Големият разум и ние

Дължа отново да припомня на онези свои читатели, които като мен са склонни да робуват на чувствата и въображението си, че както тук, така и навсякъде аз превеждам всичко на нашия човешки език. Ограничените възможности на лингвистичния компютър с неговия опростен машинен словоред, с неумението му да изрази нещо описателно, с пропуските там, където в програмата му липсват нужните думи, са досадно известни. Така онзи странен диспут, на който станахме с Вейо свидетели, всъщност представляваше едно често и мъчително връщане за разяснения и уточнявания на новите понятия и мисли — черна работа, поглъщаща всичките ни сили и цялото ни внимание, която аз съзнателно изпускам от своя разказ. Разбира се, всичко това е регистрирано с фотографска документалност в научните протоколи на експедицията, а тука… тука то само е пречистено, допълнено и дооформено от моето човешко съучастие в него.

— Говори този, който търси вашата помощ — каза компютърът и аз целият се напрегнах.

Преди това беглецът се наведе, както при първата ни среща, и докосна с деветпръстите си ръце камъните пред себе си. Всичко в мене бе се устремило към него. Не, не ме биваше за съдия! А очевидно сега тия двамата щяха да ни призоват да бъдем безпристрастни съдии в някакъв съдбовен техен конфликт. Всъщност не би ли постъпила и Земята така, ако й се явеше една друга високоразвита цивилизация? Не затова ли сме пратени да я търсим, та гласно или негласно да разрешим нашия нескончаем спор със себе си и с Вселената?

— На нашата планета живеят умни и добри същества — започна беглецът веднага след като се изправи. — Но те са превърнати в роби от един бог, който е прекъснал тяхното естествено развитие. Вие ни показахте докъде може да стигне една цивилизация, когато се развива свободно. Щом взаимопомощта за вас е закон, вие сте длъжни да освободите планетата…

Бях покъртен, въпреки че въображението ми вече бе нарисувало някакво подобно положение. Та и какво друго да си съчини, когато всички земни приказки и фантастични умопостроения, които са го възпитавали, въздигат човека на най-високия нравствен пиедестал — пиедестала на освободителя! Най-масовите от тях, най-шаблонните, но и най-въздействуващи на детското въображение винаги са ми разказвали как човекът отива на другите планети, как заварва там разни чудати зверове или човекоподобни тирани, как самоотвержено се бие с тях и ги побеждава, за да освободи добрите, попаднали в техния плен. Много трудно е при това възпитание да се запиташ: ами ако няма какво да се освобождава? Или: ако те не искат да бъдат освобождавани? А като са толкова добри и заслужаващи нашето усилие, защо са се оставили изобщо да бъдат поробени? Не значи ли то, че са просто по-некадърни и по-непригодни от поробителите си? Не е ли все едно някой да дойде и да избие човечеството, за да освободи кравите, овцете и кокошките?… Но баща ми беше ми втълпил някога: „По-силните не винаги са по-добрите, момчето ми, обикновено е дори обратното“ и тази негова истина все още държеше разума и чувствата ми в своето робство.

Докато аз се мъчех да се справя с въображението си, Вейо измъчваше компютъра-преводач с думата „бог“. Дълго трябваше да го измъчва, докато разберем, че назовавайки поробителя на планетата, беглецът има предвид нещо като нашето понятие бог. Сигурно това бяха ония по-висши същества на станцията, които не пожелаха да ни се покажат, господарска раса някаква навярно, но Вейо задаваше въпросите си така безизразно, сякаш ги задаваше Рони до мене.

— Ти си представител на жителите на планетата?

— Не, аз съм служител на бога.

— Така ли изглеждат жителите на планетата?

— Не. Те не могат да живеят извън планетата. Аз съм млад служител на бога. Този до мен е стар служител на бога.

Работата не излезе толкова проста, колкото бе се поискало на въображението ми, захранено някога с примитивните схеми на приказките. Вейо запита:

— Как изглеждат висшите същества на станцията?

— Не знам. Аз нямам право да ги виждам. Нека да ви отговори старият служител на бога.

„Старият служител на бога“ отвърна, без дори да помръдне мравоядския си хобот:

— На този въпрос не съм упълномощен да отговоря.

— А как изглежда богът? — намесих се най-после и аз.

— Само висшите същества общуват с него. Ние не сме в състояние да го виждаме.

Ах тия „висши същества“, да ми паднеше някое от тях!

— Богът какво…

— Стига с глупавите си въпроси! — прекъсна ме Вейо, а сам запита: — Богът на станцията ли се намира, или извън нея?

— На станцията.

— Извън нея.

— Кой кое твърди?

— Аз, младият служител на бога, казах, че той е на станцията.

— Той е ето там! И навсякъде! — каза старият му служител, като посочи най-напред слънцето, а после направи с деветпръстите си ръце кръг около себе си.

Погледнах към изригващата огън паст в черното небе над главите ни и потръпнах. Да, този бог беше твърде реален! Нали и човечеството цели хилядолетия е боготворило своето слънце, докато разбере, че то е повече негов враг, отколкото доброжелател, че то е оня тиранин родител, който не позволява на детето си да излезе извън къщи, заставяйки го да живурка послушно под двестакилометровия въздушен покрив на своя мъничък дом. Старият му служител имаше право — един бог не може да се намира в някаква станцийка, той е винаги „навсякъде“. Но религиозно невежество ли бе твърдението на младия, или прозрението, че богът съществува само чрез своите служители?

— Жителите на планетата вярват ли в него?

— Вярват — отговори ни единият от двамата; не разбрахме кой, защото не получихме контраотговор. Значи бяха на същото мнение.

— Щом вярват в него, те имат нужда от него — рече Вейо.

Възмутих се, но трябваше да го преглътна — в края на краищата не бяхме тука, за да водим спорове помежду си!

— Той ги принуждава да вярват. Ако те бяха свободни, щяха да го отрекат.

Моят хоботест приятел отново спечели симпатиите ми, а Вейо направо се заяждаше с него:

— Защо ти се наричаш служител на бога, щом го отричаш?

— Ние сме създадени като служители на бога.

— Как така създадени?

— Не знам — отвърнаха му. — Ние сме създадени от самия бог, за да му служим.

Нещата съвсем се объркваха. Моят бунтуващ се приятел се отричаше от своя бог, а едновременно с това твърдеше, че бил създаден от него. Но това явно не беше простото въставане на сина против бащата, тук ставаше дума за същината на цяла цивилизация и Вейо — едва сега го разбрах — натам насочваше предпазливо разговора:

— На станцията ли сте създадени, или на планетата?

— На станцията. Повтарям, ние никак не приличаме на жителите на планетата.

Монида щеше май да излезе прав за двете цивилизации.

— Какви са ви отношенията с жителите на планетата?

— Ние управляваме живота на нея. Ние, младите служители, обслужваме само станцията. Старите служители…

— Той притежава знанията на млад служител и не може да ви каже онова, от което се интересувате — прекъсна го старият му колега.

В шлема ми леко изпука, Вейо се обаждаше по директната връзка, изключвайки компютъра.

— Слуша ли внимателно? — запита ме той. — Не ти ли се струва, че това са нещо като киборги? Създадени са на тази малка станция, там има някакви по-висши същества, вероятно техните създатели… виж им само и устройството!

Киборги! Стародавната земна мечта за кибернетичния организъм, за идеалното срастване на природното с машинното, за тая свръхчовешка раса, освободена от биологичните си несъвършенства, способна да живее безпрепятствено и неограничено дълго дори в условията на космоса?! Една мечта колкото стара, толкова и оспорвана! Защото срещу нея се възправяше вледеняващият въпрос, как биха се отнасяли нашите неизмеримо по-съвършени рожби към собствените си родители? Никой не би имал дързостта да даде предварителен отговор на този въпрос. Самите машинни мозъци, с които си служим толкова отдавна, достатъчно често ни изненадваха с решения за действия, чиито мотиви понякога и за месеци не успявахме да разгадаем. Спасяваше ни само това, че благоразумно бяхме ограничили възможностите на тия мозъци да изпълняват решенията си без съгласието на човека. Да, твърде скоро бе настъпило времето, когато човекът се е видял принуден да издаде строги закони в роботехниката. Но един създаден вече кибернетичен организъм, един киборг, дори от най-примитивен тип, моментално би се изплъзнал от човешката власт, защото той ще бъде нещо повече от всяка машина и нещо повече от всеки човек. Наистина представата, че едно такова същество би било способно да осъществява решенията си със същата електронна бързина, с която ги взема, е в състояние да превърне в бял ужас всичките ни розови мечти по него! Моят млад партньор нагледно го доказваше, ако предположението на Вейо излезеше вярно. Но тогава — чия страна трябваше да вземем сега? На изкуствените или на естествените биоконструкции? На умната нравствена и духовна рожба на една висша цивилизация, превърнала се вече в нещо самостоятелно? Или на ония неизвестни ни още планетни същества, които сигурно не надвишават кой знае колко животинския стадий, щом приемат още властта на някакъв бог?

Ето че отново опряхме до древния, но незагубил и на Земята още своята острота проблем, който инстинктивно противопоставяше природното на създаденото от човека! Но този път — откъм обратната му страна. Една изкуствено създадена биологично-кибернетична система внезапно заемаше страната на природното, което стои далеч, далеч по-ниско от него. А ние пак трябваше да решаваме кой има право — верният на себе си киборг или киборгът, решил внезапно, кой знае по какви причини, да се отрече от собствения си смисъл? Възможно ли бе изобщо това? А как ще вземем каквото и да е решение, преди да сме научили становището на техните пък създатели? Но нали е напълно мислимо тия по-висши същества съвсем да не са по-висши от своите създания? Даже тъкмо така би трябвало да бъде, както закономерно би се случило и с проектираните на Земята киборги. Защото киборгите автоматично се превръщат в една друга, самостоятелна цивилизация. Тогава?

Забележката на Вейо отприщи в мен толкова въпроси, че той загуби търпение да чака реакцията ми и отново се превключи в компютъра. Рече дипломатично:

— Щом си стар служител, сигурно ще знаеш повече, но нека после чуем твоите знания. Сега не се намесвай. Сега от него искаме да чуем по какъв начин богът принуждава планетните жители да вярват в него.

— Той периодически кара планините да се тресат и да изригват, а водите да излизат от бреговете си и да поглъщат труда и жилищата на населението. Праща им страшни зверове, убива непокорните жители…

— Не е такава истината — прекъсна го пак старият служител, но възмущението не пролича нито във външния му вид, нито в машинната интонация на компютъра. — Младият служител е неточен. През цялото друго време богът им изпраща щастие…

Тук поставям с лека ръка думата „щастие“, както бързо и лекомислено си се употребява и от човека, а тогава ни бяха потребни повече от двадесет минути, докато разберем, че старият киборг има пред вид същото неясно като представа нещо, което ние назоваваме щастие. След този колкото напрегнат, толкова и безплоден труд Вейо призова сърдито:

— Не го прекъсвай, ти казах! После ще ни кажеш ти своята истина. Какво получават станцията и богът от планетата и нейните жители? Каква изгода имат, за да ги държат в робство?

Дълго не получихме отговор, макар Вейо да повтори и потрети въпроса си. Имах чувството, че старият киборг сега злорадствува, и се безпокоях за младия, който ми ставаше все по-близък; ядосвах се над провокационния въпрос на щурмана.

— Нищо — проговори най-после той. — Нищо. Аз поне не знам. Аз живея със съзнанието, че ние служим на жителите на планетата.

— Тогава какво искаш от нас?

— Да завземете станцията. Да унищожите бога, за да се върнат жителите към своето естествено развитие. Те се нуждаят от свобода.

— Какво е свобода? — продължи Вейо да го провокира.

— Жителите на планетата се нуждаят от възможността да осъществяват волята и желанията си.

— Много ли служители на бога мислят като тебе?

— Не — отвърна веднага той; изглежда, не умееше да лъже също като нашите психороботи, или пък смяташе, че не бива да ни лъже, но бързо добави: — Слезте на планетата и ще се убедите, че казвам истината.

— Кое ти дава основание да мислиш, че истината е на твоя страна, щом тя има толкова малко застъпници?

— Вашето идване при нас — гласеше категоричният отговор. — Вие съществувате извън бога, значи, той не е навсякъде. Той се опита да ви унищожи и не успя, значи, не е всесилен. Това ме накара да видя истината.

Без малко щях да изръкопляскам, но Вейо побърза да каже:

— Всеки бог е всесилен за ония, които вярват в него; докато вярват, той им е нужен. Всеки сам се освобождава от ненужния му бог. Това е закон на развитието. Да говори другият!

— Вейо! — изкрещях му, без да съм превключил на директната връзка, така че и онези оттатък ме чуха. — Нямаш право да даваш оценки! Това е вземане на страна…

— Ти не вземаш ли страна? — отвърна ми той също така рязко, но бързо съобрази и рече през компютъра: — Моля за няколко минути пауза. — Изключи го и вече свободно се нахвърли върху ми: — Ти още отначало застана на страната на единия, преди да си изслушал другия. Не виждаш ли колко са му халтави позициите? Това, че неговата истина съвпада с някои наши разбирания, не означава, че тя е вярна за планетната цивилизация, която не познаваме. Ти сигурен ли си, че тия наши разбирания не са относителни?

Аз се канех вече да заругая, когато съзрях дясната си ръка да се вдига в заканителен жест към космолета ни. Това ме сепна. Дано само оня стар хитрец не бе се досетил, че не Рони разговаря с тях! Рекох възмутително:

— Слушай, Вейо, та картината е вече доста ясна! Една върхушка или някакви „висши същества“ държат в плен цялата планета. Съответната йерархия на култа — бог, висшите му жреци, стари и млади служители… Богът им е примитивен до немай къде, доказват го със земетръсите и с наводненията. Значи, населението на планетата е твърде назад в развитието си, щом са му създали такава примитивна религия. На мен, да си призная, то вече не ми е интересно. По-интересни са ми тия двамата и особено техните господари. Затова дай да ги принудим да ни се покажат!

— Хайде да оставим ентусиазма си за после — не можа да не ме уязви моят приятел. — Имаш ли да ми кажеш още нещо, преди да дам думата на другия? Аз от своя страна бих те помолил да внимаваш с въпросите си и да не забравяш директната линия.

Вдигнах обидено рамене, но това никой не забеляза, защото скафандърът ми не помръдна. „Старият служител на бога“ вече се навеждаше в отговор на Вейовата покана. Поклонът му бе оправен към Рони, натам засочи после и хоботът му.

— Аз се радвам — започна той, — че нашият могъщ гост от планетата Земя мисли правилно, мисли както подобава на едно висше същество, а не като нашите по-низши събратя…

— Честито! — засмя се Вейо по директната връзка.

Не съм лишен от чувство за хумор, но след като Вейо вече бе ме обидил, това не успя да ме развесели. Рони посрещна комплимента с невъзмутимостта на древноиндийски идол. Една дума да му кажех обаче и шестте ръце щяха да смачкат гумените кокали на тоя надменен стар богослужител. Страшно ми се прииска да изрека тая дума.

— Упълномощен съм да кажа цялата истина. Аз ще ви говоря с езика на Големия разум — продължи старият богослужител, но аз естествено вече не му вярвах; щеше да ни говори с езика на своя бог, макар че така бяхме установили в речника на компютъра названието на науката. — Моят млад събрат не може да говори на тоя език, защото не притежава нужните знания. Затова той си позволи и да произнесе тук две големи неистини. Първо, ние сме отнели на жителите на планетата една-единствена свобода, свободата да осъществяват насилие…

— Спрямо кого? — вметна Вейо, а все още обиденото ми съзнание улови нотка на приятелско благоразположение в бездушния тембър на компютъра. Та не забеляза ли Вейо, че той се изтърва, че той не каза „бог е отнел…“, а „ние сме отнели“?

— Да осъществяват насилие спрямо себе си и спрямо природата — отвърна старият богослужител. — И, второ, ние самите не можем да си служим с насилието. Бог не си служи с него, не е дал това право и на нас. Не е вярно, че той се е опитвал да ви унищожи.

— Нашите впечатления са други — рекох аз с цялата язвителност, на която съм способен.

— Аз говоря истината. Бог само ви показа истинския образ на насилието, което лежи в самите вас, като във всички живи същества; то е ужасно и винаги безсмислено в своята жестокост. Това той прави от време на време и при жителите на планетата… Образът на насилието, заложен в тях от самата природа, и образът на безсмислието, това са единствените наши средства да поддържаме реда на планетата. Ние сме създадени, за да служим на тази планета, да поддържаме нейния живот, да й осигуряваме щастие. Ние нямаме личен живот, а този млад служител се показа недостоен за мисията си. Вие видяхте, че той се стреми да прояви себе си, че търси осъществяване на някаква своя си истина, която да донесе само на него някакво друго щастие. На това ние нямаме право. Нашето щастие е щастието на планетата…

Страшно високопарни ми се сториха думите му и неприязънта ми към него се засилваше — знаем ги тия стоманени, самоотрекли се уж служители на култове и религии, неведнъж човечеството е пъшкало под ярема на тяхното безогледно, фанатично „безкористие“! Но изведнъж той заговори по съвсем друг начин и ме обърка. Сякаш не говореше някакъв богослужител, колкото и просветен да е, дори думата „бог“ вече не спомена.

— Големият разум е установил, че средно погледнато Вселената е една и съща във всички точки и всички свои посоки. Той твърди още, че еднообразието е основен принцип за неживата природа — започна старият киборг втората част на своята дълга реч. — Големият разум познава и други цивилизации, той е обобщил опита на много цивилизации. Всички те си приличат в общия принцип, защото тази част на Вселената е загубила отдавна своята продуктивност. Тя само развива и натрупва онова, което е създадено. За да го погуби в определен момент, без да създава нещо принципно ново на негово място. Големият разум е открил причините за развитието и гибелта на цивилизациите. Вие също навярно ги познавате, щом сте се доближили до истината за ненамеса в развитието им. Но чрез нас може би ще стигнете до цялата истина. Ето как изглеждат тези причини! Имаме определена винаги затворена природна среда, в която се заражда и развива животът — (Земните учени я наричаха екологическа ниша или сфера!) — Когато един органичен вид пренасели и поради това изчерпи подхранващите го запаси на своята сфера, той е обречен на гибел. Но органичните видове са много и те водят борбата не сами помежду си, а и вътре в себе си. В тая борба те се изтребват взаимно и взаимно се нагаждат, докато се получи онзи вид, който е годен да продължи развитието си. — (Земните учени наричаха това нагаждане „конвергенция“) — Развитието върви винаги по една стесняваща се към върха спирала, но върховете на две спирали са несъвместими един с друг, защото са съперници в своята природна среда. Затова борбата и нагаждането продължават. Така е не само при низшите същества, така е и при висшите цивилизации. Но докато при низшите организми движещият механизъм на развитието търси най-приспособения към затворената природна среда вид, при мислещите същества този механизъм ражда стремеж към независимост, към откъсване от средата, в която са се родили. Но на върха на спиралата ги очаква гибел, защото откъсването е невъзможно. Влязат ли две цивилизации във връзка помежду си, те веднага стават съперници в екологическата сфера и или ще се унищожат една друга, или по принципа на конвергенцията ще се превърнат отново в един само вид, който пак ще поеме пътя към върха на своята спирала, където пак го очаква гибелта. Големият разум твърди, че този биологичен двигател на развитието по спиралата е остатък от някогашното състояние на Вселената. Някога той е бил част от нейния продуктивен механизъм, изпълнявайки определени регулиращи задачи. Но след като тя е загубила творческите си способности, той е замръзнал в своя механичен кръговрат. Останал сам, без уравновесяващото противодействие на някогашните творчески двигатели, сега той предизвиква само намаляване на разнообразието и води към унищожение онова, което природата вече е създала. Тая обезсмислила се и вече пагубна роля на еволюционния двигател обаче не може да бъде осъзната от никоя цивилизация като цяло, защото цивилизацията си остава подчинена на природата. Осъзнават го само служителите на Големия разум. Ето защо те искат да предотвратят или поне да отложат гибелта на тази планетна цивилизация. Това те правят, като задържат процеса на откъсване от природната зависимост, като потискат този рудиментарен двигател на еволюцията, като поощряват развитието на вътрешните нравствени сили, за да могат те да противостоят на сляпата жестокост на природния антисмисъл…

Стана ми страшно от могъществото на логиката му и аз го прекъснах с остатъците от предишната си озлобеност:

— Говори по-конкретно, изводите ние сами ще си направим!

Ето че най-после се обади и Вейо, който иначе не умееше да мълчи толкова дълго. Обади се по директната връзка:

— Какво ще кажеш, мой по-низш брате? Кому да вярваме сега?

Какво можех да му отговоря? Всичко в мен въставаше против такова смесване на действителни научни истини с религиозно-нравствени конструкции. Събирах трескаво някакви противодоводи, търсейки аналогии в историята на човечеството. Спомнях си бегло древните проповеди за ненасилие, за мистично сливане с природата. Спомнях си откъслеци от научни дискусии, ровех се в онова, което бях заучил като последно познание за произхода и структурата на психиката. Но в тая трескавост всичко това продължаваше да се оформя пак като въпроси, а не като ясна контрапозиция. Глупав си бях и толкоз, млад и глупав, и незнаещ! Защо аз трябваше да дойда тук, защо не пратиха Монида?

Реех поглед над запалената в червено каменна пустиня, по която някога, преди катастрофическото й сближение с планетата, навярно е цъфтял живот, и чувствувах, че едва ли има по-подходящ декор за природното безсмислие или еволюционния антисмисъл, както бе го нарекъл „оня“, по-убедително доказателство за действието на античовешките, антинравствени сили. А няма, няма изход от това извечно противоречие. Наистина като че ли само зависимостта е способна да премахва безсмислието. Защото тогава поставяш смисъла над себе си и извън себе си. Оня търсен смисъл, който така и не можеш да намериш в себе си. Глупости! Ето че още малко и сам ще стигнеш до религията! Дяволски подло нещо е това религията! Клечи край теб и те дебне, непрекъснато, неотстъпно… почувствуваш ли се минутка слаб, объркаш ли се за минутка и… хоп, скача в душата ти. Странното тук е, че тия „висши същества“ и техните изумителни киборги са стигнали до нея тъкмо от обратната посока. Подреждайки своите научни знания, конструирайки своята космогония, стигат до твърдия извод за нейната необходимост. Това пък как се е случило? И защо? Защо, защо! — можеш ли да отговориш защо една цивилизация е стигнала тъкмо до този или онзи вид религия, без да познаваш в подробности целия й път на развитие? Важното е, че и тук факторът на зависимост се олицетворява в едно божество. Един бог, който обаче праща като най-тежко наказание не в ада с дяволите и казаните, както е било някога на Земята, защото в това все пак се съдържа простият смисъл на телесното страдание, а… в казана на осъзнатото безсмислие. Дяволски хитро намерено! И остроумно! Очевидно такава религия не може да бъде рожба на едно низше познание. Явно тя е съчинена от твърде могъщ разум, но за какво? Като средство за самоосъществяване е негодна, нима само като средство за потискане на тия бедни планетни жители? Интересно е как го постигат, как успяват да внушат на планетата своя научно конструиран бог?

През това време старият му служител разказваше вече по-конкретно, подчинявайки се на грубата ми заповед. Екологическата сфера на тази планета била особено, тясна по чисто природни причини. Близостта на луната предизвиквала постоянно движение в кората на планетата, оставяла твърде малко годна за живеене площ… (Аха, а къде се дяна богът, който праща земетресението и наводненията, стари хитрецо?) Екологическата сфера щяла да се изчерпи много бързо поради пренаселването. Когато започнала намесата на Големия разум…

— А бог? — вметнах аз.

— Бог е Големият разум — отвърна ми той мимоходом и аз бях готов да се закълна, че в този миг той ми е намигнал.

Когато започнала намесата на Големия разум, на планетата бушувала естествената за природната еволюция антинравствена вътрешновидова борба, чиято сляпа цел е създаването само на един вид. Кръвопролитни сражения, грабежи, насилия, разрушаване на създаденото, глад. Ние — каза той, — ние, служителите на Големия разум, бързо и резултатно съкратихме процеса на конвергенцията. Ние ги принудихме към единно общество, с единна вяра, дадохме на населението храна чрез справедливо разпределение на природните ресурси, дадохме му мир и спокойствие…

— Вземайки му свободата — вметна Вейо така, че аз престанах да му се сърдя.

— Отнемайки свободата на действие на сляпата еволюция, водеща цивилизацията към гибел.

— А бог? — вметнах и аз, както одеве.

— Бог — това са нравствените сили. Техният двигател и тяхната самоцел. Богът е още търсеното единство между живото и неживото в природата, той е още липсващият смисъл на Вселената.

Умен беше тоя черен дявол! По-оправдателно и същевременно по-антирелигиозно определение на религията едва ли можеше да се даде. Но изумителното бе, че този колосален ум сам бе решил да открие и постави граници за себе си. Или може би те и нему са поставени, за да бъде все пак държан в подчинение? И аз сега се запитах напълно закономерно: Ако това са киборги, то киборгите действително ли са мислещи същества, или са неспособни да отидат отвъд дадените им знания и определеното им поведение? Но тогава ще бъдат роботи, а не киборги. Защото да бъдеш мислещ, не означава само да стигаш до верни умозаключения. То предполага и способността в даден момент да отречеш достигнатото знание, да се хвърлиш презглава пряко повелите на разума в новото незнание, за да търсиш там нещо друго. Земните диктатори и свещеници винаги са били умни и красноречиви като този киборг, земните гении винаги са били безумци.

— Служим си още със силите на страха — отговаряше старият киборг сега на въпроса на Вейо как стимулират развитието на нравствените двигатели. — Страхът от нейните тайни е единствената бариера пред неразумния стремеж към откъсване от природата. От време на време, когато у населението се натрупа критичен заряд еволюционна енергия, след което тя се превръща в разрушителна, ние я отслабваме чрез разреждането й. Големият разум отдавна е открил в зародиша на високоразвитите организми фактора на злото. Наречен е така, защото той диктува инстинктите на конвергенцията във вътрешновидовата и междувидовата борба у живите същества…

Аз още веднъж потръпнах от действителната реалност на техните знания, от пресметливата жестокост, с която ги прилагаха. Критичният заряд еволюционна енергия бе всъщност революцията и те бяха открили начин да я убиват още в самия организъм на индивида.

— Големият разум — продължаваше равно и спокойно неговият говорител — е открил средства да разпознава фактора на злото, да му въздействува отдалеч. Пак повтарям: ние не убиваме, не сме способни да си служим с насилието. Ние само им показваме преждевременно пълния образ на безсмислието, към което са тръгнали, водени от инстинктите си. Тогава носителите на злото сами се убиват. А самоубийството е вече нравствен акт. Така на планетата остава само онова, което е годно за нравствено развитие…

— Не те разбрах — рече компютърът-преводач.

— Божиите кравички — рекох аз насмешливо, отърсил се окончателно от внушението на логическите му конструкции.

— Как го постигате в масов мащаб и от разстояния? — запита Вейо, който не забравяше плана на своя деликатен разпит.

— Това е една от висшите тайни на нашето битие. За нея нямате право да питате. Но ти преди това като че ли отново попита за бога. Ще ти кажа: богът е Големият разум. Но богът, това е още и тайната на битието. Една цивилизация може да бъде обединена само от една тайна и може да бъде ръководена само от Големия разум. Ако вие поискате да ни унищожите, ще унищожите тайната и разума на тази цивилизация.

— Но ще й върнем свободата да търси друга тайна и друг разум — казах аз вече с чувство за превъзходство. Но веднага се запитах:

Не правехме ли същата грешка като тия киборги? Не, не я правехме! Те се опитаха да ни спрат, изваждайки пред очите ни злото, което лежи в самите нас, а после поискаха и да ни накажат, показвайки ни безсмислието в неговия най-убийствен лик. И все пак не ни спряха. Но какво доказва това — нашето превъзходство? Или тъкмо обратното? Какво представляваха все пак киборгите? Не, безсмислено е да се връщам пак към изучаваната някога теория на психотехниката — щях да си припомня само проектите за наши човешки киборги. И все пак… кое бе накарало хората да се отрекат от тях? Не ли това, че те щяха да действуват прекалено разумно, пакостно стриктно в границите на достигнатите знания? Един абсолютно разумен човек действително ли е разумен?

Някъде сред бурната дискусия, която отново се развихри в мозъка ми, изплуваха нечии забравени гласове. „Принципа на надеждата! — крещяха те, надвивайки другите. — Принципа на надеждата, който хората не смогнаха да конструират в нравствения модел на киборга!“

Да, това като че ли беше; изплашил се е човекът от своето свръхчовешко дете! То щеше да бъде сто пъти по-умно и по-нравствено от него, но нямаше да притежава принципа на надеждата, защото не е възможно, изглежда, тоя принцип да бъде изолиран и програмиран отделно от общия принцип на обществото. Изплашило се е това странно и глупаво същество, че киборгът ще му отнеме свободата да действува против разума, против достигнатите вече истини, че ще го спре в неговия бяг подир химерите. Защото въпреки осъзнатото безсмислие той, безумният човек, иска да търси смисъла. Той може и да знае, че ще загуби състезанието; че не ще стигне пръв на финала, и въпреки това продължава да тича с всички сили по своята спираловидна, пък нека тя да е с гибелен връх писта, да тича и… да се надява, да се надява, да се надява! А на какво? На какво се надява бегачът, когато знае, че до него на старта е застанал абсолютният световен шампион? И надява ли се въобще, или ей тъй просто…

— Ще им върнете мъчителната свобода, която те отдавна вече не желаят — отговаряше киборгът с неумолимата си логика на моето импулсивно възражение. — Ще върнете свободата на злото, на братоубийствените войни, на глада и безнравствеността. Но аз ще ви кажа какво друго всъщност ще се случи. Вие няма да им върнете свободата, а ще заемете нашето място. Щом сте тръгнали из Космоса, значи, вашата екологична сфера е пред изчерпване, тя вече не ви дава нужните импулси за развитие. Вие съзнателно или несъзнателно търсите сега други екологични сфери. Големият разум, който ви води, не може да съществува без широката почва на живата и нежива природа, без наличието на милиони и милиарди по-низши от него същества, чиито стремежи той осъзнава и осъществява. Ето защо вие не може да не заемете нашето място. Тази наша среща е допир на два спирални върха. От него сляпата еволюция ни сочи само два изхода: взаимното унищожение или уеднаквяване чрез нагаждане, тоест развитието пак към един вид, който да продължи сам по спиралата към нейния гибелен връх. Затова нашият Голям разум предлага третия, съзнателния изход — отказа от сближение, за да съхраним видовото разнообразие на цивилизациите, да отложим тяхната смърт. Това ми е позволено да ви кажа по повод неразумната постъпка на нашия низш служител. Сега да преминем към размяната на информация, драги гости от цивилизацията Земя!

— Позволете ми преди това да ви кажа една стара човешка истина — рекох аз внезапно и за себе си. — Изрекъл я е отдавна един наш поет. Много отдавна, но тя… Остави ме! — креснах аз на Вейо, който се опита да пресече моя инстинктивен и сигурно наивен бунт против ужасния машинен разум. — Тя… тя и сега ни води в нашите нравствени действия. Този поет е казал: „Открий пространствата за милионите хора, макар в несигурност, свободно трудейки се, да живеят.“ Ето основната разлика между нас и вас!

— Добре го каза — примири се щурманът по директната връзка. — Само че съвсем безсмислено. Разбира му хоботът нещо от поезия!

— Какво е това поет? — запита старият киборг и гласът на компютъра, чрез който той ни говореше, не позволи да се разбере докоснала ли го е с нещо тази мисъл.

— Видя ли? — ядоса се Вейо. — Върви му обяснявай сега какво е това поетът! Ти знаеш ли го?

Но ние бяхме длъжни да отговорим. И се забърка такава каша, че сред нея псувните на Вейо, отправени към мен, ми се струваха като стафидите в козуначеното тесто. След половин час нечовешки мъчения аз се убедих, че компютърът действително не е в състояние да обясни на ония оттатък същината на поезията и нейния създател. Всъщност това, което се мъчех да обясня чрез него, едва ли е било достатъчно ясно и на мен самия.

— Поезията е ваша религия, така ли? — запита ме на края старият киборг и аз сега бях готов да се разпсувам, също като Вейо, над странния му извод.

— Не — рекох, насилвайки се към спокойствие. — Тя е един от пътищата, по които стигаме до тайните на живота.

— Но то е същото — отвърна ми компютърът след дълго мълчание, през което време навярно старият киборг бе асимилирвал думите ми.

— Не е същото! Религията приобщава към тайните, като поробва стремящите се към тях. А поезията ни приобщава към тайните, за да ни освободи от тяхната власт.

— Тогава това е вашият голям разум или науката, както го нарекохте вие.

Съвсем излязох от кожата си, макар не той да бе виновен, че не съм способен да му разясня същността на поезията.

— Религията поставя граници, тя закрива пространствата. Ето това правите вие! А поезията ги открива за духа. Тя е именно свободата и на разума, и на духа в пространството. Ясно ли ти е? — викнах му аз на края, вече съвсем забравил и ритуала, и техническата обусловеност на тоя наш разговор.

— Без вашата предварителна информация не ще ни е възможно да разберем тази ваша истина. Да почнем с нея — предложи кротко и равнодушно компютърът.

— Аз я разбрах — рече миг след това по същия начин той и аз, мъчейки се в този миг да преглътна огорчението от своето безсилие, едва не подскочих от мястото си, като чух лингвистичната машина да повтаря древните човешки слова: — „Открий пространствата за милионите същества, макар в несигурност, свободно трудейки се, да живеят.“

Настъпи отново мълчание, а в него аз ликувах безгласно, потискайки всеки звук в себе си, за да принудя Вейо да говори, да признае най-после моята победа. Но щурманът също мълчеше, навярно в еднаква степен развълнуван от тоя исторически миг, в който представител на чужда цивилизация бе съумял да се приобщи към една наша истина. И тогава старият киборг отново каза с равнодушието и търпението на компютъра:

— Не бива да придавате голяма тежест на думите на моя по-низш събрат. Едва ли е разбрал действително същината на мислите ви. Когато един малък ум като неговия се отрече така внезапно от собствените си знания, той е склонен лесно и безкритично да приема чуждите истини. А това, сигурно го знаете, е вредно за самия него. Ето защо нека не се отклоняваме от нашата мисия, драги гости от цивилизацията Земя!

Загрузка...