Тежестта на скафандъра

Сваляне на ръкавицата

На астронавтския съвет ние наричахме нашето минаване от орбита на орбита към изследвания обект „свиване на обръча“ около него. Но когато бяхме насаме със себе си, то ни се струваше като едно слизане стъпало по стъпало, слепешката, в непрозирния мрак на някаква преизподня, на чието дъно не знаехме какво ни очаква.

Мракът около нас мълчеше. Звездолетът бе изчезнал в невъобразимите далечини на околозвездната орбита, „Плутон“ навярно още се рееше някъде между деветата и десетата планета, а ние слизахме към петата, към тая пета планета, която толкова бе ни зарадвала, а сега ни караше да чувствуваме, че слизаме постепенно в бъдещия си гроб. Бяхме ослепели за красотата й, защото оглушахме от нейната тишина. Антените ни не улавяха нищо друго освен истеричните писъци на оптическото ехо от собствените ни сигнали, които денонощно изпращахме към планетата и невидимия й спътник — онова тайнствено джудже, въртящо се около нея като змея от древните приказки пред пещерата със съкровищата. Бяхме опитали всичките петдесет звукови и изобразителни системи на позивни сигнали към неизвестна цивилизация, съставени от най-добрите умове на човечеството, и продължавахме да ги повтаряме с нарастваща тревога. Ако една цивилизация можеше да си позволи да създаде изкуствен спътник с такъв размер, би трябвало да е способна за един месец да разшифрова нашите сигнали и съответно да ни отговори, ако, разбира се, тя желае това.

Но тя като че ли не го желаеше, като че ли ни показваше, че ние трябва да си вървим.

Понякога се питах защо всъщност не можем да си отидем. Ей тъй, да си отидем и толкоз! За какво толкова ни е притрябвал тоя контакт? Кое ни кара безразсъдно да се втурваме към него, треперейки от страх, да отиваме към него? Жаждата за знание? Глупости! Милиони неща не знаем за тая планетна система, но веднага зарязахме всичко, щом уловихме признаците на висша органична дейност около една от седемнайсетте й планети. Спортният дух, както го нарича координаторът? Хазартният дух, както го наричат други? Онова начало в нас, каращо ни всеки миг да търсим нещо, с което да се преборим, за да утвърдим себе си и неизвестния смисъл на своето собствено съществование? Или може би самотата? Не шетаха ли нашите звездолети из галактиката поради назрялата потребност да срещнем най-после другите, да видим дали те не са открили един по-правилен път? Защото ако няма други, ние трябва отново и окончателно или да повярваме в „богоизбраничеството“ си, или да приемем, че сме някакво случайно белтъчно образувание на материята, случаен клон в еволюцията й, който неминуемо ще загине, както са загинали заврите, станали с мегаломанските си размери непригодни за условията на нашата планета. Защото колкото повече летяхме из Космоса, толкова повече се убеждавахме в непригодността си да живеем в него. В Космоса ние се превръщахме само в жалки придатъци на своите машини.

И треперехме за тях, както сега ние, деветимата, треперехме за съдбата на своята аварийна ракета.

Тя летеше в едно сложно зигзагообразно движение, готова всеки миг да пусне защитните си устройства към невидимия спътник, а ние с изключени двигатели се изнасяхме на следващата орбита. И чакахме. Така чакахме, че се наложи на повечето от хората да впръсквам успокоителни средства. Защото дори на боксовите занимания и на свободната борба те бяха станали неузнаваеми — от нетърпение и напрежение едва не се пребиваха един друг, отреагирвайки си всичките комплекси на чакането. А ракетата още мълчеше. Ние не я управлявахме, за да не издадем точното си местонахождение, но движението й беше така програмирано, че щом тя улови насрещни сигнали или регистрира приближаващо се към нея тяло, веднага да избяга по друго космическо трасе. Освен това бяхме пръснали из цялото орбитално пространство множество миниатюрни препредавателни станцийки, за да не пропуснем нито един сигнал. Но всичко около нас мълчеше и това мълчание ставаше все по-зловещо.

Монида, Даал и Вейо дори спяха зад компютрите си в промеждутъците между дългите часове на очакването и главоблъсканиците какво може да означава мълчанието. Клопка? Проучване, което ние не усещахме как става? Или може би те вече опитват да влязат във връзка с нас, само че със средства, които не сме в състояние да възприемем?

Тримата едва ли не всеки час разработваха нова хипотеза за вероятното поведение на нашия мълчалив противник. Но колкото и налудничави да бяха тия хипотези, те си оставаха, естествено, човешки хипотези, от човешки мозък родени. А ние, останалите, непрекъснато проверявахме всички системи на кораба, мъчехме се още да си гледаме работата в собствените сектори, търсехме да уловим нови, неуловени досега явления в пространството около нас, не ги улавяхме и чакахме. До полуда. Чакахме, докато на втория ден след започването на нашата предизвикателна маневра — бяхме вече направили няколко обиколки по новата орбита — най-после затрещя цялата сигнална уредба на кораба.

Аз тъкмо казвах на Рони, който стоеше до мене, скръстил шестте си ръце в невъзмутимата древноиндийска поза, казвах му, без да чакам отговор, разбира се, защото на такива въпроси той не дава отговор: „Рони, не ти ли се ще да се сменим? Знаеш ли как предпочитам сега да съм един такъв железен човек като тебе, умен и спокоен. Не ти ли се ще да станеш един глупав и неспокоен човек?“ Тъкмо му казвах това, когато завиха сирените на сигналната уредба.

Те виеха, както се вие пред гибел, защото така бяхме преустроили сигнализацията да реагира дори на най-безобидната радиовълна, пристигаща от другаде. Сигналът можеше да означава наистина смъртна опасност, а на нас ни се стори, че сирените виеха ликуващо. Стори ни се, че крещяха, обезумели като нас: „Най-после! Най-послееее!“ Макар да е абсолютно невъзможно да оприличиш с ликуващ възглас тоя всяващ иначе ужас вой.

Чак когато пристигнах в залата на управлението, в нашата съвещателна и главна работна зала, аз усетих болките по тялото си. Да тичаш в тесните коридори, когато корабът е с изключени двигатели, съвсем не е безопасно — бях си здравата очукал лактите, раменете, коленете, главата. Пристигнах последен и никой не обърна внимание нито на вида ми, нито на трескавите ми въпроси. Стояха втренчени в една точка на кръговия екран, който предаваше околното пространство с илюзорните цветове на един синьослънчев ден. Сред тоя несъществуващ ден се носеше лъскавото куршумче на нашата аварийна ракета. Достигнала на около двайсет хиляди километра от „невидимия спътник“, тя бе прекратила своята лъжлива атака, спряна от някакви сигнали. Автопилотът й я изнасяше сега с пълна мощност на реакторите в обратна посока. Не към нас, разбира се. Програмата й предвиждаше едно отдалечаване на определено място в третата карантинна орбита, откъдето по-късно щяхме да си я приберем.

— Престанаха! — каза координаторът. — Странна история!

Погледнах алтиметровите данни на ракетата. Повреда ли имаше в ракетата, или ония отново бяха замлъкнали? Изключено е тя да не може да приеме на трийсет хиляди километра един сигнал, който бе приела на двайсет хиляди.

— Дай сигнала! — заповяда тихо координаторът.

— Нищо! — обади се Вейо откъм главния радар. — Абсолютно нищо!

Искаше да каже, че никакво материално тяло не бе излетяло от планетата към аварийната ракета или към нас, че пространството около планетата, както и преди, е празно. Но то не ни се виждаше такова, вече то бе пронизано веднъж, макар и за кратко време, от някакви лъчи. И вече не беше пусто! И не беше безгласно.

— Сигнала дай! — повтори нервно координаторът.

Координаторе, не се вълнувай, пази си мозъка, рекох му на ум, защото роботът ти ей сега ще те грабне в ръцете си, виждам го как вече те дебне!

Вейо, вторият астропилот, щурман и свързочник на експедицията, пусна записката апаратура. Тънки, пискливи, твърде еднообразни сигнали — едно уплашено пилешко писукане в репродуктора, което трая около пет минути.

— Дай ги на екрана! — каза Монида, който беше се надвесил над Вейо.

Струпахме се около телерекординга. Тънки мълнийки засвяткаха безразборно по млечносинята плоча.

— Няма изображение — рече Монида. — Но система като че ли има.

Не забелязах никаква систематичност в подредбата на мълнийките, но щом Монида го казваше, поне аз нямах основание да не му вярвам.

— Обикновени радиовълни — въздъхна координаторът и не можа да се разбере разочарование ли бе това, или облекчение.

— Най-просташки дециметрови вълни — рече Вейо. — Ако ги пращаха от планетата, щеше да е обяснимо, те най-добре преодоляват атмосферата…

— Не може ли да повторим номера?

Беше Крамер, планетологът. Обърнахме се и известно време го гледахме така, че той се смути:

— Искам да кажа… интересно е да се види дали ще се повторят? И дали ще бъдат същите?

Просто и разумно предложение, но ние не веднага го схванахме, защото бяхме се готвили само за две възможности — че или нещо ще излезе срещу нашата ракета откъм планетата или от невидимия и спътник, или ще започне един техен опит за кореспонденция с нас. Но… само няколко сигнала и после пак нищо? За това не бяхме подготвени.

Вейо изключи телерекординга и пръв се обади:

— Това е идея!

Другите мълчаха като психороботите, които стояха зад гърбовете им. Координаторът ни обходи с поглед. Не съм сигурен дали не питаше или просто размишляваше. На края рече колебливо:

— Какво смятате?

Наистина беше по-добре да се опита още веднъж, преди да почнем да си блъскаме главите какво могат да означават тия сигнали! Координаторът почти отплува към телеуправлението. Седна зад пулта, ръцете му трескаво зашариха по него. Сега корабът хвърляше своето радиоласо към аварийната ракета, за да изключи автопилота й, да я спре в нейния автоматичен бяг и изстреля отново към „невидимия“. Рискът за нея се увеличаваше. Трябваше вече ние сами да я управляваме, ако пред нея се изпречеше опасността. А реакцията ни щеше да бъде по-бавна — най-малкото щеше да се забави с удвоеното време на приемането на първите сигнали. Освен това вече издавахме и новото си местоположение, ако „ония“ бяха способни да уловят нашите предавания към ракетата.

Куршумчето-ракета описа твърде остър завой и се понесе по обратния си път. Погледнах към алтиметровите й данни — сега реакторите на ракетата не бяха изключени както при първия й полет и тя само след няколко минути щеше отново да се озове на границата на мистериозните двайсет хиляди километра. Бяхме се вдървили от напрежението. Не говорехме, не дишахме. И тая граница отново се обади по същия начин, както преди, със същите сигнали. Само че този път те траяха значително по-дълго, защото поради забавената ни реакция ракетата извървя още няколко хиляди километра навътре в очевидно забраненото за нас пространство.

— Няма да я връщам на програмираното място — обяви координаторът високо през рамото си. — Ще я оставя да им виси като бомба над главите!

Сигналите си бяха същите, само дето ги възприемахме малко по-дълго отпреди. Но от това не станаха по-разбираеми.

— Извади ми копия! — помоли тихо Монида, но гласът му прозвуча необикновено рязко сред тишината.

Вейо се размърда на стола си и от изходния отвор на записната апаратура с тихо шумолене се заизмъква лентата-змия. Евристикът побърза да я хване. Откъсна веднъж, откъсна втори път и като повлече из въздуха двете дълги ленти, той се отправи към своето място.

— Сядайте, момчета! — рече почти весело координаторът. — Сядайте и мислете!

— Повторението е велико нещо! — обади се в същия тон Монида.

Той се бе изтегнал вече като почиващ старец в креслото, разстлал фотолентите на коленете си.

— Да, то е майка на знанието! — подигра го Вейо.

Евристикът не се засегна:

— Именно! Но ти, щурмане, си запомнил тая поговорка само в смисъла й на заучаване. А тя съдържа и друга елементарна мъдрост: човекът е способен да изучи само ония явления, които се повтарят.

Напъвах мозъка си да роди някакво предположение, но както обикновено, когато искаме да се заставим да мислим, той решително отказваше. Лицето ми запламтя от напрежение. Имах чувството, че ей сега ще ме запитат какво ми е мнението, а аз като че ли никога нямаше да имам някакво мнение. Само се питах безпомощно: защо престанаха? Защо не се обадиха по-рано? Цял месец ги бомбардирахме с позивните си системи, а сега ни пращат по за няколко минути някакви звуци, които един космос знае какво означават. Та щом могат да излъчват дециметрови вълни, те са могли и да приемат ония наши позивни, които изпращахме към планетата в дециметровия диапазон една октава над и една октава под вълновото излъчване на неутралния водород, за да избегнем смущенията от неговите шумове? От всички астронавти на кораба аз имах най-тясната специалност, — освен за душевното и физическото здраве на хората отговарях пряко само за регенерационната система, за въздуха, водата, храната и за контрола на психороботите… Едва след като се срещнехме пряко с другите представители на Космоса, щеше да започне и моята изследователска дейност. Засега думата имаха другите, но аз чувствувах, че нося същия дял отговорност и безпомощността ми ме измъчваше. А малкото надеждица, която мъждукаше в мене, бе насочена към Монида. Въпреки конфликта ни инстинктивно от него чаках сега да излезе първият отговор.

Другите също попоглеждаха от време на време към евристика и очевидно също така чакаха и също така недоумяваха заради неоправдания оптимизъм, който той демонстрираше. Евристикът бе се излегнал още по-удобно в креслото си, шумолеше с фотолентите някак твърде небрежно и сякаш ей сега щеше да започне да си подсвирква весело. А при това вече ни бе заинтригувал с възклицанието си, бе предизвикал нашето очакване.

Крамер каза някак си ядосано, сигурно се ядосваше на мълчанието на Монида:

— Още не съм убеден, че тъкмо нашият кораб трябваше да бъде комплектуван без жени. Жените винаги са били по-изобретателни в случаите, когато трябва да се установява контакт. Един женски мозък сега…

— Ти едва сега ли почна да съжаляваш, че няма жени на кораба? — прекъсна го координаторът.

Координаторът се шегуваше?! Това бе толкова необичайно, че не успяхме да се засмеем. Засмяхме се по рефлекс, когато се обади Вейо, защото обикновено той ни разсмиваше на кораба.

— Крамер е готов дори жена си да им предложи, само и само да ги склони към разговор!

„Им“, „ги“, „ония“, „те“ — така се изразявахме за „тях“, отдавна приели, че „те“ съществуват, а нито веднъж в разговорите ни не се подхвърли въпросът, как ли изглеждат! Едва ли някой си го задаваше и мислено, защото съзнателно се пазехме да фантазираме, но в тия обикновени човешки лични местоимения, които пръкваха неволно между думите ни, като че ли се съдържаше прастарото убеждение — надежда, че колкото и да са различни от нас, „те“ все пак са като нас. Неумъртвими си оставаха изконният човешки егоцентризъм и теоретически смешното, но засега още неосмяно високо човешко самомнение.

Отначало ми се видя направо чудовищна тая несериозност в нашата строга зала, свикнала да отеква само на машинния език на логиката. Моите мъдри и мъжествени астронавти сякаш бяха забравили, че седят пред компютрите си, че главният електронен мозък, зад който този път седеше самият координатор, очаква от тях условията, за да почне да търси алгоритъма на следващите ни действия. Всичко като че ли бяха забравили в надпреварата си да съчиняват разни пикантни варианти на срещи и разговори с „ония“ от петата планета. Неочакваният спомен за жените ни, останали на звездолета, като че ли даде импулс за това — толкова време бяхме отбягвали да мислим за тях! А координаторът вместо да спре тези непристойни шеги, оскверняващи залата на главното управление на кораба, участвуваше със същото хлапашко увлечение в тях.

Първото запознанство между двама, все едно дали са от един и същи или от различен пол, винаги било вид флирт, каза някой. Сега вече не помня кой кое казваше в този странен разговор. Друг се възпротиви с комична надменност — отгде накъде ние да сме им предлагали жените си? Нека те ни предложат своите! Може пък вече да били стигнали и те до тая мисъл на Крамер; ако притежавали неговия интелект, трябвало вече също да са стигнали до нея. А сигналите им сигурно означават: не идвайте тука, съобщете ни само колко души сте, ние ще ви пратим от нашите жени, за да установите контакта; на нашата територия, пред очите ни не е толкова удобно това, нали разбирате! После се впуснаха да си представят как биха изглеждали жените им. Не подозирах, че моите строги космонавти притежават такова разюздано въображение. Зонен, нашият художник, даже нахвърли няколко портрета, непрекъснато допълвани с нови подробности, които астронавтите изстрелваха иззад компютрите си към него. Бяха от такъв характер, че дори аз, медикът, не се решавам да говоря за тях. Искаше ми се да им викна: Стига, засрамете се! — но неусетно и против волята си бях обхванат от тяхното настроение. И едва тогава осъзнах, че то се дължеше всъщност на облекчението — нищо опасно не бе излетяло срещу нас, нищо не ни застрашаваше, а на тая планета все пак имаше някакви същества, които можеха да говорят на простите дециметрови вълни. Тия същества ние отдавна сме очаквали да срещнем, копнели сме за тях и естествено сега не ни беше възможно да говорим и размишляваме на проклетия машинен език. Сега ни се искаше най-после да си побъбрем с тях и помежду си по човешки, по приятелски.

Единствен Монида, евристикът, не участвуваше в разговора. Но не участвуваше с думи. Колкото пъти хвърлех поглед към него, за да видя дали старецът няма най-после да се възмути от тия непристойности, се убеждавах, че те му доставят същото удоволствие, макар той да ги слушаше разсеяно, взирайки се в своите фотоленти. Цял час вече, вместо да предприемем нещо, вместо поне уредите да следим, ние дърдорехме глупости и се чувствувахме така великолепно, както от години не бяхме се чувствували. И кой знае колко още щеше да продължи това, ако все пак Монида не бе ни върнал към действителността.

Той скочи от креслото си сред всеобщия смях, избухнал след поредната шега, и също засмян вдигна ръка, за да ни усмири:

— Знаете ли, момчета, че от всичките тия смехории, които тука изпонаприказвахме (така каза, не се отдели от нас чрез глаголната форма!), че тия чудесни глупости родиха една велика идея, една идея, която електронните мозъци нямаше да могат да родят!… Идеята за флирта!

Шегата не беше особено сполучлива, но ние все пак се засмяхме — повече от стареца не можеше и да се очаква!

— Но аз не се шегувам! — викна той. — Вие сами казахте, че първото запознаване с някого винаги било флирт. Та това е истина. Прастара истина, която ние просто сме забравили.

— Четиридесет години в Космоса и името си чак ще забравиш, не само как се флиртува — обади се Вейо.

— Именно! — поде евристикът все така вдъхновено, а ние го гледахме учудени: нима наистина не се шегуваше? — С кого ще флиртуваш на звездолета, когато всеки ти познава и флората в червата? Флиртува се между непознати. Налага се да си припомним какво е това и как става. Кога флиртуваш? Когато искаш да спечелиш другия? С какво искаш да го спечелиш? Като показваш само най-доброто от себе си. Ако го нямаш, измисляш го, но пак го показваш. Изобщо — един несъзнателен блъф с добродетели. Показваш се по-умен, по-силен, по-великодушен и така нататък, целия списък на добродетелите. Така ли е?

Пое си дъх от поредицата риторични въпроси, за да продължи, но преди това Вейо вметна:

— Не е забравил старецът как се флиртува, само се преструваше. Ще го видите, като му се връцне някоя от ония, дето ги нарисува Зонен!

Монида пръв се захили, но после стана съвсем, съвсем сериозен.

— Момчета, моля ви за малко внимание! И така, предстои ни едно запознанство, в което ние искаме да накараме другите да се влюбят в нас. Ерго, налага се да пофлиртуваме.

Видях как всички се съсредоточиха в думите му и в себе си, и как лицата им не загубиха своята проясненост, защото те бяха влезли в хода на мислите на нашия евристик, а този ход на мисли беше толкова прост, толкова човешки.

— Трябва да им покажем, че сме по-силни — изреждаше Монида. — Че имаме по-големи възможности, отколкото са в действителност, че сме добри и че идваме при тях с обич и желание за разбирателство. Но… това си мислех преди малко, като ви слушах… могат ли машините да ни научат как се флиртува? Не могат, защото те не умеят да лъжат, а в основата на флирта лежи една лъжа. Без зла умисъл, но лъжа. И забележете: инстинктивна! Това е инстинктът на общуването, на спечелването на другия. Машините нямат инстинкти, само натрупани знания, които използуват за оптимални решения. Не можем да се опираме на тях в осъществяването на контакта, ето до тоя извод стигнах, като ви слушах! Не машините ще ни подскажат какво трябва по-нататък да правим, а сърцата ни. Нашите прости човешки сърца, които жадуват в този миг взаимност…

Можеше да ни спести тая колкото старомодно поетична, толкова и елементарно-нравоучителна реч, защото от самото й начало ние бяхме вече разбрали какво иска да ни каже.

— Долу машините, да живеят сърцата! — довърши Вейо неговата реч и ние пак се засмяхме.

Смеехме се с облекчение, с неизпитвана радост, с едно чудно упование и с изумителна вяра, чиято наивност не съзнавахме. Както не бяхме в състояние и да усетим, че тогава се смеехме не ние, а нашият комплекс на потиснатост пред машините, който бе създал в нас измисленото от нас металическо пространство на звездолета. И не само не можехме, но не се и опитвахме да осъзнаем защо нашата първа среща с друга цивилизация започваше с бунт против машините.

Сега си спомням колко прост и ясен беше този наш „бунт“. Приличаше на оня жест, с който някога хората, срещайки се през зимата на улицата, са сваляли ръкавиците си, преди да се ръкуват. Но аз и тогава, когато за пръв път видях това в един от старите земни филми, по същия начин се удивих на този чуден обичай.