Светът на призраците

ПЕТА ГЛАВА ПРИЗРАК В МАШИНАТА

Еспер Диана Вертю се облегна в креслото и плъзна унил поглед по мониторите. ИИ още се опитваше да измъкне някакъв смисъл от накъсаните отговори, които получаваше от Тринадесета база, но доколкото Диана схващаше положението, нямаше изгледи скоро да успее. Би трябвало да се чувства окуражена, че нещо въобще минаваше по линията, но според нея тези отговори бяха просто случайни данни от повреден компютър. Изказа предположението си пред Один, но той предпочете да го пренебрегне. Тя беше само еспер и ако ИИ пожелаеше, можеше да не я слуша. Дори един Изкуствен интелект имаше по-висок ранг от всеки еспер.

Диана въздъхна и протегна крака, колкото й позволяваше претъпканата кабина. Бе очаквала да преживее какво ли не през първата си мисия на чужда планета, но скуката не влизаше в списъка. Сигурно скоро щеше да се зарадва и на двамата щурмоваци, ако се върнеха в катера, за да има с кого да поговори. Те поне имаха какво да правят, дори и само да наблюдават и допълват системите на Сигурността. А тя трябваше да седи и да слуша как компютърът си говори сам, да чака някакво затруднение, за да се намеси. Пък и тогава не би могла да направи нещо особено. Отново въздъхна тежко и потъна в сърдитото си настроение. Не беше честно. Откакто кацнаха на тази окаяна планета, не й позволиха да свърши нищо смислено. Жадуваше да се случи каквото и да е, стига да е ново — дори опустошителна катастрофа, за да има малко действие. Всичко щеше да е по-добро от тази скука.

Е, почти всичко. Не забравяше какво стана, когато разгърна своя есп по време на полета. На Ансилай имаше и други освен тях, а сензорите да вървят по дяволите. Които и да са онези, бяха опасни. Тя почувства ярост и мощ, надхвърлящи всичко, срещано от нея досега. Беше толкова могъщо, че едва не изгори съзнанието й дори само докато сканираше. Оттогава непрекъснато потискаше своя есп и нямаше никакво намерение да го разгръща, каквато и скука да я налягаше. Тя леко се намръщи от неприятната посока, която избраха мислите й, но нямаше как да се скрие от тях. Капитан Сайлънс знаеше що за сила ги нападна, колкото и безсмислено да прозвуча неговото обяснение. Когато той се върне, все някак ще изкопчи отговора от него. Винаги можеше да го сканира набързо. Ще влезе в съзнанието му и ще изчезне, преди той да усети нещо. Разбира се, нямаше да го направи. Само като помисли и се обля в студена пот. Империята много грижливо дресираше своите еспери още от деца, за да не злоупотребят никога с дарбите си. Освен в полза на Империята.

— Изследователката Фрост до катера. Потвърдете приемането и опишете положението си.

Диана седна вдървено, когато студеният, спокоен глас на Изследователката прозвуча през комуникационната й присадка.

— Тук е еспер Вертю. Катерът засега е в безопасност. Нищо не се е случило, откакто тръгнахте. А къде сте сега?

— На около две мили източно от площадките за кацане, сектор на картата А, Т, осемдесет и осем. Върна ли се Капитанът?

— Не. Не се е свързвал с нас и ние не успяхме да се свържем с него. Нещо наоколо влияе на комуникационната система — работи, когато й хрумне.

— Надявах се Капитанът да е при вас, но можем да действаме и без него. Официално съобщение за дневника — Ансилай, Първи ден, 15:43 часа. Открих нещо, което според всички признаци е космически кораб на чужда раса, разбил се е на около две мили от Тринадесета база. Корабът е с тежки повреди, досега не забелязах пилоти или други членове на екипажа.

— Чужд кораб ли? — възбудено възкликна Диана, щом Фрост млъкна. — От кой тип? Чий е?

След кратка пауза Фрост отново заговори сдържано и невъзмутимо:

— Непознат е, еспер.

Диана впери невиждащ поглед в контролните табла, а в ума й бушуваше вихрушка. Дори тук, по Границата, рядко се срещаха раси, пътешестващи из Космоса, а да се натъкнат на нова, непозната разновидност!… От такива случки се градяха блестящите кариери. Внезапно се сети за нещо.

— Изследователко, възможно ли е да са представители на расата, създала металната гора?

— Възможно е, но не особено вероятно. Ако една раса е достатъчно разумна да създаде с генно инженерство тези дървета, тя несъмнено ще може и да приземи кораб, без да го потроши. Слушай внимателно, еспер. Налага се да излезеш от катера. Нужна си ми тук, до мен, за да проучим кораба. Щурмоваците ще те придружат, за да осигурят безопасността ти.

— Тоест да оставим катера без охрана? — учуди се Диана.

— Катерът сам ще се погрижи за себе си. Один, премини в пълна бойна готовност. Потвърди.

— Потвърждавам — отвърна Один.

Вероятно се дължеше само на въображението й, но Диана би се заклела, че долови нотки на вълнение в иначе неизменно равния глас на ИИ.

— Один, непрекъснато ще правиш опити да се свържеш с Капитана — допълни Фрост. — Никак не ми харесва, че не установяваме контакт с него толкова време. Еспер, това се отнася и за тебе. Може повече да ти провърви, щом се отдалечиш от Тринадесета база. Один, в какъв етап са възстановителните ти операции?

— Имам напредък. Всички основни системи са включени и работят нормално.

— А структурната цялост на катера? Можем ли да излетим, ако се наложи?

— Не ми е известно, Изследователко. На теория — да. Но на практика не бих препоръчал това, освен в най-изключителни обстоятелства.

— Така да бъде. След тръгването на есперката и шурмоваците поддържай постоянен контакт с „Тъмен вятър“, веднага ги известявай за всичко случило се тук. И имай готовност да препредаваш информация от мен за „Тъмен вятър“. Ще поискам сравнение на данните за този нов кораб с архивите.

— Боя се, че това е неосъществимо. От момента на кацането не успях да се свържа нито веднъж с „Тъмен вятър“. Няма никакви повреди в комуникационните системи, следователно има само две възможни причини — или е следствие от съчетание на естествени фактори, или е резултат от съзнателна намеса.

— Какво значи не си се свързал? — рязко попита Фрост. — Защо нищо не си ми казал досега?

— Не ме попитахте.

— Ей, компютър, щом приключим тази мисия, аз и ти дълго и сладко ще си поговорим кой от нас е по-голям началник. Но дотогава ще докладваш на мен, на есперката или който е наоколо за всяка промяна във всяко обстоятелство, имащо отношение към изпълнението на тази мисия, и то незабавно. Освен това ако ми създаваш още проблеми, лично ще те препрограмирам с шрапнелна граната. Ясно ли ти е?

— Изследователко, не е необходимо да ми повишавате тон. Уверявам ви, интересува ме единствено успешният край на тази мисия. Съществувам само за да служа.

— Разправяй го на скапания си терминал.

Диана ужасено се взираше в контролното табло на комуникационните системи. Прекъсването на връзката с кораба-майка беше сериозно затруднение. Така не само оставаха без достъп до много по-мощните компютърни мрежи на големия кораб, но и трябваше сами да се оправят с всяка възникнала бъркотия. Диана силно притисна скръстените си ръце към тялото. Никога не бе губила контакт с кораба-майка, откакто стана член на екипажа му. Свикнала бе със защитата му, сякаш е природен закон. Сега се чувстваше самотна, гола, безпомощна. Осъзна, че Фрост още говори, и се насили да слуша.

— Один, ако нещо пречи на нашите предавания, можеш ли да определиш местоположението му?

— Засега не — отговори ИИ. — Без допълнителни данни това си остава само една хипотеза.

— Разбрах те. Еспер, искам те при мен толкова бързо, колкото успееш. Добре е да проверим този чужд кораб възможно най-скоро. Отваряй си очите на четири по пътя. Край.

Тишината, последвала изключването на Фрост от комуникационната мрежа, съвсем определено вдъхваше несигурност. Дори безпокойство. Присъствието на чуждия кораб би могло да отговори на множество въпроси, но засега само увеличаваше неизвестността. А и идеята да излезе от катера и да мине през металната гора, макар и придружена от щурмоваците, не беше никак утешителна. Диана стана от креслото и се огледа колебливо, не знаеше с какво да се заеме първо. Искаше да настъпи малко раздвижване, да има действие, но сега това й се струваше смешно. Хрумна й нещо и тя ядно се извъртя към комуникационното табло.

— Один, защо твоите сензори не засякоха присъствието на непознатия кораб?

— Не ми е известно, еспер. Или корабът е защитен по някакъв начин, или той и екипажът му са прекалено чужди, за да бъдат забелязани от моите уреди.

Диана се намръщи.

— Аз пък си представях, че нищо не може да се скрие от сензорите ти.

— Нищо, чиято технология ми е позната. Но не зная какво е технологичното равнище на чуждия кораб.

Диана изръмжа нещо и прекоси кабината към въздушния шлюз. Дори когато компютърът разговаряше пряко с нея, не успяваше да измъкне нищо полезно от него. Поне Изследователката разбираше колко ценна може да бъде тя. Нека само се добере до онзи странен кораб, тогава ще им покаже на какво е способен един еспер. На всички ще им натрие носовете.

Щурмоваците приеха новите заповеди без излишна врява. Диана тайничко си каза, че вероятно скуката им е омръзнала, колкото и на нея. Новината за чуждия кораб като че въобще не им направи впечатление. Кимнаха, провериха енергийните запаси на оръжията си и я поведоха през космодрума към металната гора. Вървяха от двете й страни, оглеждаха недоверчиво дърветата и държаха разрушителите си готови за стрелба. Диана плъзна поглед по оръжията и се намръщи. Несъмнено съществуваше и вероятност пришълците да не са замесени в случилото се с Тринадесета база, да са попаднали случайно тук по същото време. Но обичайното отношение на Империята към всяка новооткрита разумна раса беше „Първо стреляй, после питай“. Ако въобще някой си направеше труда да пита. Само че Диана бе твърдо решена да не допусне подобна реакция и тук. Първите контакти между цивилизациите можеха да протекат мирно, тя щеше да използва всички възможности, за да постигне това. Този път Империята нямаше да погълне още един разумен вид, за да си осигури повече слуги, които да експлоатира като второкласни граждани. Както есперите.

Не й хареса насоката на мислите й, затова се съсредоточи върху околността. Металните дървета бяха невероятно красиви, светеха в мъглата като застинали фойерверки. Сега ги разглеждаше отблизо и не й се сториха толкова потискащо величествени. Топлото им сияние излъчваше дружелюбие, дори сякаш я поздравяваха… Разбира се, не би могла да каже същото за онова, което ги нападна по време на полета. Изведнъж денят стана по-студен, тя изтръпна за миг. Никога не бе си въобразявала такава ярост, надхвърляща всяка представа за мисъл или чувство. Гняв, който сякаш бе самостоятелна стихия. С достатъчно мощ да пробие корпуса на катера, проектиран да устоява и на атомни взривове. Тя погледна крачещите до нея щурмоваци и мимолетното усещане за сигурност отлетя, като че не бе го имало. Разрушителите и стоманените остриета не биха спрели тази сила.

Изхвърли мисълта от съзнанието си. С всяка крачка се приближаваше до кораб на неизвестна раса и до възможността за пръв контакт, нищо не биваше да помрачи радостта й. Ускори ход, едва ли не заподскача от въодушевление. Щурмоваците трябваше да се разбързат, за да я настигнат. Рипър се взираше замислено в нея, Стасяк също й хвърли мрачен поглед, но тя не им обръщаше внимание. После усмивката замръзна на лицето й, веселието я напусна в миг — нещо помръдна между дърветата недалеч от тях. Тя се закова на място, щурмоваците също спряха. Вторачиха се въпросително в нея, защото тя с мъка потискаше треперенето си.

— Не го ли чухте? — тихо попита Диана.

— Какво да сме чули? — отвърна с въпрос Стасяк, докато се опитваше да наблюдава във всички посоки едновременно и почти успяваше.

— Нещо се раздвижи в мъглата, беше наблизо. Знае, че сме тук.

Тя се съсредоточи докрай, опитваше се да докосне непознатото със своя есп, но то упорито оставаше извън пределите на съзнанието й.

— Поне можеш ли да ни посочиш мястото? — спокойно попита Рипър.

Диана кимна надясно и всички напрегнаха очи, като че можеха да пронижат мъглата. В студената тишина нищо не помръдваше.

— Няма никой там — Стасяк наведе оръжието си надолу. — Никаква проклетия не виждам. Нерви, еспер. Плашиш се от сенки.

— Там е — настояваше Диана. — Усещам го.

— Е, каквото ще да е, според мен е по-сигурно да се движим — подкани я Рипър. — Лю, мини напред. Аз ще пазя отзад. Еспер, ти остани между нас и ако пак го видиш, опитай се да ни го покажеш, без да го подплашиш. Не се бой, ние няма да позволим да ти се случи нещо лошо. Хайде да тръгваме. Леко и кротко…

Отново се насочиха към целта си. Диана вървеше с неравна крачка, озърташе се наляво и надясно, кожата на гърба й настръхна. Нещо я наблюдаваше, тя чувстваше заплахата като остър вкус в устата си. Пръстите й се свиха в юмруци, почти й се прииска да бе взела разрушител от катера. Мисълта съвсем смути спокойствието й, сякаш някой лисна кофа студена вода върху й. Нали беше еспер, а не убиец! Каквото и да ги следеше, трябваше да търси връзка с него. Само че на планетата нямаше други живи същества. Нали така твърдяха сензорите. Но уредите не реагираха на нападателите, които си бяха съвсем истински. Тя ясно долавяше присъствието им в своето съзнание, когато се скупчиха да смажат крехкия катер, ала се отдръпнаха, щом я забелязаха. Нея. „Защото са знаели, че ти си невинна“, каза Капитанът. Думата „невинна“ отекваше в мислите й като звън на камбана.

Някъде отляво с гръмък пукот тежко тяло си проби път между две дървета, събаряйки твърдите метални клони. Рипър настоятелно ги подкани с жест да не спират. Диана се извърна към Стасяк.

— Още ли мислиш, че ми се привижда?

Той изсумтя нечленоразделно, движеше оръжието си в широка дъга и търсеше ясна мишена. И вляво, и вдясно отекваха тежки стъпки, земята се тресеше. Диана затаи дъх, когато разбра, че шумът ги следва от двете им страни. Крачеше все по-бързо, щурмоваците не изоставаха, накрая и тримата побягнаха. Мощният тропот на нечии нозе ги настигаше без никакви усилия и разлюляваше почвата като при земетръс. Диана чувстваше напираща паника, струваше й големи усилия да не й даде воля. Каквото и да ги преследваше, то скъсяваше разстоянието. Есперката усещаше, че се движи по-мудно и се задъхва, но се насили да тича. След малко изскочиха на открито пространство, внезапно стъпките зад тях затихнаха. Тримата спряха измъчени и се обърнаха към дърветата, но мъглата пак беше пуста и тиха, чуваха само хриптенето в гърлата си.

— Какво стана, бе? — гласът на Стасяк стържеше. — Избягахме ли?

— Не ми се вярва — прошепна Диана.

— Тогава какво? — обади се и Рипър.

Тя сви рамене.

— Още не са решили да ни убият, това е. Искат първо да страдаме.

— Те? — попита Рипър. — Кои са те, Диана?

Есперката откъсна поглед от гората и се обърна към двамата щурмоваци.

— Ашраите. Или каквото е останало от тях. Гневни призраци, витаещи из гората, принадлежала им някога.

Вече дишаше по-леко и кимна на щурмоваците да продължат напред. Те огледаха гората, вдигнаха колебливо оръжията си и тръгнаха през поляната. В движение Диана отвори напълно своя есп, но не долавяше ничие присъствие наоколо. Всички се напрегнаха, когато пак навлязоха сред дърветата, но нищо не се случи. Движеха се неспокойно и предпазливо, а гората си оставаше празна и мълчалива, като безкрайно изоставено гробище. Най-сетне се добраха до целта си, без никакви последствия, освен леко опънатите нерви. Стояха на едно възвишение и се взираха в онова, заради което дойдоха. Мина много време, без никой да пророни дума.

Разбитият чужд кораб лежеше в падината под тях, огромен и мрачен като притиснал се в земята буреносен облак. Дълъг десетки метри, безумна плетеница от бронзови колони, скрепени една към друга със стъкловидни възли, всеки по-голям от целия катер. От основния корпус на неравни разстояния стърчаха шипове и зъбци, но дали представляваха сензори, или оръжия, или нещо съвсем друго, не беше ясно. Корабът лежеше полузаровен в края на дълга цяла миля изгорена просека, белязана от острите останки на пречупени дървета. Диана се опитваше да си представи скоростта на падането, причинило такова опустошение, но задачата се оказа прекалено трудна за въображението й. В едно беше сигурна — при подобно приземяване от катера нямаше нищо да остане. Тя рязко се обърна, когато някой изрече името й, и забързано побягна по склона към Изследователката, която ги чакаше до кораба. Щурмоваците я последваха с по-умерени крачки — просто за да напомнят на Фрост, че не се плашат от нея.

Корабът надвисваше над Диана като отломка от планина, мътните бронзови повърхности изглежда повече поглъщаха светлината, вместо да я отразят. Изследователката излъчваше небрежност, сякаш е срещала къде по-впечатляващи гледки. „Може и така да е“, каза си Диана.

— Забавихте се повече, отколкото очаквах — отбеляза Фрост. — Имахте ли премеждия по пътя?

— Не съвсем — безгрижно отговори Рипър. — Стори ни се, че чухме нещо да ходи в мъглата, но така и не се показа.

Фрост кимна почти равнодушно.

— Щурмоваци, вие ще пазите, докато есперката и аз оглеждаме кораба. Нищо не бива да доближава, без да го спрете и разпознаете. Но недейте просто да унищожавате всичко, което се движи. Помнете, че Капитанът още е някъде из гората. Еспер, ела с мен.

Тя се обърна и тръгна, Диана побърза да я последва. Чуждият кораб я омагьосваше. Формата му нямаше никакъв смисъл за нея, от усилията да разгадае подробностите на налудничавата му структура започна да я боли главата. Извитите бронзови колони имаха диаметър от половин до шест метра, тук се усукваха една в друга, там — не.

— Изследователко, това е непознат тип кораб, нали? — накрая избълва Диана, вече не можеше да се удържи. — Съвсем нова за нас раса! Никога не съм виждала нещо подобно.

— Аз също — спокойно се съгласи Фрост. — Искам пълно сканиране.

Диана се изчерви. Не би трябвало да очаква заповед, за да изпълни едно от основните си задължения. Вдигна своя есп и го остави да се разпростре по кораба. Огромната конструкция гореше в съзнанието й като примигваща свещ и тя изкриви лице въпреки волята си. Като че не успяваше да схване нищо, мисълта й се плъзгаше по чуждото съоръжение, сякаш беше покрито с масло. Тя се напрегна в усилие да фокусира своя есп, но корабът беше толкова различен, толкова… чужд, че съзнанието й просто отказваше да го възприеме. В това неразбираемо творение се таеше нещо твърде тревожно, във всичките му невероятни ъгли и чудновати повърхности имаше и нещо… друго. Толкова голямо, толкова необхватно, че от множеството подробности не успяваше да го докосне. Тя се отдръпна мислено и се опита да възприеме структурата като едно цяло и когато истината я споходи най-после, дишането й прекъсна за миг.

Фрост наблюдаваше застаналата пред кораба есперка — очите й се стрелкаха тревожно зад стиснатите клепачи. Диана дишаше бързо и накъсано, въпреки студа по лицето й избиваха ситни капчици пот. Изведнъж очите й зейнаха отворени, тя отстъпи и вдигна ръце, все едно се пазеше от нещо близо до нея. Извърна глава от кораба, тялото й се разтърси, но след миг се овладя. Фрост сви вежди. Каквото и да бе срещнала есперката, явно беше достатъчно да се изпари целият й ентусиазъм от кораба на пришълците.

— Е? — подкани я Изследователката. — Какво видя, еспер?

— Не съм сигурна — тихо отвърна Диана. — Толкова е чужд, че в нищо не съм сигурна.

— Откри ли признаци на живот в кораба?

— Само един. — Едва сега Диана погледна Изследователката. — Самият кораб. И той умира.

Фрост се вторачи за миг в лицето на нещастната еспа, кимна и се извърна. Огледа извисяващия се над нея кораб и тръгна бавно покрай корпуса. Диана припряно вървеше след нея, не искаше да остава сама дори и за секунда.

Застанал на възвишението, Стасяк заговори на Рипър:

— Ей, случайно да си усетил, че сме малко излишни тук?

Рипър вдигна рамене.

— Ония призраци винаги могат да изскочат, за да ни скъсат нервите отново.

— А, страхотно. И какво ще правим тогава — ще гоним духове с ритуали? Рип, взе да ми писва. Няма какво да праснеш, няма какво да гръмнеш, а отоплението на моята униформа май пак се кани да си вземе отпуск.

— Гледай живота откъм хубавата му страна — посъветва го Рипър. — Поне не вали.

Стасяк млъкна и го зяпна.

Фрост застана пред огромния кораб, ръката й докосна дръжката на оръжието. Ако не намери скоро вход, ще си го направи сама по грубия начин. Не би желала да прибегне до сила в толкова ранен етап на изследването, но тази мисия още от самото начало намирисваше на пълен провал. При откриване на нов разумен вид стандартната процедура предвиждаше отначало проучване на положението от разстояние, стигаше се до контакт само при пълна увереност в собственото превъзходство. А тя се озова тук като дете, захвърлено в блато, и усещаше колко бързо затъва — Капитанът бродеше някъде в търсене на призраци, а от кораба-майка не можеха да очакват никаква подкрепа. Фрост въздъхна и тръсна глава. В някои дни просто не си струва да ставаш от леглото.

Тя се озъби на кораба и протегна ръка да докосне мътно проблясващия метал. Беше учудващо топъл и неприятно мазен на пипане.

— Изследователко!

Фрост се обърна, несъзнателно триейки пръсти.

— Какво има, еспер?

— Открих нещо. Може да е входен люк.

Изследователката трепна неволно, като забеляза как изкачилата се на някаква куличка есперка приклякаше неустойчиво пред сенчеста ниша в корпуса. За миг обмисли дали трябва да й направи забележка за спазване процедурите на сигурността и предпазливостта срещу заложени клопки, но реши да не си хаби думите. Току-виж, късметът на есперката се окаже по-добър от формалната грижа за безопасността. Предпазливо се изкатери при Диана, подметките и дланите й се хлъзгаха по гладкия метал. Озова се пред откритието на есперката. Прикрита зад издутина в корпуса, пред погледа й зееше мрачна дупка, висока три и широка един метър.

— Не е въздушен шлюз — възбудено изрече Диана. — Но формата му е прекалено правилна, за да е повреда от падането. Ще влезем ли?

Фрост се намръщи.

— При нормални обстоятелства бих забранила. Нямаме достатъчно информация за кораба и не можем да отличим кое е опасно, а кое не. Но тъй като нямаме време, а твърде много се нуждаем от някои отговори… да, еспер, влизаме. По-точно аз влизам, а ти вървиш отзад да ми пазиш гърба. Не изоставай, но и не ми се пречкай. Один, тук е Изследователката Фрост. Обади се.

Почакаха, но не получиха отговор, в комуникационните им присадки не се чуваше дори шум. Фрост подкани с жест Диана също да опита, но и тя не успя.

— Проклятие — безстрастно промълви Изследователката. — Нещо в кораба сигурно блокира комуникациите ни. Тази мисия става все по-приятна. Върви след мен, еспер.

Фрост извади разрушителя си от кобура и внимателно стъпи в отвора. Диана почти я настъпваше по петите. Попаднаха в тесен тунел, задръстен от дебелите нишки на полупрозрачни паяжини. Някои вече се разпадаха и накъсваха. Таванът се сниши прекалено, за да вървят изправени, бяха принудени да продължат полуприклекнали и прегърбени, тътреха си краката. Стените на коридора излъчваха мъждукаща синкава светлина, но тя повече скриваше всичко в сенки, отколкото помагаше на очите им. Вътре въздухът несъмнено беше по-топъл и Диана сбърчи нос от усилващата се гадно-сладникава миризма. Напомняше й нещо неопределено. Предпочете да насочи усилията на ума си към коридора, да разгадае какво би й подсказал за обитателите на този кораб. Поначало би трябвало да са по-ниски от хората — около метър и двадесет или дори по-малко. Синкавите проблясъци предполагаха очи, виждащи горе-долу в същия спектър като човешките, а топлият въздух беше признак за нужда от контролирана среда. Извън тези догадки Диана не стигна до нищо и добре съзнаваше безсилието си.

Фрост прибра разрушителя в кобура, измъкна меча си от ножницата и се зае делово да разсича пътека през гниещите паяжини. Нишките се поддаваха лесно на ударите, но в тази теснотия нямаше място за замах с дългото острие и Изследователката напредваше бавно. От време на време спираше да почисти от меча упорито полепващите нишки. Светлината ставаше по-ярка във вътрешността на кораба, но примигването й още повече дразнеше очите. Диана вдигна рамене. Може би тук това е нормалното състояние.

Вонята също ставаше все по-неприятна. Неравният под се надигаше и спадаше като вълни, стените се гънеха навътре и навън. Диана не откриваше никакъв смисъл в това. По едната стена просветваха слаби сребристи следи, но дали имаха някакво предназначение или бяха обикновена украса, не можеше да разбере. Едно беше безспорно — фигурите дори не се доближаваха до човешката логика или представа за красивото. Отвори по стените водеха към други коридори, някои от тях тъмни. Малко обезпокоена, че навлязоха толкова навътре, Диана се озърна през рамо. Тунелът се простираше в странното синьо мъждукане, но от входа нямаше и следа. Тя реши да не мисли за това. Несъмнено Фрост знаеше пътя за излизане и тази увереност й стигаше. А имаше прекалено разнообразие от интересни загадки наоколо и беше по-добре да остави вълнението си за тях.

— Изумително е, нали? — каза тя задъхано на Изследователката, която пак бе спряла да почисти меча си.

Фрост си позволи лека усмивка, но не отговори. Есперката можеше да зяпа възторжено всички тези чудеса, но Изследователката предпочиташе да не се разсейва. След като огледат старателно кораба и го проверят за нарочно или неволно заложени капани, ше имат време и за безцелни разходки. Тя предпазливо пристъпваше напред, грижливо проверяваше всяко отклонение от коридора, преди да го подмине. В кораба цареше странна тишина, безмълвието като че поглъщаше всеки нов звук. И все по-ясно усещаше някакво напрежение във въздуха, приличаше й на статичен електрически заряд. Изведнъж Фрост осъзна, че есперката вече не я следва по петите. Обърна се. Диана се взираше в тавана над главата си. Фрост се върна при нея с безшумни стъпки.

— Какво има, еспер? Откри ли нещо?

— Нe знам — отвърна Диана. — Вижте това.

Сочеше част от тавана. Беше синьовиолетова и подпухнала като ударена буза. Фрост натисна леко с върха на меча и веществото се огъна податливо.

— Най-после се досетих каква е тази смрад — каза Диана. — Точно тук е съвсем ясна.

Фрост я погледна недоумяващо и вдиша дълбоко с издути ноздри. Състоянието на тавана тук веднага подсещаше що за миризма надушваха.

— Гнило месо — изрече тя.

— Да — съгласи се Диана. — Разпадане на доскоро жива тъкан. Някои части са мъртви доста отдавна и вече гният.

Фрост стисна дръжката на меча с две ръце, стъпи устойчиво и със свиреп замах разсече издутината на тавана. Острието потъна дълбоко и подпухналата наглед тъкан се отвори като рана. Изследователката силно дръпна меча и в коридора изпаднаха оплетени сребристи нишки, които се увиваха около розовите въжета на вътрешности, изпъстрени с многоъгълни кристали. Диана отстъпи крачка назад, на лицето й се изписа почти комично учудване. Фрост колебливо докосна с пръст увисналите нишки и те се разпаднаха в лепкаво желе, което капеше по пода. Тя почисти пръсти в крачола на униформата си. Без уредите си нямаше възможност да извърши подробен анализ, а те почти без изключение трябваше да останат в „Тъмен вятър“. Примигна от изненада, когато есперката коленичи до петното слуз на пода и внимателно потопи пръсти в него. Фрост също приклекна до нея, наблюдавайки как Диана извади малък многостенен кристал и го задържа пред очите й.

— Какво е това? — попита Фрост.

— Паметен кристал — обясни Диана. — Почти същият като в нашите компютри. Тук обаче схемите са толкова силно изразени, че мога да ги разчета и само със съзнанието си. Не съм съвсем сигурна, но това изглежда е част от корабния дневник или тукашното му подобие. — Тя стана едновременно с Изследователката, без да изпуска от очи кристала. — Другите са или празни, или повредени. Не усещам нищо в тях. Но този кристал… той е важен. Чувствам го.

Фрост кимна бавно. Поклащаше острието на меча пред себе си.

— Отнеси го в катера и кажи на Один да се заеме с разчитането му. Искам пълен анализ и достъп до запаметените в кристала данни. При това го искам за вчера. Затова побързай.

Диана я погледна, сякаш не разбираше.

— Тоест ние си тръгваме? Но още почти нищо не сме видели!

— Ти тръгваш. Аз оставам. Според мен вече е почти сигурно, че в кораба няма живи членове на екипажа, иначе щеше да ги засечеш досега. И най-вероятно можем да извлечем някои отговори само от този кристал. Нека и щурмоваците се върнат с тебе. Ще бъдат по-полезни, като охраняват кристала, аз нямам нужда от тях. Еспер, не стой като закована. Какво чакаш още?

— Не мога сама да намеря обратния път — тихо промълви Диана. — Ще се върнете ли да ми покажете откъде да мина?

Стасяк се обърна към Рипър, после пак се облещи срещу Диана.

— Да я оставим тук? Сигурна ли си?

— Това ми каза — увери го Диана. — Искаш ли да поспориш с нея?

— А, не съм много навит — намеси се Рипър.

— Де да знам, Рип — измънка Стасяк. — Тук всичко може да стане.

— Всеки друг би се тревожил, аз също. Сега обаче приказваме за една Изследователка. Всичко, дето й налети, има от мен най-искрени съболезнования. Ти искаш ли после да се изправиш срещу нея и да обясняваш как така не си изпълнил съвсем ясна заповед?

— Без мене — Стасяк се извърна към кораба долу. — Диана, как е вътре?

— Приказно!

След като излезе на чист въздух, нервите на Диана се отпуснаха и тя отново кипеше от въодушевление, едва ли не готова отново да се втурне в кораба, за да го изследва. Едва ли не.

— Не съм виждала такова нещо през живота си. Цялата структура е съчетание от органична и неорганична материя, всичко преплетено и функциониращо като цяло.

— Значи като киборг, а? — Стасяк плахо се взря в огромното туловище.

— Ами да, сигурно, само че в несравнимо по-голям мащаб. Цялото е живо, поне доскоро е било. Много бих искала да остана по-дълго, но Изследователката настояваше непременно да отнесем паметния кристал в катера. Типичен случай. Щом се натъкнеш на нещо интересно, Империята все намира начин да ти го отнеме.

Стасяк се усмихна.

— Ако не ти понася, да не си влизала в играта.

— Май нямах кой знае какъв избор — сопна се Диана. — Есперите само изпълняват заповеди.

Кривата усмивка изчезна от лицето й, щом погледна над рамото на Стасяк. Двамата щурмоваци светкавично се извъртяха в същата посока, ръцете им посегнаха към оръжията. Мъж, облечен в черно, излезе бавно от мъглата сред виолетовите и лазурните дървета в края на гората. Качулката на наметалото скриваше лицето му, но и тримата знаеха кой е, кой трябва да е. Мина край тях дори без да ги погледне и тръгна надолу по склона към чуждия кораб. Диана изтръпна, когато той доближи, наложи се да спре насила желанието си да посегне и да го пипне, да се увери, че е истински, макар и сензорите да твърдяха обратното. Но само мълчаливо го проследи с очи, както постъпиха и щурмоваците. Мъжът в черно спря пред кораба и замислено го разгледа, подпрян изящно на своя костен жезъл.

— Той ли е? — тихо каза Диана. — Мислех, че е по-висок.

— Не е особено внушителен — отбеляза Рипър. — Така е с всички легенди, като ги видиш на живо.

— Гарвана — изрече Стасяк ниско и дрезгаво. — Онзи, който живял с Ашраите. Изменникът, обърнал се срещу човечеството заради някакви диваци, дето още плюскали сурово месо. Доста неща съм направил и от някои ме е срам, но поне не съм предавал расата си. Никога.

— По-кротко, Лю — намеси се Рипър. — Не знаем всичко за тая история.

— Не ми и трябва да знам.

— Но защо Капитанът смята, че е много важен? — промълви Диана. — Да де, може да заблуди сензорите на катера, но си е обикновен престъпник. Нали така?

— Гарвана е убиец — прозвуча глас. — Един от най-добрите в занаята.

Есперката и двамата щурмоваци пак се обърнаха рязко и видяха в края на гората Капитан Сайлънс, който се подпираше на едно дърво.

— Капитане! — Диана почервеня от смущение. — Не ви чух да идвате…

— Очевидно — натърти Сайлънс. — В тази мисия на никого не му пука за безопасността.

Той се запъна, лицето му се сви от поредния пристъп на болка в натъртените ребра. Диана забеляза неговата разкъсана и изцапана с кръв униформа, понечи да се втурне към него, но той вдигна ръка да я спре.

— Добре съм. Местните призраци малко ми се опънаха. Гарвана ме спаси. И не искам да говоря за това. Один ми съобщи за откритието на Изследователката и аз доведох Гарвана да хвърли един поглед. Откога сте тук?

— Не много отдавна — каза Диана. — Изследователката и аз навлязохме малко в кораба, но никъде нито следа от екипажа. Намерихме предмет, който вероятно е паметен кристал на пришълците. Изследователката реши, че трябва да го занесем в катера за анализ. Тя още е в кораба.

— Предположих. Гарвана ще й прави компания. Като са двамата, може и да изкопчат някакви данни.

— Моля да ме извините, че питам, Капитане — обади се Стасяк, — но защо този изменник е толкова важен за нас?

— Някога Гарвана беше Изследовател — съобщи Капитанът. — Може би най-способният сред тях. Обучен е да надхитря разумни същества, чието мислене коренно се различава от нашето.

— Щом е бил толкова кадърен — намеси се Рипър, — защо се е объркал? Как е минал на страната на Ашраите?

Сайлънс се усмихна насила.

— Вероятно сме прекалили с обучението му.

Той застана с лице към кораба на пришълците в падината, другите също насочиха погледите си натам. Гарвана се бе покатерил по грамадния корпус и стоеше до входа, открит от Диана. Черното наметало висеше по него като прибрани криле и повече отвсякога мъжът наподобяваше гарван, пируващ над нечий труп.

— Какво носи? — попита Стасяк.

— Силово копие.

— Но нали са обявени извън закона!

— Той също — усмихна се Капитанът.

Гарвана си проправяше път из криволичещите коридори на странния кораб, вървеше през паяжините по прорязаната от Фрост следа. Накрая тя го отведе в грамадна кръгла камера, дълбоко в недрата на кораба — просторна метална пещера, пълна със загадъчни машини. Стените бяха белязани с отвори на тунели. Бяха с най-различни размери, някои високо горе, наглед без начин човек да стигне до тях. Дебелите гниещи нишки на чудати воали висяха от тавана, преплетени с дълги кристални стебла, които проблясваха и искряха в несигурната светлина, въртейки се бавно. Мъждукаща светлина достигаше до залата от дълбините на тунелите, хвърляше необичайни удължени сенки по пода и тавана. Горещият влажен въздух бе наситен с воня на разпадащо се месо. Фрост излезе от сянката и Гарвана кимна любезно.

— Познавам те — заяви Фрост.

— Не — отрече Гарвана. — Бил е някой друг. Аз съм Гарвана, злокобният вестител. Аз съм унищожител на народи и светове.

Веждите на Фрост се вдигнаха.

— Нима?

— Ашраите вярваха в това.

Постояха загледани един в друг на променливата светлина, но каквото и да откриха в лицата си, запазиха го за себе си.

— Учуден съм, че ме помниш — най-сетне изрече Гарвана. — Мина много време.

— Всички Изследователи те помнят — каза Фрост. — В Академията и досега служиш за плашило. Ти наруши първото правило — намеси се.

— Да, отърсих се от дресировката си — съгласи се Гарвана. — Но нали все се намесвах в живота на една или друга раса! Когато си прекарал половината си живот в опити да насочваш ума си по странни пътища, става много трудно да съхраниш напълно човешкото у себе си.

Фрост вдигна рамене.

— Съпреживяването е полезен инструмент, но нищо повече. Другите раси съществуват, за да бъдат избивани. Намерих нещо интересно. Ела да видиш.

Тя го поведе към малко помещение встрани от главната пещера, през толкова нисък отвор, че се наложи да пропълзят на колене. Тясното пространство бе запълнено от остри кристални съоръжения, сливащи се без никакви шевове със стените и пода. Таванът едва позволяваше на хората да застанат изправени и огряваше всичко с мътна червена светлина, изглеждаща смущаващо органична. Подът беше неравен, с наредени по него ръбове като кости, пречещи им да стъпят устойчиво. Навсякъде уредите на явно високоразвита технология се преливаха в поникнали органи — живото и неживото функционираха в цялост, сякаш корабът бе и създаден, и отгледан.

— Това ми прилича на център за управление — обади се Фрост. — Поне един от тях. Проследих множество силови линии, които се събират тук, но няма как да се уверя без някои от уредите ми, а те останаха в „Тъмен вятър“.

— Определила ли си основния енергиен източник?

Фрост ядосано тръсна глава.

— Че аз даже не мога да намеря хиперпространствения двигател! Според нормите на всякаква логика това нещо дори не може да излети, камо ли да извършва междузвездни скокове.

Гарвана кимна, очите му бяха неразгадаеми и вглъбени.

— Вероятно ще успея да ти покажа двигателя.

Сякаш повял от нищото бриз надигна наметалото му и кожата на Фрост настръхна от странното блещукане по машините наоколо. Въздухът се сгъсти от недоловимо налягане, от усещането за нещо неизбежно и отприщено. В стената до нея се отвори люк и отново се прибра като метална челюст. Съоръженията почти неуловимо променяха формата си, стори й се, че някъде в далечината се чу изпълнен с мъка и гняв вой, сякаш разпадащият се кораб бе принудително върнат към ужасно подобие на живот. Гарвана се усмихваше твърде неприятно, тъмните му очи се взираха в нещо, достъпно само за тях. Ръката на Фрост неволно се плъзна към дръжката на оръжието в кобура. В този момент престъпникът й се струваше чужд и опасен като кораба, който изследваха. Гръмко бръмчене затресе пода, зъбите на двамата затракаха и главите им се разтърсиха. После подът в средата на помещението се разтвори, голяма кула от стомана и диаманти се издигна с такъв непоносим блясък, че мъжът и жената извърнаха глави настрана. Воят в тунелите затихна и внезапна тишина изпълни теснотията около тях. Чудатите машини отново замряха неподвижно. Гарвана и Фрост бавно се обърнаха към кулата, заслонили очи с ръце.

— Не знаех, че си и полтър5 — обади се Изследователката.

— Предполагах, че е записано в досието ми.

— Досието ти е в „Ограничен достъп“.

— Би трябвало — съгласи се Гарвана.

Докато очите им се приспособяваха към острия блясък, те се вглеждаха по-внимателно в конструкцията пред тях. Кулата представляваше сложна и неразбираема метална решетка около ярко греещ кристален грозд. Тази структура подсказваше смисъл и предназначение, нямащи нищо общо с човешките.

— Какво е това? — Въпреки желанието си Фрост издаде своето изумление.

По лицето на Гарвана бавно плъзна усмивка.

— Ако съдим по остатъчните силови потоци, това е хипердвигателят на кораба. Макар и напълно да се различава от нашите. Империята използва кристалните технологии в компютрите си. Явно тези пришълци са им намерили и друго приложение.