Светът на призраците

ДЕСЕТА ГЛАВА ПРИЯТЕЛСТВО И ВЯРНОСТ

Фрост взе ударна граната от колана си, зареди я и я метна безгрижно над главите на наблюдаващите хуманоиди. Неколцина обърнаха идиотските си лица, за да я проследят, но другите изобщо не реагираха дори след като Изследователката метна още две гранати. Първата избухна гръмотевично сред самото гъмжило на изчадията и остави кървава дупка в редиците им. Димни кълба запълниха коридора, кръвта пръсна като алена мъгла. Следващите гранати се взривиха след секунди, а Фрост и Диана се гушеха в ниша на стената, притиснали ръце към главите си. Плътната маса от твари пое удара, по цялата дължина на коридора се разхвърчаха парчета от осакатени тела. Живите и ранените се препъваха безцелно напред-назад, стъписани и объркани. Фрост се засмя весело, докато насочваше разрушителя към едно от съществата, за да му откъсне главата. Диана се сви от неприкритата жажда за насилие в гласа на Изследователката и яростно се зае да отръсква от униформата си кървавите капки.

Хуманоидите се блъскаха, удряха въздуха, посягаха един към друг. Фрост се засмя тихичко, вдигна своя клеймор и тръгна напред с леки гъвкави крачки. Острието проблясваше в светлината на лампата, докато тя пронизваше и сечеше тварите. Мечът цепеше кости и разрязваше плът, Фрост беше навсякъде и никъде, отскачаше и налиташе с мълниеносни движения. Тела падаха във всички посоки и повече не помръдваха, хуманоидите сляпо протягаха ръце в дима и хаоса, докато ръководещата ги чужда воля се опитваше да разбере какво става. Изследователката разчистваше пътека в тълпата уродливи творения и беше доволна от живота.

Диана Вертю се съсредоточи в усилието да поддържа псионната си невидимост, стремеше се към равновесие между желанието да се предпази и ролята си на примамка. Остави смътно усещане за своето присъствие да се просмуква през психическата защита, за да привлича вниманието на пришълеца, но криеше точното място зад преграда от неяснота, така че нито чуждият разум, нито неговите марионетки да научат къде е в действителност. Тварите се блъскаха около нея с протегнати ръце — смразяваща душата безлика маса от остри нокти и тракащи челюсти, но никой не я откриваше дори когато я избутваше от пътя си. Тя силно захапа долната си устна, за да не писне. Хуманоидите бяха скроени от труповете на хората в базата. Макар да ходеха и търсеха с упорит устрем, те си оставаха мъртъвци. Лицата им не издаваха дори следа от мисъл, кожата им беше мъртвешки студена и нещо стъписващо нечовешко прозираше в немигащите им очи. Диана притискаше гръб в стената, лицето й се гърчеше от ужас, надхвърлящ дори погнусата, дърпаше се при всеки допир. Човъркаща болка се загнезди в лявото й слепоочие, острите шипове на мъчението я заслепяваха, докато се бореше да съхрани неустойчивото равновесие на присъствието си. И беше, и не беше тук. Доловима, но невидима. Най-тежко беше да понася увереността, че ако изгуби контрол дори за секунда, хуманоидите ще се вкопчат в нея и ще я разкъсат.

Фрост сякаш танцуваше и се перчеше сред враговете, пируетите й показваха изострената докрай реакция на професионалния воин, а мечът свистеше в неудържими дъги. Беше чудесно острие, стомана от старата Земя и макар да нямаше свойствата на мономолекулярния слой, с тежестта и твърдостта си клейморът беше напълно достатъчен да възпре хищно протегнатите ръце на хуманоидите. Те се скупчваха около Изследователката — живо море от омраза и агресивност, но никой не беше толкова бърз или ловък, че да я докопа. Острите нокти се забиваха в пустотата на въздуха, но тя никога не беше на същото място, неспирно отправяше предизвикателствата си да я намерят и хванат, ако могат. Силовият щит отхвърляше малцината, успели да я доближат прекалено, искрящото енергийно поле с лекота отбиваше натиска на нечовешката сила. Но дългата употреба опасно изчерпваше запасите на енергийния кристал, едва ли оставаше много време до угасването на щита. Фрост явно не се тревожеше от това. Хуманоидите рухваха около нея, тя беше в стихията си, вършеше онова, за което беше обучена, може би дори предопределена по рождение. Никой не можеше да се изпречи срещу нея. Нека нападат. Нека всички наведнъж я връхлетят. Тя е Изследовател, боец на човечеството и пришълецът трябва да разбере какво означава това.

Диана гледаше как Фрост сече на парчета движените от чужда воля мъртъвци, при това с грация и артистизъм. Струваше й се, че общото на Изследователката с хората не е повече, отколкото на тварите, срещу които се сражаваше. Лицето й бе застинало в маската на ледено презрение, без нито следа от съчувствие или съпреживяване. Убиваше, защото умееше да върши това и защото владееше занаята почти до съвършенство. Експерт в изкуството на изтреблението. Не че самата Диана таеше в душата си съчувствие към тези изчадия. Лесно беше да разгадае по лицата им, че в тези фигури само формата донякъде напомня за нещо човешко. Смъртта беше единственият им път към достойнството и покоя. Чудеше се дали би трябвало да помогне на Фрост в битката, но не можеше да си наложи. Отчасти защото усилието да поддържа половинчатата си невидимост я изтощаваше, но и защото дори мисълта да употреби насилие я отвращаваше. Тя също бе добре обучена от Империята.

Изведнъж хуманоидите се дръпнаха назад, обърнаха гръб на Изследователката и изчезнаха в околните стоманени стени. В един миг коридорът бе станал тесен от дима и зловещите фигури, в следващия вече ги нямаше. В бавно разсейващия се дим се открои фигурата на Фрост, озадачено отпуснала меча си. Дори не дишаше тежко. От кървавите рани на пръснатите наоколо трупове стърчеше назъбен метал, стените и подът бяха опръскани с червени петна, но двете жени бяха сами. Изследователката подсмръкна разочаровано и се върна при Диана, като пътьом изтръскваше тежките капки от меча. Есперката рязко се дръпна от кървавото острие, но Фрост не обърна внимание. Тупна Диана по рамото и огледа коридора с доволна усмивка.

— Май множко им дойдохме. Жалко. Тъкмо стана забавно.

— Още не е свършило — меко възрази Диана. — Идва нещо друго.

Изследователката впи очи в нея и се обърна с вдигнат меч.

— Пришълецът?

— Трябва да е той. Гори в мислите ми като фар, ярък и неукротим. Наранява съзнанието ми. И всичко е някак… объркано.

— На какво разстояние е от нас?

— Наблизо е. Долавям мислите му. Но не прозирам никакъв смисъл. Има и чувства, но съвсем непознати за мен. Сякаш гледам небесна дъга с несъществуващи цветове…

— Еспер, разсейваш се — прекъсна я Фрост. — Не се отклонявай. Колко е голям? Каква е силата му? Откъде ще се появи?

— Почти стигна до нас — Диана потри чело, за да прогони разгарящата се отново болка. — Все по-трудно го отблъсквам от съзнанието си. Сякаш се взирам в слънцето, заслепява ме… Той е силен, могъщ. Нечовешки силен.

— Еспер, съсредоточи се.

— Не мога… Прекалено е…

— Тогава просто го докарай насам. Бъди си примамка, а за останалото аз ще се погрижа.

Пришълецът се показа в края на коридора и Фрост млъкна. Беше грамаден, запълваше цялото пространство от стена до стена и от пода до тавана, като куршум в цевта на пушка. Тъмното ръбесто тяло изглеждаше дълго и силно, дебелите въжета на мускулите се виеха и издуваха като напрегнати вени. Метални ивици пронизваха плътта му — не бяха добавени, а жива част от тялото. По лъскавия гръб стърчаха остриета и шипове, краят на съществото не се виждаше. На плоската глава нямаше очи нито други отличителни черти, нищо освен металните зъби, щракащи в широката паст, напомняща за вълчи капан. Челюсти с такива размери можеха да откъснат човешка глава с едно захапване, всеки зъб приличаше на внушителен кинжал. Напредваше метър по метър в бавен устрем, зловещ като гръмотевичен облак, спуснал се на земята. Крайниците му тракаха по металните стени, дъхът му съскаше в зейналата уста.

Диана искаше да се обърне, за да не гледа, но не й стигна воля за това. Този изрод оскърбяваше самите основи на разума й. Смес от живо и неживо, от плът и технологии, израснала, а не скроена от части. Тя се опитваше да си представи що за адски натиск на околната среда, каква извратена еволюция би могла да сътвори такава форма на живот, но не успяваше. Беше твърде чужд, твърде различен от хората. Съществото гореше ярко в ума й, силата на присъствието му като че издуха с мощен напор нейната защита, докато Диана остана открита и беззащитна пред него. Пришълецът сякаш я погледна със сляпата си глава и узна къде е тя, а пред нея се разкриха напълно заплетените образи и мисли в съзнанието му. Нищо не би могла да проумее, абсолютно нищо.

— По-голям е, отколкото очаквах — разговорливо отбеляза Фрост. — Трябва доста да е пораснал, откакто е напуснал кораба си, вероятно защото си е похапвал хората от базата. Чудя се какви ли размери ще достигне, ако бъде оставен да расте неограничено… Както и да е, ще отстъпим този проблем на специалистите. Дръпни се, еспер, сега ще му пробия една дупка.

— Оръжието ви няма да го спре — каза Диана. — Нищо няма да го спре. Твърде е голям. И чужд.

— Хайде де — сопна се Фрост. — Някакъв си пришълец.

Тя насочи разрушителя към плоската глава и натисна спусъка. Необузданата енергия на лъча изгори отвор, мазна черна кръв полепна върху стените и тавана. Съществото нададе оглушителен вой, звукът разтресе не само ушите, а и костите на Диана. Грамадната глава се залюля, а Фрост гледаше стъписана, докато разкъсаната плът се събираше, стоманени и сребърни нишки закриваха раната като превръзки. Изследователката прибра оръжието в кобура.

— Еспер, май загазихме. Доста разчитах на разрушителя да ликвидирам тази твар. Е, когато плановете се провалят, трябва да импровизираме. Имам още малко гранати. Когато ти кажа, бягай. И не се мотай, защото ще те настъпвам по петите.

Откачи граната от колана си, подхвърли я небрежно, зареди я и я търкулна по пода към пришълеца. Кресна на Диана, есперката се извъртя и затича по коридора. Пришълецът също се хвърли напред, туловището му затисна гранатата. Фрост тутакси настигна есперката. Грубо я подкани да побърза, после млъкна, за да не нарушава ритъма на дишането си. Гранатата избухна, подът подскочи под краката им. Задоволството й продължи само миг, сетне рев запълни коридора, рязък и неумолим. Подът отново затрепери, но вече под тежестта на пришълеца, впуснал се да ги преследва. Фрост се помъчи да си представи колко бързо можеше да бъде такова туловище, но бързо се отказа. Нищо от нейното обучение и опит не бе я подготвило за срещата с тази разновидност на живота. Твърде много се различаваше от всички разумни раси, срещани досега от човечеството.

Извика в мислите си плана на етажа и поведе Диана към тесните коридори с надеждата, че там пришълецът не би успял да вмъкне туловището си. Но той по-рано бе минал навсякъде. Странните израстъци се поклащаха от изпотената стомана на стените, блещукащите нишки висяха под разкъсания таван. Накрая се наложи да спрат, Диана трябваше да си поеме дъх. Фрост се озърташе нетърпеливо, докато есперката се облягаше на ръката й, свела глава в борба за всяка глътка въздух. Изследователката още дишаше равно и леко. Бе подготвена и за по-страшни изпитания. Съвсем лесно можеше да избяга от пришълеца, но не биваше да изоставя есперката. Докато размахва примамката пред опасната твар, онзи ще мисли само за това и няма да се тревожи за направеното от Гарвана и Капитана.

Тя насилваше очите си да съзрат нещо в непроницаемия мрак, приготвила в едната си ръка разрушителя, а в другата запалителна граната. Май не разполагаше с възможности да убие пришълеца, но изобщо не се съмняваше, че ще задържи вниманието му. Бавно огледа коридора, търсеше пътища за отстъпление и вероятни засади. Навсякъде дупки — по стените, по тавана, някои водеха към тунели, наглед достатъчно широки да поберат и катера на „Тъмен вятър“. Гадината бе поработила усърдно.

Фрост се намръщи и изведнъж осъзна, че подът вече не се тресе. Пришълецът сигурно бе избрал заобиколен път, за да изненада жертвите си. Значи вече всяка дупка можеше да се превърне в изходна точка за атака. Тя пристъпи към най-близкия широк отвор и предпазливо надникна. Някъде в тъмните дълбини дочу мърморещи гласове, вече познатия хаос от човешки и незнайни звуци. Зареди запалителната граната, бързо отброи закъснението и с цялата си сила я запрати в тунела. Отстъпи и се долепи в стената.

Глух тътен, от дупката изригнаха обвити в дим пламъци заедно с разпръснати парчета плът. Фрост се ухили свирепо и задърпа Диана в тръс по коридора, забавяше се само за миг пред всеки широк отвор, за да го изгори с разрушителя. Яростните изблици на енергия осветяваха тунелите, но никъде не съзираше нито следа от пришълеца, а с всеки изстрел времето за презареждане на оръжието се удължаваше.

Фрост спря пред края на коридора, колебливо завъртя глава. Доста поразии направи из базата, но това въобще не й помагаше да възпре врага. Пришълецът би трябвало да ги е открил. Не беше толкова лекомислена да се надява, че са му избягали или е изостанал, значи той кроеше нови клопки с изобретателния си нечовешки ум. Фрост се усмихна. По присъщия й хладнокръвен начин тя се забавляваше с преследването. За пръв път срещаше истинско предизвикателство, имаше първата възможност в живота си да напрегне докрай ума си, за да надхитри чуждия разум. И владееше положението. Докато се движеше заедно с примамката, пришълецът можеше само да ги гони. Беше твърде голям, тромав и тъп, за да направи друго, освен да се влачи след тях. А когато Капитанът и престъпникът унищожат центъра на изкуствената му среда, тя ще се нахвърли срещу противника си и ще го подгони. Рязко се обърна, когато отново чу слаб шепот. Есперката стоеше със затворени очи и трепереше неудържимо.

— Тук е — промълви Диана. — Намери ни.

— Къде? — попита Фрост. — Въобще не го виждам.

— Съвсем наблизо е.

Изследователката се озърташе припряно, напрягаше слуха си да долови пак чудноватите звуци, но нищо не помръдваше в тъмата, тишина цареше в застоялия въздух. Фрост сви вежди, потупваше се по крака с разрушителя. Където и да е този пришълец, би го усетила отдалеч. Нямаше как да ги доближи, без трусовете на пода да ги предупредят. Дори и ако се появи от някой тунел в стените. Някакво предчувствие я накара да извие очи нагоре.

Плоската глава се подаде от огромна дупка в тавана, сякаш червей-великан надничаше от проядена ябълка. Фрост сграбчи Диана и мощно се оттласна настрани, а чудовището се свлече на пода. Всичко наоколо се разтърси от удара. Фрост се превъртя и веднага скочи, пръстите й вече стискаха граната. Зареди, метна я към пришълеца, изправи Диана и я хвърли зад най-близкия ъгъл. Броеше тихо, докато тичаха по страничния коридор, усети напора на прегрятия въздух, последван от мощен рев. Фрост се засмя. Е, не можеше да убие проклетата гадина, но все пак успяваше да й навреди.

Тласкаше есперката пред себе си, възползва се от бягството, за да провери енергийния кристал на разрушителя. Беше почти изтощен, оставаха три, най-много четири изстрела. А подът пак трепереше. Значи пришълецът не изоставаше. Рискува поглед през рамо и изпсува безстрастно. Беше по-близо, отколкото се надяваше, дори ги настигаше. Тази твар се движеше изненадващо пъргаво за огромната си телесна маса. Фрост си позволи мигновена усмивка. Досега все се случваше тя да е преследвач. Да бяга беше съвсем ново преживяване. И то доста ободряващо.

Завиха зад следващия ъгъл и се заковаха на място. Показаният в плана дълъг коридор беше запечатан с плътни паяжини. Фрост вдигна разрушителя. Имаше достатъчно енергия, за да си пробият път, но може би щеше да й се наложи да стреля и по пришълеца. Вдигна рамене и насочи оръжието към паяжината. Лъчът я проби, обгорелите краища почерняха около дупката. Фрост понечи да затича напред, но замря — паяжината бавно се възстанови с елегантна лекота. Пак не можеха да минат, но загубиха един изстрел. Нямаше смисъл да хаби енергийния кристал за втори опит. Бързо плъзна поглед из коридора. Тук стените и таванът също бяха надупчени — още резултати от усърдието на пришълеца. Фрост се врътна към есперката, която се озърташе назад със зейнали очи, устните й потрепваха.

— Еспер, ще трябва да се бием. По-точно аз ще свърша това. Няма с какво да ми помогнеш, само може да пострадаш, ако се мотаеш из краката ми. Затова искам да продължиш сама. Избери си някой от тунелите. Все водят нанякъде. Ако се пъхнеш в по-тясна дупка, пришълецът няма да те преследва. Аз трябва да остана тук и да му отвличам вниманието, докато Капитанът и Гарвана приключат тяхната част от работата.

— Сама не можете да направите нищо на това същество — възкликна Диана. — Оръжието ви не го нарани, а гранатите само го забавиха. Ако останете тук, ще умрете. Елате с мен. Ще прикрия и двете ни с невидимост, ще се отървем от пришълеца из тунелите.

— Не, еспер. И ние си имаме задача, забрави ли? Трябва да отвличаме вниманието му.

— Но ако ви убие, не ще постигнете нищо. Ще умрете тук!

Фрост вдигна вежди.

— Не е съвсем сигурно. В края на краищата аз съм Изследовател. Не бива и двете да се крием из тунелите. За нас те са непозната територия. Няма съмнение, че пришълецът знае разположението им доста по-добре. Ти върви, еспер. Аз ще го задържа тук. Ти трябва да оцелееш, за да го подмамиш отново, ако се наложи. Тогава ще му бягаш сама, значи непременно ти е нужна голяма преднина. Тръгвай, еспер.

Диана не отместваше погледа си от лицето й.

— Но вие ще умрете тук, така ли?

— Няма, доколкото зависи от мен.

— Ще умрете, нали?

Фрост въздъхна примирено.

— Да, еспер. Твърде вероятно е. Но няма значение. Аз си знам задълженията. А и винаги съм вярвала, че ще умра в битка, не в леглото си. Тази вероятност също е част от професията. Не ми пука. Това е мой дълг и такъв ми е животът. Нищо друго не съм искала.

— Истината е, че Империята ви е накарала да искате това. Програмирали са ви, точно като мен. Дали са ви подобие на живот и са ви внушили да го харесвате, сега пък ще умрете за тях, защото сте дресирана да не изберете разумния изход, да не бягате.

— Не, Диана, причината е друга. Ще остана и ще се бия, защото това умея да правя най-добре. Печелим време за другите — аз с битката, ти с бягството. Сега прави каквото ти казвам, влизай в тунелите. Моля те.

Диана неочаквано протегна ръце и силно притисна Фрост в прегръдката си. Изследователката се стресна в първия миг, после също прегърна Диана. Есперката се дръпна след малко и Фрост й помогна да се качи в отвора на най-близкия тунел. Диана се усмихна на Изследователката със стиснати устни, за да не покаже слабост, после изчезна в мрака, отнасяйки лампата със себе си. Фрост приспособи очите си да извличат максимална полза от разсеяната светлина. Обърна се към свободния край на коридора. Силовият щит бръмчеше остро пред лявата й ръка, в дясната усещаше успокояващата тежест на меча. Дишаше бавно и леко, напълно се владееше. Какво пък толкова! Някакъв си пришълец. Нещо се раздвижи в сенките отсреща и по лицето на Фрост плъзна широка усмивка.

В средоточието на паяжината, изградена от пришълеца, Гарвана и Сайлънс се споглеждаха безмълвно, докато ИИ невъзмутимо им обясняваше за зареденото ядрено устройство. Сайлънс гневно натика своя разрушител в кобура.

— Ама това е страхотно! Направо страхотно! И сега какво ще правим, дяволите го взели?

— Капитане, ако си склонен да ме изслушаш — започна Гарвана, — предлагам ти да обсъждаме плановете си на бегом. Имаме по-малко от тридесет и две минути, за да открием есперката и Изследователката, да не попаднем на пришълеца, да се разкараме от Тринадесета база, да убедим твоя компютър, че трябва да ни пусне в катера, и да се отдалечим от планетата, преди да е гръмнала бомбата.

— С други думи — изрече Сайлънс, — ще умрем. Проклятие, все пак да опитаме, ей така, напук. Один, засечи къде сме в момента и ни покажи най-краткия маршрут за излизане.

— Боя се, че не мога да направя това — отвърна ИИ. — Първо, не бива да ви допускам в катера. Вероятността да сте заразени от пришълеца си остава. Второ, неговият труп е необходим на Империята, както и възможно най-голяма част от технологиите му. Като отчитам потенциалната заплаха от страна на този непознат за нас разум, явно Империята ще има полза от цялата налична информация за мащабите и същността на новата опасност. Принуден съм да настоявам вие да направите всичко възможно за запазването на базата. Капитане, съжалявам, че се налага да прибягна до такива крайни мерки, но моите програми изискват да предприема всички необходими действия. Знаете, че е така.

— Ха, тъкмо човек си помисли, че по-лошо не може да стане, и вижда, че е сбъркал — отбеляза Сайлънс. — Один, да сключим сделка с тебе. Ти ще се съгласиш да ни качиш на катера и да ни откараш в сигурна изолация на „Тъмен вятър“, а ние ще спасим базата от унищожение. Какво ще кажеш?

— Споразумяхме се — потвърди ИИ. — Програмите ми позволяват да вземам гъвкави решения при извънредни обстоятелства.

— Правилно — одобри Сайлънс. — Поне за начало е добре.

— Извинявай — намеси се Гарвана, — но как точно смяташ да победиш пришълеца и да обезвредиш ядреното устройство за по-малко от тридесет и една минути?

— Да пукна, ако знам. Один, досега все си установил някаква връзка с компютрите на базата. Не можеш ли да се включиш в системите за контрол и да спреш отброяването?

— Засега не, Капитане. Тъй като самоунищожението е предвидено като крайно средство при безизходни ситуации, специалистите на Империята са вградили и множество защитни системи, които не позволяват намеса, щом устройството бъде включено. Пришълецът е успял да прекъсне отброяването по някакъв начин, но признавам, че не мога да разбера как. Прилагам всички достъпни за мен методи с цел да проникна в съответните системи, обаче прогностичният анализ показва, че това ще ми отнеме значително повече време от тридесетте минути, оставащи до взрива.

— Нали си знаехме, че точно това ще ни каже? — обърна се Сайлънс към Гарвана. — Ти да имаш някакви идеи?

Гарвана се намръщи замислено.

— Знаем ли поне къде е разположена бомбата?

— Е, компютърче?

— Точното й местоположение е информация, защитена с кодове на Сигурността, до които нямам достъп. По логически път стигаме до заключението, че е скрита някъде на трето ниво за постигане на максимален разрушителен ефект.

— Каквото и да правим, най-добре да побързаме — каза Гарвана. — Трябва и да се свържем с Фрост и Диана. Току-виж, в момента вече са се сблъскали с пришълеца и си представят, че имат безкрайно много време да го разиграват.

— Има един начин — проточи Сайлънс. — Нали това не засяга само нас? Не сме сами на планетата, нали така, Гарване? Винаги можем да разчитаме и на Ашраите.

Пришълецът връхлиташе по коридора като вряща приливна вълна, невъзможно огромен и невероятно бърз. Устата му зееше широко, показвайки острите като бръсначи зъби. След секунда вече беше пред Изследователката, тя се метна напред и скочи над приведената към пода глава на съществото, точно върху металните шипове по гърба му. Стъпи непохватно, за да избегне остриетата, но веднага възстанови равновесието си. Завъртя силовия щит в кръг, полето с пращене преряза шиповете. След като си разчисти място, тя заби меча в главата на пришълеца. Острието потъна до половината в неподатливата плът, от дълбокото гърло на гнусната твар се изтръгна пронизителен вой. Заудря глава в стените на коридора, опитваше се да се отърве от болката, но Фрост натискаше меча с две ръце и не позволи да бъде изхвърлена.

Около краката й се разливаше локва от гъста черна кръв, а Изследователката с дивашка усмивка въртеше върха на меча из главата, стремеше се да достигне мозъка. Пришълецът пищеше, непоносимият шум биеше в ушите й, дългото тяло се гърчеше в усилие да махне врага. Фрост налегна дръжката на меча с цялата си сила, успя да го забие още десетина сантиметра навътре. Движеше острието, за да разшири раната, но едновременно с разцепването на тъмната тъкан от кървящата плът изскачаха метални плетеници. Раната зарастваше с невероятна бързина, а металната мрежа беше достатъчно здрава, за да устои на меча. И бавно, сантиметър по сантиметър, мечът излизаше от плътта на пришълеца.

Фрост вдигна ръката си със силовия щит и я стовари като чук. Ръбът на полето мина през тялото като през мъгла, оставяйки след себе си дълъг разрез. Фрост коленичи до забития меч, силовият щит пращеше и искреше, когато удряше с него гърба на съществото. Пришълецът се мяташе лудо, плачливият му глас отекваше болезнено гръмко от стените. Фрост се мъчеше да запази равновесие, докато главата се блъскаше из коридора. По гърба около нея сякаш никнеха шипове, силовият щит бе изтласкан рязко от тялото. Фрост се облегна тежко на меча, но не можеше да го задържи в раната.

След миг в гърба на пришълеца зейна яма и Изследователката пропадна вътре. Потъна до колене още преди да реагира, а невидими за нея мускули започнаха да мачкат краката й. Тя изръмжа от болка, отчаяно сечеше с меча и силовия щит, но плътта на пришълеца продължаваше да я засмуква. Затваряше се около нея като живо море, с пълно равнодушие към усилията й да се освободи, а раните зарастваха толкова бързо, колкото Фрост успяваше да ги нанесе. Опипа с пръсти за мономолекулярния нож, пъхнат в калъф на бедрото й, но той вече бе изчезнал в тялото на пришълеца. Нещо дърпаше ходилата й, смъкваше я надолу, докато се озова заседнала до кръста в плътта на чудовището. Тъмната тъкан се надигаше около нея като приливна вълна.

Изкачилата се в тунела Диана погледна надолу и безпомощно стисна юмруци, когато видя как Изследователката потъва в гърба на пришълеца. Знаеше, че би трябвало да използва времето, дадено й от Фрост, за да избяга. Да я изостави, а тя неизбежно щеше да загине. Но не можеше. Ледена ръка притисна сърцето й, когато плътта на съществото се надигна неумолимо. Ако не направеше нещо веднага, Фрост щеше да умре. Но какво? Тя беше еспер, а не боец. Всичко друго, но не и боец. Оглеждаше се диво и очите й се спряха на масивна ръбеста секция от стената, недалеч от отвора на тунела.

Тя не обмисли хрумването си, защото знаеше, че ще се разколебае. Първо трябваше да отвлече вниманието на пришълеца. Смъкна психическата си защита и отхвърли невидимостта си като воал, от който вече нямаше нужда. Огромната глава на чудовището незабавно се извъртя към нея — сляпо, но уверено. Искаше да я хване и вече знаеше къде е. Фрост още потъваше в гърба му, само че по-бавно, сякаш пришълецът нямаше време да се занимава с нея. Вече я бе заловил, сега искаше есперката. Мощното тяло запълзя напред, късите крайници се оттласкваха от стените и оставяха вдлъбнатини в стоманата. Диана плясна гривната на лявата си ръка, силовият щит се появи. Пришълецът вдигна високо глава, търсеше я. Диана се протегна от отвора на тунела, висеше рисковано само на една ръка. Удари с енергийното поле по секцията от стената. Трептящата светлина на щита се заби в опорите и секцията се заклати, крепена само от едно метално въже. Диана се изпъна в цял ръст, вече висеше над коридора. Уродливата глава се надигна към нея, беше на броени сантиметри. Девойката стисна зъби, протегна ръка и преряза последното въже. Секцията се откъсна от стената, стовари се върху главата на пришълеца и я притисна към пода.

Диана скочи върху широкия гръб, внимаваше да застане близо до Изследователката. Започна да сече странната плът с ръба на полето, след малко Фрост освободи ръцете си и с общи усилия постепенно се измъкваше. Пришълецът се мяташе бясно, не можеше да намери опора, за да махне от главата си тежестта на секцията. Изследователката най-после се добра до мономолекулярния си нож, с помощта на Диана се освободи и двете побързаха да скочат от гърба на пришълеца, опръскани с кръв от глава до пети.

— Как мислите, този товар дали ще го задържи? — кресна Диана, за да я чуе Фрост през ужасния вой.

— Никакъв шанс! — с вик отвърна Изследователката. — Да се махаме!

Побягнаха по коридора. Зад тях тежък трясък ги извести, че чудовището се е отървало от секцията. Диана се опита да тича по-бързо, но вече нямаше сили. Крепяха я само отчаянието и притокът на адреналин в кръвта. А Фрост препускаше до нея без никакво усилие, дишаше нормално въпреки всичко, което понесе. Диана се сети, че сигурно лесно би се изплъзнала на пришълеца, но предпочиташе да бяга до нея. Изведнъж погледите им се срещнаха.

— Не беше длъжна да ме спасяваш — рязко изрече Изследователката. — Можеше да се скриеш.

— Знам.

— Тогава защо го направи? Защо рискува своя живот, за да спасиш моя?

— Защото имахте нужда от мен — каза Диана. — Сега мълчете и тичайте.

— Ами невидимостта? Дали не може…

— Не. Сега съзнанието на пришълеца е вкопчено в мен.

Тя погледна през рамо. Дългото масивно тяло запълваше коридора зад тях по-бързо, отколкото бягаха, отколкото можеха да бягат. Диана пак се обърна към Фрост.

— Не питайте. Не е нужно да знаете. Просто тичайте.

Изведнъж гласът на Сайлънс замърмори през комуникационните им присадки:

— Изследовател, еспер, ние унищожихме центъра на паяжината. Сега пришълецът е напълно изолиран от системите на базата. Вие открихте ли го?

— О, да — отговори Фрост. — Знаем точно къде се намира.

— Добре. Можете ли да го насочите към мен и Гарвана? Хрумна ни една идея.

Планът на трето ниво светна за миг пред очите на Фрост и Диана, показа им откъде да минат. Диана мислеше усилено. Не беше далеч. Току-виж, успеят. Озърна се към Фрост и кимна.

— Можем да стигнем при вас след четири минути — спокойно съобщи Изследователката.

— Нека да са три — настоя Сайлънс. — Обстоятелствата доста ни припират. Доведете пришълеца тук и ще обсъдим какво да правим после. Край.

— Капитанът е измислил план — задъха се Диана.

— Да. Интересно, не ни обясни какво е подготвил. Вероятно защото знае, че въобще няма да ни хареса. — Тя погледна Диана. — Можеш ли да издържиш ощи три минути с това темпо?

— Млъквайте и тичайте — отсече есперката.

— Ти сигурен ли си, че искаш това от мен? — попита Гарвана. — Повикам ли Ашраите, няма връщане назад. Не ми се вярва, че разбираш колко те мразят.

— Ще намразят пришълеца още повече — убеждаваше го Сайлънс. — Тази твар и останалата пасмина застрашават съществуването на цялата планета. Те не само ще унищожат гората, ами ще я преобразуват в нещо, което Ашраите няма и да познаят. А щом зависят от гората за това, което е останало от живота им, значи имат сериозен интерес да се съюзят с нас срещу пришълеца.

— Много логично, Капитане — промълви Гарвана. — Надявам се и Ашраите да са склонни към логични умозаключения.

— Врагът на моя враг е мой приятел. Нищо друго не може така да сближи два народа.

— Капитане, ти все пак не разбираш. Повикам ли веднъж Ашраите, вече не ги контролирам. Събудят ли се, може и да решат, че повече няма да заспиват. Джон, всъщност ти не победи тогава. Само ги нарани толкова зле, че за известно време те се скриха в душите си. Но тук, на Ансилай, съществува сила, която не би си представил и в най-ужасните си кошмари. Току-виж, решат отново да се захванат с Империята. Този път няма какво да губят и няма какво да ги възпре.

Сайлънс поклати глава.

— Нима? Говориш за милиарди хора на хиляди планети. Ашраите нямат и нищожен шанс.

— Джон, ти се надяваш на количествено превъзходство, а аз ти говоря за сила.

— Няма значение — възрази Сайлънс. — Нямаме няколко възможности за избиране. Много неща се объркаха, изправени сме срещу твърде неблагоприятни обстоятелства. Фрост и есперката всеки миг ще дотърчат тук, а пришълецът ще ги гони по петите. Шон, нямаме друг изход. Один, колко остава до взрива?

— Деветнадесет минути и тридесет и две секунди.

— Хайде, Шон, подготви се. Започваме веднага, щом се появят.

Двамата се извъртяха към шума от тичащи крака, Фрост и Диана се втурнаха към тях от коридора. Сайлънс погледна край тях, но зад жените коридорът беше празен. Диана се олюля, болезнено се мъчеше да си поеме дъх. Фрост я прегърна с една ръка и кимна на Сайлънс. Както винаги, дишането й не се чуваше.

— Капитане, пришълецът е зад нас. Когато проумя къде отиваме, малко се забави, но беснее от желание да ни докопа, само иска да се увери, че няма капан. Предполагам, че все пак има капан?

— О, да — увери я Сайлънс. — Навредихте ли му поне малко?

— Стрелях по него, гърмях го с гранати, а Диана стовари върху му половин коридор, но само го ядосахме. — Тя обходи с поглед разрухата в компютърната зала, едната й вежда леко се вдигна. — Добре сте се постарали, Капитане. Но нали разбирате, че тук всичко ще се възстанови, ако има достатъчно време?

— Точно времето никак не ни достига. Преди да умре, Командир Старблъд се сетил да включи системата за самоунищожение на базата. Малка атомна бомбичка, скрита някъде из този етаж. Ще избухне само след осемнадесет минути.

Фрост го зяпна.

— Капитане, късметът ви никакъв го няма, знаете ли?

Диана вдигна глава и впи поглед в него. Беше твърде уморена да говори, но в очите й се четеше достатъчно.

— Капитане, каквото и да сте намислили, започвайте — подкани го Фрост. — Пришълецът ще довтаса тук след секунди, а е в много лошо настроение.

— Не гледайте мен — сопна се Сайлънс. — Сега всичко зависи от Гарвана.

— Да — тихо каза престъпникът. — Някак все се оказва, че всичко зависи от мен.

— Защото ти си най-добрият, Гарване.

— Благодаря, Капитане.

Диана попи с ръкав потта от лицето си, внезапно отметна глава назад.

— Слушайте. Съвсем наблизо е. Тук е.

Всички се взряха в мрачния коридор. Не чуваха никакъв звук, но усещаха лекото трептене на пода под краката си. Сайлънс заговори на Гарвана:

— Моля те, Шон! Направи го не за мен, а за тях.

Гарвана си позволи едва забележима усмивка.

— Джон, винаги си знаел как да удариш мръснишки.

Сайлънс кимна и се отмести настрани, зареял поглед в коридора. Фрост застана до него, двамата насочиха разрушителите си в дебнещата тъмнина. Диана най-сетне започна да диша по-леко и си намери ъгълче, където на никого да не пречи. Гарвана стоеше сам в средата на залата, подпрян на жезъла си, унесен в своите мисли. Натрапваше му се видението за странния дълъг път, довел го на това място, в този миг. Всичко преживяно — яростта, страхът, покрусата — само за да се сражава отново рамо до рамо с Джон Сайлънс. Засмя се беззвучно. Каквото и да се случи, добре беше отново да се срещне с Джон. Също като да намериш старото си палто или чашката, от която си пил в невръстните си години. Уютна привичка, нещо познато, на което можеш да разчиташ. Сайлънс пак беше до него и ако трябваше да умрат тук, не е лошо да си отидеш от света сред хора, които харесваш и уважаваш.

Сред хора. Дълги десет години без човешко лице или глас. Но нали Ашраите бяха с него.

Той сви крака и ги кръстоса във въздуха, рееше се над пода, положил жезъла на коленете си. Разкри дълбините на съзнанието си и отприщи своята мощ, насочи я през силовото копие, напрягаше всичко, което имаше или на което се надяваше. Чувстваше как се усилва неговият есп, как притиска психическата защита, жадуващ да се изтръгне на свобода. Научи толкова нови неща през годините на Ансилай — и с желание, и насила, извървя пътеки, за които малцина знаеха. Промени се. Сега беше повече от човек, неестествен плод на връзката между Човека и Ашраите. Пришълецът щеше да изпита цялата му мощ.

Съзнанието му литна в пространството, търсеше гласовете на вятъра, вечни, винаги на границата на достижимото. Ярки светлини пламнаха в душата му и го заслепиха. Бяха древни, могъщи и чужди за хората. Бяха топли, познати и нужни. Неговите приятели, неговият народ. Повика ги и те дойдоха, където ничий друг глас не би ги призовал. Обявеният извън закона Гарван, някога човек на име Шон, заговори с Ашраите на език и по начин, в който отсъстваше и намек за човешко.

Сайлънс понякога поглеждаше Гарвана, увиснал във въздуха. Чувстваше как кожата по врата му настръхна. В хладното безметежно лице съзираше разлика, която беше по-загадъчна и не се състоеше просто в отминалите години. От време на време му хрумваше, че въобще не познава онзи, който се нарече Гарвана. Да, гласът си оставаше същият, но му се струваше, че с тези очи го гледа някой друг. Сайлънс вдигна рамене. Остави своя и на двете жени живот в ръцете на този познат чужденец, вече беше късно за терзания. Главата му рязко се врътна, когато нещо се размърда в края на коридора, след миг пришълецът вече връхлиташе от сенките, ужасяващо бърз и неудържим. Вдигна ръбестата си сляпа глава и смразяващи вой разтърси твърде тясната за него зала.

Сайлънс и Фрост стреляха с разрушителите. Ослепителните лъчи пробиха тялото, пръснаха парчета черна плът по стените, но дори не забавиха чудовището. Двамата захвърлиха оръжията, изтеглиха мечовете си от ножниците и включиха силовите си щитове. Бяха готови да посрещнат пришълеца, макар и да знаеха, че нямат надежда го възпрат, но това им беше работата, а и не им оставаше друго. Пришълецът нахлу в залата, в разбитото сърце на своята паяжина, на своята черупка, вече нямаше време за нищо.

Тогава дойдоха Ашраите.

Сайлънс вървеше през металната гора, всяко златно, бронзово или сребърно дърво сияеше като звезда. Дърветата пееха и без да бъде част от тях, той пак чувстваше трептящата в тялото и душата му песен. Струваше му се, че е нещо познато, което отдавна е забравил. Шон, Фрост и Диана вървяха до него, тримата излъчваха сияние като дърветата. Фрост изглеждаше млада и щастлива, намерила покой, и за пръв път, откакто я познаваше, не носеше оръжие. Нито меч, нито гранати, нито разрушител. Беше едва ли не гола без тях, но в ясните й очи нямаше тревога. Шон си беше същият както някога, когато бяха приятели и нищо не ги разделяше. Усмихна се на Сайлънс. Капитанът откри ако не прошка, поне разбиране в очите му.

Ашраите изпълваха гората, мъртви, но не загинали — огромни и страховити, с кошмарни лица и тежки тела, с остри нокти и пронизващи очи. Пееха в хармония с дърветата и мощта пламтеше ярко в тях. Песента и силата бушуваше у Ашраите и у хората, натрупваше се неспирно, в неимоверна стихия, толкова ослепителна, че всички знаеха — трябва да се освободят скоро от нея, иначе ще ги изпепели. Тласкащата ги мощ се събираше в една точка. Сайлънс бе запазил достатъчно от съзнанието си, за да се учуди разсеяно — фокусът беше Диана, а не Гарвана. Диана Вертю, измъчвана като животно, но останала човек, еспер в по-истинския смисъл, отколкото Империята би й позволила да бъде, с непокътната душа и все още някак невинна, с чисто сърце, мисли и мечти. Стихията се разгоря в нея, без ярост и омраза тя се пресегна и я насочи към пришълеца. Той също беше в гората, пламтящ в чудати оттенъци, безмълвен и зъл. Сви се, когато го обля песента на гората, прозрачна и пронизваща с гласа на Диана, и след миг, сякаш проточил се във вечността, светлината на пришълеца трепна и угасна.

Тогава нов хор от гласове зазвуча в металната гора — сто двадесет и седемте мъже и жени от Тринадесета база, най-после освободени от ужаса, който ги бе погълнал. Светлинките им примигваха и гаснеха една след друга, но в края им нямаше тъга. Само на това се надяваха и за това жадуваха. Две познати лица се усмихнаха за миг — Стасяк и Рипър, заедно в последното пътешествие. Отдадоха чест и изчезнаха. Диана погледна базата, посегна небрежно, премахна силовия екран и изключи брояча на бомбата. Смъртоносният часовник спря. Беше толкова просто!

Ашраите се отдръпнаха и се взряха в Джон Сайлънс, Капитан на „Тъмен вятър“, посланик на Империята. Човекът, който даде заповедта за изгарянето на Ансилай. Сайлънс стоеше сам, без обяснения и оправдания, защото нямаше какво да каже. Не молеше милост за себе си, не я и очакваше, но помоли за Фрост и Диана — всяка беше невинна по своему. Двете се усмихнаха и дойдоха да застанат до него срещу Ашраите. В края на краищата бяха едно цяло. И така Гарвана, някога наричан Шон, остана сам между Ашраите и хората, при никого и с всекиго. Престъпникът се облегна на жезъла си. Избра мълчанието.

„Той ни осъди — изрече безбройното множество. — Сега и той ще бъде осъден. Трябва да умре.“

„Не — каза Фрост. — Това беше негов дълг.“

„Не — каза Диана. — Той се разкая.“

„Трябва да умре.“

„Не — каза Гарвана. — Той е мой приятел.“

„Както желаеш.“

Ашраите вече не бяха с тях, сиянието на дърветата някак помръкна. Сайлънс, Гарвана, Фрост и Диана се обърнаха и излязоха от металната гора. Знаеха, че споменът за нейната песен винаги ще остане в тях, където и да отидат, в каквото и да се превърнат.