Тежестта на скафандъра

Брат мой — враг мой

Най-после радарът улови техния космолет, който изскочи иззад лунния хоризонт и мигновено бе запален от неумолимото слънце. Повърхността му явно притежаваше, както се изразяват нашите техници, висока степен на отражателност. Ако екранът не филтрираше изображенията, щяхме да го виждаме само като огнена звезда, а така той приличаше на лъскава метална круша. Гледах го и все повече ми се харесваше — наистина приличаше на сочна, пълна с живот круша сред синьочерното безжизнено пространство.

— Онова тяло, дето изгоря в силовото ни поле, беше капковидно и поне десет пъти по-малко — констатира Вейо. — Интересно, как ли е устроена тая круша? Живота си бих дал да вляза в нея. Добре се движат, сигурно и те са сега на остатъчни скорости! Я виж как работи записът!

Какво да гледам? Работеха си безшумно и безотказно, както им е поръчано, тези наши шпиони: снимат и записват всичко, което могат да докопат с лазерните си, с инфрачервените и радиовълновите пипала. И на мен, разбира се, ми се щеше да вляза в тая круша, колкото се може по-скоро, но без да си давам живота, защото чрез нея щях да го видя по друг начин. За какво ми е иначе да влизам? Плюя аз на Вейовото инженерско любопитство!

— Сядай! Прилуняваме се! — изкомандува ми той.

Смъкнах креслото за полулежащо положение, изтегнах се удобно в него, но направих всичко това с автоматизма на равнодушието от тренировките. Нито напрегнах мускулите си за съпротива, нито се развълнувах — сякаш всеки ден кацах на разни планети и луни, пък ми беше за пръв път! За пръв път кракът ми щеше да стъпи на космическо тяло, а в мене не се появи дори искрица любопитство.

Лежах и гледах крушата на екрана, която също правеше маневри за слизане. После затворих очи, когато ускорението стана много силно. Но можех и да не ги затварям, защото чак толкова силно не беше. Противодействието на спирачните двигатели тресеше клепачите ми и не им даваше покоя, за който скимтеше тялото ми, забиващо се като камък в надуваемото кресло. А когато вибрирането на космолета спря, никак не ми се ставаше.

— Хайде! — рече Вейо странно тихо за настъпилата внезапно тишина, изглежда едва-едва бе го прошушнал. — Хайде, и те кацнаха!

Усмихваше се, а ъглите на устните му трепереха. Беше привел всички наши средства за отбрана на автоматично действие и се зае да ми помогне при обличането. Все така шепнешком, сякаш се бояхме ония оттатък да не ни чуят, ние си повторихме един друг в рапортна форма основните моменти на нашия план. В тоя шепот имаше нещо зловещо, което ме накара да настръхна и почти изпразни мозъка ми, напълни го сякаш с космически мрак и студ. Чувствувах се точно така, както когато за пръв път, едва петгодишен, ме изхвърлиха, вързан за дълго въже, от звездолета, за да съм се научел да „ходя“ из Космоса. Не помня тогава какво са ми казали за кураж; сега Вейо ми каза:

— И ако не го победиш оня, хич не се връщай! Няма да те взема на борда.

Помъчих се да му отвърна в същия дух:

— Те пък може да ми се зарадват, ако остана при тях.

Но той не забеляза липсата на шега в думите ми. Херметизирах скафандъра, макар съгласуваното време за подготовката да беше предостатъчно. Вече съвсем не ми се седеше в космолета. Ако не беше забранено да се излиза по-рано, щях веднага да тръгна. Сега не усещах дори и тежестта на скафандъра, само тежестта на собствената си празнота. Двата психоробота стояха край нас като невъзмутими богове. И друг път ми е хрумвало колко добре са постъпили на времето земните правителства, като са забранили за вечни времена да се влагат човешки чувства в психороботите — та те биха се повреждали от смях над жалката човешка суетня! Когато тръгнах към шлюзовата камера, Рони ме последва. Неговата програма бе видоизменена. Щеше да стои при външния вход на камерата, да се подчинява на командите и на двама ни. В тесния коридор ние изчакахме компресорите да изсмучат въздуха и когато тяхното ръмжене утихна, Вейо ме прегърна. Той, разбира се, беше в своя си лек скафандър, но пак се получи една трогателна несръчност. Нищо не каза и ми стана доста неловко. Не бях свикнал на нежности от тоя закоравял присмехулник. Пък и не ми беше до прегръдки сега. Ако някого все пак ми се искаше да прегърна за сбогом, това беше Рони, моя спокоен и могъщ двойник. Влязох в шлюзовата камера и херметичната й врата веднага се затвори зад гърба на Рони. Миг след това с един безшумен взрив се откри изходът. Казвам взрив, защото слънчевата яркост на лунния ден нахлу в камерата с внезапността на бомбена експлозия. Трябва да съм изругал уплашено.

— Какво има? — чух разтревожения глас на Вейо в дясното си ухо.

— Нищо — отвърнах. — Още не бях спуснал светофилтъра.

— Спокойно, спокойно! — рече ми той. Лесно му беше да ми дава съвети. Съвети всеки може да дава, когато си седи на сигурно в кабината, зад всички лазерни оръдия.

Не знам колко съм стоял така, докато най-после прогледнах. А прогледнах, когато изведнъж в същото това ухо гръмна един друг глас — рязък и нетърпящ възражение. Не веднага осъзнах, че е специално инсталираният на борда ни компютър, който щеше да осъществява разговора на срещата.

— Внимание! Излез при нула — бе обявил компютърът и занарежда: — Деветдесет и девет, деветдесет и осем, деветдесет и седем, деветдесет и шест…

Седем секунди вече не смогвах да мръдна от мястото си, сякаш механичният скелет бе се повредил и парализираше крайниците ми.

— Какво чакаш? — обади се и Вейо през броеницата от числа. Сигурно се безпокоеше, виждайки върху екранчето моята странна неподвижност.

Първите ми крачки бяха абсолютно ненужни — по посока на Рони. Опрях ръка на коравите му гърди, защото имах чувството, че ще залитна, и рекох:

— Довиждане, мойто момче!

„Мойто момче“ беше два пъти по-едро от мене и десет пъти по-силно, но не можеше да казва „добър ден“ и „довиждане“. То не познаваше и сантименталността. „Осемдесет и две, осемдесет и едно, осемдесет…“ — забиваше в мозъка ми тоя проклет компютър своите игли-секунди. Сега и оттатък сигурно също някакъв такъв проклетник броеше по същия или по друг начин на някого също така… Изведнъж се уплаших — може би от осъзнаването, че никога не е „също така“, или от неумолимостта на числото седемдесет и три. Вейо крещеше нещо в ухото ми, но аз вече не го чувах, вмъквайки се с гръм и трясък в тясната кабинка на лунния всъдеход. „Гърмът и трясъкът“ си бяха, разбира се, само вътре в мене, защото, известно е, че вакуумът умъртвява всеки звук още преди да се е родил. Включих двигателя така, че машината заподскача, и ревнах на застаналия до изхода Рони:

— Дръпни се, ще те сгазя, идиот такъв!

— Спокойно, спокойно, спокойно! — вмъкваше Вейо в ухото ми в интервала между секундите, броени от компютъра.

Изведнъж се засмях и това беше най-чудодейният смях, който някога съм изпитвал. Смеех се над вика си към психоробота, защото дори да исках, аз не можех да го сгазя — неговите самозащитни електронни рефлекси са по-бързи от най-бързия всъдеход. Много е полезно човек да се засмее над собствената си глупост — ако не ви се е случвало, опитайте! След този смях аз станах хладен, сръчен и равнодушен като шесторъкия машинен бог, който стоеше до изхода. Успокоих двигателя, наместих се удобно на седалката, реших, че не е нужно заради стотината метра да затварям капака на кабината, и щом компютърът обяви „нула“, бавно изпълзях навън.

Най-напред видях лунната почва, защото всъдеходът бе наклонил муцуната си надолу, пълзейки по полегатия алуминиев трап, който ни спускаше от височината на шлюзовата камера. Бяха някакви жълточервени, светещи като нажежени, камънаци. После пред очите ми се разстла широка равнина, цялата искряща от разровената каменна жарава. Стори ми се безкрайна и нетърпимо гореща. В мига, когато бях се успокоил, аз се зарекох да не поглеждам нито към „крушата“, нито към своя партньор, докато не видя хубаво всичко около себе си. Вейо гледаше и заради мен, гледаше със стотиците всевиждащи очи на своя пулт в космолета, той щеше да ме пази. Сега аз потърсих най-напред само знака, където трябваше да оставя всъдехода. Открих го бързо — рошава каменна пирамидка, на чийто връх светеше като прожектор някакъв металически предмет. Насочих се нататък и съзрях една голяма колкото пирамидката буболечка, която пълзеше насреща ми. Отклоних поглед почти уплашен, че после вече няма да мога да го отклонявам. Всъдеходът вървеше бавно в нужната посока — можех спокойно да позяпам наоколо. Още можех. Светлината беше болезнено ярка въпреки силните светофилтри на лицевото ми стъкло. Слънцето, двуметров, оръфан по краищата диск, стоеше като изрязан в черното небе илюминатор, в който пулсираше огнената сърцевина на Вселената. Звездите около него, незатъмнявани от нищо, сякаш бяха искри от тая сърцевина, изхвръкнали през кратера-слънце. Нямаше лъчи и ослепяващото сияние на лунната повърхност като че ли извираше от самата почва. Имах чувството, че всъдеходът плува върху море от нажежена лава, вкоравила се, кой знае как, без да изстине. Зад хоризонта, назъбен от някакви по-тъмночервени планини, висеше огромният сърп на тайнствената планета, която така и не пожела да приеме гостите си. Приличаше на синкавобяла челюст, готвеща се да захапе отвъдната страна на своята луна. Отразената й светлина стопяваше сенките на предметите или така ги изтъняваше, че едва се забелязваха. Изведнъж нещо блъсна всъдехода и задницата му леко се занесе.

— Трус! — рече Вейо в ухото ми. — Спокойно! Дано да няма по-силни.

Бях забравил за тия трусове. Луната отиваше към перигея на орбитата си около планетата и сърцето й лупаше, както бе се разлупало моето сега. Трусът не на шега бе ме изплашил въпреки изчисленията на Крамер, че в този район те нямало да бъдат опасни.

— Видя ли ги? — попита ме Вейо, а гласът му също трепереше.

Какво ли щеше да си помисли, ако му кажех, че още не съм, че още се боях да ги видя, сякаш ми предстоеше да погледна в тяхното слънце без светофилтрите на шлема?

Каменната пирамидка някак изведнъж се изпречи отпреде ми — едва не я съборих. Спрях всъдехода, без да изключвам двигателя. На двайсет метра отвъд, по права линия, стърчеше още една такава пирамидка. Бяха ги вдигнали Вейо и Крамер, закрепвайки отгоре им по една празна бутилка от кислород. Сега вече гледах. С всичките си сетива. „Крушата“ лежеше безжизнена върху лунната жарава на петстотин метра от пирамидката — червена от отраженията, опекла се сякаш върху жаравата. Беше по-малка от нашия космолет, но това можеше да означава предимство, а не недостатък. Навярно самата й обвивка служеше за антена, защото не се забелязваше нищо по гладката й повърхност — дори отворът, от който бе изскочила „буболечката“, готвеща се сега да спре край своята си пирамидка. Изглежда, бяха го моментално затворили, за разлика от нас.

— Закъде са с тоя бръмбар! — възликува в ухото ми Вейо, като оглупял от страстите си спортен запалянко.

Макар и не специалист, аз също бях оценил вече по външния вид на ходовата част на „буболечката“, че е далеч по-несъвършена от най-стария модел наш луноход. Навярно служеше повече за превоз на материали, отколкото за бързо придвижване. Но превъзходството ни съвсем не ме зарадва. Подразни ме и това, че Вейо нарече машината им „бръмбар“, макар аз да бях я назовал вече „буболечка“. Тя описа един тромав полукръг около пирамидката и застана с тъпата си муцуна към мене. И по нея, както и по „крушата“, не се забелязваха остъклени люкове, само нещо като амбразура отпред. Интересно, как гледаха тия същества около себе си или не познаваха антирадиационните стъкла? Аз не допусках дори хипотетично висши същества от биогенен произход да не притежават органи със същия или подобен устройствен принцип като земните очи. Зрението е единственото сетиво, което свързва пряко организма с Космоса; без него на този организъм никога не би му хрумнало да се стреми да излезе извън планетата си.

— Готов ли си? — запита ме Вейо. — Да не забравиш да включиш апаратурата! Спокойствие, момчето ми, само спокойствие, остави ме мен да се вълнувам, вместо…

— Все така ли ще ми дрънкаш в ушите? — срязах го аз. — Не съм дошъл теб да слушам!

Той се засмя, но гласът му вибрираше. Здравата бе го хванало и него! Разбирах нуждата му да говори, за да отслаби напрежението в себе си, но аз… аз на кого да си го излея? Все пак включих още отсега цялата лаборатория в скафандъра, защото наистина можех после да забравя. За да се позалисам, проверих още веднъж готовността на всъдехода да ме приеме отново и да ме върне в космолета. Всичко си беше наред, но не се разсея глупавото ми предчувствие, че работещият двигател ще засече тъкмо когато ми бъде най-нужен.

— Внимание! Излез при нула — стресна ме отново кошмарният глас на компютъра. — Деветдесет и девет, деветдесет и осем, деветдесет и седем…

Скочих от седалката и ако не се държах за отметнатия капак на кабината, щях да изхвръкна навън преди определеното време. Останах така, полуизлязъл, в очакване на „нулата“. Какво ставаше отсреща? Нищо! Буболечката не даваше признаци на живот. При „петдесет и едно“ извадих единия си крак и той тежко увисна над привличащата ме като магнит жарава. Задъхвах се, та леко увеличих кислородния дял във въздушната смес на шлема, макар тя да си беше напълно нормална и напълно достатъчна. Температурата на дясната ми ръка, изложена към слънцето, беше 1493 целзиеви градуса. Когато върнах на мястото й лявата си ръка, върху чиято китка покрай десетина други индикатора се намираше и термометърът, цифровото роторче се завъртя с такава скорост, че за миг изчезна. После замръзна на 178. Това явление естествено ми е познато още от дете и все пак сега то едва не ме изплаши до смърт. Уплахата ми моментално се превърна в убийствена тревога-тъга, както тогава в регенерационния търбух на кораба. Сега си мисля, че тя сигурно се е дължала на цялото онова настроение, с което бях прекарал подготовката си в тренажерната, страдайки като едно мечтателно дете от това, че не е възможно да се срещнем с представителя на другата цивилизация в нашата уютна занималия, да поседнем в удобните кресла, да пийнем по едно питие за наздравица, да се радваме един на друг, да си поговорим разумно и весело, както подобава на единствените умни същества в Космоса. В онзи миг, разбира се, аз не осъзнах така този меланхоличен пристъп. Нито имах време, нито можех да го осъзная, а само потънах в него като в една мигновена мъка-болка и като в смразяващо предчувствие за нещо непоправимо трагично. И кой знае какво щях да направя, ако компютърът не бе ревнал в ушите ми своята „нула“, която ме изхвърли навън с автоматизма на обучения ми рефлекс.

Закрепих се как да е върху широките ходила на скафандъра и страшно ми се прииска да чуя Вейовото „спокойно, спокойно!“, но проклетникът сега никак не се обаждаше. Нямаше как, волю-неволю трябваше най-после да погледна „нататък“. Странно е това, че след като цял живот си очаквал (а в случая твоят живот е адекватен на съзнателния живот на цялото човечество), след като толкова си мечтал да срещнеш своя събрат в Космоса, не само че не бързаш, но дори се боиш да погледнеш към него. Превих се напред, сякаш някоя остра част от механичния скелет бе се отплеснала, забивайки се в стомаха ми.

— Галактико, майчице тъмна!…

Чух го гръмогласно под станалия безкраен свод на шлема. Може и аз да съм го извикал, но по-вероятно е бил Вейо, защото едва ли съм могъл да изговоря в този миг каквото и да било. Галактико, майчице тъмна, това ли е братът, който си ми родила?

Край отсрещната каменна пирамидка в контраст на оранжевочервения фон на лунната пустиня стоеше едно чернокожо, дребно, четирикрако животно. Предният му край, там, където очаквах да видя глава или подобие на глава, бе изострено удължен и полуизвит като въздебел хобот. Ако имаше опашка, щеше досущ да прилича на земния мравояд, който аз бях виждал, разбира се, само на холограмни филми. Трябва да съм бил жестоко потресен в първия миг. Забравих дори, че това същество досега в нищо не бе ни отстъпвало по разум и способности, та животинският му вид твърде скоро ми върна заедно с неоправданото чувство за превъзходство и спокойствието на изследователя. Тогава именно го оприличих с мравояда.

— Да почакаме! — рече компютърът в ушите ми.

Луната под краката ми се люлееше. После разбрах, че не е било субективно усещане на вълнението ми — после, когато се проснах с всичка сила върху камънаците и нещо ме премяташе и търкаляше като в машинен барабан. Едва не си загубих разсъдъка, мислейки се повален от удара на неизвестно оръжие. Опомни ме неистовият крясък на Вейо:

— Дръж се, ще счупиш нещо по скафандъра! Изправи се, ти казвам, чуваш ли!

Претърколих се още веднъж и успях да застана на четири крака като моя космически брат оттатък край несъществуващата вече пирамидка. Продължавах да се люлея, но вече местех ту крак, ту ръка, за да запазя равновесие. Можах и да съобразя, че от мига на излизането ни компютърът вече не работи по своя програма, а е преминал на директната връзка. Значи това „да почакаме“ беше ми казал моят партньор, предусетил навярно силния трус? Дали затова не бе застанал предварително на четири крака и ей сега щеше да се изправи и да заприлича на човек?

Колко жалки сме в неумъртвимото си желание всяко непознато нещо да ни прилича на нещо познато! Космолета им бях нарекъл круша, лунохода им — буболечка, партньора си — мравояд. А как ли изглеждах в неговите очи? На какво ли ме оприличава пък той? Дали не съм го изплашил с тоя огромен скафандър, чиято форма имаше твърде малко общо с човешкото тяло, освен най-общия силует? Стояхме един срещу друг на четири крака като зверове, дебнехме се и сякаш всеки за себе си изчакваше удобния момент да скочи върху другия. Луната под нас бе спряла да се бунтува, но още потръпваше конвулсивно в своя плач по някогашната си самостоятелност. А в същото време сигурно действуваше и нейното отмъщение към планетата-поробителка. Сега там според изчисленията на Крамер изригваха вулкани, океаните излизаха от бреговете си, а разгневените урагани помитаха всичко пред себе си. Да, навярно не им е леко на тия мравоядчета върху тяхната неспокойна планета! Дали затова не са се затворили в своята станция?

Луната осезаемо се успокояваше, но аз още не се успокоявах. Не знаех колко ще трае това мистично люлеене, няма ли да последват по-силни лунотръси, дали не ще се разцепи почвата под мен и да ме погълне тая червена каменна жарава, макар Крамер грижливо да бе проучвал мястото. И внезапно почувствувах някак съдбата си в четирите лапи на онова същество отсреща.

— Ще има ли нови трусове? — запитах аз плахо.

— По-силни, не — отвърна ми равният глас на компютъра, но илюзията, че говоря пряко с партньора си, ме разтърси с буйна радост; ужасно ми се хареса неговият глас — такъв спокоен, самоуверен и най-важното — дружелюбен!

— Диктувайте вие срещата — казах му.

— Можем да тръгнем.

Аз предпазливо се изправих, възстановявайки загубената координация между мускулите си и механичния скелет. Сред червените пламъци пред погледа ми пълзеше едно черно същество; пълзеше на четирите си крака, идеше право към мен с една дебнеща бавност и въпреки това аз вече не изпитвах страх от него. Само недоумявах защо още не се изправя, недоумявах и ми беше мъчно, че не иска да заприлича най-после на човек — нали трусовете бяха отминали. Повтарях безгласния си въпрос несъзнателно, докато не се сетих изведнъж да го превърна в опит за хипнотично внушение. В края на краищата човек осъществява свободно телепатична връзка дори с поставени под микроскопа микроорганизми, а виденията, които ни бяха пращали, говореха за възможността и от двустранна връзка. Изкушението да си премеря силите бе огромно, накара ме да забравя дори, че в това си състояние едва ли ще съм способен на резултатна концентрация. Напрегнах се до краен предел и възликувах. На два метра от мене то изведнъж с маймунска ловкост се изправи и разпери предните си крайници.

До тези два метра аз бях вървял със същата скорост, също разперил ръце, но още от самото начало, защото така ми диктуваше нашата програма — да покажа, че не нося нищо. Успял ли бях да го подчиня на волята си, или моят партньор просто бе решил да повтори жеста ми? Въпросът ме отрезви — един нов опит би могъл да провали срещата! Мълчах и чувах само дишането си, чувах го в черепа си, защото шлемът иначе го поглъщаше. Не виждах никакво лице, само една гладка, сивочерна и навярно еластично-плътна материя, подобна на оловна гума, върху която над хоботната част се чернееше някаква по-тъмна, дъговидна цепка. Взрях се внимателно и открих, че това не беше никаква цепка, а лентичка от малко по-различна материя, но също така непроницаема за моите очи. Дали през нея именно не гледаше моят партньор?

Мълчанието ни беше тягостно. Но то не беше онова тягостно заради празнотата си мълчание, когато хората нямат какво да си кажат. В мен то бушуваше с хиляди чувства, а сред тях продължаваше да бъде най-силно желанието ми да проверя действително ли съм осъществил телепатично внушение. И аз все пак се реших да потърся някой прост, невъзбуждащ подозрение начин. Не беше лесно при главозамайващата скорост, с която се мъчех да съобразявам. Не биваше да си служа с нито един от учебникарските способи, опасно бе да му внушавам каквото и да е, противоречащо на неговите обичайни действия. А какви са му обичайните действия, един космос знае! Принуден бях да избера отново онова, което би могло и нищо да не докаже. Сега телепатичната ми заповед, отправена вече с една по-спокойна сила право към лентичката от друга материя над сиво-черния хобот, настояваше моят партньор отново да застане на четирите си крака. Минаха няколко секунди, но той не помръдна. Стоеше все така безмълвен и непроницаем. Сам се отпуснах полека напред, докато опрях ръкавици в камъните, усилвайки внушението. Партньорът ми си остана непоклатим, а нещо изпука в шлема ми, рече тихо, но достатъчно гневно:

— Не прави глупости!

Чак ушите ми писнаха от напрежението и срама.

— Не прави глупости, ти казвам! Спазвай програмата!

Отдъхнах си — беше Вейо. Неговото собствено съучаствуващо в срещата напрежение бе уловило телепатичния импулс. А оня оттатък? Дали не се надсмиваше сега над жалките ми усилия да победя волята му? Не, противодействие от негова страна не бях усетил, никакъв контакт не бях усетил! Но как тогава ни пращаха тия чудовища?… Нямах време обаче да си задавам странични въпроси — програмата ни чакаше, пък и мълчанието ни трая обезпокоително дълго. Скръстих ръце, стараейки се да не закрия някоя от лещите на наблюдателните устройства в скафандъра, и произнесох:

— Представителят на Земята ви поздравява!… — но се запънах, защото репетираната ми отпреди тържественост никаква я нямаше; трябваше по програмата си да изпитвам сега нещо съвсем друго, а аз изпитвах само едно върховно смущение, което едва успя да смотолеви: — Ние идваме с мир и искаме да си отидем с мир, защото така повеляват нашите закони за поведението ни в Космоса. Не се страхувайте от нас!

А според предписанията аз трябваше да се страхувам, трябваше да виждам в него само един смъртен враг, да го изуча основно, да открия всички негови слабости и предимства и едновременно с това непрекъснато да му показвам своето доброжелателство. Може би има хора, способни да изпълнят такава идиотска програма — когато я съставях, аз също си мислех, че не е толкова трудна, но сега тя не беше по силите ми. Не ме биваше за дипломат и толкоз! Добре, че поне скафандърът вършеше безупречно онова, което си въобразявах, че ще мога паралелно с него да върша и аз! Естествено аз поглъщах всяко негово движение, но не бях способен в тия минути да правя каквито и да било съзнателни наблюдения или изводи.

Партньорът ми също прибра предните си крайници към своите тесни и гладки гумени гърди. Не се виждаха по него никакви механизми и устройства, сякаш това бе собствената му гола кожа, а не защитно облекло. После той се наведе така, че опря тези крайници на камъните. Изпълни онова, което преди малко бях искал от него, но го направи по своя воля. Навярно повтаряше моята постъпка, взел я за наша форма на поздрав. А след като се изправи, компютърът каза безизразно в ушите ми:

— Ние също искаме срещата да премине в мир. Затова настояваме да остане единствена.

Да си призная, в момента и аз не желаех втора. Изобщо нищо вече не желаех! Бях страдал в тренажерната, загдето ми се забраняваше да прегърна своя партньор „в изблик на буйната си радост от тая историческа среща“, но нима може да ти се иска да прегръщаш някакъв мравояд, па макар и такъв, който е способен да стои на задните си крайници и да разговаря? А това, че той вместо поздрав побърза да повтори установеното вече условие, само ме подразни. Общата програма ни позволяваше малко свободен разговор преди състезанието-демонстрация, но… какво ще разговаря човек при това идиотско положение? Да видим там кой по-бързо бяга, чий луноход е по-добър, Вейо и другият, в „крушата“, да си разменят отговорите на въпросите, да се снимаме за спомен и да си вървим! Много ви здраве, като сте такива несговорчиви!

Стоях, поклащайки се леко на краката си — от душевно неудобство, не от друго, — и раздразнението ми нарастваше, защото се усещах и като поставен под микроскоп. Естествено тоя „мравояд“ сега ме разглеждаше по същия начин. Дано поне да съм успял да го сплаша с внушителния си скафандър, с него бях значително по-висок! Едва сега се сетих да погледна втори път биоиндикатора върху горния край на лявата си ръкавица. Той жадно улавяше вече онова, което преди бе стояло извън радиуса на действието му — биополето на материя от органичен произход. Е да, не бях се съмнявал, че моят партньор все пак ще е устроен горе-долу като мене в своята най-интимна структура. Откритието обаче дори не ме развълнува, въпреки изключителното си значение. Само ми напомни, че трябва да продължа да бъда учтив.

— Виждам — рекох, — че биологичната ни структура е сходна. Това е достатъчна основа за едно трайно разбирателство между нас.

— Не е възможно разбирателство между цивилизациите в Космоса — отвърна след малко онзи глас, на който в началото бях се толкова зарадвал. Сега той ми се стори жестоко отблъскващ, макар да си беше все същият механичен глас на нашия компютър, оформящ в наши думи приетите като радиовълни от някакво подобно средство в „крушата“ слова на моя партньор.

Едва се сдържах да не изругая и него, и себе си, загдето толкова му се подмазвам, само и само да придам човешки облик на тази единствена среща. Но дълго потискан, гневът ми постепенно премина в резигнация. Нима наистина не е възможно разбирателство? Какво ги е накарало да стигнат до такова твърдо убеждение? Може би някакъв лош исторически опит? От други срещи?… Казах предпазливо, не да не го обидя, като му противореча, а защото мерех вече всяка своя дума от гледна точка на съдържащата се в нея скрита информация:

— Ние сме стигнали в своето развитие до извода, че всички висши цивилизации в Космоса трябва да си сътрудничат. Само сътрудничеството може да бъде гаранция за тяхното съществование изобщо. Ако например вие сте застрашени от нещо на тази планета или ако условията на нея спъват развитието ви, ние ще се чувствуваме задължени да ви помогнем да усвоите друга, по-подходяща за вас среда. Както със знанията си, така и с всичките си средства за движение из Космоса — заявих аз на края, силно преувеличавайки възможностите на човечеството да пренесе цяла цивилизация на друго място.

— Не се нуждаем от ничия помощ — заяви не по-малко високопарно, както ми се стори, моят партньор, усетил сигурно и намека ми, че ни е известно какво представлява тяхната планета. — Такава взаимопомощ противоречи на законите на природата. Щом една цивилизация не е способна сама да осигури съществованието си, тя трябва да загине.

Имаше нещо много зловещо в този отговор. Не че беше ми непознат — подобни схващания е раждала и Земята, зловещото идеше от пълната неподвижност на моя черен партньор. Дори хоботът му не помръдваше при говоренето, та аз сякаш не разговарях с него, а с някакъв друг, невидим събеседник, който бе се напъхал в шлема ми. Но изведнъж този невидимец добави като въпрос и като че ли със съвсем друг глас, макар това да си беше еднотонната струна на компютъра; макар аз изобщо да не знаех как той говори с мен, може ли изобщо да говори или предава мислите си по някакъв друг начин на тяхната трансформационна апаратура:

— Помощта между отделните същества и между цивилизациите е за вас закон, така ли?

— Да — отвърнах аз бързо. — Ние зачитаме по закон правата на всички живи същества, до най-низшите! Когато те не…

Щях да кажа, „когато те не застрашават с нещо човека“, но това вече правеше твърде относително нашето зачитане на чуждите права, та го преглътнах.

— На всички живи същества? — запита ме неподвижният мравояд и аз пак неволно си въобразих някаква интонация в думите му, този път — на справедливо недоверие и лека надежда. Изобщо много си халюцинирах по време на тая среща!

— На всички! — отвърнах с престорена убедителност, питайки се едновременно дали този хобот не е дихателно устройство, защото изведнъж в мен бе се появило коварното желание да хвана това същество за глупавия му хобот, да го замъкна в космолета и да го разпоря, за да видя какво има в него.

Ако станеше нещо, най-напред за хобота щях да го сграбча, в това бях сигурен — бе ми се сторил най-уязвимото му място. Четирите, почти еднакви на дължина крайници бяха много по-дебели и навярно доста силни. Но силата им щях да разбера после, когато щях да ги сравнявам с моя механичен скелет, направен от най-леката, но и най-твърдата титанова сплав. Сега бях толкова оглупял, че си представях това, „ако стане нещо“, едва ли не като свободна борба, забравяйки защитните средства на скафандъра си и лазерния пистолет, който висеше на кръста ми.

— И този закон не ви е пречел на развитието? — продължи да не вярва партньорът ми.

Ставаше ми досадно — като няма какво интересно да ми каже, поне да го видя как ще тича!

— Той помага на развитието ни — отвърнах му. — Основният кризисен момент в съществуването на нашата цивилизация е бил психическото откъсване от природата. Чрез излизането си в космоса ние отново се сближихме с нея. Това ни убеди, че можем да се развиваме успешно само като зачитаме равновесието в природата и цялото й многообразие.

Очаквах възражение, но гласът в шлема ни предупреди:

— Такъв разговор не се позволява преди демонстрацията. Въпросът е включен в конспекта за обмяна на информация.

Не беше Вейо, той би ми го казал по директната линия, не през компютъра. Значи се обаждаше вторият партньор на срещата, защото тоя, който стоеше неподвижно на два метра от мене, не би се разсърдил, че отговарям на поставения от него самия въпрос. Дали не му се караше сега, както Вейо се караше на мен?

За какво да разговаряме тогава? Ако беше човек, щях да го питам: отгде си, що си, как живееш… а така? Стояхме и се гледахме, и очевидно ни се искаше още нещо да си кажем, да продължим по някакъв начин тия подарени ни извън програмата минути, да ги употребим за нещо по-приятно, а не знаехме как. Нямахме право нито да се приближим повече, нито да се докосваме един друг. Казах: „очевидно и на двама ни се искаше“, но това, разбира се, си беше пак моето човешко въображение, защото черната „кожа“ на хоботестото същество не излъчваше никакви чувства. По нищо не личеше дори, че и то ме гледа, като стои така насреща ми.

— Е, да започваме тогава — рекох аз с въздишка.

Добре, че умният компютър си вършеше педантично работата — да отбира и превежда на съгласувания език необходимото съдържание на думите ми, иначе кой знае какви недоразумения щяха да произлязат от моите импулсивни и емоционални човешки приказки!

— Как искате да бягаме? — запита ме партньорът ми, завъртайки се с хобота си към определената посока. — На два крайника или на четири?

Тъй като досега не бяхме си давали никакви сведения за нашия вид и устройство, то такъв въпрос не бе възниквал. Имаше си хас да настоява сега да му пълзя на четири крака? За да защитя себе си, трябваше да проявя великодушие:

— Нека всеки бяга по начина, който му е най-привичен и най-бърз!

Целта отстоеше на триста наши метра по линията, разделяща на равни части разстоянието между двата космолета. Обаче лунотръсът бе съборил и тази пирамида, та камъните й приличаха сега на безформена купчина нажежени до червено големи метални късове. Изглеждаха смешно близко за едно надбягване, но простраствената илюзия идеше от липсата на атмосфера и от яркостта на осветлението. Тристата метра си бяха триста метра — достатъчни, за да се заснеме един хубав филм. Мъчителното бе, че знаех и точно за какво време ще ги измина, защото бионичният скелет си имаше определена скорост. В края на краищата, той не бе създаден за глупави надбягвания, а да осигурява едно сравнително леко придвижване в тежкия скафандър при условията на силна гравитация. Пределната му скорост — 20 км в час — далеч отстъпваше на бързината, която би развил един атлет на пистата за къси разстояния, но пък позволяваше на човешките крака без особена умора да поддържат тази скорост в продължение на много часове. За съжаление това предимство абсолютно се губеше на осеяната с камъни тристаметрова лунна писта. А тясната, лека и гъвкава фигурка на моя съперник направо ме отчайваше.

— Радвижи се малко! — ревна по запалянковски Вейо в ушите ми. — Клекни няколко пъти!

— Все тая! — махнах аз мислено с ръка. — Не го ли виждаш каква маймуна е?

— Какво стана с нашата теория за предимствата на изправеното положение у човека, докторче? — въздъхна той.

Партньорът ми отново бе застанал на четирите си крайници, отново бе заприличал на мравояд. Но, доколкото си спомням, мравоядът е доста тромаво животно, а този и когато стоеше изправен, притежаваше същата естественост и лекота в движенията си. За миг биологът в мен се зае да съобразява: Еволюцията им е запазила и двата начина — сигурно заради честите и силни земетресения; на четири крака се пази по-добре равновесие, отколкото на два, не случайно той предугади лунотръсите, навярно имат дори развит инстинкт за тях, както животните на Земята…

Мислех такива неща, защото не ми се искаше да мисля за предстоящото си поражение, и се утешавах, че като почнем да вдигаме и да хвърляме ония големи камъни там, ще види пък аз на какво съм способен! Макар че всъщност не аз, а бионичният ми скелет щеше да ги вдига. Сега вече съжалявах, загдето не отидохме докрай в лъжата си — можехме спокойно да им пуснем Рони. Той щеше да им покаже какво значи скорост на бягане и вдигане на тежести, и рефлекси за движение!

— Готови! — каза компютърът.

Приповдигнах се на пръсти, напрегнах с всичка сила мускулите на прасците си и ми се стори, че съм в състояние да полетя. С командата огорчението ми все пак се превърна в нещо като амбиция.

— Дъннн! — отекна мекият сигнал, сякаш призоваваше за нещо приятно, за хубав обед например, а не за прояви на амбиция.

Трябва да съм затворил очи като всеки неопитен бегач, гмуркайки се презглава в разстоянието и скоростта.

— По-бързо! Можеш по-бързо! — крещеше Вейо като луд.

И на мен ми се струваше, че мога, и ми се струваше още, че бягам все по-бързо, но когато прогледнах, срутената пирамидка-финиш си стоеше сякаш на същото място, а край нея се поклащаше един черен хобот и сякаш ми правеше някакви знаци. Безсмислието парализира бионичния ми скелет — едва бях изминал половината разстояние!

— Защо се спряхте? В тези чужди за вас условия вие се движите отлично — каза ми компютърът.

Е, да, трябваше сега да преглътна и едно „потупване по рамото“ от висотата на съкрушителната победа! Изведнъж обаче компютърът каза още нещо. Изрече го много бързо, така че в състоянието, в което се намирах, не го разбрах, но заедно с този кратък звуков картеч черното същество изчезна от очите ми. Едва когато открих липсата му, чух отново и думите, без да знам дали са били повторени от компютъра, или възпроизведени от моя едва тогава осмислил ги мозък:

— Дайте ми вашата помощ! Идвам при вас! Спасете ме! — гласяха те.

Една сивочерна торпила летеше ниско над земята към металическия розовобял облак на космолета ни, изглеждаше вече съвсем близо до него. Ръката ми измъкна лазера, когато отново чух:

— Вашата помощ! Спа…

Този път не беше мозъкът ми, беше компютърът и той млъкна насред думата.

— Вейо! — креснах аз, незнаейки какво да правя.

— Всъдехода! — може той да бе го извикал в отговор, може подсъзнанието ми да бе го извикало, но аз не го послушах, правейки глупавата преценка, че докато се върна при всъдехода, докато вляза в него и потегля, ще измине повече време, отколкото ако веднага хукна подир нападателя.

Това беше абсолютно погрешна сметка — до всъдехода имаше стотина метра, двигателят му работеше и все пак именно тази сметка може би ме спаси. Но това съобразих много по-късно. Сега бягах на живот и смърт подир черното същество, усещайки цялата си безпомощност да предотвратя страшното. Лазерът в ръката ми пречеше, не знаех трябва ли да стрелям, боях се, че ако стрелям, не ще го улуча, а ще улуча космолета, сетих се, че Вейо изпада в същото положение да убие пък мене заедно с другия, и отчаянието ми по инстинкт се обърна към моя верен закрилник:

— Рони! — завика то. — Рониии!

Психороботът се появи като бяла мълния в черния отвор на шлюзовата камера, сграбчи тичащото насреща му същество с всичките си шест стоманени ръце и отново изчезна в камерата. Полудял ли беше? Нищо не му казах, само бях го повикал по име! Вейо? С какъв ум вкарваше това опасно животно в космолета?

— Вейо!

— Всъдехода! — кресна ми той в отговор. — Бягай! Ще те прикривам.

А компютърът се мъчеше да го заглуши с някакво равно, металическо дърдорене, което изобщо не влизаше в главата ми.

Да, сега трябваше да изтичам за всъдехода, но къде беше тоя проклет всъдеход? А!

Не бях усетил труса и все пак пред очите ми каменната пустиня внезапно се наклони, после бавно и безшумно се разцепи между мене и всъдехода. Образуваха се два страхотно назъбени бряга, без да падне нито една прашинка от тях, без да се срути нито едно камъче, сякаш някой разряза почвата с гигантски ултразвуков скалпел. Залитнах обезумял към космолета, но не направил и пет крачки, той също се разклати и се отдръпна заедно с почвата назад. Една най-малко петдесет метра широка пропаст бе зинала в полудъга между мене и двете машини. Оставаше ми пътят назад, а той водеше само към… „крушата“. Спрях се, за да усетя с ходилата си има ли още движение на почвата. Не долових нищо и предпазливо запристъпях към ръба на пропастта. В края на краищата, ако не ме погълнеше луната, Вейо щеше да ме измъкне, прелитайки отсам. Ако оня от „крушата“, който сега…

Обърнах се и окончателно се вцепених. Един гигантски черен хобот се извиваше над мен, сякаш искаше да се върже на примка. Зад него всичко беше черно — едно необхватно по размерите си черно туловище, в което аз забих лазерния пистолет и стрелях, стрелях, стрелях, но виждах само тук-там някакви мънички огнени кълбенца, които се пукаха върху нетрепващата черна кожа, по люлеещата се над шлема ми дебела жива примка. Побягнал съм право към пропастта и сигурно съм щял да скоча в нея, ако оттам не бе зинала огнената паст на втори подобен звяр, една паст с десетина реда остри зъби, сред същото необозримо туловище, под също такъв гигантски хобот. Пак съм стрелял, стрелял, стрелял, а главата неумолимо, макар и бавно, сякаш наслаждавайки се на ужаса ми, се приближаваше към мен. Само отделните зъби избухваха с експлозийките на лазерния лъч, но бяха толкова много, толкова непреброимо много бяха тези зъби, които ей сега щяха да ме смелят…

— Рониииии! — крещях аз. — Рониииии! — и вече не можех нищо друго да правя, след като бях изпразнил целия акумулатор на пистолета, освен да крещя и да се мятам по каменната жарава на тая чужда луна, решила, че има право на някакво свое си отмъщение…