Светът на призраците

ВТОРА ГЛАВА ПРИЗРАЦИ

Предполагаше се, че Рипър и Стасяк ще създават отбранителен периметър около площадката, но те прекарваха повечето време в зяпане на загадъчната гора през виещите се езици на мъглата. Сами предложиха да се занимават с това. Рипър — защото вярваше в ползата от един добре очертан периметър на сигурност, а Стасяк — защото се възползва от възможността да бъде по-надалеч от Изследователката. Бе слушал прекалено много истории за най-прочутите професионални убийци на Империята и след като срещна Фрост, вече по-охотно вярваше на повечето подробности. Изследователите бяха сред елита на Империята, обучени да се справят с положения или твърде сложни, или твърде опасни за обикновените войски. Специално на тях поверяваха отношенията с новооткритите чужди раси. Те задълбочено изучаваха непознатата цивилизация, после разработваха най-добрите похвати за нейната експлоатация, поробване или унищожение. Накрая пак те повеждаха екипите, натоварени да приобщят новия разумен вид към Империята по един или друг от изброените начини. Бяха бойци, нямащи равни на себе си, хладнокръвни и пресметливи стратези, които можеше да възпре само смъртта. Разправяха за тях, че са особняци, че се различават от хората точно толкова, колкото и изучаваните от тях странни раси. Стасяк вярваше на тези приказки. Само като се въртеше около Фрост, и му настръхваше косата.

Двамата щурмоваци бавно се придвижваха по границата на космодрума, зареждаха мини, които щяха да се взривят, щом нещо ги доближи на определено разстояние. Рипър беше убеден привърженик на този вид мини. Те не само лишаваха врага от желание да се промъква незабелязано към тебе, но и гръмко предупреждаваха, че той е решил да се навърта наоколо. Рипър нежно потупа мината пред себе си, без да поглежда подскочилия Стасяк. Наглед устройството не беше особено внушително, но в него беше натъпкан достатъчно експлозив, за да развали настроението на когото и да било.

Очертаването на периметъра им отне повече време, отколкото очакваха не само защото предимно наблюдаваха гората. Площадките за кацане бяха още по-обширни, отколкото изглеждаше, направо безкрайни. Рипър опита да си представи какво ли е било това поле, когато са създавали Тринадесета база, когато звездните кръстосвачи са кацали и излитали всеки час като невероятни безтегловни планини. Не му стигаше въображението. Мащабът беше твърде голям. Понечи да заговори за това на Стасяк, но се отказа. Добре беше да имаш Лю зад гърба си в бой, но иначе човекът не си напрягаше ума. Ако не можеше да изяде, изпие или натисне нещо, въобще не проявяваше интерес към него.

В момента пак се зъбеше на мъглата и Рипър с нежелание проследи погледа му. В Ансилай и най-вече в Тринадесета база имаше нещо, което тревожеше съзнанието му на някакво първобитно, инстинктивно равнище. Самите размери на металните дървета смазваха, караха го да се чувства дребен и нищожен, също като църковна мишка, втренчила се в могъща катедрала. А и тази мъгла, обгърнала гората като прояден мръснобял парцал. Рипър все си мислеше, че когато примигва, успява да долови някакви смътни сенки, движещи се из гората. Не можеше да се отърве от усещането, че някой го наблюдава — почти физически натиск от невидими внимателни очи. Чужди очи.

Тишината също му опъваше нервите. Единствените звуци в неподвижния въздух идваха от самите щурмоваци, но и те бързо потъваха в безмълвието. Не ревяха зверове, не пееха птички, въздухът беше мъртвешки спокоен. Свят на мъртъвци. Свят на призраци. Рипър стисна устни и опипа дръжката на разрушителя, пъхнат в кобура на хълбока му. Стасяк вече привършваше с разполагането на последната мина. Наоколо витаеше неизбежност, нещо изключително важно трябваше да се случи след толкова години очакване. Но докъдето виждаха очите им, всичко си оставаше неподвижно и тихо. Мъртво.

Стасяк набързо изпълни процедурата по включването, зареди мината и се върна при Рипър. Сега всеки, който тръгнеше към периметъра без необходимите кодове в присадката си, щеше да се разхвърчи на доста обширна площ. Стасяк подсмръкна нещастно и намести кобура с оръжието си. Надяваше се да се почувства по-сигурен след очертаването на периметъра, но не стана така. Един поглед към гората му стигаше, за да настръхне. Чудати цветове блещукаха в мъгливите дълбини, непознати и дразнещи оттенъци, които бавно се въртяха като боя във вода. Просветваха и избледняваха, техните бавни, волни движения сякаш ей сега щяха да подскажат смисъл или намерение, чужда цел, недостъпна за човешкия ум. Рипър го плясна по ръката, за да привлече вниманието му, и Стасяк само дето не изскочи от собствената си кожа. Извъртя се сърдито към колегата си, който спокойно стоеше насреща му.

— Ако си свършил с опитите да ме докараш до инфаркт, да се разкараме оттук и да се прибираме към катера, става ли?

Рипър май се развесели.

— Аз пък си мислех, че ти олекна, защото си далеч от голямата лоша Изследователка.

Стасяк леко вдигна рамене и пак се зазяпа в гората.

— Така си е, само че това тук е по-страшничко и от нея. Все ми се привиждат едни… Чувам ги. Хайде де, Рип, и ти си усетил, личи ти. Има нещо в мъглата и то ни следи.

— Компютърът ти каза съвсем ясно — беизразно отвърна Рипър. — Според уредите на катера единствените живи същества на планетата сме ние. Освен ако не искаш да кажеш, че тук витаят духове…

— Що пък не? — Стасяк сериозно се взираше в него. — Тук, по Границата, стават смахнати неща. Помниш ли Призрачните воини и Вълчето в Лудия лабиринт? По Границата на всичко можеш да се натъкнеш. На всичко.

— И така да е — възрази Рипър, — чак до духове няма защо да стигаме.

— Ама нещо ни нападна при спускането, обаче сензорите направо се заклеваха, че го няма. А какъв е тоя Гарван, дето Капитанът отиде да го търси? Щом не е призрак или станал от гроба мъртвец, значи е измислил как да се крие от сензорите на Империята. Случи ли се такава работа, откъде знаеш, че и други няма да се сетят? Мнозина други, тежко въоръжени, дето само чакат да ни връхлетят, като се поотпуснем малко.

— А, ти твърдо си решил да се радваш на живота. Добре де, и аз усещам нещо гадно в това местенце, но не си изпускам нервите. Хич не ми пука, докато не видя нещо, по което да се целя. Лю, много се гризеш отвътре. Тия мини спират всичко, чак до препускащ с пълна сила Хаденец.

— Ами ако бъркаш и там наистина има нещо гнусно?

— Значи ще има за какво да ми натякваш — невъзмутимо отвърна Рипър.

Стасяк врътна глава недоверчиво.

— Трябва да е имало нещо гнусно, щото иначе ония от базата нямаше да издигнат силов екран. Нали разбираш, това е последната защита. Правиш го, като си опитал всичко друго и нищо не ти върши работа. Не ми харесва, Рип. Цялата тая мисия не ми се нрави.

— На мен също — изрече хладен женски глас зад тях.

И двамата щурмоваци се обърнаха рязко и откриха, че Фрост едва ли не е опряла нос в гърбовете им. Рипър и Стасяк се спогледаха за миг — никой не бе чул приближаването й въпреки неестествената тишина.

— Все още нямаме никакъв отговор от базата — съобщи тя. — Нашите уреди са в пълна изправност, значи хората или не искат да говорят с нас, или не могат. А това поне означава, че има нещо, способно да изкара акъла на цяла една база. Е, въпреки това нашите технически помощници все ни уверяват, че тук няма никой освен нас.

— Ами Гарвана? — обади се Стасяк и Изследователката кимна полека.

— Да, Гарвана. Някой от вас да е чувал това име досега?

— Не — отрече Рипър. — А вие?

Фрост се намръщи замислено.

— Повечето данни за Ансилай са блокирани с кодове на Сигурността и дори аз нямам достъп до тях, но успях да изровя някои подробности, които съвсем не са общоизвестни. Предателят, наричан Гарвана, някога бил високопоставен офицер, служил под командването на Капитан Сайлънс по времето, когато Империята водила война срещу местната раса. Гарвана изменил на своите и минал на страната на Ашраите, за да воюва срещу човечеството. И то доста успешно, ако се съди по някои факти. При сраженията проявил мощна дарба на еспер, но интересното е, че преди да стъпи на Ансилай, в досието му не е регистрирано нищо подобно. Предполага се, че е умрял заедно с Ашраите при изгарянето на планетата.

Стасяк решително завъртя глава.

— Значи си е мъртвец. При такова прочистване нищо не оцелява.

— Досега — напомни Фрост. — Капитанът обаче ми се видя напълно убеден, че Гарвана е оцелял и че ще съумее да го открие. Любопитно.

— Друг път служила ли сте с Капитан Сайлънс? — попита Рипър.

— Не. Досието му е впечатляващо, ако не броим историята с Ансилай. А вие?

— Вече две години съм при него — обясни Рипър. — За Капитан никак не е лош. Служил съм и при по-скапани. А ти, Лю?

— Всичко си му е наред — Стасяк сви рамене. — Поне така ми се виждаше преди тая мисия. Откак получихме заповед да слезем тук, взе да прави чудновати неща.

— Ако вземем под внимание как при предишното си идване оплескал всичко дотам, че да се наложило пълно изгаряне, не съм изненадана. — Фрост зарея поглед в металната гора, сякаш очакваше някакъв отговор. — Обаче съм принудена да спомена, че поведението на добричкия Капитан може да ни създаде грижи. Всъщност той прави впечатление на човек, който съвсем определено е изгубил душевното си равновесие.

Рипър сякаш задълба с очи Изследователката. Тя явно подбираше грижливо думите си.

— И така — предпазливо подхвана той, — ако се наложи официално да обявим, че Капитанът е с разстроена психика, кой ще поеме командването на мисията? Вие ли?

Изследователката се усмихна.

— Бих могла. В името на успеха ни.

— Да — съгласи се Рипър. — В името на мисията.

— Длъжен съм да напомня на всички — внезапно се намеси ИИ през комуникационните им присадки, — че наказанията за бунт и измяна са изключително сурови.

— Измяна ли? — припряно вметна Стасяк. — Че кой ти приказва за измяна? Не съм аз.

Фрост се засмя, без да се смущава. Рипър направи кисела гримаса.

— Знаех си аз. И на опустошена планета не те оставят на мира.

— При настоящото извънредно положение от мен се изисква да следя всички разговори — заяви ИИ. — Разбира се, принуден съм да повторя думите ви на Капитана, когато се върне.

— Разбира се — сговорчиво повтори Фрост. — Когато се върне. А дотогава ще престанеш да следиш всеки разговор, в който участвам, освен ако аз ти разреша. Това е пряка заповед според код „Червено Седем“. Искам потвърждение.

— Потвърждавам код „Червено Седем“ — почти с нежелание промълви ИИ и замлъкна.

Едната вежда на Рипър се надигна.

— Не знаех, че някой може да отмени нареждания на Сигурността, заложени в един ИИ.

— Ей това му е хубавото на Службата — сподели Фрост. — Всеки ден научаваш нещо ново. Колкото и да ми е приятно да си бъбрим обаче, ще взема да се поразходя из тази горичка. Да го усетя това място. Ако пак пожелаете да обсъждате Капитана, предлагам да изчакате, докато се върна.

Тя се отдалечи към металната гора, без дори да се озърне, и щурмоваците мълчаливо наблюдаваха как изчезна в кълбящата се мъгла. Стасяк се обърна към Рипър.

— Да знаеш, въобще не съм сигурен кое ме дразни повече — планетата или тая жена.

Сайлънс вървеше през мъглата, без да бърза, гледаше само напред. Великанските дървета надвисваха от белезникавата пелена и познати някога лица като че надничаха от нищото, но той така и не обърна глава. Гората бе пренаселена с отдавнашни спомени и твърде малко от тях бяха приятни. Сайлънс се съсредоточи върху човека, когото трябваше да намери — предателя на име Гарвана. Неговият приятел отпреди дълги десет години.

Нагревателните елементи приятно затопляха тялото му, но острият студ изгаряше голите длани и лицето му. Империята непрекъснато обещаваше да допълни бойната униформа с ръкавици, но бюджетът все се оказваше и без това претоварен. Сайлънс сбърчи лице и се постара да не забелязва студа. Вече не беше далеч от целта си. На теория Гарвана можеше да се намира във всяка точка на Ансилай, защитен от сензорите на катера с неестествената си мощ на еспер. Имаше на разположение цял свят, за да се скрие, но Сайлънс знаеше къде би могъл да го открие. Гарвана го чакаше на поляната, половин миля по-навътре от космодрума, където преди живееше с Ашраите в техните подземни тунели. Това място наричаше свой дом.

Той поспря и включи комуникационната си присадка.

— Гарван, тук е Джон Сайлънс, Капитан на „Тъмен вятър“. Чуваш ли ме?

Почака, но не получи отговор. Не се учуди. Гарвана не беше толкова глупав, че да се издаде лесно. Всеки можеше да подслуша открита линия и той добре знаеше това.

Нещо изведнъж премина по самата граница на периферното му зрение и Сайлънс рязко се обърна с разрушител в ръка. Нямаше нищо, но у него остана впечатлението, че допреди малко е имало. Онова, което нападна катера по време на спускането, отново го бе открило. В мъглата се забелязваха светкавични движения — вляво и вдясно, отпред и отзад. Сайлънс отново тръгна към целта си, внимаваше да върви бавно и равномерно. У него все по-силно напираше желание да се втурне напред, защото сенките неумолимо стесняваха кръга. Не би било разумно да им покаже, че бяга от тях. Нито пък безопасно. Вече не беше далеч от поляната. Хрумна му, че те може би имат намерение да не позволят срещата му с Гарвана, и първото бодване на несигурността пролича по капките пот на лицето му въпреки студа. Трябваше да стигне до Гарвана. Трябваше.

Пред него в мъглата се виеха светещи ленти с бързо променящи се цветове, невидим вятър ги теглеше и буташе. Неочаквано се чу сух пукот, дълъг клон се откъсна от близкото метално дърво. Сайлънс се метна настрани и назъбеното копие се заби точно където той стоеше преди секунда. Пукотът вече ехтеше отвсякъде, все повече клони се откъсваха от дърветата и валяха като остър дъжд край него, а той тичаше на зигзаг по пътеката към поляната. Ботушите му трополяха по твърдата пръст. Хвърляше се встрани, дробовете му се напъваха в студения въздух, а металните шипове пронизваха земята навсякъде около него. Сайлънс тичаше, решен да не спира и да не дава воля на страха си. Твърде далеч беше стигнал, за да се откаже. Неравно острие разкъса униформата му и се плъзна болезнено по ребрата му, преди да падне. Сайлънс помисли, че се е отървал само с драскотина, но погледна надолу и видя широка кървава следа по тялото си. Друг клон се насочи към лицето му — в последния миг го възпря с вдигната ръка. Ръкавът се разпра, кръв пръсна във въздуха и пръстите му изтръпнаха.

Сега в гората и други неща следваха неговия бяг. Чуваше как земята между дърветата се тресе от стъпките им. Сайлънс препускаше с все сила, гърдите му горяха от задъхване. Още стискаше оръжието си, но не виждаше по какво да стреля. Изведнъж пътеката свърши, препречена от осеяни с игли храсти, израснали край паднало дърво. Сайлънс залитна и спря, свлече се на колене до внушителния златист дънер. Опря гръб в дървото и се огледа диво. Храсталакът бе напълно непроходим, а друга пътека нямаше. Хванаха го.

Някъде в дълбините на металната гора нещо нададе вой. Беше чегъртащ неестествен звук без нищо човешко, но болката, яростта и споменът за загубата личаха ясно. Смразяващият вой се носеше сред дърветата, усилваше се, наближаваше. Отвсякъде се надигаха нови гласове, оглушителният хор режеше душата на Сайлънс като нож и той се свлече по дънера, макар и да вдигна оръжие в безсмислен жест на предизвикателство. Никакви оръжия не биха спрели онова, което идваше за разплата. Сенки се гърчеха в неспокойната мъгла, обикаляха го и Сайлънс за миг мяркаше ноктести лапи, ръмжащи уста, големи грациозни тела и плоски кошмарни муцуни.

Прицели се в най-близкото лице и натисна спусъка на разрушителя. Енергийният лъч прониза с пращене въздуха, мина през чуждото лице и пръсна ствола на дървото отзад. С рязък трясък на разкъсан метал то се наклони и се стовари на земята. Металните парчета падаха още няколко секунди, но нищо не показваше, че е наранил или дори уплашил врага. А и не очакваше това. Враговете му бяха мъртви от цели десет години. Те просто не искаха да признаят това и да легнат в гробовете си. Устата на Сайлънс се разкриви. Не играеха честно. Не спазваха правилата. Само че това беше Ансилай, светът на Ашраите, и те измисляха свои правила.

Вече бяха навсякъде. Мощен вой се надигаше и затихваше, докато ушите му писнаха. Знаеше какво го бе връхлетяло, въпреки че увереността му бе подигравка с всякакъв разум и логика. Ашраите кръжаха бавно, непоколебимо през мъглата и край дърветата, обикаляха, обикаляха — всички изтерзани души, които обрече на гибел преди десет години. Сега витаеха около него, както споменът за ужасното му дело не го напускаше през тези години.

Воят спря, в един миг го чуваше, в следващия — не, изпълнена с жадно очакване тишина настъпи в гората. Сайлънс се помъчи да седне малко по-изправен, за момент лицето му се сви от изгарящата болка в ребрата. Вдигна разрушителя, но веднага го остави. Дори и да имаше цел пред себе си, оръжието не можеше да стреля, преди енергийният кристал да се презареди. Оставаше му мечът, но най-много би могъл да се прониже сам с него, за да отнеме на Ашраите сладостта на отмъщението. Само че и това не би направил. Не му беше присъщо да се предава, дори и в на пръв поглед безнадеждни положения. Той непохватно изтегли меча от ножницата и яростно огледа гората. Нещо се движеше съвсем наблизо.

Внезапно от мъглата излезе мъж и застана до него. Всичко бе замряло, съдбата на Сайлънс сякаш бе сложена на везните, после натискът на безбройните внимателни очи изчезна отведнъж, гората беше празна. Капитанът си позволи дълга треперлива въздишка и пусна меча на земята до себе си. По лицето му се стичаше пот и той избърса очите си с ръкав. Вдигна поглед към застаналия неподвижно мъж. Тъмната му фигура беше висока и жилава като камшик, облечена в черна кожа и издуто черно наметало. Гарвана винаги носеше черно като злокобната птица, на която го нарекоха. Държеше в ръка дълъг жезъл от полирана кост, по-скоро както се държи оръжие, а не за да си помага при ходенето. Лицето му оставаше скрито в сянката на качулката и Сайлънс не знаеше дали трябва да е доволен от това.

— Здравей, Шон — каза той накрая и с облекчение установи, че гласът му отново е спокоен и равен. — Отдавна не сме се виждали. — Фигурата се взираше мълчаливо в него и Сайлънс се размърда неловко. — Какво има? Не ме ли помниш?

— О, да, Капитане — тихо изрече Гарвана. — Помня. Те също.

— Кои са те? — попита Сайлънс.

— Миналото. Може би призраци.

— Не вярвам в призраци.

— Така да бъде — каза Гарвана. — Но те вярват в тебе.