Светът на призраците

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА ВСИЧКИ ПРИЗРАЦИ СЕ ВРЪЩАТ У ДОМА

Излязоха от Тринадесета база, минавайки един по един през пролуката между неподвижните метални плочи на вратата. Тъмни облаци покриваха небето, светлината се процеждаше сива през тях, но дори и така им се струваше неприятно ярка след мрака в базата. Мътноаленото слънце висеше ниско, но металните дървета пак грееха сред падащата нощ. Все по-гъста мъгла се виеше окло тях като неспокойна мисъл. Три луни светеха високо във вечерното небе, бледи и сякаш обсебени от духа на слънчевата светлина.

Сайлънс бавно се протегна, тялото му бе почти потънало в блаженство, отпуснато и изцедено след края на мисията. Е, не свърши точно както си представяше, но така беше на Ансилай. Все пак нещата май се наредиха достатъчно добре. Сега само оставаше да се върнат в „Тъмен вятър“. Той смяташе да прекара времето си под карантина в съчиняване на доклад, на който началниците му биха повярвали. Предчувстваше, че ще мине доста време, преди това да стане. Огледа се за Гарвана. Престъпникът стоеше сам малко встрани от останалите, лицето му невъзмутимо както винаги, очите му не се отделяха от металната гора. Наметалото отново висеше по тялото му като свити криле на птица. Сайлънс си каза, че и сега долавя отглас от смъртоносната сила, която Гарвана развихри в базата. Да, не беше същият човек, когото помнеше, и не знаеше дали да тъгува или да се радва на това. Предишният Гарван беше нещастен до отчаяние. Но в изгнанието си при Ашраите престъпникът бе открил нещо, може би покой.

Изследователката хладнокръвно проверяваше оръжията, които бе използвала в борбата срещу пришълеца и неговите творения. Оказа се, че изненадващо разполага с непокътнати запаси и Сайлънс за нищо на света не би могъл да проумее къде ги е крила досега. А Диана Вертю, есперката на неговия кораб, неговата дъщеря, гледаше сияещите метални дървета очарована, с широко отворени очи. Сайлънс настръхна, защото му се стори, че забелязва в лицето й нещо от отчуждената хладина на Гарвана. Той също извърна поглед към дърветата и слабо ехо от песента им отекна в душата му. Знаеше, че отсега нататък тази песен винаги ще бъде с него, ще звучи тихо в дълбините на съзнанието му, където всъщност узряваха всички истински важни, интуитивни решения. Но видението вече отслабваше, изплъзваше му се въпреки усилието да го задържи. И може би така беше най-добре. Ако запази песента в цялата й мощ, едва ли щеше да остане в границите на човешкото. Нали виждаше промените у Гарвана. И у Диана. Застана до нея и тя му кимна вежливо, после пак прехвърли вниманието си само върху дърветата.

— Диана, как се чувстваш?

— Странно. Уморена съм. И по-различна. Не знам, Капитане. Трябва сериозно да помисля. Само ми е жал, че не спасихме никого от персонала на базата.

— Били са мъртви дълго преди да дойдем тук. Поне успяхме да ги освободим. Не съм сигурен доколко да вярвам на онова, което видяхме чрез песента на Ашраите. Не мога да допусна, че пришълецът е могъл да плени всички тези съзнания в машинариите си… Но все пак се радвам, че постъпихме както трябва.

Диана кимна замислено.

— Капитане, сега какво ще стане с дърветата?

— Би трябвало да са в безопасност. Онзи странен кристален хипердвигател, открит от Гарвана и Фрост в чуждия кораб, ще промени всичко. Според него той е несравнимо по-съвършен от нашите. Ако искаме да имаме някаква надежда във войната с пришълците, ще трябва да изучим и възпроизведем техните двигатели. Явно за тях тежките метали не са необходими и вече няма защо да преработваме дърветата на Ансилай. Предполагам, че добивът на метали ще намалява постепенно, докато нашите стари двигатели излизат от употреба, но това ще стане само за няколко години. И накрая Ансилай ще бъде оставен на мира от Империята по най-простата причина — защото тя вече няма какво да вземе оттук.

— Значи ще има война с пришълците — уверено изрече Диана.

— Неизбежно е — съгласи се Сайлънс. — Техният вид се разпростира в търсене на все нови и нови територии, които да завладява и преобразува, значи непременно ще нападнат и планетите на хората. Самото им съществуване зависи от поглъщането на всяка друга форма на живот, затова не виждам никаква възможност нашите две раси да намерят основа за споразумение. Нали видя родната планета на пришълеца в записите на паметния кристал? В техния жизнен цикъл няма място за мир, дипломация и компромиси. Живеят само за да се размножават, за да поглъщат и променят всичко, до което се докоснат. Вероятно дори не биха ни приели като разумни същества, ще ни сметнат за поредния генетичен материал, който да прибавят към средата си. Те са смъртна заплаха за цялата Империя, а тя отдавна се е научила как да се отнася към заплахите. Да, наближава война и тя ще бъде най-кървавата, най-страшната в историята ни. Ще бъде война за оцеляване на човечеството.

— Вярно е — обади се Гарвана. — Най-сетне Империята си намери враг, не по-малко смъртоносен и упорит от самата нея. Войната няма да свърши, преди едната или другата раса да бъде изтребена напълно.

— Така е — потвърди Фрост. — Ще бъде великолепна. Очаквам я с нетърпение.

Настъпи мълчание, в което другите се споглеждаха и накрая решиха да се престорят, че не са чули какво каза тя. Сайлънс се прокашля.

— Мисля, че е време да се върнем на катера. Скоро ще се смрачи, а тук и през деня е твърде студено. Один, предполагам, че ни слушаш. Докъде стигна с ремонта? Готов ли си за излитане?

— Капитане, резултатите от ремонта са удовлетворителни. Катерът може да излети веднага. Боя се обаче, че не мога да ви допусна вътре.

Дългата пауза натежа от неизречени думи. Когато Сайлънс заговори отново, гласът му беше спокоен и отмерен, напълно овладян.

— Какво означава това? Споразумяхме се, че ако предотвратим унищожението на базата, ти ще ни върнеш в „Тъмен вятър“, където ще останем под карантина.

— Излъгах — заяви ИИ. — Нали мога да взимам гъвкави решения в извънредни обстоятелства! Беше наложително да ви мотивирам за опазването на Тринадесета база и излъгах. Не съм възнамерявал да ви допусна в катера. Опасявам се, че всички сте заразени от пришълеца, а аз съм длъжен да се грижа за сигурността на „Тъмен вятър“.

— Слушай, компютърче — каза Сайлънс, — през нощта на Ансилай времето е като на полюса, а базата е разгромена. Не можеш да ни зарежеш тук просто така.

— Мога, Капитане. Инструкциите в програмите ми са недвусмислени.

— Майната им — намеси се Фрост. — Компютър, код „Червено Седем“. Искам потвърждение.

— Потвърждавам вашия достъп до код „Червено Седем“.

— Подготви катера за излитане, за да ни прехвърлиш под карантина в „Тъмен вятър“.

— Да, Изследователко.

Сайлънс се вторачи във Фрост.

— Код „Червено Седем“? Дори аз нямам достъп до такова равнище в Сигурността.

— Аз също — призна Фрост. — Откраднах го отдавна. Винаги съм мислила, че някой ден ще ми потрябва. Нали Изследователите трябва винаги да проявяват творчество в работата си. Сега компютърът ще прави, каквото му кажа. Нали, Один?

— Да. Ще ви служа с всички възможности, заложени в програмите ми. Ще изпълнявам вашите заповеди…

— Компютър!

— Да, Изследователко?

— Млъкни.

— Да, Изследователко.

Сайлънс кимна на Гарвана, за да му подскаже, че иска да говорят насаме. Двамата незабелязано изостанаха от Фрост и Диана.

— Предложението ми да ти осигуря Опрощение си остава — тихо започна Сайлънс. — Приносът ти в унищожаването на пришълеца те прави изключително ценен. Империята има нужда от твоите знания. Шон, би могъл да се върнеш при нас. При мен. Отново ще постъпиш в Службата, пак ще станеш Изследовател. През тези десет години положението се промени. Би могъл да поставиш свои условия. И ще работим заедно, както преди. Какво ще кажеш?

Престъпникът го погледна неразгадаемо.

— Капитане, името ми е Гарвана. Шон умря отдавна. Нямам никакво желание да се връщам в Империята с дребнавата й политика, с омразата и опустошителната й ярост. Вече не съм част от нея. И не мога пак да се превърна в човек. Само в човек. Преди да се появиш, аз се вливах в песента на дърветата, на Ашраите. И забравих почти изцяло миналото си. Джон, за мен ти си призрак, ехо от едно минало, в което вече не намирам никакъв смисъл. Аз не само напуснах човечеството, аз го задминах.

— И на чия страна ще бъдеш по време на войната?

— С моя народ. С Ашраите.

— Липсваше ми, Шон. Моля те. Не искам пак да те загубя.

— Джон, ти се лиши от мен преди десет години. Твърде късно е да ме търсиш. И двамата вече не сме каквито бяхме. Сега мястото ми е тук.

— С други думи — отбеляза Фрост, — станал е местен жител.

Сайлънс и Гарвана се извърнаха рязко, стреснати от гласа й. Не чуха стъпките й, но нали тя беше Изследователка.

— Добре дошла си, ако пожелаеш да останеш — каза й Гарвана. — Песента звучи силно в тебе. Бих могъл да ти открия пътищата на Ашраите, да покажа на ума ти чудеса, за които не си и мечтала. Тук има съкровища на душата, само чакат да протегнеш ръка.

— Не, благодаря — промълви Фрост. — Другите раси съществуват, за да бъдат избивани. Капитане, време е да тръгваме.

— Да. Време е.

Диана се доближи, за да чуе разговора, гледаше смутено лицата им.

— Капитане… може ли да ви попитам нещо, преди да се върнем в катера?

— Разбира се, еспер.

— Защо наричате компютъра Один?

— Защото има едно око.

Само Гарвана се усмихна. Диана и Фрост се спогледаха озадачено.

— Вече не преподават ли митология в Империята? — попита Гарвана.

— Не наблягат на нея — обясни Сайлънс. — Доста предания са забранени от цензурата, други са преразказани наново. Началниците смятат, че митовете само внушават излишни идеи на хората. И тези идеи могат да станат опасни.

— Значи може би е време да създадем нови митове — каза Гарвана. — Днес вече поставихме началото на един. След сто години ние и извършеното от нас ще бъдем част от историята. И доколко ще ни помнят истински, такива, каквито сме били? Доколко ще позволят да бъдем запомнени? Истината обаче живее свой живот в митовете и легендите и нашите четири призрака ще витаят в Империята още дълго след смъртта ни.

Той кимна поред на всеки и се отдалечи сред сгъстяващата се мъгла. Накрая изчезна в сияещата метална гора на Ансилай.