Светът на призраците

ПЪРВА ГЛАВА НЕЩОТО В БУРЯТА

Катерът на „Тъмен вятър“ пропадна под кораба-майка — проблясваща сребриста игла, забита в безкрайната нощ. За момент увисна над Граничния свят, наречен Ансилай, после носът му се наклони надолу, двигателите зареваха безмълвно и катерът се плъзна в бушуващата атмосфера като нож, проникващ в търбух. Соплата на двигателите пламтяха ослепително и с неудържимата си мощ тласкаха изящния кораб през освирепелите вихри. Мълнии се виеха край корпуса му, ветрове налитаха злобно отвсякъде, но нищо не успяваше да го тласне встрани от избрания курс. Той пронизваше кипящите облаци със самоуверена лекота, сякаш камък падаше към металната гора.

На Ансилай нямаше океани и планини, само безгранична суха равнина, покрита с ярко блестяща гора, която се простираше от полюс до полюс. Нейните великански метални дървета не познаваха листака и цвета, нито пролетта и есента. Надигаха се с милиони от сивата пръст, студени и безчувствени като безбройни лъснати пирони. Тук-там почти достигаха края на атмосферата, извисяваха се твърди и непоклатими сред нестихващите бури. Ветровете плющяха със злост по голите клони — щръкнали копия върху гладките безлични стволове. Виолетови и лазурни, златисти, сребристи и бронзови, дърветата сякаш се протягаха сред тътена и мълниите, за да посрещнат спускащия се кораб.

Капитан Джон Сайлънс седеше прегърбен в командирското си кресло и наблюдаваше сензорните монитори на таблото пред себе си. Данните се променяха зашеметяващо, твърде бързо, за да ги следи. Точно затова корабният ИИ1 управляваше спускането и Сайлънс нямаше какво друго да прави, освен да напряга очите си пред мониторите. Плътните кълбящи се облаци скриваха от погледа му дърветата, но ИИ ги засичаше чрез сензорите на катера и съответно променяше посоката и скоростта, преценяваше и решаваше, което продължаваше нищожна частица от секундата. И понеже ИИ можеше да обмисля и решава несравнимо по-бързо от Сайлънс, дори ако той бе в психовръзка с бордовите компютри, въобще не възникна съмнение кой от тях да пилотира катера. Но ИИ бе програмиран да щади човешките чувства и току-виж, накрая му позволи да го приземи, ако задачата не му се стори прекалено трудна.

Сайлънс се съсредоточи и се включи в корабните сензори чрез комуникационната си присадка. Внезапно стените на кабината около него избледняха — сензорите му предаваха симулация в реално време на заобикалящото. Мрачни, сякаш подпухнали облаци фучаха край катера със спираща дъха скорост, мълниите бясно целеха корпуса. Сайлънс трепна неспокойно, но запази невъзмутимото изражение на лицето си, за да не притеснява спътниците си. Бурята можеше да си беснее и бълва ярост колкото иска. Нищо не би могло да навреди на катера, докато е издигнат силовият щит. Лъщящите очертания на дърветата се появяваха и изчезваха по-бързо от мигване — според мятането на катера насам или натам по виещ се курс между металната гора към площадките за кацане около Тринадесета база. Вихрите на бурята бяха твърде плътни и тъмни, за да може да се различи самата гора, но въображението на Сайлънс му я представяше като гадна, безкрайна възглавничка за игли. Твърдите метални шипове сякаш го очакваха, същински колове, забити по дъното на ловен трап.

Тази представа го разтревожи, той изключи мониторите и завъртя креслото си, за да провери как се справят неговите спътници. Един добър Капитан никога не престава да се грижи за поверените му хора. На теория верността и подчинението вече бяха програмирани у тях, но вниманието никога не беше излишно.

Диана Вертю, младата есперка2 на кораба, явно страдаше от пристъпи на прилошаване заради внезапните промени в курса. До нея беше Изследователката Фрост, хладнокръвна и сдържана както винаги, едва ли не скучаеща. Двамата щурмоваци Стасяк и Рипър седяха зад жените и отпиваха поред от сива метална манерка. Сайлънс сви устни. Надяваше се тя да съдържа обикновен алкохол, а не някоя нова бойна дрога, забъркана в медицинските лаборатории. Официално от него изискваха да поощрява употребата им, но Капитанът така и не можа да повярва във вдъхваната от химикалите смелост. Винаги предпочиташе истинската. С времето действието на химикалите отслабваше.

— Скоро ще кацнем — изрече той с беизразен глас. — Не би трябвало да очакваме непосредствена заплаха, но все пак си отваряйте добре очите и ушите. Поради извънредното положение се наложи да тръгнем почти без разузнаване. Самата ни задача е достатъчно проста. Тринадесета база не отговаря на всички сигнали и повиквания. Работата ни е да разберем защо.

— Имам въпрос, Капитане.

— Да, еспер Вертю?

— Според данните в компютрите Ансилай е мъртъв свят. Тук не е останало нищо живо, след като всички местни видове са били изтребени по време на Ашрайския бунт преди десет години…

— Вярно е — потвърди Сайлънс, когато еспата се запъна.

— Но, Капитане, ако е вярно, ако на тази планета не е останало нищо потенциално опасно, за какво е цялата тази паника? Може би просто ги е хванала „ковчежната треска“3? Тук, в покрайнините на Империята, това се случва.

— Добър довод, еспер. Но преди четири дни Тринадесета база обяви висша степен на извънредно положение, издигна силовия екран и отряза съобщителните си връзки с Империята. А пък Империята въобще не обича да я отрязват. Така че ние отиваме да проверим какво се е случило. Не се мръщете, еспер, рано ще се набръчкате.

— Само недоумявах, Капитане — какво ще прави там Изследователката?

— Ъхъ — обади се Фрост, — и аз това се чудя.

Сайлънс се позабави с отговора, откровено оглеждаше двете жени. Те рредставляваха любопитна противоположност. Диана Вертю беше нисичка, стройна и златокоса и според Сайлънс много приличаше на своята майка — Илейн. Младата есперка току-що бе навършила деветнадесет години и излъчваше леко нахална невинност, каквато само юношите могат да си позволят. Но скоро щеше да се прости с това си качество в опитите да поддържа реда, законността и разума в покрайнините на Империята, из отскоро заселените Гранични светове. По новите граници бе трудно да срещнеш признаци за цивилизованост, още по-рядко законност, да не говорим пък за справедливост.

Изследователката Фрост беше само с няколко години по-възрастна от есперката, но разликата между двете беше също като между ловеца и неговата жертва. Фрост беше висока и с жилави мускули, дори отпусната в креслото изглеждаше опасна. Тъмносините й очи горяха на бледото, безучастно лице, обрамчено от късо подстригана кестенява коса. Друсането и тласъците при спускането в атмосферата като че въобще не я притесняваха, но така и трябваше да бъде. Изследователите бяха тренирани да понасят несравнимо по-тежки изпитания. И това отчасти обясняваше защо бяха толкова боеспособни убийци.

Сайлънс усети, че проточи паузата по-дълго, отколкото искаше. Приведе се напред в креслото и се намръщи, сякаш просто подреждаше мислите си, макар и да знаеше, че въобще няма да заблуди Изследователката.

— Вие сте тук с нас, защото не знаем какво ще заварим след кацането. Винаги съществува възможност някоя непозната чужда раса да е слязла на Ансилай. В края на краищата това е Границата и е известно, че тук звездните кораби понякога изчезват в мрака и никой повече не ги вижда. А чуждите раси са вашата специалност, прав ли съм?

— Ъхъ — потвърди Фрост. — Може и така да се каже.

— От друга страна — продължи Сайлънс, — Ансилай е планета, на която се добиват метали. А те пък са жизненоважни за Империята. Доста политически фракции биха спечелили, ако попречат на тукашното производство. И именно затова аз лично ръководя операцията.

— Щом е толкова важна, защо сме само петима? — попита щурмовакът Стасяк. — Защо да не нахълтаме с пълен екип от Сигурността, да обкръжим базата, да си пробием път и да смажем всичко, което мръдне?

— Защото Тринадесета база контролира цялото минно оборудване, разположено на Ансилай — спокойно отвърна Сайлънс. — Дори и в момента всички системи работят едва с трийсетина процента от капацитета си. Не бихме искали да рискуваме базата и още повече да влошим положението. Както есперката вече изтъкна, винаги може да се окаже, че това е обикновена разновидност на „ковчежната треска“ и целият екип на базата се нуждае само от малка приятна раздумка с психосектора на „Тъмен вятър“. Тук сме, за да открием какво става и да докладваме, а не да провеждаме изтребителна мисия срещу единствените хора, които могат нещо да ни обяснят.

— Разбрахме, Капитане — обади се Рипър, другият щурмовак. — Ще пипаме леко и меко, точно по инструкцията. Няма проблеми.

Сайлънс кимна отсечено и плъзна поглед по двамата щурмоваци. Люис Стасяк не се отличаваше нито с ръст, нито с тегло, беше само на двайсет и няколко години, но вече имаше вид на претоварен и похабен човек. Косата му беше малко по-дълга от обичайното, униформата му омачкана, а по лицето му се забелязваше някаква отпуснатост. Капитанът не пропусна тревожните признаци — Стасяк твърде дълго е бил далеч от истинска опасност или предизвикателство, загубил е закалката си и е станал безгрижен. Това беше и една от причините Сайлънс да го включи в разузнавателната задача. Ако нещо се объркаше, Стасяк нямаше да е кой знае каква загуба. Винаги си струваше да имаш подръка някой, когото да пожертваш, да го натикаш в опасното положение, преди сам да тръгнеш напред. Все пак по-добре беше да държи под око този човек. Мърлявите щурмоваци имат склонността да се пречупват при по-голямо напрежение, а когато това стане, проявяват гадния си навик да повличат със себе си на дъното всеки, озовал се наблизо в момента.

Алек Рипър обаче беше всичко, което липсваше на Стасяк. Личеше му, че е щурмовак от кариерата. На двадесет и девет години, четиринадесет от тях на служба, грамаден като градински клозет и двойно по-гаден. Стегнат и спретнат от остриганата глава до сияещите ботуши. Четири медала и три служебни благодарности за проявена храброст на бойното поле. Би могъл да стане и офицер, ако неговият Род имаше необходимите връзки. Вече два пъти проваляха повишението му, все за дързостта да настоява гласно, че по-висш военнослужещ е взел неправилно решение. А подобни постъпки не са проява на благоразумие, когато си в Службата. Особено пред свидетели. Според досието му Рипър беше добър войник и още по-добър боец, имаше изявена дарба за оцеляване. Ако някой се върнеше жив от тази задача, това щеше да е Рипър.

При условие, че изобщо има оцелели.

Другите не познаваха Ансилай. Ала Сайлънс я знаеше. Бе тук преди десет години, когато Ашраите изригнаха от гората в безбройни вълни, избивайки по пътя си всеки мъж и жена. Той помнеше ужасите, извършени от тях, но помнеше и още по-страшните неща, които направи, за да ги спре. Сега Ашраите бяха мъртви. Изтребени. Заедно с всяко друго живо същество на планетата.

Катерът внезапно се наклони, ревът на двигателите сякаш прекъсна за миг, преди да поднови обичайния си ритъм. Сайлънс свекавично завъртя креслото си и впи поглед в мониторите. Навсякъде грееха тревожни червени светлини, но още нямаше данни за някаква повреда. Той отново се свърза със сензорите и се озова сред привидно прозрачните стени на кораба. Тъмните облаци на бурята кипяха около катера, носеха се назад с почти недоловима бързина. Корабът пак се разтресе и стомахът на Сайлънс се сви от промяната на направлението и скоростта, извършена с безгрижно равнодушие към слабите сетива на хората. Лъскавите метални дървета се появяваха и изчезваха наоколо в един незабележим миг, но Капитанът вече долавяше, че катерът се стреми да избегне не само тях. Имаше още нещо в бурята. Нещо, което отдавна чакаше възможност да си отмъсти и въобще не се интересуваше от факта, че вече десет години е мъртво.

Свят на призраци.

— Щурмоваци, заемете се с оръдията! — остро заповяда Сайлънс. — Изследователко, включете се в сензорите и ми кажете какво виждате. Еспер, искам пълно псионно сканиране, докъдето се простира вашият обсег. Непременно трябва да знам какво има навън.

Лицата на щурмоваците станаха безизразни, щом двамата се включиха с присадките си към оръжейния контрол — вече виждаха само онова, което им показваха прицелните устройства. Студеното лице на Изследователката почти не се промени, докато се озърташе през внезапно изчезналите за нея стени на кабината. Есперката неуверено се обърна към Сайлънс.

— Капитане, какво точно да търся при сканирането?

— Нещо, каквото и да е, стига да е отвън.

— Но… там няма нищо, Капитане.

— Не е така — сряза я Сайлънс. — Там не е само бурята. Еспер, започвайте сканирането. Това е заповед.

— Слушам, сър.

Отведнъж очите на есперката се приковаха в една точка, лицето й остана безучастно, а съзнанието изскочи извън катера.

Бурята бушуваше около нея, безсилна да я докосне. Металните дървета пламтяха в мислите й като ослепителни фарове, пробили облаците, но тук-там гаснеха, когато управляваните от автомати машини изгризваха корените им. Освен дърветата в обсега на нейния есп4 нямаше нищо живо и все пак й се струваше, че усеща нещо до границата на съзнанието си, просто мигновени проблясъци на движение. Понякога чувстваше, че я наблюдават. Диана напрегна своя есп до предела на възможностите си, шареше до края на обсега, но така и не можа да види ясно онова, каквото и да беше. Ако въобще имаше нещо…

Стасяк се ухили неприятно, усещайки оръдията на катера, които се завъртаха в една или друга посока, покорни на мислените му заповеди. Четири разрушителя, последната дума на техниката и с пълен заряд, бяха разположени по корпуса на катера, готови да избълват унищожение по негова заповед… или каприз. Но отвън бяха само бурята, вихрите и неизброимите проклети дървета. Според данните на сензорите там нямаше нищо, по което си струваше да стреля. Потърси линия, която да не се подслушва, и се включи към присадката на Рипър.

— Ей, Рип, ти виждаш ли нещо?

— Не. Но това не означава, че то не е там.

— А, как пък не. Ако питаш мене, Капитанът щурее за глупости. Тоя свят е мъртъв бе, Рип, всеки го знае.

— Може. Сензорите нищо не показват. Но все пак усещам, че не сме сами тук. Искам те нащрек, Лю. Никак не ми харесва тая история. Почне ли някоя дивотия, не хаби изстрелите, прицелвай се внимателно. Да не забравиш, че тия оръдия се презареждат четири минути. А през това време всичко може да стане.

— Добре де.

Стасяк се размърда недоволно в креслото, опитваше се да гледа едновременно във всички посоки. След като Рипър спомена за това, той също започна да долавя нещо. То чакаше, гледаше, прокрадваше се на косъм извън обсега на сензорите. Съзнанието му леко докосваше командните системи на оръдията и чувстваше как отвръщат на контакта като тръпнещи хрътки, изпънали докрай поводите си. ИИ на катера бе програмиран да не се включва в управлението на оръдията, освен при най-тежки и опасни положения, за да не му хрумнат разни идеи. Но кибермозъкът също усещаше нещо и по свой начин жадуваше да предприеме някакво действие не по-малко от самия Стасяк.

Изследователката Фрост погледна Капитана.

— Всички данни от сензорите отрицателни. Не регистрират признаци на живот.

— Не съм и очаквал друго — каза Сайлънс, зареял немигащи очи в бурята. — Один, колко ни остава до кацането?

— Дванадесет минути и четиридесет секунди, Капитане — веднага отговори ИИ. — При условие, че нищо не наруши плана ми за полета.

— Один, спусни ни по-бързо — заповяда Сайлънс. — Щурмоваци, пълна готовност. Нещо идва.

И катерът неочаквано бе тласнат встрани, отхвърлен от пътя си, сякаш гигантска ръка се пресегна от нищото и му нанесе удар. Корабът се завъртя и затрепери, докато ИИ се бореше да предотврати сблъсъка с плътно скупчените дървета. Тъмните им великански силуети заплашително изскачаха от бушуващите облаци.

— Один, издигай силовия щит — добави Сайлънс спокойно и уверено, макар че кокалчетата на стиснатите му юмруци побеляха. — Щурмоваци, избирайте си мишените по-внимателно. Изследовател, какво виждате?

— Все още нищо, Капитане. Сензорите упорстват, че навън няма нищо.

— При нас е същото — напрегнато съобщи Стасяк. — Няма в какво да се целим!

Катерът се раздруса — нещо невероятно огромно блъскаше по силовия щит, отново и отново. Сайлънс впи поглед в мониторите, показващи нарастващия натиск от всички страни. Блестящите дървета профучаваха още по-бързо, ИИ бързаше да насочи кораба към площадките за кацане. Но въпреки нарасналата скорост невидимото мрачно присъствие не изоставаше и със злокобна решимост стоварваше удар след удар по силовия щит. Сайлънс се озъби и облиза сухите си устни.

— Щурмоваци, искам огнева бариера и от двете страни. Без прицелна стрелба. Веднага.

Отговорът на двамата бойци потъна в грохота на разрушителите, заслепяващи енергийни потоци изригнаха от катера, пробиха щита и пръснаха дърветата наоколо. Големи метални парчета се разлетяха като шрапнели. Но лишените от живот незнайни неща притискаха щита отвсякъде и устремът им нарастваше неимоверно с всяка изминала секунда.

— Сега оръдията ни са безполезни, докато се презаредят енергийните кристали — невъзмутимо отбеляза Изследователката. — Силовият щит обаче няма да издържи до кацането. Изчерпва все повече от мощта на кораба, а ние не разполагаме с достатъчно резерви. Освен ако не искаме да заседнем на тази планета. Капитане, какво е това отвън? Защо се изплъзва на сензорите?

Сайлънс се обърна към нея.

— Защото са мъртви. Мъртви са. Один, колко ни остава до кацането?

— Десет минути и двадесет и две секунди, Капитане.

— Когато ти дам сигнал, спусни силовия щит и насочи цялата мощност в двигателите. Прави каквото искаш, Один, но трябва да кацнем. Ако оцелеем дотогава, ще презаредим в Тринадесета база. Щурмоваци, готови за стрелба по моя заповед.

— Но там няма нищо! — възкликна Стасяк. — Няма по какво да стреляме!

— Лю, не вдигай шум — тихо го прекъсна Рипър. — Не забравяй, че на нас не ни се полага да разсъждаваме. Просто прави каквото ти казват офицерите. Този поне май има представа на какво сме се натъкнали.

Стасяк подсмръкна недоволно.

— Не ми плащат достатъчно, за да се забърквам в тия истории.

Сайлънс яростно се взираше в бурята, след малко се озърна към Изследователката.

— Нещо на сензорите?

— Нищо, Капитане. Никакви познати признаци на живот. Ако вярваме на уредите, тук сме сами. — Изследователката не отместваше от него студения си поглед. — Очаквахте това, Капитане, права ли съм? Затова и вие дойдохте с нас. Знаете какво е онова отвън.

— Да. Знам.

— Оръдията са почти презаредени, сър — съобщи Рипър. — Скоро отново ще бъдем готови за стрелба. Само ни посочете целта.

— Останете в готовност. Еспер, какво виждате? Еспер!

Бяха огромни и ужасни, запълваха съзнанието й, ослепителни като слънцето. Твърде странни, за да ги опознае, твърде неизмерими, за да ги възприеме. Сбираха се в бурята като древни богове на възмездието и блъскаха катера с мълнии. Диана Вертю се силеше да опази собствената си личност сред тази бясна ярост, но човешкото й съзнание беше само дребна и незначителна прашинка, попаднала в поле от неукротима, горчива ненавист. Тя се отдръпна зад психощитовете си, бореше се да отблъсне нечовешките мисли, които ревяха и виеха в бурята. Една по една нейните защитни бариери заставаха по местата си и тя отведнъж се върна в кораба. Капитан Сайлънс й крещеше.

— То е живо — промълви тя унило, умът й като че работеше бавно и тромаво, отново на обичайното човешко равнище. — Бурята е жива и ни мрази.

— Установихте ли контакт? — попита Сайлънс. — Можете ли да влезете във връзка?

— С какво да влезе във връзка? — остро се намеси Изследователката. — Ако навън имаше нещо живо, сензорите щяха да го засекат!

— Те са страшно големи — шепнеше Диана Вертю. — Огромни. Необхватни. Никога не съм се сблъсквала с такава ненавист.

— Опитайте се — настоя Сайлънс. — Точно затова ви взех. Да говорите с… с онова навън.

— Не — отказа Диана Вертю, в очите й горяха сълзи. — Моля ви. Не ме принуждавайте… толкова боли от омразата…

— Направете го! Това е заповед!

И Диана отново устреми съзнанието си навън, в бурята. Есперите винаги се подчиняват на заповедите. Обучението им имаше грижа за това. Онези, които не можеха или не искаха да се научат, просто не живееха достатъчно дълго, за да пораснат. Бурята беснееше. Колосалните тъмни мисли бяха навсякъде около нея и тя беше сигурна, че все още е жива, само защото е твърде дребна да я забележат. Но съзнаваше и как те бавно, тромаво започваха да долавят, че някой ги наблюдава.

Сайлънс се взираше в лицето на младата есперка, разкривено от ужаса, който съзираше вътрешният й поглед. Не си позволяваше да извърне глава. Ако тя умре или полудее, вината ще тежи на неговата съвест. Той разбираше какви рискове пое, когато настоя да я включат в неговата група. Тъничка струйка слюнка протече от ъгълчето на устата й, есперката изстена тихо. Сайлънс не откъсваше поглед от нея.

— Щурмоваци, искам още един прикриващ залп без прицелна стрелба. Один, свали силовия щит. Всички се дръжте здраво. Сега малко ще ни пораздруса.

Оглушителен грохот, разтърсващ ума по-силно от слуха — мрачните сенки се пресегнаха, без да ги спира силовият щит. Разрушителите изригнаха огъня си в бурята, но дори не ги докоснаха. Катерът се тресеше и подскачаше, подхвърлян като сухо листо в ураган. Метални дървета, дебели по три-четири метра, се стрелкаха през облаците и блъскаха по корпуса, но той бе проектиран да издържа преки попадения на разрушители и атомни взривове с ниска мощност, затова катерът лесно се справяше с ударите. Тътенът на двигателите ту се усилваше, ту замираше, докато ИИ се бореше отчаяно да следва определения курс. Капитанът се включи направо в уредите за управление и прехапа устни — оставаха им цели четири минути до Тринадесета база и площадките за кацане.

Носът на катера рязко се наклони, сякаш го притисна невъобразима тежест. Запищя разкъсан метал и корпусът отдясно се раздра, като че бе от хартия. Назъбени процепи плъзнаха по стената, сякаш оставени от великански нокти. Нещо се стовари върху корпуса и таванът на кабината хлътна навътре.

— Но там няма нищо! — закрещя Стасяк, юмруците му сляпо налагаха облегалките на креслото. — Няма нищо! Така показват уредите!

Рипър трескаво въртеше глава, устата му се отвори в беззвучно „не“. Погледът на Изследователката яростно се мяташе из беснеещата буря, едната й ръка се вкопчи в дръжката на оръжието, окачено на хълбока й. В бурята се носеха неясни форми, черни, изплъзващи се и невероятно огромни. Целият скелет на катера изпъшка, когато таванът хлътна още повече, притиснат от непоносим товар.

— Капитане, налягането спада — тихо съобщи ИИ в ухото на Сайлънс. — Нарушенията в целостта на корпуса надхвърлят възможностите ми да ги компенсирам. Вече не съм сигурен дали ще успеем да достигнем площадките за кацане. Разрешавате ли да прибягна до аварийно кацане?

— Не — отсече Сайлънс през присадката си. — Още не.

— Трябва да слезем, преди корабът да се разпадне! — настоя Изследователката.

Сайлънс я изгледа неприязнено. Досега не подозираше, че тя има достъп до командната линия.

— Още не — повтори той непоколебимо. — Еспер, говорете им, по дяволите! Накарайте ги да ви чуят!

Диана Вертю изключи остатъците от психозащитата си, остана гола и уязвима пред чуждото присъствие. Онези неща се струпаха край нея. Катерът изскочи от облаците и се понесе напред. Металните дървета летяха към кораба и изоставаха със замайваща бързина. Зловещи назъбени остриета сякаш минаваха на косъм, готови да изкормят корпуса като риба. След миг дърветата останаха назад, катерът вече летеше над обширно открито пространство, над гладко поле, към площадките около Тринадесета база.

— Спря — спокойно каза Изследователката. — Чуйте. Спря.

Сайлънс бавно се огледа. Вече нищо не блъскаше по корпуса, нямаше и следа от мрачната заплаха. Скелетът на кораба тихо скърцаше от опитите му да се самовъзстанови. Двамата щурмоваци се изключиха от оръжейните системи и зяпаха неразбиращо — едва сега забелязаха повредите. Рипър извъртя креслото си към капитана, готов да го засипе с въпроси, но Сайлънс му махна да мълчи. Стана от креслото и коленичи до есперката, която се бе свлякла на пода. Усети го до себе си и с мъка вдигна глава.

— Отидоха си, Капитане. Те просто… си отидоха.

— Какво видяхте? — попита Сайлънс, като с усилие запазваше гласа си спокоен.

— Лица. Кошмарни муцуни, целите от плоскости и ъгли. С остри зъби и извити нокти. Не знам. Не ми се вярва да е било нещо истинско. Не би могло да е истинско. Толкова много лица, а на тях само бяс и омраза. Сигурна бях, че ще ме убият, но когато свалих защитата си, те само ме погледнаха… и се махнаха. Не знам защо.

— Но вие знаете, Капитане — каза Изследователката. — Нали?

— Моля всички да седнат в креслата — обади се ИИ. — Подготвям катера за кацане.

Сайлънс помогна на есперката да стане и я настани в креслото, преди да се върне на мястото си. Изследователката се озъби зад гърба му и след това се престори, че не го забелязва. Щурмоваците се спогледаха и нищо не казаха, макар и лицата им да бяха твърде красноречиви.

— Направих опит да се свържа с Тринадесета база — съобщи ИИ, — но никой не отговаря. Силовият екран около базата все още е включен и в обсега на моите сензори няма признаци на живот или движение. Следователно смятам, че е безопасно да кацнем, Капитане, освен ако вие не отмените решението ми.

— Не, Один. Спусни ни колкото може по-близо до базата. После поддържай сензорите в най-чувствителния режим, а бойните системи в пълна готовност, докато не издам друга заповед.

— Разбрано, Капитане.

Катерът забави движение и спря само на десетина метра от трепкащия силов екран, затворил плътно базата. Корабът меко докосна площадката. Сайлънс се взираше напрегнато в компютърната симулация, която сега заместваше стените на кабината. За пръв път бе поразен от огромната площ на космодрума. Поначало той бе създаден за нуждите на великанските товарни кораби при построяването на базата. Тогава Сайлънс бе Капитан на един от тях и ясно си спомняше непрекъснатото оживление около Тринадесета база, корабите прииждаха от всички краища на Империята. Огромните сребристи туловища покриваха площадките за кацане, докъдето стигаше погледът, приличаха му на склад за абстракционистки скулптури. Но сега ги нямаше и катерът стърчеше самотно, също като някакво джудже сред необятното разчистено поле и извисяващите се дървета край него.

Той се изключи от сензорите и образът изчезна, заместен от безлични стоманени стени. Сайлънс завъртя креслото си и кимна рязко на своята група.

— Знам, че всички сте натрупали доста въпроси, но ще трябва да ме изчакате още малко. Положението тук е много сложно и скапаният полет беше само началото. Доколкото виждам, няма сериозно пострадали. Добре. Один, какви са повредите?

— Нищо съществено, Капитане, но корабът ще бъде годен за излитане чак след няколко часа. Най-тревожно е разкъсването на корпуса. Възможностите ми са ограничени, тъй като нямам на разположение ремонтната база на кораба-майка.

Сайлънс кимна леко.

— Най-лошата вероятност?

— Капитане, ако не мога да възстановя корпуса, няма да помръднем оттук. Разбира се, винаги можете да повикате друг катер от „Тъмен вятър“, но никой не е в състояние да гарантира, че ще кацне по-успешно.

— Чакайте малко — намеси се Стасяк. — Значи заседнахме тук, а?

— Не се вкисвай — бързо го отряза Рипър. — Това е най-лошият вариант. Нещата още не са толкова зле. Засега.

— Капитане, аз също имам някои въпроси — прозвуча студеният глас на Изследователката. — Тази планета официално е включена в списъка на изгорените светове. Тук не би трябвало да е останало нищо живо. Но нещо в онази буря се опита да ни убие, макар и сензорите да не го забелязваха. Вие знаете какво беше то. Познахте го. По всички въпроси, засягащи чуждите раси, аз съм представител на Империята. Настоявам да дадете обяснение. Какво беше нещото в бурята?

— Ашраите — отговори Сайлънс.

— Но те са мъртви. Изтребени.

— Да. Знам. Казах ви, че положението е сложно.

— Ама какво, по дяволите, ни вадеше душата по пътя насам? — намеси се Стасяк. — Призраци ли бяха?

Сайлънс се усмихна едва забележимо.

— Може би. Ако има планета, обитавана от своето минало, това е Ансилай. — Той се запъна и бързо огледа лицата пред себе си. — Някой от вас дали… почувства нещо, докато слизахме?

— Че как — изръмжа Стасяк. — Съвсем си ми беше ясно, че ще ни пречукат.

Рипър сви рамене. Изследователката се озъби, но поклати глава. Сайлънс насочи вниманието си към есперката.

— А ти, Диана? Ти какво усети?

Младата есперка не вдигаше поглед от сплетените в скута й пръсти.

— Можеха да ни смажат. Нашият силов щит не ги спря, а оръдията не им навредиха с нищо. Но в последния миг те ме видяха и си отидоха. Не знам защо. А вие знаете ли, Капитане?

— Да — заяви Сайлънс. — Защото си невинна. — Вдигна ръка, за да спре въпросите и възраженията. — Добре, сега внимавайте. Натовариха ни с тази задача малко набързо, затова не сте получили кой знае какви инструкции. Отчасти защото никой не знае какво става на тази планета. И отчасти защото исках да се озовете тук, без да сте обременени с предубеждения.

Преди десет години Империята откри, че Ансилай е богата на важни за нас метали, и започна добива им. Ашраите — местният разумен вид — имаха сериозни възражения. Дотолкова, че се вдигнаха на бунт срещу Империята, подпомогнати от предател. Този човек се обърна срещу собствената си раса. Бойните части на Империята бяха малобройни и не бяха в състояние да устоят на страшната свирепост на Ашраите, макар и да имаха превъзходство във въоръжението. Не можехме да си позволим поражение. Металите са твърде важни за нас. Така че войските се оттеглиха на околопланетна орбита, повикаха междузвездните кръстосвачи и цялата прокълната планета беше изгорена от полюс до полюс. Металните дървета оцеляха. Но нищо друго. Скоро след това добивът на метали бе възобновен.

Историята обаче не свършва дотук. Това не са обикновени дървета. Те покриват деветдесет процента от повърхността на планетата и изцяло се състоят от метал. Въобще не съдържат органични вещества, но извън всякакво съмнение са живи. Те са израсли, а не са направени. Корените им извличат метали от недрата на този свят, отделят по-тежките от тях и ги струпват в стволовете си. Не знаем как го постигат. Има основания да се предполага, че дърветата са създадени с генно инженерство. И наистина е доста пресилено да вярваме, че нещо толково изумително полезно се е развило случайно. Особено като си припомним, че точно тежките метали, които дърветата извличат, идеално подхождат за гориво на междузвездните двигатели. Известно е колко са редки тези метали и затова ще разберете защо Империята бе готова на всичко, за да не й се пречка никой в преработването на тази уникална гора.

— Я спрете за момент — прекъсна го Фрост. — Нима искате да кажете, че Ашраите са създали тези дървета?

— Не. Цивилизацията им никога не е достигала такова равнище. Всъщност първият екип Изследователи събрал доказателства, че цивилизацията на Ашраите възникнала много след засаждането на дърветата. А това ще ви подскаже колко отдавна гората си стои тук.

— Но ако Ашраите не са били генинженерните творци на дърветата — бавно изрече Рипър, — тогава кой?

— Уместен въпрос — кимна Сайлънс. — Който и да е, нека се надяваме, че няма да се върне, за да види как му съсипваме градинката. Та докъде бях стигнал? Аха. На Ансилай има двадесет подстанции, управляващи автоматизираното оборудване, което подкопава корените на дърветата, за да бъдат лесно съборени и обработени. Тринадесета база пък управлява всички подстанции и е единствената, в която работят хора. Персоналът тук си прекарва времето в очакване някъде нещо да се повреди, за да излязат навън и го оправят. За последен път са се свързали с Империята преди четири дни. Оттогава не сме получавали от тях дори думичка. В момента положението е дразнещо, да не кажа и малко тревожно. Ако продължава така и добивът на метали спада поради повреди в машините, Империята може сериозно да закъса. Боя се, че всички изпаднахме в прекалена зависимост от тукашните метали. Някакви въпроси?

— Има — отвърна Рипър. — Капитане, вие какво правите тук? Не е обичайно един Капитан на кораб да се излага на такава опасност.

— Но и положението не е от обичайните — напомни Сайлънс. — Аз… имам лични причини да сляза тук. Засега обаче не смятам да ги обсъждам с вас.

— Добре — обади се Фрост. — Тогава да поговорим за Тринадесета база. Силовият екран е последното спасение на всяка нападната база. Какво ги е застрашило и ги е уплашило дотам, че да се скрият зад силовия екран?

— Може и те да са видели призраци — каза Диана Вертю.

Сайлънс се усмихна едва-едва.

— Когато влезем в базата, ще ги попитате.

— Как обаче ще проникнем вътре? — остро попита Фрост. — Не разполагаме с нищо достатъчно мощно, че да пробием силовия екран. Разрушителните оръдия на „Тъмен вятър“ може и да свършат работа, но с подобна огнева мощ само ще сплескаме всичко в радиус от една миля — несъмнено ведно с всички вътре в екрана. После ще отнесем остатъците от Тринадесета база, побрани в не особено голяма кофа.

— Вярно си е — Стасяк се ухили унило. — Има само един начин — някой да влезе в командния център на базата и да изключи екрана. Ама не ми се вярва това да стане, както е тръгнало. Капитане, ако не сте си осигурил някакво супероръжие, за което Империята даже не е чувала, май сме били път напразно.

Сайлънс го изгледа невъзмутимо.

— Стасяк, бъди добро момче и не ми повишавай глас. Знам какво правя. Компютър, има ли признаци на враждебен живот извън кораба?

— Никакви, Капитане — веднага отговори ИИ. — В обхвата на сензорите ми липсват всякакви признаци на живот. Според данните в моите файлове персоналът на Тринадесета база се състои от сто двадесет и седем души, но за съжаление не мога да потвърдя това. Силовият екран блокира достъпа на сензорите ми.

— А какво ще кажеш за нещата, които ни нападнаха по време на спускането? — попита Диана Вертю. — Не може да са изчезнали ей така.

— По време на спускането сензорите ми в нито един момент не отбелязваха признаци на живот — съобщи ИИ. — Ако е имало нападатели, щях да забележа присъствието им и да ви уведомя. Ако позволите да ви напомня, еспер Вертю, това е изгорен свят. Тук няма нищо живо.

— Е, все пак нещо замалко да му види сметката на този кораб — възрази Фрост. — Доста си личи, като го гледам.

— Съгласен съм, че катерът получи сериозни повреди от бурята — спокойно отвърна ИИ. — И въпреки това съм принуден да настоявам, че в нея не бяха забелязани никакви форми на живот. Ако имаше такива, моите сензори щяха да ги открият.

— Видях ги с моя есп — настоя Диана. — Почувствах яростта им.

— Вероятно халюцинации — предположи ИИ. — Възможно е да са били причинени от претоварването по време на полета. Ако е необходимо, ще ви дам транквилизатори.

— Не сега — прекъсна го Сайлънс. — Хайде, хора, готови за излизане. Пълен полеви комплект за всеки, това се отнася и за вас, еспер. Размърдайте се!

Групата веднага се раздвижи, събраха се около Изследователката. Тя счупи печата на оръжейния сектор и раздаде на всеки необходимото. Двамата щурмоваци се спогледаха замислено. Пълният полеви комплект включваше туника от гъвкава стоманена броня, ударни и запалителни гранати, мечове и енергийни пистолети, както и личен силов щит. Обикновено се използваше само при преки въоръжени сблъсъци и като крайна мярка при потушаване на бунтове. Стасяк награби комплекта си и се дръпна възможно по-далеч от Капитана и Изследователката в тясната кабина. Рипър го последва и двамата допряха глави, привидно подреждайки принадлежностите си.

— Мразя тая история — тихо промълви Стасяк. — Мразя я и тая планета, и тая мисия. Пълен полеви комплект за мъртва планета, а? И един Капитан, който дрънка за призраци и супероръжия. Рипър, на тоя мъж нещо му има. Майната му на всичко, ама след пет месеца ми изтича срокът. Някакви си пет месеца и вече не съм в Службата, а сам съм си господар. Само дето никога нищо не ми потръгва като на хората, та затова ето ме натикан в тая скапана бъркотия. Побъркан Капитан и идиотска задача. Халюцинации, а? На гъза ми да ги разправя тия. Хич не ми пука дали това тук се води изгорен свят. Има си нещо живо и то никак не ни обича.

— Тогава защо не намерихме мишени за оръдията? — промърмори Рипър, докато с уверени движения навличаше бронята си. — Няма съмнение, че светът е бил изгорен. Проверих в компютрите на кораба, преди да слезем. Десет години, откак шест звездни кръстосвача ударили по Ансилай с всичко, което имали. Прочистили планетата от полюс до полюс.

— Шест кораба? — учуди се Стасяк. — Нали стандартната операция включва два, най-много три, ако яйце ти се пече на гъза. Какво е имало тук долу, щом са решили да съберат шест кораба?

— Има още нещо — каза Рипър. — Я познай кой е командвал изгарянето на Ансилай?

Стасяк престана да се бори със закопчалките на бронята си.

— Сайлънс?

— Улучи. На него възложили да смаже бунта на Ашраите. И когато станало съвсем смахнато, той поискал разрешение за изгарянето.

Стасяк бавно завъртя глава.

— Става все по-свежо. Рип, тук лошо ни се пише. С костите си го усещам.

— Не се спичай, остави на стария Рип да те измъкне от дупката.

Стасяк само го изгледа.

Диана Вертю се мъчеше да си сложи гъвкавата броня. Етикетът твърдеше, че размерите бяха подходящи за нея, но това се оказа лъжа. Накрая едва намъкна бронята върху тялото си и през отвора се показа зачервеното й лице. Дългата метална туника й пречеше, никак не й се искаше да мисли какво щеше да усеща след още няколко часа. Погледна меча и ръчния разрушител, поколеба се и тръгна към оръжейния сектор, за да ги върне.

— Не те съветвам да ги оставяш — предупреди я Изследователката Фрост. — Вероятно ще ти потрябват.

— Не използвам оръжия — твърдо отсече есперката. — Не съм убиец. Ще задържа силовия щит и това е всичко.

Изследователката вдигна рамене.

— Както искаш. Главата си е твоя.

Тя намести удобно кобура с разрушителя на дясното си бедро и взе меч с ножни. Беше дълъг, доста различен от стандартната изработка и Изследователката го преметна през лявото си рамо, за да го закопчае зад гърба си. Върхът на ножницата почти докосваше пода. Фрост забеляза пълния с любопитство поглед на есперката и се усмихна.

— Това е клеймор. Меч от старата Земя. От много поколения се предава в моя клан. Добро острие.

— Убивала ли сте с него? — попита Вертю.

Тонът й беше съвсем любезен, но Изследователката застана нащрек, защото й се стори, че долови неодобрение.

— Разбира се — заяви тя. — Това ми е работата.

Пъхна се в оръжейния сектор и извади препаска с гранати. Нагласи я стегнато през дясното си рамо и сви ръце няколко пъти, за да се увери, че нищо не пречи на движенията й. Озърна се към есперката.

— Ако нямаш желание да се биеш, поне не ми се пречкай в краката. И не очаквай да те пазя. Това не ми влиза в работата.

Затръшна люка и се присъедини към Капитана и щурмоваците, застанали пред въздушния шлюз. Вертю я проследи с поглед, но нищо не каза. Сведе очи и отиде при другите. Сайлънс огледа всекиго, веждите му леко се повдигнаха, когато видя, че есперката не е взела оръжия. Набра защитните кодове за люка на въздушния шлюз. Той се отвори със съскане и Сайлънс влезе пръв. Шлюзът едва побра всички и когато люкът се плъзна на мястото си, малката камера стана неприятно претъпкана. Вертю силно притисна ръце към тялото си, за да спре треперенето им. Не понасяше затворени пространства.

— Один, тук е Капитанът — повика Сайлънс през комуникационната си присадка. — Моля, отговори.

— Контактът потвърден — промърмори ИИ в ухото му. — Данните от сензорното сканиране са нормални. Никакви форми на живот. Въздухът, температурата и притеглянето са в границите на допустимото. Остават още седем часа до залеза.

— Компютър, отвори външния люк.

Той също изсъска от разликата в налягането. Сайлънс тръгна напред, но се спря, когато бризът довя миризмата на Ансилай. Остър дъх на дим. Макар че не бе го вдишвал вече десет години, веднага му се стори познат, сякаш никога не бе напускал планетата. Вирна брадичка и стъпи на площадката, последван от останалите. Сивият следобед бе хапещо студен, от устата на Капитана излитаха облачета пара. Чу серия слаби прещраквания — включваха се нагревателни елементи в дрехите му. Високите метални дървета ограждаха целия космодрум, запълваха хоризонта във всички посоки. За последен път видя металната гора на Ансилай преди десет години. Като че беше вчера.

Тринадесета база бе разположена по средата между площадките за кацане, скрита зад силовия си екран. Защитният купол сякаш се въртеше и трепкаше — същински великански бисер в мътен метален обков. Лесно беше човек да си представи как нещо черно и незнайно се е притаило зад екрана, взира се в екипажа на катера и изчаква. По гръбнака на Сайлънс полазиха ледени тръпки, които нямаха нищо общо със студа. Той се усмихна кисело, вдигна рамене и прогони тези мисли от съзнанието си. Огледа се през рамо да провери как хората му реагират на новата обстановка. Двамата щурмоваци държаха разрушителите си в ръце, очите им трескаво се стрелкаха наляво и надясно, търсеха възможна опасност и свикваха с околността. Изследователката стоеше малко встрани, невъзмутимо се вглеждаше в силовия екран. Есперката бе скръстила ръце на гърдите си от студ, обърната към гората, очите й изглеждаха големи на бледото изпито лице. Май никой не се безпокоеше особено. Това скоро щеше да се промени. Сайлънс се прокашля, за да привлече вниманието им.

— Налага се да ви оставя замалко. Докато ме няма, Изследователката командва. Ако се появи проблем, тя може да се свърже с мен по командната линия. Но не искам да ме безпокоите, освен при извънредно важна промяна в положението. Имаме нужда от помощ, за да пробием силовия екран, и мисля, че знам къде да я намеря.

Фрост присви очи насреща му.

— Помощ ли? На Ансилай? Капитане, не мислите ли, че е време да ни просветлите какво става тук?

— Не. Има време.

— Е, няма ли поне да ни кажете къде отивате?

— Разбира се. Отивам да поговоря с предателя, известен като Гарвана. Той ще ни преведе през силовия екран. Стига да не реши, че е по-добре да ни избие.