Светът на призраците

ОСМА ГЛАВА СПУСКАНЕ В МРАКА

— Еспер, чувате ли ме? Рипър, Стасяк, отговорете!

Сайлънс чакаше, кожата по лицето му се изопна от напрежение, но никой не се обади. Извърна се към стълбището, водещо надолу до второ ниво, и тъмнината срещна погледа му, нагла и непроницаема. Стоеше сред студа и тишината, добре знаеше какво му предстои да направи. Минаха двайсетина минути, откакто Гарвана успя за последен път да се свърже с есперката. Обясни й как да се справи със Стражите и тя потвърди, че е чула, но оттогава — нищо. Сайлънс бавно завъртя глава. Не може да са мъртви. Нали получиха нужната им информация? Не може да са мъртви!

— Один, дали нещо отново се намесва в работата на комуникационната мрежа?

— Напълно възможно е, Капитане — промърмори ИИ в ухото му. — От известно време не мога да се свържа с групата на второ ниво. Нещо в Тринадесета база смущава комуникациите на всички равнища. Налага се да изразходвам необичайни количества енергия, за да поддържам поне слухов контакт с вашата група. Това обаче не обяснява защо престъпникът не успя да се свърже с тях чрез достъпните на съзнанието му средства.

— Трябва да слезем и да ги потърсим — намеси се Фрост. Тя вдигна лампата към мрака на стълбището. Сенките заподскачаха, без нищо да разкрият. — Ако с другата група се е случило нещо, длъжни сме да разберем какво е то.

— Каквото и да е, най-вероятно вече е приключило — каза Гарвана. — На никого няма да помогнем, ако сляпо се втурнем надолу. Почакайте да помислим малко. Досега въпросите само се натрупват и май въобще не стигнахме до ясни отговори. Например щом Старблъд е разполагал с шест Стражи, защо не ги е използвал срещу нахлулите пришълци?

— Да предположим, че не е имал време — подсказа Фрост. — Според записаното в дневника му, докато се усетил какво става, било е вече късно. Всъщност напълно възможно е Стражите да са били заразени с чуждата жива тъкан още преди някой да се е сетил за тях.

— Именно — натърти Гарвана, облегнал се на жезъла си. — Значи пришълците са не само силни и опасни, но също бързи и предприемчиви. И всичко това ни показва, че е глупаво да се втурнем към една голяма опасност, без да обмислим действията си. Колкото повече си блъскам главата, толкова повече положението ми намирисва на капан, в който есперката и щурмоваците са примамка.

— Сигурно си прав — обади се Сайлънс. — Но това няма значение. Там долу има мои хора и аз няма да рискувам живота им, като се мотая тук. Изследовател, вие ще вървите отпред. Гарвана и аз ще бъдем точно зад гърба ви.

Фрост се ухили за миг, зъбите й блеснаха. Тя тръгна по стъпалата с лампа в едната ръка и оръжие в другата. Гарвана дълго и замислено се взираше в Сайлънс, преди да последва Изследователката в тъмата. Капитанът тръгна последен. Стълбището беше тясно, а светлината от лампата не стигаше далеч. Движеха се в малкото ярко кълбо, а наоколо сенките шаваха заплашително, сякаш само на една протегната ръка от хората. Едва слязоха до половината, когато Фрост се закова на място и двамата мъже едва не се блъснаха в гърба й. Тя не помръдваше, леко наклонила глава в усилие да чуе някакъв звук.

— Какво има? — прошепна Сайлънс.

— Не съм сигурна, Капитане. Но беше наблизо…

Тя млъкна и смъкна лампата към стъпалата си. Дълго почти метър насекомо с широк гръб на плочки и със стотици крачка се увиваше делово около левия й глезен. Десетки твари като него пълзяха по стъпалата надолу. Още повече от тях се катереха без усилие по гладкия метал на стените. Фрост прибра разрушителя и измъкна меча си с бавно, предпазливо движение. Съществото нямаше нито уста, нито очи, но тя опря острието в онова, което сметна за предница, и натисна. Тялото се сви и стегна болезнено крака й. Фрост подаде лампата на Гарвана и спокойно се зае да махне насекомото. То се съпротивяваше с изненадваща сила, наложи се Изследователката да се напрегне докрай, за да го откъсне от себе си. Най-сетне то се предаде, ала незабавно опита да се увие около ръката й. Фрост захвърли насекомото, което изчезна в мрака. Но още стотици се тълпяха по стълбата, прескачаха се от нетърпение да докопат жертвите си.

Гарвана лекичко подхвърли лампата във въздуха и я задържа със своя есп, за да освети по-обширно пространство и да освободи ръцете си. Сайлънс насочи разрушителя си към най-плътното гъмжило от твари.

— Капитане, недей — тихо го спря Гарвана. — Ще повредиш стълбата.

Сайлънс кимна неохотно и прибра оръжието в кобура. Не биваше да допуска толкова очевидна грешка. Извади меча си, внимателно слезе и застана до Изследователката. Двамата се захванаха да секат и режат насекомите, за да прочистят път. Във въздуха се разхвърчаха парчетии с още потрепващи крачка, но противните същества нямаха намерение да отстъпят. Сляпо напредваха нагоре, търсеха крак или ръка, която да стиснат. Винаги се стремяха да достигнат гърлата на хората, сякаш незнайно как бяха научили слабото им място. Изпълзяваха по стените, за да паднат отгоре, а Гарвана ги отблъскваше с психическата си сила, прекършваше ги с пукот или ги размазваше по стените само с мощта на съзнанието си. Но насекомите не се отказваха от нападението, сякаш бяха безбройни.

Гарвана отстъпи назад и вдигна силовото си копие хоризонтално над главата. Пси-енергията запращя около двете остриета и се заби в тълпящите се твари. От ударите на невидимите мълнии насекомите избухваха в пламъци, сгърчваха се и изчезваха. Енергията бушуваше в стълбището, причинявайки болка на очите, гореше и превръщаше в пепел гъмжащите насекоми, но не докосваше Сайлънс и Изследователката. Нападателите отстъпиха, отчаяно се втурнаха надолу по стъпалата и се хвърлиха в стоманените стени, които ги погълнаха безследно, сякаш блестящият метал не беше по-плътен от мъгла. След броени секунди стълбата се опразни, някъде далеч из коридорите затихваше ехото от хилядите трополящи крачета. Само обгорелите останки напомняха за скорошната атака. Фрост посегна и тупна близката стена, но за ръката й стоманата си оставаше твърда и непробиваема.

— Интересно — отбеляза Гарвана, а Изследователката само кимна.

— Само това ли ще ми кажеш? — сопна се Сайлънс.

— Засега — рече Гарвана. — Изглежда положението е още по-сложно, отколкото си представяхме. Изпреварвайки въпроса ти, Капитане, ще ти отговоря — не, нищо не мога да ти обясня. Остава ми само да предположа, че стените също са заразени от пришълците, както бяха и Стражите.

— Тези… гадини — започна Сайлънс — дали са пришълците от разбития кораб? Нещо като цивилизация-кошер? Групово съзнание?

Фрост вдигна рамене.

— Възможно е, но едва ли. Размерите на кораба не съвпадат с такава хипотеза. По-вероятно е насекомите да са инструмент на пришълците. Тепърва ни предстои да се сблъскаме с истинския враг.

— Ето една много утешителна мисъл — промълви Гарвана.

— Размърдайте се — подкани ги Сайлънс. — Още не сме слезли до второ ниво. Гарван, чудесна работа свърши с копието. Бъди нащрек. Може пак да го използваш при нужда.

— Разбира се, Капитане. Приятно ми е да съм полезен.

— Защо да не хвърля долу една граната? — предложи Фрост. — Ако пришълците са ни подготвили още изненади за добре дошли, шрапнелната граната може да им вкисне настроението.

— Идеята е добра, но не бива. Есперката и щурмоваците са някъде там. Изследовател, вървете напред.

Стъпките им отекваха глухо по металните стъпала, лампата се носеше безгрижно над главите им. Сайлънс напрегнато се взираше в стените, но от изчезналите насекоми нямаше и следа. Затова пък започна да избива гъста, лепкава слуз, стичаше се върху стъпалата, които ставаха опасно хлъзгави. Тримата слизаха бавно и предпазливо. Някъде отгоре падаха тежки капки, удряха с неочаквана сила главите и раменете им. Колкото по-надолу отиваха, толкова по-често капеше слузта, превърнала се в муден, отвратителен дъжд. Фрост спря да избърше неприятното вещество от лицето си и откри, че не може. Слузта лепнеше упорито по челото й, после внезапно се стече в очите и надолу към носа и устата й.

Сайлънс и Гарвана застанаха до нея — висока плътна вълна нахлу по стълбите и прикова краката им към стъпалата. Дъждът покриваше с гъст слой лицата им. Фрост дереше с пръсти по лицето си, но лепкавото вещество само се процеждаше, нямаше как да го хване. Тя силно сви устни и стисна носа си. Не искаше тази гадост в организма си. Вече усещаше засилващо се налягане върху очите и в ушите си. Сайлънс се опита да изчегърта слузта от краката си, но тя само се вкопчи и в острието на меча, без да отпуска нито за миг неумолимата си хватка. Пълзеше по краката му като бавно надигащ се прилив.

В следващия миг гъстото вещество се откъсна от лицето и тялото му, отхвърлено от почти физически доловима сила. Когато слузта отхвръкна, Фрост жадно си пое дъх. Дъждът от тавана отскачаше встрани. Сайлънс се обърна към Гарвана, който леко се мръщеше, като че обмисляше интересна загадка.

— Гарван, пак се справи много добре. Усъвършенствал си се от последната ни среща.

— Имах предостатъчно време да се упражнявам — отвърна той. Пред хората се отвори чиста пътека, изтласкала лепкавото вещество. — Капитане, да побързаме. Не мога да удържам дълго тази тиня, твърде безформена е. А натискът й непрекъснато се усилва.

Фрост и Сайлънс устремно затрополиха надолу по стъпалата, Гарвана ги следваше по петите. Плътната завеса от падаща слуз не можеше да ги докосне. Следващата вълна се надигна отдолу и се хвърли към тях, но се пръсна встрани под напора на психокинезата. Стигнаха края на стълбата и припряно тръгнаха по коридора, слузта остана зад тях. Фрост извади граната от колана си и я зареди.

— Запалителна — обясни на Гарвана. — Опитай да я хвърлиш по-нагоре в стълбището, преди да избухне.

Той кимна, гранатата литна от ръката на Фрост и се стрелна в мрака горе. След ярката експлозия алени пламъци забушуваха по стълбата. Нажеженият въздух също не проби през издигнатия от Гарвана психически щит. Огънят жадно поглъщаше слузта, всичко наоколо се освети, сякаш беше слънчев ден. Пламъците полека затихваха, унищожили веществото, накрая тишината и мракът отново се възцариха в коридора. Остра горчива миризма насити въздуха, но вече нищо не пълзеше и не се стичаше от стените.

Тримата се огледаха, опитваха се да възприемат със съзнанието си чудатите форми на живот, избуяли от стените и тавана. Сплетените в мрежи нишки се полюшваха бавно, като че някой току-що ги бе разбутал, за да мине. По стените блещукаха сребристи ивици, приличаха на оживели схеми. И с всяка секунда все по-тежко се натрапваше вонята на гниещо месо.

— Първо насекоми, които се крият в металните стени, после слуз, която има мания да убива, сега пък това — обади се Фрост. — Каквото и да се крие тук, явно никак не се стреми да бъде намерено.

— Еспер! — Гласът на Сайлънс слабо отекна, но не получи отговор. — Рипър, Стасяк, къде сте? Чувате ли ме? Диана!

Чакаха, но ехото просто заглъхна. Неизвестност се криеше в дълбините на тъмните, неподвижни сенки.

— Разпръснете се и претърсете етажа — заповяда Сайлънс. — Искам да ги намерим. През цялото време ще поддържаме връзка помежду си. И внимавайте! Това нещо никак не ни харесва.

Те се разделиха и подхванаха бавната работа по претърсването на стаите и коридорите. Нерушимото безмълвие беше някак призрачно и почти агресивно след напрегнатия сблъсък преди малко. Наоколо витаеше неизбежност, нещо трябваше да се случи и очакването чегърташе по нервите. Откриха грамадна дупка в стената, вероятно пробита от граната или нападащ Страж, забелязаха и няколко още нажежени пробива от разрушители, но нито следа от щурмоваците и есперката или пък от онова, с което може би са се сражавали.

Накрая се върнаха в подножието на стълбата, спогледаха се и поклатиха глави.

— Стражите трябва да са ги отмъкнали навътре в базата — предположи Фрост. — Може да са били програмирани за залавяне, а не за ликвидиране.

— Но нали Гарвана каза на Диана как да ги обезвреди — напомни Сайлънс. — За човек с нейните дарби те бяха лесна жертва.

— Нещо се е объркало — промълви Гарвана.

Сайлънс кимна сковано.

— Гарван, намери ги. Използвай своя есп.

Той сви вежди от усилието. Фрост заговори на Капитана:

— Мислех си, че е полтер. Обикновено те не са телепати.

— В него няма нищо обикновено — Сайлънс не си направи труда да сниши глас. — Ашраите се погрижиха за това.

Гарвана отвори очи и вдиша дълбоко, после тръсна глава, сякаш за да проясни мислите си.

— Никъде не забелязах щурмоваците. Есперката се крие в един шкаф нататък по този коридор. Издигнала е психозащита, но усетих присъствието й.

— Защо се крие? — попита Сайлънс.

— Не знам, Капитане, но ми се струва, че й се е случило нещо лошо. Нещо непоносимо.

Поведе ги по един страничен коридор, Фрост и Сайлънс държаха разрушителите си готови за стрелба. Сенките се мятаха зловещо край реещата се над главите им лампа. Най-сетне Гарвана спря пред редица шкафове и ги огледа един по един. Сайлънс изумено се взря в тях. На ширина не достигаха и петдесет сантиметра, бяха високи колкото обикновен човек. Дори нямаха размерите на приличен ковчег. Какво ли бе уплашило есперката до обезумяване, за да се напъха в тази теснотия? Гарвана спря пред един от шкафовете и дръпна вратата. Беше заключена. Той напрегна силата си и ключалката се пръсна. Диана Вертю се свиваше полуприклекнала в шкафа, плътно обвила с ръце тялото си, с конвулсивно стиснати клепачи. Позата би причинила болка само за броени минути, а след толкова време сигурно беше немислимо мъчителна. Но есперката дори не помръдна, за да се измъкне от шкафа. С нищо не показваше, че забеляза дошлите хора. Гарвана протегна ръка и нежно докосна рамото й.

— Тя се е затворила в себе си — тихо обясни престъпникът. — Случилото се тук е било толкова страшно за нея, че е предпочела да потисне цялата активност на съзнанието си, вместо да го приеме.

— Непременно трябва да научим какво е станало — каза Сайлънс. — Също и къде са щурмоваците. Гарван, освободи я от това състояние.

— Капитане, нищо не мога да направя. Ако насила отворя съзнанието й за света, мога да я погубя завинаги.

— Значи аз ще трябва да го направя — изрече Сайлънс.

Коленичи до вцепенената есперка и я докосна учудващо нежно.

— Диана, аз съм Капитан Сайлънс. Моля те, събуди се и ми отговори. Диана, имам нужда от думите ти. Поговори с баща си.

Есперката бавно се размърда. Изненадани, Фрост и Гарвана се спогледаха и пак впиха очи в момичето — клепачите й трепнаха. Тя видя надвесилия се над нея Сайлънс и с ридание се хвърли в прегръдките му. Той я притисна до себе си и я залюля, шепнеше й нещо утешително. Вдигна глава и сви рамене пред питащите погледи на Фрост и Гарвана.

— Взеха ми я, когато беше на шест години. Още при първите прояви на нейния есп. Постарах се да не загубим връзка и когато завърши Академията, уредих да я прехвърлят на моя кораб, за да я наглеждам. Мислех си, че при мен ще бъде в безопасност.

Диана най-после успя да се овладее, плачът й затихна. Сайлънс я пусна и я изправи. Тя се протегна непохватно, примигна от болката в схванатите мускули.

— Какво се случи, Диана? — попита баща й. — Защо се скри? Стражите ли отведоха Рипър и Стасяк?

— Не знам — отвърна Диана, в очите й се мярна тревога. — Не помня. Но не може да са били Стражите. Победихме ги. Нали Гарвана ми подсказа как да го направя. Беше лесно. После… после нещо стана, но не си спомням ясно.

— Не се насилвай — успокои я Сайлънс. — То ще изплува.

— Има само едно място, където може да са отвели Рипър и Стасяк — заяви Фрост. — Долу, на трето ниво. Налага се да слезем и ние.

— Да — съгласи се Капитанът. — Налага се. Водете ни, Изследовател. Диана, не се отделяй от мен.

Фрост го стрелна с очи и тръгна в мрака, плътно следвана от Диана. Сайлънс и Гарвана вървяха малко по-назад.

— Есперката въобще не би трябвало да идва с нас — промърмори Гарвана. — Каквото и да е видяла, предпочела е да угаси съзнанието си напълно, вместо да признае пред себе си станалото. И в момента психическото й състояние е неустойчиво, меко казано. Ако бъде принудена отново да застане срещу обстоятелствата, накарали я да рухне, съзнанието й може да се разпадне окончателно. Може да се скрие толкова дълбоко в себе си, че и най-добрият експерт по есперите да не я върне. Дори само като я караш да остане тук, ти я подлагаш на непоносимо напрежение. Джон, върни я в катера. Тя не ни е нужна тук. Нали разполагаш с мен. Моят есп е с предостатъчна сила, за да се справи с всичко, на което се натъкнем.

— Трябва да знам какво е станало — настоя Сайлънс. — И щом тя е тук, спомените й ще се възстановят.

— Джон, тя ти е дъщеря!

— А аз съм Капитан на „Тъмен вятър“. Винаги изпълнявам дълга си.

— Да, винаги. Джон, ти въобще не си се променил.

Гарвана ускори крачка, за да настигне двете жени. Сайлънс изгледа гърбовете на хората пред себе си и не се постара да ги настигне.

Стълбището надолу към трето ниво беше толкова чисто, че наглед почти ги подканяше да слязат. Никакви насекоми не пълзяха по металните стъпала, по стените не се стичаше тежка слуз. Тук също странни израстъци сякаш изригваха от стените и тавана, а оръфани паяжини висяха като сиви завеси, но самото стълбище изглеждаше непокътнато. Гарвана махна на Фрост да тръгне напред и тя започна да се спуска стъпало след стъпало, с разрушител в ръка. Гарвана слизаше след нея, Диана не се отделяше от него. Ръцете на есперката трепереха забележимо, но вървеше изправена, с вирната глава. Сайлънс пазеше отзад. Щеше да се радва да се гордее със смелостта на дъщеря си, но не си позволяваше да мисли за нея по този начин. Тя беше есперката на неговия кораб и сега това беше по-важно от всичко.

Температурата неотклонно се покачваше с всяка стъпка надолу в мрака — от хапещ студ до почти задушаваща влажна жега. Изключиха нагревателните елементи в униформите си и продължиха в неприятната горещина. Лампата и сега висеше над тях, тласкана от волята на Гарвана, но не осветяваше надалеч. Не намериха лампата на Диана, а и тя не можа да обясни къде я е загубила. Тя почти не говореше, но правеше каквото й казваха. Есперите винаги се подчиняват на заповеди.

Слязоха по стълбата без произшествия и спряха замалко да си поемат дъх. Жегата ставаше едва поносима, пот заливаше лицата им. Стените навсякъде бяха пропукани и разбити, осеяни с назъбени израстъци, чиято правилна форма подсказваше предназначение, може би и съзнателна цел. Сталактити от разкривен метал висяха от тавана, стичащата се от тях влага се събираше в локви на пода. Тук въздухът бе наситен със смрад на разлагаща се растителност.

— По дяволите, това пък какво е?

Сайлънс протегна ръка да докосне близкия сталактит и веднага я дръпна. Нажеженият метал го опари, падащите капки почти кипяха.

— Тук е друго — отбеляза Фрост. — На второ ниво чуждият живот изглеждаше по-див, едва ли не неподдаващ се на контрол. А това ми се струва изпълнено със смисъл, планирано. Същата смес от жива и нежива материя, но като че е по-приспособена, по-цялостна.

— Но откъде се е появила? — Гарвана се намръщи. — Пришълците трябва да са я пренесли от кораба и все пак не са разполагали с достатъчно време да извършат толкова всеобхватни промени в структурата на базата. Пък и наглед това не е изработено, а израсло.

— Точно като кораба — кимна Фрост. — Каквото и да представляват тези форми, не са паразити. Съвсем определено личи, че имат някаква функция. Това е симбиоза. Различните системи работят съвместно за постигане на една цел. Цялостна екология, която изтласква и заменя предишната. И технологията на пришълците сигурно е изпреварила нашата с векове, щом постига своето толкова бързо. Капитане, трябва да се върнем в катера. Длъжни сме да предупредим Империята. Този чужд живот трябва да бъде унищожен до последната частица. Ако му позволим да се разпространи…

Сайлънс кимна.

— Один, още ли поддържаш връзката?

— Засега, Капитане. — Гласът на ИИ се чуваше слабо, но отчетливо. — Аудиосигналите достигат при мен съвсем ясно. Все още не съм в състояние да възстановя зрителната връзка, а с изчезналите щурмоваци нямам никакъв контакт. Нещо твърде сериозно се е случило или на тях, или на техните комуникационни присадки. Записвам всичко в текущия дневник на тази мисия. В случай че загубя всякакъв контакт с вас, ще излъча сигнал за обща тревога и ще обявя тази планета за поставена под пълна карантина.

— Благодаря — сухо отговори Сайлънс. — Но следващия път можеш да изчакаш заповед от мен. Все още ръководя изпълнението на мисията.

— Разбира се, Капитане. За да попълня дневника на настоящата мисия обаче, аз се нуждая от повече данни за структурните промени в Тринадесета база. Затова е наложително да проникнете във вътрешността й.

— Слушай, компютърче, щом си свършим работата — изрече ядно Сайлънс, — с тебе сладко ще си поприказваме аз ли съм началникът или ти. Тази раздумка никак няма да ти хареса. — Капитанът погледна останалите, запазваше спокойствие с усилие на волята си. — За съжаление ИИ е прав. Наистина се нуждаем от още информация и единственият начин да я получим е да продължим.

Млъкна и се взря в Диана, която видимо трепереше. Зениците й изглеждаха огромни на бялото като сняг лице. Тя усети погледа му и се поизпъчи. Скръсти ръце и изобрази подобие на усмивка.

— Добре съм, Капитане. Така си е. Опитвах се да сканирам района, но нещо ми пречи, то е тук. Още не съм уверена дали намесата е съзнателна. Не откривам нито Рипър, нито Стасяк, ала навсякъде наоколо има явни признаци на живот. Усещам целия етаж като джунгла, но не успявам да се съсредоточа достатъчно, за да различа отделни единици. В едно не се съмнявам обаче — че тук има и други освен нас. Някой ни следи.

— Не може ли малко по-точно? — Сайлънс внимаваше да запази невъзмутимия си тон. Не искаше да разстройва още повече есперката.

Диана прехапа устни.

— Капитане, тук има нещо живо. Не знам нито какво е, нито къде е. Но то знае, че ние сме тук.

Тя се запъна, като че искаше да добави още обяснения, но се отказа. Сайлънс изчака малко, обаче беше ясно, че есперката не желае да говори повече. Изглеждаше уплашена и все пак се владееше. Поне засега.

— Добре — рязко заключи той. — Навлизаме. Ако нещо мръдне, стреляйте. Нямаме приятели наоколо.

— Ами щурмоваците? — подсети го Гарвана.

— Най-вероятно са мъртви — беизразно промълви Сайлънс. — Иначе Диана или Один биха засекли присъствието им. Пътьом ще ги търсим, но те не са основната ни задача. Издирваме пришълците. Всичко друго минава назад.

— Естествено — сопна се Гарвана. — Намесят ли се интересите на Империята, хората винаги остават назад. Съмняваш ли се, първо стреляй, а после питай. Ако още има кого да питаш.

Фрост безучастно вдигна рамене.

— Прилагаме средствата, които дават резултат. Хайде да вървим. Не ми харесва да стоим дълго на едно място. Чудесна мишена сме.

Тя първа запристъпва по неравния под, другите я последваха. Жегата ги налягаше все по-тежко, кондензиращата се влага капеше от тавана като горещ дъжд. Заплетени и загадъчни, формите на непознатия живот избуяваха по стените. Месести гигантски венчелистчета цъфтяха от стъбла, слели кост и метал, внушителните сложни структури на живите механизми дишаха и се движеха към неизвестната си цел. Някои очертания почти навлизаха в границите на човешката способност да ги проумее, но оставаха неуловими за разума.

Стигнаха до част от коридора, запречена с плътна маса сиви паяжини. Наложи се да спрат, за да разсекат проход с мечовете си. Бавна и изтощителна работа — лепкавите нишки не отстъпваха лесно под ударите на остриетата. Понякога Сайлънс си въобразяваше, че забелязва проблясващи за миг светлинки, но другите нищо не споменаваха. Реши да не ги тревожи, преди да се увери. Лицето на есперката започна да се свива в гримаси, тя спираше, за да се вторачи напрегнато в нов вид израстък или механизъм.

— Вече си припомня — промърмори Гарвана на ухото на Сайлънс. — Наглеждай я.

После завиха зад поредния ъгъл, Диана се вцепени и запищя. Гарвана и Фрост светкавично скочиха напред, за да застанат между нея и опасността. Тя някак потисна втория си вик, но така се тресеше, че с мъка остана права. Сайлънс застана до нея, трудно се пребори с желанието да извърне поглед. Най-после откриха какво бе сполетяло изчезналия персонал на Тринадесета база.

Лесно познаха човешките форми и органи, пръснати по стените, смесени с чуждата тъкан и структури. Телата бяха разкъсани и събрани отново според неопределим кошмарен замисъл. Механизми, слети с мускули и ярки вени. Около кости се виеха нерви и кабели. Всеки орган, всяко сухожилие несъмнено още живееше и изпълняваше някаква функция в чудовищното цяло. Лицето на Стасяк зяпаше сляпо от подвижна сребриста паяжина. Нямаше очи, но до устата ритмично потрепваше мускулче.

— Живо е — тихо каза Гарвана. — Чувствам го със съзнанието си. Не би трябвало да съществува, но е живо.

— Също като кораба на пришълците — обади се и Фрост. — Съчетанието на живо и неживо ми напомня за киборгите. Биомеханична единица, която е много повече от сбора на съставните си части. Това работи, Капитане. То има своя причина да съществува.

Сайлънс се обърна към Диана. Отпусната отворена уста, невиждащи очи. Той се озърна към живата стена.

— Поне вече знаем съдбата на щурмоваците. Сигурно са ги хванали и… преработили пред нея. Нищо чудно, че е блокирала паметта си. — Той отново погледна есперката, но веднага наведе глава. Пустотата в очите й беше по-обвиняваща и от най-гневния поглед. — Но защо не са хванали и нея?

— Есперите имат уникални защитни механизми — студено отвърна Гарвана. — При опасност могат да използват своя есп, за да станат псионно невидими. Нито ги виждаш, нито ги чуваш. Дори да се блъснеш в тях, няма да усетиш. Явно е добра защита и срещу пришълците. Можеш да попиташ Диана, когато се опомни. Ако изобщо се възстанови.

— Окаже ли се, че не е в състояние да върви с нас, ще бъдем принудени да я оставим — заяви Фрост.

— Знам — отрони Сайлънс. — Знам.

Тръгнаха покрай стената, мъчеха се да откриват и запомнят подробности. Гарвана хвана Диана за ръка и тя вървеше с него, но лицето й си оставаше все така безизразно. Лампата още се рееше над хората и нейната безжалостна светлина разкриваше ужаса на живата повърхност до последната дреболия. Познати крайници и органи бяха включени като съставна част на чуждата технология. Полукълбо от мозък лъщеше влажно, пронизано от сребристи и сиви плетеници, до него пръстите на обезкръвена китка неспирно се свиваха и разгъваха. Очна ябълка блестеше мътно между медни тръби, по които избиваше пот. Безкрайна мрежа от вътрешности се виеше във всички посоки, смесена с оплетени златни и сребърни жички. Фрост разглеждаше всичко с хладнокръвно любопитство. Сайлънс не можеше и насила да откъсне поглед от стената. Гарвана повече внимаваше откъде да преведе Диана, която послушно го следваше.

Срещнаха още подобни стени, измъчващи сетивата им, и колкото по-навътре в трето ниво навлизаше групата, смесицата от жива плът и неразбираема технология ставаше по-явна, но и по-объркваща. В Тринадесета база преди нашествието бяха живели и работили сто двадесет и седем мъже и жени. Дори едно мускулно влакно от телата им не бе останало неизползвано.

— Но защо? — изрече Фрост накрая. — Какъв е смисълът във всичко това? Каква е целта? Щом пришълците са способни да постигнат нещо подобно, защо просто не са използвали… ресурсите на базата, за да поправят кораба си?

— Вероятно е претърпял твърде тежки повреди — предположи Гарвана. — Или пък тази… конструкция е същинската причина пришълците да дойдат тук. Трябва да потърсим още информация, да разберем положението като цяло. Засега само правим догадки.

— Длъжни сме да намерим пришълците — отсече Сайлънс. — Не бива да им се размине безнаказано.

— Капитане — тихо се намеси Один, — досега изучавах паметния кристал, открит в разбития чужд кораб, и най-после успях да проникна в записаната информация. Преработих я във възможно най-достъпната форма. Настоявам да се запознаете с тези данни веднага.

— Така да бъде — съгласи се Сайлънс. — Първо ги пусни за мен, после за Гарвана и Изследователката, а аз ще охранявам. Но бъди готов да прекъснеш незабавно предаването, ако се наложи.

— Разбира се, Капитане. Подгответе се за приемане.

Гледката пред Сайлънс затрептя и изведнъж беше изместена от странни картини, когато ИИ включи паметния кристал направо в комуникационната му присадка.

Високи кули, в стъклени въжета обвити, под тежко небе с цвят на живак. Сребристи облаци бавно се кълбят под твърде яркото слънце. Кулите стърчат в безкрайна равнина. По тях личат неясни вдлъбнатини, може би входове. Нещо живо се гърчи край основите и простира широки назъбени листа към лъчите на ослепителната звезда. Образите са размазани през променливите течения на гъста мараня.

Поредица от последователни картини, подробностите се променят, но сцената е все същата. Кулите овехтяват, но не рухват, нишките по тях се местят и потрепват от скоковете във времето. Още кули се надигат, за да запълнят равнината. Сенчести фигури никога не застиват в неподвижност, като призраци с мъгливи очертания влизат и излизат от кухините, разпростират се наблизо и далеч от кулите. Сякаш са наредени снимки, правени през определени периоди, за да създадат илюзията за движение.

Нещо говори, но не с думи. Наситена със смисъл информация.

Кулите са навсякъде, свързани с мостове от дантелени паяжини. Животът е навсякъде — скача, лети, набъбва. Няма свободно пространство. Времето минава. Избухва война между кулите. Пламтят огньове, вихрят се ужасни стихии. Мъртвите са навсякъде. Живите са навсякъде.

Огромни метални туловища, напълно различаващи се едно от друго, се появяват из равнината. Устремяват се в живачното небе и изчезват.

Сайлънс се олюля, когато образите се стопиха в съзнанието му. Щеше да падне, ако Фрост не бе го прихванала през раменете. Той се опря на нея за миг, стъпи устойчиво и кимна на Изследователката, за да я увери, че е добре. Почака, докато Один пусна записите за съзнанията на Гарвана и Фрост. Когато тримата се взряха един в друг, в очите им имаше нещо ново.

— Невероятно — промълви Фрост. — Една раса, една цивилизация, в която границите между живото и неживото, между одушевеното и механичното са се размили и вече са забравени. Там всичко беше живо, бореше се за място и оцеляване.

— И вече няма място за никого — допълни Гарвана. — Затова са построили или отгледали междузвездни кораби, тръгнали са да търсят нови светове. Нови планети, които да завладеят, да заразят, да пресътворят по свой образ и подобие. Точно това е започнало и тук. Преобразували са базата в нещо… по-приемливо за себе си.

— Не е само това — възрази Фрост. — Тринадесета база е вече като сигнален фар, който ще привлича още твари от тази раса. Трябва да бъдат спрени, докато са само в един от световете на Границата. Ако позволим да се пръснат… Длъжни сме да предупредим Империята. Пришълците трябва да бъдат изтребени.

— Не пришълците — каза Сайлънс. — Само този тук. Всеки от корабите носеше по едно същество. По-точно всеки кораб е представлявал едно същество. Почувствах това. Нашият натрапник е напуснал черупката си след катастрофата на кораба и си е създал нова среда тук, в Тринадесета база. Принудени сме да го открием и унищожим. Ако успеем. Не съм сигурен, че това е живот според нашите разбирания.

— Не бива да рискуваме — намеси се Фрост. — Не и при такава заплаха. Цялата ни раса е в опасност. Най-доброто решение е да се върнем на „Тъмен вятър“ и да смажем базата с атомно оръжие, за да не остане и прашинка.

Сайлънс се обърна към Гарвана, който му кимна замислено.

— Първо ще трябва да намерим силовия генератор, за да изключим екрана.

— Один, чуваш ли ни? — попита Сайлънс. — Докъде стигна с ремонта на катера? Можем ли да излетим веднага, щом изключим силовия екран?

— Съжалявам, Капитане — отговори Один, — но никъде няма да отидете. Всички сте били изложени на въздействие от страна на пришълеца. Съществува прекалено голяма вероятност да сте заразени. Не мога да позволя инфекцията да стигне и до „Тъмен вятър“.

— Один, това е пряка заповед от твоя Капитан — натърти Сайлънс. — Поддържай готовност да ни върнеш в „Тъмен вятър“, където можем да останем под карантина…

— Извинете, Капитане, но заложените в мен инструкции отменят вашата заповед. Вие ще останете тук. Отказвам ви достъп до катера.

Гарвана се засмя тихичко.

— Джон, нали това е основното правило на Империята? Всеки може да бъде пожертван. Всеки.