога да ви бъда полезен, ще видите, поне на вашите обикновени същества мога да бъда полезен…

Толкова весело ми стана, та чак ме втресе от студ, а термометърът в кабината си показваше своята гениално равна температура. Помъчих се да се съвзема. Съгласете се, че никак не е смешно представителят на човечеството в първата му среща с друга цивилизация изведнъж да стане, ни повече, ни по-малко, дезертьор! Застанах зад гърба на щурмана и му рекох с разтреперана челюст:

— Вейо, мислиш ли, че един ден може да настъпи такова време, когато човекът ще има свободата да избира между две-три или повече цивилизации, в които да живее? Като му омръзне едната…

— Я стига си ме занимавал с глупости! — избухна той през рамо.

Здравата го беше стегнал моментът, горкия, та не усети какво се криеше зад невинно зададения ми въпрос! Пък моментът беше такъв, че… вече пристигахме. Пристигахме, а аз все не смогвах да прогоня тия мисли. Знаех, че не съм способен да го направя, и въпреки това разсъждавах за правото си да го направя. Никой не ме е питал, когато е решавал да ме създаде на някакъв си звездолет. На мен пък не ми се живее на звездолет! Живее ми се на една хубава планета със зелени гори и ливади, с реки и морета, с върхове, по които можеш да се катериш и да ядеш, и да дишаш онова, което ти дава природата, а не собствените си изпражнения, обогатени с разни химически гадости. Нима хората на Земята не си избират сами мястото за живеене? Моите астронавти също сами са си избрали звездолета! Защо аз да нямам това право? Имам го и ще взема да го осъществя, напук на всичко!

Разбира се, от време на време лекарят в мене се запитваше тревожно дали от станцията не ми внушават тези мисли, но това изглеждаше съвсем невероятно — би трябвало да знаят целия ми досегашен живот, защото те бяха резултат на този мой живот. И на моята жадна за приключения младост, разбира се.

И ако аз сега занимавам читателите си с тях, то не е от някаква извратена суетност, а защото се чувствувам задължен да бъда добросъвестен в изложението си. Някого това мое преживяване може би ще възмути, другиго само ще развесели, но така или иначе то е факт, който съм принуден да регистрирам. Тогава аз го приключих с горчивата констатация, че героизмът се съдържа навярно и в това, да не направиш нещо, макар да ти се иска да го направиш, макар да имаш условията да го направиш. Изобщо тъжно нещо е героизмът! А после… после трябваше вече да навличам проклетия скафандър, от който бе започнало всичко.