Тежестта на скафандъра

Нарекохме ги хора

Отказвайки се от студената разсъдъчност на електронните мозъци, ние изтълкувахме сигналите като най-елементарна реакция на един организъм — защитната. Присъдихме им човешко съдържание с условния смисъл: не се приближавайте, ще ви унищожим! Та и какво друго можеше да означава един сигнал, който бива повтарян при едно и също заплашващо го действие? Нашият кибернетик-лингвист Корел си поблъска главата над своя програмиран за бъдещ преводач компютър, разчлени сигналите, определи схемата на разположението им, сто пъти ги подрежда, за да открие някакво изобразително решение, но нищо не излезе от това, въпреки че му помагаха най-големите ни умове Монида и Даал. Системата беше проста, ала в случая пък именно точното й повторение не даваше възможност да се отиде по-нататък в тълкуването на знаците. И ние приехме, че „онези“ постъпват така, както бихме постъпили и ние, ако към Земята се насочи пратеник на чужда цивилизация. Бихме му казали да не се приближава, докато не установим кой е, за какво иде и какво ни носи, да стои по-далеч, а ние ще излезем да го посрещнем, първата среща трябва да стане в Космоса.

Вейо пак прояви своя нрав, като нарисува една твърде точна картина на положението: два малчугана стоят един срещу друг, те са от различни махали и навярно ще се сбият, но може и да не се сбият. По-дръзкият ще направи една крачка към другия, а той ще му рече: „Не се закачай, че ще ти светна един!“ Тогава първият ще рече: „А светни ми де!“ Но вторият ще отвърне: „Зъбките ти ще изкъртя, само ако направиш още една крачка!“ „Брей — ще каже първият, — много се фукаш! Я гледай бе, фукльо!“ И ще почне да си показва или мускулите, или джобното ножче. Тогава вторият ще се заозърта за помощ, ако бъде респектиран от джобното ножче, или ще заплашва с по-големия си брат, но и първият няма да направи кой знае какво, защото се намира в чужда махала, а освен това малчуганите все пак предпочитат да играят заедно.

Ние и те бяхме двама самотни малчугани в Космоса и все пак твърде често дружбата между малчуганите започва със сбиване. Но… де да се касаеше в случая само за първо и безобидно малчуганско сбиване! Гемо ни съобщаваше в оптимални варианти толкова възможни опасности, че ако го слушаше човек, най-добре би било бързо-бързо да се върне там, откъдето е дошъл. Между другото и затова бяхме решили да не го слушаме повече. Разбира се, без него не можехме да минем, но и той се забунтува против нас, когато изведнъж почнахме да му тикаме в клетките съвсем необичайни за него съображения и представи като предварителни условия за някакъв алгоритъм, който всъщност беше наше си човешко очакване и желание. Просто изведнъж бяхме забравили да говорим на неговия език и си фантазирахме, както ни се искаше, а той или се объркваше, или отказваше изобщо да дава отговор.

На втория ден се омърлушихме от безрезултатните усилия на лингвистите, но Монида си остана все така весел и настъпателен. Пригласяше му в това настроение само координаторът, чийто характер си беше войнствено-настъпателен. Той като че ли търсеше само още един подобен на себе си да пооблекчи бремето на командирската отговорност върху плещите му, та да се втурне в най-рисковани авантюри. А след случая с бокса аз не можех да не се присъединя към тях. Останалите не бяха в състояние да ни противопоставят по-убедителен проект. Спряхме се на изострения вариант на „малчуганското опознаване“, когато и двамата повтарят една и съща закана: „Ха, удари ме де!“ „Не, ти ме удари пръв, че да видиш после какво ще стане!“ С оглед да се стигне дори до „кюскането“ с рамо и после да се отстъпи. Според Монида и координатора не биваше да им даваме възможност да се опомнят или „да повикат големия си брат“.

Най-напред потегли аварийната ракета след един краткотраен тласък на двигателите си. Тя трябваше да стигне до забранената граница и да остане там, предавайки на същата вълна „предупредителния сигнал“ на Невидимия ту в точния вид, в който го приехме, ту в различни обърнати варианти, надявайки се, че някой от тях може би ще бъде разтълкуван като: „Няма да се приближаваме, не ни унищожавайте!“ След нея тръгнахме и ние, също с изключени двигатели. Това ни правеше опасно неповратливи и рискът изостряше нервите ни до краен предел. Всички съобщителни средства на кораба излъчваха като бесни освен нашите предишни позиви и изображения и техния предупредителен сигнал, придружен от хипотетичен превод и една система от символни изображения на планетата с приближаващите я кораб и ракета. В тая изобразителна схема вложихме най-различни знаци, показващи възможния конфликт и нашата готовност веднага да се върнем, ако те не пожелаят да ни приемат. Една отделна система от дълги и кратки сигнали, подобна на морзовата азбука, предаваше тези изображения още в цифрови стойности, които, разложени по квадратния принцип и разгърнати върху плоскост, отново даваха същото пиктографско писмо.

„Невидимият“ не беше повече невидим. На втория ден по обед толкова го наближихме, че той цъфна най-после на главния ни екран — една, топчица колкото човешки юмрук, удивително гладка, с метално отразяване на вълните. Но лъчевият анализ ни доказа само, че наистина е орбитална станция, а не естествен спътник. Тя пламваше като джобно фенерче, щом излезеше иззад сянката на планетата си, но продължаваше да плува в своето загадъчно мълчание. Всеки път затаявахме дъх, когато я видехме да се появява иззад планетата или да изчезва в сянката й — какво щеше да предприеме против нас след поредната си обиколка?

Тя не предприемаше нищо. Дори престана да ни плаши с видения. На втората сутрин, още преди да я съзрем на екрана, ние не бяхме посетени от нашите чудовища. Това направо ни изхвърли от релсите, защото всеки от нас, охраняван от своя психоробот, чакаше в определено време да се явят тия проклети видения. Към многото въпроси се прибави още един: бяха ли разбрали от действията ни, че не могат да ни уплашат, или виденията си бяха чисто наша, психическа история?

Последното отново ме разтревожи, след като бях си изградил вече някаква теория. Но не за дълго. Рони спокойно регистрираше всяко движение на екипажа, все по-спокойно го наблюдавах и аз. Намирайки се във върховно напрежение, хората на кораба изглеждаха както никога нормални. Пряката цел, която бе подчинила всичките ни действия, избистри психиката им и окончателно я уравновеси. Засега те нападаха, а нападението е най-простото и най-цялостното действие на мъжката психика.

На около трийсетхилядния километър направихме малка маневра. Заявихме звуково и изобразително, че се връщаме — да не ни нападат, върнахме се с петдесетина хиляди километра, после отново поехме към станцията. Но този път останахме на трийсетхилядния километър, като изравнихме нашата скорост със скоростта й. Така започнахме да се движим едновременно с нея около планетата, висейки непрекъснато над главата им. Същото, само че в още по-ниска орбита, направи и аварийната ракета. Сега металическата топчица беше непрестанно пред очите ни. Крамер, планетологът, я просветваше със своята апаратура и се мъчеше да установи състава на метала, от който бе изработена. Топчицата тежеше половин милион тона, а съотношението на масата към диаметъра й говореше, че в нея има кухини. В природата такива тела не се срещаха.

Ако беше орбитална станция с научно предназначение, сигурно не притежаваше защитни средства срещу евентуално нападение отвън. Значи, напразно се страхувахме. Но щом са стигнали до такъв етап в космическите проучвания, тия планетни жители едва ли биха се задоволили само с една станция! А освен това липсваха и веществените доказателства за достигането на този етап. Къде се намираха всичките ония пробни малки спътници, остатъци от носители и прочее железен боклук, който би се носил на различни височини над планетата? Пространството около нея смущаваше със своята девствена чистота — сякаш никога нищо не бе изстрелвано от планетата навън. Тогава откъде беше се взела тая орбитална станция? Не е ли тя звездолет или по-голям от нашия кораб, пристигнал тука преди нас, за да завладява една хубава, но ниско развита или изобщо необитавана планета? Тогава той би бил много опасен, ако заемеше враждебна позиция спрямо нас, защото такъв междузвезден кораб — междупланетен не можеше да бъде, тъй като не бяхме установили живот по другите планети на тая слънчева система, — такъв един междузвезден кораб сигурно притежава могъщи средства за нападение и отбрана. Но, щом ни допускаше толкова близо до себе си, без да проявява враждебност, защо не използуваше също така могъщите си средства за съобщения да установи връзка с нас? Авария ли е претърпял? Уплашил ли се бе? Изобщо имаше ли живот на него, или някоя автоматична радиостанция отново бе заработила онзи ден за няколко минути, изчерпвайки последния си заряд енергия?

На тия въпроси ние вече не търсехме хипотетични отговори, защото ни се струваше, че много скоро станцията сама ще ни отговори. Щяхме да почакаме още ден-два, след което… Това „след което“ още не бе уточнено в нашия план, защото съществуваше и една друга възможност: станцията не притежава средства да проведе боя в далечина, тя иска да ни накара да се приближим или да абордираме. Но тя скоро щеше да разбере, че ние не сме толкова глупави да рискуваме кораба си — имахме достатъчно ракети и сонди за това.

Първата изстреляхме пет часа, след като бяхме влезли в орбитата над станцията; Монида, координаторът и Вейо нямаха търпение да чакат ден-два. Те приличаха сега на боксьори, които пускат серия от удари, за да зашеметят противника и го подготвят за нокаута. Бързата автоматична сонда с огромна скорост описа една елегантна осморка около станцията. Разстоянието беше почетно и все пак ни позволи да разгледаме доста добре повърхността й. А когато сондата пое пътя към кораба, координаторът изведнъж погледна към Монида и след кимването му викна:

— Ще ви погъделичкаме още веднъж, приятели! — и я върна обратно.

Този път сондата трябваше така да свие осморката си, че на най-тясното й място да мине на около пет километра над станцията. На екрана, който приемаше снимките й, осветената от слънчевите лъчи повърхност на станцията ставаше все по-тъмна. Тук-таме се забелязваха вече някакви малки издатини, капаци или кръпки с по-черен и по-светъл цвят. Още малко и щяхме може би да разберем какво точно представляват — от пет километра разстояние ние бяхме в състояние да виждаме добре петсантиметрови детайли, но изведнъж екранът пламна в зеленооранжева светлина, сякаш нещо го взриви отвътре, и угасна. Превърна се в предишното синкавобяло стъкло. В първия миг се спогледахме разочаровани, помислили най-напред за повреда в телевизионното устройство. Но Вейо, който следеше движението на сондата по нейните пеленгаторни сигнали, извика почти възторжено:

— Аха! Ето ги, миличките!

В екранчето на пеленгаторния приемник също бе угаснало изображението.

— Ааа, стрелят значи! — зарадва се и Монида, сякаш тоя изстрел не бе унищожил една от скъпите ни сонди, а беше някакъв приветствен салют.

— Стрелят, и то доста точно — отзова се координаторът със същото странно задоволство. — Такава бърза сонда да простреляш, вече говори нещо. Даже не разбрахме с какво!

Всички се струпаха около телерекординга, който репродуцираше заснетата от сондата повърхност на станцията. Не ми се отиваше при тях. Гледах на кръговия екран позлатената от слънцето топчица, която си висеше там, сякаш нищо не бе се случило, и някакво озлобление се надигаше в мене. Та не бяха ли помислили, че в нашата сонда може да има човек? Вярно, тя е прекалено малка, но нали те не знаят как изглеждаме и колко сме големи! Изобщо не ми идваше наум, че навярно и ние не бихме се поколебали да унищожим един предмет с неизвестно предназначение, ако той така недвусмислено се насочеше към кораба ни.

— Не са глупави! Никак не са глупави! — мърмореше координаторът, връщайки се към командния пулт.

— Ако и сега не се обадят, може и ние да им гръмнем една бомбичка край ушите — рече войнствено Монида, а следващите му думи гласяха тъкмо обратното: — Дай сега малко назад!

Подът под краката ни всъщност бе започнал вече да вибрира — двигателите работеха. Ние се оттегляхме, оттегляше се и аварийната ракета, за да покажем волята си за разбирателство. Но за да не помислят „ония“, че бягаме или че сме уплашени, се оттеглихме само с хиляда километра.

Вейо бе поискал помощ, защото се безпокоеше да не пропусне техните сигнали сред огромното оптическо ехо, което се образуваше по цялата вълнова скала от екранизирането на нашите собствени предавания. Помагаше му Даал и той именно пръв улови „гласа“ на станцията. Даал само това изкрещя: „Втори телевизионен!“ Но никой не се усъмни какво означава то и координаторът викна откъм пулта си:

— Изключете всичко! Освен главния радар.

Вторият телевизионен канал спокойно и равномерно ни връщаше нашия собствен сигнал, но сега към всяко едно от рисуваните изображения бе добавен някакъв непознат знак. Думи ли бяха това? Названията на символично нарисуваните от нас космически обекти?

Една всеобща и внезапна умора ни залепи на местата ни. Стягали се през цялото време за най-лошото, телата и душите ни така се отпуснаха, че просто се разплухме в меките седалки. Само Монида сновеше насам-натам, подмладен и сдържано енергичен, сякаш бе се случило тъкмо това, което е трябвало да се случи.

— Я колко щедри станаха изведнъж! Такава сговорчивост… — мърмореше си той самодоволно, обмисляйки навярно вече следващия наш ход.

Аз не откривах кой знае каква щедрост в тия десетина примитивни като пещерни рисунки знаци, неосъзнавайки своята разглезеност от лазерните и холограмните предавания, но като за начало това наистина беше все пак нещо.

— Такааа, такааа — мърмореше си Монида, драскайки по табличката за писане на пулта на своя компютър, наведен над него и стъпил с коляното си на седалката.

Той беше три пъти по-стар от мене и аз се питам сега никак ли не му се искаше тогава да поседне малко, след като опасността очевидно бе отминала, след като бе настъпил историческият миг? Да изпусне една мъничка въздишка поне, да си почине, да се остави няколко секунди на радостта си. Отгде толкова спокойна енергия и толкова спокойно нетърпение да продължи веднага работата си? Не ли за това, че три пъти по-дълго бе очаквал този миг и може би си е мислил, че никога не ще го дочака!

— Нямат ли нещо по-сериозно тия хора бе! — възмути се най-неочаквано Вейо. — Дециметрова радиовълна, най-примитивно телевизионно предаване!…

В смешното си недоволство на свързочен специалист той несъзнателно нарече онези „хора“ — нещо, което никой досега не бе се изпуснал да направи. Но никой не се засмя, дори в мене тая думичка отекна съвсем естествено.

Даал му възрази с кротка ирония, с умората, която все още лежеше и в мене:

— А ти какво искаш? Веднага да ти пратят холограмни снимки на цялото устройство на станцията си? Па може и да нямат лазер хората!

Той също произнесе думичката, без да осъзнае значението й. А в последвалото наше „съживяване“, преминало в един законен празник за душите ни, тая думичка звучеше все по-често и по-често. Никой не й се учудваше, никой не я намери за неуместна, никой изобщо не отбеляза поне гласно нейното внезапно и странно повторно раждане в Космоса, на толкова светлинни години разстояние от Земята. И в това, че ние така просто и естествено признахме тия същества за хора, като че ли се съдържаше най-голямото, най-истинското величие на този миг.

Малчуганите бяха се кюснали по веднъж с раменете си, но самотата и скуката на звездната улица веднага бе протегнала ръцете им едва към друга и ето че пустата улица ще бъде вече огласяна от виковете и жизнерадостния шум на тяхната обща игра.

— А сега да започваме с флирта! — обяви весело Монида, този неуморим и влюбен старец.