Тежестта на скафандъра

Състезанието свършва, за да продължи

Като произнесе последните си думи, старият „богослужител“ отново се поклони и отново само към внушителната фигура на Рони. Твърде сложни бяха в момента усещанията ми, за да се прояви моето засегнато честолюбие. Колко много беше ни казал и колко малко все още знаехме за тях! Всъщност той бе отговорил вече по същество на много от въпросите, които следваха във взаимния обмен на научната информация, а ние не знаехме дори как те разговарят помежду си.

Откровеността му, предизвикана навярно от неочаквания бунт на неговия млад колега, даваше известна гаранция за успешното продължение на срещата. Тя би могла да бъде и признак на увереност, че е спечелил битката и се е освободил от безпокойството си. Държанието на Вейо сигурно бе му доказало, че наистина няма да се намесваме в техните работи и аз търсех начин да накарам Рони да им се поклони, преди Вейо да започне да говори, за да не разкрия нашата малка хитрост. Това не беше никак просто, защото Рони си имаше своето „достойнство“ — алогични за него нареждания той не изпълняваше. Не можех просто да му кажа: „Рони, поклони се на този човек“ или „Рони, наведи се“. Заповедта трябваше да сочи някаква полезна и разумна дейност-цел, а само за човека любезността, все едно истинска или фалшива, има някакъв смисъл. Мислех и за младия бунтовник. За тежката участ, която сигурно го очакваше в края на срещата ни. Искаше ми се да му кажа нещо насърчително, но това щеше да бъде вече намеса. За още много неща мислех, докато чаках Вейо да ми се обади по радиотелефона. Рони приемаше на същата вълна и аз най-после се реших да опитам:

— Рони — казах му, — измери температурата на двата големи камъка пред левия си крак.

Камъните бяха на половин метър встрани и аз го принуждавах да направи едно полуобръщане в посока на младия киборг, да се „поклони“ само на него. Вейо пак щеше да ме ругае, но не можах да си откажа това малко отмъщение. Психороботът пристъпи леко с единия крак за опора и се наведе „ребром“ да пипне камъните с третата си лява ръка, в която бяха различните термометри. Твърде малко приличаше движението му на поклон със своята машинна рязкост, но аз се надявах, че Вейо ще се досети и веднага ще започне да говори. Вниманието ми бе ангажирано в тия няколко секунди само от психоробота и от очакването ми как ще изпълни моето отмъщение, та когато погледнах отново към нашите партньори, не веднага възприех какво е станало. Онзи, на когото Рони се „покланяше“, бе изчезнал. Изненадата парализира за миг съзнанието ми, а и самото ми зрение не бе достатъчно свикнало на безатмосферния, почти лишен от перспективата лунен простор, затова не веднага открих изпънатото като на рис черно тяло, легнало в безшумната скорост на стрела ниско над нажежената каменна пустиня. Старият богослужител навярно също бе гледал само в Рони и в неговия странен поклон. Едва сега, сигурно подсетен от импулсивната ми реакция, той се завъртя, политна като гмуркащ се плувец с късия си хобот към камъните и се понесе подире му.

— Хайде, наштеее! — провикна се в ушите ми нашият невъзможен щурман по най-невъзможния си начин. — Ти за кого ще викаш?

Но за стария бе вече късно да се вика. Другият имаше голяма преднина по време. И това надбягване, чийто страшен смисъл още не проумявахме, завърши твърде скоро. Почти веднага след като младият бе изчезнал в „крушата“ през някакъв отвор, който дори не успяхме да забележим — толкова бързо стана всичко, — старият се спря насред път. Изправи се, отново от четирикрако животно се превърна в човекоподобна фигура, тази фигура размаха деветпръстите си ръце, сгърчи се, падна, търкулна се — черен въглен върху червена жарава.

— Рони, спасявай човека! — викнахме с Вейо едно временно и после аз се чудех, че бях извикал същите думи, макар в това надбягване да държах страната на другия.

— Не го убивай! Не го убивай! — молеше после щурманът през компютъра, докато тромавият на вид психоробот летеше с луномобилна скорост над пустинята, за да сграбчи в спасителната си шесторъка прегръдка чуждото същество.

— Не го убивам. Аз само го спирам — отвърна му компютърът с още по-нечовешкото си сега равнодушие. — Братя от цивилизацията Земя! Вие сте длъжни да спазите вашия закон за помощта…

— Ще се намесим в негова полза, ако не прекратиш въздействието си върху него! — заплаши Вейо.

Съществото, което Рони бе вече донесъл и положил в краката ни, се размърда и веднага скочи на задните си крайници. С какво бе го съборил по-младият? С видения ли както мен преди? Но това щеше да означава, че те също притежават подсъзнание, а нима един киборг би могъл да развие такива области в мозъка си? А тая станция не контролираше ли своя космолет или младият бунтовник бе успял да прекъсне връзката, та говореше такива опасни неща?

— Братя — викаше може би той отчаяно. — Елате на станцията! Помогнете ни да победим висшите същества! Без вашата помощ не ще освободим планетата. Не вярвайте на стария служител, той е неразумен изпълнител на жестокостите им! Тръгнете след мен. Не съществува опасност за вас. Уговорил съм с моите съмишленици след определен сигнал да повредят оръжията на станцията. Ще ви съобщим за това. Но повече сами не можем да направим, твърде малко сме. У висшите същества има средства, с които ни държат в подчинение. Тия средства на вас не действуват. Елате, ние…

— Поели сме задължението да не се намесваме — отвърна му Вейо. — Срещата трябва да продължи според уговорената програма.

— Споразумението ви е само с висшите същества — крещеше навярно онзи в „крушата“. — Вие предварително сте взели страна, трябва да пререшите! Истината, която ни казахте…

Усилих дяла на кислорода във въздуха на шлема си, защото чувствувах, че се задушавам — така бе се свила глътката ми.

— Дай възможност на другия да говори! — пресече го строго Вейо. — Настояваме за размяната на информация!

— Няма висши същества. Висшите същества сме ние!

Не осъзнах веднага кой го каза, толкова изненадващо и бързо дойде това. Изглежда, младият бунтовник веднага бе се подчинил на Вейовата заповед, за да спечели благоволението ни.

— Висшите същества сме ние — повтори старият служител на бога. — Към нас сте поели това задължение. Той сам призна, че не е виждал висшите същества. То е, защото те не съществуват. Те са част от тайната.

— А богът? — запитах аз за трети път.

— Богът — това е нашият разум, нашето оръжие против природата. Вие сте длъжни да останете на страната на Големия разум, защото той е наш общ разум и наш общ бог.

— Ние ще изпълним сключеното споразумение — прекъсна Вейо и него. — Да завършим срещата, после ще дискутираме, ако искате.

— Вейо — викнах му, изтръгнал се от вцепенението си. — Вейо, но този техен бог не е техен, не чу ли, той им е натрапен! Тук принципът за богоборчеството като самоосъществяване на духа… — Изключих бързо директната връзка и ревнах в компютъра. — Кой ви е създал тогава, щом не принадлежите към жителите на планетата и не съществуват висшите същества? Откъде сте дошли! Стига си ни лъгал!

— От висшите същества — отвърна ми компютърът-преводач със своето машинно спокойствие. — Те са дошли някога, създали са станцията и всичко на нея, за да направлява развитието на планетата в правилния път, а после са си отишли. Сега висшите същества сме ние, старите служители на Големия разум и неговите тайни.

— Убедихте ли се? — тържествуваше младият бунтовник. — Ето и аз едва сега научих на каква голяма измама сме служили! Едва сега го научих и разбрах: вие сте прави! Всеки сам трябва да се бори против самоизмамите. Сега вече знам и как. Благодаря ви, братя от цивилизацията Земя, че ни донесохте вашите истини!

Едновременно с неговия тържествен и отчаян вик крушовидният космолет се вдигна от мястото си. Дори да бе произвел някакъв шум, нямаше да го чуем поради липсата на атмосфера. И това почти мистично техническо съвършенство, с което той само за няколко мига, без да оставя каквито и да е следи, се стопи в черната бездна на Космоса, ни накара да изтръпнем. Предстоеше нещо страшно, а ние и в него нямахме нито правото, нито възможността да се намесим.

— Докторе, докторе, това се казва космолет — изплака Вейо в ухото ми своята астронавтска съкрушеност. — Добре, че ни се размина надбягването с него!

Старият служител на бога стоеше с вдигнати към небето ръце, заприличал на черен идол на отчаянието и изоставеността — идол, в който вече не вярваха.

— Дай му възможност да говори още веднъж! — молеше Вейо подир миналия вече отвъд осветената половина на луната космолет. — Дай му възможност…

— Добре! — отзова се Космосът с великодушието на победителя.

— Братя от цивилизацията Земя — заекна мъчително компютърът. — Ако той… той разруши станцията… слезте на планетата и ще се убедите в истината на Големия разум! Ние бяхме определени да извършим велик опит, но ето че загубихме състезанието със силите на сляпата еволюция, която намери начин да проникне дори в самата станция. Аз не искам от вас помощ. Ние загиваме чрез самоунищожение, значи е трябвало да загинем. И все пак сега аз ви призовавам: Нарушете принципа, слезте на планетата и предотвратете свободата на злото! Заемете нашето място! Заемете мястото на разума! Сбогом, братя от цивилизацията Земя! Желая ви повече успех в самоубийственото състезание с природата!…

Как внезапно бяха се сменили ролите! Преди младият искаше намесата ни, сега този… Но защо той така изведнъж сложи оръжие? Та станцията си беше жива и могъща, както и преди! Сигурно щеше да съумее да се пребори със собствените си бунтовници.

Много въпроси останаха без отговор, безброй наши въпроси и все пак поне тази част от картината като че ли се поизясни. Навярно някаква цивилизация, стигайки до определена космогония, е решила някога в естествената си битка с природата да извърши един гигантски експеримент с цяла друга цивилизация, стояща на по-нисък етап в развитието си. Трябва да е била много отчаяна от прозренията си тая висша цивилизация, за да се реши на такъв експеримент. Конструирала е тази станция. Конструирала е най-важното: подходящи същества да осъществяват идеята й и се е отгеглила да изчака резултата. Защото такъв експеримент трае много-много векове. Всъщност, ако те са се съобразили със закона за свиване на времето, за тях, експериментаторите, сигурно това не би траяло толкова дълго. Нали и ние се съгласихме на сто и петдесетгодишната раздяла с киборгите, благоразумно премълчавайки, че тия сто и петдесет години щяха да бъдат сто и петдесет само за земните и планетните жители. Ние, астронавтите, щяхме да пошетаме със звездолета си още някоя и друга година из Галактиката и ето че договорният срок ще е изтекъл. Киборгите поради своето устройство, машинното си дълголетие и вероятната си способност към самовъзстановяване не усещаха пространството — време като нас, чисто биологичните единици. Затова и бяха пропуснали да се съобразят с този факт.

А къде ли се намираха техните създатели? Не са ли помислили, че като са толкова далеч, ще загубят контрола и над самия експеримент? Но каза ли ни действителната истина старият киборг? Не е ли възможно да няма никакъв експеримент, а киборгите, освободили се от своите родители, или дори унищожили ги, просто неизбежно е трябвало да потърсят една нова основа за себе си, подчинявайки тази планета, самообявявайки се за нейни богове? и после… после обвинили веднъж природата в слепота, те са затворили собствените си очи за нейните истини. Системата от знания, заложена в тях, с течение на времето, както всяка система, е почнала да остарява, превърнала се е в схема, несъответствуваща на новото развитие на нещата. А това, че дори по-низшите киборги, или именно те, в които не е била заложена ръководната схема на знания, са почнали да се развиват, след като един критичен заряд от възприятия на действителността внезапно и революционно ги е превърнал в самостоятелно мислещи същества, само още веднъж доказва несъстоятелността на теорията, че материята била загубила своите продуктивни сили. Доказва го по един великолепен начин и колкото по-скоро го научеха ония земни философи, привърженици на тази теория, толкова по-добре щеше да бъде…

Да, ето как дори в едно изкуствено създадено същество биологичното е способно да направи своя революционен пробив в схемата на предварителната програмираност. И то трябва да се каже на някои, да го знаят… Много още неща трябва да се видят, да се премислят, да се кажат на Земята, а това чудовищно време, което ни отделя от нея, ще ги занесе там вече закъснели или просто ненужни, или просто няма вече да има кому да бъдат казани — и това е възможно. Но ние ще се върнем тук. Все пак сигурно ще се върнем, скоро ще се върнем, едва ли ще съм остарял с повече от десетина години тогава, дано да съм поне поумнял… И дано злокобното пророчество на стария киборг тогава не се сбъдне! Не, не вярвам, макар и ние, на звездолета, да сме станали вече една такава малка, без своя почва цивилизация. Но ако намерим тука братя, все пак ще бъде хубаво… Всъщност… всъщност пак започват въпросите, безкрайните като времето и пространството въпроси…

— Връщане! — гръмна директната връзка с гласа на Вейо в ушите ми, така че едва не подскочих в унеса си. — Заповядаха незабавно връщане.

Направих жест на покана към отворения шлюз на космолета. Не зная дали ме разбра този стар и изоставен киборг. Нямахме вече начин да разговаряме с него. Той се наведе два пъти, два пъти докосвайки червената земя пред себе си — веднъж към Рони, после към мене. Обърна се и бавно тръгна към своя луноход-буболечка.

— Не разрешават да го отмъкнем — въздъхна Вейо и ми стана още по-неприятен, че бе могъл в този миг да се сети за това.

Защо не позволиха наистина? Нима не биваше да изучим с малко принуда един екземпляр от някакъв навярно изчезващ вид? Та сигурно той сам би ни се предоставил, ако бяхме го запитали. Но сега беше вече късно. Пък и аз не си зададох такива въпроси тогава. Тогава, в тия трагични минути, просто бях възмутен от трезвеността на нашия щурман. Гледах тъжно подир малкия луноход, който се превръщаше в пълзяща по далечните червени възвишения черна буболечка и не бях способен да мисля за каквото и да било.

Гарирах всъдехода в шлюзовата камера, а когато влязохме заедно с Рони в пилотската кабина, Вейо ми направи един бърз знак и космолетът излетя, преди още да бях седнал както трябва в креслото. Очаквах внезапната атака на ускорението и вяло понапрегнах мускулите си, но нищо — не последва. Принудих се да запитам, макар че никак не ми се говореше с моя приятел. Още ми беше неприятен, като че ли той бе виновен за изненадващия и преждевременен край на срещата.

— Да видим какво ще прави — отвърна ми той, настройвайки със свободната си ръка екрана за пряко наблюдение.

Държеше космолета на няколко стотин метра над лунната повърхност и аз имах чувството, че ако се протегна, ще мога да взема в шепата си черната буболечка, която пълзеше все натам, където зад черната бездна отвъд хоризонта кротко сияеше гълъбовобялото лице на планетата. Сякаш се готвеше да прескочи бездната между луната и нея. Закъде ли се бе упътил? Къде можеше да отиде на тази пустинна луна?

Вейо поиска разрешение от координатора да го проследим. Засега той се движеше по права линия и не правеше никакви опити да се скрие от нас. Но щеше ли да се остави да открием тайната им база, ако имаше такава? Изминаха три скучни часа и щурманът почна да ругае — горивото в двигателите за нисък полет намаляваше. Космолетът ни не бе предназначен за такива полети, трябваше или да кацнем и да продължим преследването с всъдехода, или да се вдигнем в Космоса, с една скорост, при която лесно можеше да изтървем „буболечката“ от очите си. Слънцето изведнъж се скри. Бяхме минали в зоната на лунната нощ, но тя се оказа достатъчно светла от мощната отразена светлина на планетата, за да виждаме в подробности лунната повърхност. Въпреки това Вейо включи инфрачервения екран и синкаворозовото очарование на нощта изчезна, заменено от студеното светене на преобразувателите.

— Там са вулканите! — спомни си Вейо местността от предишните проучвания. — Къде е тръгнал тоя приятел?

В двайсет и един часа трийсет и осем минути и седемнайсет секунди бордово време тайнствената станция престана да съществува, взривена от блъсналия се в нея крушовиден космолет. Нашите уреди записаха само лъчението и степента на ядрения взрив, но на кораба бяха заснели целия полет на младия бунтовник. Той бе погубил не само себе си във фанатичния си устрем към свободата, не само враговете си, а и ония свои съмишленици, на които бе наредил да извадят от строя отбранителните съоръжения — малко преди експлозията корабът уловил и тяхното радостно съобщение за готовността да ни приемат.

На филма всичко това изглежда обидно незначително. Лети някаква светлива точица в Космоса, лети сред големите звезди, а те даже не трепват пред странната постъпка на едно родено от тях същество. Даже с един лъч не примигват, за да не нарушат своето извечно спокойствие. После — един безшумен взрив! Една звезда от милиардите е припламнала кой знае защо („Нейна си работа!“, казват навярно другите), една звездица угасва безследно. И сякаш никога нищо не е имало на нейното място, защото… Къде ли е нейното място? Там? Но това „там“ тръгва от погледа ни и отива, отива, отива в безкрая. Това „там“ е толкова празно, както всичко, което се простира около кораба ни, около това слънце, около нашето Слънце, около Галактиката, около… собствения му Безкрай.

Няколко минути по-късно черният луноход се гмурна в оранжевото гърло на първия кратер, изпречил се отпреде му. Не направи опит да го заобиколи; отиваше право нататък и спокойно скочи в него. Вейо вдигна космолета, защото се боеше, че това може да предизвика изригването на вулкана. Но не последва нищо. Просто черният мъдрец бе скочил в гърлото на оная природа, която бе искал да победи. А тя го прие в себе си, без дори да го усети. Какво беше ни казал той накрая? Че били загубили състезанието?… Горкият, та имало ли е изобщо състезание! Той бе сбъркал навярно битката със себе си с някакво измислено състезание с природата. За да загине естествено под напора на онова борческо начало на живата материя, което не се вкарва в никакви умозрителни конструкции. Защото то е вечният стремеж да се освободим от мъртвото, независимо от това, че не знаем за какво ни е тая свобода. Трябва ти наистина много голямо въображение, едно нечовешки човешко въображение, за да си помислиш, че се състезаваш с безчислената армия от звезди, която ни обсажда отвсякъде, и с черната пустота сред нея! Но нали в края на краищата нашето въображение е единственото безкрайно нещо, което си имаме, за да го противопоставим на този безсмислен безкрай?…

Не ни пуснаха на кораба. Не ни пуснаха да влезем дори в шлюзовите му камери. Наредиха ни да прикрепим космолета за корпуса на кораба и той веднага потегли. Общият звездолетен съвет бе решил, че не бива да слизаме сега на планетата. В този преломен за нея момент нашата поява, макар и само на небосклона й, би надушила естествения ход на нещата там. Щяхме да се върнем по-късно, когато тя може би ще е намерила вече своя нов път.

Налагаше се да изседим с Вейо сами дългия карантинен срок. Предстоеше ни мъчителна скука и още по-мъчителни размишления върху изминалите събития и върху „естествения ход на нещата там“, където сигурно вече се създаваха първите легенди за гибелта на един бог. Но аз се чувствувах ужасно изморен от цялата тая история и най-вече от собственото си въображение. Затова предпочитах да прекарам тия месеци в анабиоза, в онова остроумно изобретение, което почти ни изравнява с нашия извечен враг — мъртвата материя. Неуморимият щурман волю-неволю трябваше да избира между пълната самота и чудесния изкуствен сън на мъртвите, съня без съновидения. И той го „предпочете“.

На космолета останаха да будуват двата психоробота. За тях случилото се не означаваше повече от една привична всекидневна работа. Както и за всички ония уреди, които през цялото време обективно и хладнокръвно записваха, заснимаха и съхраняваха историята на нашата експедиция. Който се интересува от тяхната обективност, може да я получи в архива на Института за галактически проучвания. Моята работа свършва дотук и аз се надявам читателите да проявят малко великодушие към възможностите на един млад лекар, имал щастието или нещастието да попадне за пръв път в центъра на подобни събития.